Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 27 страниц)

77.

– Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Максуел.

Президентът Коул изглеждаше разсеян и разтревожен.

– Няма проблем, сър – отвърна Мишел и побърза да се изправи.

– А господин Кинг?

– Той не е тук. Замина по работа. Днес ще трябва да се задоволите само с мен.

Коул кимна, но не каза нищо. Стори ѝ се много угрижен.

– Лош ден ли имахте, сър? – попита тя, опитвайки да насочи мислите му към настоящата среща.

Той трепна, обърна се към нея и направи опит да се усмихне.

– И така може да се каже. Но в тази професия всичко изглежда относително. Денят е наистина лош, когато се налага да изпращаш на смърт млади и храбри мъже и жени. В името на родината...

– В такъв случай един малък домашен скандал не изглежда чак толкова зле.

– Вярно е, но ме разсейва. Освен това е барут за пушките на политическите ми врагове. Не че и иначе не стрелят по мен, но все пак...

– Какво мога да направя за вас, сър? Знам, че всяка минута от работния ви ден е запълнена.

– Боя се, че ще се наложи да проведем тази среща в движение.

Едва след тези думи Мишел си даде сметка, че Коул е облечен в смокинг.

– Сър?

– Тази вечер има официално събитие във Вирджиния, в "Маунт Върнън". Ще бъда главният оратор. А вие готова ли сте за една малка разходка със Звяра? – На лицето му се появи лека усмивка – Разбира се, моите хора ще ви върнат обратно...

– Да, сър.

На път към кортежа Мишел включи телефона си и бързо набра кратък есемес, предназначен едновременно за Шон и Едгар. Натисна бутона за изпращане, усмихна се и прибра апарата в джоба си.

Един от познатите ѝ агенти отвори вратата на лимузината. Президентът винаги се качваше последен, след което кавалкадата незабавно потегляше. Мишел не успя да скрие задоволството си, докато сядаше срещу креслото на държавния глава, тоест с гръб към посоката на движение.

Вратата меко изщрака в момента, в който Коул влезе.

И всички външни шумове се стопиха. Дебелите колкото телефонен указател стъкла бяха фиксирани и не можеха да се свалят. Кортежът потегли.

Външно Звяра не се отличаваше от кадилак ДТС, но във всички други отношения беше уникален. Триста хиляди долара предлагаха някои доста интересни опции. Колата тежеше повече от осем тона, а купето ѝ беше сто процента изолирано от външния свят, в случай че някой решеше да я атакува с биохимични оръжия. Резервоарът беше защитен с дебел пласт специална пяна, която гарантираше, че няма да се взриви дори при пряко попадение. В багажника беше монтирана система за снабдяване на купето с кислород, а до нея имаше запечатана банка кръв, отговаряща на кръвната група на президента. Предната броня беше оборудвана с камери за нощно виждане и устройство за изстрелване на сълзотворни гранати. Купето беше изработено от специална сплав, съдържаща керамика, титан и добрата стара стомана. Гумите имаха кевларено покритие и можеха да се движат и спукани, а всяка от вратите тежеше колкото портата на самолетен хангар, подсилена от двайсетсантиметрова броня. Отвън стъклата бяха покрити с дебел слой прозрачна сплав, издържаща на пряко попадение от куршум, а под него имаше още няколко слоя специална пластмаса, способна да улови като в мрежа всяка муниция, успяла да проникне през външната защита.

Но този уникален автомобил имаше и два сериозни недостатъка – ниската скорост и свръхразхода на гориво. Поради огромната си тежест Звяра вдигаше най-много сто километра в час, за които харчеше средно 35 литра дизел.

Мишел забеляза присъствието на агента от Сикрет Сървис, седнал отпред до шофьора, а след това надникна през страничното стъкло към останалата част от кортежа, наброяващ трийсетина превозни средства. После огледа плюшената тапицерия в купето.

Коул я наблюдаваше с интерес.

– За пръв път ли се качвате в Звяра? – попита той.

– Напуснах още преди да бъде въведена ротацията на охраната – каза тя.

– Когато влязох в него за пръв път, имах чувството, че сънувам.

– Предполагам, че отдавна вече сте свикнали.

– Нищо подобно – поклати глава президентът. – За мен тази кола си остава чест и привилегия. – Извърна глава към страничното стъкло и тихо добави: – Но не мога да отида тайно никъде. Дори не мога да шофирам по пътищата.

