Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 23 страниц)

– Манко. Наричайте ме Чет. Спях в стаята си в имението. Госпожа Би ме извика веднага. Отидох още преди бърза помощ, но господин Би вече беше мъртъв.

– Ще ни се наложи да поговорим с вас, господин Манко – каза Виктория.

Стив се усмихна, харесваше му как звучи „ни“.

– Няма проблем – каза Манко. – Винаги съм наоколо. – После махна на Катрина, даде газ, майсторски отдели яхтата от дока и я отправи към открито море.

– Мислиш ли, че ще потвърди фактите? – попита Стив.

– Надявам се.

– И аз. Защото в противен случай ще се окаже съучастник.

На лоджията икономката от Хондурас се беше върнала с питиетата им и трима неканени гости. Двама цивилни детективи и Рей Пинчър.

– Вече? – каза Виктория.

– Да се залавяме за работа, съдружнико – каза Стив.

Те бързо се върнаха обратно и чуха как Пинчър съобщава на Катрина, че съдебните заседатели я привличат под отговорност за предумишлено убийство и че има право да запази мълчание.

– Нашата клиентка ще се възползва от всичките си права! – извика Стив.

– Соломон и Лорд. От една и съща страна? – каза Пинчър и очите му проблеснаха. – Ще бъде забавно.

– Какво иска да каже с това? – попита Катрина.

– Шшшт! – отвърна Стив. – Запазваш мълчание.

– Искаме да се осигури вход без журналисти към ареста.

– Не е задължително.

– Никакви предварителни изявления пред медиите – продължи Виктория. – Не искаме циркове.

– Циркът е хубаво нещо – възпротиви се Стив. – Цирк на открито е дори още по-добре.

– Госпожа Барксдейл има нужда от двайсет минути, за да се облече – заяви Виктория.

– Да кажем час – намеси се Стив.

Пинчър грейна и се обърна към един от детективите.

– Дел, мисля, че на тази можем да й вземем входна такса.

Разтревожена, но без да губи самообладание, Катрина се изправи и се запъти към къщата.

– Извинете ме – каза тя на Пинчър, – но адвокатите ми ме посъветваха да запазя мълчание.

Стив дръпна Виктория настрана и й каза:

– Върви да й помогнеш. Знаеш ли какви дрехи да избереш?

– Нещо приглушено – каза Виктория. – Да кажем костюм с панталон на „Каролина Херера“.

– Грешиш – отвърна Стив. – Впита рокля, може и от тези с леопардовите шарки, с голи рамене. Да се виждат циците. И чорапи с дупки.

– Мрежести? – Виктория беше шокирана.

– Да. Яркочервено червило, кърваво червено.

– Искаш клиентката ни да прилича на проститутка?

– Искам да изглежда като селско момиче, невинна наивница от Средния Запад, покварена от развратния старец, за когото се е омъжила. Превърнал я е в перверзна сексуална робиня.

– Мислиш ли, че номерът ще мине?

Тонът на Стив, който изразяваше справедливо възмущение, беше репетиция за пред съдебните заседатели:

– Как смее държавата да обвинява в убийство жена, чието единствено престъпление е, че се е опитвала да задоволи порочните желания на съпруга си? Каква е вината й, освен че се е отдала прекалено много, без да съзнава опасността?

– Това ли е защитата ни?

– Засега разполагаме само с това – каза Стив.

ОТ ИМЕТО НА ОКРЪЖЕН СЪД НА ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН ОКРЪГ

И ОБЛАСТЕН СЪД НА МАЯМИ-ДЕЙД,

ФЛОРИДА – ЕСЕННА СЕСИЯ, 2005

ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

ПРЕДУМИШЛЕНО УБИЙСТВО

Вх. № 782.04(1) & 775.087

ЩАТ ФЛОРИДА СРЕЩУ КАТРИНА БАРКСДЕЙЛ

В ИМЕТО И ВЪЗ ОСНОВА НА ПРАВОМОЩИЯТА, ДАДЕНИ НА ЩАТ ФЛОРИДА:

Върховните съдебни заседатели на щат Флорида, призовани по закон и заклели се да разследват и да се произнесат справедливо от името на областния съд на Маями-Дейд, под клетва постановиха, че на 16 ноември 2005 година в област Маями-Дейд, щата Флорида, КАТРИНА БАРКСДЕЙЛ противозаконно е извършила углавно престъпление и е убила човек, а именно ЧАРЛС БАРКСДЕЙЛ, като умишлено е целяла да предизвика смъртта на гореспоменатия ЧАРЛС БАРКСДЕЙЛ чрез удушаване с оръжие, а именно кожено приспособление, в нарушение на наказателно постановление 782.04(1) и 775.087 и дава лош пример за извършването на други подобни дела, нарушаващи закона, спокойствието и властта на щат Флорида.

