Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 23 страниц)

– Вероятно го правите, докато гледате Лу Добс. „Амазон“ се качва с три долара, на Брус му се вдига със седем сантиметра.

– Изобщо не знаеш за какво става дума.

– Да бе, познавам такива като Бигбай. Няма задна прашка, няма кучешката, само мисионерската и толкова.

– Ако беше способен на човешки чувства, щях да кажа, че ревнуваш.

– Имаш нужда от мен, Лорд.

– Имам нужда от дясната си обувка. Дай ми я и си тръгвам.

– Мога да те направя страхотен адвокат.

– Обувката! Веднага!

– Имаш кураж. Имаш присъствие. Но си неоформена глина.

– И искаш да ме оформиш? Забрави.

Боже, такъв купон! Напомни й за нещо. За какво? Разбира се…

Размяната на остри реплики в ареста.

И това беше заредило батериите й. Дръгленето със Соломон беше като напрегнат тенис мач, двама добри играчи си мереха силите.

– Добре. Предавам се. – Соломон вдигна ръце и кърпата се плъзна надолу по хълбоците му.

– Какво?

– Успех с делото „Барксдейл“.

– Само толкова? Няма ли да се понапънеш за последно?

– Твое е, Лорд. Ще седя на предния ред и ще викам за теб.

Беше разочарована. Тъкмо започнаха да загряват и той се предаде.

– Влез – каза той. – Ще ти донеса обувката.

– Ще почакам тук.

– Важно е. За Боби. Ако реши, че си дошла да го отведеш, цяла нощ няма да може да заспи.

– Ако това е пак някой от номерата ти…

– Не и щом става дума за Боби – отвърна кротко той. – Никога, когато става дума за Боби.

11.

Услугите на Рудник

Стив беше излъгал. И беше казал истината. Това за Боби беше сто процента вярно. Боби беше на първо място и нямаше игрички и номера, когато ставаше дума за него. Но другото: _Успех. Твое е._

Това си беше една голяма и тлъста лъжа.

Вината не беше негова, каза си Стив. Като нервен свидетел, който дава показания, Виктория сама се беше издала.

„Нае ме… Утре сутринта подписваме договора.“

Докато я въвеждаше в дома си, Стив не си направи труда да я поправи.

„Не, Вики, не те е наела, докато стройната дама не е подписала договора.“

Което означаваше, че имаше време до утре сутринта да открадне делото, както веднъж беше откраднал начален удар срещу университетския отбор на Флорида в бейзболен мач. Не беше подскачал на стартовата линия, като че ли се готви да скочи за топката. Почесваше се по задника, правеше се, че куца, приспиваше питчъра… после се втурна с всички сили към базовата линия.

– Къде е новият ти офис? – уж съвсем небрежно попита Стив.

– Още нямам.

Което означава, че ще се срещнат в дома на Барксдейл, заключи той. В ресторант щеше да е прекалено явно. Добре, половината му план беше готов. Щеше да иде в Гейбълс Истейтс преди Виктория. Какво щеше да каже, като пристигне – това щеше да го мисли по-късно, защото нямаше ни най-малко представа.

– Къде е моят Боби? – провикна се Стив, когато влязоха вътре.

Никакъв отговор.

– Хайде, хлапе. Искам да те запозная с един човек.

Пак никакъв отговор.

Стив се чудеше как Виктория ще реагира на момчето. Някои жени се стягаха. Други не му обръщаха никакво внимание. Няколко се бяха изплашили, но кой можеше да ги вини? Една романтична вечер обикновено не свършваше с единайсетгодишно момче, което клечи пред леглото и лае.

Виктория огледа всекидневната на Стив, обзаведена като общежитие на някогашно студентско братство. Масичка за кафе, направена от дъска за сърф. Плакат на полузащитника Дан Марино. Скулптура, ако така може да се нарекат няколко стотици смачкани бирени кутии, оформени като голо женско тяло. Черното кожено канапе, което сякаш бе стояло под дъжда, беше заринато от вестници и списания. Общо взето, дом на позастарял тийнейджър.

Без предупреждение с мълниеносно движение една малко кокалеста фигура се стрелна от завесите на прозореца и се метна на дивана. Камуфлажната униформа я нямаше и момчето беше само по гащета.

– Ето те и теб – каза Стив.