– Това не е толкова зле – облегна се в удобната седалка Мишел. – Поне няма опасност да ви глобят за превишена скорост...

Президентът се усмихна, а след това се обърна към агента отпред.

– Вдигни преградата, Франк.

Стъклото между предната седалка и останалата част от купето безшумно се плъзна нагоре.

Коул го изчака да щракне и се обърна към Мишел.

– Ще бъда откровен с вас, госпожице Максуел.

– Да, сър.

– Правителството има сериозни проблеми.

– И аз останах с такова впечатление.

– Тези проблеми се появиха само защото се опитахме да направим нещо позитивно, помагайки на една независима държава да си върне свободата.

– Пътят към ада е покрит с добри намерения – кимна Мишел.

– Моите политически противници непрекъснато крещят да изпращам войски, да използвам огромната военна мощ. Но когато направим нещо реално в тази посока, и то на много по-ниска цена, те започват да ми искат оставката.

– Това е то политиката, сър.

– Но този път стана доста напечено и пожарът ще избухне всеки момент – въздъхна Коул и я погледна отчаяно. – Успяхте ли да откриете нещо съществено?

– Да, сър – кимна тя и накратко му разказа за последните събития, включително за отвличането на Тайлър Уинго и приятелката му Кати.

– Господи! Защо никой не ме е уведомил? Вие сте на мнение, че Сам Уинго е бил натопен, а зад цялата работа стои този Алън Грант? И че иска да отмъсти за смъртта на родителите си, замесени в политически скандал преди повече от двайсет години?

– Точно така – кимна Мишел.

– Той е подавал класифицирана информация на онзи блогър, така ли?

– Според нас, да.

– А имате ли доказателства?

– Събираме ги. Всъщност, ако ми позволите да звънна на партньора си, може би ще научим нещо ново в тази посока.

– Разбира се.

Шон вдигна на второто позвъняване.

– Получих есемеса ти – каза той. – Возиш се в Звяра, в компанията на президента?!

– Да – рече доволно тя.

– Е, ние също имаме добри новини. Освободихме Тайлър и Кати. В момента се намират в болницата във Феърфакс, но и двамата са добре. Имат охрана от ФБР. Кати е леко ранена в ръката, но ще се оправи. Родителите ѝ вече са уведомени и са в болницата при нея.

– Това са фантастични новини, Шон! – възкликна Мишел.

– Освен това пипнахме двама от бандитите на Грант. В момента Литълфийлд и Маккини ги разпитват. Ако проговорят, вероятно ще разплетем кълбото, което ще ни отведе директно при Грант.

– Още по-добре! – възкликна Мишел и се обърна към президента. – Сър, освободили са децата! Всичко е наред. Освен това са заловили двама от похитителите, които са задържани от ФБР. Надяваме се, че техните показания ще ни отведат директно при Грант!

– Слава богу! – промълви с облекчение Коул. – Това е цяло чудо!

Мишел погледна през страничното стъкло. Насочваха се към Вирджиния, чиято територия започваше непосредствено след Мемориъл Бридж. По платното се движеха единствено автомобилите на кортежа, тъй като Звяра никога не споделяше пътя с простосмъртните шофьори.

Вечерта изглеждаше прекрасна. Дъждът вече беше спрял, а залязващото слънце позлатяваше водите на Потомак.

– А каква е причината да се срещнеш с президента? – попита Шон.

На дисплея ѝ се появи текстовото съобщение, изпратено от Едгар. Очите ѝ се разшириха от изненада, стомахът ѝ се сви.

– Мишел? – каза Шон.

– О, по дяволите! – проплака тя.

– Какво има? – попита Коул.

– Мишел, добре ли си? – попита Шон.

Тя се извърна към президента.

– Ще трябва да...

Но така и не успя да завърши изречението.

78.

Кормилото се изплъзна от ръцете на шофьора и рязко се завъртя наляво. В същото време педалът на газта се залепи за пода и 8-тонното возило се блъсна в каменния парапет почти с максималната си скорост. Парапетът беше солиден, изграден от тежки гранитни блокове, но все пак не беше предназначен да издържи атаката на толкова тежка бързодвижеща се кола. Предницата на Звяра разби парапета и колелата напуснаха настилката. Продължавайки да се въртят с бясна скорост, задните колела възстановиха сцеплението си. Звяра се извъртя напречно на моста и за момент сякаш увисна във въздуха. После носът му се наклони надолу и няколко секунди по-късно се заби във водата. Задницата се стовари с оглушителен плясък и колата зае хоризонтална позиция върху водите на Потомак.

