Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 27 страниц)

59.

Алън Грант и Дан Маршал напуснаха заедно офиса на "Виста Трейдинг".

– Благодаря, че дойде чак до тук – рече Грант.

– По-скоро аз ти благодаря, че ме измъкна от Пентагона – отвърна Маршал.

– Наближава ли бурята?

– С всеки изминал час. Видя ли последните новини?

– Всички те идват от един и същ блогър. Иран? Афганистански опиум? Има ли някаква истина във всичко това?

– Поне така твърдят медиите. Не мога да коментирам, дори и пред теб.

– С нещо да помогна?

– Просто се погрижи за дъщеря ми и внуците ми.

Влязоха да хапнат в един ресторант наблизо. Докато се хранеха, изобщо не засегнаха проблемите, които очакваха Маршал. Излязоха на улицата и преди да се сбогуват, Грант подхвърли:

– Сигурно ще има официална реакция от Иран.

– Как иначе? Това им дава отличен шанс да ни сочат с пръст и да вдигат шум до небесата. Същото се отнася и за нашите зложелатели. Е, аз трябва да се връщам в огнището на пожара...

– Пази се, Дан. Скоро пак ще поговорим.

Стиснаха си ръцете и Маршал се отдалечи по тротоара.

Грант го изпрати с поглед и слезе в подземния гараж да вземе колата си. Пътуването му продължи по-дълго от обикновено поради някакви ремонти на магистрала 66.

Най-накрая стигна своята отбивка и подкара по шосето. За по-малко от сто и петдесет минути беше успял да смени безкрайните задръствания на столицата с пасторалното спокойствие на провинцията.

Премина през бариерата и продължи нагоре по хълма. Не след дълго спря пред някогашната радиостанция и слезе от колата. Със задоволство огледа високата предавателна кула, отрупана с прецизно фиксирани сателитни чинии.

Обходи периметъра и отбеляза, че външното строителство е завършено. Влезе вътре и се огледа. Навсякъде бръмчаха портативни генератори, гърмяха пневматични инструменти. Преградните стени пълзяха нагоре. Централната непробиваема камера беше почти готова. Около нея сновяха работници, изпълняващи странната хореография на строителните площадки. Всички бързаха, ентусиазирани от мисълта за обещаните бонуси.

Грант прегледа плановете заедно с проектанта, а после обиколи строежа с началника на бригадата. Искаше да бъде сигурен, че всичко, което фигурира на чертежите, се изгражда точно на мястото му. Направи няколко дребни корекции и излезе навън.

Загледа се в близките склонове на Блу Ридж. Вашингтон беше точно на изток от планината. Разбира се, от тук столицата не се виждаше.

Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

Много скоро щяха да се включат в играта. Екипът програмисти щеше да заеме местата си пред огромните екрани. С тяхна помощ Грант щеше да проникне където пожелаеше – точно както пътешествениците изследователи си пробиваха път в джунглата с мачете.

Беше избирал лично всеки един от хората си. Срещу огромните пари, които им плащаше, получаваше пълната им лоялност. Те не се интересуваха от геополитика, не се вълнуваха от сложните комбинации на огромната шахматна дъска. Грант имаше пълен достъп до тази игра, но не беше предател. След приключването на операцията му Америка отново щеше да се изправи на крака и да поеме напред.

Поправям стореното зло, нищо повече, помисли си той.

Измъкна от джоба си скъпоценния документ, който беше получил от Майло Прат. Този документ му беше струвал живота. Но без него плановете на Грант нямаха никакъв шанс. Много неща все още можеха да се объркат, ала не и този аспект от операцията.

Не би могъл да каже същото за някои други аспекти. Сам Уинго все още беше на свобода. Също като Шон Кинг и Мишел Максуел.

Но Грант вече имаше определени идеи, които да му помогнат да се справи с тях. Той плъзна поглед по листа и се взря най-отдолу. Там беше изписан крайният резултат. Голямата награда. Успееше ли да я грабне, операцията щеше да приключи, без да остават никакви следи. А той щеше да се върне към нормалния живот. Поне такъв беше планът.

Вдигна глава и се загледа в един участък от небето. Някъде там кръжеше спътникът, който беше наел. Фрагментите, които неговите хора бяха открили на него, щяха да го отведат точно там, където искаше.