Боби пъхна колене под брадичката си, сгуши се в ъгъла на канапето и започна да се клати напред-назад. Беше толкова кльощав, че стърчащите му ребра приличаха на скеле на новострояща се яхта. Дългата му коса се нуждаеше от подстригване и черните му очила бяха целите омазани. Краката му бяха боси и беше наклонил глава така, че ухото му почти опираше до рамото. Виктория усети силна пробождаща болка. Момчето изглеждаше умствено недоразвито. Вероятно и физически също.

– Боби, това е Виктория Лорд – каза Стив.

– Здравей, Боби – поздрави весело тя в опит да успокои момчето. Приближи се към канапето и протегна ръка, но момчето се скри още по-навътре във възглавниците.

– Боби не обича да го пипат – обясни Стив, като стегна кърпата около кръста си. На светло Виктория забеляза, че се поддържа във форма. Добре развит гръден кош и рамене. Отвърна поглед, искаше й се да се облече.

– Виктория е моя приятелка – каза Стив.

В името на детето реши да не му противоречи.

– Няма да те отведе – продължи Стив мило, с глас, който никога не използваше в съда. – Помниш ли какво ти казах за нея?

– Че е цапната в устата богата кучка – отвърна спокойно Боби.

– Колко мило! – Виктория се насили да се усмихне.

– Чичо Стив каза и още нещо – гласът на момчето стана по-плътен. – „Тя е хубава и умна, и е най-добрият новобранец, когото някога съм виждал.“

Изненадана, Виктория се обърна към Стив.

– Казал си това?

– Боби казва само истината. Не може да излъже, дори и да иска.

– Каква странна двойка сте!

– Каза, че нямаш рудницици – добави момчето.

– Стига толкова, Боби – намеси се Стив.

– Рудницици? – никога не беше чувала тази дума.

– Маратонки – каза Стив. – Като Рийбокс.

– Не, не са – отвърна Боби.

Виктория стрелна Стив с поглед, но той не се издаде с нищо.

– Боби е много специално хлапе – каза гордо той.

– Аз съм дебил, който го бива в неща, за които никой не го е грижа.

– Сигурна съм, че си много повече – отвърна Виктория.

Прекъсна ги един глас:

– Ще дойдеш ли обратно в леглото, Стив?

По коридора се зададе млада жена с дълга тъмна коса. Виктория я познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде, защото жената имаше само златни халки на ушите и черни джапанки с мъниста. Гърдите й бяха големи и кръгли, зърната й гледаха навътре като леко кривогледи очи. Сега за Виктория имаше два гръдни коша, които да не гледа.

– О! – възкликна жената, като се опита да прикрие гърдите си, но ръцете й бяха прекалено малки за целта.

– Това са рудницици – каза Боби, като посочи към гърдите на жената.

– О, госпожице Лорд! – каза тя. – Не знаех… Разбира се, София Ернандес. Съдебната стенографка с прозрачна блуза, достъпен телефонен номер… и огромни балкони.

– Здравей, София! – поздрави Виктория, след което се обърна към Стив. – Май е време да си вървя.

– Почакай секунда – той се запъти по коридора към спалнята.

Боби отново преправи гласа си, така че заприлича досущ на този на чичо му.

– „Доктор Харолд Рудник е сръчен пластичен хирург, завършил е Академията. Запазената му марка са добре оформените гърди, закръглени, без да висят. Ако ищцата иска нещо различно от традиционното напомпване, трябва предварително да уведоми доктора.“

– Заключителната пледоария на Стив, дума по дума – каза София на Виктория, ръцете й обгръщаха собствените й рудницици. – Направи ми ги безплатно, защото съм съдебна стенографка. Ако искаш, сигурна съм, че Стив може да ти уреди намаление.

Какъв беше любезният отговор на подобно предложение? Виктория не знаеше.

– Твоите имат хубава форма – продължи София. – Трябва ти само малко обем.

„Аз съм на чужда планета в далечна галактика. Как се озовах тук?“

Стив се върна във всекидневната, носеше обувката на Виктория и си беше сложил долнище на анцуг, слава Богу! Той хвърли една мъжка риза на София.

– Старите рудницици бяха силиконови – каза Боби. – Тъпи буци, пълни с невротоксини.