Президентската лимузина беше в състояние да прави куп забележителни неща, но плаването не беше сред тях. Броени секунди по-късно започна да потъва.

***

– Мишел! – изкрещя в слушалката Шон, но не получи отговор.

– Случва се нещо много лошо! – извърна се към Уинго той. – Тя е с президента и...

Телефонът му иззвъня. Беше Едгар.

– Едгар, какво става?

– Току-що изпратих есемес на Мишел, която е с президента...

– Знам това. Тя ми се обади. Но после се случи нещо и аз не мога да вляза във връзка с нея. – Компютърният спец мълчеше. – Там ли си?

Когато Едгар проговори, гласът му беше напрегнат до скъсване.

– На монитора ми току-що се появи важно съобщение...

– Какво е то? – попита с разтуптяно сърце Шон.

– Президентската лимузина е излетяла от Мемориъл Бридж и е паднала във водите на Потомак.

– Какво?! Как?

– Току-що я предупредих за тази опасност.

– За какво говориш, по дяволите?

– Хакнали са сателита, който управлява навигацията и комуникациите на президентската лимузина, Шон. Много е сложно, за да те запозная с подробностите.

– Добре де, хакнали са го. И какво от това?

– Лимузината използва над трийсет милиона кода, Шон. В нея всичко се управлява от компютрите. Хакнеш ли мозъка...

– Контролираш колата – довърши вместо него Шон.

– Да. Скорости, кормилна кутия, спирачки. И всичко друго, за което можеш да се сетиш.

– Грант! – процеди Шон и се извърна към Уинго. – Мръсникът току-що си отмъсти на президент, който няма нищо общо със смъртта на родителите му. – Замълча за миг, после с треперещ глас добави: – А Мишел е с него!

– Какво мислиш да правиш? – попита Едгар.

Вместо отговор Шон захвърли телефона и стъпи на газта. Колата с рев полетя напред.

Уинго включи радиото и двамата изслушаха извънредната новина. Звучеше зловещо. Спасителните операции вече започнали, но екипите се нуждаели от специално оборудване, за да извадят колата от дъното на реката. Добрата новина беше, че лимузината разполага с автономна система за захранване с кислород и е изолирана до такава степен, че в купето не може да проникне дори капка вода.

– Федералните ще направят всичко по силите си – обади се Уинго. – Нали чу какво казаха по радиото? Колата е херметизирана и захранена с кислород.

Шон гледаше право пред себе си.

– Първо, херметизацията най-вероятно е нарушена от удара в парапета. Звяра може да е танк, но и танковете търпят поражения.

– А второ?

– Всичко в колата е под контрола на компютрите, Сам. Докопаш ли се до компютъра, Звяра е твой. А Алън Грант е прекалено умен, за да не се възползва от това.

***

Лимузината удари речното дъно. Мишел разкопча предпазния колан и се надвеси над президента. Той беше в безсъзнание. Първата ѝ работа бе да провери пулса му. Оказа се стабилен въпреки бледото му лице. Тя обхвана врата му и започна да го опипва за евентуални счупвания или рани, но не откри нищо.

После направи нещо, за което изобщо не беше си помисляла. Зашлеви го веднъж, а след това замахна отново.

При втория шамар президентът се свести и недоумяващо я погледна.

– Какво се случи, по дяволите?

– Ранен ли сте, господин президент? Боли ли ви някъде, усещате ли нещо счупено?

Той предпазливо размърда крайниците си.

– Боли ме тук-там, но всичко изглежда наред. Какво стана?

– Паднахме от моста – каза на пресекулки Мишел. – Намираме се в Потомак. – Извърна поглед към прозореца, но всичко зад него беше черно. – По-точно на дъното на Потомак...

– На дъното на реката? – изгледа я невярващо Коул.

