Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 27 страниц)

40.

Сам Уинго седеше на хотелското легло и чакаше писмо от сина си. Тайлър благоразумно му беше писал от нов имейл адрес. Но все още не отговаряше на предложението му за среща. Времето напредваше и безпокойството на Уинго нарастваше. Много му се искаше да хукне към дома си и да провери дали синът му е добре. Но това беше изключено, защото къщата със сигурност беше под наблюдение. Щяха да го арестуват още преди да стъпи на верандата.

Чакането му се струваше влудяващо, особено след дългия път, който беше изминал. Когато се налагаше, Уинго умееше да бъде търпелив, но това не означаваше, че му е лесно.

После индийският телефон за еднократна употреба започна да вибрира и той го сграбчи. Това можеше да бъде само човекът, от когото го беше получил: Адел, с чиято помощ прекоси Пакистан и стигна до Индия. Но в Хайберския проход едва не го убиха. Все още не знаеше дали Адел не го е предал. Може би току-що пристигналото съобщение щеше да даде отговор на този въпрос.

Включи телефона и зачете.

На онова място са открити трупове, идентифицирани като мюсюлмани. Ден по-рано в Афганистан е пристигнала група чужденци с чартърен полет от САЩ. Незабавно са потеглили с автомобили за там. Фирмата превозвач е "Херон Еър Сървис ", базирана в Дълес, Вирджиния. Получих информация, че част от чужденците са с американски паспорти, но агенциите, за които работят, засега остават неизвестни. Явно са се снабдили с пропуски за преминаване през региона от различните племенни вождове при обичайните условия: плащане в брой, така че да няма следи. Това е всичко засега. Ако вече си в САЩ, разследвай кои са. Желая ти късмет и се надявам скоро да видиш сина си.

А.

Уинго изтри имейла, изтегна се на леглото и закова поглед в тавана. В деня, в който трябваше да предаде един милиард евро на определена група мюсюлмани, в Афганистан бе пристигнал отряд чужденци, част от които американци. Те бяха ликвидирали мюсюлманите и бяха конфискували товара, размахвайки американски документи за самоличност. После бяха изчезнали с парите, а Уинго бе принуден да бяга, за да се спаси.

Изведнъж му хрумна нещо, което го накара да стане и да включи телефона си. Влезе в Гугъл и набра собственото си име. На дисплея се появиха трите материала, които Шон беше открил и които вече бяха успели да набъбнат до десет.

Изчете ги максимално бързо и установи, че всички преповтарят едни и същи факти. Ефектът обаче беше опустошителен.

Изчезнали пари, изчезнал боец.

Аз.

Откъде бяха научили, по дяволите? Полковник Саут не беше споменал нищо за изтичане на историята в медиите. Поколеба се дали да не му се обади, но в крайна сметка реши, че разговорът няма да доведе до нищо. Полковникът беше убеден в неговата вина. Вероятно като всички останали.

Може би и Тайлър беше прочел това. И какво щеше да си помисли? Че баща му е крадец и предател?

В материалите се намекваше, че липсващите пари и изчезналият боец вероятно са свързани с тайна операция, чиито следи водят чак до Белия дом. Отказът на всякакви коментари от президента Джон Коул и Пентагона създаваше, разбира се, вакуум, запълнен от все по-остри и истерични гласове.

После се замисли за нещо друго.

Къде беше Джийн? Дали министерството бе предпочело да я изтегли след провала на операцията? В такъв случай кой беше останал при Тайлър?

Най-трудната част от подготовката на операцията беше необходимостта да заведе вкъщи непозната жена и да я представи на сина си като своя втора съпруга. Но в онзи момент това беше неизбежно. Тайлър имаше нужда от възрастен човек до себе си и Уинго категорично отказа да замине, преди да му осигурят някого. За жалост, най-лесният начин беше фиктивният брак и той се съгласи да поеме този риск. Но разкаянието и чувството за фатална грешка го обзеха в мига, в който Тайлър се изправи срещу Джийн и разбра, че тя ще заеме мястото на майка му.

Уинго включи телевизора в хотелската стая. Искаше да провери дали съобщават нещо за случая. Оказа се, че местните канали са захапали една и съща история, но тя беше друга.

Експлозия в някакъв мотел в Южна Александрия. Все още без установени причини. Вниманието му беше привлечено от едно уточнение на водещия, а именно, че взривената стая е била наета дългосрочно от жена на име Джийн Шепърд, която в момента е в неизвестност.

