Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 23 страниц)

– Когато Чарлс разбъркал стиха от поемата на Плат е можел да напише хиляди неща – каза Стив. – Но избрал изрази, които разкриват чувствата, които изпитвал към жена си и какво възнамерява да направи. „И дожънеше се гавра таена…“ Това е Катрина, която е скрила връзката си. „Его-жаден и вършее сатана“. Това е Чарлс, който е наранен и търси възмездие, но няма да може да доживее да го види. И „а жена в огън и ада тресеше“ – това е най-важното. С него Чарлс я праща в ада, или в гроба, както предпочитате. Той я набеждава за убийство, убийство каквото изобщо не е имало, но за което тя ще трябва да плати. Това е наказанието й за изневярата.

– Страхотна история! Правата за филмирането й ще струват цяло състояние, Но какво общо има това с господин Пинчър и доклада от аутопсията?

– Когато Рей вижда първия вариант на доклада от аутопсията, остава като гръмнат – Чарлс е умирал от рак на стомаха. Няма начин това да остане в окончателния доклад.

Пинчър хвърли на Стив отровен поглед.

– Защо му е да го крие? – попита съдията. – Пак щеше да е виновна за убийство, ако го беше удушила, нищо че е бил много болен.

– Защото…

– Чакай! Сетих се! „Убийство в «Ориент Експрес»“. Разбрах – съдията си свали очилата, избърса ги в тогата си и си ги сложи отново. – Кажи ми нещо. Чарли споделил ли е изобщо на Катрина, че има рак?

– Не – отвърна Стив. – Умрял е, без да й каже.

– Разбрах тогава! Аутопсията щеше да предостави на Катрина защита. Щеше да каже, че и без това е знаела, че Чарли умира. Защо да го души, като трябва само да почака малко и да си прибере наследството?

– Точно така – каза Стив. – Рей е решил, че тя ще излъже и той няма да има как да я опровергае.

– Чух достатъчно – каза съдията. – Обвинението ще достави на защитата оригиналните записи от аутопсията. Предупреждавам ви, господин Пинчър, ако господин Соломон се окаже прав, ще докладвам в Комисията по етика. И в Главна прокуратура.

– Това е възмутително! – каза Пинчър. – Ще обжалваме.

Виктория се изкашля и каза:

– Може и да не се наложи записите да бъдат доставени.

Стив я погледна сърдито, но не каза нищо. Тя знаеше, че няма да я прекъсне. Беше й повторил няколко пъти правилото на Сони Корлеоне: „Никога не противоречи на съдружника си пред противника.“

– Вече не искате записа, така ли? – попита съдията. – Защо, госпожице Лорд?

– Защото господин Пинчър е почтен човек. И ще постъпи като такъв.

– Как по-точно? – попита удивено съдията.

– Да, и аз съм любопитен да чуя – намеси се Стив.

– Господин Пинчър никога не би подправил доказателствата, ако е мислел, че Катрина е невинна – продължи Виктория. – Той просто е решил…

– Да добави босилек на брускетата – довърши съдията.

– Точно така. Сега, когато господин Пинчър знае истината, може да оттегли обвинението и няма да има нужда някой да слуша записа.

Пинчър се почеса по брадичката.

– Заинтригуващо предложение, госпожице Лорд.

Прави анализ на това какво ще спечели и какво ще загуби, ако свали обвиненията, помисли си тя. Стив й хвърляше ядосани погледи отстрани. Той не би постъпил така, знаеше го. Той беше борец до край, воин докрай, щеше да продължи и да спечели пред съдебните заседатели. Но тя реши, че има по-безопасен начин за постигането на същия резултат.

– Чакайте малко – обади се съдията. – Съдебните трилъри не свършват със сваляне на обвиненията!

– Така ще бъде най-добре, Ваша милост – каза Виктория.

– Свърши се с правата за филмиране – отбеляза разочаровано съдията.

– Имам нужда от обяснение за пред медиите – каза Пинчър.

– Нямаме нищо против да си припишете заслугата, че сте оправдали невинна жена – отвърна му Виктория.

– Стига – намеси се Стив. – Заслугата си е наша.

– Стив, клиентът е по-важен.

– Откога?

– Господин Пинчър, можете да извъртите нещата както пожелаете – продължи Виктория, без да обърне внимание на Стив, – стига да свалите обвиненията срещу Катрина Барксдейл.

