Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 23 страниц)

„Не си от тези, дето режат глави.“

Може Кралицата да беше казала истината. Може би правото беше грешка. Мъчеше се да бъде силна, да преодолее несигурността си. Но вероятно не притежаваше нужните качества. Рей Пинчър със сигурност се съмняваше в способностите й.

Какви бяха тези глупости Пинчър да седи като втори прокурор? На Стив идеята изобщо не му допадаше. Край на веселбата в съдебната зала, това беше сигурно. Пък и Пинчър щеше още повече да изнерви Виктория. Стив се зачуди дали тя ще издържи.

Докато се подготвяше за делото, Стив я беше намерил в бюлетина на Адвокатската колегия „Ноло контендере“. Магистърска степен от Принстън, и то със специално отличие, право в Йейл, наградена статия в правния журнал. Добро образование в сравнение с неговата бейзболна стипендия в колежа в Маями и вечерен правен факултет в Кий Уест.

Освен шикарната академична справка, отдолу имаше и кратка бележка: „Надяваме се, че Виктория ще се присъедини към отбора по тенис «Мечът на справедливостта». Печелила е три поредни години тенис турнира за момичета «Ла Горе Кънтри Клъб» в университета.“

Ла Горс. Стари пари, поне по стандартите на Маями, където за прародители се смятат контрабандистите на марихуана през 80-те години на двайсети век. Таксата за участие в Ла Горе беше повече от чистата му годишна печалба. Преди трийсет години никой с фамилия Соломон не би могъл дори да припари там.

Защо Виктория Лорд се въртеше в мръсната съдебна палата, гъмжаща като кошер от ченгета и престъпници, изпаднали адвокати, утрепани от работа социални работници, озлобени съдебни заседатели и сенилни съдии? Място, където графикът с искове от осем сутринта – парад на отрепки – можеше да сломи духай преди кафето й с мляко да е изстинало. Стив се чувстваше като неразделна част от това място, забавляваше го взаимодействието на ченгета и престъпници, но… Виктория Лорд? Да не би да се беше загубила по пътя към някоя фирма с дебел килим в центъра? Раци за обяд, тенис в пет.

Стив се опита да следи разговора. Съдия Гридли излагаше възгледите си за плейофи на университетския футбол – грандиозна идея, повече мачове, на които да се залага, – когато ги прекъсна мобилен телефон, който звънеше с началните тактове на Хенделовата „Алилуя“.

– Извинете ме – каза Пинчър, докато търсеше телефона си. – Щатски прокурор. Какво? Боже мой! Кога? – Слушаше няколко секунди. – Обадете ми се, когато аутопсията приключи.

Пинчър затвори телефона и се обърна към останалите.

– Чарлс Барксдейл е мъртъв.

– Сърдечен удар ли? – попита съдията, като се потупа по гърдите.

– Удушен. От жена си.

– Катрина? – попита Виктория. – Не може да бъде.

– Сигурно е имало защо – каза Стив, както винаги адвокат по защитата.

– Твърди, че станало случайно – отвърна Пинчър.

– Как може случайно да удушиш някого? – попита съдията.

– Като правиш секс по невъобразим за Бога начин – отвърна Пинчър. – Намерили Чарлс вързан на някакъв извратен уред.

– Това е сензация – отвърна Стив. – Само за Лари Кинг.

– Чарлс беше скъп приятел – продължи Пинчър, – не само дарител за кампанията. Да умре по такъв начин… – Той тъжно поклати глава. – Ако се стигне до процес, аз сам ще го водя.

Пинчър не се поддаваше кой знае колко на истински емоции, помисли си Стив, но старият мошеник изглеждаше разстроен.

– Чарлс беше благороден мъж, благотворител, добър човек – продължаваше прокурорът.

Сега звучеше така, сякаш репетираше заключителната си пледоария.

– Боже, с удоволствие бих я защитавал! – каза Стив.

– Вдовицата ще си избере Ед Шоат или Рой Блек – предсказа съдия Гридли.

– Аз съм добър колкото тях.

– Не става дума за намушкване с нож в събота вечер в Либърти Сити – рече Пинчър. – Това е висшето общество.

