Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)

49.

Уинго и Тайлър хукнаха наляво, а Шон и Мишел – надясно.

Групата въоръжени мъже ги атакуваха от изток и от запад, ала острият слух на Мишел все пак им даде някакво предимство. Но в момента то изобщо не изглеждаше достатъчно.

– Надолу по тази пътека, после вляво и ще стигнеш до колата ми! – извика Мишел и побутна Шон пред себе си. – Палиш мотора и ме чакаш точно две минути!

– Няма да те оставя сама срещу всичките тези хора – отвърна Шон.

– Снайперът е у мен. Ти просто се подготви да караш, но доста по-бързо, отколкото на идване!

– Ама...

– Тръгвай! – отново го побутна тя.

Шон хукна надолу по пътеката и изчезна наляво. Мишел се завъртя, направи светкавична оценка на обстановката и зае позиция зад едно паднало дърво. Опря пушката на дебелия ствол, погледна през мерника и насочи дулото в посоката, от която очакваше да се появи противникът. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, отпусна мускулите си и зачака.

Първият от преследвачите изскочи от мрака и заплати дързостта си с куршум в коляното. Той изкрещя и рухна на земята, стиснал с две ръце продупчената си става.

Без да губи нито секунда, Мишел скочи на крака и хукна надясно към две долепени едно до друго дървета.

Вдигна пушката и внимателно огледа терена. Този път противникът щеше да действа по-предпазливо. Не след дълго засече нова цел и бързо натисна спусъка.

Куршумът раздроби ръката на мъжа, останала за миг открита. Той падна, правейки отчаяни опити да спре кръвотечението.

Мишел отново смени позицията си веднага след изстрела. Едновременно с това напрягаше слух в очакване на познатите звуци. И те дойдоха.

Моторът на лендкрузъра забоботи равномерно.

Това означаваше, че Шон все пак беше успял да стигне до колата. Сега оставаше и тя да се добере до нея. В същия миг над главата ѝ свирна куршум, който пречупи един клон от дървото, зад което беше заела позиция. Дебел къс кора падна върху главата ѝ и рукна кръв. Тя отстъпи крачка назад, прицели се и изстреля пет патрона в бърза последователност.

После тресна единичен изстрел и тя смаяно се втренчи в човешката фигура, която полетя от някакво дърво на петнайсетина метра от нея. Разнесе се тежък тътен. Пистолетът изхвърча от ръцете на мъжа, претърколи се няколко пъти и спря в един дънер.

Тя се обърна в посоката, от която беше дошъл изстрелът.

Сам Уинго свали пистолета. За миг очите им се срещнаха.

Мишел му кимна признателно. В следващия миг Уинго вече го нямаше. Къде ли беше изчезнал Тайлър? Може би баща му го беше отвел на сигурно място, а след това се беше върнал да им помогне. Браво на него, помисли си с благодарност тя.

После се обърна и хукна по посока на ниското боботене на лендкрузъра, което помнеше не по-зле от собственото си име. Изскочи на малката полянка и зърна мъж, проснат по очи. В първия момент реши, че това е Шон, и се парализира от ужас. После джипът включи на заден и пътническата врата се отвори.

– Скачай вътре! – изкрещя Шон. – Бързо!

Изчака я да влезе и натисна педала до дупка. Джипът подскочи и се стрелна напред. Задницата му поднесе, но после гумите получиха нужното сцепление. Шон я погледна едва когато стъпиха на асфалта.

– Ти кървиш! – стреснато извика той.

– Благодаря ти, че забеляза – промърмори тя, вдигна някаква кърпа от боклука в краката си и започна да се бърше.

– Съмнявам се, че това нещо е чисто – подхвърли той.

– А пък аз се съмнявам, че изобщо ми пука!

– Добре ли си?

Мишел свали сенника, погледна се в огледалцето и отметна назад косата си. На челото ѝ имаше доста дълбока драскотина.

– Дреболия – рече тя. – Удари ме парче кора, а не куршум. – После измъкна от жабката флаконче антисептик, напръска раната и я покри с широка лепенка. Облегна се назад и каза: – Май и този път отървахме кожата...

– Да, но междувременно изгубихме Уинго и Тайлър – мрачно отвърна Шон. – Дано не са ги пленили или ликвидирали. – Кракът му рязко се вдигна от педала на газта. – Не мислиш ли, че трябва да се върнем за тях?

