Текст книги "Кинг и Максуел"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 27 страниц)
18.
– Как е Тайлър? – попита Мишел.
Тя и Шон седяха на една маса в "Панера" заедно с Кати Бърнет.
– Не е много добре. Мрачен е и няма желание да говори.
– Но ти каза, че все пак е разговарял с теб – отбеляза Шон.
Кати започна да си играе с книжната опаковка на сламката, потопена в чашата със сок.
– Малко – кимна тя.
– Лице в лице, а не по телефона, така ли? – попита Мишел.
– Аха. Днес ме откара вкъщи. Разговаряхме в задния двор.
– Какво ти каза?
– Тайлър има ли някакви неприятности? – отговори с въпрос момичето.
– Не – поклати глава Шон. – Но може би си мисли, че има.
– Според мен е доста разтревожен.
– Просто ни предай разговора, а ние ще преценим за какво става въпрос – рече Мишел.
– И наистина ще му помогнете, нали? – попита момичето.
– Той сам ни потърси, Кати – искрено отвърна Мишел. – Помоли ни да разберем за какво става въпрос. Това означава, че е наш клиент, а ние правим всичко възможно да защитаваме интересите на клиентите си.
Шон мълчаливо кимна в потвърждение на думите ѝ.
– Каза ми, че има нещо странно в смъртта на баща му.
– В какъв смисъл странно?
– Армията официално го уведомява за това, но той е на мнение, че не му казват всичко.
– Какво има предвид? – попита Мишел, въпреки че знаеше отговора.
– Не ми каза. Но е убеден, че армията си играе с него. На няколко пъти променяли версията за смъртта. Отначало му казали, че трябва да замине за "Доувър", за да посрещне ковчега, а след това обявили, че ще има някакво закъснение.
– Колко голямо закъснение? – попита Шон.
– Не разбрах. Тайлър беше доста разстроен.
– Да ти е споменавал за някакви получени наскоро имейли?
– Имейли ли? – учудено го погледна Кати. – От кого?
– Не знам, просто питам. Мъчим се да си изясним ситуацията.
В очите на момичето се появи подозрение.
– След като Тайлър ви е наел, защо не му зададете лично тези въпроси?
Шон и Мишел се спогледаха.
– Малко е сложно, Кати – промърмори той.
– Искаме да получим информация от някой негов приятел – добави Мишел. – да разберем какво говори, как се справя. Наясно сме, че е страшно разстроен и може би не разсъждава трезво. Това, което чухме от теб досега, потвърждава всичко, което е споделил с нас.
Кати кимна, очевидно приела обяснението.
– Каза ми, че не вярва на армията – добави тя.
– Напълно разбираемо е – каза Шон. – А какви са отношенията между него и втората му майка?
– Не спомена за нея. Той рядко говори за Джийн. Знам, че живеят заедно, но това е всичко. Според мен те почти не контактуват помежду си.
– Кога се уволни баща му?
– Преди около година.
Шон усети, че подозренията на момичето отново се пробуждат, и побърза да каже:
– А твоята майка? Колко време ѝ остава да служи?
– Две години. Възнамерява веднага след това да се пенсионира, за да може да се наслади на свободното си време, преди наистина да е остаряла. Все пак скоро ще навърши петдесет...
Шон и Мишел отново се спогледаха.
– Е, това си е една преклонна възраст – подхвърли той.
– Тогава вече си с единия крак в гроба – ухили се Мишел.
– Питам се дали Сам Уинго е отслужил двайсетте години за военна пенсия – промърмори Шон.
– Едва ли – обади се Кати. – От Тайлър знам, че е постъпил в армията, когато е бил на двайсет и пет. Според документите е загинал на четирийсет и пет. Това означава, че преди година, когато се е уволнил, е имал по-малко от двайсет години служба.
– Но защо човек като него напуска армията, след като се е блъскал цели деветнайсет години? – попита Мишел.
– Може би защото си е намерил по-добра работа, за повече пари.
– Възможно е – кимна Шон, но далеч не изглеждаше убеден.
