Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 23 страниц)

– Продължава да ми скача по топките, ама не съм дошъл за това.

Стив харесваше Джоун Саш, но знаеше, че можеше да ти надуе главата с вечните си приказки, че Хари трябва да се откаже от избраната професия на дребен мошеник.

– Тогава какво има? – попита Стив. – Вече ти казах, че няма да съдя родителите ти, че били грозни.

– Не само, че са грозни – отвърна Хари. – Ами че са имали наглостта да се възпроизвеждат.

– Забрави.

– Добре, но имам нещо ново, което ще направи и двама ни богати. Знаеш ли стриптийз клуба на Седемдесет и девета до моста? „Катеричките“?

– Не, не го знам.

– Странно, защото две от момичетата те препоръчаха. Не че бих отишъл при друг адвокат.

– Оценявам го, Хари. Кажи ми какво си намислил.

– Дискриминация. Става дума за яки мангизи.

– Слушам те и съм възхитен. – Стив каза две лъжи на цената на една. В действителност продължаваше да мисли за вкуса на устните на Виктория. И защо Кели Макгилис не се събра с Харисън Форд накрая? И ако се бяха събрали, дали той щеше да остане на село, или тя щеше да иде в града? Това беше трудното, ако се съберяха с Виктория, кой щеше да се промени, за да угоди на другия? И не беше ли живо самоубийство дори да храни подобни надежди? Тя щеше да се жени и в случай, че беше забравил – имаше релефна покана, която да му го напомни.

Хари Саш избръмча със стола си по-близо до бюрото му.

– Редовен клиент съм на „Катеричките“ от години, още откакто ченгетата затвориха „Чатала“. Имам членска карта – плащаш за десет танци в скута и получаваш един безплатно, точно като фрапучиното в „Старбъкс“. Но направиха ремонт и сега VIP ложата е на три стъпала и аз не мога да се кача.

– Е, и?

– Какво е и? Равен достъп до обществените сгради. Ще ги съдя за нанесени щети, искът ще е групов.

– От групата на мошениците ли?

– На инвалидите. Имаме правото да стигаме с количките си навсякъде. Живот, свобода и – Хари се хвана за чатала, – стремеж към щастие.

– Томас Джеферсън не е имал точно това предвид.

– Напротив. Не гледа ли филма с Ник Нолти? Както и да е, те нарушават правата ми. Заслужавам известна благодарност за това, че съм пролял кръвта си на чужда земя.

– Хари виждал си Гренада само в клуб „Мед“.

– Имам медали.

– От интернет. Стига, никога не си бил морски пехотинец, а инвалидният стол е само реквизит към фарса на бездомен ветеран.

– Кой казва?

– Тичаш. Караш кънки. Играеш волейбол на монокини плажа.

– Това е рехабилитация.

Стив беше готов да изрита Хари Саш от кабинета си, но вместо това каза:

– Тези танци в скута, за които си плащаш…

– … си плащах.

– Целувал ли си някога момичетата?

– Да не си луд? Аз дори жена си не целувам.

26.

Похотта като фактор

Хари си беше отишъл. Офисът беше притихнал, като изключим желязната банда от другата страна на улицата, която свиреше някаква конга и сякаш използваше ръчни гранати, вместо тамбурини. Виктория още беше в самоотлъчка. Ако не се появеше до пет минути, Стив щеше…

„Какво? Какво ще направиш, умнико?“

Щеше да се обади в полицията, в болниците, на Голямата клечка?

„Успокой се. Тя е добре. Държиш се като пълен нервак.“

После настроението му се промени от изток на запад, като вихрушка по време на гръмотевична буря. Усети, че може би във въздуха има нещо положително. Може да седи под някоя палма на брега и да пише на скъпия Брус писмо.

„Срещнах друг. Надявам се да ме разбереш. Можем да си останем приятели. И между другото, мразя авокадо.“

Ободрен от тази мисъл, той се облегна на стола, скръсти ръце на тила си, вдигна крака на бюрото и затвори очи. Само по бански „Спидо“ той стоеше на руля на яхта в тюркоазено море. Виктория се появи на палубата с един костюмите си рибя кост. Облегна се на мачтата, косата й се развяваше от вятъра, и свали дрехите си, една по една, докато не остана по черни прашки. Стив се приближи, постави ръка върху голия й, затоплен от слънцето хълбок. Целунаха се, бавно и дълго, акри гола кожа се търкаха в гола кожа и този път тя не се отдръпна. Вкусваше влажните й устни, чуваше как вятърът пълни платната, усети как банския му се изпълва. Можеше да чуе как Боб Марли и „Уейлърс“ пеят „Напразно очакване“.

