Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)

66.

– Изтекоха цели двайсет и четири часа! – каза напрегнато Сам Уинго.

– Така и предполагахме – спокойно отвърна Шон.

Все още бяха в мотела, където прекараха нощта в очакване на обаждане или есемес от Тайлър.

Мишел се беше облегнала на стената и наблюдаваше Уинго.

– Предупредихме те, че ще се опитат да ти скъсат нервите – каза тя.

– А вече знаем, че са отвлекли и Кати – добави Шон. – В новините споменаха и за нейното изчезване.

– Познавам добре семейството ѝ – мрачно въздъхна Уинго. – Майка ѝ служи във ВВС. Дори не искам да мисля какво означават ракетата и топките за тенис, зарязани на тротоара...

– Никой нищо не е чул – добави Мишел. – А това означава, че тези хора пипат професионално.

– Все пак има и добра новина – каза Шон. – Те знаят, че сме се срещнали, но нямат представа, че вече сме в един отбор. И със сигурност няма да очакват масивните подкрепления, които можем да поискаме по всяко време.

– Ще имаме много малко време за подготовка – предупреди Мишел. – Те със сигурност ще очакват да се появим веднага след като се обадят.

– Но как отново да преминем в настъпление? – попита Уинго. – Лично аз не обичам да изпълнявам чужди заповеди, особено когато става въпрос за детето ми.

– Въпреки това ще ни трябва време за подготовка – поклати глава Шон.

– Подготовка за какво? – изгледа го Уинго.

– За да се представим като агенти на Сикрет Сървис – отвърна Мишел.

– Аз служа в спецчастите. Ако се стигне до ръкопашен сблъсък, ние сме доста по-добри от вашите момчета.

– Да разбирам ли, че си харесвал всичките си колеги, с които си се сражавал рамо до рамо? – изгледа го Мишел.

– Естествено. Влизал съм в бой с решимостта да жертвам живота си за човека до мен.

– А случвало ли се е да поемеш куршум, насочен към някого, когото не харесваш? – попита Шон.

– Не! – отсече Уинго.

– Това е доста гадно нещо, което обаче фигурира в служебните задължения на агентите от Сикрет Сървис – рече Мишел.

– Но те научава на разни неща – добави Шон.

– Например?

– Например, че противникът никога не трябва да разбира накъде гледаш. Това е причината всички да носят огледални слънчеви очила. А сега да се залавяме за работа.

***

Грант се появи на обекта. Строителната дейност беше приключила. На мястото на предишните работници бяха дошли нови, доста по-различни. Не бяха мускулести младежи, не носеха оръжие и не се перчеха. Тяхното оръжие беше в главите им, а вместо куршуми използваха клавиатури. Те бяха кибервоини.

Той се насочи към старата радиостанция, превърната в модерен високотехнологичен център с една-единствена цел.

Да предизвика целенасочен хаос.

Това означаваше единичен акт, който щеше да доведе до катастрофални събития по целия свят. Грант не се интересуваше от втората част от уравнението, оставяйки на други да се възползват от благоприятния шанс. Неговата цел беше проста и ясна – да поправи стореното зло. И нямаше да се успокои, докато това не се случи.

Четецът на стената на камерата сканира ретината му и вратата се отвори. Той беше единственият, който имаше достъп до нея. Настани се пред дългата редица компютри и започна да ги изучава. Вече имаше напредък и неговата птичка в небето търсеше това, което му трябваше. Работата ѝ наподобяваше тази на частния детектив, който търси солидни улики, водещи до арест на заподозрените и изправянето им пред съда.

Но вместо с хора от плът и кръв фината машина боравеше с единици и нули, а нейните разкрития се превръщаха в безжични данни в ефира. Системата, която се опитваха да пробият, беше защитена от код, заемащ трийсет милиона реда. Имаше много начини за проникване в нея, но имплантираната апаратура трябваше да остане скрита. Нещо, което автоматично свиваше местата за пробив до една наистина нищожна възможност.

