Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 23 страниц)

С тоягата в ръце Стив се обърна към Боби.

– Катинарът. Къде е ключът?

Момчето се клатеше, без да каже нито дума.

– Боби, разбираш ли какво ти казвам?

– Чичо Стив, внимавай!

Стив се извърна и замахна с тоягата като с бейзболна бухалка, преди още да е видял мъжа, който се надигаше от пода с ловджийски нож в ръка. Наведе глава, извъртя хълбок, беше бърз, но мощен удар.

Тоягата улучи мъжа точно над слепоочията и се чу как костта изхрущя: падна като патица, свалена от ловец. Стив се изправи над него, тежко си поемаше въздух, чувстваше как сърцето му ще изскочи. Замръзна на място, изпълнен със страх. Уби ли го?

– По-добре да вървим, чичо Стив.

Гласът идваше от толкова близо, че Стив се сепна. Боби стоеше вън от клетката, задната решетка беше извадена.

– Мама не знае, че мога да излизам.

Мъжът на земята започна да стене и опита да се изправи на крака. Слава Богу, не беше мъртъв! Стив грабна Боби и го вдигна на ръце, удивен колко лек беше. Само колене и лакти, никакво месо по кокалите.

Измъкнаха се от бараката. Кучетата лаеха. В къщата запалиха светлини. Стив различи неясни фигури на верандата и силуета на нещо, което приличаше на ловджийска пушка или винтовка.

– Стой!

Понесъл Боби на ръце, Стив побягна. Спусна се към дърветата, чу изстрели зад гърба си, погледна през рамо и видя мъже с фенери. Пушката изтрещя. Още един изстрел проехтя над долината. Той се спусна през гората, прескачаше повалените стволове, хлъзгаше се върху мокрите скали, прекоси един поток, изкачи се с мъка по склона и се спусна от другата страна, мина през цял ред махагонови дървета, тичаше с всички сили, без да спира, докато вече не светеха фенери, не се чуваха пушки и не се виждаха мъже.

Бяха в колата на път към Талахаси, когато Стив проговори:

– Съмнявах се, че ме помниш.

– Заведе ме да плуваме с шнорхели – отвърна Боби.

– Вярно. Водих те. Беше на пет или на шест.

– Беше единайсети септември. Бях на пет плюс осем месеца и три дни. Видяхме много зелено-жълти рибки със сини петна, които блестяха.

– Скаларии.

– Holacanthus ciliaris. Кръстих едната.

– Наистина ли?

– Каза ми да не пипам корала, защото ще се счупи и ще му трябват стотици години, за да порасне пак. Най-много ми харесаха морските ветрила, защото ти махат, като че ли сте приятели. И рибата папагал. Sparisoma viride. Приличат на папагали, ама не говорят.

– Как си спомняш всичко това? Откъде знаеш латинските им имена?

Слабите рамене на момчето се повдигнаха.

– Искаш ли да дойдеш в моята къща?

– Единайсет бели камъка от алеята до входната врата.

– Май са толкова. Искаш ли да дойдеш там?

– Кръстих скаларията Стив – каза момчето.

Сега, десет месеца по-късно, Боби наддаваше на килограми – благодарение на сандвичите – и се чувстваше по-спокоен с хора. Той каза довиждане на дядо си, затвори телефона и дойде при бара точно когато Стиц отваряше капака на грила.

– Обърни ги на сто и осемдесет градуса.

– Точно това правя – Стив завъртя сандвичите така, че резките да станат перпендикулярни.

– Не на сто и деветдесет – нареди Боби. – Резките няма да са еднакви.

– Готово.

Разтопеното сирене цвърчеше изкусително и кухнята се изпълни със сладко-солен аромат.

– Защо двамата с дядо все се карате? – попита Боби.

– Предполагам, че защото всеки от нас е правил неща, с които е разочаровал другия.

Боби махна с език парченце дъвка от шините на зъбите си.

– Аз разочаровам ли те?

– Никога. Нито веднъж.

Усмивката на момчето беше като реклама за прави зъби.

– Да не изгориш сандвичите, чичо Стив.

– Хлапе, днес казах ли ти колко много те обичам?

– Всеки ден ми го казваш, чичо Стив.

– Добре, днес ти го казвам два пъти.

5.