Мичъл Каплан

Председател на Висшия състав

на съдебните заседатели

4.

Законите на Соломон

Никога няма да нося пейджър, да карам порше и да се перча с ключ от „Фи Бета Капа“… дори и да ги имах.

13.

Сексиграчки

– Искаш да кажеш, че Чарлс Барксдейл е насилвал Катрина да правят извратен секс? – опита се да надвика вятъра Виктория.

– Не физически – отвърна Стив. – По-скоро емоционален натиск: „Ако ме обичаш, ще направиш това.“ И финансов: „Виж какво ти дадох.“ Плюс основния коз: „Ако не носиш кожени дрехи, ако не ми нашибаш задника, ако не искаш да ме връзваш, ще те зарежа и ще си намеря някоя друга, която ще иска.“

Виктория се усъмни:

– Кат ли ти го каза?

– Кое?

Стив натискаше копчетата, търсейки радиостанция. Гюрукът на древния му кадилак беше свален и двамата се движеха през Маями Козуей към Саут Бийч, колата оставяше дири от задушлив пушек след себе си. На задната седалка Боби четеше с мълниеносна скорост наръчник по съдебна медицина „Медико-юридическо разследване на смъртта“. Виктория беше видяла една снимка от аутопсия и се беше извърнала.

Момчетата Соломон, както беше започнала да ги нарича наум, я бяха взели от дома й, Стив беше казал, че може да поработят на път към офиса. Като видя кабриолета, разбра, че косата й щеше да стане на нищо за две минути. Но като добър боец не се оплака.

Беше на другия ден, след като подписаха договора с Катрина, която веднага беше арестувана, бяха й взели отпечатъци и я бяха затворили за предумишлено убийство. Имаха да свършат сто неща, като започнеха с подготовката за заседанието, на което щеше да се разгледа гаранцията. Виктория не беше имала време да разпита новата им клиентка и беше принудена да разчита единствено на преразказа на Стив за това, което Катрина му беше казала. Естествено, не си беше водил записки. Ако тя беше водила шоуто, щяха да имат записана на касета всяка сричка и показанията вече щяха да са отбелязани с индекси и подчертани с различни цветове. Когато каза това на Стив, той снизходително се усмихна и й каза, че в началото на делото е по-добре да оставиш паметта на клиента гъвкава.

Гъвкава, помисли си тя. Хлъзгава адвокатска дума.

Нищо нямаше да излезе от този насилствен брачен съюз. Разбира се, Соломон имаше голям опит. Но беше толкова агресивен, безпардонен, че щеше да ги вкара в невероятна беля. Още му беше бясна, задето й открадна клиентката, но се беше заклела да му свикне на номерата. Това дело й трябваше, за да си стъпи на краката, да започне да изгражда практиката си. Колкото до ученето на процедурните тактики от Соломон, внимателно щеше да наблюдава всеки негов ход и после да прави точно обратното.

Явно беше успял да намери станцията, която искаше, защото престана да си играе с копчетата и Робърт Палмър запя, че жената е направо неустоима. Виктория се надвикваше с музиката и с вятъра:

– Кат ли ти каза, че Чарлс е щял да я зареже, ако не е изпълнявала желанията му?

– Не с тези думи. Аз попълних празните места вместо нея.

– Казал си й какво да говори?

– Допълних отговорите й.

– Има голяма разлика, а?

– Това им е работата на адвокатите, Виктория.

_Виктория_, помисли си тя. Няма вече „Вики“. Поне започваше да се отнася с уважение към нея. Докато минаваха по моста, тя завистливо погледна към огромния кораб за круизи, който минаваше през канала и се отправяше към Атлантическия океан. Пътниците махаха на рибарска лодка, която пореше по дирята, останала след тях. Въздухът имаше солен вкус и вятърът брулеше косата й.