Пинчър беше прав, Стив го знаеше. Беше водил дузина дела за убийства, но повечето бяха за малко пари или без пари. Никога не бе имал клиенти с възможностите на О. Джей Симпсън или Клаус фон Бюлоф. Или с красотата и блясъка на Катрина Барксдейл. Не познаваше семейство Барксдейл, но беше чел за тях. Чарлс беше натрупал милиони от строеж на небостъргачи с луксозни апартаменти, докато колекционираше правени по поръчка яхти и жени трофеи. Катрина беше номер три или четири. Съпруга, не яхта. Снимки на стария мераклия и младата женичка редовно се поместваха в „Оушън Драйв“ и „Маями Хералд“. Не можеше да отвориш ресторант или да организираш благотворително мероприятие без звездната двойка. А когато съпругът й си оставаше у дома, Катрина висеше на ръката на някой художник или музикант по младежките модни партита.

„Адвокатът, който се заеме с делото, ще стане известен.“

Стив си представяше Съдебната палата заобиколена от телевизионни камиони, генераторите бръмчат, гора от сателитни чинии, армия от репортери. Истински панаир на паркинга, продавачи продават фланелки с надпис „Освободете Катрина“, границадо* и арепа**. Щеше да има телевизионни интервюта, статии в списания, анализатори щяха да критикуват стратегията на защитата и прическата му. И накрая идваше хонорарът. Не че парите го привличаха. Но разходите около Боби се увеличаваха лавинообразно, а му се искаше да задели и някой и друг долар настрани за образованието на момчето.

[* Замразен плодов сироп (исп.). – Б.пр.]

[** Царевична питка. – Б.пр.]

Нямаше ли да е супер да си вървят рамо до рамо с Пинчър? Копелето щеше да се опита да язди понито чак до губернаторската резиденция. Това още повече засили желанието му да поеме делото. Мразеше претенцията и фарисейството, но най-вече мразеше грубияните. А Рей Пинчър беше и трите неща едновременно.

– Тази не е от твоята лига, Соломон – каза Пинчър, удряйки точно в слабото място.

„Не е от твоята.“

Боже, колко мразеше подобни неща! Но това породи още една обезкуражаваща мисъл.

И Виктория Лорд ли не беше от неговата лига?

ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК МАЯМИ-ДЕЙД

ИЗВАДКА ОТ СПЕШНИТЕ ПОВИКВАНИЯ

_Диспечер:_ Полиция Маями-Дейд. Един момент моля.

_Жена:_ 911? По дяволите, чувате ли ме? 911?

_Диспечер:_ Полиция Маями-Дейд. Спешен случай ли е?

_Жена:_ Съпругът ми! Съпругът ми не диша!

_Диспечер:_ Запазете спокойствие, госпожо. Пречи ли му нещо да си поеме въздух?

_Жена:_ Не знам. Не диша.

_Диспечер:_ Хранеше ли се?

_Жена:_ Правехме секс. О, Чарли, дишай!

_Диспечер:_ Кажете си името и адреса, госпожо.

_Жена:_ Катрина Барксдейл, Касуарина Конкурс 480, Гейбълс Истейтс.

_Диспечер:_ Опитахте ли изкуствено дишане?

_Жена:_ Съпругът ми е Чарлс Барксдейл. Чарлс Барксдейл! Джордж Буш ни е идвал на гости.

_Диспечер:_ Изкуствено дишане, госпожо?

_Жена:_ Трябва да развържа Чарли.

_Диспечер:_ Да го развържете?

_Жена:_ Вече свалих маската му.

3.

Цинк Амебата

Докато крачеше по коридора пред съдебната зала на съдия Гридли, мислите на Стив се насочиха далеч от процеса за контрабанда на птици. Искаше да се докопа до делото „Барксдейл“ преди някоя по-голяма и по-бърза акула да го е изпреварила. Делото можеше да промени живота му. И по-важното – живота на Боби.

Едва миналия месец Стив се беше консултирал със специалист по болести на централната нервна система. Никой не можеше да определи точно какво е заболяването на племенника му, което съчетаваше остро разстройство в развитието с изключителни умствени способности. Момчето можеше цял час да седи със скръстени крака на канапето и да се поклаща напред-назад, изгубено в собствения си свят, и изведнъж да избухне в плач, а след пет минути да започне да рецитира дълги пасажи от „Енеида“.

На латински.

И после на старогръцки.