Пари, секс и убийство

Вътре в Съдебната палата Стив се почувства толкова мрачен, колкото и времето отвън.

Сутрешното заседание завърши с показанията на митничар, че Аманчо Педроса държи менажерия от контрабандно внесени птици, включително и цапнато в устата какаду.

Цялата грейнала, Виктория тържествено заяви:

– След като изнесохме всички неоспорими доказателства по делото, се оттегляме, Ваша чест.

Стив подаде задължителния си иск за директна присъда. Съдия Гридли ги извика на съвещание и му поиска съвет: вътре или навън да играят мача между „Мичиган Стейт“ и „Пен Стейт“. Вътре, отвърна Стив. Прогнозата за времето над централна Пенсилвания беше вятър и дъжд. Съдията се съгласи, после отхвърли иска на Стив.

Тъй като нямаше фойерверки за пускане, Стив отдели значително време да изучава съперника си. Виктория беше с жакет и пола от тъмен туид. Изглеждаше професионално и делово – и въпреки консервативния вълнен плат, необяснимо секси. До нея на прокурорската банка Рей Пинчър си шушукаше с разни помощници, които му носеха съобщения и коленичеха пред него като молители пред крал.

И ето че на връщане от обяд Стив се провираше бързо из претъпкания коридор, като се разминаваше със заместник-шерифи, ученици, дошли на посещение, и адвокати, които се съветваха с клиентите си. Вратата на една съдебна зала се отвори и оттам, поклащайки се, излезе възрастен мъж. Стив удари спирачки, но въпреки това се сблъска с него.

– Извинявай, Марвин – извини му се той.

– Внимавай, младеж, или ще те съдя за пътнотранспортна контузия – каза Марвин Менделсон.

Марвин Умника беше неофициалният шеф на съдебната банда, отряд пенсионери, които се мотаеха от зала в зала, за да гледат съдебните процеси. Марвин беше елегантен дребен мъж, гонеше осемдесетте, с тънки мустачки, огромни очила с черни рамки и плешиво теме, което блестеше на флуоресцентната светлина. Днес носеше сиви панталони и син блейзър с двуредно закопчаване и златни копчета. Вратовръзката с индийски мотиви от ярка коприна беше цъфнала като пъстър букет на врата му.

– Добре изглеждаш, Марвин.

– Глупости! Ишиасът ще ме скъса. Искаш ли да съдиш кинезитерапевта ми?

За повечето адвокати Марвин и бандата му бяха или невидими, или досадни. Старчоци. Дърти пръдльовци, които задръстваха опашката в кафето и кибичеха в коридорите. Стив се радваше на компанията им. Обядваше с тях, изслушваше историите им, приемаше съветите им. Марвин Умника имаше безпогрешен усет при избора на съдебни заседатели, особено по отношение на жените, където Стив най-вече се нуждаеше от помощта му. Марвин държал магазин за дамски обувки в Бъфало в продължение на четирийсет години, преди да избяга от зимите. Вероятно хилядите продадени обувки с високи токчета, сандали, саба и чехли през годините бяха развили у него проницателност, която липсваше на повечето мъже. Или може би се дължеше на това, че просто изслушваше жените.

– С какво друго се занимаваш, освен с кокошкарското птиче дело? – попита го Марвин, докато си пробиваха път по коридора.

– Опитвам да се докопам до Катрина Барксдейл.

– Жената, която удушила съпруга си по време на секс?

– Можеш ли да си представиш процеса? Пари, секс и убийство.

– Запази ми място на първия ред.

– Ако взема делото, ще си платя сметките, ще си купя нова кола, ще наема учител за Боби.

– Обичам те като внук, Стив, но защо жената би наела нископлатен адвокат като теб?

– Защото Виктория Лорд ще ме препоръча.

– Омайваш хубавата прокурорка? Това ли е начинът?

– Само бизнес, Марвин.

– Какво стана с онази хубавка еврейка, с която излизаше?

– Сали Пантър ли? Тя е микосуки.

– Е, и? Индианците са изгубени израилтянски племена.

– Каквато и ще да е, заряза ме.

– Добре, усуквай се тогава около госпожица Лорд. Но ако питаш мен, по-скоро ще си купи обувки от „Уол-Март“*, отколкото да даде делото на теб.

