Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 23 страниц)

– Протестирам! – извика Цинкавич. – Адвокатът дава показания. Недопустимо е да изказва лично мнение по делото.

– Колегата е прав – каза Виктория, преди съдията да се произнесе. – Прекрачих линията. Правилата го забраняват. Правните факултети го осъждат. – Тонът й стана саркастичен. – А аз винаги съм спазвала правилата.

Лицето й гореше, очите й святкаха. Емоциите се надигаха.

– Имах отличен успех, докато работех на две места и играех отборно тенис в Принстън – продължи Виктория, докато разкопчаваше двуредното си сако. – В Йейл бях звездата на випуска – тя съблече рязко сакото си и го хвърли на Стив. Ръцете му се вдигнаха късно и сакото закри лицето му, преди да успее да го дръпне.

– Щях да оставя следа в обществения сектор – не спираше тя, – известно време да се отдам на частна практика и после да се кандидатирам за съдия. Всичко беше предначертано върху разноцветни картончета. Планирах и още нещо. Висок, представителен подходящ съпруг и две цяло и четири съвършени деца. И щях да следвам всички правила.

Виктория се обърна, върна се при банката и замахна с ръка. За миг Стив помисли, че ще го удари, но вместо това тя плъзна длан по масата и помете с гръм и трясък всички папки на пода.

– Ето какво мисля за правилата!

Три картончета останаха на масата. Тя ги грабна, накъса ги на парченца и покри Стив с конфети.

– А ето какво мисля за тъпите си цветни картончета.

Напълно превъртя, помисли си Стив. Нямаше идея какво щеше да каже след това, явно и тя самата нямаше.

– Ще ви кажа и още нещо, Ваша милост.

Ето го. Краят на изречението. Сега щеше да го закове.

– Краката адски ме болят – тя сложи глезена си върху коляното, разкопча каишката на обувката „Прада“ и я хвърли на Стив. Втората обувка долетя миг по-късно. Хвърли я ниско, но той се наведе и я хвана с една ръка.

Виктория се запъти към съдийската банка по чорапогащник.

– Докъде бях стигнала, Ваша милост?

– Някъде между безотговорното и дразнещо държание на господин Соломон и вашите идеални две цяло и четири деца. Много ми харесва вашия лак за нокти? „Залез в Малибу“?

– „Зарево над пустинята“, Ваша милост?

Виктория се върна до банката си и за миг Стив се уплаши: кафявата тафтена блуза можеше да е следващата.

– Стив Соломон ме научи на много неща – каза тя. – Когато законът не работи, казва той винаги, изработи го ти. Първоначално ми прозвуча незаконно или поне неморално. Но не е. Когато се използва за добро, това всъщност е истинската същност на закона. Закон примесен със състрадание. Закон, който търси истината. Закон, който защитава невинния. Това е единственото място, където законът и справедливостта се срещат наистина – тя се извърна към Стив, очите й бяха пълни със сълзи. – Иначе сме просто роботи. Безчувствени автомати. Без сърце и без душа. Sin alma o corazon.

Тя вдигна един кламер от масата, разтвори го и прободе пръста си с острия край.

Ох!

Вдигна ръка. От пръстта й се показа капчица кръв.

– Аз не съм робот. Кървя. Усещам болка. Усещам и любов. Същото усеща и Стив Соломон. Не познавам никого, който да обича едно дете повече, който да се отдава до такава степен на едно дете.

Тя застана за миг, беше като зашеметена, после се обърна към съдия Рол.

– Ваша милост, бихте ли ме извинили?

– Вървете – каза съдия Рол и махна с ръка, – преди да сте изцапали с кръв полата си. „Филип Адек“?

– „Дзанела“.

– Чудесна е. Иска ми се и аз да бях по-висока, за да нося разкроени поли.

Виктория грабна чантата си и се запъти към вратата, като заряза обувките, сакото и клиента си.

– Цинкавич, имате ли нещо да добавите във връзка с делото? – попита съдията.