Лекарят жонглираше с неразбираеми словосъчетания като „фронтотемпорална деменция“, „парадоксално функционално улеснение“ и „задържана невронна стимулация“. Единствената фраза, която Стив ясно разбра, беше „пет хиляди долара на месец“ – таксата за частен учител и терапевт.

Така че колкото повече си мислеше за делото „Барксдейл“, толкова по-митични размери придобиваше то. Естествено, парите и известността щяха да бъдат супер, но търсенето на златното руно беше за Боби. Делото „Барксдейл“ можеше да се окаже билетът му към по-добър живот.

Но как да привлече клиента?

Понеже не се движеше с любителите на хайвер и шампанско, Стив си даваше сметка, че някой трябва да го представи на вдовицата. И то бързо. Видя, че има пет минути преди да си насади задника на банката на защитата по делото „Педроса“ – достатъчно за един телефонен разговор. Като продължаваше да крачи в сумрачния коридор, той набра кантората си от мобилния си телефон.

– Ола! Стивън Соломон и съдружници – обади се Сесилия Сантяго, макар че нямаше никакви съдружници.

– Сеси, знаеш ли кой е Чарлс Барксдейл?

– Мъртъв богат бял мъж. Казаха го по новините.

– Познаваме ли човек, който да е близък с жена му Катрина Барксдейл?

– Прислужницата й?

Сеси не беше най-добрата секретарка, но работеше за без пари. Културистка с избухлив нрав, благодарна на Стив, че я отърва от затвора преди година, когато спука от бой гаджето си, което кръшкаше.

– Още ли ходиш по клубовете на плажа? – попита Стив.

– Снощи бях в „Параноя“, онази вечер в – „Генгбенг“.

– Катрина била голяма купонджийка. Не си ли я засичала някъде?

– Майтапиш ли се? Не ме пускат във ВИП залите.

Зад него в коридора се чу писклив глас:

– О, господин Соломон…

Стив се извърна и видя към него да се търкаля лоена топка.

– Гадост! Ще ти звънна по-късно.

Джак Цинкавич задръстваше целия коридор. Четиридесетинагодишен, Цинкавич имаше огромно безформено тяло и велуреното му сако беше толкова издуто на хълбоците, сякаш покриваше кобур с два револвера с по шест патрона. Кожата му беше с цвета на стрида, а белезникавата му коса беше подстригана с машинка, от което квадратната му глава изглеждаше като бетонно блокче. Цинкавич работеше за отдел „Семейни грижи“ в прокуратурата на Пинчър и беше – ако това изобщо бе възможно – още по-голям сухар и от шефа си. Хранеше се сам в кафенето всеки ден и беше известен като Цинк Амебата, защото непрекъснато се въртеше при споразумения. Според Стив беше въпрос на лош късмет, че Цинкавич представляваше щата в делото за попечителство над Боби.

Стив си мислеше, че делото ще е фрас-прас и готово. Аз съм му вуйчо, обичам Боби, естествено, че ще остане при мен. Но нещата бяха загрубели. На прослушването Цинкавич нарече Стив „некомпетентен, негоден и несвикнал със семейния живот настойник“ и предложи грижите за Боби да се поемат от държавата. Стив беше шокиран защо рутинна процедура се превръща в ожесточена улична схватка.

Цинкавич спря с пухтене.

– Вярно ли е, че пак си бил арестуван тази сутрин?

– „Арестуван“ е малко силничко. По-скоро пратен на черната дъска да изтрие тебешира.

– Няма да изглежда добре в делото за настойничество. – Цинкавич изглеждаше доволен като палач, който затяга примката.

– Няма нищо общо с Боби.

– Свързано е с това дали ставаш за родител. Ще трябва да го доведа до знанието на съдията.

– Прави каквото знаеш.

– Притеснява ме, че се повтаря – продължи Цинкавич. – Сестра ти е осъдена за престъпление, ти влизаш и излизаш от затвора, а баща ти е съдия, лишен от права…

– Не беше лишен, сам си подаде оставката.

– Както и да е. Мисълта ми е, че цялото ви семейство изглежда забележително неподходящо да се грижи за дете със специални нужди.

– Пълни глупости, Амеба, и ти го знаеш.

Стив се проклинаше за безразсъдството си. С наближаването на изслушването за настойничество престоят му в пандела днес не беше най-умното нещо.