[* Верига евтини магазини. – Б. пр.]

Докато вървяха, Стив разказа на Марвин как мислеше да го изиграе. Щеше да обърне защитата на делото Педроса. Щеше да я зашемети с движенията на краката си и да я хипнотизира с думи. Щеше да спечели, но щеше да го направи красиво.

Марвин го изгледа скептично.

– Ще играеш по правилата?

– Самият маркиз на Куинсбъри.

– Това си заслужава да се види.

– Мислиш, че не мога да го направя ли?

Марвин сви рамене.

– Защо мислиш, че бандата гледа делата ти?

– Защото съм единственият адвокат, който си говори с вас.

– Защото си като Барнъм и Бейли. Захванеш ли се с някое дело, в залата става пълен цирк.

– Не и днес.

Марвин замълча за миг. После каза:

– Понякога жена, която носи трийсет и девети номер, е склонна да се самозаблуждава. Да се опитва да се навре в трийсет и осем и половина.

– Какво по-точно искаш да кажеш?

– Може и да не го съзнаваш, моето момче, но делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.

– Категорично не.

– Добре, защото не е твоя тип.

– Което значи?

– Друга класа е, това е. Не се обиждай.

– Боже, Марвин. Мислех, че ме обичаш като някой от внуците си.

– Те изобщо не идват да ме виждат – отвърна старецът.

Коридорът беше претъпкан с обичайните шамандури. Заместник-шерифи водеха закопчани затворници от ареста до съдебните зали, раздавачите на гаранции се носеха по следите им като риби лоцман след акули. Гаджетата и жените на затворниците се бяха подредили покрай стените и крещяха окуражителни думи или обиди на мъжете си в зависимост от моментното състояние на отношенията им.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе привлекателна стройна жена около седемдесетте.

– Ола, Марвин, Стивън!

Тереса Тораньо беше облечена със стилно сако с две копчета и пола в тон от камилска вълна. Тъмната й коса беше прибрана назад на кок с две игли от слонова кост.

– Тереса!? – отвърнаха двамата мъже едновременно.

Съпругът на Тереса, Оскар, имал верига от погребални бюра в Хавана, но загубил бизнеса си – и живота си, – когато се опълчил на Фидел Кастро. В началото на 60-те години Тереса довела децата си в Маями и работила на минимална надница като помощничка на собственик на погребално бюро. След пет години си извадила разрешително и отворила погребална къща „Тораньо“ на Кале Очо. До момента, в който отстъпила бизнеса на децата си, Тереса притежавала седем погребални бюра, арена за джай-алай* и представителство на „Шевролет“.

[* Популярна латиноамериканска игра. – Б.пр.]

В счетоводната книга на Стив – парцалив тефтер, в който записваше доходите си, когато имаше такива – Тереса Тораньо беше записана като клиент 001. Винаги когато погледнеше назад, се питаше дали щеше да се справи първата година, ако тя не го беше наела да представлява интересите й. Бяха се сближили оттогава. Тереса обожаваше Боби, водеше го в Аквариума и му печеше _пастелитос де гуаяба._ Наближаваше време за нейната домашна _крема де ви_ – коледна напитка с анасон, пред която яйченият пунш изглеждаше като средство за отслабване.

По времето, когато Тереса се превърна в клиент _нумеро уно_ за Стив, тя стана и втората любов на Марвин – единствената жена, с която е бил след смъртта на любимата си Бес. Сега Марвин прекарваше всеки петък вечер във вилата на Тереса „Корал Габлес“. Нито единият, нито другият признаваха за връзката си, дори и когато Стив ги засече да се държат за ръце и да пият „Мимоза“ на нещо средно между закуска и обяд съвсем наскоро една събота сутрин.

– Стивън, какво си направил на Джак Цинкавич? – попита Тереса, докато наближаваха залата на съдия Гридли.

– Нищо. Защо?

– Чувам разни работи.

– Нима?

– Секретарката в „Семейни грижи“ е братовчедка на праплеменницата на покойния ми Оскар – отвърна Тереса – и обядва със следователя, който работи с Цинкавич.

– Аз какво общо имам? – попита Стив.

– Цинкавич казал на следователя си, че ще срита твоето _куло*._

[* Дупе (исп.). – Б.пр.]

– Момзер*! – възмути се Марвин.