Погледна към друг участък от небето. Там, където кръжеше друга платформа. Горе имаше прекалено много боклуци. Безполезни останки и все още функциониращи спътници. Международната космическа станция.

В близко бъдеще хората, или поне онези, които можеха да си платят, щяха да получат възможност да летят в Космоса.

Но за него бяха важни единствено тези две платформи, обикалящи около Земята. Те нямаха нищо общо помежду си. Все още не. Но много скоро щяха да бъдат неразривно свързани една с друга. Поне в съзнанието му. Защото останалата част от света нямаше да разбере как се "сливат" две парчета метал. Всички следи щяха да бъдат заличени благодарение на едно от неговите гениални хрумвания. Останките щяха да се разлетят из дигиталното пространство и да се пръснат на милиарди късчета.

Хъмпти-Дъмпти седеше на една стена...

Той сведе очи към земята.

Ех, ако можеше да реши по същия начин и проблемите, които го чакаха тук...

Погледна часовника си и отново се извърна към строителната площадка.

Телефонът му издаде сигнал за получено съобщение. Задачата беше изпълнена. Заповедта на Грант беше приведена в изпълнение.

А това означаваше, че трябва да посети още едно място, за да се срещне с един човек. Ако той откажеше да изпълни желанието му, щеше да умре. Да стане поредната му жертва.

60.

– Откога не съм бил тук – промърмори Шон, докато джипът преминаваше през портала, способен да спре танк.

– Последния път не беше много приятно – отбеляза Мишел.

– Това го помня.

Поведоха ги към Западното крило на Белия дом.

– Ти никога не си била част от личната охрана на президента, нали? – погледна я той.

– За съжаление, бях освободена, преди да стигна до там – кимна тя.

– Не съжалявай, защото не е кой знае какво.

– Лъжец – промърмори Мишел и го смушка с лакът.

Поканиха ги в зала "Рузвелт" и ги помолиха да почакат.

Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.

– Разпозна ли някой от охраната? – попита Мишел.

– Не – поклати глава той. – Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?

– Жената пред болницата ми се стори позната, но не ѝ помня името.

– Завидя ли ѝ?

– Да. То си е за завиждане.

– С мен си на пълно работно време.

– Това не променя отговора ми.

– Много ти благодаря.

Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава да заеме мястото си на масата.

– Блогър, а? – подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.

– Да, сър.

– Какво знаете за него?

Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.

– Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.

– Отскочихте да си поприказвате с него, нали?

– А вашите хора са ни следили – констатира Мишел.

– Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.

Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият "Уотъргейт".

– Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега – рече на глас той.

– Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт – отвърна Коул. – Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.

– И после да го споделим с вас? – каза Мишел.

Шон ѝ хвърли нервен поглед, но си замълча.

– Такава е предварителната ни уговорка, нали? – погледна я президентът. – да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.

Шон отново погледна Мишел.

– Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето – добави Коул.

– Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър – отвърна Мишел.

– Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого – сви рамене Коул.

– Много мило от ваша страна – промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.

Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.

Шон изчака за миг и каза:

– Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?

– Не е толкова просто.

– Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка – Северна Корея.

– Кой ви каза подобно нещо?

– Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.

– Включително и вас – добави Мишел.

– Казахте, че не е толкова просто – подхвърли Шон. – Ще ни просветлите ли?

– Защо да го правя?

– Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.

Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.

– Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.

– Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? – подхвърли Шон. – И то преди да се използват по предназначение.

Коул кимна.

– Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.

– Нека позная – рече Шон. – Международни търговци на оръжие?

– Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.

– Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?

– Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.

– Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? – попита Шон.

– Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.

– Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.

– Пълен кретенизъм – добави Мишел. – С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.

Коул почервеня, но успя да се овладее.

– Преди два дни приех оставката на въпросния човек – поясни той. – Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.

В стаята настъпи тишина.

– Къде е блогърът? – попита след известно време Коул.

– Извън играта е – отвърна Шон. – Освен това не познава източника си.

– Вярвате ли му?

– Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.

– А вие имате ли някаква идея кой може да бъде източникът?

– Работим по въпроса.

– Ако нещата опираха до имейли, моите хора можеха да стигнат до него, но...

– Да, хлъзгав терен е – обади се Мишел. – Свободата на словото. Четвъртата власт...

– Точно така. Човек може да оцелее след един скандал, но прикриването му е непростимо.