– Държавата просто взима присърце интересите на Робърт – отвърна Цинкавич.

– Държавата няма сърце.

– Имаш неправилна нагласа. Това е другото, което възнамерявам да сведа до вниманието на съдията.

– Ако си приключил, трябва да вървя.

– Не и преди да определим дата за домашна визита. Не си разрешил на доктор Равкдрайв да продължи с посещенията си.

– Тя плаши Боби. Не искам да идва.

– Нямаш избор. Или ще я пуснеш, или ще извадя съдебна заповед и ще приберем Боби.

– Ще извадиш друг път!

Стив усети как го залива гореща вълна и се помъчи да овладее гнева си. Първо евтиният удар по баща му, сега заплахата да отведе племенника му. Копелето нарушаваше неписаното правило, че можеш да се подиграваш на противника си за всичко от кройката на костюма му до големината на онази му работа, без обаче да закачаш семейството му.

Цинкавич се ухили мазно.

– Може би няколко дни в общежитието за малолетни ще променят решението на Робърт, а и твоето.

– Ах, ти, кучи сине! – Ръката на Стив се стрелна нагоре, сграбчи вратовръзката на Цинкавич и я омота около юмрука. – Ако щурмоваците ти някога пипнат с пръст племенника ми, лично ще…

Стив навря възела в увисналата шия на Цинкавич, като го натискаше все по-силно и по-силно, докато огромните му бузи не станаха тъмночервени. След като се вторачи за миг в ококорените му очи, Стив го пусна.

– Това е физическо насилие! – изписка Цинкавич. „Нашилие“, така прозвуча.

– Сведи го до вниманието на съдията – отвърна Стив и се отдалечи.

Много умно, помисли си Стив, докато тичаше към съдебната зала. Ужасно умно! Да вбеси човека, който можеше да съсипе живота на Боби.

Никога не бих загубил самообладание така, докато представлявам клиент. Но това е лично.

На средата на коридора той задмина Виктория, притиснала мобилния телефон до ухото си.

– Много съжалявам, Кат – казваше в розовата си нокия. – Ако мога да направя нещо, само кажи…

„Кат? Стига бе! Това да не би да е умалително от Катрина?“

Стив забави ход и изостана няколко крачки.

– Разбира се, че ти вярвам. Знам, че не би го… – каза Виктория. – Двамата с Чарли изглеждахте толкова щастливи заедно. Боже, толкова ми е мъчно за теб!

Добре, има логика. Госпожица победителка на Ла Горс няма как да не познава семейство Барксдейл.

– Моля те обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сериозно.

Виктория затвори и Стив се доближи до нея.

– Приятелки ли сте с неутешимата вдовица?

– Подслушваше ли?

– Хайде де, имаме само минутка.

– Срещаме се в клуба. Защо питаш?

– Уреди ми делото и ще получиш комисионна.

– Ходатайството е незаконно – скара му се тя.

– Мислиш, че Джони Кокран чака да му се обадят ли?

Тя спря на вратата на залата.

– Защо, за Бога, да те препоръчвам на когото и да било?

Той се помъчи да намери отговор, но не можа. Тя влезе в залата със самодоволен вид. Докато вратата се затваряше под носа му, Стив трескаво мислеше. Как можеше да убеди Виктория, че има всичко необходимо, за да помогне на наскоро овдовялата й приятелка? И дори ако повярваше, че е най-добрият адвокат в града, какъвто не беше, защо би му осигурила делото?

Изведнъж откри отговорите и на двата въпроса.

Щеше да промени отношението си. Край на заяжданията, край на обидите. На възобновеното дело „Педроса“ той щеше да покаже милата си и благородна страна. Но пак щеше да спечели. Тя нямаше да бутне делото на неудачник.

„Затова трябва да спечеля делото чисто.“

Добре звучи, реши той. Имаше само един мъничък недостатък. Може би ако неговият контрабандист на какадута беше невинен, той би могъл да спечели чисто. Но дори и късоглед съдия, и спящи заседатели щяха да видят, че Аманчо Педроса е толкова чист, колкото под на кафез.

4.