– Твърдиш, че Чарлс е принуждавал Кат да го души като част от съпружеските им отношения – продължи тя.

– Съпружески отношения? Кой говори така?

Виктория махна към задната седалка.

– Аз говоря така пред деца.

Боби се обади:

– По странен начин са се клатили с кожената пръчка. Голяма работа!

На входа на ферибота светна червено и Стив рязко спря, спирачките изскърцаха като крясък на пеликан. Сутрешното слънце беше все още ниско на югозапад в небето, но топлеше като ръкавица лицата им. От другата страна на канала се издигаха стотици жилищни небостъргачи за милиони долари, защитени с ров от реалния свят. Право пред тях имаше градски автобус, билбордът отзад рекламираше безплатни консултации с усмихнат мустакат адвокат. Hablamos Espanol.*

[* Говорим испански (исп.). – Б.пр.]

Виктория махна с ръка, за да разкара дизеловите изпарения.

– Можеш ли да вдигнеш гюрука?

– Не работи – отвърна Стив.

Тя направи физиономия, но не каза нищо.

– Извинявай, че не карам порше като Бигбай – каза Стив.

– Не започвай.

– Не нося пейджър, нито ключ от „Фи Бета Капа“ като баровеца.

– Ти нямаш ключ от „Фи Бета Капа“ – контрира го Боби.

– Благодаря за подкрепата, хлапе – отвърна Стив.

Пак се заигра с радиото, избра нещо, което звучеше като сутрешна тръба, и Боби доволно се провикна:

– „Стрелецът ритна камбаната“.

– Класика – каза Стив, когато песента започна.

Виктория се заслуша за миг, нещо за ревове и сълзи и хвърляне на топове, но не можа да му хване смисъла.

– Не обичаш ли реге? – попита Стив.

– Не разбирам жаргона.

– Ще те науча. Това е езикът на захарните плантации, музика на потиснати и бунтари.

– Ти за бунтар ли се смяташ? Адвокат с мачете?

Той повдигна рамене.

– Просто ми харесва музиката.

Светна зелено, Стив запали двигателя и старият кадилак се задави и закашля, но успя да задмине автобуса.

– И докъде бях стигнал?

– Секс – припомни му Боби.

Виктория попита:

– Наистина ли разговорът е подходящ за момче…

– Боби ги знае тези работи – прекъсна я Стив. – Катрина си слага кожена маска и дантелен корсет и връзва Чарли с разперени ръце и крака на леглото. Той има яка на врата си с две кожени каишки, които са вързани за стълбовете на кревата. Затяга яката около врата си, като се обляга назад, и я отпуска, като се навежда напред. Идеята е да си спре кислорода и да увеличи силата на оргазма си.

– Асфиксиофилия – поясни Боби. – Четох за един човек, който си увил с жица пишоната, вързал я за две лъжички за кафе, наврял едната в задника си, другата в устата, като преди това ги бил свързал с електрически източник. Познайте какво станало?

– Причинил голямото спиране на тока през 2003 година? – отвърна Стив.

Боби издаде звук, сякаш парче бекон се пържеше в тиган.

– Електроекзекуция.

– И Барксдейл имал нещо в устата. Латексов чеп.

– Това е отвратително! – Виктория сбърчи нос.

– Но засяга защитата ни. Защо?

– Защото не е можел да извика с тази изкуствена джаджа в устата – отвърна тя.

– Искаш да кажеш – изкуствен чеп.

– Някои жени съдебни заседателки може да се обидят от думата. Така че реших да я смекча.

„Да я смекча? Наистина ли го казах?“

Стив се разсмя.

– Това е криминално дело, а не „Улица Сезам“. Знаеш ли колко думи има за пенис?

– Аз знам двайсет и шест – намеси се Боби. – По една за всяка буква от азбуката.

– Успокой топката, хлапе – каза Стив.

– Анаконда, бастун, велурен калъф…

– Не сега, Боби!

– Градински маркуч, джойстик, едноок червей…

– Сложи точка.

– Жило, змей с дисаги, идалго…

– Казах стига! – заповяда Стив.

– Като се замисля – каза Виктория, – когато аз бях ученичка, учехме само речта на Линкълн при Гетисбърг*.

[* Историческа битка по време на Войната за независимост. – Б. пр.]