– Само че ми се иска да бях станал зъболекар – отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се облегна назад и направи пълно завъртане от 360 градуса. Когато спря, се загледа втренчено в Стив.

– Явно сте много надарен, господин Соломон.

– Моля да ме извините, Ваша милост?

– Да разгорещите и объркате толкова една жена – въздъхна тя. – Вие мъжете от рода Соломон сте голяма работа.

– Да, госпожо – съгласи се Стив, защото не знаеше какво друго да каже.

– Добре, ето как ще стане. – Съдията придърпа папката с делото и написа съдебното решение отгоре. – Искът на господин Соломон се приема. Дават му се пълни настойнически права без никакви ограничения, освен молбата ми да води Боби в кабинета ми на обяд от време на време.

Тя удари с чукчето и стана от председателското място. Цинкавич събра папките си и напусна, без да каже нито дума.

Стив остана сам, по сакото му имаше парченца от накъсаните цветни картончета.

Държеше една от обувките на Виктория, беше все още топла отвътре. И се чудеше как може едновременно да е толкова щастлив и толкова тъжен.

53.

Какъв загубеняк е този адвокат!

Франк Синатра пееше:

„Бум-бум, тя ме простреля.“

– Мразя тази песен – каза Стив и натисна друго копче на радиото.

– Чудно защо – каза Боби.

– Не е заради това. Просто песента е слаба. Под достойнството на Франк.

– Аха.

Движеха се със стария кадилак със свален гюрук по Макартър Козуей към кантората на Стив. Боби седеше с кръстосани крака на предната седалка и ядеше маслен сладкиш с гуава. Беше ветровит зимен ден, красив като пощенска картичка. Палмите се полюшваха, рибарките се виеха над водата и ослепително бели лайнери се виждаха ясно, закотвени на кея.

„Защо се чувствам толкова нещастен?“

Реши, че отчасти се дължи на изчерпването на адреналин, отпадналост след битка. Бяха спечелили сензационното дело за убийство. Той беше спечелил настойничество над Боби. Истинско радостно събитие, по-важно от всяко друго дело, което беше водил или щеше да води. Боби вече говореше за предстоящото ходене за риба с дядо му.

Но въпреки това Стив беше връхлетян от усещане за празнота.

Виктория щеше да мине малко по-късно да си прибере нещата. И щеше да си тръгне.

„Спечели делото, изгуби момичето.“

Не че някога я беше притежавал, освен ако не броеше откраднатият час през сюрреалистичната нощ с огньове и сняг. Дали изобщо се беше случило? Може би всичко това беше сън.

Нямаше защо да унива, повтаряше си той. Предната вечер се беше отбил до имението на Барксдейл. Катрина го беше целунала по бузата и му беше поблагодарила за чудесната работа. Точните й думи бяха: „Ти си страшен адвокат и имаш страхотен задник.“

Пиеше „Кристал“, предложи и на Стив и въпреки че смяташе шампанското за газирана пикня, той каза – разбира се, защо не. Носеше бяла блуза с къдрички и широки панталони, които се връзваха на талията или ако трябва да сме точни – на няколко сантиметра по плоския й бронзов корем. Не спираше да размята тъмната си коса и да повтаря колко невероятно гениален бил. Скоро започна да заваля думите и да казва, че със сигурност бил „ядивен“, като вероятно имаше предвид „градивен“, реши той.

Подаде на Стив една тънка чаша с шампанско и чека за осребряване, замразените й сметки бяха размразени след отпадането на обвиненията. Двеста и петдесет хиляди долара, които да си разделят поравно с Виктория. След като си платеше данъците и върнеше на Тереса стоте хиляди, които беше взел назаем, по негови сметки щеше да продължи да виси с около двайсетина хиляди. Още няколко подобни победи и можеше да обяви банкрут.

Стив попита къде е Манко и Катрина каза, че подготвял яхтата за пътуване до Бимини, щели да ходят само двамата.