Скалария на име Стив

Следващата сутрин беше сива и студена, поне по стандартите на Маями. Облаци с цвета на стари монети от пет цента се кълбяха откъм север, ветрове вдигаха прахоляк, листа се откъсваха от върховете на палмите. Вчера делото за контрабандата на птици беше потръгнало. Виктория беше изложила доказателствата си, Стив си беше мерил приказките. Дори беше удържал обещанието си наполовина. Играеше мило, но искаше да спечели. Делото щеше да продължи в десет сутринта. Щеше да се подготви за съда, но преди това трябваше да приключи с домашните задължения.

Във ветровитото си бунгало на Къмкуот Авеню в Коконът Гроув в компанията на Джими Бъфет, който пееше „Охлади ме“, Стив печеше сандвичи със сирене и шунка и разбиваше нектар от папая. Необичайна закуска, но Боби избираше менюто. Такава беше уговорката, детето щеше да си изяжда всичко в чинията, ако то избираше храната.

Независимо от времето Боби носеше широки шорти и тениска на „Флорида Марлинс“. Той беше много слаб, с тънки като свирки ръце и крака и пясъчноруса щръкнала коса, сякаш току-що е бръкнал с пръст в контакта. Образът на идиота на класа – ако ходеше в Карвър, а не учеше у дома – се завършваше от два реда лъскави шини и дебели черни очила, които непрекъснато бяха мърляви и изкривени на една страна.

Боби не можеше да намери пътя към къщи от парка, който се намираше на три пресечки разстояние, но беше в състояние да повтори всичко, което чуеше или прочетеше. Дума по дума. В резултат Стив никога не можеше да спечели спор за настоящи събития, бейзболни резултати или дали е обещал пътуване до Дисни точно преди седемдесет и осем дни, четиринайсет часа и двайсет минути. Лекарите го наричаха ехолалия, обратната страна на заболяването на момчето.

Наскоро Боби беше намерил италиански готварски сайт в интернет и беше луднал по печени сандвичи. За да у годи на племенника си, Стив купи грил за сандвичи, който използваше сутрин, обед и вечер.

Сега, докато оформяше сандвича на Боби със старанието, с което Микеланджело ваел статуите си, момчето стоеше отстрани и наблюдаваше да не сбърка някъде. Ако сиренето потечеше отстрани на хляба или чертите от грила бяха неравни, Боби щеше да се разкрещи, да удря главата си в бара и да хвърля сандвичите из кухнята като фризби.

– Чиабатата* прясна ли е? – попита Боби.

[* Марка италиански хляб. – Б.пр.]

– А ти как мислиш?

– Шунката „Блек Форест“ ли е?

– Абсолютно.

– Сиренето „Рикота“ ли е?

– Овче. Точно както ми поръча, хлапе.

От напрежението в погледа на Боби плутоният и уранът спокойно можеха да се разпаднат. Чак когато извадеха сандвичите от тостера – апетитна смес от шунка и разтопено сирене, хрупкав хляб със симетрични следи от грила – момчето щеше да се успокои. Докато сандвичите се печаха и Джими Бъфет пропагандираше, че живеел за почивните дни и ги вършел едни, телефонът иззвъня. Понеже беше сигурен, че трубадурът от Уест Енд не се обажда да го покани на риба, Стив остави да се включи секретарят.

– Обажда се Хърбърт Т. Соломон. Пенсиониран юрист.

Бащата на Стив беше роден в Савана и макар че Хърбърт Соломон вече половин век не живееше в Дълбокия Юг, беше запазил провлечения си мелодичен говор. Акцентът според Стив беше умишлен и преувеличен, визитната картичка на Хърбърт. В албума му имаше избледняла изрезка от вестник, в която заключителната му реч се описваше като „мелодичен химн към ангелите, простонародна като ферма, по-сладка от меласа, прочувствена като молитва“. Собственият стил на Стив, ако изобщо можеше да бъде описан, щеше да бъде оприличен по-скоро на граната, избухнала в септична яма.

– Съгледвачите ме осведомиха, че пак си бил в панделата – разнесе се гласът от секретаря. – Стивън, учил съм те да печелиш елегантно и със стил, не с щуротии и палячовщини. Кога най-после ще доведеш внука ми долу при мен?

„Долу“ беше Шугърлоуф Кий, малко на север от Кий Уест – личния ГУЛаг на Хърбърт, макар и значително по-топъл от Сибир.

– Някой трябва да научи това момче как се лови риба и е повече от сигурно, че няма да си ти.