– Кой те е направил старши съдружник? – попита Стив. И наруши правилото на Сони Корлеоне.

– Мога да кажа, че прокуратурата е открила ново доказателство – разсъждаваше Пинчър, – което претрупаните с работа детективи са пропуснали и което е останало незабелязано и от защитата.

– Глупости! – възмути се Стив. – Не съм пропуснал нищо.

– Тихо, Стив – каза Виктория. – Стига ни заслугата, че справедливостта възтържествува.

– На това ли те учиха в Принстън?

– Усърдно съм проследил всяка следа, за да може да възтържествува справедливостта – изрепетира Пинчър изявлението си пред медиите.

– Решавайте тогава – каза съдията. – Ще има ли процес, или няма да има?

Пинчър официално заяви:

– Съдия Торнбъри, да извикаме съдебния репортер. Прокуратурата иска да направи изявление.

48.

Майсторът на мохито

– Хайде побързай – каза Виктория. – Имаме един час да стигнем до съда за малолетни.

– Искам да дам изявление за пресата.

– В никакъв случай. Ще закъснеем.

Тя влачеше Стив надолу по коридора. Минаха покрай Рей Пинчър, който разказваше на репортерите за своето мъдро и смело решение да свали всички обвинения срещу Катрина Барксдейл.

– Само два пъти ще си отворя устата – примоли се Стив.

– Няма време.

Пробиха си път през глутницата от репортери и фотографи и се спуснаха към паркинга.

– Беше страхотен днес – каза тя, когато влязоха в колата.

– Ти, също. Накара Пинчър да се оттегли. Никога не би ми хрумнало.

– И на мен не би ми хрумнало да превърна делото в роман на Пери Мейсън. Научавам много от теб.

– Аз също – усмихна се той. Явно й прощаваше, че беше поела нещата в свои ръце накрая, реши тя.

Двайсет минути по-късно бяха в бунгалото на Къмкуот Авеню, където Стив навря Боби под душа, после бързо го облече в морскосиньо спортно сако, сиви вълнени панталони, бяла риза и раирана вратовръзка.

Когато най-накрая успяха да се натоварят в стария кадилак, краищата на ризата му се подаваха навън, очилата му бяха целите мазни, а косата му стърчеше на всички страни. Той седна на задната седалка, сви колене под брадичката си и започна да се клати напред-назад, приличаше на щуравия гений на класа, арестуван задето е вдигнал училищната лаборатория във въздуха.

Стив включи радиото на новинарския канал, но натисна веднага друго копче, когато чу как Пинчър се поздравява, че е открил истината за смъртта на Чарлс Барксдейл. На реге станцията Дезмънд Декер и „Ейсис“ пееха „Израилтяни“ и обещаваха затишие след бурята.

Виктория погледна Боби и се разтревожи. Лежеше по гръб с крака, опрени на прозореца, сякаш се опитваше да избяга от колата.

– Може би трябва да променим стратегията си за тази вечер – каза тя мрачно.

Превод: „Умирам от страх да поставя Боби на свидетелската скамейка.“

– Нямаш думата, сладкишче.

– Кажи ми, че не ме нарече „сладкишче“ току-що.

– Не го избивай на феминизъм. Умирам от глад и се сетих за поничките на Амебата.

Чудеше се как той не може да види опасността Боби да свидетелства. Знаеше, че момчето винаги казва голата истина. А Соломон, повече от всички други хора, знаеше много добре, че истината понякога се нуждае от няколко четки боя отгоре.

– Планът ни може да се обърне срещу нас – каза тя.

– Ти ще разсееш вниманието на Цинкавич, докато аз отмъкна две понички.

„Връща се към Гаден навик №396: Прави се, че не ме чува, когато не му отърва.“

Търсеше начин да каже, че е прекалено рисковано да призоват Боби, но не искаше момчето да го разбере.

– Може би трябва да пренаредим свидетелите си.

Боби се обади от задната седалка:

– Не ме е страх да говоря със съдията.

Дотук с увъртанията.

– Естествено, че не те е страх, хлапе – каза Стив. – Ще се справиш страхотно. – Обърна се към Виктория. – Боби ще свидетелства. Точка по въпроса.

– Нали ми казваш да се доверявам на интуицията си, интуицията ми подсказва, че…

– Точка.