– Не ме гледай мен – отвърна Стив. – Не съм го учил аз тези работи.

– Кашер краставичка – побърза да го опровергае Боби. – Това ти ми го каза.

– Това е част от етническото ти наследство. Виж, няма лошо да се ебаваш с нас, но ако продължиш в същия дух и пред доктор Равкдрайв, тя ще ме сметне за перверзник и ще те навре в някоя държавна болница.

– Коя е доктор Равкдрайв?

– Лиса Равкдрайв – поясни Боби – ДРИСЛИВА КРАВА.

– Предупреждавам те – каза Стив и после се обърна към Виктория. – Равкдрайв работи за Семейни грижи. Иска да ми отнеме Боби.

– Чичо Стив казва, че ще идем на някой безлюден остров, ако съдията е против нас.

– А защо просто не обжалвате? – попита Виктория.

– Хайде да не се разсейваме – рече Стив. – Барксдейл лежи проснат на кревата. Катрина прави магиите си и го изпразва. Развързва му ръцете, но му оставя яката. После се измъква от леглото и отива до бара.

– Защо не го е отвързала тогава?

– Казва, че бил готов за втори рунд след почивката. Така че тя си налива питие на бара и чува че нещо става в леглото. Чарли се мята и от гърлото му излиза хриптене. Тя се спуска към него и вижда, че яката се е впила във врата му. Отнема й малко време да отпусне каишките, но когато успява да свали яката, той вече не диша. Набира девет-едно-едно. Край на историята.

Виктория обработваше информацията, докато се насочваха на изток по Фифт Стрийт, на три пресечки от океана. Бяха оставили центъра на Маями зад гърба си, неговите небостъргачи, напълнени като пчелни пити с адвокати и банкери в тънки вълнени костюми, улиците, обгърнати от прохладните сенки на самите сгради. Тук всичко беше по-ярко, цветовете на ниските измазани сгради, шортите и ризите на хората, които влачеха хладилни чанти и сгъваеми столове към плажа. Неочаквано се почувства щастлива, че е с момчетата Соломон и работят заедно, на светове разстояние от претъпканите зали и коридори на съдебната палата.

– Случайно задушаване в резултат на извратен секс? – каза тя. – Мислиш ли, че съдебните заседатели ще го преглътнат?

– Не знам, но ще перифразирам въпроса ти при подбора на съдебните заседатели.

– Знаеш какво искам да кажа. Изглежда доста невероятно.

– Само защото двамата с Брус никога не сте опитвали нещо по-екзотично…

– Не започвай – строго каза тя. – Нямаш ни най-малка представа какво правим двамата с Брус.

– Разкажи ми всичко подробно. Имам трийсет секунди.

– Спри колата!

– Стига де, само се пошегувах.

– Спри веднага!

Той отби и спря до бордюра. Една сива рибарка прелетя наблизо и изчурулика _кери, кери, кери_ – също като изоставен любовник.

– Какво ти става? – попита Виктория, без да изчака отговора. – Тъкмо почнахме да се разбираме и ти пак започна с лайнарщините. Извинявай, Боби.

– Няма проблем – чу се глас от задната седалка.

– Ако ще работим заедно, трябва да престанеш да се държиш така.

– Добре. Добре.

– Трябва да сдържаш простака в себе си.

– Извинявай. Нека да продължим нататък.

– Не бързай толкова – каза Виктория. – Дай да стигнем до корените на това.

– Няма корени.

– Да погледнем вътре в Стив Соломон.

– Вътре няма нищо – изстреля той в отговор.

– Признай си честно – тя го погледна втренчено и улови изблик на страх в очите му. О, това е нещо ново, реши тя. Вероятно можеше да се справи със самоуверена жена в съда, но ако някой навлезеше в личното му пространство, се разтреперваше от страх. – Кажи ми честно, Соломон, падаш ли си по мен?

– Какво!

– Фантазираш ли си разни неща преди лягане? Ние двамата между лавиците с книги в юридическата библиотека?

– Никога не съм бил в юридическата библиотека.

– Пишеш ли името ми върху записките си и рисуващ ли сърце около него?

– Не си мой тип, Лорд.

– Защо? Имам мозък, но нямам рудницици.

– Точно така. Върви да се ожениш за Краля на авокадото.

– Защо злобееш толкова срещу мен? На какви чувства не даваш израз?