Дядо води внуче на риба. Тук заприлича на Норман Рокуел, помисли си Стив не без известна горчивина. Хърбърт Соломон беше от мъжете, които ставаха много по-добри дядовци, отколкото бащи. Колко време беше прекарал със Стив? Колко пъти бяха играли с топка? Излизали заедно? Ходили на екскурзия?

Стив още обвиняваше баща си, че беше поставил кариерата си на първо място, а семейството далеч на второ. Хърбърт Соломон беше станал такъв, какъвто искаше: великолепен юрист и великолепен съдия, преди да падне отвисоко. Стив имаше други амбиции. Много ясно, че искаше да успее, ако можеше да го направи по негов си начин: без компромиси, без политически гадории, без целуване на задници. Досега не се беше получило.

– Както не можеш да завреш контрабас в задника на магаре, така и с глупак не можеш излезе на глава – продължаваше Хърбърт.

Никаква родителска подкрепа, помисли си Стив и сграбчи слушалката:

– Здрасти, тате, дай по-спокойно.

– Защо не вдигаш телефона?

– Защото не ми се спори в седем сутринта.

– Не бъди такъв страхливец. Какво стана, че Ървин Гридли те прати на топло?

– Нищо страшно.

– Как не! Само ме излагаш, по дяволите!

– Аз те излагам? Моята снимка не беше по вестниците и не аз си опразних офиса преди да ме подведат под отговорност.

– Снимката ти не се е появявала във вестниците, защото се занимаваш с кокошкарски дела.

– Трябва да затварям, татко.

– Чакай. С какво ще си облечен днес в съда?

– Боже, не съм на десет години! Няма нужда да…

– Без копринени костюми и без пръстени с розови камъни.

– Татко, вече никой не се облича така.

Беше облякъл униформата си – тъмносив костюм без никакви извращения, светлосиня риза, семпла раирана вратовръзка. Беше решил, че държанието му привлича достатъчно внимание и няма нужда да прилича на панаирджия.

– На микрофон ли си ме пуснал, синко?

– Не, защо?

Хърбърт сниши гласа си, сякаш въпреки всичко можеха да го чуят.

– Безотговорната ти сестра се обади.

Искаше да каже Джанис. Безотговорната дъщеря на Хърбърт, безотговорната майка на Боби, безотговорната сестра на Стив. „Безотговорна“ не толкова като прилагателно, колкото като ново кръщелно име.

– Излязла е от затвора – продължи Хърбърт.

– И как така?

Последното, което Стив знаеше, беше, че сестра му излежава тригодишна присъда без право на обжалване за пласиране на наркотици и кражби. А колкото до бащата на момчето… Трябваше да се завърти колелото на нещастието, за да се разбере кой беше той.

– Беше доста уклончива.

– Представям си. – Стив занесе телефона във всекидневната, за да не може Боби да го чуе. – Колко пари ти поиска?

– Нито цент.

– Сигурен ли си, че е била тя.

– Спомена нещо за голяма крачка, щяла да промени живота си. Говореше за Нова Зеландия, но като си я знам, може да е имала предвид и Ню Мексико.

Стив сниши гласа си:

– Стана ли дума, че иска да види Боби?

– Иска, но аз й казах, че вероятно няма да й позволиш.

– След това, което му причини, дяволски прав си, не бих й позволил.

– И тя така смяташе. Така че бъди нащрек.

– Какво искаш да кажеш? – Но още докато го изговаряше, Стив знаеше какво точно има предвид баща му. – Мислиш, че ще се опита да отмъкне Боби?

– Не вярвам нито на нея, нито на надрусаната религиозна тумба, с която се влачи.

Стив не можеше да не се съгласи, така че си замълча.

– Знаеш за какво да внимаваш – продължи Хърбърт. – Затваряне на телефона, опашки, непознати, които се въртят наоколо. И не пускай Боби сам навън.

– Разбрах, татко. Благодаря. Извинявай за преди малко…

„Защо, по дяволите, му се извинявам? Той ме обиди.“

– Забрави! Дай да чуя внука си.

Стив се върна обратно в кухнята, даде телефона на Боби и провери грила. Но нещо го човъркаше.

Стар зелен пикап с тъмни прозорци и огромни гуми.