Ръката ѝ напипа конзолата, която вдигаше и сваляше стъклената преграда. Като по чудо тя се задейства. Звяра все още имаше захранване, но това едва ли щеше да трае дълго. Двигателят не работеше. Тя нямаше представа дали може да бъде рестартиран под вода, но къде щяха да отидат, дори и с работещ мотор?

Стъклото се спусна и тя пропълзя през отвора, за да провери състоянието на агентите. Веднага забеляза, че въздушните възглавници са се отворили и това ѝ даде лъч надежда.

Но когато видя кръвта и неподвижните опулените очи на агентите, надеждата бързо се стопи.

Потърси пулса на всеки един от тях, въпреки че вече знаеше резултата. Въздушните възглавници се бяха отворили в момента, в който колата се бе блъснала в каменния парапет. Но при удара във водата вече не бе имало нищо, което да ги предпази. Огледа стоманените рамки на страничните стъкла. Бяха окървавени от главите на двамата мъже. Смъртта трябва да бе настъпила мигновено.

Мишел и президентът бяха сами на дъното на реката.

Тя се плъзна обратно с краката напред.

– Как са те? – тревожно попита президентът.

– Мъртви са, сър.

– О, боже!

Мишел огледа комфортните кожени седалки, покрити с меки възглавници. Този пашкул им беше спасил живота, но мъжете отпред не бяха имали същия късмет, понасяйки цялата тежест на челния удар.

Тя извади телефона си и погледна дисплея. Никакви чертички, разбира се.

Понякога той нямаше покритие на земята, какво оставаше под вода. Но...

Отвори капачето на централната конзола. Оказа се, че в нея има телефон. Посегна да го извади и промърмори:

– Сега ще разберем какво покрива гаранцията на производителя...

Президентът разхлаби папийонката и разкопча горното копче на ризата си.

– Тук става малко задушно – отбеляза той.

– В момента със сигурност подготвят спасителен екип, сър – помъчи се да го успокои Мишел. – Много скоро ще се появяват леководолазите.

Тя познаваше реката като петте си пръста, защото гребеше по нея от години. Като цяло Потомак беше доста плитка. Средната дълбочина на близкия залив Чесапийк беше шест метра и половина. Тук едва ли беше много по-дълбоко, но фактът, че над тях има седем-осем метра вода, не звучеше утешително. Спасителната операция щеше да е сложна.

Мишел огледа вратите. Двайсет сантиметра стоманена броня. Нямаше да се отворят лесно дори с хидравличен инструмент. Налягането на тоновете вода върху тях със сигурност щеше да наложи използването на тежка техника. А това изискваше време. Съвсем ясно си представи как вратите постепенно поддават и водата нахлува в купето. Спокойно можеха да се удавят на сантиметри от своите спасители.

Сигурно щяха да използват оборудването, което можеше да се види във всяка автомобилна морга – голям кран с електромагнитна шайба, която лесно би измъкнала колата на повърхността. Въпросът беше дали тази техника ще работи под вода?

Най-голяма беше вероятността да завържат предницата на лимузината с дебело стоманено въже и да я изтеглят на брега със съответната техника, разположена на твърда земя.

Но и за това беше необходимо време.

Макар че попадаше в президентската лимузина за пръв път в живота си, тя знаеше, че в нея е монтирано портативно устройство за захранване с кислород, което се включва автоматично при недостатъчен прилив на въздух в купето. Следователно разполагаха с известно време. А и добрата изолация щеше да им бъде от помощ. Огледа се, но никъде не видя влага.

Отново насочи вниманието си към телефона. Сега всичко зависеше от това дали работи. Усети, че в гърлото ѝ е заседнала голяма буца. Погледна към Коул. Лицето му беше станало още по-бледо. Сети се за думите му, изречени преди малко: тук става малко задушно.

– Бихте ли седнали на отсрещната седалка, сър? – попита тя, а след това му помогна да разкопчее предпазния колан и да се премести.

После смъкна задната облегалка и пропълзя в блиндирания багажник. Видя чифт пожарогасители и кръвна банка. Промъкна се покрай тях и откачи куките на дебелата стелка, която покриваше пода. Кислородните бутилки се оказаха под нея. Изглеждаха пълни, но очевидно не подаваха кислород. Почука с кокалчетата на пръстите си по-близката от тях и залепи ухо на маркуча, който водеше към купето. Нищо. Обичайното съскане просто го нямаше.