– Първоначално реших, че си богата нахалница. Безкомпромисна, арогантна и нахакана. Но със страхотни крака. Мислех, че съм го изразил доста ясно.

– А сега?

– Сега, понеже се налага да работим заедно, те търпя.

– И това е всичко – каза тя.

– Това е всичко.

– Добре, тогава значи е взаимно – отвърна тя.

Десет минути по-късно Стив паркира колата на открития паркинг и минаха пеша по Оушън Драйв, като се смесиха с обичайната навалица от почернели туристи и скейтбордисти. Беше слънчев топъл ден, от Атлантика подухваше постоянен бриз. Докато вървяха към офиса му, Стив се опита да анализира това, което току-що се беше случило. Защо беше започнал с тези евтини шегички? Защо не можеше просто да си признае какво изпитва?

_Защото не казваш на годеницата на друг мъж, че въздухът започва да пращи, когато влезе в стаята и да съска, когато си тръгне._

Ето това беше болезнената истина. Макар да знаеше, че не го бива по интроспекциите, той бръкна още по-дълбоко. Откакто разбра, че Виктория е сгодена, полагаше всички усилия да се убеди, че не го привлича. Сега направи всичко възможно, за да я вбеси. Чувстваше се като непохватен шестокласник, който понеже не може да заговори най-хубавото момиче в класа, дърпа плитките й. И тя просто го отблъсква.

_Бъди честен, Соломон. Падаш ли си по мен?_

Nolo Contendere. Щеше да се признае за виновен в извършването на по-малко престъпление, за да избегне преследването за по-тежко, но само пред себе си. Пред Виктория ще задържи фронта и ще се прави, че едва я понася. Никога не би споменал за чувствата си и със сигурност не би предприел нещо в тази посока. Първо, защото щеше да навреди на общата им работа. Второ, защото в този несигурен свят беше сигурен поне в едно: каквото и да изпитваше той към Виктория Лорд, тя не изпитваше нищо подобно към него.

5.

Законите на Соломон

Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех.

14.

Успех срещу превъзходство

– Първо аз – извика Боби и тичешком се втурна в покритата с мазилка розова двуетажна сграда.

Беше строена през 30-те години, но нямаше нищо от чара на арт деко. Никакви изящни извивки или орнаментални фризове. Никакви дъбови или катедрални тавани. Стените бяха направени от хоросан, примесен с пясък от плажа и разяждащото действие на солта причиняваше корозия на водопровода и електроинсталацията. В резултат на това сградата беше подложена на спиране на тока и преливане на тоалетните. Табела на стената с цвят на зеленикава морска пяна гласеше „Манекените“.

Три млади жени – невероятно високи, невероятно слаби – прекрачиха входа и излязоха навън. И трите бяха с изрязани шорти, изрязани горнища и отворени сандали с десетсантиметрови токчета.

– Здрасти, Стив – изгукаха в един глас.

– Чакай да отгатна – каза Виктория. – Секретарките ти.

– Това е модна агенция – призна Стив.

– Сериозно? Аз пък реших, че е Върховният съд.

– Добре, слушай, Лорд. Да стигнеш до офиса ми е все едно да минеш по нагорещени въглени, така че каквото и да става, не спирай.

– Защо?

– Ще видиш.

Стив хвана Виктория за ръка и бързо я преведе през вратата. Във фоайето две други млади жени – метър и осемдесет високи близначки с дълги лененоруси коси – стояха на регистрацията и разглеждаха контактни копия на снимки в близък план.

– Здрасти, Стив – казаха те едновременно. – Кога ще…

– Лекси, Рекси – поздрави ги Стив, без да спира. – Не сега.

– Но ти обеща – каза Лекси. Или може би това беше Рекси.

– Дължиш ни го – намеси се и другата. – Помниш ли?

– Зает съм – опита се да се провре покрай тях, но жените, слаби като вейки, грациозно се извъртяха въпреки сандалите с високи токчета и му препречиха пътя. В прилепнали минирокли, едната сигнално червена, а другата сигнално зелена, с разкрачени крака, двете изглеждаха като Айфелови кули близнаци с коледна украса.

– Знаеш ли как се паркира на Оушън Драйв? – попита Лекси.

– Знам, знам – каза Стив.

– Къде са ни тогава стикерите за инвалиди? – намуси се Лекси.