– Не. Според мен са добре.

– Откъде знаеш?

– Той ми спаси живота – едва чуто промълви Мишел.

– Кой?

– Сам Уинго. Някакъв тип, покачен на едно дърво, ме беше взел на мушка със снайпера си. Но Уинго го принуди да стреля по него точно когато се канеше да ми пръсне мозъка.

– Май наистина ще се окаже, че този човек е свестен – промърмори Шон.

– А какъв беше онзи мъж, проснат зад колата ми? – погледна го тя. – Какво се случи?

– Предполагам, че са ни проследили до тук. Или нас, или Тайлър. Защото едва ли са успели толкова бързо да засекат Уинго. Просто са оставили човек да наблюдава колата ни. Успях да му видя сметката, преди да ме свитне.

– Не чух изстрел – отбеляза Мишел.

– Защото го ударих по главата с един камък.

– Рискувал си да го приближиш?

– Не, улучих го от десетина метра.

– С камък?

– Не съм ли ти казвал, че в колежа бях питчър?

– За пръв път го чувам.

– Е, останах доволен, че все още съм запазил някакви умения.

– Сега какво?

– Проблемът е там, че са ни проследили, за да пипнат Уинго.

– А той си мисли, че ние сме ги довели?

– Не. Иначе онзи снайперист нямаше да се цели в теб. Освен това чух и други изстрели.

– Два от тях бяха мои. С цел временно отстраняване, а не ликвидиране.

– Значи Уинго знае, че и ние сме били нападнати.

– Което не дава отговор на въпроса, който ти зададох – каза Мишел. – Сега какво?

– Трябва отново да се съберем с Тайлър и Уинго. Нямаме друг шанс да постигнем някакъв напредък. Ако не, ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не станем жертва на куршум или бомба.

– А как ще се "съберем" с тях?

– Много питаш! – отсече Шон. – Вместо това можеш да потърсиш и някой отговор!

– Ами добре. Вече знаем как изглежда Уинго, въпреки че е променил външността си.

– Е,и?

– Ако успеем да се доберем до записи от летищните камери, може би ще разберем как се е прибрал. Без съмнение със самолет, защото с кораб щеше да пътува значително по-дълго.

– Добра идея – кимна Шон.

– Благодаря – отвърна тя. – Такива ми хрумват най-много веднъж в годината.

– Но за да я реализираме, ще трябва да се обърнем за помощ към Маккини или Литълфийлд – каза той.

– Защо да доставяме удоволствие само на единия? По-добре да ги натиснем и двамата – предложи Мишел.

– Това ми звучи като план.

– Да се надяваме – рече тя, но в гласа ѝ се долови несигурност.

50.

Алън Грант слушаше новините с голямо внимание. Бяха открили безжизненото тяло на Майло Прат в колата му с премазан ларинкс. Полицията нямала нито улики, нито заподозрян. По тази причина призовавала за помощ всеки, който има някаква информация за убиеца.

Но Грант беше убеден, че такава помощ няма да има, просто защото беше взел всички мерки да остане незабелязан. И не беше оставил никакви улики.

Тялото на Джийн Шепърд не беше открито. Той се съмняваше, че това ще се случи някога, но дори да го откриеха, нямаше никакви причини за тревога. Беше се погрижил да прикрие всички следи, които го свързваха с нея.

Продължи да шофира и излезе от града. Не след дълго стигна до крайната точка на пътуването си. Премина през бариерата, спря встрани от тесния път и се зае да обхожда периметъра на новата си покупка. Радиостанцията вече нямаше почти нищо общо с онова, което представляваше в момента на сделката, а хората му продължаваха да действат бързо и прецизно. Скоро грубата работа щеше да приключи и идваше ред на техническия екип, който щеше да извърши чудеса.

Предавателната кула беше окичена със сателитни чинии. Един от работниците беше стъпил в коша на вишката с поредната чиния в краката си. Грант прецени, че вече е крайно време да обърне внимание на таблета, който беше поставил върху капака на колата си. За съставянето на този имейл се нуждаеше от спокойствие, което нямаше как да му бъде осигурено във вътрешността на сградата, където продължаваше да кипи напрегнат труд.

Използваше защитен портал, така че имейлът му не можеше да бъде проследен – разбира се, дотолкова, доколкото нещата в днешно време изобщо можеха да бъдат защитени. Но когато човек знаеше какво прави, успехът бе гарантиран. Точно както в неговия случай.