– Забелязала ли си да живеят по-нашироко? – попита Мишел. – Не са сменяли жилището си, нали? Имам предвид нова кола, компютри, ремонти?
– Нищо подобно – отвърна Кати. – А и Тайлър никога не е говорил за такива неща. Къщата им е прилична, но все пак доста обикновена.
– Защо тогава се е уволнил, след като не е било за пари? – замислено промълви Шон и погледна към Кати. – Тайлър споменавал ли ти е за новата работа на баща си в ДТИ?
– Единственото, което каза, беше, че баща му е търговец. В смисъл, че се е срещал с клиенти и им е продавал разни неща.
– ДТИ е специализирана фирма за преводи, действаща основно в Афганистан – отбеляза Мишел. – А за продажбата на такива услуги едва ли е нужен голям търговски отдел.
– Майка ми твърди, че е адски трудно да продадеш нещо на държавата – сви рамене Кати. – Заради огромната бюрокрация и купищата ограничения. Но успееш ли, парите са много добри. За тази цел обаче трябват връзки, и то яки...
– Тоест няма нищо по-разумно от това да назначиш един ветеран, който да продава специфични услуги на армията – обобщи Мишел и хвърли поглед към Шон.
Той бавно кимна и отново насочи вниманието си към момичето.
– Можеш ли да се досетиш за още нещо, което да ни помогне, Кати?
Тя понечи да поклати глава, после спря.
– Всъщност да. Спомням си, че ми каза нещо. Вероятно не е важно, особено след като баща му вече е мъртъв...
– Какво? – попита Мишел.
– Двамата използвали шифър, който разбирали единствено те. Особено за имейлите, които баща му е изпращал след завръщането си в армията. И аз правех нещо подобно, когато мама беше на мисия в чужбина
– Тайлър обясни ли ти какъв е този шифър? – попита Шон.
– Не – отвърна Кати и въздъхна. – Не разбирам защо всичко това се случва на него, но знам, че той няма никаква вина.
– Права си – кимна Мишел.
– Трябва да тръгвам, защото мама ме чака – каза Кати, след като погледна часовника си.
– Искаш ли да те закараме? – попита Мишел.
– Няма смисъл. Автобусната спирка е отсреща.
– За нас не е проблем, но ти си умна, след като отказваш да се качиш в колата на почти непознати хора – отбеляза Шон.
Кати се усмихна срамежливо, грабна сака си и тръгна към изхода.
– Надявам се да можете да помогнете на Тайлър – подхвърли през рамо тя.
– Непременно ще му помогнем – обеща Мишел.
– Научихме доста неща, но едва ли някое от тях ще ни свърши работа – каза Шон, след като момичето излезе.
– Не мога да разбера защо един ветеран напуска армията само година преди да получи пълната си пенсия – промърмори Мишел.
– Трябва да е имал ужасно убедителни причини. Освен това при Уинго със сигурност не става въпрос за дисциплинарни проблеми.
– Точно така. Изпращат го в чужбина директно от резерва. Няма как да е направил някакво провинение, за което да го наказват.
Мишел се извърна към вратата и изведнъж застина.
– О! Нещата май ще станат напечени.
Шон се обърна да проследи погледа ѝ.
На прага стояха двама мъже с военни униформи и оглеждаха заведението. В следващия миг ги забелязаха и с решителни крачки тръгнаха към тях. И двамата бяха въоръжени.
19.
– Искате ли по едно кафе? – подхвърли Шон на мъжете, които спряха пред масата им. – Навън е студено. А и тук не е много топло.
– Шон Кинг и Мишел Максуел? – попита единият от тях.
– Армията знае всичко – шеговито отвърна Шон.
– Бихте ли ни последвали, ако обичате? – каза мъжът. Нашивките му бяха на сержант от военната полиция.
– Не, разбира се – отвърна Мишел. – Тук се чувстваме много добре.
– Бихте ли ни последвали? – упорито повтори той.
– Защо? – попита Шон.
– Трябва да поговорим с вас.
– Спокойно можем да поговорим и на тази маса – рече Шон и махна към двата свободни стола.