– Нали ти казах, че щяхме да ходим до Бимини преди Чарли да се гътне?

– Да, това беше част от защитата ни – защо ще планирате да плавате с Чарли седмица след убийството му.

– Сега отиваме двамата с Чет. Без Чарли – смехът й забълбука като мехурчета от шампанско.

– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Катрина?

– Не – още една глътка, още малко смях. – Освен ако не искаш да разбереш една голяма тайна.

Не беше сигурен. Не беше сигурен, че иска да чуе, че неговата ядивна и градивна личност е оправдал жена, виновна за убийство. Но трябваше да разбере.

– Давай. Кажи ми тайната.

– Не – отвърна тя и се нацупи като малко момиченце. – Не бива.

– Хайде да играем на една игра, Катрина. И аз ще ти призная нещо, ако ми кажеш.

– Обичам игрите – засмя се тя. – Ти си пръв.

– Добре. Помниш ли записа от охранителната камера?

– Разбира се. Първо мислеше, че на стената има сянка от човек. Но после експертът ти каза, че нямало нищо.

– Така ти казах аз. Казах го и на Виктория.

– Сериозно?

– Излъгах.

– Какво искаш да кажеш?

– Беше обикновена фотограметрична задача, която се решава със специално уравнение. Сянката беше на човек около метър и осемдесет, над деветдесет килограма. На кого ти прилича?

– На моя Чет – изчурулика тя. Остави чашата си с вино и кокетно наклони глава. – Значи си знаел, че Чет е бил там?

– Знаех.

– Защо не каза на Виктория?

– Исках да работи здраво за теб също като мен.

– Защо си даде толкова зор, след като си мислел, че съм виновна?

– Това ми е работата.

– Само за това ли?

– Не е малко.

– Все още ли мислиш, че съм убила стария перверзник? – като че ли взе да изтрезнява.

– Ти ми кажи.

– Стига, ти доказа, че Чарли се е самоубил.

– Доказах, че Чарли е написал предсмъртно писмо. Има разлика. Мисля, че двамата с Манко сте убили Чарли, преди да успее да свърши работата сам.

– Точно обратното е, глупчо. Много ясно, Чет щеше да го убие, но Чарли го изпревари.

– Истина ли е? Можеш да ми кажеш. Не могат да те съдят два пъти за убийството на Чарли.

– Голям риск, а? Но е истина, кълна се. Чарли сам се удуши. Трябваше да го видиш. Очите му направо щяха да изскочат от главата. Гадост!

Стив почувства смесица от облекчение и отвращение. Добре, не беше виновна, но не беше и невинна. Беше ли възтържествувала справедливостта? Вероятно беше. Катрина е искала да убие Чарли, но наказваме хората за делата им, а не за желанията. Ако всяка жена, която иска да удуши съпруга си, е обвинена в убийство, адвокатите по криминални дела до един ще карат ферарита. Морално погледнато, Катрина беше виновна, разбира се. Ако наистина имаше съдник на небесен трон, истински Страшен съд, реши Стив, накрая щеше да си получи заслуженото. Но що се отнася до земните закони, Катрина беше справедливо оправдана. Той си свърши добре работата.

Тя изпи остатъка от шампанското си.

– Е, можеш да ме поздравиш.

– Че не си убила съпруга си ли?

– Че се женя за Чет.

– Не каза ли, че Чет е само спортна бройка?

– Но добра – разсмя се тя. – Ще го направим на Бимини.

– Поздравления!

Два скорпиона на една яхта, помисли си той. Почуди се колко време ще мине преди единият, да ужили другия.

– Преди да тръгнем, трябва да направиш още нещо.

– Какво?

– Можеш ли да ми изготвиш един от онези предбрачни договори? – попита Катрина.

Кадилакът тъкмо минаваше покрай Папагалската джунгла, когато мобилният на Стив иззвъня.

– Алтия Рол ми се обади тази сутрин – чу се напевният глас на Хърбърт Соломон.