– Ищецът призовава за свидетел Робърт Соломон – каза Виктория.

– Протестирам – обади се Цинкавич. – Показанията му ще са повлияни от привързаността му към чичо му. Да не споменавам и склонността му към халюцинации.

– Смятаме, че вие, Ваша милост, трябва да прецените дали Боби става за свидетел, а не господин Цинкавич – каза Виктория.

– Момчето разбира ли изобщо какво значи клетвата? – попита Цинкавич.

– А, ти, Амеба? – изръмжа Стив през зъби.

– Чух го, господин Соломон – обади се съдия Алтия Рол и размаха пръст. Съдийката беше облечена с тъмнолилава роба и имаше дантелено жабо на врата. Очите й гледаха сърдито Стив. – Знаете ли какво правим в съда за малолетни, когато някой се прави на интересен?

– Не, госпожо.

– Наказваме го да стои прав в ъгъла.

– Поднасям извиненията си на съда, госпожо.

Което значеше, разбра Виктория, че не се извинява на Цинкавич.

– Колкото до показанията на детето, госпожице Лорд, наистина ли искате да го направите?

Когато съдията задаваше насочващ въпрос, по-добре беше да се съобразиш с насоката, Виктория го знаеше. И беше съгласна със съдията. Никога не знаеше кога Боби щеше да изпадне в криза и да започне да крещи или ще изтърси, че „Президентът на САЩ Били Клинтън“ може да се пренареди като „КЛАТИ ПРЕЗ ДЕН ТЪЩИ НАСЪН И Т.Н.“.

– Смятаме, че няма по-добър свидетел от този, който пряко е засегнат от делото – отвърна Виктория. Не го вярваше, но понякога правиш това, което иска клиентът ти, особено, когато клиентът ти е всезнаещ адвокат.

– Ето как ще стане – каза съдия Рол. – Ще разговарям с момчето насаме в кабинета си. Вие ще стоите в преддверието и ще слушате по високоговорителите. Никакви насочващи въпроси от господин Соломон, никакъв кръстосан разпит от господин Цинкавич. А сега се разкарайте всичките.

Стив стоеше пред лавиците с книги в клаустрофобичното преддверие. Виктория седна на края на бюрото, стиснала здраво химикалката в ръка, готова да си води бележки. Цинкавич се пльосна на един тапициран стол, дебелите му пипала висяха от облегалките.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита съдия Рол, гласът й звучеше пискливо по високоговорителя.

– Не, чичо Стив ми направи нектар от папая за из път. – Гласът на Боби беше висок и притеснен.

– Много здравословно.

– За да мога да акам.

– Аха.

– Понякога купуваме папаята от пазара на „Ред Роуд“.

– Там има чудесни плодове – каза съдията.

– Друг път чичо Стив направо ги краде от дървото на съседите.

– Разбирам.

_Ужас!_ Стив спря да се разхожда. Ако пушеше, сега щеше да си запали една цигара.

– Много време ли прекарваш с чичо си? – попита съдията.

– Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата – каза Стив. – Освен когато той, нали се сещате…

– Когато излиза на срещи?

– Чичо Стив не ходи на срещи. Мацките сами идват при него, стоят в спалнята му и после си отиват.

– Боже! – простена Стив.

– Някоя жена оставала ли е да преспи?

– Ако прекали с мохитото – каза Боби.

– Значи чичо ти не прави само нектар от папая – каза съдийката, в гласът й се долови нотка на сарказъм.

– Аз правя мохитото – отвърна гордо Боби. – Тайната е да се изстиска един пресен гуарапо. Захарен сироп. Но не много, защото ромът по принцип е сладък. И стръкчето мента задължително трябва да е прясно.

Цинкавич каза:

– Ще ожънем това, което сме посели, Соломон.

– Я, млъквай – изсумтя Стив.

По високоговорителя съдията каза:

– Притеснява ли те, когато някоя жена остане да преспи?

– Никак – отвърна Боби. – Понякога сутрин ставам да ги видя по цици.

Гърлото на Стив се сви. Съмняваше се, че може да преглътне, почуди се дали ще може да си поеме дъх. Беше почти сигурен, че чу как химикалката на съдията драска по листовете.

– София прави хуевос ранчерос – каза момчето. – Но Лекси и Рекси не могат да готвят. Те са манекенки и ядат парченце грейпфрут и лъжичка кисело мляко.