Друг на нейно място отдавна би се паникьосал. Но Мишел беше преминала специална подготовка за справяне с кризисни ситуации – по подобие на пилотите на пътнически самолети. В момента просто беше прекалено заета със спасяването на президента и себе си, за да започне да пищи.

Кислородните бутилки нямаха кранчета за ръчно регулиране. Това беше очебиен пропуск на производителя, който предизвика сподавената ѝ ругатня. Пое глътка въздух и моментално усети лек световъртеж. Най-вбесяващото беше, че разполагат с две пълни бутилки кислород, които се оказваха неизползваеми.

Гневно ритна бутилката пред себе си, надявайки се да я задейства. Но когато опря ухо до маркуча, отново не чу нищо. Как беше възможно това?! Все едно да спрат едновременно всичките двигатели на самолета! Такива неща просто не се случваха.

После в главата ѝ изплува съдържанието на есемеса, който ѝ беше изпратил Едгар: Излез от лимузината. Има проблем с нея.

Колкото и невероятно да звучеше, могъщият Звяр беше станал обект на саботаж.

Тя се обърна и пропълзя обратно в купето.

– Няма подаване на кислород, нали? – погледна я президентът.

– Не – кимна тя.

– Шофьорът вероятно е получил инсулт.

– Не мисля, сър.

– Тогава как се случи всичко това? Нещо ни блъсна ли, какво?

– Мисля, че Звяра е бил превзет по някакъв начин, сър...

– Превзет ли? Но как?

– Не съм много сигурна – въздъхна Мишел, поколеба се за миг, после грабна телефона пред себе си.

Докато набираше номера, се помоли комуникационната система на Звяра да отговаря на платените за нея пари.

– Ало?

Гласът прозвуча отчаяно, на ръба на паниката.

– Шон, аз съм.

– Мишел! Казвай какво става!

– Двамата агенти са мъртви. Президентът е добре. Кислородната система не работи.

– Грант е успял да поеме контрол над Звяра – докладва Шон. – Той го е насочил към парапета на моста.

– Докато разговарях с теб, Едгар ми изпрати есемес, в който предупреждаваше, че има проблеми с лимузината. Какво става горе?

– Току-що пристигнах на мястото. Всичко е барикадирано, както можеш да си представиш. Успях да се промъкна благодарение на Литълфийлд, който се оказа наблизо. В момент съм точно над вас. Спасителните катери вече пътуват насам, но са тръгнали чак от "Анакостия". Ще им трябва известно време. Над вас е закотвен полицейски катер, който фиксира местоположението ви с помощта на радар. Повикали са и хеликоптери, оборудвани с куки и стоманени въжета.

– Звяра тежи осем тона, Шон! – каза тя.

– Знам това. Ще им бъде трудно да го измъкнат дори и с най-мощните военнотранспортни хеликоптери. Освен това сте притиснати от десетки тонове вода...

– Значи ще трябва да чакаме водолазите – унило промълви тя. – Надявам се, че ще успеят да закачат предницата със стоманено въже и да ни измъкнат на брега...

– Чуй ме, Мишел. Не разполагате с достатъчно време, за да дочакате водолазите. Ти трябва да спасиш президента, а заедно с него и себе си!

– Страхотно, Шон, само кажи как – сопна се тя.

– Ще ти кажа. Идеята не е лесна за реализация, но тя е единствената ви надежда. С колко кислород разполагате според теб?

Мишел погледна бледото лице на Коул.

– За няколко минути, при положение че дишаме плитко...

– Добре. Ето какво трябва да направиш.

79.

Алън Грант гледаше като хипнотизиран как президентската лимузина разбива каменния парапет на Мемориъл Бридж и пада в тъмните води на Потомак. Пръстите му натиснаха още няколко клавиша на лаптопа и блокираха подаването на кислород, но това беше всичко. Не си направи труда да прекъсне комуникациите. Дори напротив, той искаше хората в лимузината да общуват с външния свят, да се наслаждава на отчаянието в гласовете им. Защото времето им изтичаше. За организирането на спасителна операция бяха необходими минимум трийсет минути, но дотогава президентът и всички останали с него щяха да са мъртви, отровени от въглеродния диоксид, който издишваха.