Грант продължаваше да наблюдава уникалната конфронтация, която течеше на компютърния екран. Един деликатен балет от съвършено изпълнени движения, финтове, атаки, контраатаки и непрекъснат спаринг. На практика всичко това беше далеч по-интересно от всякакви битки на Земята с оръдия и бомби. Те бяха просто брутални средства за убиване, напълно лишени от интелектуалната чистота и високите технологии на тази различна война.

При всяка друга мишена Грант отдавна щеше да е победил. Но тази не беше обикновена, защото имаше изключителна защита. Бяха правени и други опити за пробиването ѝ, защото беше най-желаната в света. На практика обаче сериозни заплахи срещу нея просто липсваха. Което съвсем не я правеше неуязвима, а Грант обичаше предизвикателствата. Историята познаваше случаи, при които и най-добрата защитна система се пропуква, но въпреки това минаваха години, без никой да направи опит да я пробие. Оттук пред него възникваше уникалната възможност да постигне нещо, което никой друг дори не беше опитвал.

Почти веднага забеляза, че бариерите срещу проникване падат една по една и това му даде нова увереност. Можеше да се окаже, че ще пробие системата доста по-бързо, отколкото беше допускал.

След това извади документа, заради който беше ликвидирал Майло Прат. Плъзна поглед по редовете и се спря на един, който според него предлагаше възможности. Облегна се назад и обмисли нещо, което дълго време му се струваше непостижима мечта.

Отмъщение. И справедливост. Две от най-силните желания в света. Те не бяха взаимно изключващи се. Дори напротив, съчетаваха се много добре. Баща му беше сложил край на живота си заради скандал, който не беше предизвикал. В момента действащият президент пробваше една не по-малко неоправдана маневра на световната политическа сцена. Но този път правителството щеше да плати цената. Основната причина за прецизното планиране на операцията се криеше във факта, че Грант бе разкрил навреме плановете на Белия дом. Навреме в практическия смисъл на думата, но доста късно в емоционалния. Мъката по мъртвите му родители ставаше непоносима.

Но скоро всичко щеше да приключи.

67.

– Къде ще стане размяната? – попита Уинго. Най-после се бяха обадили. Случи се на следващата вечер, когато навън се лееше пороен дъжд, а температурите рязко спаднаха. Циклонът бушуваше с пълна сила.

Преправеният глас звучеше механично, но изречените от него думи бяха зашеметяващи.

– Размяна няма да има.

Шон и Мишел се спогледаха стреснато. Уинго беше включил високоговорителя на телефона си, за да чуват и те.

– Какви ги дрънкаш? – рязко попита той. – Готов съм да се предам, но само ако освободите сина ми!

– Ти можеш да си мислиш така, но ние сме на друго мнение.

– Тогава какво?!

– Успокой се, Уинго. Няма да правиш нищо. Искаме да останеш в неизвестност, нищо повече. Изпълниш ли това, ще видиш сина си жив. Не го ли изпълниш, той е мъртъв.

Уинго хлъцна и покри лицето си с длани. Мишел съчувствено го докосна по рамото.

– Каква е гаранцията, че ще го направите?

– А ние как да сме сигурни, че можем да ти се доверим?

– Как ще разберете, че наистина съм изпълнил желанието ви?

– Ще разберем, Уинго. Имаме си начини. Нищо не може да остане скрито. Ако решиш да говориш с някого, да отидеш някъде, да съобщиш на ФБР за изчезването на сина си и да им помагаш в издирването му, ние ще разберем. И тогава край със сина ти. Това можем да ти го гарантираме.

Шон посочи телефона и докосна ухото си.

– Тайлър – беззвучно размърда устни той.

– Искам да говоря със сина си! – отсече Уинго. – Още сега! Иначе няма сделка!

Няколко секунди по-късно се чу гласът на Тайлър.

– Тате?

– Тайлър! Добре ли си?

– Уплашен съм, тате. Тези хора...

Разнесе се пропукваме и гласът изчезна.

– Тайлър! – изкрещя Уинго. – Тайлър!

– Покрий се, Уинго – прозвуча отново механичният глас. – За да го видиш отново.

– А Кати Бърнет?

– Покрий се и ще видиш сина си!

Линията прекъсна.

Уинго бавно изправи гръб.