Написа имейла за няколко минути, след което се зае да го редактира. Докато набираше думите Афганистан и опиумен мак, на лицето му се появи усмивка. Остана доволен от работата си и натисна бутона за изпращане. Имаше чувството, че изстрелва торпедо. Надяваше се, че този път попадението ще бъде далеч по-унищожително от предишното, тъй като доказваше по категоричен начин, че американското правителство финансира определена бунтовническа групировка.

Изтри имейла и спокойно прибра таблета в джоба си. В същия момент изпиука телефонът му. Измъкна го, погледна дисплея и усмивката му бе заменена от мрачна гримаса.

По всичко личеше, че Кинг и Максуел са истински царе на измъкването. Максуел беше ранила двама от хората му, а Кинг беше извадил от строя трети. Сам Уинго беше застрелял четвърти човек от екипа му, след което беше изчезнал заедно със сина си.

Грант прибра телефона, облегна се на колата си, погледна свъсеното небе и затвори очи. След това започна да си тананика "Рапсодия в синьо" – любимият му метод да се освобождава от напрежението. Не след дълго отвори очи, погледна към радиостанцията и започна да обмисля следващите си стъпки.

Току-що изпратеният имейл щеше да се взриви като бомба над Вашингтон, а ударната вълна щеше да стигне много надалече. В днешно време, благодарение на електронните медии и внимателните очи, денонощно търсещи следващата голяма новина, слуховете се разпространяваха изключително лесно.

Което означаваше безпроблемно развитие на основния план въпреки някои спънки в детайлите.

Бившите агенти на Сикрет Сървис му създаваха сериозни проблеми, но той все още беше далече пред тях. А Уинго със сигурност щеше да потъне още по-надълбоко, този път заедно със сина си. В момента нямаше смисъл да хукне след него, тъй като имаше друга, доста по-лесна мишена.

Кинг и Максуел бяха зрелите плодове, увиснали на най-долните клони. Те едва ли можеха да бъдат наречени лесни мишени, но Грант умееше да изчислява процентите и това му даваше увереността, че трябва да се фокусира именно върху тях. Още повече че директното преследване изобщо не беше задължително за когото и да било от тях. Стигаха му досегашните загуби в жива сила.

Извади таблета и набра няколко думи в търсачката. Отговорът дойде бързо и му свърши работа. Влезе във фейсбук страницата на момичето. Младо, сладко, невинно. Едва ли можеше да си представи какво цунами ще я връхлети.

Но Кинг и Максуел си оставаха главните му мишени. Стигнеше ли до тях, нямаше да има проблеми да ги използва, за да открие и Уинго. А успееше ли да го изхвърли зад борда, шансовете за успех на плана му ставаха далеч по-големи.

Набра един номер и даде инструкциите си. Беше сигурен, че те ще бъдат изпълнени бързо и ефикасно.

После отново насочи поглед към своята радиостанция. Тя беше ключът. Тук щеше да се състои решителният мач. Успееше ли да го спечели, нищо друго нямаше да има значение.

51.

Тайлър седеше на тънкия матрак и не сваляше очи от баща си.

Изправен до прозореца с пистолет в ръка, Сам Уинго бе отместил леко пердето и наблюдаваше обстановката край хотела.

– Тате? – повика го с треперещ глас момчето.

Уинго му направи знак да пази тишина и остана още известно време до прозореца. Опитваше се да не пропусне нищо. Улицата в двете посоки, покривите и прозорците на околните сгради, паркираните пред хотела коли и хората по тротоарите.

Накрая пъхна пистолета в кобура и се обърна към сина си. Понечи да каже нещо, но видя ужаса в очите на момчето и замълча. После придърпа един стол до леглото и седна, почти докосвайки коленете на Тайлър.

– Съжалявам, момчето ми – промълви той. – Не биваше да те подлагам на всичко това.

– Аз… Аз просто се радвам, че си жив, тате.

Уинго го прегърна през раменете, помълча малко, отдръпна се и заговори:

– Първо, знам абсолютно всичко, което си чул по телевизията. Не съм откраднал тези пари и не съм предател. Просто ми погодиха номер.

– Знам, тате. Дори за миг не съм си помислил, че може да си станал крадец и предател.