Той затвори лаптопа и остана още известно време неподвижен, наблюдавайки пълния хаос, който цареше на моста и двата бряга на реката. Репортерските коли вече бяха там, а многобройните зяпачи се блъскаха за по-добро място, от което да наблюдават трагедията. Във въздуха кръжаха полицейски и новинарски хеликоптери, които само увеличаваха суматохата.

Могъщият Звяр беше загинал благодарение на огромното си тегло, погребвайки и президента със себе си.

На мястото се тълпяха агенти на ФБР, МВС, Сикрет Сървис и градската полиция, плюс представители на още поне половин дузина други организации, които се опитваха да направят нещо, но на практика бяха безпомощни.

Ако действията им не бяха толкова жалки, вероятно щяха да са смешни, помисли си Грант.

После включи на скорост и бавно потегли. Беше доста притеснен от факта, че не може да се свърже с хората си в планинската хижа. Телефонът му иззвъня и той бързо го включи. Беше Тревър Дженкинс, когото беше изпратил да дежури в някогашната радиостанция.

– Изнесоха ли всичко?

– Не – отвърна с напрегнат глас Дженкинс. – И едва ли ще го направят!

– Защо? – остро попита Грант.

– Защото по пътя се приближава цяла кавалкада черни джипове. Според мен това е Отрядът за бързо реагиране.

– Махай се от там, Тревър! – изкрещя Грант. – Веднага изчезвай!

Той изключи телефона. Паниката в душата му рязко нарасна.

Толкоз по въпроса с дискретното изтегляне. Бяха успели да разбият черупката му.

Но целта беше постигната въпреки всичко.

Президентът беше мъртъв. Баща му беше отмъстен. Нищо че реализираше своите планове цели двайсет и пет години по-късно. Важното беше, че успя.

Най-после.

***

Мишел накара президента да се прехвърли на предната седалка – разбира се, след като смъкна телата на агентите на пода. После му заповяда да свали тънката бронежилетка, която във водата би означавала сигурна смъртна присъда.

В ръцете си държеше бойна пушка "Ремингтън", която измъкна от специалното отделение до шофьорската седалка. Шон ѝ беше казал за нея. Тя беше важна част от плана за измъкване, който предстоеше да изпълни.

Отново беше свалила задната облегалка, за да получи достъп до багажника. И беше обяснила на президента какво се готви да направи. Той прие плана без забележки, съзнавайки, че това е единственият им шанс за оцеляване. Но от изражението на лицето му не беше трудно да се разбере какво си мисли.

Тя беше млада и силна, в отлична физическа форма.

Докато той беше мъж на средна възраст с вече оформено шкембе, който трудно можеше да се нарече готов за предстоящото изпитание, въпреки че вероятно тренираше по малко.

Мишел беше отчела всичко това, след като прие идеята на Шон, подкрепяйки я със собствени решения. В главата ѝ непрекъснато се въртяха действията, които трябваше да изпълнят след малко. Разполагаха с осветление, тъй като засега акумулаторите на Звяра бяха сухи. Но в момента, в който спасителната операция стартираше, всичко наоколо щеше да потъне в мрак. По тази причина тя се опитваше да запечата в паметта си всяко предстоящо действие от напускането на лимузината до излизането на повърхността на реката.

На това място дълбочината беше точно седем метра и половина. На пръв поглед не беше много, но когато трябва да задържиш дъха си и да се бориш с налягането, за да стигнеш до повърхността, подобно разстояние несъмнено ще ти се стори цяла миля. Особено след като трябва да влачиш и друг човек със себе си.

Тя огледа Коул. Под седалката вече беше открила ролката здраво въже и сигналното фенерче, за които я беше информирал Шон. Уви единия край на въжето около кръста на президента, а другият завърза за колана си. Умишлено скъси разстоянието помежду им, защото всяко оплитане в процеса на напускането на колата щеше да бъде фатално. Отключи багажника, но капакът остана плътно затворен поради налягането на водата.

Слава богу, че не беше залостен с помощта на поредната електронна щуротия.

– Сър – започна тя. – В момента на изстрела осветлението ще изгасне, а водата ще нахлуе в купето. Поемете си въздух три пъти поред и задръжте последния. Аз ще се придвижа напред и нагоре. Когато напуснем колата, вие започвате да ритате с крака и да загребвате с ръце. Поемаме директно нагоре. През цялото време ще бъда до вас. Няма да позволя да умрете. Разбрахте ли ме?

