Текст книги "Кинг и Максуел"

Автор книги: Дейвид Балдачи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 27 страниц)

13.

Тайлър Уинго пореше водата с максимална скорост. Провеждаше поредната си тренировка в плувния комплекс, използван от местната гимназия. Тук имаше няколко басейна, но този беше най-големият. Той докосна облицованата с плочки стена и вдигна главата си над водата, за да си поеме въздух. После свали очилата, почисти ги от влагата и ги надяна обратно.

Жената в съседния коридор щеше да се оттласне всеки момент. Беше с плувка и очила. Тайлър се усмихна и изчака за миг, за да започнат заедно. Имаше нужда да пори водата като делфин. А фактът, че жената беше висока, стройна и красива – нещо, което успя да установи от пръв поглед, – само го амбицираше.

Въпреки всичките си проблеми той все пак беше на шестнайсет и бушуващите хормони го тласкаха към самоизява.

Гмурна се и пое напред, питайки се с какъв аванс ще стигне до другия край на басейна. А после се замисли как ще реагира тя, когато го види далече пред себе си. Дали той ще съумее да ѝ подхвърли нещо умно? На практика беше ужасно срамежлив и едва ли щеше да събере кураж да я заговори. Но тя щеше да го види и това му беше достатъчно.

После погледна надясно и видя дългите ѝ бедра. Смаян от този факт, той удвои усилията си и заплува както никога досега. Влагаше цялата си сила и енергия, но авансът ѝ продължаваше да нараства.

Когато най-сетне докосна насрещната стена и стъпи на дъното, тя вече го чакаше, облегната на разделителното въже. Беше свалила плувката си, а очите ѝ под вдигнатите очила го изучаваха.

– Охо, каква случайност – подхвърли Мишел.

– Дори не си се задъхала – каза Тайлър, който все още дишаше ускорено. – Нали уж не си падаше по плуването?

– Казах, че предпочитам да съм над водата и суха, но това не означава, че не мога да плувам.

– Доста си бърза за възрастта си.

– Ще приема думите ти като комплимент.

– Къде е партньорът ти? – огледа се Тайлър.

– Той си пада по водата дори по-малко от мен.

– Знам, че неслучайно си тук – каза той. – Какво още искаш? Нещата между нас приключиха, нали?

– Маузерът на баща ти все още е у мен.

– Мамка му! Бях забравил за него!

– В чантата ми е. Мога да ти го дам веднага след като излезем от басейна.

– Хей, Тайлър!

Обърнаха се едновременно. Треньорът, мъж на средна възраст с шорти и тениска, ги гледаше намръщено. На шията му висеше свирка.

– Да, тренер?

– В момента провеждаш тренировка! Бъди така добър да оставиш хубавата дама на мира и да плуваш, по дяволите!

– Да, тренер – почервеня момчето. – Разбира се.

– Ще те чакам във фоайето – подхвърли Мишел. – Как се прибираш?

– Обикновено ме кара един приятел.

– Аз ще те закарам.

– Не мисля, че това е добра идея.

– Напротив, много е добра – отсече Мишел. – Главно защото трябва да премислиш всичко със собствената си глава, а не да слушаш какво ти казват хората. Ще бъда във фоайето, а ти сам ще решиш дали да пътуваш с мен. И в двата случая ще ти върна маузера. Сложила съм го в брезентова торбичка и никой няма да го види.

След тези думи Мишел нахлузи очилата и се подготви да направи още няколко дължини.

Тайлър остана да гледа след нея. Изпитваше неволно възхищение от атлетичното ѝ плуване. После се опомни и пое към далечния край на басейна, но движенията му съвсем не бяха перфектни.

Около час по-късно излезе от съблекалнята и установи, че Мишел го чака във фоайето с преметната през рамо раница и брезентова торбичка в ръка. Влажната ѝ коса беше прибрана под плетена шапка. Беше с джинси, яке "Норт Фейс" и шал, увит около шията.