– Но аз съм твърдо решен да открия хората, които ме насадиха така!

– Не се съмнявам.

Замълчаха, вперили очи един в друг.

Накрая Уинго скочи и започна да крачи напред-назад из стаичката.

– Тук ли ще останем? – огледа се Тайлър. – Трябва да ходя на училище, а след това и на тренировка.

Уинго спря на място и се втренчи в него.

– Не можем да останем тук – поклати глава той. – А що се отнася до училището и плуването… – Той отново закрачи напред-назад, без да довърши мисълта си.

– Разкажи ми за Джийн – каза Тайлър.

– Какво за нея? – попита баща му и тежко се отпусна на стола.

– Коя е тя?

Уинго видимо се смути от този въпрос.

– Вече чух, че е била внедрена, докато ти си бил убеден, че работи заедно с теб – побърза да добави момчето… – По-вероятно е работила за някой друг, шпионирала те е.

– Кой ти каза това?

– Шон и Мишел.

– Тоест Кинг и Максуел, частните детективи?

– Да. Вярно ли е това, тате? Внедрена ли е била?

– Сложно е, Тайлър.

Момчето се намръщи и изпъна гръб.

– Не е сложно, тате – отсече то. – Или е била внедрена, или не е била.

Уинго положи длани върху коленете си.

– Джийн имаше задачата да се грижи за теб, докато съм в чужбина.

– Задачата? – вдигна вежди Тайлър. – Вие женени ли сте изобщо?

– Не – поклати глава Уинго. – Нещата бяха други. Просто задачата ѝ беше такава. Да стои при теб, докато ме няма.

– Задача да стои при мен?! Тоест на мястото на мама се появява жена, която изпълнява задача?

– Не си ме разбрал правилно, сине– почервеня Уинго.

– А на всичкото отгоре не ми каза нищо почти цяла година! На мен, собствения ти син! Нямах право да знам, така ли?!

– Мисията беше строго секретна, Тайлър – рече Уинго. – Нямах право да говоря за нея пред абсолютно никого.

– Страхотно! Значи аз не съм бил сред удостоените. Радвам се, че си имал основателна причина да мълчиш.

След тези думи скочи от леглото и се насочи към прозореца.

– Не отивай там, Тайлър! – възкликна Уинго.

– Не се безпокой за мен, тате. Аз не съм сред удостоените и нямам никакво участие в мисията.

– Моля те, Тайлър! Не можех да ти кажа!

– Не можеше или не искаше? – обърна се да го погледне момчето. – Не знаех дори дали все още служиш в армията! Беше ми казал, че работиш в някаква фирма.

– Това беше част от прикритието – отчаяно въздъхна Уинго.

– От прикритието, значи! Включително и от мен!

– Дал съм клетва да служа на родината си по най-добрия начин, сине.

– А родината винаги е по-важна от семейството – горчиво отвърна Тайлър. – Може би и аз трябва да постъпя в армията, след като завърша гимназия. По този начин няма да се оплакваш, че не споделям нищо с теб. Защото ще служа на родината!

– Не се гордея с постъпката си, сине. Напротив, чувствам се ужасно!

– А не помисли ли как ще се почувствам аз?

Уинго отвори уста да каже нещо, но после се отказа.

– Какво ще правим сега? – попита момчето и отново се обърна към прозореца.

– Искам да разбера кой ме е предал – каза твърдо Уинго.

– Как?

– Имам известни подозрения.

– Ами аз?

– Няма как да се върнеш в училище. Не и сега. Ще трябва да останеш с мен, за да си в безопасност.

– Ти уби човек! – каза Тайлър. – Видях те.

Уинго стана и пристъпи към него.

– Съжалявам, че се случи пред теб, но нямах избор. Той се готвеше да я застреля.

– Мишел Максуел – кимна момчето. – Харесвам я. Харесвам ги и двамата.

– А вярваш ли им?

– Да. Ти също трябва да им се довериш. Те са умни и могат да ти помогнат.

Уинго дръпна сина си от прозореца и го накара да седне на леглото.

– Не съм сигурен, че трябва да се доверяваме на когото и да било, Тайлър.

– Те наистина могат да ти бъдат полезни, тате!

– Заради тях ни откриха.

– Не са виновни за това.

– Нямаме право на грешки, Тайлър – отсече Уинго.

– Ще им позволиш ли да ти помогнат?

– Мисля, че не.