На Виктория й се искаше да сменят темата. София облече ризата, но не я закопча. Изглеждаше като една от онези реклами по списанията, които искаха да внушат нещо от сорта: „Сексът беше страхотен, да пийнем по водка.“

– Метил, етил, кетон – продължаваше Боби. – Циклохексанон, ацетон, поливинил хлорид, ксилол, етил ацетат, бензол…

– Стига си се перчил – скара му се Стив.

– Детето е гений – каза София. – Понякога и на мен ми се иска да съм всезнаещ идиот.

– Не съм идиот, вулво – извика Боби.

– Боби! Това е много грозна дума – каза София.

– Не, не е – запъна се момчето. – Вулва. Съществително, шестнайсети век. Идва от латинското volva, значи утроба.

– Научил си наизуст речника? – попита Виктория.

– Не целия. Искаш ли да играем на имена?

– Не знам как се играе.

– Кажи му едно известно име – намеси се Стив.

– А президентът Джордж У. Буш?

Момчето присви очи зад дебелите очила и прехапа устни. После за пръв път се усмихна и разкри два реда лъскави шини.

– ДЖУДЖЕТО ИЗТЪРБУШ НАПРЕД.

– Браво! – каза Стив.

– Казва се ангиограма – поясни София.

– Анаграма – поправи я Боби.

– Как го направи? – попита Виктория.

– Буквите се носят в главата ми и аз ги хващам. Кажи ми друго име.

– Моника Люински.

Боби се замисли за миг и после каза:

– И МОНИ ИСКА КЛЮН.

– Леле! – възкликна Виктория.

Стив седна на канапето.

– Боби страда от сетивно разстройство…

– Откакто мама ме държа заключен в клетка за кучета една година – допълни Боби.

– Мили Боже! – каза Виктория.

– Лявото полукълбо на Боби един вид се е изключило – каза Стив. – Имплицитна памет, логично и последователно мислене. Но дясното му полукълбо се е засилило. Експлицитна памет, навици и процедурно мислене.

– Мога да помня разни неща – обясни Боби.

– Изчели сме много медицинска литература заедно – каза Стив.

– Ние сме най-добри приятели – добави Боби. – Ще живея при чичо Стив, докато порасна достатъчно, за да забърша Джена Джеймсън.

– Съседка ли ти е? – попита Виктория.

– Не.

– Актриса е – поясни Стив.

– Май не съм гледала нейни филми – каза Виктория.

– „Дженатилия“ – побърза да изброи Боби. – „Устни услуги“, „С един, с всички“.

– Трябва да вървя – каза Виктория.

– Ще дойдеш ли пак? – попита Боби.

– Щом като веднъж е дошла… – Стив погали Боби по косата и го погледна с нескрита обич. Нямаше я нахаканата усмивка, измамническите номера. Вкъщи, с племенника си, Соломон е съвсем друг човек, помисли си Виктория.

Момчето коленичи на канапето и протегна дясната си ръка към Виктория и разпери пръстите си като ветрило.

– Виж го ти него – каза Стив. – Иска да си докоснете ръцете.

Виктория вдигна дясната си ръка и двамата допряха пръсти и длани.

– Също както с мама – каза Боби. – Само дето няма прозорец.

– Прозорец? – попита учудено Виктория.

– Стаята за посещения в затвора – поясни Стив. – Когато Боби беше малък, майка му беше в затвора и двамата се докосваха от двете страни на стъклото.

Виктория не искаше да притеснява Боби и да го пита защо майка му е била в затвора. В очите му зад очилата се криеше тъга и уязвимост.

– Моля те, ела пак – каза Боби.

– Ако чичо ти няма нищо против.

– Когато пожелаеш.

– До скоро, Соломон – каза Виктория. – Боби, ти си чудесно момче. София, радвам се, че видях теб и руднициците ти.

– Не се и съмнявам.

Стив изпрати Виктория до вратата.

– Успех с делото. Ако имаш нужда от съвет, просто се обади.

Соломон изглеждаше искрен, помисли си Виктория, когато прекрачи във влажната нощ и се отправи към колата си. Какво изпитваше, чувствата й се бяха объркали като разплетена прежда? Нотка на разочарование, може би. Щяха да й липсват искрите, които изскачаха, щом кръстосаха мечове. Имаше странното усещане за нещо свършило още преди да е започнало.