– Това е неочаквано развитие – промърмори Шон и потърка брадичката си.

Мишел не сваляше очи от лицето на съкрушения баща.

– Ще го освободим, Сам – съчувствено рече тя.

– Няма как да си сигурна – горчиво отвърна Уинго. – А и, изглежда, Кати е мъртва.

Мишел погледна партньора си и замълча. Наистина имаше вероятност Кати Бърнет да е мъртва.

– Няма какво повече да направим – вдигна глава Уинго. – Освен да чакаме и да се молим на Бог да удържат на думата си.

– Това се отнася за теб, но не и за нас, Сам – каза Шон. – Ние ще продължим да работим.

– Но така ще изложите Тайлър на опасност!

– Той вече е в опасност – въздъхна Мишел. – Не бива да се заблуждаваме, че ще го пуснат доброволно, дори ти да се покриеш. Това е жестоката истина и ти я знаеш, нали?

Уинго се втренчи в нея и на челото му се появиха дълбоки бръчки.

– Да – мрачно кимна той.

– Ще имаме шанс да стигнем до Тайлър и Кати само ако продължаваме да ги търсим.

– Но как ще ги открием? Не разполагаме с никакви следи!

Шон седна до него.

– Знам, че си в невероятен стрес, Сам – каза той. – Самият аз никога не съм бил баща и едва ли мога да разбера всичко, което изпитваш в този момент. Но имам една молба – довери ни се. Ние знам за какво става въпрос и ще направим всичко възможно да ги върнем живи. И двамата.

Мишел клекна от другата страна на Уинго.

– Тайлър е единствената причина да се заемем с всичко това, Сам – прошепна тя. – Още в първия момент усетих, че нещо с него не е наред. Ти страшно много му липсваше. Не можеше да приеме, че си мъртъв. Искам да знаеш, че ще направя всичко възможно и ще рискувам живота си, за да го върнем жив и здрав.

– Хубаво – кимна Уинго. – Вярвам ви. И от цялото си сърце ви моля да откриете и приберете децата!

***

Оставиха Уинго в мотела и скочиха в лендкрузъра.

– Обещахме му много и сега е време да удържим на думата си – рече Шон.

– Ами Кати?

– Казахме и двамата. Каквото и да значи това.

– Ами ако е мъртва?

– Можем само да опитаме, Мишел. Нищо повече.

– При Едгар ли отиваме? Току-виж, е успял да засече айпи адреса на източника на Карлтън...

– Щеше да ни се обади – поклати глава Шон. – Няма смисъл да му висим на главата. Гениите работят най-добре, когато са сами.

– Тогава къде отиваме?

– Имаме една следа, която все още не сме проверили.

– Коя е тя?

– Връзката между "Херон Еър Сървис" и "Виста Трейдинг".

– Едгар не успя да открие нищо нередно.

– Той е гледал пиксели, само толкова. А ние трябва да се заровим в боклука, за да открием боклук. Така както правят детективите.

– Но нали не искаме да бъдем разпознати?

– Скришом ще го направим.

– Добре, какъв е планът?

– Той ще зависи от обстоятелствата.

– Тоест нямаш план и ще ти трябва известно време, за да измислиш нещо.

Шон се намръщи.

– Чувствай се свободна по всяко време да предложиш свой план.

Тя въздъхна и погледна през страничното стъкло.

– Не бива да се провалим, Шон. Залогът е прекалено голям.

– Залогът винаги е голям.

– Имах предвид децата.

– Не ни е за пръв път. И никога не сме позволявали някой да умре. Ще ги открием и ще ги приберем у дома.

– Просто се надявам, че и сега ще успеем.

Замълчаха. Няколко секунди по-късно Шон внезапно се обади:

– Всъщност мисля, че ще успеем.

– Вече имаш план? – стрелна го с поглед тя.

– Току-що го измислих.

68.

Шон караше, а Мишел внимателно се оглеждаше.

– Хубав квартал – промърмори той. Луксозните къщи бяха с безупречно поддържани дворове. – Много хубав.

– Да, ако си падаш по такива неща – кимна Мишел.