Косата на Тайлър беше сресана назад. Дъното на дънките му беше увиснало, маратонките му бяха без връзки, а суичърът му беше с логото на гимназията. Той прекоси фоайето и отиде при нея.

– Заповядай – подаде му торбичката тя. – Ще приемеш ли да те закарам, или ще се прибереш по обичайния начин?

Тайлър явно беше притеснен от съотборниците си, които минаваха покрай тях. Кимна на неколцина и блъсна в рамото един хлапак, който оглеждаше стройната фигура на Мишел. Той безгласно подхвърли "Готино парче", а след това с нормален глас добави:

– Ще се видим утре, Тай.

Мишел го изчака да се отдалечи и попита:

– Тай ли ти казват?

– Само някои момчета – разсеяно отговори той .

– И тъй, какво избираш?

– Може ли да си вземем по чаша горещ шоколад? Водата беше ледена!

Мишел му връчи торбичката.

Отбиха се в близкия "Старбъкс", където тя поръча горещ шоколад за Тайлър и кафе лате за себе си. После се насочиха към лендкрузъра. Тайлър се настани на седалката и огледа купето.

Тя набързо събра пръснатите върху арматурното табло предмети и ги хвърли отзад. Тайлър се обърна да погледне внушителната купчина боклуци.

– Това там пушка ли е? – попита с разширени очи той.

– Да, но не е заредена. Вече втора година се каня да разчистя тази бъркотия.

– Това най-вероятно ще ти отнеме още две.

– Много ти благодаря, но забележките на партньора ми са повече от достатъчни.

– И тъй, какво искаш? – попита Тайлър.

– Мисля, че се досещаш.

– Не.

– След вчерашната ни среща в "Панера" ме спря един военен полицай, който ме обвини, че се опитвам да измъкна пари от теб.

– Не знаех.

– Но някой е разговарял с теб, нали?

Тайлър не отговори. Отпи глътка горещ шоколад и вдигна глава към небето.

– Май пак ще вали сняг – отбеляза Мишел и продължи да чака.

Изглеждаше толкова объркан, че ѝ дожаля още повече за него. Да не би пък майчинските ми инстинкти да са се събудили най-после, помисли си тя. От какво се страхуваше той?

Изминаха няколко километра в мълчание.

– Скоро ще пристигнем – подканящо подхвърли Мишел.

– Предупредиха ме да не разговарям с теб – отвърна Тайлър.

– Кой те предупреди?

– Военните.

– Били са с униформи?

– Не, бяха с костюми.

– Тогава как разбра, че са военни?

– Говореха за баща ми, който служеше в армията. Какви други могат да бъдат?

– Легитимираха ли се?

– Да. Размахаха някакви карти, но толкова бързо, че не видях какво пише на тях. Освен това не ме интересуваха.

– Мащехата ти там ли беше?

Тайлър кимна.

– Какво друго ти казаха?

– Че искате да се възползвате от мен. Нямало да откриете нищо повече от това, което са ми казали те.

– Имаш предвид смъртта на баща ти?

– Да.

– А ти какво им отговори?

– Ами… нищо не им отговорих.

– Друго?

– Предупредиха ни, че ще ни донесете неприятности. И може би нямало да получим това, което ни се полага. Обезщетение и други такива неща...

Мишел въздъхна и сбърчи вежди.

– Значи са се опитали да те преметнат. Изкарали са ни използвачи.

– Не искам нещата около татко да се объркат, Мишел.

– Ние също, повярвай ми. Ще ходиш ли в "Доувър", за да получиш тленните му останки?

Тайлър поклати глава.

– Защо?

– Заради другите неща, които ми казаха.

– Какви неща?

– Не искам да говорим за това.

– Стига, Тайлър. Ти сам реши, че мога да те откарам у дома. Значи искаш да разговаряме.

Изминаха още километър и половина в пълно мълчание,

– Казаха, че от татко не е останало нищо, което да се сложи в ковчег – промълви най-сетне момчето.

Мишел едва не изпусна волана от изненада и колата поднесе леко.

– Какво?! – извика тя. – Нали уж е бил застрелян?