– Манекенки – каза съдийката с неодобрение в гласа. – Чичо ти вижда ли се с Лекси или Рекси сега?

– Вече не.

Стив се успокои дотолкова, доколкото да издиша.

– Преди ги оправяше и двете едновременно.

– Мамка му! – изстена Стив.

– Те са близначки – услужливо поясни Боби.

Стив виеше, а Цинкавич се тресеше от смях.

– Млъкнете и двамата! – стрелна ги с ядосан поглед Виктория.

Стив каза:

– Това е стара история, Вик. Беше преди шест месеца и повече.

– Моля те, опитвам се да слушам.

Боби казваше нещо, но бяха изпуснали половината.

– … отдавна не си е развявал коня.

– Коня?

– Нали се сещате. Забавлявал. Не е правил гуши-муши.

– Няма с кого ли?

– Лекси, Рекси, София, Джина не са идвали, откакто чичо Стив се влюби във Виктория.

– Госпожица Лорд? Бившата му годеница?

– О, това беше наужким.

– Извинявай, не разбрах – съдия Рол беше озадачена.

– Годежът. Само се преструваха.

– Защо?

– Чичо Стив не искаше да ме загуби и реши, че Виктория ще го направи да изглежда по-зрял.

– Разбирам.

– Не че не би искал да се ожени за нея наистина.

В преддверието Цинкавич така се кискаше, че в ъгълчетата на устата му се образуваха мехурчета.

– Значи сега само госпожица Лорд идва у вас?

– Само за да работи, не да оправя чичо Стив. Тя ще се жени за друг и чичо Стив е напълно съсипан.

Господи, колко унизително, помисли си Стив. Защо не бяха измислили хапче, което да те прави невидим?

– Това не е дело, а сапунен сериал – каза Цинкавич.

Съдийката се обади:

– Разкажи ми за домашното си обучение.

Да, кажи й, помисли си Стив. Това го бяха репетирали.

– Чета „Енеида“ на латински. Вергилий е направо супер.

Браво! Продължавай в същия дух, хлапе.

– И „Илиада“ на старогръцки. Баталните сцени са направо велики. Нямат нищо общо с оня тъп филм „Троя“.

– Много впечатляващо – каза съдия Рол. – Чичо ти ли ти дава тези книги?

– Да, плюс петдесетото юбилейно издание на „Плейбой“.

Ах! Една напред, две назад, помисли си Стив.

– Мислех, че Стела Стивънс е готина мацка. Ама тя изобщо не си показва катеричката.

В преддверието Стив си удряше главата в полиците с книги и събори един прашен том на „Гражданско право“ на земята. Чу се как съдия Рол въздъхна и каза:

– Кажи ми с какво се забавляваш, Боби?

– Играя бейзбол, ама не мога да улучвам топката. Чичо Стив казва, че нямало значение, но някои деца ми се смеят. Веднъж изпуснах една лека топка и един от бащите извика: „Разкарайте този дебил оттам!“

– Това сигурно много те обиди.

– После оставих топката да се търкулне между краката ми и същият този мъж извика, че трябвало да участвам в Олимпийските игри за инвалиди.

– Ужас!

– Чичо Стив го предупреди да престане да плещи глупости, но той не го послуша. Имаше огромно главище и чичо Стив му извика: „Хей, устатия, ти какво, да не би с уста да си ловил топката?“ И всички започнаха да се смеят, и онзи тръгна да гони чичо ми, който бягаше заднешком, а дебелият не можеше да го стигне. Чичо Стив каза: „Толкова си грозен, че е трябвало да те кръстят направо Грозник.“ Мъжът тичаше подире му, а чичо Стив продължаваше да бяга на заден ход и да го дразни: „Ако на задника ти имаше очи, пак нямаше да си видиш лайното.“ Прекратиха играта, защото двамата бяха на терена и дебелият се опитваше да удари чичо Стив, ама не успяваше, и накрая спря, не можеше дъх да си поеме, целият почервенял, наведе се надолу и започна да хвърля буци пръст. Точно от първа база.

– Сигурно е било голямо преживяване – тихо каза съдия Рол.

– После чичо Стив ми каза, че хората говорели гадости, защото някои били глупави, а други – зли, и да не им обръщам внимание, защото аз съм специален в хубавия смисъл на думата.

