Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 27 страниц)

70.

Периферно зрение. То беше необходимо за много професии.

Всеки куотърбек от НФЛ трябваше да го притежава, ако не искаше да бъде размазан от връхлитащите защитници.

Баскетболните рефери също го имаха и с негова помощ следяха всичко, което се случваше на игрището.

А агентите на Сикрет Сървис се нуждаеха от него, за да предотвратят заплахите срещу своите обекти и тях самите.

Без изобщо да помръдва глава, Шон видя пистолета и лицето на мъжа, който го държеше.

Лакътят му натисна клаксона и пронизителният звук разцепи относителната тишина на утрото в околностите на летището. Ръката на нападателя потрепна леко, но това даде шанс на Шон да осъществи каквото беше намислил. Пръстите му се вкопчиха в ризата на мъжа и той рязко го дръпна към себе си. Главата на нападателя влезе в съприкосновение с дебелата врата на лендкрузъра. От устата му бликна кръв, примесена с парченца от зъбите му. Тялото му се свлече на асфалта.

Шон вече беше включил на скорост и колелата бясно се завъртяха. Натисна газта до дупка и джипът се стрелна през изхода на паркинга. Видя в страничното огледало как мъжът бавно се надига, прави една несигурна крачка и отново пада.

Не беше Дженкинс

– Мамка му – изруга под носа си Шон.

Бяха го засекли. А това не се връзваше с плановете му за освобождаването на Тайлър и Кати. Обади се на Мишел. В движение ѝ обясни какво е станало.

– Видях го в последния момент – въздъхна той. – Грешката е изцяло моя!

– Аз те разсеях със своето обаждане – отвърна тя.

– Мога да говоря дори с дъвка в устата! – сопна се той, помълча за момент и мрачно добави: – Или поне можех...

– Ще кажем ли на Уинго?

– Не. И без това едва издържа. Една такава новина ще го побърка.

– Тогава какво ще правим?

– Ще се срещнем при Едгар. Дано открие нещо в проклетата флашка, за да хванем тия гадове на мушката, преди да е станало късно!

***

След час Шон спря пред фермата на Едгар. Небето се беше поразчистило донякъде и слънцето надничаше между сивите облаци. Наетата от Мишел кола вече беше там – нещо напълно нормално при нейния стил на шофиране. Минавайки покрай нея, той пипна капака. Дори не беше топъл. Вероятно бе карала бясно през целия път. А досега не е глобявана нито веднъж, каза си той и поклати глава.

Почука и влезе в къщата.

Приведена над рамото на Едгар, Мишел се взираше в мониторите върху бюрото.

– Не е била на гости у приятел – рече Едгар в момента, в който го зърна. – Проникнала е с влом в нечий дом, а това е престъпление!

– И аз ѝ казах същото – въздъхна Шон, забеляза чашата в ръката на Мишел и попита: – Кафето топло ли е? В главата ми е мътилка!

Едгар отговори с многозначителен поглед и това прогони желанието му да навлиза в подробности.

– Има кафемашина с капсули – информира го Мишел.

Шон излезе от стаята да си направи кафе, след което се върна и застана край бюрото на Едгар.

– И тъй, с какво разполагаме?

– Купища файлове, които трябва да бъдат прегледани – отвърна Мишел.

– А какво стана с проследяването на айпи адреса на информатора?

– Разбих три от петте кода – рече Едгар.

– Хей, това е страхотно!

– Не чак толкова, защото останалите два са изключително трудни – поклати глава Едгар. – Този човек е знаел какво върши.

Въодушевлението на Шон се стопи.

– След като ти не можеш да ги разбиеш, аз не виждам кой друг ще успее – унило промърмори той.

– Не съм казал, че не мога, а само че са трудни.

– Оттук може да изскочи нещо – обади се Мишел и кимна към един монитор.

– Какво е това? – присви очи Шон.

– На пръв поглед фактура за закупено самолетно гориво – обади се Едгар.

– Но първият поглед може да се окаже измамен – добави Мишел.

– В смисъл?