– Мамка му! Вчера бях толкова скапан…

– … че забрави да ми съобщиш голямата новина.

– Съжалявам, тате. Наистина.

Хърбърт се изкашля неодобрително.

– Няма значение, радвам се за теб. И за Боби.

Прозвуча като прошка, така че Стив се поуспокои малко.

– Така че, ако остава уговорката за събота и неделя, ще заредя лодката – каза Хърбърт.

– Ще дойдем. Благодаря, татко. За всичко.

– Не знаеш и половината.

– Какво искаш да кажеш?

– Къде са ми стоте хиляди?

Един сааб кабриолет, който дънеше здрава салса, задмина кадилака и Стив не беше сигурен дали е чул правилно баща си.

– Какво каза, татко?

– Когато Марвин се отби да ме види, се ядосах. И се обидих. Собственият ми син няма да ме помоли за помощ.

Какво, по дяволите… Оказа се, че беше чул правилно. Но не можеше да повярва.

– Парите не са били на Тереса?

– Мила дама, но тя беше само мой куриер, и толкова. Изтеглих пенсионния си влог. Така прави човек за сина си.

Стив беше толкова шокиран, че за малко не закачи със задницата една тойота, която успя да завие и да избегне теглича му.

– Тук ли си, синко?

– Даде ми толкова пари, без дори да знаеш за какво са ми?

– Тогава не знаех. Но сестра ти се отби да ме види на тръгване. Сега знам.

Стив усети как го залива гореща вълна. Значи това било да усещаш срам.

– Бях изненадан – продължи Хърбърт.

– Не знам какво да кажа, татко.

– Много щедро от твоя страна, синко.

– Щедро?

– Да платиш за лечението на Джанис. Клиниката е страхотна.

„Лечение? Това ли му беше казала, че ще прави със стоте бона? Или се опитва да ме накара да се почувствам по-добре?“

– Правилно си постъпил, Стивън. Погрижил си се за семейството. За сестра си и за племенника си.

Стив не беше сигурен, но усещаше, че баща му знае истината. Какъв странен начин двамата да се съберат, заплетени в семейна конспирация!

– Ще хванем ли някоя и друга риба в събота, татко?

Хърбърт се разсмя.

– От тебе бирата, от мен стръвта.

Стив намали, когато един огромен хамър го засече от съседното платно. Бяха на пет минути от офиса. Радиото беше на спортен канал, някакъв слушател се жалваше, че мажоретките на Делфините не си въртели дупетата като тези на Каубоите. Боби ядеше втора бисквита и току-що беше отворил едно шише със сок от ананас. Щеше всеки момент да му стане лошо от сладко.

– Виктория ще продължи ли да идва у нас? – попита Боби. – След като, нали се сещаш…

– Съмнявам се, момчето ми. Омъжените жени си седят при съпрузите, поне първите една-две години.

Боби изглеждаше обезсърчен. Значи ставаха двама.

След малко Боби каза:

– Мога да подпаля смърдяща бомбичка в църквата.

Снощи имаше съобщение на телефона. Бигбай се беше обадил да му напомни за репетицията другия петък. Жизнерадостният глас на младоженеца потисна Соломон още повече. Защо се беше съгласил да бъде шафер? Вече чуваше коментарите, предчувстваше мъчителната смърт от хилядите комплименти.

„Не са ли чудесна двойка?“

„Страхотно се е уредила.“

„Стив, вдигни наздравица за булката и младоженеца.“

Нямаше да преживее приема и вечерята. До момента, в който сервираха вишисоаз от авокадо, щеше да се чувства така, сякаш някой е изгребал жизненоважните му органи със супена лъжица.

– Увеличи го! – извика Боби и се пресегна към радиото.

– Какво?

– Спортното състезание на Хамъринг Ханк.

Ръцете им натиснаха копчето за звука едновременно и надуха рева на Хамъринг Ханк до червената зона.

– Следващият. Бърни от Сърсайд. Падаш ли си по бейзбол?