– Днес трябваше да вървим три пресечки – добави Рекси.

– С нашите обувки „Джими Шус“ – възмути се Лекси.

– Не сте инвалиди. – Стив се провря между двете жени.

– Анорексията не се ли брои? – попита Виктория.

– Хайде! Моят офис – _нашият_ офис – е на втория етаж. – Стив се опита да я накара да побърза. Боби вече се качваше по стълбите.

– Мезонетът – каза Виктория. – Помня.

– Стига си се занасяла. Не плащам наем, вместо това уреждам правните проблеми на агенцията. Върша работа и на моделите. Номерът е да се качиш горе преди да…

– Стив, почакай малко! – една потъмняла от слънцето млада жена в шорти от ликра и спортно горнище се приближи към тях.

– По-късно, Джина – каза Стив. – Сега имам работа.

– Аз също.

Освен нацупена муцунка и надути гърди – рудницици, реши Виктория, – Джина имаше медноруса коса, лъскава като ново пени и подстригана на черта с бретон. Манекенката протегна лявата си ръка и показа диамант с големина на очна ябълка.

– Пако ме помоли да се омъжа за него.

– Явно си приела – каза Стив.

– За една нощ. После размислих. Той е поредният евробогаташ, който иска да клати модели. Сега нищожеството си иска пръстена обратно.

– Какво нахалство!

– Не трябва да му го връщам, нали?

– Откъде да знам? – попита Стив.

Виктория се намеси:

– По правило годежният пръстен се смята за подарък. Така че дори да няма сватба, жената запазва пръстена.

– Личи си кой е получил награда книга по договорно право – каза Стив с престорено възхищение. – Джина, това е Виктория, новата ми съдружничка.

– Супер! – каза Джина. – Ще ми станете ли адвокат, ако копелето реши да ме съди?

– Трябва да те предупредя, Джина – продължи Виктория с адвокатски тембър – ако си смятала да скъсаш ab initio, годеникът ти може да те съди за измама и да си получи пръстена обратно.

– Аб какво? – попита Джина.

Боби се намеси:

– Ab initio– от началото. Тоест още от началото ли си планирала да разкараш човека, както разкара търговеца на изкуствени торове, който плати за циците ти?

– Голяма уста имаш, Боби – каза Джина. После ахна лекичко и сграбчи лявата ръка на Виктория. – Леле боже! Виж твоя! Страхотен е! – Буквално й потекоха лигите над диаманта, полиран във формата на смарагд, поставен на четири пиедестала с малки диамантчета, които се нижеха нагоре по каналчетата от двете им страни. – Моделът е страхотен. Малките диамантчета са като бляскава стълба към небето.

– Защо му е на един мъж да подарява на жена подобен пръстен – попита Стив, – когато само за малка част от парите може да си купи плазмен телевизор?

– Не го слушай – каза Джина. – Той е най-неромантичният мъж, с когото съм спала. А съм прекарала доста кретени.

– Но виж кой се оказа най-големият – усмивката на Виктория беше толкова сияйна, колкото и диамантът й.

– Виктория, ако скъсаш с годеника си, ще му върнеш ли пръстена? – попита Джина.

– Със сигурност ще се омъжа за Брус, така че това е хипотетичен въпрос.

– Но ако все пак нещо се случи – настоя Джина, като тръгна с тях нагоре по стълбите. – Ако го хванеш да ти изневерява.

– Не мога да си представя Брус да направи подобно нещо – отвърна Виктория.

– Аз мога – рече Стив. – Хванат на калъп със закръглено авокадо.

– Или ако ти омръзне и си намериш някой друг? – настоя Джина.

– Това – каза Виктория, повече от напълно уверена, – никога няма да се случи.

Виктория разгледа чакалнята на Стив също както детектив местопрестъпление. Избледняла мазилка по стената и примигващи флуоресцентни лампи. Клиентски столове, покрити с напукана изкуствена кожа, но клиентите ги нямаше. Секретарката седеше на бюрото си и добре че телефонът не звънеше, защото тя нямаше да може да го вдигне. Секретарката беше надуваема кукла в естествен ръст, която приличаше страшно много на Памела Андерсън по бикини. Бюрото й беше затрупано от празни картонени кутии от китайска храна и купища неотворена поща. Повечето пликове приличаха на сметки.