Вместо отговор Едгар натисна няколко клавиша. Страницата изведнъж се изпълни с неразбираеми знаци и символи.

– Това вече съм го виждал – изпъшка Шон. – Прави го личният ми компютър, когато реши да полудее и да превърне документите ми в пълна безсмислица.

– Обикновена засечка – успокоително промърмори Едгар. – Получава се, когато компютърът не е в състояние да разчете кода на страницата. Случва се по редица причини, включително повреден файл или проблем с разчитането на шрифта. Ако знаеш какво вършиш, лесно можеш да я отстраниш – това, което току-що направих. Но тук има и нещо друго...

– Какво?

– Код – отвърна Мишел.

– Искаш да кажеш, че в тези безсмислици е скрит код? – вдигна вежди Шон.

– Специалистите по сигурността на киберпространството го наричат злато в боклука – поясни Едгар. – На практика е много ефикасно, тъй като се случва на всеки. Но въпреки това си остава засечка в софтуера, нищо повече.

– А ти очевидно виждаш нещо повече – отбеляза Мишел.

– Когато използваш Стената, виждаш всичко – скромно отвърна Едгар.

– И тъй, какво ти говори този код? – нетърпеливо попита Шон.

– Доказва комуникация с неизвестен контакт, но аз съм почти сигурен, че става въпрос за айпи адреса на вашия блогър, тъй като бариерите срещу достъп са почти същите като тези на източника от другата страна.

– Какво представлява всичко това? – повтори Шон.

– Поредица от цифри.

– И какво означават?

– Ако трябва да гадая, приличат на спътникови координати – отвърна Едгар. – И преди съм виждал такива. Все още не съм ги разшифровал напълно, затова не мога да определя точното местоположение на източника.

– Птичка в небето? – погледна към тавана Шон. – Какво общо има това с всичко останало?

– Очи, които виждат всичко – промърмори Мишел и бавно отпи глътка кафе. – Колко може да струва една такава птичка?

– Много – отвърна Едгар. – Най-напред трябва да я създадеш, а това никак не е евтино. След това трябва да я качиш горе, което също не е евтино. Повечето хора с подобни нужди просто наемат пространство на някоя от съществуващите платформи.

– И това ли е възможно? – вдигна вежди Мишел. – Наемаш пространство на спътник, както се наема апартамент?

Едгар кимна и продължи да чука по клавиатурата.

– Правят го непрекъснато. Има бизнеси, които изцяло зависят от спътниците. Част от онези, които използва правителството, също са собственост на търговски компании.

– Правителството? – изгледа го Шон. – Но как се справя със сигурността?

– Има няколко начина. Най-добрият е да се наеме целият спътник.

– Това трябва да струва купища пари – промърмори Шон.

– Например един милиард евро – подхвърли Мишел.

Забележката ѝ го накара да я стрелне с поглед.

– Така ли мислиш? Някой си е купил спътник? Но защо?

– Не знам – каза Мишел и отпи още една глътка кафе. – Но след като спътниците са толкова скъпи, един милиард би трябвало да свърши добра работа.

– Определено – кимна Едгар.

– Колко струва купуването или наемането на спътник? – изгледа го Шон.

Едгар протегна лявата си ръка, за да използва една от съседните клавиатури. Резултатът се появи на друг монитор. През цялото време дясната му ръка продължаваше да чука по клавиатурата пред него, а очите му се местеха между двата монитора.

– Това зависи от големината на спътника и от обхвата му – промърмори той. – Изграждането на нов струва между половин и два милиарда. Размерите варират от петстотин килограма до два тона и повече, колкото тежи един камион. Но има и други модели, които аз наричам факли.

– Защо?

– Защото изграждането им е много евтино – да речем, милион или по-малко. Качват ги в орбита чрез някоя от онези ракети носители, които се дават под наем. Платформата се разпределя между клиентите на ниски цени – понякога едва няколкостотин долара седмично. Това им гарантира възвръщане на инвестициите плюс добра печалба. След две години или по-малко птичката се насочва обратно към Земята и изгаря в атмосферата. Затова им викам факли.