Джийн Шепърд? Това беше истинското име на Джийн.

Написа нов имейл до Тайлър с молба веднага да се свърже с него. После зачака, но телефонът мълчеше.

Запита се дали да не отскочи до вкъщи и да провери какво става. Веднага си даде сметка, че това би било самоубийство, но не отхвърли изцяло този вариант.

След това се замисли за съобщението на Адел. Чужденци, пристигнали с чартърен полет в Афганистан. "Херон Еър Сървис", базирана в Дълес, Вирджиния. Тоест не много далече от тук. Дали нямаше да открие някаква връзка с Тим Саймънс от Небраска? Това май беше единственото нещо, което можеше да направи в момента. Изправи се, пъхна пистолета в кобура на колана си и напусна стаята.

***

По-късно, вече от колата, Уинго видя излитането на някакъв самолет, който бързаше да изпревари задаващата се от запад буря. Издигането му беше леко и грациозно. Не след дълго той направи плавен завой и започна да се отдалечава от летище "Дълес".

Уинго свърна по отбивката към сектора за граждански полети. Завършено през 1972 г., това летище с площ от 50 хиляди декара дълги години бе слабо използвано от гражданската авиация, защото пасажерите предпочитаха доста по-близкото до столицата Национално летище "Вашингтон". Но сега от и за "Дълес" имаше безброй вътрешни и международни полети. Покривът на основната сграда бе във формата на крило – авангардна навремето конструкция, която днес изглеждаше старомодна. Някогашната контролна кула с огромното перленобяло кълбо отгоре вече не се използваше след построяването на новата преди пет години. В нея по всяко време дежуреха по шестима ръководители на въздушното движение, имащи грижата за сигурността на полетите.

През годините Уинго често беше използвал това летище. А съвсем наскоро се беше приземил тук на борда на един товарен самолет. Името му фигурираше в списъка на екипажа – разбира се, срещу значителна сума в брой. Митничарите и граничните полицаи проверяваха пътниците от частните полети пред вратите на съответния оператор, но товарните самолети се проверяваха директно на борда. Там обаче вниманието им беше насочено главно към товара и не толкова към екипажа. Завръщането му у дома беше безславно, но пък безопасно. Напусна зоната на оператора, прекоси близкия паркинг и влезе в агенцията за коли под наем непосредствено зад него.

Сега просто спря колата, свали стъклото наполовина и извади бинокъла си. Искаше да бъде сигурен, че никой не му обръща внимание. За целта беше избрал място извън обсега на многобройните камери. Добре знаеше, че в една от близките кули работят хора, които следят движението в района, търсейки нещо необичайно и заслужаващо вниманието на силите за сигурност. Затова Уинго се смъкна ниско на седалката.

Много хора влизаха и излизаха от складовете, обозначени с цифри от 1 до 4. Бяха тесни халета с дълбочина двайсетина метра, в които се съхраняваше каргото, обработвано от по-малки спедиторски фирми. Те го разпределяха в контейнери и го товареха на самолетите.

Офисът на "Херон Еър Сървис" се намираше в непосредствена близост до един от тези складове. В зоната с ограничен достъп зад сградата се виждаха самолети от различни марки и модели, около които се суетяха техници. Един току-що кацнал самолет се отби от основната писта и бавно се насочи към тази зона. Това беше начинът, по който летяха богатите хора със съответните контакти. Без да чакат на опашка пред пунктовете за проверка, без проблеми с паркирането, без да си губят времето с дребни чиновници.

Уинго нямаше представа дали "Херон" е само чартърна компания, или се занимава и с превоз на товари. По тази причина направи опит да заеме такава позиция, от която да наблюдава и двата вида дейности. Но летище "Дълес" разполагаше с десетки хиляди квадратни метра складови площи, които се обслужваха от стотици, а може би и хиляди хора. Без изобщо да се броят милионите пътници от редовните полети. Разбира се, в сравнение с тях чартърните компании превозваха далеч по-малко хора, но въпреки това той имаше чувството, че му предстои да търси игла в копа сено.

После се случи чудо, точно пред очите му.

Зърнал човека, който току-що излезе от офисите на "Херон", той буквално се вцепени. Облеченият в пилотска униформа мъж спокойно се насочи към паркинга.

Уинго измъкна телефона си и му направи няколко снимки.

Мъжът се качи в последен модел ауди.

Уинго засне номера му, а после потегли след него.

Мъжът не беше Тим Саймънс от Небраска.