Беше го видял сутринта, малко преди зазоряване. Излезе да вземе вестника, преди да го изпоцапат меките червени зърна на бразилския пипер. Един зелен додж, целият набразден с кал, беше паркиран зад ъгъла. Пикапът потегли прекалено бързо за шест часа сутринта. Опита се да събере картината. Имаше нещо в пикапа, което го беше впечатлило.

„Мрежата против калинки, вързана за предната броня.“

Което значеше, че пикапът не беше местен. Калинките се срещаха в горните щати, оранжево-черни насекоми, които се чифтосваха във въздуха и се размазваха насред любовния акт върху металика на колата. Всъщност пикапът не беше ли там и онази вечер, когато докара Боби, след като ходиха за сладолед в „Уип Ен Дип“? Не си спомняше добре, можеше и паметта да му върти номера.

„Успокой се. Не ставай параноик. Добре, Джанис живее в горните щати, пикапът беше оттам, което означава… Нищо. Нищичко. Дивотии. Но старецът е прав. Стой нащрек. И си отваряй очите.“

Стив слушаше как Боби говори с дядо си за стръв и се чудеше на напредъка му. Преди десет месеца, когато Стив го спаси – няма как да се използва друга дума, – момчето беше прекалено уплашено, за да говори по телефона.

Стив не каза на никого какво точно се беше случило през онази мразовита нощ в Калхоун Каунти. Дори на баща си. Дори на доктор Равкдрайв. Още по-малко на Цинкавич.

Чудеше се какво точно си спомняше Боби. Никога не бяха говорили за това. Стив обаче си спомняше всяка секунда, като се започне от обаждането на сестра му.

Джанис беше в едно от онези еуфорични настроения, които придружаваха всяка промяна в живота й, докато не откриеше, че си е все същият човек без ценности, постижения и цели в живота. Точно се беше преместила в една комуна, ръководена от някакъв откачен религиозен култ. Вселенските приятели на мира или някакво друго подобно кретенско име. Бяха се заврели навътре в горите на Флорида. Доколкото Стив знаеше, вярваха, че Бог се намира в листата на зелените растения, най-вече в канабиса. За тях оргиите имаха целебно въздействие, макар че според Стив в резултат по-скоро се появяваха херпеси.

В началото Джанис се обаждаше на всеки две седмици, най-вече за да му иска пари. Стив винаги говореше с Боби и му се струваше, че всеки път момчето става все по-неконтактно. Стив се разтревожи. Не за сестра си, която като хлебарките щеше да оцелее и след ядрен взрив. А за Боби, който беше десетгодишен и съвсем беззащитен. Майчинските инстинкти на Джанис, както Стив знаеше, бяха като на гърмяща змия, а гърмящите змии изяждат малките си.

Стив си спомни тръпката, която премина през него, първия път когато Джанис отказа да извика Боби на телефона. Имал работа. Следващия път бил отишъл до града с размъкнатите й приятели. Следващата седмица му каза, че на момчето не му се говорело.

Тогава Стив избухна:

– Дай да го чуя, по дяволите!

– Да го духаш, братленце.

– Друсана ли си?

– Да не си ченге?

– Хайде, Джанис. Къде е той?

– Той е мое дете. Гледай си работата.

– Ще се обадя на Службата за защита на децата.

– Късмет! Ще се насерат от страх да дойдат дотук.

– Тогава аз ще дойда.

– Опитай. Имаме ограда от бодлива тел и откачалки с пушки.

В съзнанието му се въртяха ужасяващи картини. Боби загубен или ранен. Боби, продаден за няколко дози крек. На другия ден отлетя до Талахаси, нае кола и пое на запад към Апалачиокола Форест и после се спусна надолу по река Оклокони. Беше януари, от Канада на юг се беше спуснал студен фронт и Панхендъл беше покрит със снежинки. Прекара един ден, увит в одеяло, на едно възвишение близо до комуната – търсеше с бинокъла Боби, но не го видя.

Видя обор с провиснал силоз, барака с покрив от нагънатата ламарина и къща, от чийто комин се виеше черен пушек. Дузина чорлави брадати мъже с мръсни дрехи обработваха насажденията с марихуана. Размъкнати жени с пуловери и дълги поли им носеха димящи чаши кафе. От високоговорителите се чуваше ню ейдж.