– Но тези евтини спътници едва ли имат обхвата на по-големите и по-скъпите, нали?

– Естествено, че нямат. Дори в Космоса получаваш това, за което си платил. Гравитацията не се начислява. Последното беше шега – усмихна се Едгар.

– Ясно, разбрах. А колко спътника летят в небето?

Едгар натисна още няколко клавиша.

– Малко над хиляда. Повечето от тях са държавна собственост – на Щатите, Русия и Китай, които ги разпределят между държавни, частни и военни потребители. Но има и много други държави, които притежават свои спътници или част от тях. Почти всички, които се дават под наем, са разположени на така наречената "геостационарна орбита" – за разлика от правителствените, които са в ниска околоземна орбита.

– А за какво се използват те? – попита Мишел.

– За комуникации – с готовност отговори Едгар. – Тоест за бързо прехвърляне на информация до различни точки по света. Телефонни услуги, навигация, компютърни мрежи и всичко останало. Стената зависи от тях, а следователно и аз.

– Защо Алън Грант би купил или наел спътник? – замислено промълви Шон.

– За шпионаж? – подхвърли Мишел.

– Кого да шпионира? – погледна я скептично той. – И защо трябва да краде един милиард евро? Едгар твърди, че може да се наеме част от спътник за много по-малко пари. Според мен именно Грант е информаторът на блогъра. А правителството е бясно. Ти видя с очите си колко е притеснен президентът Коул. Ако се окаже, че цялата работа е отмъщение на Грант за това, което се е случило с баща му след аферата "Иран-контра", спътникът със сигурност фигурира в плана му.

Той остави чашата си на плота и махна към монитора.

– Можеш ли да откриеш списък на операторите на спътници с търговска цел, Едгар?

– Да.

– А възможно ли е да разберем кой е наел работно пространство на някой от тях през последните няколко седмици?

– Мога да опитам.

– Това е добре – кимна Шон и отново посегна към чашата си.

– Какво мислиш? – любопитно го изгледа Мишел.

– Комуникациите са основното предназначение на спътниците, нали така? Може би една от целите на Грант е тази. Той е доставил на Джордж Карлтън всички тайни около инцидента в Афганистан.

Мишел кимна, а лицето ѝ започна да се прояснява.

– Но ти мислиш, че използва спътника и с друга цел? – попита тя.

– Точно така. Все още не знам за какво става въпрос, но вероятно не е само за предаване на информация. – Шон се извърна към Едгар. – Използвайки спътник, човек може да контролира разни неща, които се случват на Земята, нали?

– Да. Държавите ги използват за управление на енергетиката, ядрените арсенали, командно-контролни дейности и още куп неща.

– Нима допускаш, че иска да сложи ръка върху ядрения арсенал на САЩ? – възкликна Мишел.

– Не. Тези функции се изпълняват само от държавните спътници и са надеждно защитени. Освен това се дублират от обезопасителни системи тук, на Земята.

– Тогава за какво говорим, Шон?

– Не знам – промърмори той, видимо разстроен. – Но имам чувството, че каквото и да се окаже, ще бъде огромно.

– А какво ще правим ние, докато Едгар работи по това?

– Ще се срещнем с Уинго и ще му разкажем всичко.

– Нали сам каза, че е опасно?

– Въпрос на терминология, Мишел. И на малко дипломация.

– Тоест искаш аз да поговоря с него?

– Ами не точно...

– Защо?

– Не ме разбирай погрешно, но ти си точно толкова дипломатична, колкото онзи безумец, който управлява Северна Корея...

– С тази разлика, че съм далеч по-твърда от него! – отсече Мишел.

71.

Алън Грант не беше доволен от събитията през деня.

Шон Кинг беше забелязан в близост до "Херон Еър Сървис", но отново беше успял да се измъкне.

Някой беше проникнал в дома на Тревър Дженкинс. На пръв поглед там не липсваше нищо, но той нямаше как да бъде сигурен в това.