– Не ти харесва, че липсват купчини боклуци?

– Ти наистина си нетърпим!

Не след дълго навлязоха в друг квартал.

– Отляво е – обади се Мишел. – Третата къща.

Шон спря колата зад някакъв пикап и изключи двигателя. Мишел извади прибор за нощно виждане и го насочи към отсрещната страна на улицата.

– Къщата на Леон Саут, значи – подхвърли тя. – Какво очакваш да открием там?

– Нещо, което да ни насочи в правилната посока.

– Нали бяхме на мнение, че информацията е изтекла от Дан Маршал?

– Сега, като си мисля, прекалено очевидно е. Срещнахме се и с двамата. Ти получи възможност да разчетеш езика на телата им. Какво ти направи впечатление?

– Маршал беше доста открит, докато Саут се спотайваше. Гледаше надолу със скръстени на гърдите ръце. Много позираше, много се оправдаваше.

– И аз съм на същото мнение. От някого е изтекла информация и аз залагам на полковник Саут.

– Мотиви?

– Маршал е натрупал пари и може да се оттегли, когато си пожелае, докато Саут все още се катери по стълбата. Той вече е прехвърлил петдесет и вероятно се чувства подценен по отношение на чин и длъжност. Може би иска по-добър пенсионен план от този, който предлага Чичо Сам.

– А защо наблюдаваме къщата му?

– Да видим дали няма да изскочи нещо. Той е разведен, а двете му деца са големи и отдавна не живеят при него. Затова ще проверим дали някой няма да му дойде на гости в тази дъждовна нощ и по този начин да ни помогне да надушим следата...

Два часа по-късно нямаше промяна. Никой не дойде, никой не излезе. В къщата светеше, имаше и някакво движение, но само на един човек, вероятно Саут, чиято служебна кола беше паркирана на алеята.

– Можем да тръгваме, ако искаш – протегна се Шон. – По всичко личи, че той няма намерение да излиза.

Мишел понечи да отговори, но в същия момент насреща им блеснаха ослепителни фарове.

– Наближава полунощ – погледна часовника си Шон. – Може би е някой закъснял съсед.

Смъкнаха се в седалките, докато колата бавно ги подминаваше.

Мишел вдигна прибора за нощно виждане пред очите си и изруга.

– Какво и ма?

– Това е онзи от "Херон Еър"!

– Сигурна ли си?

– Абсолютно.

– Но не спря пред дома на Саут.

– Той е!

Шон запали двигателя и предпазливо потегли след отминалата кола.

– Няма как да не ни засече – промърмори той. – Ние сме единствената движеща се кола наоколо.

– Задръж така още малко. Наближаваме една от големите пресечки, на която със сигурност има движение. Ще се скрием в него. Не ми се ще да го изпуснем.

Шон се подчини.

– Завива наляво!

– Виждам.

Не след дълго стигнаха пресечката. За късмет, светеше зелено и това им спести евентуално спиране непосредствено зад другия автомобил. Така шофьорът със сигурност би получил възможност да ги огледа независимо от фаровете им, които го заслепяваха.

И двете коли направиха десен завой. Шон изостана и зае позиция зад някакъв зелен шевролет. По този начин увеличи дистанцията, но без да губи от поглед преследваната кола.

Мишел свали оптиката, отвори лаптопа и започна да чука по клавишите.

– Какво правиш? – погледна я за миг Шон.

– Хаквам базата данни на Службата за регистрация на МПС.

– Можеш да го направиш? – учуди се той.

– Едгар ме научи. Добре де, не е съвсем законно...

– По-скоро напълно незаконно.

– Виж какво, просто се опитвам да захапя нещо, което ще раздвижи случая. Затова не ми чети конско!

– Нямам такива намерения. Всъщност звучи екстра. Ще ми покажеш ли как се прави?

– На теб ли, компютърен неграмотник?! – стрелна го с поглед тя.

– Чудесно се оправям в интернет – намръщи се той.

– Откога? До миналата седмица не знаеше какво е емотикон!

Пръстите ѝ престанаха да тичат по клавиатурата в момента, в който страницата се отвори.