– Да, Ханк, давай.

– Чу ли за процеса за убийство срещу богатото маце от Гейбълс Истейтс?

– Гледах го по телевизията.

– Адвокат беше никому неизвестният Стив Соломон. В кой позорен бейзболен мач е участвал Соломон?

– Мамка му! – каза Стив.

– Шшшшт – скара му се Боби.

– Не го ли извадиха заради фал в крайната зона срещу отбора на Охайо?

– Събуди се, Бърни! Колко евреи корнърбекове познаваш?

– Чакай малко. Да не беше момчето, дето го прекараха на Университетските световни серии? Левака?

– Бърни печели вечеря! Ядеш ли свинско, Бърни?

– Получавам газове, ама ям.

– Края на деветата част, Кейнс водят Тексас с една обиколка. Два аута. Стив Соломон изгърмява третия! Какъв нещастник!

– Поне спечели делото, Ханк.

– Грешиш, Бърни. Соломон не може да намери задника си с две ръце. Прокурорът разреши делото и свали обвиненията. Какъв загубеняк е този адвокат!

Стив натисна копчето и избра реге станция, където Боб Марли пееше: „Няма жена, няма сълзи.“

– Не знам защо, хлапе – каза Стив, – но имам чувството, че днес ще бъде много странен ден.

54.

Последният ден

Стив и Боби бяха изкачили двете стъпала на преддверието на „Манекените“, когато ги удари първата вълна на пехотата.

– Стив, имам нужда от теб! – извика Лекси. Дългата й руса коса, обикновено права като дъска за гладене, днес беше цялата бухнала. Беше облечена с яркорозови ултракъси шорти и бял потник.

– Виж ме! – нареди му тя, като протегна дългата си гола ръка. Китката й беше обвита с кожена шина.

– Не се занимавам с травми от ролери – отвърна Стив, без да спира. Ако се забавеше, щеше да събере половин дузина безплатни клиенти, преди да стигне до стълбището.

– Това е трудова злополука – заяви Лекси.

– Намерила си си работа? – Вече минаваше през регистратурата. Една погрешна крачка, и щеше да е антилопа гну сред лъвове.

– На половин работен ден. Телефон 1–800-СВИРКИ.

– Операторка на секстелефон ли си?

Стълбите се показаха. Толкова примамлива като плажа за кубински салове.

– Лесни пари – каза Лекси. – По цял ден само мастурбирам.

– Мастурбиране – каза Боби. – Анатомично търкане.

– Но ако го правиш по десетина пъти на ден, пет дни в седмицата, свършваш с изкълчване на китката – Лекси вдигна шината си за нагледно доказателство.

Стив наруши собственото си правило и спря в подножието на стълбите.

– Наистина ли го правиш? Мислех, че се преструват, като охкат и ахкат.

– Да не би ти да си Стив Жребеца, който се обажда в три посред нощ?

Преди Стив да успее да й отговори, близначката на Лекси Рекси излезе от съблекалнята с токчета до небето на „Джими Шус“. Носеше същите ултракъси шорти и същата бухнала отгоре прическа.

– Стив! Арестуваха ме!

– Кой? Защо?

– За шофиране в нетрезво състояние, можеш ли да повярваш? Бях обърнала само четири-пет черни руснака. Те са като млечни шейкове, нали? Плюс това ме обвиниха за възпрепятстване на справедливостта.

– Защо?

– Изядох си бикините.

– Била си с бикини?

– Прашки. Материята уж абсорбирала алкохола и премятала балона, дето духаш, но пак духнах на нула цяло и девет. Какво да правя?

– Следващия път си сложи боксерки.

Стив се заизкачва по стълбите, но някой го дръпна отзад. Джина го беше хванала за пеша на сакото с едната ръка и развяваше някакъв син документ в другата.

– Стив, можеш ли да съдиш мъртвец?

– Ако е оставил наследство. Защо?

– Излизах с един богат старец и се опитах да се направя на Анна Никол Смит.