– Виктория, почакай! – извика Стив и забърза по каменната пътека към нея.

Незнайно защо вълнението зажужа в нея като пчела срещу прозорец. Какво искаше той?

Стив й подаде обувката „Гучи“ от змийска кожа.

– Забрави я – каза той, после се запъти обратно към къщи и затвори вратата.

3.

Законите на Соломон

Никога не пия преди мръкнало… преди два часа… преди обяд… преди да ожаднея.

13.

Крадецът на дела

Може би го осъдих прибързано, мислеше си Виктория на сутринта след посещението си у Соломон. Е, в съда се правеше на каубой, стреляше наслуки по всичко, което се движи. Но у дома показваше и нещо друго. Освен гърдите си.

Независимо от всичките си недостатъци Соломон явно обичаше племенника си, а и момчето го обожаваше. Толкова малко мъже в днешно време бяха подходящи кандидати за бащи. Ако Соломон можеше да се излекува от няколко дузини вбесяващи черти, можеше да се окаже желана партия за някоя жена.

Виктория разсъждаваше над всичко това, докато караше под сянката на банановите дървета по Олд Кътър Роуд на път за къщата на Катрина Барксдейл. Даде газ и задмина един училищен автобус – опасна маневра на път с две платна, който се виеше по крайбрежието. Но времето беше главното, както обичаха да казват адвокатите. Заседателите се събираха тази сутрин. Беше плъзнал слух, че Катрина ще бъде обвинена в убийство до следобед. Виктория трябваше да подпише договора си и да я подготви за предстоящия арест и задържане под стража.

Докато все още преповтаряше снощните събития, осъзна, че Соломон я беше изненадал и с още нещо. Благородно се беше оттеглил от делото „Барксдейл“. Може и да не беше абсолютна акула, в края на краищата. Сега като си помислеше, имаше и други моменти, когато беше показвал човещина. Не я ли защити пред Рей Пинчър?

„Ще стане много добра, ако не изцедиш живота от нея.“

А и Боби беше повторил думите на чичо си: „Тя е хубава и умна и е най-добрият новобранец, когото някога съм виждал.“

Така че при повторното излагане на фактите беше склонна да преразгледа делото на господин Соломон. Съдеше го прекалено строго. Знаеше, че може да се държи оскърбително. Вероятно беше предизвикала лошото му държание със собственото си поведение. Следващия път, когато се видя със Соломон, обеща си тя, ще се извиня и ще се държа по друг начин.

Докато завиваше по Казорина Конкърс, умът й се насочи към задачата на дневен ред – „Щатът срещу Барксдейл“, – а Соломон не беше част от нея. Щяха ли да я обвинят в предумишлено убийство? Какви бяха доказателствата за това? Какъв беше мотивът? Което я доведе до друга мисъл – повече философска, отколкото юридическа. Защо всъщност съпрузите се убиват? Изглеждаше й толкова чуждо. Соломон каза, че е бил защитник на повече от двайсет дела за убийство, и сега за миг й се прииска да беше водила поне едно.

Искаше да изглежда уверена пред Катрина, но напрежението започна да пълзи по гръбнака й. Представи си как Рей Пинчър дава пресконференция по време на вечерните новини. Укротява медиите като укротител на лъвове в цирка.

Може би трябваше да наеме фирма за връзки с обществеността. Да организира собствена конференция. Щеше ли да бъде етично? Нямаше организационна структура за процес с такъв висок обществен интерес.

Когато се отправи към залива, лек бриз раздвижи листата на извисяващите се в тревните площи по средата на шосето кралски палми. Мина покрай дузина постмодерни къщи, асиметрични бетонни кутии, проблясващи на утринното слънце. В дъното на пресечката, разположена върху един нос, заобиколена от трите страни с вода, се намираше Каза Барксдейл. Виктория премина през отворена порта от ковано желязо, мина през ромолящи бронзови фонтани и спря пред италианския палат от XVII век… построен през 1998 г. Майка й, която си падаше по красоти и джвъчки, щеше много да хареса мястото. Огромно имение с дворцови градини и лоджии, арки и белведере, заврънкулки и орнаменти. Вътре имаше мраморни стълбища и покрити с мозайка подове, ламперии от тъмно дърво и гипсови орнаменти по тавана. Зад главната къща, с лице към канал, който водеше директно към залива, имаше издаден басейн с покрито с мозайка дъно и каменна тераса. На покрития с плочи пристан стоеше направената по поръчка яхта с романтичното име „Кат Мяу“.