Грант взе телефона за еднократна употреба, набра един номер и включи модулатора за промяна на гласа.

Сам Уинго вдигна на второто позвъняване.

– Имаме проблем, Уинго.

– Какъв?

– Всъщност проблемите са два: Кинг и Максуел.

– Не знам за какво говориш.

– Помолих те да се покриеш.

– Изпълнявам молбата ти. Не съм ходил никъде от предишното ти обаждане.

– Но твоите приятели го правят и заради теб

– Те не са ми приятели.

– Искаш ли да ти изпратя парче от тялото на сина ти, за да разбереш, че не се шегувам?

– Не го наранявай, моля те!

– Не се опитвай да ме будалкаш! Много добре знам, че работиш с Кинг и Максуел. Но дълбоко се заблуждаваш, ако мислиш, че ще стоя и ще гледам как тези двамата вървят по петите ми!

– Какво искаш да направя?

– Да ги спреш.

– Как?

– Оставям това на въображението ти. Ако искаш, може и да ги убиеш. На мен не ми пука. Но ако още веднъж усетя, че ми пречат, ще получиш Тайлър в чувал за трупове, ясно ли е?

– Да – отвърна със задавен глас Уинго:

***

Шон и Мишел паркираха пред мотела и слязоха от колата.

– Не съм много сигурен как да подходя със Сам – промърмори Шон.

– А, не знам – изгледа го Мишел. – Що се отнася до дипломацията, аз съм на дъното на скалата заедно с онзи психар от Пхенян...

– Не исках да кажа това.

– Напротив!

Шон почука на мотелската врата и подвикна:

– Ние сме, Сам.

– Не е заключено – чу се гласът на Уинго.

Влязоха и Мишел затвори вратата.

Когато погледна към стаята, видя Шон с вдигнати ръце.

Срещу него стоеше Уинго, насочил пистолет в гърдите му.

– Има ли някакъв проблем? – попита Шон.

– Обадиха ми се по телефона. Не са доволни, че вие двамата душите около тях. Предупредиха ме, че ако не престанете, ще ми изпратят Тайлър в чувал за трупове!

– Сам, нали ти обяснихме какво мислим да направим – каза Шон, без да изпуска пистолета от очи. – Бяхме единодушни, че това е най-добрият план да върнем децата невредими.

– Не, вие бяхте единодушни. Аз дори нямах думата… – Пистолетът помръдна в ръката му. – Но сега вече я имам!

– В момента играеш точно по тяхната свирка, Сам – обади се Мишел. – Ако всички стоим със скръстени ръце, Тайлър никога няма да се върне.

– Нека ви кажа какво мисля аз – повиши тон Уинго. Ако не престанете, Тайлър ще умре. Но ако престанете, може би има някакъв шанс.

– Не го вярваш, нали? – подхвърли Шон.

– Не ми казвай какво вярвам и какво не! – викна Уинго. – Няма да позволя да подпишете смъртната присъда на сина ми!

– Вече позволяваш, Сам – поклати глава Мишел. – С това, което правиш в момента.

– Попаднахме на следи – добави Шон. – Доста обещаващи. Вече сме близо.

– Говорете каквото си искате, но аз трябва да мисля за сина си.

– А ние не го правим, така ли? Единствената причина да поемем случая е именно синът ти.

– Вижте какво, не ви обвинявам за нищо – отмести поглед Уинго. – Знам, че се мъчите да помогнете, но в момента аз съм в капан.

– По своя вина, а не по наша – притисна го Мишел. – А още по-малко по вина на Тайлър. Защото ти си този, който е изявил желание да изпълни онази шантава мисия.

– Мислиш ли, че не знам? – изрече с каменно лице Уинго. – Съжалявам за това решение от мига, в който го взех.

Шон направи крачка встрани и седна на леглото.

– Значи отговорът е просто да си седим мирно и кротко и да се надяваме, че хората, извършили вече няколко убийства, ей така ще пуснат Тайлър да се прибере у дома – подхвърли той. – Това ли е твоята стратегия?