Беше един от онези, които изскочиха от каменната постройка в Афганистан. Което автоматично го превръщаше в добра, макар и единствена следа – поне за момента. Надяваше се, че тя ще му помогне да разбере какво, по дяволите, се случва.

41.

– Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?

Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.

Шон и Мишел не му отговориха. Намираха се във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР в центъра на града. Тайлър не беше с тях, а в друга стая, вероятно за да го разпитат отделно.

– Зададох въпрос, човече! – изръмжа Литълфийлд и се надвеси над Шон.

– Помислих си, че е риторичен – отвърна Шон. – Но ако наистина имате някакви съмнения, отговорът ми е "да". Наистина си даваме сметка къде се намираме и при какви обстоятелства сме се озовали тук.

– А защо беше необходимо да изпратите цяла армия? – остро попита Мишел. – Не разполагате ли с джиесеми?

Литълфийлд се извъртя към нея.

– Нима ще ме учиш как да си върша работа?

– Ами май да.

– Много си нахакана, госпожице!

– Това съм го чувала и преди.

– Нека се придържаме към професионалния разговор и да караме поред – намеси се Шон. – Защо сме тук?

– Наистина ли искаш отговор? – втренчи се в него Литълфийлд.

– Да, наистина. Бяхме в собствения ми дом заедно с клиент. Не вършехме нищо нередно, но в един момент надникнах през прозореца и видях, че сме обкръжени от цялата Трета армия на генерал Патън!

– Май ще се наложи да ти освежа паметта – промърмори Литълфийлд, грабна дистанционното от масата и го насочи към монитора, прикрепен към отсрещната стена.

Екранът оживя. Кадрите показваха как Шон и Мишел се измъкват от поразрушената сграда на мотела и изчезват в далечината. Литълфийлд спря кадъра, хвърли дистанционното обратно на масата и обяви:

– В днешно време каквото и да се случи, все ще се намери някой да го снима. – След тези думи той се тръшна на един стол, сключи ръце зад тила си и добави: – Очевидно имате какво да обяснявате, освен ако не твърдите, че на видеото не сте вие.

Вперили очи в екрана, Шон и Мишел срещнаха собствените си погледи.

– Някой се опита да ни взриви – каза Шон. – Не вярвам вашата "камера" да е хванала и неговата физиономия.

– Защо са искали да ви убият?

– Ти разговаря ли с Маккини? – попита вместо отговор Шон.

– Знам за инцидента в мола, ако това имаш предвид. Знам и за генерала, който ти е сритал задника в болницата заради тежкоранената си съпруга. И накрая знам, че имате малолетен клиент, чийто баща е изчезнал при все още неизяснени обстоятелства. – Агентът се приведе напред и положи огромните си длани на масата. – Това, което не знам, е защо всичко това се случва точно на вас. И Маккини не знае.

– Случват ни се доста неща – обади се Мишел. – Понякога ми се струва, че сме пипнали някакъв шибан вирус.

– И двамата сте бивши агенти на Сикрет Сървис – изгледа я Литълфийлд. – Изритани, защото сте се издънили.

– Стара история – небрежно отвърна Шон. – Ако провериш по-близкото ни минало, ще установиш, че работим абсолютно легално и сме доста добри в това, което вършим. Много хора ще го потвърдят.

– Вече го потвърдиха. Аз също съм добър в работата си и поразпитах за вас, преди да си имаме вземане-даване.

– Тогава защо ни подгони? – попита Мишел.

– Защото сте се измъкнали от мястото на взрива, без да се обадите на полицията. И двамата знаете какво имам предвид. Какво си въобразявате, по дяволите? – Шон понечи да каже нещо, но агентът не му даде възможност. – А ето че и втората майка е изчезнала, което означава, че едно непълнолетно момче е оставено на произвола на съдбата. Вие много добре знаете за какво става въпрос, но не казвате на никого.

– Съжалявам, но нямах представа, че трябва да върша и твоята работа! – отсече Мишел.

Литълфийлд стана, опря гръб на стената и кръстоса ръце на гърдите си.

– От всичко това следва, че не знам какво да ви правя – обяви той.

– Можеш да ни освободиш, за да продължим да си вършим работата – подхвърли Шон.

– Няма начин – поклати глава агентът с бегла усмивка. – Две необезвредени мини ще ми дойдат твърде много.

– Две… Значи са ти възложили да откриеш и обезвредиш Сам Уинго, така ли? – изгледа го Мишел. – А между другото, ние изобщо не сме никаква заплаха.