Виктория беше идвала на няколко благотворителни партита – коктейли и канапета на терасата под шатра с климатик. Всеки път Чарлс и Катрина вървяха, хванати за ръце, минаваха от гост на гост, разменяха няколко думи и благодаряха на всеки, че е помогнал на зоопарка, за симфонията или панаира на книгата. Дали после се бяха качвали горе, бяха сваляли официалните си тоалети и се бяха развилнявали с извратените си играчки?

Беше идвала на партитата с Брус, разбира се. Странно, че се сети за него точно сега. Мисълта за Брус изобщо не се връзваше с мисълта за извратени играчки. Соломон не беше много далеч от истината. Сексът с Брус не беше лош, но беше предсказуем. Е, голяма работа, че не се люлееха на трапец! Тя не се оплакваше, макар че думата, която понякога й идваше на ума по време на напъните на Брус беше „усърдие“.

Издишаше на къси и равномерни интервали, сякаш пробягваше маратон. И също като бегачите на дълги разстояния беше издръжлив. Дотолкова, че понякога я претриваше до десетия километър.

Беше опитвала разни тактики да го позабърза. Езикът в ухото само го гъделичкаше и го забавяше. Смяната на позите и търсенето на нова точка на триене също не даде резултат. Но маратонците бяха за предпочитане пред спринтьорите, да не споменаваме пък тези, които не можеха да притичат по улицата. Освен това можеше да го научи, можеше да впрегне мотора. Досега Брус беше надминал всички минимални съпружески стандарти във всяко отношение, така че сексът изобщо не беше проблем.

Докато се приближаваше до входната врата, Виктория оправи полата си. Беше облечена в един от любимите си делови тоалети. Двуредно сако „Дзанела“ на тънки кафяви райета с широки ревери и разкроена надолу пола с дължина малко под коляното. Изчистена тъмнокафява копринена блуза и семпли – макар и неразумно скъпи – обувки „Прада“ с каишка през глезена. Само обувките бяха нови. Останалото, което щеше да струва поне 1200 долара в някой бутик, беше купила за една пета от тази цена от магазина за дрехи втора употреба в Сърфсайд.

Носеше велурено куфарче, вътре беше договорът, който саморъчно беше написала. Той щеше да оформи наемането й като адвокат и хонорара й. Беше оставила празно място за сумата. Колко трябваше да поиска? Достатъчно, за да плати студентския си заем, да наеме офис, да си отпечата бланки и визитки, да плаща на секретарка и да й остане известна сума в банката.

Тя се приближи до триметровата врата, украсена с волути, която я накара да се почувства като в испански манастир. Натисна звънеца и след миг икономката от Хондурас – ниска, набита жена с бяла униформа – отвори вратата.

– Те estan esperando, senorita.

„Те ви очакват“. Испанският на Виктория беше поносим.

В Маями нямаше друг начин. Но това ли беше казала икономката? _Те?_

Обувките й чаткаха по покритата с мозайка тераса на фоайето, докато Виктория вървеше след жената. Прекосиха една библиотека с хиляди томове, много от които бяха редки първи издания. Чарлс Барксдейл беше както сериозен колекционер, така и сериозен читател и често цитираше класиците. Следваха салонът за билярд и всекидневната с огромно каменно огнище в италиански стил. После излязоха през двойни врати и се озоваха в красиво оформен парк с покрита лоджия. Дочу тихото ромолене на вода от фонтана с плюещи херувимчета. Но чу и още нещо. Мъжки смях. Груб, просташки смях на търговец на коли, който току-що ти е пробутал кола с екстри, от които нямаш нужда. Заприличай на смеха на…

Не можеше да бъде!

Заобиколи фонтана и го видя, седнал до маса от червено дърво. Стив Соломон, хитрият, потаен кучи син. Носеше син блейзър със златни копчета над розово поло и бели панталони.

Златни копчета, розово поло, бели панталони!