Миг по-късно Стив смътно си даде сметка, че той самият пееше „Не искам да чакам напразно за любовта ти“.

– О, Боже! – възкликна Виктория. Не онази Виктория по прашки на яхтата. Истинската, облечена в тъмносив костюм от туид с панталон, която влизаше с куфарчето си и чаша кафе в офиса.

– Репетираш за „Идолите на Америка“?

– Ето те и теб – каза Стив, като се опита да възвърне достойнството си.

– Извинявай, че закъснях.

– Няма проблем.

Той провери езика на тялото й. Изправен гръбнак, стиснати зъби, никакъв контакт с очи. В съдебния фолклор, ако съдебните заседатели отказваха да те погледнат в очите, значи бяха отсъдили в полза на противниковата страна. Както повечето подобни приказки, това беше вярно в половината от случаите, каза си той.

Реши да се държи делово и изобщо да не споменава за ЦЕЛУВКАТА. Нека тя да направи първата крачка. Може би първоначалният шок и отричането се бяха уталожили.

Рано или късно щеше да отстъпи и да признае.

Тя бързо се запъти към бюрото си. През прозореца желязната банда блъскаше карибски ритми, които можеха да бъдат наречени „Карнавална мигрена“.

– Трябва да се видим с Катрина днес – каза Стив с делови тон.

„Всеки момент ще се приближи и ще ми се метне на врата.“

– Исках да подготвя указанията за съдебните заседатели – каза тя.

– Това е по-важно. Целуни указанията за сбогом и да вървим.

„Наистина ли каза «целуни»?“

Тя като че ли не забеляза. Разказа й за теорията на Боби, че Катрина е купила часовника не за съпруга си, а за някой друг, някой водолаз с яка китка, който според Стив вероятно няма нужда от гумени пениси и кожени каиши, за да се възбуди. Тя го слушаше и дъвчеше молива си. В този момент на Стив му се видя толкова естествено хубава и невинно съблазнителна, че беше направо – потърси подходящата дума – омагьосващо. В същия този миг осъзна, че „омагьосваща“ беше дума, която никога досега не му беше идвала наум.

„Боже, заприличах на реклама на парфюми!“

– Ще попиташ ли Катрина за часовника? – каза Виктория.

Стив поклати глава.

– Не искам да си помисли, че вече не й вярваме. Ако наистина е купила часовника за Чарлс, той трябва да е още в къщата.

– Какво ще направиш, ще претърсиш спалнята им ли?

– Да. Докато двете си говорите долу.

– Не говориш сериозно!

– Ако часовника го няма, ще й зададем въпроса направо. Ако е там, няма проблем.

– Навлизане в личния живот на клиента. Това един от законите на Соломон ли е?

– После се връщаме обратно, защото трябва да поработим върху списъка с доказателствата.

– Надявам се, че няма да включиш записа от охранителните камери?

– Защо? Той потвърждава версията на Катрина.

– Колко пъти си го гледал?

– Веднъж.

– Гледаш стар футболен мач по пет пъти по спортните канали, а записът от сцената на местопрестъплението само веднъж.

– Сцената на злополуката – поправи я той.

– Пинчър подал ли е списъка си с доказателства?

– Още не.

Какво толкова се палеше? И защитата, и обвинението разполагаха със записите от охранителните камери. Къщата беше пълна със скрити камери. В спалните обаче нямаше, така че нямаше и порнофилми как Катрина язди като каубойка надървения Чарлс Барксдейл. Но имаше монтирана камера в една от рамките на картините в коридора точно пред вратата на голямата спалня. Тъй като вратата беше отворена, широкоъгълният обектив беше хванал сребърната ниша на бара, който се намираше на шест-седем метра от леглото. Стив си спомняше всичко от касетата, не беше кой знае колко много. В 11:37, според надписа на екрана, Катрина се появяваше в рамката на вратата. Носеше черни кожени ботуши, изрязани отдолу гащи и дантелен корсет с изрязани чашки, от които се подавах зърната й. Премяната й за неделната литургия без съмнение.