– Предпочитаме това да стане навън.
– Значи сме на различни мнения. Вие сте представители на военната полиция, но ние не сме военни. Следователно не виждам начин да излезем навън против волята си, особено предвид факта, че не нарушаваме нито един от законите, които ви дават право да извършите арест на цивилни.
– Вие сте адвокатът, а? – обади се другият мъж, изчака кимването на Шон и добави: – Личи си от приказките ви. – Той сложи длан върху личното си оръжие.
– Това би било грешка, която ще опропасти кариерата ви, сержант – предупреди го Шон. – А никой от нас не го желае.
– В такъв случай ще го направим по трудния начин.
– Какъв ли ще е той? – подхвърли Мишел.
Сержантът извади телефона си и набра кратък есемес.
Пет секунди по-късно вратата се отвори рязко и в заведението се появиха трима цивилни мъже.
– Шон Кинг и Мишел Максуел? – попита водачът им.
– Кой се интересува? – отвърна Шон.
Под носа му проблеснаха три значки на Министерството на вътрешната сигурност.
– Да вървим! – каза агентът.
– Това е трудният начин – подхвърли сержантът, когато тримата безцеременно вдигнаха Шон и Мишел от местата им и ги поведоха към изхода.
***
Четирийсет минути по-късно автомобилът със затъмнени стъкла ги стовари пред входа на голяма сграда в окръг Лаудън, Вирджиния, обградена от високи дървета. Вкараха ги вътре, обискираха ги за оръжие и ги поведоха по някакъв дълъг коридор.
– Какво означава всичко това, по дяволите? – попита за пореден път Шон. И пак не получи отговор.
Вкараха ги в малка заседателна зала и им заповядаха да седнат. После ги заключиха отвън.
Шон бавно се огледа.
– МВС, а? – подхвърли Мишел. – Защо са се забъркали? Нима Министерството на отбраната не може да си оправи кашата само?
Шон сложи пръст на устните си и посочи към миниатюрното подслушвателно устройство над корниза, който опасваше тавана.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и на прага застана висок почти колкото Шон мъж около петдесет, строен и стегнат. Яките бедра изопваха крачолите му. Беше с бяла униформена риза и празен кобур под мишницата. Държеше папка. Седна срещу тях, разгърна папката и се зачете. Това продължи толкова дълго, че Шон се изнерви и понечи да каже нещо, но в този момент мъжът вдигна глава.
– Тук има доста интересни неща – каза той. – Между другото, казвам се Джеф Маккини. Специален агент Джеф Маккини.
– А аз съм един доста ядосан цивилен гражданин! – сопнато отвърна Шон.
– Значи ставаме двама – намръщено добави Мишел.
Маккини се облегна назад.
– Кафе, вода, чай?
– Няколко отговора и извинения ще ни свършат по-добра работа – отвърна Шон. – За предпочитане е да започнете с извиненията.
– За какво да се извиняваме? Че си вършим работата?
– Няма да стане така, Маккини – поклати глава Шон. – Изобщо не мисля, че работата на Вътрешна сигурност е да измъква от обществено място двама невинни граждани, които спазват законите, и то без да им прочете правата. Технически погледнато, ние бяхме отвлечени. В случай, че не сте включили беззаконието в списъка на служебните си задължения, трябва да ви информирам, че ви чака много тежко съдебно дело.
Маккини се усмихна и почука с пръст по папката.
– Дайте да поговорим за Тайлър Уинго.
– По-добре да обсъдим най-бързия начин за освобождаването ни! – приведе се напред Шон.
– Но аз все още не съм задал въпросите си – любезно отвърна Маккини.
– Изпратете ги на моя адвокат. Ей сега ще му се обадя.
– Нямате нужда от адвокат, тъй като не сте арестувани.
– В замяна на това сме задържани против волята ни, а за мен това е равносилно на арест. Но след като не сме арестувани, вие нямате право да ни задържате – добави той и започна да се надига.
– Националната сигурност е по-важна от конституционните ви права, господин Кинг. Затова ви моля да останете на местата си. Не искам да прибягвам до арест, но ако се наложи, няма да се колебая.