Като някой банкер от Грийнуич в яхтклуба. До него седеше Катрина Барксдейл и се смееше с трепета на присмехулник. Прекалено много се забавляваше за жена, която щеше да бъде обвинена в убийство. Беше с яркочервено дълбоко изрязано горнище с презрамка само на едното рамо. Цепнатата пола беше бяла и с много ниска талия и излагаше на показ отгоре шоколадовия й корем чак до под бюста, а отдолу – голяма част от хълбоците й. Беше обута със сандали с каишки и ноктите й бяха червени като потника. Не, това не ставаше за ареста.

– Виктория – изчурулика Катрина. – Ела при нас.

Гримът на Катрина беше малко тежичък за понеделник сутрин. Гарвановочерната й коса се спускаше по раменете и стигаше до млечнобелите й гърди. Това й придаваше вид на мелба с течен шоколад.

Когато Виктория се приближи, Катрина кръстоса дългите си крака и цепката се плъзна още по-нагоре по бедрото й.

– Виктория, точно за теб говорихме.

– О, така ли? – Виктория се насили да се усмихне, но очите й останаха сериозни.

Знаеше, че Катрина е родена под името Маргарет Катерин Густафсон в Кун Рапидсон, Минесота. Не че тя криеше произхода си. Напротив, разправяше надълго и нашироко за всяка стъпка нагоре. Беше подхвърляла пламтящи бухалки по мачовете на „Сейнт Клауд Стейт“, после играла снежна принцеса на кънки в пътуващото шоу „Айс Къпейдс“. Според клюките, които се носеха в „Ла Горе Кънтри Клъб“, Катрина си допълвала към заплатата, като нощно време въртяла други бухалки в различни хотелски стаи по време на турнетата. После шоу с пера и голи цици в Лае Вегас, където се запознала с наскоро овдовелия Чарлс Барксдейл и това било любов от пръв двоен аксел. Поне за него. Виктория предпочиташе да вярва, че и Катрина е обичала Чарлс, но когато бедно девойче се ожени за по-възрастен богат мъж, винаги остават въпроси. Пинчър със сигурност щеше да ги повдигне.

– Колко умно от твоя страна да работиш заедно със Стивън – каза Катрина. – Точно ми разказваше за всичките си вълнуващи дела.

Това не може да е истина, помисли си Виктория. Вече почти очакваше някоя ниско кръжаща чайка да пусне поредното лайно отгоре й.

– Здравей, партньоре!

Стив скочи и дръпна един стол. Съвършеният джентълмен. Съвършеният готов да те прекара, да ти отмъкне клиента и да ти задигне делото джентълмен. Точно когато отвътре й беше станало толкова мило и приятно, той я беше изиграл жестоко.

„По дяволите, как може да съм толкова наивна!“

– Студен чай? – попита Стив, като се пресегна към каната, докато плъзгаше стола зад нея. – Ако езикът не ме лъже, това е нар.

– Наистина е нар – отвърна Катрина. – Добър език имаш, Стивън.

„Добър език? Наистина ли каза това?“

– Вероятно и двамата ще желаете нещо по-силно – продължи Катрина.

Дори и пред надвисналата опасност от затвор, тя не беше забравила етикета на Гейбълс Истейтс. Виктория се насили да запази спокойствие.

– Не, студеният чай е добре.

– Стивън? – попита Катрина.

– Обикновено не пия преди залез слънце – отвърна той. Превземаше се.

– Някъде по света слънцето сигурно вече е залязло. – Гласът на Катрина се завъртя като вино в кристална чаша.

– В такъв случай един малък малцов скоч, ако имате.

– Какво ще кажете за двайсетгодишно „Гленморанджи“?

– Като неделна разходка в гората – измърка той. – Три пръста чисто са ми достатъчни.

Катрина кокетно се усмихна и позвъни на икономката. Виктория хвърли на Стив поглед, който можеше да остави изгаряния втора степен, и попита:

– Какво пропуснах?

– Стивън ми разказваше, че сте станали съдружници – каза Катрина.

– Нима?

– „Соломон и Лорд“ – продължи Катрина.

– А ти какво каза на Стивън? – попита на свой ред Виктория, опитвайки се да не изпусне парата, която се надигаше отвътре.

– Всичко. Какво се случи онази нощ. И други нощи. Той ще ти разкаже.

– Нямам търпение.

– Повярвай ми – каза Катрина – има подробности, които ме карат да се изчервявам.