– Мисля, че чичо ти е прав – каза съдията.

– Каза ми още, че ако наистина си ядосан на някого, трябва да го биеш с акъл, а не с юмруци.

– Ти наистина обичаш чичо си, а, Боби?

– Той е страхотен – отвърна момчето.

– Ами Виктория?

– Искам да ми беше майка.

Настъпи дълга пауза. На Стив му се искаше да може да види лицето на съдия Рол, искаше да разбере какво си мисли. Погледна към Виктория. Тя премигна няколко пъти, сълзите върху миглите й приличаха на сребърни капчици роса.

49.

Моята голяма, дебела, глупава грешка

– Мисля, че оправихме нещата накрая – каза Стив. Опитваше се да изглежда самоуверен, защото знаеше, че Виктория му е бясна.

Тя поклати глава.

– Боби те обича. И ти го обичаш. Но това не е достатъчно, за да спечелим.

– Не казваш всичко. Той обича и теб.

– Стига, Стив. Престани. Ти ми обеща. Нищо лично повече.

– Ти си тази, която се разплака.

– И сълзите не стигат, за да спечелим.

Бяха излезли от кабинета на съдията и имаха трийсет минути обедна почивка. От близкия ресторант бяха донесли пържени сладки банани, сочни пържоли, черен боб с ориз и толкова еспресо, че можеше да ги държи будни цяла седмица. Боби беше в кабинета на съдията, обядваше със съдия Рол. Цинкавич тъпчеше бузи в преддверието, а Стив и Виктория, изгладнели, но прекалено притеснени, за да ядат, дъвчеха в коридора.

– Трябваше да послушам моята интуиция, а не твоята – каза тя.

– Добре.

– Независимо колко те обича, Боби те изкара напълно безотговорен.

– Добре.

– Недисциплиниран.

– Разбрах.

– Незрял.

– Признавам. Издъних се.

– Сякаш ти си този, който се нуждае от грижи.

Защо не престанеше? Чувстваше се като риба меч, нападната от акула. Първо жестоко захапване, после откъсва месото от кокала и накрая бързо го глътва. И пак – хапе, къса, гълта.

– Стига вече – каза той. – От тук нататък ти поемаш делото. Няма да ти се мешам.

Това я сепна за миг.

– Добре. Става.

Слава Богу, помисли си той, най-сетне намери начин да я накара да млъкне.

– Супер. Да поговорим за моите показания.

Тя се намръщи.

– Няма да те призовавам за свидетел.

– Какво!

– Не мога да те подлагам на кръстосан разпит за нощта, в която си отвлякъл Боби.

– Ще се справя.

– Само ако признаеш един куп престъпления.

– Ще се позова на Петата поправка.

– Това много ще впечатли съдията.

– А кой ще свидетелства вместо мен?

– На вашите услуги – обяви възрастният мъж с бронзов тен и се приближи към тях. Беше облечен с бежов ленен костюм и бялата коса се виеше надолу по врата му. В едната си ръка държеше панамена шапка, а в другата незапалена пура. – Как си, синко? – попита Хърбърт Соломон.

– Татко? – Стив беше толкова шокиран, че за миг забрави къде се намира. Баща му се разхождаше по коридора на съда? Сякаш все още беше съдия и отиваше на заседание. – Какво правиш тук?

– Виктория не ти ли каза? – попита Хърбърт Соломон. – Аз съм главният ти свидетел.

Шокът на Стив се превърна в гняв. Каква наглост! Да вика баща му, без дори да го попита!

– Сигурно е искала да ме изненада – каза Стив, сдъвквайки думите.

– Е, дошъл съм да помогна.

– Много е късно за това.

– Стига, синко. Докато всички зрънца не са изпадали от яслата, има още време.

– Благодаря ти, но нямам нужда от твоята помощ.

– Напротив, имаш – намеси се Виктория. – За разлика от теб, баща ти няма за какво да бъде подлаган на кръстосан разпит.

– Така ли? Ами позорното му оттегляне от съдийството?

– Съдия Рол вече знае за това. Не чу ли какво каза вчера? Баща ти е идол за нея.

– Спомням си Алтия, когато беше още съвсем млада – взе да разказва Хърбърт, – двамата адвокати я нападаха и аз…

– Да, да, чухме – прекъсна го Стив. – Ти си бил големият бял баща.