Катрина си наливаше питие, след което изведнъж се извърна и се втурна към Чарли. Макар че леглото беше извън обсега на камерата, Стив можеше да убеди съдебните заседатели, че видяното потвърждава думите на Катрина: стояла е на бара, чула е, че нещо става с Чарли, и се е спуснала към него. Опитала се е да разхлаби кожената яка, но е било прекалено късно.

– Какъв е проблемът с видеозаписа? – попита той.

Виктория бръкна в куфарчето си, извади една касета и я пъхна във видеото на полицата.

– Гледа ли го на забавен каданс?

– Не съм го гледал на забавен каданс, не съм връщал назад, не съм го гледал кадър по кадър. И какво от това?

Тя включи видеото и телевизора и зърнестия черно-бял запис се появи. Трийсет секунди празен коридор и сив гранитен бар, който се виждаше в ъгъла на спалнята. После Катрина се появи в кадър. Ако имаше звук, реши Стив, щеше да се чуе търкането на кожените й ботуши. Тя си наля нещо, което приличаше на водка в една чаша. Изведнъж – е, не чак толкова изведнъж на забавен каданс – главата й се врътна към кревата. Стив знаеше какво щеше да последва, но сега видя нещо, което не беше виждал преди. За частица от секундата преди да се втурне към леглото очите на Катрина се стрелнаха към коридора.

Виктория натисна пауза.

– Какво гледа? Кой е в коридора?

– Никой.

– Вгледай се. До стената.

– Какво?

– Не виждаш ли сянката?

Стив премигна два пъти. На стената имаше някакво по-тъмно петно. Дали имаше? На стоп кадър екранът вибрираше и може би създаваше оптическа илюзия. – Може да е от шарката на тапета. Или от осветлението. Или пък от обектива на самата камера.

– Виждам очертания на човешка фигура – каза Виктория.

– На някои хора им се привижда и Дева Мария върху сандвич с кашкавал.

Гледаха още една минута. Сянката, ако имаше такава, сякаш избледняваше.

– Можем да дадем лентата на фотограметрист да я увеличи – каза Виктория.

– И Пинчър може.

– Ако види сянката. Но ако и той е като теб – като повечето мъже, – ще пропусне подробностите.

– Точно затова сме страхотен тандем. Аз виждам голямата картина. Ти виждаш сенките. Аз атакувам със сабя. Ти пронизваш с рапирата. Аз пускам бомбите. Ти…

– Чистя лайната от птиците ти.

– Помниш ли какво каза съдия Гридли за нас. Но сега…

– Сега какво, Соломон?

Щом тя не смееше, той щеше да го направи:

– Не трябва ли да поговорим за снощи?

– Няма за какво да говорим. Затворена страница.

– Мислех, че след като се наспиш добре през нощта, ще…

– Не съм спала.

– Още една причина да поговорим.

Тя се приближи към прозореца, погледна към отсрещната страна на улицата към балкона, където желязната банда си почиваше и си предаваха един джойнт колкото салам.

– Предстои ни процес. Това е всичко, за което ще говорим. И когато той приключи, аз изчезвам оттук.

– Какво означава това?

– След като се оженя за Брус, ще поема юридическите дела на компанията му. Това е най-доброто за мен.

– Искаш да избягаш.

– От какво?

– Снощи…

– Нищо не се случи и дори да се е случило, няма да се повтори – каза тя, като използва адвокатския прийом на алтернативна защита. – Виж, съжалявам, ако съм подала сигнали, които си разбрал погрешно.

– Ти ме целуна. Как да разбирам това?

– Бях под голям стрес. Огънах се и толкова.

– Значи няма да ми кажеш какво изпитваш сега? Нито какво мислиш?

Тя се извърна.

– Мисля, че ми харесваше повече, когато беше безчувствен негодник.

– Няма да мине.

– Не разбираш ли? Не съм свободна. Това ме прави пожелана. Ти си неподходящ. Това те прави по-желан. Това е част от генетичния ни код. Нищо не можем да направим, привлечени сме от пламъците. Това ни прави шибаните човешки същества, които сме.