– Няма да ти обяснявам какво са ми възложили и какво не!

– Нека прекратим това заяждане – каза Шон. – Твоята задача е да откриеш Сам Уинго. Тази история се превръща в международен инцидент, който е горещ картоф за МВС и по тази причина го прехвърлят на ФБР. Докато не се докаже външна намеса в използването на взривното устройство, инцидентът е под юрисдикцията на Бюрото. А това, което Уинго е извършил или не е извършил в Афганистан, кара доста хора тук да треперят за кариерата си.

– Ние знаем какво е изгубил той – добави Мишел. – Над два тона евро, които възлизат на малко повече от милиард и триста милиона американски долара.

– Кой ви каза това, по дяволите? – излая Литълфийлд.

– Съжалявам, но в Сикрет Сървис са ни учили да не отговаряме на подобни въпроси.

– А какво ще кажеш, ако ви бъде връчена съдебна призовка? – контрира агентът.

– Можем още дълго да се правим на мъжкари, вместо да работим заедно – обади се Шон.

– Да работим заедно?! – смаяно го изгледа Литълфийлд. – да не си се побъркал? Нима приличам на човек, който иска да стане ваш партньор?

Мишел скочи на крака.

– Чуй какво ще ти кажа! – процеди тя. – Лъгаха ни, стреляха по нас и без малко не ни взривиха! Да не говорим, че ни будалкаха цял куп чугунени глави от армията, МВС, а сега и от ФБР. Но знай, че все едно дали искаш да станеш "наш" партньор или не, ние ще продължим да работим по този случай. – Тя погледна баджа, който висеше на врата му. – Все едно дали сме ти трън в очите или в задника, Дуейн.

– Боже господи! – простена Шон и закри очите си с длан.

Литълфийлд изглеждаше така, сякаш всеки момент ще измъкне пистолета си. Но след това направи нещо, което изненада Шон.

Започна да се смее.

– Ама и теб си те бива! Бях чувал, че си фурия, но си е друго да се уверя с очите и ушите си. – След тези думи той се върна на мястото си и стана сериозен. – Тая работа се е размирисала и вонята е стигнала до доста високи места.

– По телевизията споменаха, че Белият дом отказва коментар – подхвърли Шон. – За такива места ли говорим?

Литълфийлд мрачно кимна, после очите му пробягаха по фигурата на Мишел, която продължаваше да стои права.

– Така ли ще стърчиш? – избоботи той.

Мишел седна.

– Защо поверяват толкова много пари на един човек? – попита тя. – Кой не е бил наясно, че това със сигурност ще доведе до провал?

– Очевидно е кой – въздъхна Литълфийлд и разгърна папката пред себе си. – Онези с многото звезди на пагоните в Пентагона. Вие двамата имате ли представа кой е Уинго, или по-скоро какъв е бил?

– Във всеки случай не е бил резервист – отвърна Шон. – Никой не сваля униформата само година преди да получи пълна пенсия, за да започне работа като търговски агент в някаква фирма за преводи. А на всичкото отгоре заплатата му е била плащана от Министерството на отбраната.

– Виждам, че сте си написали домашното – промърмори с уважение Литълфийлд и сведе очи към папката. – Наясно сте с работата на АВР, нали?

– Агенцията за военно разузнаване – каза Мишел. – Нещо като униформено ЦРУ.

– АВР разполага с по-голям бюджет от ЦРУ и е по-ефективна от тях в определени части на света. Но след Единайсети септември двете агенции си сътрудничат. – След кратка пауза агентът каза: – Вие двамата обаче вече нямате достъп до класифицирана информация.

– Зарежи сензациите – рече Шон. – Достатъчно си умен, за да ги използваш по друг начин.

– Това не е тайна – ухили се Литълфийлд. – Наскоро излезе във вестниците. АВР разширява секретната си дейност, като създава собствени специални отряди. В чужбина работят съвместно с Лангли, особено в горещите точки. Можем само да предполагаме какво означава това.

– Според мен АВР не е оторизирана да провежда секретни операции извън събирането на разузнавателна информация, удари с безпилотни самолети или доставки на оръжие за враговете на нашите врагове – каза Шон.

– Това е вярно – кимна Литълфийлд. – Но тук се включва ЦРУ, което има широки пълномощия в тази област. За съжаление, и техният бюджет беше орязан и това се отрази зле на някои от последните им операции. За разлика от тях обаче Министерството на отбраната разполага с далеч повече средства за финансиране на своите операции въпреки съкращенията в бюджета.