Уинго тежко се отпусна на стола до стената, но пистолетът му остана насочен към тях.

– Имам ли друг избор? – каза той.

– Например да обърнем нещата срещу тях.

– Как?

– Вече сме сигурни, че Алън Грант е замесен в тази история.

– Но с какво ни помага това?

– Той също има семейство.

– Е, и?

– Ти си притиснат до стената – втренчи се в него Шон. – И си отчаян, защото не виждаш изход.

– Нещо не те разбирам.

– Той заплашва да убие сина ти.

– Да. Но какво мога да направя?

– Писна ми да се съобразяваме с тези мръсници – отсече Шон. – Предлагам да минем в нападение.

– Как? – изгледа го Мишел.

– Сам може да заплаши с убийство семейството на Грант.

Мишел замръзна. Уинго го погледна объркано.

– Никога няма да повярва, че ще го направя – прошепна след дълго мълчание той.

– А ти отчаян ли си или не?

– Отчаян съм, разбира се.

– Отчаяното положение изисква отчаяни мерки.

– Добре, но как ще вляза във връзка с него, ако приемем, че съм склонен да го направя?

– С това – отвърна Шон и махна към телефона му.

– Няма да нараним децата на Грант, Шон! – отсече Мишел.

– Разбира се, че няма. Казах, че Сам ще го заплаши. Това е всичко.

– Но… – започна Мишел.

– Дайте да отправим заплахата – прекъсна я Шон. – И да видим какво ще стане.

Лицето на Мишел се проясни. Тя извърна поглед към Уинго, който изглеждаше все така объркан. В крайна сметка обаче прибра пистолета и измъкна телефона си

– Кажи как.

– Преди това ще отидем на едно място – заяви Шон.

72.

Когато телефонът за еднократна употреба започна да вибрира в джоба му, Алън Грант все още беше в камерата, заковал поглед в един от мониторите.

Той го измъкна от джоба си и разсеяно погледна дисплея, после изведнъж се втренчи в него.

Дете за дете. Ти отвлече моето, аз ще отвлека твоето. Но за разлика от теб аз мога да избирам между три.

Грант скочи на крака толкова бързо, че удари коляното си в ръба на бюрото.

Втурна се навън и закуцука към колата си. Набра в движение домашния си телефон, но никой не вдигна. Опита мобилния на съпругата си, но резултатът беше същият.

Караше бързо, но пристигна пред дома си едва два часа по-късно и изскочи от колата. Видя ги миг преди да се втурне в къщата.

Жена му, двете по-малки деца и черният лабрадор. Най-малкото беше в количката си, бутана от петгодишната му дъщеря. Явно се прибираха от разходка.

– Какво правиш у дома по това време, Алън? – изненадано попита Лесли Грант, но като видя изражението на лицето му, загрижено добави: – Наред ли е всичко, скъпи?

– Къде е Дани?

Тя го погледна недоумяващо.

– Още е на училище. Следобед ще се прибере с автобуса.

Дъщеря им заряза количката и хукна към баща си.

Грант разтърка чело и се помъчи да се усмихне, докато я вдигаше на ръце.

Лесли се приближи до него. Грант потупа лабрадора по главата и направи опит да изглежда спокоен.

– Добре ли си, Алън? – попита тихо тя.

– Татко е добре – обади се дъщеря им, която се казваше Маргарет, но я наричаха Маги, като баба ѝ. Малките ѝ длани се притиснаха в бузите му. – Татко е добре.

– Какво ще кажеш да ви заведа на обяд? – предложи той. – Става ли?

– Ще ми трябват няколко минути да се подготвя – отвърна Лесли.

– Добре, и без това трябва да взема някои неща от колата си. След двайсет минути?

– Чудесно – кимна тя и поведе децата и кучето към къщата.

На прага спря и се обърна. В очите ѝ имаше тревога.

Телефонът в джоба му започна да вибрира отново, когато беше на крачка от колата си.

Той сведе поглед към есемеса на дисплея.