Той кимна. По челото му бяха избили ситни капчици пот.

– Добре.

Мишел прикрепи фенерчето към челото си. Слава богу, че беше оборудвано с ластична лента. Надяваше се, че е пригодено да свети и под вода.

Вдигна пушката и се прицели.

– Ще броя до три. Едно… Две… Три!

Куршумът улучи едната от кислородните бутилки, която се взриви. Блесна ярко оранжево кълбо. Резервоарът за гориво беше защитен с дебела броня. Освен това беше почти пълен и изпарения почти липсваха. Звяра беше проектиран така, че да издържи външна атака дори с РПГ, но създателите му изобщо не бяха помислили за експлозия на кислородна бутилка вътре в него.

Капакът на багажника излетя нагоре и водата нахлу в купето.

Мишел захвърли пушката и се стрелна напред, дърпайки президента след себе си. Главата ѝ влезе в съприкосновение с ледената вода. Фенерчето продължаваше да работи, макар и доста по-слабо. Но светлината все пак беше достатъчна.

Потомак беше известна с подводните си течения, но и тези на повърхността бяха силни. Неслучайно бройката на удавените беше тревожно висока. Но Мишел не беше лекомислен плувец, въпреки че отлично владееше основните стилове. Оттласна се с всички сили от вътрешността на купето, използвайки седалките и оборудването за ускоряване на движението.

Остана в багажника само за миг. Вече можеше да се изправи, тъй като капакът беше изчезнал . Това ѝ помогна да подготви мощните си бедра за решителния тласък, който трябваше да ги изкара на повърхността. Багажникът се издигаше на около шейсет сантиметра над дъното на реката. Това означаваше, че им оставят някъде около седем метра.

Краката ѝ се оттласнаха нагоре, ръцете ѝ загребаха с широк замах. Усещаше, че и президентът прави същото някъде под нея, но неговите движения не бяха толкова силни.

Седемте метра станаха шест, после пет. Мишел усети как ръцете и краката ѝ започват да се схващат от студ, а и от усилията да тегли след себе си един доста тежък мъж.

Петте метра станаха четири… три. Над главата ѝ започна да просветва.

Направи още един мощен тласък, опитвайки се да не мисли за дробовете си, които заплашваха да се пръснат.

Трите метра намаляха до по-малко от два. Главата ѝ пулсираше толкова силно, че тя се уплаши да не ѝ се спука някоя вена. Освен това усети как президентът изведнъж натежава. Беше спрял да рита и вече я теглеше обратно към дъното.

Събрала последните си сили, тя продължи нагоре. Тласък с бедрата, замах с ръцете… Може и да умра, но ще дам всичко от себе си, каза си тя. Както по време на Олимпиадата. Екипът не беше успял да спечели златните медали, но все пак получи сребърните. И чувството пак беше страхотно. Е, тази вечер второто място не я задоволяваше. Трябваше ѝ златото.

Два метра, метър, петдесет сантиметра. Последен мощен тласък с крака и главата ѝ изскочи на повърхността. Светкавично сграбчи края на въжето и започна да го дърпа с всичките сили, които ѝ бяха останали. Усилието я върна обратно под водата, но в замяна на това отпуснатото тяло на президента се стрелна покрай нея и главата му изскочи на повърхността. Той се закашля и повърна.

После се появиха чифт невероятно силни ръце, които ги сграбчиха и двамата. Тялото на Мишел почти напусна водата от мощното дърпане нагоре. Извърна глава и зърна един от водолазите на сантиметри от себе си. Друг чифт ръце я вдигнаха като перце и внимателно я пуснаха в спасителната лодка.

Миг по-късно до нея се озова и президентът Коул. Тя изплю известно количество вода, напълни дробовете си с въздух и седна на страничния борд.

– Господин президент? Добре ли сте?

Коул направи опит да заеме седнало положение, но двамата парамедици, застанали на колене, внимателно го бутнаха обратно. Той се остави в ръцете им.

– Мястото в личната ми охрана ви е гарантирано, госпожице Максуел – изрече дрезгаво той. – Можете да го заемете, когато пожелаете.

Мишел усети затопленото одеяло върху раменете си, отпусна се назад, затвори очи и се усмихна.

Е, все пак успях да се повозя на Звяра, каза си тя.