– Затова ли ме целуна? Затова ли аз отвърнах на целувката ти?

– Ако имаш по-добро обяснение, дай да го чуем.

– Не съм сигурен. В теб има нещо, което…

Той спря, без да може да продължи, и тя настоя:

– Което какво?

– Което ме кара, не знам… Изпитвам чувства към теб – заекна той.

– Хайде – подбутна го тя, – ти си този, който иска да си излее душата. Какво точно изпитваш към мен. Не можеш ли да бъдеш искрен?

– Само ако се преструвам.

– Сериозно ти говоря. Или ми кажи какво чувстваш, или млъкни.

Не очакваше, че тя ще го предизвика. Изведнъж се върна в гимназията и отново беше лудо влюбен в Рене де Прес, дошла да учи на разменни начала от Париж. Дори и сега си спомняше всичко за нея. Тъмнокоса, подстригана късо по секси френски начин. Тесните миниполи и трите разкопчани копчета на блузата й. Възбуждащ акцент, от който му идваше да оближе капчиците пот зад голите й колене. В крайна сметка беше на седемнайсет с ранимо сърце и постоянна ерекция.

Рене гледаше от трибуната, докато играеха мач от щатския шампионат. В деветия ининг, при равен резултат, Стив открадна втора, после трета и отбеляза точка с жертвоготовен плонж, хвърляйки се с главата напред. Съотборниците му го изнесоха на ръце от терена. Беше ефимерен миг, но с целия си наивитет той вярваше, че това е първият от безбройните весели спектакли с барабани и тромпети, отбелязващи всеки триумф в живота му.

Четири часа по-късно Рене му показа чудесата на разцъфващата галска женственост на задната седалка на джипа му, паркиран в една мангрова горичка в Матсън Хамак. Беше му за пръв път, на нея обаче не и свърши дори по-бързо, отколкото заобикаляше базите. Под нейното вещо ръководство, вторият опит беше по-успешен, а третият ги остави бездиханни. До зазоряване беше уверен, че никой не се е чувствал така досега, и промълви двете вълшебни думички – „Обичам те“, – с което накара Рене да му се смее и да го нарече „глупаво момче“.

Следващите няколко седмици не минаваше и секунда, без да докосне или целуне. Всяко споделено преживяване – без значение колко обикновено беше – миниголф, пица с пеперони, „Всяко твое дихание“ на Стинг, отприщваха радостни порои. Какво друго можеше да бъде това, освен вечна любов?

Само 363 часа и седемнайсет минути – по обърканите изчисления на Стив – след като за пръв път бяха изпробвали задната седалка на джипа, всичко свърши. Когато Стив отиде на среща с Рене в кафето, тя седеше до Ейнджъл Кастийо, плещестият фулбек от футболния отбор. Бейзболният сезон беше свършил, започваха пролетните тренировки по футбол и Стив беше захвърлен като строшен охлюв.

През следващите двайсет години той не беше казал нито веднъж на някоя жена, че я обича. Как би могъл? Рискът да го заболи беше толкова голям. И сега стоеше онемял пред предизвикателния поглед на Виктория.

Виктория се мъчеше да устои на внезапния порив да го дръпне от стола и да му се хвърли на врата. Никога не й се беше струвал толкова отчаян и толкова беззащитен. Толкова различен от нахакания умник, който за пръв път беше видяла в съда. Но тя се държеше желязно и нямаше да покаже друга емоция, освен безразличие. Нямаше да разкрие какво чувства. Как би могла? Самата тя не знаеше как да ги определи. Не знаеше какво я тласка към Соломон. Но той беше прав за едно – тя го целуна. Тя го прегърна и го целуна продължително, страстно и опасно.

Толкова безразсъдно. Толкова безотговорно. Толкова нетипично за нея. Отчаяно й се искаше да не го беше правила.

Наистина ли беше така? Докато лодките се поклащаха на кея и небето се въртеше, осветено от лунни лъчи, тя беше притиснала тялото си към неговото, идеалната комбинация между ин и ян. Целувката я беше оставила объркана, замаяна и уплашена. Искаше й се да го припише на джина, стреса и умората. Но в интерес на истината, нямаше ни най-малка представа какво ставаше с нея. Подсъзнателно ли се опитваше да разруши връзката си с Брус? Проблеми със самочувствието ли имаше? Смяташе ли, че не заслужава някой толкова добър? Толкова близо до съвършенството, че понякога направо се страхуваше да бъде с него?