– Бил е. Но някаква мина се взривила точно там, където паднал… Разкъсала го на парчета...

Тайлър покри с длан очите си и се разплака.

Мишел отби в някаква странична уличка, спря и му подаде няколко книжни кърпички. Той ги пое, без да я погледне. Искаше ѝ се да го прегърне, но прецени, че това ще го смути и ще изглежда повече от неловко при тези обстоятелства.

Тя остана неподвижно на мястото си. Гледаше как парата от предния капак бавно се разсейва в мрака.

– Благодаря – каза Тайлър.

Тя се обърна, машинално пое топката влажни кърпички от ръцете му и я метна на задната седалка.

– Защо мълча досега? – попита го. – Защо не ми сподели по-рано?

– Не знам – прошепна Тайлър.

– Какво каза Джийн за всичко това?

– Не каза много. Когато осъзна нещата, ревна толкова яко, че мъжете побързаха да си тръгнат.

– Много са състрадателни, няма що! Стоварват чука, а след това изчезват! Ти как реагира?

– Качих се в стаята си и заключих вратата.

Мишел протегна ръка и лекичко го докосна по рамото.

Той я погледна с благодарност.

– Защо беше толкова твърд в намеренията си да ни наемеш, Тайлър? – попита тя. – Вече знаеше, че баща ти е мъртъв и нищо не може да го върне. А подробностите за смъртта му не идват лесно от страна като Афганистан. Нямаше как аз и Шон да отлетим до там и да започнем разследване.

Той сви рамене, но не отговори.

– Трябва да има нещо, Тайлър. Ти си умен младеж. Не ми приличаш на човек, който взема решения, без да ги обмисли. – След като не получи отговор, тя попита: – Догодина ще караш ли Кати на училище с вашата кола?

– Кати ли? – изненадано я погледна той. – Откъде знаеш за нея?

– Поговорихме си в "Панера". Тя наистина те харесва и се тревожи за теб.

– Ами помислих си, че наистина мога да я карам – отвърна той, замълча за момент, после добави: – Понякога.

– Според мен това би ѝ харесало – отвърна Мишел, а след това млъкна и зачака.

Отлично си даваше сметка, че всичко зависи от следващите няколко секунди. Можеше да излезе нещо, но можеше и да не излезе.

– Проблемът е в датата, която ми съобщиха онези хора – промърмори Тайлър.

– Каква дата? Кои хора?

– Онези от армията, които дойдоха да ни съобщят за смъртта на татко.

– Ясно. Какво за датата?

– Казаха, че е загинал предишния ден.

– Ясно. Понякога е нужен един ден, за да се уверят, че не правят грешка.

– Знам.

Тайлър отново замълча, а и Мишел не каза нищо, но усещаше, че бомбата ще избухне всеки момент.

– Работата е там, че татко ми изпрати имейл.

– Кога? – рязко попита Мишел и се извърна към него. – Кога ти го изпрати?

– След смъртта си.

14.

Шон я видя да влиза в ресторанта. Беше отслабнала и изглеждаше по-свежа, отколкото при последната им среща. Гримът и прическата ѝ бяха безупречни. Модерните дрехи я подмладяваха. Мрежестият чорапогащник и високите токчета правеха дългите ѝ бедра още по-секси. Полата ѝ беше твърде къса за вкуса на Шон, а деколтето ѝ беше малко по-дълбоко от необходимото. Няколко мъже от околните маси я зяпнаха, с което разгневиха съпругите и приятелките си.

Шон трябваше да признае, че бившата му жена лови окото дори повече, отколкото през годините на брака им, и продължава да бъде много привлекателна.

Поне на външен вид.

Той стана да я посрещне. Дейна понечи да го прегърне, но протегната му десница я възпря. Погледът ѝ проблесна развеселено, докато се ръкуваха. Седнаха. Тя съблече палтото си и го преметна на облегалката на стола.

– Бях много изненадана от обаждането ти, Шон.

– И аз самият.

Дейна се приведе напред и го погледна втренчено.

– Нека позная… Искаш си обратно част от издръжката?