„Как можем да го видим под трите пръста фон дьо тен?“

– За човек на неговата възраст Чарли имаше особени желания. – Смехът на Катрина иззвъня като джоб, пълен с монети.

Вдовицата Барксдейл явно доста добре понася тежката загуба, помисли си Виктория.

– През нощта, когато се случи – продължи Катрина, – Чарли имаше някаква вирусна инфекция на стомаха и си мислех, че няма да му се лудува. Но той измъкна латекса и кожите и нагълта сто милиграма виагра. Искам да кажа, че неразположението изобщо не го спря.

– Удобно ли е да поговоря със съдружника си за момент – попита Виктория, като сложи ръка върху ръката на Стив, след което здраво заби нокти в китката му.

– Не се бавете – каза Катрина и намигна на Стив.

Виктория дръпна Стив да стане и го поведе към терасата.

Спряха под сянката на мостика на „Кат Мяу“.

– Какво си мислиш, че правиш? – Виктория се стремеше да говори шепнешком, но излезе като свистене от спукана гума.

– Разпитвам клиента ни.

– Моят клиент.

– Мисля, че ме хареса.

– И дог би харесала, стига да има топки.

– За твое добро е Виктория. Имаш нужда от мен.

– Ти ме излъга. Снощи ми каза „Твое е.“

– Беше полулъжа. Половината е твое.

– Точно когато започнах да си мисля, че у теб има нещо човешко.

– Наистина ли? Благодаря.

Изглеждаше искрено трогнат, сякаш най-милото нещо, което бе чувал за себе си, беше, че не е просто буца ненужна протоплазма.

– Сигурен съм, че ще работим страхотно заедно.

– Забрави. Ще докладвам пред Колегията.

– Да не забравиш да им кажеш, че си заблудила Катрина за опита ти като адвокат. Лошо. Много лошо.

– Заплашваш ли ме?

– Опитвам се да насоча гнева ти в друга посока. Помисли си колко добре ще се почувстваш да победиш Пинчър в съда.

– Почти толкова, колкото и да те видя лишен от адвокатски права.

– Когато казах, че имаш закваска на страхотен адвокат…

– Беше лъжа. Случайна реплика.

– Беше истина.

– Забрави го. Не мога да работя с теб.

– Прекалено късно е. Катрина вече ми написа чек. На името на Соломон и Лорд.

– Няма такава фирма. И никога няма да има.

Стив се извърна да погледне към парка и махна с ръка на Катрина.

– Добре. Фирма за едно дело сме. Печелим, губим или се оттегляме, после се разделяме. Но засега…

– Не става. Ще кажа на Кат, че си мошеник и измамник.

– Ще заприличаме на клоуни. Никой от нас няма да получи делото.

– Копеле такова! Нищожество! Лайномет!

– Продължавай! Изкарай всичко навън.

Бяха застанали на ръба на пристана, огромната яхта се издигаше над тях. Еднометров метален гафел беше закачен на куки, монтирани на пилони. Можеше да го грабне, да му разбие черепа и да го бутне във водата. Ако се опиташе да изпълзи на брега, щеше да го удари. Отново. И отново. Щеше да гледа как се свлича в безформена купчина от натрошени кости и кървава пяна. Оправдано убийство. Нямаше съдебни заседатели, които биха я осъдили.

– Повярвай ми – каза той. – Някой ден ще ми благодариш.

– Някой ден ще те убия.

– И да ти харесва, и да не ти харесва, двамата сме свързани.

Бясна, тя се завъртя така, че да не го гледа. Нуждаеше се от план. Можеше да го разбие на парчета, в това нямаше никакво съмнение. Но какво щеше да си помисли Катрина? Че не може да си обърше сама задника. Соломон беше прав, дявол да го вземе. Отвореше ли си устата, и двамата губеха.

Тя се завъртя с лице към него.

– Наистина ли написа чек?

Като се усмихна като гущер на припек, Стив потупа джоба на сакото си.

– Тук е. Десет хиляди долара.

– Десет хиляди? За убийство? Шегуваш ли се? Трябваше да е шестцифрен.

– Естествено, че трябваше. Но децата на Барксдейл са подали иск срещу Катрина за „опетняване на името му“, всички пари са блокирани. Няма почти нищо на свое име.

– Има повече от десет хиляди.