– В такъв случай нека продължаваме да си вършим работата, господин президент – каза Шон.

– Можете ли да откриете Сам Уинго?

– Вярвам, че да.

– Мислите ли, че е забъркан в кражбата?

– Според нас са го натопили.

– Кой го е натопил?

– Все още не е ясно. Но имаме известни подозрения и ги проверяваме.

– В такъв случай вървете да си вършите работата – рече президентът и се изправи. – Вече ме чакат за поредната среща.

Шон и Мишел моментално станаха.

– Благодаря, сър – каза Шон.

– Обадете се, ако имате нужда от помощ. Не мога да зарежа всичко, но това все пак е приоритет за мен.

– Разбрано.

Шон и Мишел изчакаха отдалечаването на президента и хората от охраната му, кои го го бяха заобиколили от всички страни, а след това поеха по коридора.

Минута по-късно вече бяха навън, където чакаше кортежът начело с президентската лимузина, известна като Звяра. Двигателят ѝ тихо боботеше. Пътната полиция вече беше блокирала всички улици, по които щеше да мине кавалкадата. Звяра не спираше нито на червено, нито пред каквито и да било други препятствия.

Президентът извърна глава към тях миг преди вратата да се затвори.

– Разчитам на вас! – каза той.

Кортежът потегли.

Мишел проследи с носталгичен поглед дългата редица лимузини, която мина покрай нея.

– Впечатляващо, нали? – промърмори Шон.

– Аха.

– Насам – обади се агентът на Сикрет Сървис, който ги придружаваше.

Не след дълго ги свалиха пред болницата, където бяха оставили колата си.

Забелязал помръкналото лице на партньорката си, Шон каза:

– Това е твоето минало, Мишел. А човек не може да живее с миналото си.

– Разбира се, че може – отвърна тя. – Особено ако не е очарован от бъдещето си.

61.

– Негов тъст? – каза Шон.

Двамата с Мишел седяха срещу Едгар Рой във фермата му, намираща се западно от Вашингтон. Селската къща изглеждаше странно поради контраста между грубоватите стари мебели и лъскавата компютърна техника.

Есемесът на Едгар бе пристигнал, докато се прибираха от болницата. В него пишеше, че има новини, и те моментално потеглиха към дома му.

Компютърният гений се беше настанил зад бюрото си, което представляваше голямо правоъгълно парче шперплат, подпряно на четири дърводелски магарета. То беше задръстено от три монитора с гигантски размери, залепени плътно един до друг.

– Да – кимна Едгар, който изглеждаше някак разочарован от себе си. – Дан Маршал е тъст на Алън Грант.

– Тъст? – възкликна отново Шон.

– Това е истината. Алън Грант се е оженил за Лесли Маршал преди девет години. Имат три деца, а самият Маршал е вдовец. Преди две години съпругата му Маги е починала от рак. – Той помълча малко и добави: – Съжалявам, че не открих тази връзка по-рано… Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.

– Всичко е наред – успокои го Мишел. – Това показва, че и ти си човек като всички нас.

– Така е – съгласи се Шон. – Само дето мозъкът ти е четири пъти по-голям...

Подкрепата им явно се отрази положително на Едгар, който продължи с по-укрепнал глас:

– Алън Грант е служил в армията, откъдето се е уволнил с почести. В момента е президент на "Виста Трейдинг". Не успях да открия никаква връзка между "Виста" и "Херон Еър Сървис".

– А родителите на Грант? – попита Шон. – Спомена, че там си открил нещо...

– Двойно самоубийство. Решили да сложат край на живота си през осемдесет и осма, когато Грант бил тринайсетгодишен.

– Каква е била причината? – попита Мишел.

– През осемдесетте години Франклин Грант е бил сътрудник към СНС. Бил е замесен в "Иран-контра", след което е изпаднал в дълбока душевна криза. Двамата със съпругата му просто са се отказали от живота. Тъжно, но факт...

– Всъщност какво значение има това? – каза Мишел и погледна към Шон.

– Може би важно – въздъхна Шон и отново се обърна към Едгар. – Какво още можеш да ни кажеш за работата на Франклин Грант в Съвета за национална сигурност?