– С това само ще направите още по-дълбока дупката, която копаете.
– Мисля, че и двамата желаем едно и също: доброто на Тайлър Уинго.
Шон седна на мястото си, а Мишел наблюдаваше двамата мъже с нарастваща тревога.
– Силно се съмнявам в това, особено ако работите съвместно с армията.
– Какво имате против армията?
Очевидно променил тактиката си, Шон се облегна назад и каза:
– Окей, задайте си въпросите.
– Каква е връзката ви с Тайлър Уинго?
– Поверителна. Освен ако той реши нещо друго.
– Не е достатъчно възрастен, за да ви бъде клиент.
– Вярно е, че поради ненавършено пълнолетие не можем да подпишем редовен договор с Тайлър, но това не е пречка да го третираме наравно с останалите ни клиенти и да спазваме принципа на конфиденциалност.
– В такъв случай този разговор ще бъде много кратък.
– Надявам се – кимна Шон.
Маккини отвори папката, извади лист хартия и го плъзна към него. Той се наведе да го прочете, а Мишел се изправи зад гърба му.
– Както ще се уверите, Тайлър Уинго се отказва от правото си на конфиденциалност, следователно вие можете да отговорите на въпроса, който ви поставих. Каква е връзката ви с него?
– До колко заплахи се наложи да прибегнете, за да го принудите да подпише тази декларация? – попита Шон и отмести листа.
– Ние не заплашваме деца, господин Кинг. Подписа я абсолютно доброволно. И тъй, каква е връзката ви?
– Тайлър ни нае да разследваме смъртта на баща му.
– Баща му е загинал по време на служба в Афганистан, а той и втората му майка са били надлежно уведомени за смъртта му. Към това не можете да добавите нищо, тъй като няма как да отлетите за Афганистан, за да извършите своето разследване. Става въпрос за военна зона с ограничен достъп, където нямате юрисдикция, тъй като лицензът ви на частни детективи не е валиден в чужбина. Направих си труда лично да проверя това.
Шон замълча.
– И тъй, опитахте ли да се възползвате от момчето? То плати ли ви нещо, някакъв аванс?
– Не сме взели нито цент от него.
– Искате да кажете все още не? Но щяхте да му изпратите сметката, нали?
– Наистина ли сте ни проверили? – обади се Мишел. – Ако е така, би трябвало да сте наясно, че работим абсолютно законно. Не гоним линейките, за да измъкнем пари от опечалени тийнейджъри. Натъкнахме се на Тайлър, докато тичаше под проливен дъжд, без да знае къде отива. Беше много разстроен. Върнахме го в дома му, а малко по-късно той се свърза с мен и каза, че иска да разследваме смъртта на баща му. Още тогава го предупредихме, че не можем да направим много.
– В такъв случай защо изобщо приехте? – попита Маккини.
– Защото той беше много настоятелен – отговори Шон. – Нямахме желание да поемем случая, но решихме, че е по-добре да сме ние, отколкото някой, който наистина ще се възползва от момчето.
– Какво повече бихте могли да откриете за смъртта на баща му? Това все пак се е случило в Кандахар, за бога! Човекът е загинал от вражески куршум!
– На пръв поглед нещата стоят точно така – кимна Мишел. – Баща му е бил убит с леко огнестрелно оръжие, а ковчегът му всеки момент трябваше да пристигне в "Доувър". – Тя погледна към Шон и добави: – Но после започнаха да се случват странни неща.
– Колко странни? – попита Маккини.
– Първо, армията изведнъж обяви, че тялото на баща му е било разкъсано от мина. Нищо не останало от него, затова в "Доувър" нямало да пристигне ковчег.
– И какво от това? По време на война може да се случи всичко. Човекът така или иначе е загинал. Не е първата жертва, няма да бъде и последната.
– Точно така – кимна Шон. – Тогава на какво се дължи специалният интерес на армията, а сега и на МВС? Споменахте, че става въпрос за националната сигурност. По какъв начин?
– Наистина ли очаквате да ви отговоря?