Докато мислеше за това, реши, че е проумяла какво става.

„Влюбена съм в Брус и желая Стив.“

Слава Богу, че беше видяла достатъчно, за да е наясно с похотта като фактор. Връзките, които се основаваха на страст, траеха толкова, колкото треската, която идваше с настинката. Кога за последно се беше отдавала на страстта. Може би преди шест години – цяла вечност, така поне изглеждаше – се запозна с Ранди, професионален треньор по тенис в един тенис клуб в Бока Ратън. Австралиец. Изрусяла от слънцето коса. Смях като вълна, която се разбива в скалите. И сексуален атлет. Слава Богу, че сметките й за кинезитерапия се покриваха от застраховката й.

Работеше като сервитьорка през лятото между колежа и университета… и се беше влюбила до уши. Или поне така си мислеше. Всичките тези потни нощи в боксониерата на Ранди с бръмчащия климатик, плесенясала завеса в банята и ретро водно легло. И една нощ на сълзи.

Спомни си болката, когато откри друга жена – омъжена ученичка, абсолютно тъпо клише – да се носи по вълните в спалнята на Ранди. В признанието му нямаше следа от вина или угризение: „Какво съм виновен, че мацките стават палави и искат да си играят с мен.“

Даде си сметка, че мъжете след Ранди изглеждаха като шествие от сиви костюми без лица. Адвокати, счетоводители, брокери. Амбициозни млади мъже в раирани костюми. Нетърпеливи мъже, които често пъти прекалено избързваха. Спомни си Харлан, умен счетоводител, който повдигна въпроса още на третата среща. Бяха се наредили на огромна опашка пред „Джо’с Стоун Краб“ и чакаха за маса. Как да отговориш учтиво – „Да не си си изгубил акъла от толкова цифри?“, – когато някой турист ти ходи по краката и салонният управител вика: – Гросман, маса за петима.

– Защо искаш да се жениш? – попита тя озадачено.

– Защото те обичам – отвърна Харлан. И после като пълен глупак добави: – И във фирмата ми предпочитат женените при избора на съдружници.

– Значи ще се превърна в част от CV-то ти?

Романтичната любов според нея беше мит, който живееше на гърба на нелогичната ни нужда да осъществяваме фантазиите си. Беше нереална по определение. Виж само докъде беше довела майка й. Романтичната любов беше като тена през ваканцията. Бързо избледняваше.

Това, което имаше между нея и Брус тя наричаше „разумна любов“. Тя се основаваше на логични фактори. Интелигентност, любезност, чувствителност, симпатия. И още нещо: Брус беше първият мъж в живота й – включително и баща й, – който не я беше разочаровал за нещо голямо. Така че романтичната любов можеше да върви по дяволите. Тя обичаше и обожаваше Брус, но по по-различен начин. Тяхната любов се основаваше на нещо повече от страстта. После, за да се убеди сама, си го повтаряше.

– Искам да съм сигурна, че ще можеш да се справиш – каза Виктория.

– С кое по-точно?

– Да работим заедно, без да ме гледаш с влажен поглед.

– О, стига, аз съм голямо момче. Ако кажеш, че целувката не означава нищо, ще го преживея.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно.

– Добре. От сега нататък ще живеем по законите на Лорд. Никакво пипане, никакво флиртуване, никакво целуване. Нищо, освен работа.

– Както искаш – съгласи се Стив. Имаше усещане за загуба, което беше странно, защото как можеш да загубиш нещо, което никога не си имал?

– Тогава да вървим към Гейбълс Истейтс, за да претършуваш шкафовете на клиентката ни.

– Щом кажеш.

Виктория започна да си стяга куфара.

– Какво мислиш за Джаки?

– Изглежда готина. Има хубав смях.

– Мислиш ли, че е красива?

– Разбира се. – Накъде водеше всичко това?

– Тя те намира за много секси.

– Така ли?

– Да ти дам ли телефона й?

Стив нямаше да й позволи да разбере колко го боли.