– Голяма част от нея все още е секретна, Шон. Но доколкото успях да разбера, не е одобрявал схемата, въпреки че е бил активен участник в нея. Зарових се малко по-дълбоко в това, което са публикували вестниците и останалите медии по онова време. По всичко личи, че Грант е направил опит да се противопостави на началниците си, а те от своя страна са го използвали като изкупителна жертва. – Едгар сведе поглед и тихо добави: – А аз добре знам как се чувства човек в такава ситуация...

– Това ни е известно, Едгар – промълви Мишел. – Значи са го превърнали в изкупителна жертва и той е оставил Алън сирак...

– Макар че дойдох във Вашингтон след аферата "Иран-контра", все още помня какво пишеха вестниците за нея – рече Шок. – Но името Франклин Грант не ми е познато.

– Нямаше кой знае колко сведения за него. Публикациите се занимават с по-пикантни неща – отвърна Едгар и погледна към екрана. – Рейгън и най-високопоставените чиновници в неговата администрация. Оливър Норт и секретарката му. Мануел Нориега. Явно името Франклин Грант просто е потънало някъде сред пластовете на историята.

– Но единствено той плаща най-високата цена, така ли? – подхвърли Мишел.

– Доколкото си спомням, голяма част от документите по делото просто изчезват по време на разследването – каза Шон. – До съд стигат съвсем малко хора, присъди получават още по-малко. Един от тях е тогавашният министър на отбраната. После и тези присъди са намалени или обжалвани, а единиците, които остават в сила, са отменени от следващата администрация. Мисля, че Норт влиза в затвора, но по-късно и неговата присъда е отменена.

– Всъщност го осъждат условно, а по време на пробацията върши някаква общественополезна дейност – уточни Едгар. – По-късно свалят всички обвинения срещу него.

– Значи само Франклин Грант опира пешкира – рече Шон.

– Може би е имал угризения на съвестта въпреки активното си участие в операцията – подхвърли Мишел.

– Или просто е бил по-честен от останалите. По-важното обаче е, че това би могло да е съвсем основателен мотив Алън Грант да организира случващото се в момента.

– Признавам, че съм била твърде млада, за да вникна в същността на аферата "Иран-контра" – отбеляза Мишел. – Какво всъщност се е случило?

– Аз бях достатъчно възрастен, но мисля, че Едгар ще ти обясни по-добре, просто защото току-що се е ровил по темата. На мен детайлите ми се губят...

– Масивна загуба на мозъчни клетки – тъжно го погледна Едгар.

Мишел се закашля, за да прикрие смеха си.

– Виж какво! – засегна се Шон. – Мисля, че губя съвсем малко за човек на моята възраст!

– Трябва да пиеш лекарства – посъветва го с искрена загриженост Едгар. – Познавам и някои добри специалисти в тази област.

Този път Мишел не се сдържа и прихна.

– Да преминем на "Иран-контра", става ли? – каза нетърпеливо Шон. – Няма смисъл да си губим времето с моите мозъчни гънки!

Едгар кимна и се облегна назад.

– Звучи сложно, но на практика е било съвсем просто – започна той. – Всичко започва с опитите да бъдат освободени група американски заложници, държани от една радикална групировка, свързана с Иран. Според първоначалните планове Израел трябва да достави известно количество оръжия на Иран, след което САЩ да им ги възстанови и да си получи парите за тях. Но нещата бързо се превръщат в директен пазарлък "оръжие срещу заложници" въпреки закона, който забранява продажбата на оръжие за Иран. После плановете отново се променят: оръжието се продава на Иран чрез посредник, а част от получените пари се използват за финансиране на контрите в Никарагуа. Нещата са организирани така, че Мануел Нориега и неговата Панамска отбранителна армия да подпомогнат свалянето на сандинисткото правителство в Никарагуа, което не храни топли чувства към нас. Но Конгресът вече е приел закон, който забранява на специалните служби да оказват подкрепа на контрите. По тази причина въпросните служби се опитват да заобиколят забраната, като едновременно с това доставят известно количество оръжие на Иран, за да бъдат освободени нашите заложници там.

– И ти наричаш всичко това съвсем просто?! – възкликна Мишел.

– Ами да – скромно отвърна Едгар.

– Просто е, доколкото позволява на политиците да правят каквото си искат – уточни Шон. – Но в един момент се оказва, че Нориега не ни е чак толкова добър приятел, колкото е изглеждало.

– Нормално – кимна Едгар. – Трябва ли да напомням, че преди да намразим Саддам Хюсеин, той също ни се водеше приятел?