– Ако действително е така, значи потвърждавате възникването на по-особена ситуация. Обикновено загиналите войници не са център на вниманието на МВС. Няма как да третирате случая и по двата начина, агент Маккини.
– Напротив. Мога да го третирам както си пожелая. В тази връзка искам да ви предупредя да стоите далече от Тайлър Уинго.
– Значи момчето няма да научи истината, така ли?
– Достатъчно е да знае, че баща му е мъртъв. Оставете го да изживее мъката си.
– Но дали наистина е мъртъв? – подхвърли Мишел, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Шон.
– Какво искате да кажете, по дяволите? – наежи се Маккини.
Мишел се приведе над масата и закова поглед в лицето му.
– Много често се случва претекстът "национална сигурност" да се използва за какви ли не глупости. Та просто се питам сега оранжев код ли е обявен? Апропо, кога се прибягваше до него – при висок риск от терористична атака или при непосредствен риск от масово унищожение? Лично аз нямам представа каква степен на заплаха символизират тези цветове.
– А имате ли представа до каква степен мога да ви стъжня живота? – заплашително изръмжа Маккини и насочи пръст в гърдите ѝ.
– Да, до много голяма – намеси се Шон и хвана ръката на Мишел. – А сега мислим да си тръгваме, освен ако нямате възражения или още въпроси.
– Не искам да ви виждам отново! Ако това се случи, ще си имате големи неприятности. Обещавам ви го, а аз си спазвам обещанията!
– Това ли е всичко? – хладно го изгледа Шон.
– Приемете го като последно предупреждение. Намирате се на ръба на скалата, затова ви съветвам да не правите следващата крачка.
Минута по-късно Шон и Мишел бяха съпроводени до изхода. Черният автомобил ги върна на паркинга пред "Панера" и изчезна със сърдито ръмжене.
Мишел скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на своя лендкрузър.
– Сега вече наистина съм ядосана! – гневно процеди тя.
– Защо реши, че е разумно да обявиш съмненията ни относно смъртта на Сам Уинго? – попита Шон и загрижено разтърка слепоочията си.
– Защото тоя тип успя да ме вбеси и не се сдържах.
– Трябва да се владееш, ако не искаш да ни сдъвчат и изплюят. Не забравяй, че си имаме работа с МВС и Пентагона. Когато действат съвместно, те автоматично се превръщат в петстотинкилограмова горила, която мачка всичко по пътя си.
– Но как да се откажем точно сега, Шон? Явно става нещо необичайно. И двамата го съзнаваме.
– Не споря. Въпросът е как да продължим да си вършим работата, без да попаднем зад решетките.
– Не сме направили нищо нередно.
– Наистина ли мислиш, че им трябва причина, за да ни заключат? Тоя тип като нищо ще изпълни заканите си. Тук говорим за националната сигурност, Мишел. Тя е по-важна от конституционните ни права, както отбеляза нашият приятел Маккини. Могат да ни затворят дори в Гуантанамо, по дяволите! И никой няма да знае, че сме там.
– Не възнамерявам да се отказвам!
– Никой не говори за отказване. Но трябва да действаме умно.
– И така, какъв е планът? – попита тя.
– О, не се безпокой. Ще разбереш в момента, в който го измисля.
20.
Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.
Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.
Съжалявам, моля те да ми простиш.
За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!
Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му – от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.
Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.
Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин – че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното ѝ писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:
Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.
Той тръсна глава, за да прогони последното ѝ послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.
Стана и пристъпи към бюрото си – старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата "Форт Белвоа" в Александрия.
Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.
На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.
Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната.
По този начин всички щастливи физиономии от снимката потънаха в небитието. Включително и неговата, тъй като имаше чувството, че момчето на нея не е той, а някакъв непознат.
– Тайлър?
Той не помръдна, загледан в снимката.
Джийн влезе в стаята и седна на ръба на леглото.
– Тайлър? – Този път гласът ѝ беше тих, почти шепнещ. – Няма ли поне да ме погледнеш?
Той се извърна към нея с празен поглед.
– Дори не си докоснал вечерята си.