– И го уби?

– Не, разбира се. Каза, че ако си легна с него, щял да ме спомене в завещанието си. Така че спах с него и познай какво – взел та умрял.

– Поздравления.

– Не. Чети! Параграф седемнайсет.

Тя тикна документа пред очите му и той прочете на висок глас:

– „Накрая обещах на госпожица Джина Капрето да я спомена в завещанието си: Здрасти, Джина!“

Чакалнята беше празна, ако не се брои надуваемата Памела Андерсън на бюрото. Стив и Боби минаха покрай нея и влязоха в кабинета.

– Четирийсет и пет… четирийсет и шест… Здрасти, шефе!

Цялата потна и зачервена Сеси правеше лицеви опори с крака на стола на Стив и ръце на пода, вените по врата й пулсираха. Носеше срязани джинси и накълцана тениска. Три пръста на всеки крак бяха накичени с пръстени с фалшиви диаманти.

– Четирийсет и седем, четирийсет и осем… Здрасти, Боби… Бритни Спиърс.

– С РИБНИ ПРЪСТИ – изстреля в отговор Боби.

– Браво! – каза Сеси. – Четирийсет и девет… петдесет! – Ритна стола и застана на ръце, окичените й с диаманти пръсти сочеха към тавана, и тя започна да прави вертикални лицеви опори, после се преметна напред и се приземи на краката си.

Стив погледна бюрото на Виктория. Няколкото юридически тома, които беше донесла, бяха подредени в три кашона. Макар че никога не се беше женил, си представи, че вероятно човек се чувства по същия начин, когато е пред развод. Скоро една частица от него щеше да си отиде.

Сеси грабна една кърпа и я уви около врата на Боби.

– Хей, умнико, разбрах, че оставаш при чичо си.

– Догодина пак ще ходим в съда и той ще ме осинови – каза Боби. – И ще му викам „татко“, вместо „чичо Стив“.

Стив грабна календара от бюрото си.

– Сеси, къде са срещите ми?

– Нямаш такива – отвърна тя.

– Никой ли не се обади?

– „Мастър кард“. Анулирали са ти картата.

– Не разбирам. Къде са новите клиенти? Току-що спечелих голям процес за убийство.

Вратата се отвори и Виктория влезе.

– Искам да кажа, току-що спечелихме голям процес за убийство. Здрасти, Вик!

– Трябва да поговоря с теб – каза тя. – Може ли да се разходим?

Беше облечена с карирана пола, която му напомни за нещо. Какво ли беше то?

„Първият ден. Така беше облечена, когато ни пратиха в затвора. А днес е последният ден.“

По-късно, когато Стив си спомняше този момент, той щеше да види отново лицето й. Разтревожено. Подпухнали очи. Разрошена коса. Не много сън и вероятно часове плач. Но тогава не обърна особено внимание. Беше прекалено погълнат от собствените си несбъднати мечти за скъпо платена адвокатска практика.

– Няма логика. Спечелихме важно дело, а това място е като морга.

– Но си е така – отвърна Сеси. – Не спечели делото „Барксдейл“. Или поне хората не смятат, че ти си го спечелил. Вчера бях в съда и всички говореха, колко страхотно било, дето Пинчър разбрал, че клиентката ти е невинна, а ти не си. Казаха, че щял да се кандидатира за губернатор като състрадателен прокурор.

– Не мога да повярвам. Вик, можеш ли да повярваш?

– Може ли да поговорим? Моля те.

Телефонът иззвъня и Стив каза:

– Може да е нов клиент.

Сеси вдигна:

– Адвокатска кантора „Соломон и Лорд“…

Поне още няколко минути, помисли си Стив.

– Граждански и наказателни дела – продължи Сеси. – Говорим испански…

– Стив… – каза Виктория.

– Да, Ваша милост – отвърна Сеси по телефона.

– Чакай – обърна се Стив към Виктория, опитвайки се да чуе. Когато се обажда съдия, обикновено не го прави, за да похвали адвокатските ти умения.