Виктория никога не беше виждала офис на адвокат – и изобщо друг офис – подобен на този. Мокетът, някога индустриално сив, беше осеян с петна от кафе, а малкото чисти места бяха протрити. Въздухът миришеше на прах и плесен.

Добре, не беше очаквала ламперия От тиково дърво, но това…

Какъв неудачник…

Опита се да потисне онова, което чувстваше. Че е била измамена. Че Соломон е мошеник на дребно, евтин далавераджия – направо кокошкар.

Стив се опита да види чакалнята си през очите на Виктория. Винаги беше смятал офиса си за долнопробен, но сега му изглеждаше направо като бордей. По дяволите, материалните неща за него нямаха никакво значение. Как можеше да го обясни, без да изглежда като пълен неудачник? Искаше да й разкаже за делата pro bono– клиенти със справедливи каузи и тънки портфейли, – но щеше да изглежда толкова преднамерено, толкова отбранително, че реши да си замълчи.

Отнякъде се чу пуфтене, после удряне на метал в метал.

– Ти ли си Сеси? – попита Стив.

Гласът на жената се чу иззад Памела Андерсън.

– Не, шефе, Сандра Дей О’Конър е.

В пространството между стола на Памела Андерсън и стената набита двайсетинагодишна жена се беше изпружила по гръб върху една лежанка. Докато вдигаше щангите и се напрягаше под тежестта им, псувайки на испански, татуираната върху огромния й бицепс кобра се навиваше и развиваше.

Беше облечена с изрязан потник и джинси с ниска талия и кожата й беше с цвят на крем карамел. Вратът й изглежда беше свързан с раменете чрез дебели стоманени въжета и раменете й бяха нагънати от мускули. Веждите й бяха оскубани и сведени до дълги диагонални тирета, едното беше пронизано от три метални топчета. Имаше огромна грива от къдрава червеникавокафява коса.

– Малдито! – издиша жената, когато свали щангата. – Кой ще ми помага? – Акцентът й беше от Литъл Хавана.

Боби побърза да се приближи към нея.

– Аз, Сеси.

– Грасиас, умнико.

Боби държеше ръцете си върху щангата, докато жената направи още две повторения, след което с пуфтене остави щангата върху поставката. Все още легнала по гръб, Сеси погледна нагоре към Виктория и каза:

– Шефът няма никакви обноски. Аз съм Сесилия Сантяго.

– Личната ми асистентка – добави Стив.

– По-скоро личната му робиня. Ти онзи прокурор ли си?

– Бивш прокурор – каза тя. – Виктория Лорд. Здравей, Сесилия.

– Както кажеш.

– Хей, Сеси, когато свършиш с правенето на рамене, можеш ли да ни насрочиш пресконференция за делото „Барксдейл“.

– Етично ли е? – попита Виктория.

– Ф. Лий Бейли щеше ли да зададе този въпрос?

– Вероятно не. Но той беше лишен от адвокатски права.

Сеси скочи на крака. Сега вече можеше да се прочете съобщението, щампосано върху потника й: „Всички мъже са животни, някои обаче стават за домашни любимци.“ Имаше и още една татуировка – зелена риба меч, която сякаш се издигаше от колана на ниско изрязаните й джинси и скачаше над пъпа й.

– Лорд, цар Соломон разказвал ли ти е нещо за мен?

– Без да навлиза в детайли – дипломатично отвърна Виктория.

– Не съм извършила кой знае какво. Нещо като кражба от магазина.

– Да – каза Стив, – само дето задигна тойотата на Енрике.

– Гаджето ми. Чукаше братовчедка ми Лурдс зад гърба ми. Така че взех колата му назаем.

– Преби го, после бутна колата му от рампата за лодки в Матсън Хамък.

– Няма да се обвинявам сама. – Сеси погледна подозрително към Виктория. – Сега ще трябва да робувам и на двама ви ли?

– Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно – каза Виктория, без да вярва дори за Миг в това.

Сеси прокара кървавочервените си нокти по плочките на корема си, като свиваше и отпускаше мускули. Рибата меч помаха с опашка.

– Виж, Лорд, не правя кафе. Няма да нося непотребните ти маркови дизайнерски парцали на химическо и не пиша на компютър. Разбрахме ли се?

– Сеси пише – продължи Стив. – Но не знае правописа.