– Не съм гладен.
– Преплувал си километри в басейна. Как е възможно да не си гладен?
– Ами просто не съм. – Отново се взря в снимката.
– Казаха ми за онези хора...
– Кои хора? – рязко попита той.
– Мъжът и жената, които те прибраха у дома онази вечер. Не им помня имената.
– Шон Кинг и Мишел Максуел.
– Да, точно така. Но те няма да те безпокоят повече.
– Не са ме безпокоили. Аз сам ги наех.
– За какво?
– Няма да ме разбереш.
– Пробвай.
– Нищо няма да пробвам.
– Баща ти е мъртъв, Тайлър. Не можем да променим този факт.
– Вярно е, не можем.
– Тогава защо си наел тези хора?
– Вече ти казах. Няма да ме разбереш.
– Не допускаш ли, че и на мен ми е мъчно за него?
– Не знам, Джийн. Мъчно ли ти е?
– Защо говориш така? Аз го обичах.
– Добре, след като казваш...
– Защо трябва да се държиш с мен по този начин?
Той се завъртя заедно със стола си.
– Защото нямам чувството, че те познавам. Все едно живея с чужд човек.
– Делим един дом от близо година.
– Това не означава, че те познавам. Разменяли сме си по няколко думи и толкова. Нямах честта да бъда поканен на сватбата ви. Дори не подозирах, че ще се жените. Не мислиш ли, че това е доста странно? Аз все пак съм единственото му дете.
– Баща ти пожела така.
– Не! – почервеня Тайлър и скочи на крака. – Баща ми не може да пожелае подобно нещо! Напротив, със сигурност е искал да съм част от това.
– Страхуваше се, че ще се разстроиш от повторната му женитба.
– И по тази причина реши просто да те доведе у дома и да те обяви за моя втора майка? Какъв смисъл виждаш в това?
– Длъжни сме да опитаме, миличък. Трябва да се понасяме, защото останахме само двамата.
Тайлър я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да повърне.
– Ние никога не сме имали нищо общо, Джийн. Сега аз съм просто сирак, който си няма никого.
Настъпи неловко мълчание.
– Утре ще дойдат доброволци от армията – каза накрая Джийн.
– Доброволци ли? За какво?
– Да ни помагат. Могат да пазаруват и да готвят, могат да те карат на училище. В момента съм доста заета и не мога да се справя с всичко.
– В такъв случай е най-добре да ме извадиш от списъка със задачите си. Нямам нужда от помощ, мога и сам да ходя на училище.
– Не бива да се изолираш от всички, Тайлър!
– Мисля да разбера какво се е случило с баща ми. Има хора, които ще ми помогнат за това. Искам да науча истината, Джийн. И ще я науча!
След тези думи той се обърна и хукна надолу по стълбите.
Джийн понечи да го последва, после спря. Пристъпи към бюрото и погледна снимката с някогашното семейство Уинго, след което измъкна телефона си от джоба на джинсите.
Написа есемес и натисна бутона за изпращане. Бяха само две думи, но казваха много.
Имаме проблем.
***
Тайлър грабна връзката ключове, окачена до хладилника, излезе през страничната врата на къщата и скочи в пикала. Всичко в кабината напомняше за баща му и дори миришеше на него. Под задното стъкло имаше стойка за пушка, а вдясно на предното беше залепен стикер с американското знаме. От огледалото за обратно виждане висяха чифт миниатюрни армейски ботуши, изработени от пластмаса, а върху стелките на пода беше изписано "Армията ме прави силен".
Той запали двигателя, включи на заден и изкара пикала от алеята. Погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Отби край тротоара, набра кратък есемес и зачака. Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Натисна педала и колата потегли надолу по пътя.
Пет-шест минути по-късно той спря пред дома на Кати Бърнет, която го чакаше на тротоара. Качи се в кабината и решително затръшна вратата.
– Какво каза на вашите? – попита Тайлър.
– Че отивам да се видя с Линда, която живее наблизо. Тя ще ме покрие.
Той подкара мълчаливо.
– За какво искаш да говорим? – погледна го Кати.