– Разбира се. Обича ли раци?

Виктория се разсмя.

– Джаки казва, че някои мъже водели момичетата на раци и очаквали да им правят свирка след вечерята.

– Чакат до края на вечерята?

– Двамата имате еднакво чувство за хумор. Може и да се получи.

– Супер.

– Не желая да те карам насила, кажи ми, ако не искаш.

– Не, ще се радвам да я видя – каза Стив, като много добре знаеше, че това е лъжа. – Стига ти да нямаш нищо против.

– Мисля, че ще е страхотно – излъга тя на свой ред.

27.

Другият мъж

Богатите са различни, реши Стив. Имат по-големи гардероби.

Двуетажният колизеум на Катрина Барксдейл, целият покрит с дървена ламперия, беше по-голям от спалнята на Стив. Остави това. Мястото, отредено за обувки, също беше по-голямо от спалнята му.

Чуваше бръмченето на изсушителя за въздух и усещаше богата смесица от аромати. Дъхът на кедър, дълбокият аромат на кожи… мирисът на пари. Гардеробната на Катрина беше приятно и спокойно светилище, пълно с коприна и лен, норки и вълна. Всеки чифт обувки си имаше собствено плексигласово чекмедже, осветено с вкус, като скулптура в музеи. Дизайнерските дрехи висяха на моторизиран щендер, който се въртеше из стаята като детско влакче. Натискаш копчето на даден дизайнер – Армани, Сен Лоран, Де ла Рента, Мошино, – после кода на тоалета и щендерът доволно започваше да бръмчи, докато донасяше до ръцете с направен маникюр велурено сако или дантелена пола, или кадифено сако.

Стив беше казал на Катрина Барксдейл, че трябва да направи снимки, което до известна степен беше вярно. Той я остави долу с Виктория да пият вино и да се приготвят за процеса. Следващите двайсет минути прекара в голямата спалня с цифров апарат в ръка, като направи панорамни снимки от покритото с коприна легло с четири стълба в ъглите – в което Чарлс беше останал бездиханен, но надървен – до оформените като арка врати на слонските им гардероби. После се зае със собствената си мисия – да открие часовника „Брайтлинг“.

Във вестибюла, който водеше към гардеробната на Чарлс, Стив откри скрин от тиково дърво с малки чекмеджета, подобен на каталозите в библиотеките: шкафът за бижута на Чарлс. Вътре имаше копчета за ръкавели, пръстени и всевъзможни часовници. „Одемар Пике“, „Вашерон Константин“, „Патек Филип“, „Картие“, „Ролекс“, дори „Касио Джи-Шок“, кръстен на Джереми Шоки, известен футболист. Някои бяха нови, други антики, някои бяха златни, други от неръждаема стомана, имаше и покрити с диаманти.

Но нямаше водоустойчив часовник „Брайтлинг“.

Така че изглежда Боби беше прав. Може би Катрина Барксдейл не беше купила часовника за добрия стар Чарли. Но пък можеше и на други места да има часовници. Трябваше да провери и в капитанската каюта на „Кат Мяу“.

– Какво става тук, по дяволите?

Ръмженето идваше зад гърба му и Стив се извърна с гузната физиономия на джебчия. Беше Чет Манко, капитанът на яхтата, носеше спортна фланелка и изцапани с боя работни панталони и държеше в ръка длето.

– Страхотно! Точно си помислих за яхтата и хоп, ти се появи.

Манко вдигна длетото. Мускулите на бронзовата му ръка се показаха.

– Какво, по дяволите, правиш тук?

– Правя снимки. – Стив вдигна камерата като доказателство номер едно за невинността му. – Чертая курса на кораба.

– В скрина за бижута на господин Би?

Имаше акцент от Ню Ингланд в гласа на Манко, помисли си Стив. Работническа класа от Бостън, може би.

– Всъщност търсех нещо. Едно доказателство.

– Какво доказателство? – Манко дори не се опита да прикрие подозренията си.

– Опасявам се, че е поверително. Какво търсите тук горе, Манко?

– Чистя изсъхналите корени от висящите цветя на балкона. – Длетото пак се вдигна. – Кат знае ли, че си в спалнята й?