– Боже, от един ден си на свободна практика и вече се овълчи! Виж, ще се сдобием с известност, която струва милиони, а ако спечелим, парите се освобождават и на нас ни се плаща.

– С известност нищо не мога да си купя.

– Защо вие, богатите, толкова се тревожите за пари?

– Не съм богата, кретен такъв!

– Ами дрехите ти?

– Втора употреба.

– А бижутата?

– Остатъци от майка ми.

– Принстън? Йейл?

– Стипендии и заеми.

– О! – въздъхна той съкрушено. – А аз се надявах, че ще можеш да поемеш разходите за експертна оценка, лабораторни тестове и консултанти.

– Ти си абсолютен тъпанар! Разорена съм.

– Ето ти още една причина да се държиш за мен.

– За никого не се държа.

– Добре, ти се заемаш със закона, аз поемам фактите.

– Ще си помисля, ако си разделим хонорара шейсет на четирийсет за мен – каза тя.

– Шейсет на четирийсет за мен. Осигурявам ти свободно място в офиса ми мезонет.

– Имаш мезонет?

– На последния етаж. В двуетажна сграда.

– Обзалагам се, че е същински цирк – каза тя. – Петдесет и пет на четирийсет и пет за мен.

– Петдесет на петдесет. Можеш да използваш секретарката ми. Пише по сто думи в минута. На испански. На английски пише всичко фонетично, така че трябва да проверяваш всяка дума.

– Няма ли да има нещо против да работи допълнително?

– Няма значение. Условието на предсрочното й освобождаване от затвора беше да има работа.

– Супер! – възкликна тя, слепоочията й започнаха да пулсират. – Направо супер!

– Значи се споразумяхме?

Тя се замисли за миг преди да каже:

– Не преди да обещаеш да спазваш някои основни правила.

– Всичко което поискаш.

– Преставаш да се правиш на мачо. Ще се отнасяш с мен като с равна.

– Дадено.

– Няма да правим нищо неетично.

– Естествено, че няма.

– Без повече ученически шегички за сексуалния ми живот.

– Или липсата на такъв?

– Точно това имам предвид.

– Пробвам докъде може да стигна. Значи – съдружници?

– Само за това дело.

– Добре. Дай да си стиснем ръцете.

Тя протегна ръка, но той не я стисна. Вместо това разпери пръсти като ветрило, както беше направил Боби. Тя се поколеба за миг – по дяволите, щурава работа, но какъв избор имаше? – вдигна ръка и я притисна към неговата.

Стив се взря в очите й, докато ръцете им се допираха, чудеше се колко дълго щеше да остане в това положение. За пръв път се докосваха и едно беше сигурно – той нямаше да се дръпне пръв.

Тя улови погледа му и свали ръката си.

Изведнъж водата забълбука и двамата се стреснаха. Двигателите на „Кат Мяу“ бяха запалени и водата откъм кърмата се пенеше.

– Здравейте! – гласът идваше отгоре. – Съжалявам, ако ви стреснах.

На мостика до руля стоеше потъмнял от слънцето мъж, облечен в бяла риза с еполети. Беше около трийсет и пет годишен, наперен, с мустаци, авиаторски слънчеви очила и синя бейзболна шапка.

– Ще ми помогнете ли с въжетата?

– Няма проблем – каза Стив. Заобиколи откъм предния кнехт, развърза въжето и го хвърли на борда.

Катрина се провикна от парка:

– Къде отиваш, Чет?

– В марината. Уредът за измерване на водородния окис се е скапал. Ще се върна преди мръкнало. – Той погледна надолу към Стив, който развързваше въжето откъм кърмата. – Красавица е, нали?

За миг Стив помисли, че говори за Катрина.

– Шейсет и четири фута и е много бърза – каза мъжът.

_О!_

– Може да развие осемнайсет възела, ако сте добри приятели. – Мъжът се разсмя и Стив хвърли въжето от кърмата на борда.

– На яхтата ли живеете? – попита Виктория и Стив се усмихна. Готвеше се да попита същото.

– В капитанската каюта – отвърна Чет.

– Тук ли бяхте в нощта, когато е починал Чарлс? – продължи тя. Това беше и следващият въпрос на Стив. Беше се оказал прав за Виктория. Имаше страхотна интуиция. – Господин…