– Не е ли малко късно за това? – пресилено се засмя той. – Срокът за обжалване отдавна изтече.

– За мой късмет.

– А и на какво основание?

– Не очаквай аз да ти кажа – рече тя и го огледа. – Все още си във форма.

– Ти също.

– Харесваш ли новия цвят на косата ми? Русото никога не излиза от мода.

– Отива ти.

– Доста сдържан комплимент, но все пак благодаря.

– Как е генералът?

– Постоянно лети за някъде и работи доста повече, отколкото ми харесва.

– Такава е природата на звяра. Искаш ли питие?

Шон направи знак на сервитьорката, която се приближи. Той поиска джин "Бомбай сапфир" с тоник, а Дейна си поръча "Джони Уокър" черен етикет с лед.

– Това питие ще окосми гърдите ти – подхвърли той, след като сервитьорката се отдалечи.

– Искаш ли да се увериш с очите си дали е така?

– Закачлива както винаги – облегна се назад той.

– В това няма лошо. Доставя ми удоволствие.

– Предполагам, че всяка вечер се прибираш у дома при генерала – промърмори той.

– Бих го правила, но него все го няма. Военните живеят в нещо като перманентно двуженство. Къртис е женен за мен и за Министерството на отбраната.

– Тогава защо се омъжи за него?

– Защото е от известно семейство и разполага с попечителски фонд, от който се издържаме. Имаме хубав дом и икономка, а аз карам мерцедес кабрио. Пътувам където си искам и когато си искам. Канят ни по страхотни партита, там срещам интересни и влиятелни хора. Освен това той ме обича.

– Поставяш любовта на последно място – отбеляза той.

– Въпрос на приоритети.

– Виждам.

– А ти какво правиш със себе си? Още ли си частно ченге в комбина с онази… как ѝ беше името?

– Мишел Максуел.

– Да, точно така. Наскоро четох за някакво ваше разследване, при което за малко да я убият...

– Тя си е жива и здрава и в отлична форма.

– Какво облекчение – небрежно подхвърли Дейна.

Той стисна зъби и замълча.

Питиетата пристигнаха. Шон отпи малка глътка джин, а тя доста повече от уискито.

– Помислих си, че ще избереш златен етикет – промърмори той. – По-скъп е.

Дейна остави чашата си на масата и облиза устни.

– По същество си оставам едно обикновено момиче. Имам своите предпочитания, които невинаги са скъпи. А в повечето случаи ми излизат без пари.

– Всяко нещо си има цена – каза той.

– Знаеш го от собствен опит, нали?

– Именно. Изневеряваше ми, а накрая ми взе половината пари и получи солидна издръжка за години напред. Не звучи честно, нали?

– Изобщо не трябваше да се развеждаме, Шон – отвърна тя. – Но ти се оказа прекалено чувствителен.

– Чукаше се с други мъже, докато аз се скъсвах от работа – мрачно каза той. – Струва ми се, че "чувствителен" е твърде слаба дума. По-подходящата е "ядосан".

– Теб все те нямаше, а аз скучаех. Какво друго си очаквал? Отлично знаеше, че в секса съм ненаситна. Елементарна математика, Шон. Едно плюс едно е равно на две. Нищо по-малко не може да ме задоволи.

Възрастният мъж на съседната маса, който непрекъснато зяпаше Дейна, почти се задави със свинското си филе.

– Никога ли не помисли да си вземеш домашен любимец? – подхвърли Шон.

– Не. Между другото, и сега нямам.

– Тоест генералът не може да бъде наранен от това, което не знае?

Тя сви рамене, отпи нова глътка и премина на делова вълна.

– Не е ли по-добре да обсъдим причината за обаждането ти?

– Ще ти поискам една услуга.

Веднага си пролича, че бившата му съпруга е изненадана.

– В такъв случай въведението ти беше доста неубедително – иронично подхвърли тя. – Искаш ли да опиташ още веднъж?

– Имам един клиент, съвсем младо момче, което наскоро загуби баща си. Убили са го в Афганистан – каза Шон, приведен над масата.