– Спрете ме, ако някога реша да се кандидатирам за президент – направи гримаса Мишел.

– Защото ще станеш диктатор – добави Шон, погледна я и продължи: – Толкова по въпроса за "Иран-контра" през осемдесетте. Сега обаче имаме източника на Джордж Карлтън, който твърди, че правителството ни се опитва да финансира иранските бунтовници чрез изкупуване на афганистански мак, за да могат те да се снабдят с оръжие за свалянето на режима. Нещата не са едни и същи.

– Може би това е най-доброто при създалите се обстоятелства – подхвърли Мишел. – Не той е организирал схемата, Шон. По-скоро се е натъкнал на нея и тя е станала катализатор за онова, което прави.

– Алън Грант ли имаш предвид? – пожела да уточни Едгар.

– Точно него – кимна Шон. – Той е сключил споразумение с човек, който поддържа контакти с "Херон Еър Сървис". Сам Уинго следеше този човек и може чрез него да е стигнал до самия Грант.

– Но аз не открих връзка между "Виста" и "Херон" – обади се Едгар.

– Вероятно са я прикрили добре. Може да се окаже, че именно "Херон" е авиокомпанията, която е изнесла парите от Афганистан. Да не забравяме твърденията на Уинго, че товарът му е бил отнет от хора, легитимирали се като агенти на ЦРУ.

– Но парите може би не са стигнали до Иран – отбеляза Мишел.

– По-вероятно е да са се върнали тук.

– Може би става въпрос за добре замислен грабеж – погледна го Мишел. – Грант е зет на Маршал, който отговаря за тези пари. Може би той е споделил за операцията с Грант, който планира грабежа и свива един милиард евро.

– Ако не беше трагедията е родителите му, не бих си помислил за това. Но тук имаме един изключително силен мотив за отмъщение. Според мен не става въпрос само за един милиард евро. Защо ще подхвърля на Джордж Карлтън толкова много информация, ако нещата се свеждат само до обикновен грабеж? Според мен това е опит за дискредитиране на Коул и неговата администрация. А Грант едва ли се нуждае от тези пари, нали, Едгар?

– По всичко личи, че ръководи един изключително успешен бизнес е няколко сериозни клиента от държавния сектор. Къщата му струва около едни милион долара, а ипотеката е изплатена още преди три години. Притежава отличен кредитен портфейл, няма нито дългове, нито висящи дела. Позволих си да хакна дори данъчните му декларации, от които личи, че е сред най-големите данъкоплатци.

– Хакнал си Данъчната служба? – вдигна вежди Мишел. – Това не е ли забранено?

– Не съвсем. Разполагам с достатъчно пълномощия да проверявам каквото си пожелая. Националната сигурност е общовалиден пропуск. Просто използвах тази привилегия да свърша малко и от вашата работа...

– А пък ние се сдобихме с това – каза Шон и му подаде флашката, която извади от джоба си.

– Какво има на нея? – попита Едгар и бързо я вкара в слота.

– Имейлите от източника на блогъра. Надяваме се, че ще откриеш откъде са изпратени. Предполагам, че са взети съответните мерки за прикритие, но държим да стигнеш до изпращача – разбира се, ако това е възможно.

Едгар започна да чука по клавиатурата с бързината, с която очите му се местеха по монитора.

– Обичайните протоколи не действат – обяви той.

– Как разбра? – попита Мишел.

– Вече ги пробвах – отвърна лаконично Едгар.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Според мен мозъчните му клетки не намаляват, а се увеличават всеки ден – прошепна Шон. – Може би взема от моите чрез осмоза или дявол знае какво...

– А ти знаеш ли какво е осмоза? – просъска в отговор тя.

– Знаех, докато бях в гимназията – прошепна той, извърна се към Едгар и вече с нормален глас подхвърли: – Ако успееш, ще ни уведомиш веднага, нали?

Малко по-късно си тръгнаха.

– Защо винаги се чувствам като глупак в негова компания? – оплака се Шон.

– Защото в сравнение с него сме точно такива.

Тя изведнъж се закова на място и Шон се блъсна в нея.

– Какво става, по дяволите?… – започна той, но в следващия миг проследи погледа ѝ и замръзна.

Изправен на тротоара на няколко крачки от тях, Сам Уинго ги гледаше втренчено.