– След всяко дело Алтия идваше в кабинета ми и ме питаше защо направи това, защо направи онова, защо отсъди така, а не иначе. Все искаше да се учи това малко момиченце. Смятам я за едно от своите протежета.

– Винаги си бил толкова мил с другите – думите на Стив бяха твърди като мрамор.

– Не говори така на баща си.

– Кой ти даде право да ми се бъркаш?

– Ти.

– Сгрешил съм.

– И двамата направихме доста грешки напоследък, нали?

– Ако мислиш така, значи лъжеш себе си.

– Не, най-после нещата ми се изясниха.

– Любовта ни не беше грешка.

– Къде, по дяволите, се набърках? – възкликна Хърбърт.

– За мен беше – каза Виктория на Стив. – Голяма, дебела, глупава грешка.

– Бигбай, сватбата, недвижимите имоти. Това са ти грешките.

– Прекалено много се разголвате – опита да се намеси Хърбърт. – Когато се къпете голи, трябва да сте близо до върбите, като тръгнете да излизате.

– Обичам Брус! Нямам търпение да се омъжа за него. И умирам да се измъкна от съдебната зала.

– Аз мисля да вляза в съдебната зала – каза Хърбърт и се отдалечи.

– Може би ти се иска да го обичаш – каза Стив на Виктория. – Може би ти се иска да си го обичала. Но ти не го обичаш!

– Обичам го!

– Тогава какво правеше онази вечер с мен?

– Не знам!

– Може би е по-добре да разбереш. И то за предпочитане преди медения си месец.

Стив последва баща си и влезе в залата.

Виктория крачеше сама по коридора, беше ужасно объркана. Мислеше си, че вече е приключила с всичко това.

„Използвах логиката и разума и избрах Брус.“

Имаше смисъл. С Брус беше лесно. Удобно. Така както трябваше да бъде. Съпругът не беше спаринг партньор, нали? Със Соломон беше невъзможно да се оправиш. Постоянна борба. Но защо все още можеше да я обърква?

– Ето те и теб!

Виктория се обърна и видя Брус да се приближава към нея, в едната си ръка носеше куфарче, а в другата – кошница за пикник. Носеше светлокафяво спортно сако и тъмнокафяви вълнени панталони и приличаше на сладко плюшено мече.

– Реших, че сигурно си гладна, съкровище.

– Скъпи! Много мило от твоя страна.

Той я целуна леко по бузата и отвори кошницата.

– Господи! Радвам се да те видя – тя прокара ръка по скъпата материя на сакото му. Това беше знак, реши тя – Брус да се появи точно в този момент. Потвърждение, че беше направила правилния избор.

– Пак ли се скарахте със Соломон? – попита той.

– Този човек е непоносим.

– Знам, съкровище, знам. – Той вадеше пластмасови кутии от кошницата. – Супа от краставици и авокадо, сандвич с бял хляб, домат и авокадо и шербет от авокадо. Ще се почувстваш по-добре, след като се нахраниш.

Виктория чувстваше, че стомахът й къркори, но щеше да повърне, ако хапнеше и една хапка.

– Благодаря, скъпи, но наистина трябва да се връщам в съда. Много мило от твоя страна, че си бил целия път чак дотук.

– Това е най-малкото, което мога да направя.

Тя се замисли за Соломон, мъжът със сандвичите. Може би той щеше да й донесе панини с прошуто и рикота, от което да ти потекат слюнките, но сандвичът щеше да изстине, докато се караха. Не беше ли това основата на тяхната връзка?

– Изглеждаш толкова уморена, съкровище – каза Брус.

Виктория се сепна и сложи ръка на лицето си.

– Подути ли са ми очите?

– Трябва просто да се наспиш.

– О! – толкова ценеше откровеността му.

– Надявам се, че ще можеш да си починеш преди сватбата. Нали не искаш да изглеждаш толкова смачкана във фотоалбума.

„Смачкана? От друга страна, честността понякога се надценява като качество.“

– Нищо чудно, че си толкова смазана, след като трябва да се справяш със Соломон ден и нощ.

– Сигурно си прав.

– Е, повече няма да те тормози, съкровище. – Бигбай извади една папка от чантата си и й я подаде.

– Какво е това, Брус?