[* Неодобрително възклицание (ивр.). – Б.пр.]

– Цинкавич иска да ми отнеме Боби – каза Стив.

– Не е това – отвърна Тереса. – Говори за криминални обвинения.

Стив спря като закован.

– За какво?

– Знам само, че е пътувал до Блаунстаун да търси нещо.

Калхоун Каунти, помисли си Стив. Комуната, откъдето беше измъкнал Боби. И беше разбил черепа на оня с брадата.

За миг бе обзет от панически ужас. Криминални обвинения?

„Защо Цинк ме преследва? Искам само да се грижа за Боби, да му осигуря живота.“

– Внимавай с Цинкавич – предупреди го Марвин. – Може да изглежда пълен смотаняк, ама е зъл като казак.

– Дори по-лошо – додаде Тереса, – подъл е като комунист.

6.

Тайната на Виктория

На влизане в залата на съдия Гридли, придружен от Марвин и Тереса, Стив набързо направи равносметка на живота си. Цинкавич го гонеше като диверсант, побърканата му сестра беше на свобода и може би го следеше с тайнствен пикап. И това не беше всичко – делото, за което жадуваше, явно беше извън възможностите му. Вероятно и жената.

Възможно ли беше, почуди се той, най-важният момент през последните два дни да беше времето, прекарано в затвора заедно с Виктория Лорд?

Съдебните заседатели бяха по местата си. Четяха, плетяха, гледаха в празното пространство. Рей Пинчър се разхождаше в галерията и стискаше ръцете на избирателите. Съдия Гридли си беше в кабинета и вероятно говореше по телефона с агента си по залаганията.

На прокурорската банка Виктория чинно премяташе подредените си картончета с бележки. Стив кимна с глава към нея:

– Марвин, кажи ми бързо какво мислиш.

– Обувки „Гучи“, змийска кожа. И тази преплетена кожена чанта „Ботега Венета“! Шикарно отвсякъде!

– Сигурно има голямо наследство.

– Не е само скъпо – каза Тереса. – Има и изискан вкус.

Стив се запъти към нея.

– Пожелайте ми късмет.

– Върви си блъскай главата в стената – рече Марвин.

Стив прецени миниатюрното бойно поле на Виктория. Томовете правна литература, струпани шест по шест, образуваха Линията Мажино* по края на масата й. В краката й имаше кашони, пълни с папки. На масата имаше отбелязани с листчета свидетелски показания, дебели папки с обвинения, кутия с индекси и дузина жълти листчета. Отстрани бяха подредени цветни химикалки, маркери, линия и ножици. Обядът й стоеше неначенат в пластмасова кутия.

[* Силно укрепена френска отбранителна линия през Втората световна война. – Б.пр.]

Когато се приближи, Стив забеляза, че полата й е повдигната десетина сантиметра над коляното. Познаваше жени юристки, които умишлено съблазняваха съдебните заседатели. Но не и Виктория. Показването на бедрото беше напълно случайно. Но високо оценено.

Видя, че барабани с пръсти по масата. Прокурорско нервничене. Ноктите бяха лакирани в светлорозово. Представи си я в скъп козметичен салон. Масаж, маска на лицето, покрито с водорасли тяло. Прав беше Марвин. Шикарно отвсякъде.

Виктория също се беше загледала в ноктите си в момента. Преди да се втурне към съда, беше изрязала, загладила и лакирала ноктите си с цвят, наречен „Здрач в Аляска“. Бяха в ужасно състояние, олющен лак, излезли кожички. Обра с нокът малко лак отстрани. По дяволите, нямаше време. Кога за последно беше давала пари за маникюр, за педикюр да не говорим? Напоследък сама се грижеше за външния си вид, включително русите кичури в косата. „Уинтър Блонд“ номер осем с двайсет милилитра пероксид. Майкай, която прекарваше безкрайни часове в най-добрите салони, беше ужасена и не й го спести.

Виктория чу как стомахът й къркори. Нямаше време за обяд. Не и когато трябваше да се подготви за номерата на Соломон. Той се беше държал неочаквано добре, докато излагаше доказателствата си. Какво ли беше замислил? Пинчър беше прав, когато я посъветва: – Бъди нащрек, когато се прави на глупак.