– Вероятно бащата е бил военен.

– Да.

– Значи искаш услуга от Къртис, а не от мен.

– Да, по заобиколен начин.

– Какво означава "заобиколен начин"?

– Сложно е – въздъхна Шон и отпи още една глътка джин с тоник.

– Според мен при тези неща няма нищо сложно – каза тя. – Боецът загива и армията веднага уведомява близките му. После те отиват в "Доувър" да посрещнат увития в националното знаме ковчег и го погребват в "Арлингтън", освен ако волята на загиналия не е била друга.

– Доста клинично описание.

– Откакто се омъжих за Къртис, все воюваме някъде. Много пъти съм гледала този филм и трудно понасям мисълта, че всеки ден някъде по света загиват млади хора. А Къртис буквално се състари. Преди години и той беше на фронта. Тогава бяхме гаджета, а той нямаше нито една звезда на пагона. Много скоро след това беше тежко ранен и за малко не се върна в ковчег. Аз изкарах близо месец край леглото му в "Уолтър Рийд", питайки се дали ще прескочи трапа.

– Съжалявам, не знаех това.

– Аз може и да не съм перфектната съпруга, но го обичам. Живеем си много добре… – За миг тя сведе очи към масата, а след това отново го погледна. – И съм му абсолютно вярна. Просто си седя у дома и го чакам да се прибере, като всяка добра съпруга. Местоработата му е в Пентагона, но непрекъснато пътува до Близкия изток, а аз го чакам и се моля да се върне жив и здрав. И до ден-днешен не мога да разбера защо си падам по мъже с оръжия, които излагат живота си на опасност.

– Тогава защо си се наконтила по този начин и говориш колко си ненаситна в секса? – учудено я погледна Шон.

– Защото не съм те виждала отдавна и си помислих, че може би ще ме харесаш така – отвърна тя и смутено облиза устни.

– Какви ги дрънкаш, за бога?

– Бях сигурна, че няма да повярваш на това, което ти разказах току-що. Защо тогава да си правя труда да те убеждавам? Предишната Дейна беше по-елементарна, без претенции за психологическа прозорливост. Освен това днес имах тежък ден и просто не ми стига енергията да ти доказвам, че съм променена.

– Има логика, макар че ми звучи малко налудничаво – призна Шон.

– Студено ми е, дявол да го вземе – промърмори тя и наметна палтото върху раменете си. – Би трябвало да си облека някой топъл пуловер, а и тези тънки токчета направо ми разказват играта! – Тя изрита обувките си и започна да търка краката си един в друг. – да не говорим за чорапогащника, който само изглежда добре. Имам чувството, че съм риба, оплетена в мрежа!

– А пък аз имам чувството, че разговарям с друг човек – усмихна се Шон.

– Давам си сметка колко много те нараних, Шон.

– Честно казано, не го вярвам. Поведението ти беше достатъчно красноречиво.

– Бях глупава егоистка. Ние с теб можехме да имаме деца.

– Можехме да имаме и много други неща, Дейна.

– Но вече съм стара за това – каза тя.

– Не си чак толкова стара. Много жени на твоята възраст раждат без проблеми.

– Къртис не се спира вкъщи, а и не съм сигурна, че ще мога да тичам след малки деца.

– Въпрос на избор, Дейна.

Тя довърши питието си и каза:

– Дай да си поръчаме нещо за ядене, а след това ще поговорим за твоето хлапе, нуждаещо се от помощта ми по "заобиколен начин".

По-късно, когато масата беше разчистена и им поднесоха кафе, Дейна се облегна назад и каза:

– Хайде, започвай. Слушам те.

– Името му е Тайлър Уинго.

Шон ѝ разказа историята, като подбираше внимателно думите си и пропускаше някои факти.

После направи кратка пауза, по време на която телефонът му изпиука. Беше есемес от Мишел с кратко описание на това, което беше научила от Тайлър.

– Ново развитие? – подхвърли Дейна, наблюдавайки изражението му.