– За разни неща – отвърна с доста голямо закъснение Тайлър.
– Какви неща? Свързани с баща ти ли?
Той кимна.
– Какво става, Тайлър?
– В смисъл? – отвърна с въпрос той и намали скоростта.
– Имам предвид детективите, които си наел. Защо си го направил?
– Вече ти обясних. Заради баща ми.
– Но баща ти е загинал в Афганистан, а армията те е уведомила. И аз съм дете на военни. Ние сме наясно, че такива неща се случват и че в тях няма никаква мистерия.
– В този случай има – каза Тайлър. – Наех детективите, защото съм убеден, че армията не ми каза истината за татко.
– Знам, че беше много разстроен от новината. Но защо мислиш, че са те излъгали?
– Първо ми казаха, че бил застрелян, а после изведнъж добавиха, че бил взривен от мина. По тази причина нямало смисъл да ходя да посрещам ковчега в "Доувър", защото от него не било останало нищо. Струва ми се обаче, че армията е допуснала една сериозна грешка.
– Може би. Дори там грешат. Майка ми знае няколко такива истории.
– Не би трябвало да допускат подобни грешки – дрезгаво отвърна Тайлър.
– Наистина е така – кимна Кати и съчувствено го докосна по рамото.
– Но после се появиха още военни, придружени от няколко мъже в костюми, които се представиха за служители на някаква друга агенция, не ѝ запомних името.
– С каква цел?
– Да ми кажат, че трябва да разкарам Кинг и Максуел.
– Защо?
– Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. – Той се взря в лицето на Кати. – Всичко това е много странно.
– Кое по-точно?
Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:
– Получих имейл от него.
– Кога?
– Малко след като го обявиха за мъртъв.
Кати го погледна втренчено и пребледня.
– Как е възможно това? – прошепна тя.
– Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.
– Може би някой друг е свършил тази работа.
– Няма начин. Използван е шифър, който е известен само на нас с татко.
Кати погледна през страничното стъкло и потръпна.
– Това е страшно, Тайлър – промълви тя, а после добави колебливо: – Ти наистина ли… Наистина ли вярваш, че баща ти е жив?
Тайлър не отговори веднага. Страхуваше се, че ако каже какво мисли, то няма да се случи.
– Да, вярвам.
– Той беше сержант от резерва. Не искам да го омаловажавам, но защо би представлявал чак такъв проблем за армията? Сякаш е бил генерал или нещо подобно!
– Според мен татко е бил доста по-важна фигура, отколкото са смятали хората.
– Какво искаш да кажеш?
– Той напусна армията малко преди двайсетте години, нужни за пенсия. Кой може да си позволи да изпусне пълната си компенсация?
– Жената детектив каза същото.
– Говорила си с Мишел? – изненадано я погледна Тайлър.
– И с Шон. По някое време днес. Те знаят, че сме приятели.
– Това означава, че продължават да работят по случая – замислено промълви Тайлър.
– А на военните това не им харесва.
– Пет пари не давам какво им харесва и какво не. Тук става въпрос за баща ми. Ако не е мъртъв, искам да знам къде е. И да се прибере у дома. Няма да се откажа просто ей така.
– Предполагам, че ако ставаше въпрос за мама, и аз щях да реагирам по същия начин – рече Кати.
– Не бива да казваш на никого.
– Няма, обещавам.
Той я изгледа напрегнато, после обърна джипа и подкара обратно към дома ѝ.
Когато се прибра, мащехата му я нямаше. Колата също беше изчезнала. Качи се в стаята си, взе джиесема си от масичката и започна да набира някакъв номер. После изведнъж спря. Ами ако го подслушваха?
Изтича отново навън, скочи в пикапа и потегли.
Един от малкото монетни автомати в района се намираше на три километра от дома му, в заведение от веригата "Севън-Илевън". Мишел вдигна на второто позвъняване.
– Искам да ви наема отново – обяви в слушалката Тайлър.
– Сигурен ли си? – попита тя.
– Абсолютно.
– Това е добре, защото ние така или иначе не сме спирали да работим по случая.