– Тревър Дженкинс, четирийсет и една годишен, постоянен адрес във Виена – обяви тя.

– Можеш ли да го провериш повече в онова нещо… Гугъл?

– Нещо?!

– Просто го направи, Мишел. Зает съм да следя заподозрян. Това е всичко, което може да поеме закърняващият ми мозък.

Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава.

– Нищо особено. Явно не е знаменитост със собствен уебсайт и акаунт в Туитър. Чакай малко… Има акаунт в ЛинктИн, където и аз членувам с гордост.

Миг по-късно влезе в акаунта и започна да чете.

– Е? – нетърпеливо подхвърли Шон.

– Бивш военен, завършил "Уест Пойнт". Служил в Сто и първа въздушнопреносима дивизия. Днес е президент и главен изпълнителен директор на "Херон Еър Сървис". Неженен, без деца. Притежава лиценз за пилот на граждански самолети. Членува в няколко търговски асоциации в бранша, работил е в Близкия изток, най-вероятно по време на военни операции.

– И Алън Грант е бивш военен. Дали и той не е служил в Сто и първа?

Мишел набра още някаква комбинация. Оказа се, че и Грант има страница в ЛинктИн.

– Не, Грант е служил в пехотата. Но това не пречи да се е сприятелил с човек от ВВС. Нали всички са в армията?

– Така е – кимна Шон. – Внимание, завива.

Мишел вдигна глава.

– Според мен се прибира вкъщи, Шон. Адресът, отбелязан в Службата за регистрация на МПС, се намира някъде тук.

– В такъв случай прекратявам следенето. Ще направим един кръг и отново ще се върнем тук. Така няма да събудим подозренията му.

Стигнаха до адреса точно навреме, за да видят как колата на Дженкинс влиза в гаража на една почти нова къща между две доста по-стари.

Минаха покрай нея, без да спират.

– Какво научихме дотук? – подхвърли Мишел. – Освен самоличността, биографията и адреса на Дженкинс?

– Появи се в квартала на Саут.

– Но не спря да му се обади, а просто мина покрай дома му.

– Това е странно. Може би само го наблюдава.

– Може би – кимна Мишел, но в гласа ѝ липсваше убеденост.

– Аз също не вярвам да е така – забеляза реакцията ѝ Шон.

– Но Дженкинс има нещо общо с "Виста", а може би и директно с Грант. Все пак и двамата са бивши военни.

– А Уинго идентифицира Дженкинс като член на отряда, който му е взел парите в Афганистан.

– Които спокойно биха могли да се върнат тук с някой от самолетите на "Херон Еър Сървис".

– Не съм сигурен. Предполагам, че за над два тона банкноти им е бил нужен по-голям самолет. Мислиш ли, че цялата компания е замесена?

– Дженкинс я оглавява. А той е лицензиран пилот и спокойно би могъл да управлява самолета лично. Какъв по-добър начин да минеш безпрепятствено през митницата? По всяка вероятност този човек знае един милион начини да скрие превозваната стока...

– Всичко това е вярно, но изобщо не ни помага в издирването на Тайлър и Кати.

– Говорим за пъзел – промърмори Шон. – Ще видим картината едва след като подредим всички парченца.

– Не съм сигурна, че разполагаме с толкова много време, Шон.

– Ами тогава да останем през нощта пред къщата на Дженкинс и да видим накъде ще поеме утре. Може би ще ни отведе при децата...

– По-скоро ще си губим времето.

– Да имаш други идеи?

– Не – въздъхна тя. – На две преки от тук има денонощен "Дънкин Донътс". Мога да изтичам до там за малко кафе и храна, докато ти наблюдаваш дома му.

– Окей – разсеяно отвърна Шон.

Тя започна да разкопчава колана си, после изведнъж спря и го погледна:

– Какво?

– Не знам. Нещо ме човърка относно онова място.

– Кое място?

– Домът на Саут. Или по-скоро кварталът преди него.

– Какво за него?

– Имам чувството, че вече съм бил там.

– Кога? Защо?

– Не се сещам – поклати глава Шон и примирено се усмихна. – Така е, като изчезват мозъчните ми клетки. Май наистина ставам жертва на този процес.