– Тогава аз се връщам при тях!

– Казах ти, че трябва да останеш с мен.

– Каза го, но това не означава, че ще го направя.

– Ти си мой син! Не съм пропътувал над дванайсет хиляди километра, за да те изгубя отново!

– Но аз съм вън от играта и ти не можеш да ми споделиш нищо. Как тогава да ти помогна?

– Като останеш край мен, за да бъдеш в безопасност.

– При тях също ще съм в безопасност.

– Въпросът не подлежи на обсъждане, Тайлър! – отсече Уинго.

– Как ще ме държиш в безопасност, докато търсиш онези, които са те натопили? Няма начин!

Уинго притисна слепоочията си с длани.

– Вразуми се, тате! Ти имаш нужда от помощ. Имаш нужда от Шон и Мишел.

Баща му бавно се отпусна на стола.

– Наистина ли мислиш, че могат да помогнат?

– Абсолютно!

– А на мен вярваш ли ми?

– Повярвах ти, когато каза, че си невинен – втренчено го погледна Тайлър. – Но не съм сигурен, че ти вярвам за останалото. Все още не.

– След всичко, което се случи, едва ли мога да те обвинявам – бавно изрече Уинго.

– Но ти си мой баща и трябва някак да се справим заедно.

– Имаш право.

52.

На другата сутрин Шон и Мишел седяха срещу Маккини и Литълфийлд. Намираха се в една от заседателните зали на филиала на МВС във Вирджиния. И двамата агенти бяха мрачни.

– Значи Тайлър Уинго все още е в неизвестност, така ли? – попита Шон.

– Ще го открием – каза Литълфийлд.

– Дано не ви изпреварят – отвърна Мишел.

– Какво означава това? – изгледа я Маккини.

– Много просто. Някакви хора издирват баща му и биха могли да използват Тайлър, за да стигнат до него.

– Това вече сме го отчели – кимна Литълфийлд. – Защо поискахте тази среща?

– Знаеш, че бяхме при президента – отвърна Шон. – Той ни отправи една молба, която мислим да удовлетворим.

Агентите насреща им едновременно изпънаха гърбове.

– И? – каза Литълфийлд.

– Имаме малък проблем – поясни Мишел.

– Какъв?

– Президентът иска да използваме отношенията си с Тайлър, за да стигне до баща му.

– Но вие изпуснахте момчето – добави Шон. – Предполагам, че президентът вече знае това, нали?

Маккини погледна Литълфийлд, който заби очи в пода.

– Агент Литълфийлд?

– Президентът е много зает човек – отвърна той. – Не можем да го безпокоим за всяка дреболия.

– Дреболия ли? – изгледа го Шон. – В момента Тайлър Уинго е най-важният тийнейджър в страната!

– Мамка му! – промърмори Маккини, но на лицето му се появи нещо като усмивка. Явно беше доволен от ситуацията, в която беше изпаднало ФБР.

Мишел насочи вниманието си към него.

– Когато президентът научи за инцидента, той едва ли ще има време да търси виновниците, агент Маккини – хладно рече тя. – ФБР, МВС? На него това му е абсолютно безразлично. Абревиатури, които са се прецакали за пореден път.

Усмивката на Маккини се стопи.

– Добре – въздъхна Литълфийлд. – Признавам, че изиграхте козовете си по най-добрия начин. Какво искате?

– Сътрудничество – отвърна Шон. – Под формата на информация.

– По-точно?

– Всички записи на охранителните камери на Дълес", "Рейгън" и "Болтимор-Вашингтон" от последните пет дни – отвърна Мишел.

– Защо? – попита Маккини.

– Защото Сам Уинго се е прибрал със самолет – с пътнически, с частен или може би с товарен...

– Вече сме прегледали тези записи – отвърна Литълфийлд.

– Струва ми се, че не усещам топли чувства в тази стая – промърмори Шон и погледна към Мишел. – Какво ще кажеш да се върнем при президента и да го помолим да разпореди едно действие, което тези момчета очевидно не желаят да направят?

– Звучи ми добре – кимна Мишел и се надигна.

– Чакайте, чакайте! – размаха ръце Литълфийлд. – Предполагам, че още два чифта очи няма да навредят. Но имайте предвид, че става въпрос за многочасови записи.

– Не и ако знаеш какво търсиш – поклати глава Мишел.