– Това е от лексията – каза Сеси. – Ако ме уволниш, ще ти съдера задника в съда.

– Нямаш дислексия. Просто те мързи да си провериш правописа.

– Хей, Лорд, чуй това? Казва, че испаноговорещите са мързеливи. Ще се обадя на Комисията за равни права.

– А аз ще се обадя на ченгето, което отговаря за теб – каза Стив.

Виктория гледаше удивено. Никога не беше виждала такава липса на професионализъм. Можеше ли изобщо да се работи на такова място?

Сеси се разсмя.

– Браво, шефе.

– Браво и на теб, Сеси.

Размениха „пет“ над главите си, после се удариха с гърди като футболисти, които се радват на тъчдаун.

Добре, значи това беше ритуал, помисли си Виктория. Първо си разменяха любезности, после си засвидетелстваха чувства. Вече излизаше, че четирима души ги е грижа за Соломон. Онази възрастна двойка, Марвин и Тереса, които вървяха по петите му из съдебната палата; сладкият, нуждаещ се от грижи Боби и сега тази напомпана със стероиди секретарка мъжкарана. С какво толкова ги привличаше?

Изпускам ли нещо? Или съм прекалено нормална, за да принадлежа към фен клуба на Стив Соломон?

– Добре, всички да влязат в кабинета – каза Стив. – Да поговорим как ще спечелим едно дело за убийство.

Когато Стив поведе отбора към личния си кабинет, Виктория усети мирис на гнили зеленчуци и чу звуци сякаш метални кофи за боклук се блъскат една в друга. Точно под мръсния прозорец, в дясната уличка, имаше зелен контейнер за отпадъци и големи конски мухи кръжаха над отворения му капак. От другата страна на уличката се издигаше триетажна жилищна сграда и на най-близкия балкон петима голи до кръста мъже удряха с пръчки метални тигани и неща, които приличаха на барабани, направени от двеста и петдесетлитрови варели.

– Метъл банда от Тринидад – каза Стив.

– Това е окуражаващо – каза тя. – Реших, че е затворнически бунт.

За да избегне вонята и дъненето, Виктория се оттегли в ъгъла на стаята, където бълбукаше аквариум, в който имаше половин дузина ръждиви на цвят ракообразни.

– Чакай да отгатна. Бракониерстваш в свободното си време и ловиш раци.

– Подценяваш ме.

– Клиентите му отвличат хладилни камиони, които идват от Кийс – каза Сеси.

Виктория огледа останалата част от помещението. На едната стена имаше карикатура в рамка на съдебна зала, пълна с вода. Виждаха се перките на две акули, които пореха водата и се насочваха към съдията. Надписът гласеше „Адвокатите се приближават до банката на съдията“.

Естествено, че Соломон ще харесва това.

Виктория се беше навряла в чистилището. Какво беше станало с големия й план? Пет години на държавна служба, после работа в престижна фирма, като всичко това води до съдружничество и доживотна служба. Или може би съдийско място.

Съдия Лорд.

Но ето къде се беше озовала, вдишваше изпаренията от боклука, плановете й се сгромолясаха, кариерата й се провали.

Докато гледаше напуканата мазилка по стените и изпитваше смесени чувства на гняв и съжаление, Виктория каза:

– За такъв печен адвокат, Соломон, офисът ти… – Как да го кажеше по-деликатно? – … е същински кенеф.

Това беше, помисли си Стив. В сравнение с типовете, дето газеха дебелите килими в центъра. В сравнение с Бигбай, предположи той, с всичките му наследени пари. Какви бяха ценностите й всъщност? Ако я впечатляваха богатството и общественото поведение, може би беше по-добре, че е заета.

– Това важно ли е за теб, Виктория? Мрамор по пода, махагон по стените?

– За добро или за зло, така измерваме успеха.

– Успехът никога не бива да се бърка с превъзходството.

– Ето пак се почна – обади се Сеси. – Винаги използва тия дивотии, за да ми обясни защо чекът със заплатата ми закъснява.

Стив се приближи до аквариума с раци, взе стара кифла от една чиния и я начупи на парчета във водата. Наблюдаваше как ракообразните се скупчват над всяко парче като фенове след спринт на Бари Бондс*.

[* Известен бейзболист от САЩ. – Б.пр.]