– Беше толкова заета, че трябваше аз да се нагърбя с всичко. Менюта, разпределение на местата, подбор на музиката, маршрут за медения месец. Плюс някои документи, които адвокатите искат да подпишеш.

Думите „документи“ и „адвокати“ са в съвсем различна тоналност от „меню“ и „меден месец“, помисли си тя.

– Какви документи?

– Ами предбрачно споразумение, разбира се – каза Брус Бигбай.

– Очите ли ме лъжат, или това е уважаемият Хърбърт Т. Соломон? – каза съдия Алтия Рол. – Още по-достопочтен и представителен, отколкото си го спомням.

– Много мило от ваша страна да го кажете – каза провлечено Хърбърт и лекичко се поклони. – Радвам се, че съм тук, Ваша милост.

– Къде изчезнахте, съдия?

Цинкавич се изкашля сякаш куче се беше задавило.

– Ваша милост, против съм да наричате свидетеля „съдия“.

– Така ли? – попита съдия Рол.

– Титлата не е подходяща за юрист, свален от съдийското място. Освен това за мен е под въпрос доколко е уместно госпожица Лорд да призовава господин Соломон като свидетел.

– Нима?

– Това е явен опит да ви се подмаже. Има два вида адвокати: такива, които познават закона, и такива, които познават съдията.

– Не, Цинкавич, има и трети вид. Такива, които не различават лайното, дори когато го настъпят. Съдия Соломон е най-почтеният човек, който някога е заемал съдийско място в Единайсети съдебен окръг, ще го наричам така, както сметна за добре, и ще изслушам онова, което има да ми каже.

– Да, госпожо – отвърна Цинкавич смирено.

– И дори да сляза от банката, за да го прегърна и целуна, ще си държиш голямата уста затворена. Ясно ли е?

– Кристално, госпожо – отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се обърна с мила усмивка към свидетеля.

– А, сега, съдия Соломон, с какво се занимавате?

– Ходя малко на риба, малко чета, доста размишлявам – каза Хърбърт.

– Е, отива ви. Ще ми достави огромно удоволствие лично да ви накарам да положите клетва.

Докато Хърбърт Соломон се кълнеше да казва истината и така нататък, Виктория се чудеше кой е по-разстроен от присъствието му – Цинкавич или начупеният й партньор. Стив се беше обърнал с гръб към нея, целият се беше усукал на стола си и се въсеше. Голямо бебе.

Беше твърдо решила да призове Хърбърт Соломон за свидетел. Честно казано, бившият съдия не знаеше кой знае какво по същество. Но когато му се обади по телефона, той сподели огромното си уважение към Стив и начина, по който се грижеше за Боби. Заслужаваше си да го сподели и пред съдията.

„Хей, Соломон, просто следвам насоките ти: опознай публиката си.“

Докато си мислеше всичко това, тя се насили да отдели нещата едно от друго. Дори не беше погледнала схемата с разпределението на местата на Брус, подбора на музиката… или предбрачното споразумение. Каква приятна малка изненада! Като се замислеше, би предпочела колие с форма на сърце, украсено с диаманти.

– Госпожице Лорд – каза съдията.

– Да, Ваша милост? – отвърна Виктория.

– Обикновено на този етап от процеса, когато адвокат призове свидетел, е прието да му зададе един-два въпроса.

– Извинете, Ваша милост! – Виктория стана на крака. – Моля кажете името си и професията си за протокола, сър.

– Хърбърт Соломон. Пенсиониран юрист.

Това предизвика смях от страна на съдията, намръщване от Стив и тихо сумтене от Цинкавич.

Виктория искаше бащата да нарисува портрет на сина си.

Кой е този човек? Така че зададе въпросите си и Хърбърт разказа своята история с напевния ритъм на провлечения си говор от Савана, приятен като бълбукане на поток.

Хърбърт говори за това как Стив и малката Джанис отрасли в старата просторна къща на Пайнтри Драйв в Маями Бийч. Той отдаде заслуженото на майка им Елинор, „Бог да я прости“, че се грижела за семейството, докато той си скъсвал задника от работа като адвокат, създавайки си име с работа pro bono, после като съдия, и накрая като главен окръжен съдия и пръв кандидат в списъка на губернатора за Върховния съд на Флорида.