_Кат._ Прислугата беше в доста приятелски отношения с господарката на дома, помисли си Стив.

И тогава го видя да проблясва на огромната лява китка на Манко. Часовник „Брайтлинг Супероушън“ с огромен циферблат, издържащ до хиляда метра дълбочина.

– Мамка му! – каза Стив.

– Разкажи ми с твои думи, кога забеляза, че нещо става с Чарлс – попита Виктория.

С твои думи.

Професионален адвокатски паразит, знаеше го много добре. С чии думи да го разкаже? На Ейбрахам Линкълн ли?

– Както казах на ченгетата, както казах на Стив, както казах на всички, Чарли беше вързан, както винаги. Набих го с камшика, след това му направих обичайната свирка с уста, пълна с топла вода. Това винаги го побъркваше. След като се изпразни, отидох до бара и си налях една „Столичная“. Чух нещо и когато погледнах към Чарли, той се мяташе нагоре-надолу и издаваше звуци като крясъци на патица. Чакай малко – тя замълча, като прехапа устни. – Сега, като се замисля, май пих „Грей Гууз“. Както и да е, изтичах до леглото и той беше целият посинял. Лицето му, не топките. Докато успея да сваля яката, той вече беше престанал да се мята.

Бяха във всекидневната, седяха на бежово канапе, което според думите на Катрина беше направено по поръчка в Рим. Тя носеше червени копринени панталони и бродирана блуза в китайски стил и беше ударила половин бутилка охладено шардоне. Виктория пиеше газирана вода, докато разпитваше Катрина и търсеше несъответствия.

– Щом като ми задавате едни и същи въпроси сто пъти, значи ще свидетелствам, така ли?

– Още не сме решили. – Виктория забеляза, че шарката на всяка лимоненожълта плочка съвпада с шарката на следващата. – Ако кръстосаният разпит на свидетелите на обвинението остави съмнения, може и да те призовем за свидетел.

– Не е ли рисковано?

– Не и на половина колкото да излъжеш адвоката си – каза Стив, като влетя в стаята с Манко по петите си. – Не те ли предупредих? По дяволите, Катрина, как можа?

– Какво има, Стив? – попита Виктория.

– Развратната ни клиентка за начало.

– Не можеш да й говориш така – намеси се Манко.

– Ти върви на майната си! – избухна Стив. Почервенял, той размаха пръст към Катрина. – Знаеш ли какво мразя повече от жена, която е убила съпруга си? Жена, която лъже адвоката си.

Катрина спокойно остави винената си чаша на махагоновата масичка за кафе. Изискан жест.

– Какво си му казал, Чет?

– Нищо, по дяволите! – отвърна Манко.

Катрина кръстоса единия крак, обут в копринен панталон, върху другия.

– Какъв е проблемът тогава, Стив?

Той преправи гласа си и я изимитира:

– „Не съм изневерявала на Чарли, откакто ми направи предложение.“

– О, това ли.

– Да, това.

– Откога се шибаш с Манко?

– Има ли значение откога?

– Има значение, че ни излъга. А щом си ни излъгала веднъж…

– Всичко останало, което ви казах, е истина.

– Така ли? С кого още се чукаш?

– Стив, трябва ли да си толкова вулгарен? – попита Виктория.

– Чет е единствената ми забежка – отвърна Катрина.

– Ами треньорът по голф? – попита Стив. – Инструкторът по аеробика? Потните градинари, които каниш на лимонада и едно набързо?

– Нямаш право… – Манко направи крачка към Стив.

– Млъкни! – Стив заби пръст в гърдите на Манко и стресна якия мъжага. – Още не съм стигнал до теб.

Виктория наблюдаваше как Стив прекоси стаята и се изправи като дърво пред масичката за кафе, как започна да крещи на Катрина, че през цялата си практика не е срещал по-глупав човек от нея и че щял да се откаже от делото и да я остави да лъже някой друг и щяла да извади късмет, ако съдебните заседатели не я линчуват, преди да я осъдят. Първоначално Виктория реши, че се преструва, че се опитва за сплаши клиентката им. После, когато сграбчи ръката на Манко и смъкна часовника му, реши, че губи самообладание.

Стив размаха часовника в лицето на Катрина.