– Пъхни пръсти в ушите си и гледай да не изпуснеш нито една. Ще ни трябват, за да стигнем до дъното на тази афера...

69.

Шон усети побутване по рамото. За миг умът му блокира, люшкайки се между съня и будното състояние. Второто побутване го събуди. До него стоеше Мишел, държаща в ръка своя фотоапарат с монтиран на него телеобектив.

– Здравей, спящи красавецо – поздрави го тя. – Готов ли си да работиш?

До този момент бяха дежурили на смени. Два часа сън, следващите два – будуване.

– Колко е часът? – примигна той, прозя се и започна да се надига.

– Осем и нещо.

Шон погледна навън. Продължаваше да вали и всичко тънеше в полумрак.

– Някакво раздвижване при Дженкинс?

– Все още не. Лампите светнаха точно в седем. Вероятно е звъннал будилник. Снимах всичко, което ми се стори по-важно.

– А какво е положението на улицата?

– Подранили минувачи, сънливи деца, тръгнали към спирката на автобуса, двама бягащи за здраве под дъжда с риск да умрат от пневмония.

Мишел извади от жабката протеиново блокче, разкъса опаковката и захвърли станиола в краката си.

– Една хапка? – протегна го към него тя.

– По-скоро бих ял миши изпражнения – поклати глава Шон. – Всъщност това, което държиш, сигурно е пълно с тях. В изпражненията има много протеини.

– Какво ще правим, когато Дженкинс излезе?

– Ще го проследим.

– Има опасност да ни забележи.

– Длъжни сме да рискуваме. Засега той е единствената нишка, която може да ни отведе някъде.

– Не правим ли фатална грешка, като не се обаждаме на Литълфийлд и ФБР?

Шон разтърка врата си и плесна няколко пъти бузите си, за да се събуди напълно.

– Част от мозъка ми казва, че сме идиоти, щом не търсим помощта им – въздъхна той и се протегна в седалката.

– А другата част?

– Още не съм стигнал до нея.

– Ето го, излиза!

Вратата на гаража започна да се вдига и те моментално се смъкнаха надолу в седалките. Миг по-късно колата се плъзна покрай тях и изчезна надолу по улицата.

– Хей, носиш ли си апашките инструменти? – подхвърли Шон.

– След като имам джобове, значи ги нося.

– Влез в къщата и виж какво можеш да откриеш. Ще проследя Дженкинс, а след това пак ще се съберем.

– Това добре, но аз как ще се придвижа? – попита тя.

– Ще вземеш такси.

– Браво! Много ти благодаря!

– И гледай да не те спипат. Проникването с взлом е тежко престъпление.

Мишел излезе навън и проследи с поглед лендкрузъра, който пое в посоката на Дженкинс. После огледа улицата. Беше доволна, че продължава да вали и е почти тъмно.

Насочи се към къщата и почука на входната врата – предпазна мярка срещу евентуалните зяпачи.

Надникна през един от близките прозорци и зърна мигащата червена светлина на алармата, монтирана на стената във входното антре.

Никога не е лесно, дявол да го вземе!

Мишел се шмугна в сянката на близките дървета и тръгна да обикаля къщата. Наличието на алармена инсталация изключваше проникването през вратите, а това означаваше, че комплектът специални инструменти ставаше безполезен.

Оставаше само една алтернатива.

Погледът ѝ се спря на малкото прозорче, до което можеше да се стигне от задната веранда. Баня, предположи Мишел.

Обърна се и погледна зад себе си. Тук нямаше къщи. А дърветата бяха достатъчно нагъсто, за да предложат прикритие.

Ножът ѝ свърши добра работа. Тя отмести резето на прозорчето и предпазливо вдигна стъклото, молейки се в банята да няма датчик. Промуши се през отвора и безшумно скочи на пода, съвсем близо до тоалетната чиния. Затвори след себе си, открехна вратата и предпазливо надникна в коридора. Вниманието ѝ беше насочено главно към горната част на стените и тавана, където би могло да има сензори за движение.