„Не се тревожи, шефе. Каквото и да каже или да направи Соломон, не може да ме разбие.“

Обеща си и още нещо.

„Ще спечеля.“

Имаше доказателства, имаше закони и беше по-умна от Соломон.

Виктория си представи, че е архитект, който чертае прецизни планове за солидна къща. Соломон беше вандал, събаряше колони, рисуваше със спрей графити. За него законът трябваше да се извърта, съдиите – да се манипулират, заседателите – да се объркват. Дори разследване не беше направил, за Бога! Беше класифицирала с индекси свидетелските показания по тема и по ключова дума. Всяко подобно дело беше извадено, обобщено и подчертано с жълто. Обвинителната й реч беше подготвяна със седмици. Когато Соломон дойде в съда, носеше само чаша кафе, косата му още беше мокра от душа и се бръснеше в асансьора.

Ето го, идва с дразнещата си усмивка. Пак ли зяпа краката й?

– Имам няколко професионални съвета за теб. – Стив паркира задника си на ъгъла на масата й.

Тя покри индексите, за да не може да й открадне обвинителната реч.

– Никога не пропускай обяда – каза той, като посочи недокоснатата пластмасова кутия. – Процесите изцеждат. Имаш нужда от енергия.

– Какво желаеш, Соломон?

Той взе ножиците от масата й, сгъна едно картонче и започна да го кръцка.

– Погледни моята маса. Какво виждаш?

– Клиентът ти. Здраво заспал.

Истина беше. Потънал в стола си, контрабандистът на птици Аманчо Педроса хъркаше, лигата му се стичаше по правоъгълните мустаци, които стигаха малко под долната му устна. Беше набит човек, около четиридесетте, облечен в смачкана гуявера*.

[* Бяла риза, характерна за Латинска Америка. – Б.пр.]

Стив продължи да клъцка картончето.

– Какво друго виждаш?

– Нищо. На масата ти няма нищо друго, освен един празен черен тефтер.

– Почти празен – съгласи се той. – София ми написа домашния си телефон вътре, докато обядвахме.

– София?

– Съдебната стенографка.

Той посочи с глава привлекателната тъмнокоса жена, която сменяше ролката хартия в стенографската си машина. София Ернандес му се усмихна в отговор.

Прозрачната оранжева блуза на жената изглеждаше съвсем неподходяща за съда, помисли си Виктория. Беше възтесничка или пък гърдите й бяха възголемички?

– С какво се забавлявате двамата със София? – попита Виктория. – Караш я да ти препрочита най-добрите ти възражения ли?

– Стига, правя го за твое добро. Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато погледнат към масата ми?

– Че не си се подготвил.

– Че не се притеснявам – той махна с ножиците към стената от юридически томове на масата на Виктория. – Тази малка крепост те изолира. Прави те враждебна. Отблъскваща. Заседателите си мислят: „Щом трябва да се поти толкова, значи няма достатъчно доказателства.“ Така че, втори съвет, идвай в съда с ръце в джобовете, но готова за бой.

– Ти карай по твоя начин, аз – по моя.

Стив разгъна нарязаното картонче и й подаде изрезка на птица с дълги криле.

– За теб. За да помниш този ден.

Вратата на съдебната зала се отвори и вътре влезе висок красив мъж със страхотна сребристоруса коса.

– О, не! – простена Виктория. Тя взе пластмасовата кутия със салатата и я пъхна в един от пликовете с доказателства.

Красавецът се запъти към тях с широки крачки. Носеше сиви панталони, сив блейзър и бяла риза с клубна вратовръзка. Иглата му беше ключ от „Фи Бета Капа“*. Той погледна Стив право в очите и му протегна ръка.

[* Наименование на братство в елитен колеж. – Б.пр.]

– Аз съм Брус Бигбай – каза той толкова бодро, сякаш се кандидатираше за общински съветник. – Ти ли си Стив Соломон?

– Аз съм, освен ако не си раздавач на призовки.

Брус Бигбай? Името му беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

– Знам всичко за теб. – Бигбай стисна ръката на Стив толкова силно, сякаш се канеше да чупи орехи. Наведе се и целуна Виктория по бузата.

– Здравей, съкровище.

_Съкровище?_

– Брус, какво правиш тук?

– Долу има заседание на областната комисия. Как беше салатата с авокадо?