– Искаш да кажеш, че ЦРУ им предлага прикритието на своите чуждестранни бази и… – започна Мишел.

– … и пълно обучение във Фермата във Вирджиния – вметна Литълфийлд.

– А АВР доставя оперативните агенти, така ли?

– Те дори копират инициативите на иранското бюро на Лангли, тъй наречения "Персийски дом". Създали са специална структура за обединяването на ресурсите в проблемните страни по света. Сложно е да оставят агентите си там, след като съответните бойни части получават заповед да се приберат у дома. Един от начините е да ги накарат да захвърлят униформите фиктивно – тоест обучават дадения боец и го изпращат в съответния район, а прикритието се осигурява от ЦРУ.

– Значи Уинго е изпълнявал задача на АВР и ЦРУ? – попита Шон. – Потегля с един милиард евро и след това изчезва?

– Имате ли представа къде се намира в момента? – добави Мишел.

Агентът поклати глава.

– Може би все още в Близкия изток, а може би в Индия. Или се е върнал в Щатите – промърмори той. – Колкото знаете вие, толкова и аз.

– На кого е трябвало да предаде парите?

– Опитах се да разбера, но засега без успех. Все пак се докопахме до нещо, което АВР и ЦРУ не са замели.

– По какъв начин? – попита Мишел.

По лицето на Литълфийлд се изписа разочарование.

– Хей, в чужбина не играят само тия две агенции! Бюрото също разполага с ресурси там… – Той извади някакъв лист от папката и го размаха. – В близост до крайния пункт на пътуването на Уинго са били открити трупове на разстреляни хора.

– Какви хора? – попита Шон.

– Мюсюлмани.

– Откъде са били?

– Не знам – отвърна Литълфийлд и прибра листа обратно. Но нека направя едно уточнение: били са бунтовници, а не представители на официалните власти.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Бунтовници? Нима искаш да кажеш, че…

Литълфийлд кимна мрачно.

– Може би нашите пари са били предназначени за групировка, която има за цел да свали някое ислямистко правителство. Подчертавам: може би!

– Кое по-точно? – попита Шон.

– Не знам. В момента официално финансираме сирийските бунтовници, на които доставяме оръжие и продоволствия. Затова мисля, че не са те.

– Това стеснява възможностите до някакви още по-ужасни групировки.

– Ами ако се разчуе? – попита Мишел. – Ако се разбере кои са те и от коя страна?

– Тогава ще стане лошо – отвърна Шон.

– И друг път сме въоръжавали враговете на нашите врагове, правейки всичко възможно да държим нещата под похлупак – промърмори Литълфийлд. – Но в този случай става въпрос за кутия със змии, която никой не би искал да отвори. За съжаление, капакът ѝ вече е леко повдигнат. Историята за парите и Сам Уинго е стигнала по някакъв начин да медиите, а това е още една причина да изолираме хлапето. В противен случай репортерите ще го нападнат и тогава няма спасение. Вече сме поставили агент пред къщата им, където гъмжи от репортерски коли. Ще се отървем от тях само ако се появи друга, по-важна новина. За съжаление обаче, поне аз не виждам такава...

– Слава богу, че успяхме да измъкнем Тайлър от там – рече Шон.

– Но парите не са стигнали до предназначението си, така ли? – попита Мишел.

– Вероятно не. Може би ги е откраднал Сам Уинго, а може би са му ги отнели.

– Защо всъщност реши да ни включиш в играта? – вдигна глава Шон. – Съмнявам се, че причината е в красноречието на партньорката ми.

– Не е красноречието ѝ, макар че си го бива – промърмори агентът. – Направих го заради момчето.

– В какъв смисъл?

– В смисъл, че то ще говори само пред вас двамата, а ние се нуждаем от него. Поне такова е мнението на Бюрото. Трябва да разнищим докрай тази история и синът е единственият, чрез който можем да стигнем до Уинго. Същевременно не бива да манипулираме грубо едно хлапе, чийто баща може и да е загинал.

– Всичко това означава, че се нуждаете от нас – кимна Мишел.

– Засега – каза Литълфийлд и се изправи. – Да вървим.

– Къде? – попита Шон.

– Да се видим с един човек.

– С кой човек? Директора на ФБР?

– С по-важен от него – загадъчно отвърна агентът. – Много по-важен.