– А вие знаете, така ли? – подозрително попита Маккини.

– Сикрет Сървис – сви рамене Мишел. – Най-добрите очи в бизнеса.

– Да бе! – изсумтя Маккини.

– Имаш пяна за бръснене в дясното си ухо – посочи с пръст Шон. – Изненадан съм, че твоите хора от МВС не са ти обърнали внимание. – Очите му се спряха върху лицето на Литълфийлд. – Нито пък добрият ти приятел от ФБР...

Маккини бръкна в ухото си и огледа пяната върху пръста си.

– Това беше безплатно – усмихна се Мишел.

***

Един час по-късно двамата партньори седяха пред цяла редица монитори.

– С кое летище ще започнем? – попита Мишел.

– "Дълес", защото е най-близо. А "Рейгън" не обслужва международни полети от дестинациите, които би използвал Уинго.

След шест часа и три чаши кафе на глава двамата се облегнаха назад и безпомощно се спогледаха.

– Без софтуер за лицево разпознаване можем да стоим тук цял месец – каза Мишел. – Просто лицата са прекалено много за ръчно преглеждане.

Шон кимна. Умът му работеше напрегнато в търсене на изход.

– Да се фокусираме върху товарните – предложи той. – Според мен въпреки променения си външен вид Уинго не би рискувал с редовен полет.

Набраха кода на товарните самолети и се подготвиха за поредното дълго взиране.

– Тези записи със сигурност са твърде нови – изведнъж вдигна глава Шон. – Направени са, след като Уинго се е прибрал в страната.

– Чакай! – извика Мишел и хвана ръката му. – Виж онази кола!

Шон се облегна назад и насочи вниманието си към автомобила, паркиран близо до карго зоната.

– Това е Уинго! – възкликна секунда по-късно той.

– Изглежда така, сякаш наблюдава нещо – добави Мишел. – Можеш ли да промениш ъгъла?

Шон натисна няколко клавиша и картината се измести. Някакъв мъж излезе от близката сграда, качи се в колата си и потегли. Нова комбинация от клавиши им позволи да видят как Уинго излиза на пътя и тръгва след непознатия.

– Очевидно го следи – отбеляза Шон.

Мишел започна да чука на телефона си.

– Записвам номерата и на двете коли – поясни тя.

Шон кимна и отново промени ъгъла на записа.

– "Херон Еър Сървис" – промърмори той, разчел табелата над сградата, от която излезе непознатият.

Мишел бързо си записа името на фирмата.

– Мислиш ли, че Уинго се е прибрал с полет на тази компания? Проверката в Гугъл сочи, че дейността им включва и международни товарни полети.

– Но защо ще ги следи, ако действително е летял с тях?

– Логичен въпрос.

– Може би проверява нещо, свързано с парите – подхвърли Шон. – Може би "Херон" има отношение към транспортирането на онзи милиард евро.

– Трябва да разберем дали е така – кимна Мишел. – Откъде да започнем?

– Ще следваме обичайната процедура. Тоест търсим лъжи и измами, които обикновено вървят заедно.

– Мисля да падна на колене пред Едгар и да го помоля да провери номерата на тези коли – промърмори Мишел.

– Добра идея – кимна Шон. – А пък аз ще видя какво мога да открия за "Херон Еър Сървис"...

– А федералните? – погледна го тя.

– Ще им кажем, че не сме открили нищо, и ще си понесем последствията.

– Май не си настроен доверчиво, а?

– От двайсет и пет години съм така – отвърна той и се облегна в стола си. – Но не бива да забравяме онези типове, които ни проследиха и стигнаха до Уинго. Със сигурност не са се отказали да ни преследват, а това означава, че трябва да предприемем съответните действия за измъкване.

– Трудна работа, особено докато се занимаваме с това – въздъхна Мишел и кимна по посока на мониторите.

– Няма друг начин. Поне докато Уинго не поумнее, ще трябва да се ровим сами...

– И да внимаваме както с федералните, така и с президента – каза тя. – Безкрайно трудни задачи.

– Къде остана самоувереният дух, който аз познавам и обичам? – подкачи я той.

– Или в мотела, където ни взривиха, или в гората, където без малко не ни застреляха.

– Ти си тази, която ни забърка във всичко това – сви рамене Шон. – Тъй че не се оплаквай.

– Не се оплаквам. Просто се питам докога ще ни работи късметът...