– Да, сър. Веднага ще му предам, Ваша милост – каза Сеси и затвори.

– Какво? – попита Стив. – Кой беше?

– Съдия Гридли. Бесен е, защото закъсняваш за последното заседание по делото на Саш.

– Какво последно заседание! Не си го записала в графика ми.

– Искаш аз да ти записвам всички места, на които трябва да ходиш?

– Това ти е работата!

– Не ми крещи. Не съм ти робиня.

– Виктория, ела. Трябва да представляваш жената на Хари.

– Защо?

– Разводът на семейство Саш. Гридли иска да има представители и на двете страни, макар че няма претенции. Ще внеса споразумение за разделяне на имуществото. Хари и Джоун ще кажат, че ще го подпишат, и след пет минути ще сме излезли оттам.

– Тогава ли ще говорим? – попита тя, но Стив вече я дърпаше към вратата.

10.

Законите на Соломон

Всички държим в ръце ключовете на своите затворнически килии.

55.

Законите на Соломон

– Мислите ли, че моите кучи гъзове „Алигаторите“ могат да стигнат до полуфиналите? – попита съдия Ървин Гридли.

– Трудна работа – отвърна Стив. – Ще извадят късмет, ако изобщо се класират.

Съдията измърмори, или може би зиналата паст на алигатора върху бюрото му каза нещо. Намираха се в решения в оранжево и синьо кабинет на самия стар Алигатор. Стив седеше от едната страна на конферентната маса с формата на буквата Т, клиентът му Хари Саш седеше до него. Тъй като Хари не беше на работа днес – тоест не въртеше някоя от своите безбройни далавери, – беше оставил инвалидната количка у дома. Беше облечен с джинси и камуфлажно яке, украсено с емблема на морските пехотинци, купено по интернет. Хари се възхищаваше на миниатюрния модел на стадион „Бен Хил Грифин“ и вероятно се чудеше колко щеше да вземе за него в някоя заложна къща. Стив си отбеляза наум да претърси клиента си, преди да напуснат кабинета.

От другата страна на масата седеше Джоун Саш, хубава жена на средна възраст с очила с метални рамки и сива вълнена рокля с бяла дантелена яка. Стив й кимна и си помисли колко странна двойка бяха двамата. Ако видеше Хари и Джоун на улицата един до друг, щеше да ги вземе за библиотекарка и крадец, който се кани да й отмъкне чантата.

Виктория седеше до Джоун и проверяваше споразумението за подялба на имуществото. До бюрото на съдията стоеше с ръце върху стенографската си машина София Ернандес с черна кожена къса пола и бяла блуза. Дългите й лакирани нокти бяха украсени със сребърни сърца.

– Господин Саш, живели ли сте в окръг Маями-Дейд в продължение на шест месеца, преди да подадете молбата за развод? – попита съдията.

– Да, сър – отвърна Хари.

– Бракът ви необратимо ли е разрушен?

– Като химена на Хайди Флайс.

– Тоест?

– Той отговаря утвърдително – обади се Стив, като сърдито погледна клиента си.

– А сега да пристъпим към споразумението за подялба – продължи съдия Гридли. – Съгласни ли сте с условията?

– С всяка дума – разпалено отвърна Хари.

– И вие ли, госпожо Саш?

Джоун Саш понечи да кимне, но Виктория сложи ръка на рамото й и каза:

– Ваша милост, не смятам че споразумението е съвсем честно.

Стив застана нащрек.

– Какво правиш?

– Представлявам клиентката си.

– Твоята клиентка вече е подписала споразумението.

– Без да се възползва от услугите на независим адвокат.

– Лорд, придържай се към сценария, става ли?

– Не съм цвете в саксия.

– Пак ли започвате? – попита съдия Гридли, явно заинтригуван.