– Може би. Военните са обяснили на Тайлър, че баща му е бил застрелян, а след това улучен и от мина. Нямало останки, които да бъдат прибрани у дома.

– Винаги има такива останки, Шон – каза тя. – Ако човекът е бил улучен от мина, ковчегът му ще бъде затворен и запечатан. А армията наистина върши добра работа при идентифицирането на жертвите. От Къртис знам, че Пентагонът е въвел много строги правила в това отношение.

– Убеден съм, че е така – кимна Шон. – Странното е, че не са му съобщили веднага.

– Може би са искали да спестят част от ужасните новини на момчето и съпругата. За целта използват специални протоколи, но всяка ситуация е различна. Ти твърдиш, че Тайлър е побегнал в дъжда с колекционерския пистолет на баща си. Може би това ги е възпряло да му кажат веднага за състоянието на тялото, за да не го разстройват допълнително. Просто не са искали да травматизират момчето и майка му.

– Мащехата му – поправи я Шон. – В това има логика, но защо Пентагонът издигна каменна стена по отношение на детайлите?

– Поверителност – сви рамене Дейна. – Там се отнасят много сериозно към бойците, загинали по време на служба.

– Същевременно Тайлър се държеше така, сякаш крие нещо – добави Шон. – Нещо, което знае единствено той.

– За баща си ли?

От есемеса на Мишел той беше наясно за какво точно става въпрос. Бащата му беше изпратил имейл след датата, на която е бил обявен за загинал. Поколеба се дали да го спомене пред Дейна, но в крайна сметка се отказа. Тя все пак беше омъжена за генерал, на когото дължеше далеч повече лоялност, отколкото на него.

– Не знам – каза той. – Мишел май мисли така, а тя притежава много добър инстинкт.

Дейна отпи от кафето си и го погледна.

– Вие гаджета ли сте?

– Какво те интересува?

– Ще го приема за положителен отговор. Виждала съм я на снимка, чела съм за нея. Истинска красавица, на всичкото отгоре и свръхамбициозна. Олимпийска състезателка, която умее да стреля точно. Това е доста рядка комбинация.

– Защо си се интересувала от нея? Преди малко се направи, че не помниш дори името ѝ.

– Обикновена женска игра. Убедена съм, че е истинска тигрица в леглото.

– Е, това вече е онази Дейна, която познавам!

– Не твърдя, че съм се променила изцяло. Какво точно искаш да направя по случая "Тайлър Уинго"?

– Ще ти бъда благодарен за всичко, което успееш да откриеш.

– Не съм шпионка, да знаеш. Участвам в някои мероприятия, подпомагащи ранените бойци и техните семейства, членувам в много организации, в които се включват генералските съпруги. Но нямам право на достъп до секретни материали и не притежавам достатъчно компютърни умения, за да прониквам във вътрешните кръгове на Пентагона и секретната база данни.

– Не подценявай уменията си, Дейна.

– Какво искаш да кажеш?

– Имам предвид главно креватните разговори – каза той, гледайки я настойчиво.

– Е, това наистина го мога – усмихна се тя. – Къртис е педант по отношение на устава, но всеки мъж може да бъде манипулиран, когато са налице правилните… стимули.

– Но нека да бъдем наясно. Опитай се да въвлечеш генерала в разговор по темата и чакай да видиш реакцията му. Не искам нито да прекаляваш, нито да рискуваш. Това би било грешка.

– Говориш така, сякаш е опасно – сбърчи вежди тя.

– Наистина може да се окаже опасно.

– Затова ли ме гледаш със стоманения си поглед на таен агент? – втренчи се в лицето му Дейна.

– Учудвам се, че още го помниш. Все пак изминаха много години.

– Много са незабравимите неща, свързани с теб. Това е само едно от тях.

– Ако решиш да ни помогнеш и междувременно се случи нещо необичайно, обади ми се – рече той и ѝ подаде визитката си.

– Е, вече съм уплашена – игриво отвърна тя, но тревогата в очите ѝ остана.

– Добре – кимна Шон.