Не видя такива и предпазливо прекрачи прага. В следващия миг замръзна, доловила тихи забързани стъпки.

Иззад ъгъла изскочи малко кученце, което се закова на място, огледа я и се търкулна по гръб. Тя се наведе да го почеше по корема.

– Здравей, приятелче. Ще ми кажеш ли къде са скрити всичките мрачни тайни на този дом?

Бързият оглед на стаите на приземния етаж не донесе нищо.

Домашният кабинет на Дженкинс се оказа на втория етаж.

Малък, с бюро, стол и рафтове с книги, повечето специализирани издания за самолети и правилници на Въздухоплавателната асоциация.

Върху бюрото имаше компютър "Ейпъл". Мишел седна пред него и натисна няколко клавиша, но машината ѝ поиска парола, с каквато тя не разполагаше. Опита пет-шест варианта, въртящи се около рождената дата на Дженкинс и някои други лични данни, които беше запомнила от проникването в системата на Службата за регистрация на МПС. Факт, който не я изненада.

Пръстите ѝ нерешително забарабаниха по плота. Ако имаше кола, би могла да отмъкне целия компютър, с който Едгар несъмнено щеше да се справи. Но нямаше как да излезе на улицата и да спре такси с настолен компютър в ръце.

Едгар!

Набра номера му и обяви:

– Имам малък проблем. Отседнала съм у един приятел, който ме помоли да наглеждам къщата му, докато отсъства. Позволи ми да използвам компютъра, но забрави да ми каже паролата. Търся го, но телефонът му не отговаря. Ще можеш ли да ми помогнеш?

– Каква марка е?

– "Ейпъл".

– Значи ще ми трябва малко време.

– Страхотно – промърмори разочаровано тя. – Колко време?

– Поне една минута.

– Обичам те, Едгар! – каза Мишел.

Отговори ѝ продължително мълчание.

– Всъщност аз не съм сам, госпожице Максуел. Имам гостенка.

– Браво на теб, Едгар. И жалко за мен.

Той ѝ предложи серия от действия, в резултат на които харддискът се включи за по-малко от минута.

– Вътре съм. Благодаря.

– Моля. О, и още нещо, госпожице Максуел...

– Да?

– Всъщност не наглеждаш ничия къща, нали?

– Ами...

– Така си и помислих. Май току-що ти помогнах да проникнеш в чужд компютър, а?

– Направих го в името на всеобщото благо.

– Добре, след като казваш.

– Сбогом, Едгар.

– Сбогом. Обещавам да ти се обадя, ако нещата тук не се получат.

– А, хубаво. Благодаря ти.

Тя започна да натиска клавишите. Целта ѝ беше да отвори максимално количество файлове, които бързо прехвърляше на намерената в чекмеджето флашка.

В далечината се разнесе вой на сирена. Тя моментално измъкна флашката и светкавично избърса клавиатурата с подплатата на якето си. Изскочи от кабинета и се затича надолу по стълбите. Воят на сирената се усилваше.

Дали не беше задействала някаква скрита аларма?

Кученцето започна да се мотае в краката ѝ, но тя не му обърна внимание. Влезе в банята, отвори прозорчето и се прехвърли през перваза. Скочи от задната веранда и се понесе към дърветата зад къщата. Не след дълго стигна съседната улица и с бърза крачка се насочи към оживеното кръстовище, което вече познаваше от предишната вечер.

Не видя такси, но успя да хване автобуса, който я стовари пред спирката на метрото. По пътя набра номера на Шон.

– Къде си?

– Тъкмо влизам в паркинга на "Херон Еър" на "Дълес" – отвърна той. – Трафикът е адски натоварен, дори и за онези, които искат да напуснат града. А ти?

Тя му обясни накратко какво е свършила и къде се намира. Пръстите ѝ машинално опипваха флашката в джоба на якето.

– Ще взема колата, която оставихме тук, и ще отскоча до Едгар. Може би той ще открие нещо смислено във файловете, които свалих.

– Чудесно, ще дойда при вас по най-бързия начин.

Мишел прекъсна връзката.

Шон остави телефона си в момента, в който дулото на пистолета опря в главата му.