– Много вкусна – отвърна тя, стрелна с остър като нож поглед Стив, който благоразумно запази мълчание. – Толкова мило от твоя страна да я направиш.

Кой, по дяволите, е този? Приятел или личен готвач?

– Скъпа! – Брус Бигбай звучеше разтревожено. – Къде ти е пръстенът?

Виктория погледна към съдебните заседатели, после прошепна:

– Малко е показно пред съдебните заседатели.

– Глупости! Те ще разберат. Имаш мъж, който те обича достатъчно и върши нещата както трябва.

Виктория се усмихна едва-едва, бръкна в италианската си чанта, извади малка кадифена кутийка и я отвори.

– Мамка му! – Стив се зазяпа в огромното парче диамант, издигнато на четири пиедестала, като някоя от онези къщи, построени върху колове в Бискайския залив. От двете страни имаше две редички от по-малки, но доста топчести диаманти.

Виктория си сложи пръстена. Изглеждаше достатъчно тежък, за да й навехне китката.

– Сгодена ли си? – Стив се почувства така, сякаш някой му беше забил един в корема.

– Кажи, Стив, обичаш ли авокадо? – попита Бигбай.

– Не съм се замислял много по този въпрос – все още обработваше информацията.

„Виктория Лорд беше сгодена!“

– Защото в понеделник мога да донеса две салати – предложи Бигбай. – Малки марулки, домати и прясно авокадо от „Бигбай Фармс“.

„Бигбай Фармс“. Бинго! Хиляди акра между Хоумстед и Евърглейдс. Земеделие, имение, обработваема земя…

Бигбай продължи:

– Нищо не повдига духа така, както шест грама растителни влакна.

– Или хиляда грама бурито с телешко – каза Стив, изпадайки в дълбока депресия.

– Нитритите ще те убият, приятелю. Слава богу, че накарах Виктория да стане вегетарианка.

Стив можеше да се закълне, че онзи ден беше видял как Виктория си гризка ребърца в „Суит Патейто Пай“.

– Устни, които докосват свински пържоли, никога няма да докоснат моите – заяви Бигбай.

„Дявол да я вземе, защо не ми каза?“

Красива жена без годежен пръстен беше като пистолет без предпазител. Знаеше, че я харесва. Беше й предложил „Маргарита“ и тапас плюс личните си напътствия. А тя била заета. Но го остави да продължи. Беше ли разказала на Бигбай за кретена, който й налита? Бяха ли му се присмивали, докато си хапваха гуакамолето?

Колкото повече се замисляше Стив, толкова повече се разгаряше огънят в него. За какъв дявол й даваше съвети? Използваше шагренови ръкавици вместо метален бокс? Не беше ли длъжен ревностно да защити клиента си?

Правилно. Стой, та гледай. Предисловието към четвърта точка от Етичния кодекс.

„Ревностна защита. Задължително. Не се приемат страхливци.“

Дотук с елегантната победа! Време беше да заведе Виктория Лорд на училище и да й открадне парите за обяд. Щеше да коли и беси, да подпали земята, да остави ями от бомби в съдебната зала. Когато свършеше с нея, кракът й повече нямаше да припари в Съдебната палата.

В ума му се прокрадна друга мисъл, болезнено осъзнаване на истината, която щеше да му извади очите. Това, което замисляше, не беше ревностна защита, а ревнива защита. Прав ли беше Марвин?

„Делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.“

Вече не. Колкото до намерението му да се докопа до делото Барксдейл, забрави го. Той си представи как Виктория и диамантеният Брус Бигбай му се подиграват във фермата: „Соломон е ненормален, мисли си, че ще му пратя Кат Барксдейл.“

– Стив, може ли да ти кажа нещо?

Какво, по дяволите, искаше Бигбай?

– Давай – отвърна Стив.

Брус сложи покровителствено ръка на рамото на Виктория.

– Моята мила ми каза, че си страхотен съперник.

– Така ли ти каза?

Брус се разсмя, като човек, който не дължи нищо на никого.

– Всъщност каза, че си гадно копеле, което трябва да бъде лишено от адвокатски права, нашибано с камшик и изгонено от града.

– Има много точна преценка за хората.

– Не е ли време за изслушването ти, скъпи? – попита Виктория.