След няколко часа краката му станаха на камък от студ. Най-сетне, малко преди мръкване, мерна Джанис, с кубинки и оранжевата карирана фланела на университета в Маями, която му беше отмъкнала преди години. Носеше купа със супа от къщата към бараката. Стив не знаеше как се досети какво става. Тя носеше храна на сина си, хранеше го така, както повечето хора хранят кучетата си. Погледна през бинокъла и видя нещо, което беше сигурен, че ще помни, докато и последният спомен не се изтриеше от главата му.

От купата не се вдигаше пара.

В най-студения ден на годината помията, която Джанис даваше на сина си, беше студена колкото собственото й вкочанено сърце.

Скри се в бараката и той преброи – _хиляда, две хиляди_ – преди да се появи отново без купата.

Двайсет секунди.

Джанис беше прекарала дванайсет секунди със сина си, преди да се върне обратно в къщата, където димът се виеше от комина. Над бараката не се виждаше пушек, нямаше прокарани жици за ток.

Имаше само две категории престъпници, които Стив не би представлявал като адвокат. Педофили и мъже, които бият жени. Но ако в този момент сестра му беше наблизо, щеше да й нанесе сериозни телесни повреди. В този момент нямаше значение, че и самата Джанис беше изгубена душа, която щеше за една нощ да се отрече от своя еврейски Бас-Мицвах* и да се обърне към Исус, ако може да отмъкне пари и дрога.

[* Еврейски празник, кръщение на 13-годишните в юдаизма (за момчета – Бар-Мицвах). – Б.пр.]

Стив изчака да стане полунощ, като наблюдаваше къщата. Отвътре се носеше смях и музика, виждаше се как зад прозорците се движат хора, мъже пикаеха през верандата. Задряма неспокойно на студа и се събуди от крясъка на бухал под леденостудения дъжд. Минаваше три. Къщата беше тъмна и притихнала, докато той си проправяше път от хълма към бараката и се хлъзгаше по мокрите скали, осветени от полумесеца. Някъде наблизо се чу вой на куче.

Бараката беше заключена с най-обикновено резе. Вратата изскърца, когато Стив влезе и светна с фенерчето. Блед и недохранен, Боби лежеше свит на кълбо в метална клетка за куче, до него имаше кофа с урина и празна паница. Беше по долни гащета и ватирана фланела. Бос. Краката му бяха мръсни и покрити с рани.

– Боби, чичо Стив е.

Момчето се свря в най-отдалечения ъгъл на клетката с ококорени от страх очи.

– Не бой се.

Боби започна да се клати напред-назад.

– Помниш ли ме?

Клатенето стана по-бързо.

Клетката беше заключена с катинар и Стив се опита да откачи вратата от пантите с голи ръце. Точно в този миг вратата на бараката се отвори с трясък и един широкоплещест мъжага с чорлава брада влезе вътре. Мъжът можеше да е на трийсет и на шейсет или някъде помежду. Носеше мръсно червено яке и кожена ушанка. Лицето му беше покрито с чернилка, която приличаше на сажди. Стискаше тояга, дебела колкото човешка ръка. Вероятно дъбова, завита в горния си край като овчарска гега.

– Аз съм чичото на момчето – каза Стив. – То идва с мен.

– Никъде няма да ходи – отвърна мъжът.

Боби продължаваше да се клати.

Мъжът скъсяваше разстоянието помежду им и замахваше с извитата тояга. Гласът му прокънтя:

– „Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте“, Матей, Десета глава, Стих Осми.

– Разкарай се от пътя ми. Соломон. Първа глава. Втора няма да искаш да чуеш.

– Махай се!

Мъжът замахна с тоягата. Стив пое удара с рамото си и залитна назад. Мъжът замахна отново, Стив задържа тоягата с две ръце и я тласна с все сили назад. Блъсна мъжа в стената на бараката и притисна тоягата към врата му. Лицето на Стив беше заровено в кожената яка на подгизналото яке и от спарената миризма на мокро куче започна да му се повдига. Мъжът се гърчеше и се опитваше да си поеме въздух. Опита се да ритне Стив в слабините. Стив продължи да натиска, като опря тоягата в адамовата му ябълка. Когато лицето на нападателя му почервеня и от гърлото му започнаха да излизат хрипове, той го пусна и онзи се свлече на земята.