– Остави ме да се правя на глупак с глупости от сорта на „Катрина обича Чарли“. Но по-лошото е, че ме вкара в капан. Включих Манко в списъка със свидетели, но не мога да го призова да даде показания, защото не мога да го подложа на кръстосан разпит. Изключено е и ти да свидетелстваш, защото и теб не мога да те оставя в ръцете на Пинчър.

– Само защото се чуках с Чет?

– Какво значи „се чуках“? – попита обидено Манко.

– Не ти ли казах да млъкнеш? – изрева Стив. – Нямам време за любовни драми.

Катрина каза:

– Се чуках, чукам се, може пак да се чукам, какво толкова има?

– Виктория, кажи й – нареди Стив. – Разясни й го, моля те.

– Пинчър ще използва връзката ви, за да докаже мотив – каза Виктория.

Катрина се разсмя.

– Какъв мотив? Да бъде с Чет? Да се омъжа за него? Моля ви.

– Какво трябва да значи това? – попита Манко.

– Чет, ти си чудесен по свой собствен начин, но си просто един тъпкач и двамата го знаем, така че престани да се правиш на интересен.

Катрина свали маската на дама от хайлайфа на Корал Гейбълс, помисли си Виктория. И без това не й стоеше много добре. Тя сбърчи чело, доказателство, че само няколко години я деляха от първата й инжекция „Ботокс“*.

[* Безвреден токсин, който изглажда бръчките. – Б.пр.]

– Добре де, излъгах, че съм била вярна на Чарли, но не съм го убила.

– Не собственоръчно – отвърна Стив.

– Какво трябва да значи това?

Очите на Стив святкаха. В него имаше нещо диво и опасно, помисли си Виктория.

– Докато си стояла на бара, Чарлс си е бил много добре – каза Стив. – Ако е издавал някакви звуци, то е било, за да каже: „Хей, развържи ме вече.“ Ти го поглеждаш, после се обръщаш към коридора, където Манко стои, прилепнал плътно до стената, извън обсега на камерите.

– Ти си луд! – каза Катрина.

Манко премести тежестта на тялото си от единия крак на другия.

– Не можете да ми го лепнете.

– Естествено, че не мога, Айнщайн. – Стив сграбчи фланелката на Манко и го бутна назад. – Споменаването ти уличава клиентката ми в предумишлено убийство. И дори аз да не мога да те спипам, Пинчър ще го направи.

– Ще го направи друг път – изсумтя Манко.

– Искаш ли да се обзаложим? На записа от охранителните камери се вижда сянка на стената. Пинчър вече ми каза, че е пратил касетата за фотограметрична експертиза.

_Не му е казал_, помисли си Виктория, но си замълча.

– Ще определят с точност височината и килограмите на човека, на който е сянката – продължи Стив. – Искаш ли да се обзаложим, че ще се окаже мъж висок метър и осемдесет, около деветдесет килограма, с мозък колкото грахово зърно?

– Майната ти! – изпсува Манко.

– Погледът на Катрина е сигналът за мъжа. Той се плъзга покрай стената, защото знае точно какво виждат и какво не виждат камерите. Отива до леглото, стяга яката на Чарли и го удушава.

– За това ли ви се плаща на вас, адвокатите, да риете в лайната? – попита Манко.

– Просто от любопитство, Манко – отвърна Стив, – имаш ли досие? Защото съм готов да се обзаложа, че си лежал в затвора.

– Няколко простотии, дребни нарушения – каза Манко. – Сбивания по баровете, това е.

– Е, значи този път си се изявил.

Виктория караше, а Стив се беше облегнал на седалката до нея, като беше вдигнал единия си крак на таблото. Караха на север по Олд Кътър Роуд под сянката на банановите палми.

Без да иска разрешение, Стив въртеше копчетата на радиото й. Спря на станция, където Лудън Уейнрайт III се обявяваше за последния човек на земята.

– Това представление ли беше? Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще получиш удар.

– Реших, че ще ми отговорят честно, ако се уплашат, че мога да счупя някоя чаша, така че наистина беше Драма 101. Но до известна степен наистина бях много бесен.

– Защо ги излъга за Пинчър?

– Исках да видя реакцията на Манко. А също и на Катрина… Катрина казва истината. Тя не е убила Чарли. Манко също не го е направил.