Бигбай продължи нататък, като гледаше Стив право в очите:

– Казах на Виктория, че ти си бойното й кръщение. – Спря и после продължи: – Не се обиждаш, нали, че казах „кръщение“? Нали си евреин?

– Няма проблем. По-добре е от „бойния й Бас-Мицвах“.

– Казах й, че да кръстоса саби с теб е добра закалка, преди да се заеме със семейните дела.

– Не те разбирам, Брус.

– След като се оженим, искам Виктория да се качи на борда. Да влезе в управителния съвет на курортно селище Бигбай. Превръщаме селскостопанска земя във ваканционни селища. Повече от осем хиляди потенциални собственици. Представяш ли си купищата документация?

– Споделена собственост? – попита Стив. – Продаваш почивки в Евърглейдс?

Бигбай вдигна ръка.

– Моля те! Това е остаряло. Ваканционните дялове отразяват модерната сензитивност.

– Все едно да викаш на бунищата „санитарни слоеве“?

– Мога да ти предложа страхотен дял от къща на самото езеро. Предлагаме и стаи, снабдени с всички удобства.

Прекъсна ги пиукане. Бигбай извади пейджъра си и го погледна.

– Охо! Областната комисия се е събрала. Трябва да вървя.

Той целуна Виктория по бузата, тупна приятелски Стив по гърба и бързо излезе от съдебната зала.

Виктория се правеше, че преглежда бележките си.

– Не казвай нито дума.

– Договори за недвижима собственост? Ще ставаш писарушка? – каза Стив. – И какво беше това със салатата?

– Алергична съм към авокадо.

– И не си казала на годеника си?

– Ще нараня чувствата му.

– Защо не си толкова мила и с мен?

– Ти нямаш чувства.

– Значи можеш да си искрена с човек, когото наричаш „гадно копеле“, но трябва да лъжеш човека, когото твърдиш, че обичаш?

– Това не те засяга.

– Може ли да ти задам един личен въпрос?

– Не.

– Този Бигбай да няма трийсетсантиметров хуй?

– Толкова си вулгарен!

– Защото не разбирам какво виждаш в него.

– Върви си на мястото.

– Той не е подходящ за теб. Няма поетична душа.

– А ти имаш?

– Може и да нямам – отвърна Стив. – Но поне ми се иска да имах.

– Всички да станат! Заседанието на единайсети съдебен район към окръг Маями-Дейд е открито! – Елууд Рийд, възрастният съдебен пристав, извести пристигането на Негова милост, сякаш съдията беше Чарлс II, който се възкачва на трона. – Всички, които имат дела пред уважаемия съд, да се приближат!

Съдия Гридли влезе тържествено с развяваща се мантия и махна с ръка всички да седнат.

– Обвинението и защитата готови ли са да продължат?

– Обвинението е готово, Ваша чест – отвърна Виктория.

– Защитата е готова, има желание и може, Ваша чест – каза Стив, като излезе пред банката.

– Защитата да призове първия си свидетел – нареди съдията.

– Защитата призовава господин Ръфълс – каза Стив.

– Възразявам! – Виктория скочи от стола си и се спъна от един куп с книги.

– На какво основание? – попита съдията.

– Господин Ръфълс е папагал – каза тя.

2.

Законите на Соломон

И в правото, и в живота понякога се налага да импровизираш.

7.

Два бийгъла в плевнята

Едно бяло какаду на име господин Ръфълс седеше на клонката на изкуствено дърво и поклащаше глава наляво-надясно, окото му, обрамчено със синьо, беше приковано във Виктория. Накокошинената птица – перата й бяха с цвета на захар – прилича на екзотично лакомство, мислеше си тя, на кокосова торта може би. Птицата имаше извит клюн с цвят на синьо кюрасо и умен влажен поглед. Развяващият се жълто-зелен гребен на главата й добавяше завършващия препинателен знак, като сапфирена брошка на вечерна рокля.

– Здрасти, приятел – каза съдия Гридли. – Как се казваш?

– Нахрани ме, куре сплескан – отвърна господин Ръфълс.

Съдията се намръщи и се обърна към Стив:

– Адвокате, контролирайте птицата си.

Стив махна на Марвин Умника на първия ред.

– Колегата ми сигурно ще може да ни помогне.