Прекрасно семейство, Алън. Дано си остане такова. Не се безпокой за кучето, няма да го закачам.

Грант рязко се обърна, търсейки с очи подателя.

Наоколо нямаше никого. Той пусна телефона в джоба си.

Това усложняваше нещата. Проблемът с децата беше сериозен, но не нарушаваше плановете му. Дори Уинго да го беше надушил, нямаше доказателства за нищо. Самият той можеше да натисне спусъка, когато пожелаеше, без никой да го заподозре в нещо незаконно.

А когато всичко приключеше, щеше да потърси начин да се разправи с Уинго. И с онези двамата, Кинг и Максуел.

***

Скрита зад паркираните коли в дъното на улицата, Мишел свали бинокъла и погледна към Шон, който седеше зад волана. Уинго се беше настанил на задната седалка и наблюдаваше Грант през собствения си бинокъл.

– Ти беше прав, Шон – каза тя. – Това наистина го обърка. Прилича на заблудено в храсталаците ловджийско куче, неволно подплашило птиците, които дебне.

– Точно това очаквах – доволно се усмихна Шон.

– Дали ще го накара да се замисли?

– Той има семейство, също като мен – обади се Уинго. – Едва ли иска да им се случи нещо лошо.

– Естествено, че не, но… – започна Мишел.

– Но няма да се откаже от генералния си план – довърши Шон. – Това искаше да разбереш, нали?

Мишел кимна.

– Казано иначе, ситуацията със заложниците няма да повлияе на намеренията му.

– Спътници, откраднати пари, конспирация срещу правителството, изтичане на информация – започна да изброява Шон.

– А мотивът зад всичко това е самоубийството на родителите му след аферата "Иран-контра" – добави Мишел. – Работата ми изглежда сериозна.

– Но нищо от това не може да ни послужи пред ФБР – въздъхна Шон. – Литълфийлд ще ни вземе за луди. Или още по-лошо, ще провали операцията с някои прибързани действия.

– Искаш да разбереш повече неща за този спътник, нали? – подхвърли Уинго.

– Опитвам се. Едновременно с това се опитвам да открия и информатора на онзи блогър, но нещо ми нашепва, че в момента стоим точно срещу неговия дом. Мисля, че това дава отговор на тази част от ребуса.

– Ще разполагаме с доказателства само ако Едгар успее да открие връзка между Грант и Джордж Карлтън – каза Мишел.

– Това би било доказателство за изтичане на информация, но не и за престъпление – отбеляза Шон. – Докато не бъде доказано, че Грант е откраднал поверителна информация, правото му на свободно изразяване на мнение ще бъде по-силно от всички евентуални доводи на прокуратурата.

– Какво правим тогава? – попита Уинго.

– Трябва да разберем какво е предназначението на спътника. Ако успеем, вероятно ще можем да прескочим няколко хода и да му вземем царя.

– Май не правиш разлика между дамата и шаха – отбеляза Мишел.

– Това е така, защото не знам коя игра играе Грант.

– Какво можем да направим? – попита Уинго.

– Спътник – обяви след кратко замисляне Шон.

– Този въпрос вече го уточнихме – скептично го погледна Мишел.

– Нямам предвид този спътник, а друг.

Тя опря длан в челото му.

– Да не би да имаш температура?

– Просто се питам откъде се появи Грант. Със сигурност не от офиса си в центъра. След нашия есемес му трябваха цели два часа, за да се прибере у дома. Но по това време на деня пътуването от Вашингтон до тук би му отнело най-много трийсет минути.

– Вярно е – замислено промълви Мишел. – Въпреки че кара сравнително нов мерцедес, а тези коли задължително имат джипиес.

– Джипиесът се управлява от спътник – отбеляза Шон.

– Значи въпросът е как да се доберем до спътник, който следи неговия… – Тя млъкна, погледна го с очакване и добави: – Едгар!

– Кой е този Едгар, когото непрекъснато споменавате? – попита Уинго. – да не би това да са инициали на компютърна система или нещо подобно?

– Нещо подобно – отговори Шон.