– Тогава започнаха проблемите ми – каза Хърбърт, – но не сме тук, за да говорим за мен, освен ако не е нещо свързано със Стивън.

Каза, че съжалява за всички пропуснати възможности да прекарва време с двете си деца, когато са били малки. Джанис рано кривнала от правия път, събрала се с лоша компания, взимала наркотици, докато Стивън бил голям спортист в гимназията.

– Бях се отдал прекалено на собствените си амбиции и не обръщах много внимание на децата си – каза Хърбърт. – Елинор беше зле с години, а можеше да постигне толкова много. Децата се гледаха сами. Спомням си веднъж как бързах от съда към Тропикал Парк за щатското състезание по лека атлетика. Закъснях и пропуснах победата на Стив на сто метра. Бързах към трибуните и един от съдебните пристави ме спря и ми каза: „Съдия, сигурно освен еврейска имате и негърска кръв, защото белите момчета не тичат така.“ После казах на Стив, че съм гледал как побеждава, но той знаеше, че лъжа.

– Ваша милост – Цинкавич беше станал прав, – това ми стопли сърцето, но не виждам каква връзка има с делото.

– Сядай! – нареди му съдия Рол.

– Когато Стивън беше в колежа, започна да ми задава въпроси за адвокатската професия – продължи Хърбърт. – Подпитваше оттук-оттам, не казваше какво има предвид. Елинор умираше, а аз щях да бъда обвинен за лъжесвидетелстване. Нямах смелостта да се боря и затова се отказах от съдийството и напуснах колегията, като в резултат разследването беше спряно. Стивън беше съкрушен дори повече и от мен. Момчето никога не ми го е казвало направо, но аз знам, че записа право, за да изчисти името ми. Искаше да влезе в съда на бял кон и да докаже, че съм невинен. Когато не му позволих да го направи, той ми се ядоса.

Стив се размърда на стола си и Виктория го погледна крадешком. Болезнените спомени бяха издълбани върху лицето му.

– Стивън дълбоко намрази несправедливостта. Може не винаги да следва всяко малко правило, измислено от дебелите котки, но за важните неща синът ми е напълно почтен. Държи на принципите си повече, отколкото на парите. И е чудесен пример за подражание за моя внук. – Нещо задра на гърлото му, когато продължи: – Човек неволно се сравнява със сина си. Аз? Аз бях обсебен от чувството за собствената си значимост. Адвокат на годината? Все едно да си най-добрата гърмяща змия в Окифеноки.

– Не бъдете толкова строг към себе си – каза съдия Рол. – Всички ви се възхищаваха. И още ви се възхищават в моите среди.

– Загубих пътя си, Алтия – призна Хърбърт, като остави настрана етикета. – Никога не съм пропускал заседание на колегията или обяд на камарата и висях на приемите на юристите, докато и последната скарида не изчезнеше от чиниите. Боже, колко обичах овациите, потупванията по гърба, дори и онези проклети глупави табелки с чукчето отгоре! Стивън не дава пукната пара за всичко това. Предпочита да прекарва времето си с момче, което има нужда от него. – Хърбърт Соломон се извърна от свидетелската скамейка и погледна право към Стив. – Искам да кажа следното: Много се възхищавам на Стив за това, че е станал такъв мъж. Той поставя Боби на първо място. Преди обществения си живот, преди кариерата си, преди всичко. Може би аз бях по-добрият юрист, но Стивън е по-добрият човек.

Това, което Виктория направи в този момент, беше съвсем несъзнателно. Тя сложи ръка върху ръката на Стивън и преплете пръсти с неговите. Той стисна ръката си в юмрук, заклещвайки пръстите й здраво между своите и останаха така дълго, неговата топла и силна ръка под нейната, двете ръце, сплетени толкова здраво една в друга, че все едно бяха една.

50.

Бейзбол и подкуп

Стив отнесе спящия Боби до колата, Хърбърт вървеше до него. Виктория ги следваше на няколко крачки отзад, давайки възможност на бащата и сина да останат за малко сами.

– Можеш да останеш при нас тази вечер, не бързай да си тръгваш – каза Стив.

Хърбърт поклати глава.

– Аз съм човек с навици. Искам си хамака на терасата, искам моите весели чайки да ми пеят.

– Какво ще правиш в събота и неделя?

– Нищо. Научи ли Боби да лови риба?

– Мислех, че това е по твоята част, татко.