Марвин мина с клатушкане през люлеещата се врата, отвори едно малко пликче с лакомства и започна да дава на папагала сладкиш със сини сливи, трошичка по трошичка.

Виктория бързо реши, че работата й е да попречи на Соломон да обърне съдебната зала в зоологическа градина, а нея в посмешище. Съдията беше изпратил съдебните заседатели в стаичката им да се дръглят и жалват на спокойствие, докато адвокатите спорят дали едно какаду може да свидетелства, или поне да поговори.

– Птиците са символ на любовта в митологията – започна Стив.

Виктория усещаше погледа на Пинчър на гърба си, чуваше как химикалката му дращи по бележника.

– Какво общо има тук любовта? – попита тя.

– Уместен въпрос – изстреля в отговор Стив, – като се има предвид несполучливия избор, който сте направила в личния си живот.

– Това е абсолютно недопустимо! Ваша милост, адвокатът на защитата трябва да бъде порицан за лична нападка.

– По-кротко и двамата! – съдия Гридли захвърли настрани „Сигурният избор на Лу“, вестник с предвиждания за залаганията. – Господин Соломон, какво по-точно искате да кажете?

– Всяка птица трябва да бъде изслушана – заяви Стив. – Пише го в конституцията.

– Къде? – попита Виктория.

– Подразбира се от това, че предците основатели са избрали белоглавия орел за символ на страната.

– Това са пълни глупости. В историята на републиката никога птица не е свидетелствала пред съда.

– Госпожица Лорд е пропуснала делото с папагала, който дал лъжливи показания.

– Да не мислите, че аз го знам – отвърна съдията.

– Един от ранните случаи на Пери Мейсън – поясни Стив. – Папагал на име Казанова свидетелствал за убийство.

– Ваша милост, това са глупости – намеси се Виктория. – Птицата не може да се закълне, че ще каже истината.

– Казвам истината! – изкряска господин Ръфълс и от човката му се разхвърчаха трохи от сладкиш.

– Млъкни! – извика Виктория. Стресната, птицата скочи от дървото си на рамото на Стив.

Чукчето на съдията изтрещя като пушечен изстрел.

– И двамата веднага тук!

Докато се приближаваше към банката, Виктория усещаше как пулсът й се ускорява. Виж го ти Соломон! С папагал на рамото, ухилил се, готов да изяде лайната. Съдията щеше да ги направи на салата, а на кретена явно изобщо не му пукаше.

– Искате ли да вечеряте довечера зад решетките? – попита съдията.

– Разбира се, че не, Ваша милост – отвърна почтително тя.

– Пак ли бифтек на скара? – поинтересува се Стив.

– Избухването ми е провокирано от господин Соломон, Ваша милост. И неговия приятел Ръфълс.

– Господин Ръфълс – запротестира господин Ръфълс и размаха криле.

– Госпожица Лорд не разбира творческия подход в правото – отвърна Стив.

– Господин Соломон не разбира етиката.

Съдия Гридли пусна една дълга въздишка.

– Когато си погледнах в календара тази сутрин, в него пишеше „Щатът срещу Педроса“, а не „Соломон срещу Лорд“. Той се облегна в коженото си кресло. – Вие, двамата, ми напомняте на два бийгъла, които имам във фермата си в Окала. Единият мъжки, другият женски, вечно се лаят и дръглят, вдигат адска врява. Опитах се да ги разделя, но те започнаха да скимтят. Хем не могат да се търпят един друг, хем не могат и един без друг. Просто обичаха борбата.

– Обичаха борбата! – повтори господин Ръфълс.

– Един ден всичко престана.

– Женската уби мъжкия ли? – попита обнадеждено Виктория.

Съдията избърса трифокалните си очила в ръкава на черната мантия.

– Отивам в плевнята и виждам как мъжкият оправя кучката върху една бала слама.

– Оправя кучката – каза господин Ръфълс.

– Ако това е съдебното разпореждане – отвърна Стив, – нямаме друг избор, освен да го изпълним.

– Виждате ли на какво съм подложена! – Виктория усети как лицето й почервенява.

– След това двете кучета не се разделяха, както свинята не се отделя от копанята си – продължи съдията. – Няма да съм ви рефер. Ако искате да се чифтосвате, намерете си плевня, и се оправяйте, когато си искате.