– Ваша милост, не е честно госпожа Саш да вземе осемгодишния додж, а съпругът й да задържи новия лексус – каза Виктория. – Чака го и проверка от данъчните. Господин Саш трябва да подпише декларация, че жена му няма да плаща никакви глоби.

Стив не можеше да повярва. Последният ден на „Соломон и Лорд“ и тази жена разваляше всичко. Господи, защо вече не си беше тръгнала?

– Джоун, уволни адвокатката си – каза той.

– Не смей да се обръщаш към клиентката ми! – отвърна Виктория.

– Тя не ти е клиентка. Ти нямаш клиенти. Имаш пакети с почивки и зелени кратуни и много скоро ще имаш малки зелени дечица. Ще ти кажа още нещо, Лорд. Купих ти много хубав сватбен подарък, но майната му, ще го дам на Катрина.

– Ще загубиш, Соломон – отвърна Виктория.

Съдията въздъхна и каза:

– Разказвах ли ви за двата бийгъла във фермата ми, които все се джафкаха?

– Да, разказахте ни – отвърна Стив.

– Накрая взеха та се оправиха в обора – припомни им съдията.

– Опитахме и това, Ваша милост – каза Стив. – Имаше дори и бали със слама.

– Майната ти! – извика Виктория. – Ваша милост, настоявам клеветническото твърдение на господин Соломон да бъде зачеркнато от протокола.

София Ернандес продължаваше да пише, на устните й цъфна подигравателна усмивка.

– Клевета е само ако е лъжа – каза Стив. – Отричаш ли случилото се?

– Успокойте се и двамата – нареди съдията.

– Ами моят развод? – попита Хари Саш.

– Ще отложа заседанието и ще насроча консултация – каза съдията.

– Клиентът ми не иска консултация – намеси се Стив.

– Моята клиентка също – побърза да се обади и Виктория.

– Не за тях. За вас двамата – поясни съдията.

– Протестирам – каза Стив.

– Стига толкова! – ядоса се Гридли.

– Питайте я дали не го направихме в един кокошарник върху бала слама – настоя Стив.

– Копеле! – извика Виктория.

– Кучка! – отвърна Стив.

– За Бога! Престанете! Сами си го изпросихте! – съдията натисна копчето на интеркома. – Елоиз, изпрати съдебния пристав.

Вратовръзката му беше разхлабена, а сакото – свито на топка под главата. Стив лежеше по гръб върху пластмасовата скамейка в ареста. Виктория нервно крачеше в отсрещната клетка, токчетата на нейните обувки „Гучи“ с каишки през глезените чаткаха по циментовия под. Вече трийсет минути бяха затворени и нито единият, нито другият беше проговорил.

– Това е абсурдно! – каза тя накрая.

Никакъв отговор.

– Стив, може ли да поговорим?

Не можеше да види в сумрака на килията му. Спеше ли? Или просто я наказваше с мълчание?

– Никога не бива да бъдем противници по някое дело.

Пак никакъв отговор. Някъде вътре в стените водопроводните тръби изгъргориха.

– Когато сме от едната страна – продължи тя, – никой не може да ни победи. Но когато сме противници, се разкъсваме взаимно. Така че, мислех си… може би трябва да продължим да работим заедно.

Чу шумолене в отсрещната килия и миг по-късно Стив стоеше до решетките.

– Сериозно ли говориш? Соломон и Лорд?

– Може би трябва да опитаме още известно време, да видим дали няма да тръгне…

– А какво ще каже Брус?

– Не се радва особено.

– Вече си му казала?

– Снощи. Когато му съобщих, че сватбата се отлага.

„Когато му съобщих, че сватбата се отлага.“

Да, точно това беше казала. Но какво значеше „отлага“? За един адвокат всяка дума беше от значение.

– Отлага изобщо? Или отлага за известно време? – попита той.

– Отлага изобщо. Няма да се омъжа за Брус.

Стив застина за миг. Искаше да задържи усещането. Прохладен водопад, топъл залез, пълнолуние над спокоен залив.

_Да! Да! Да!_

– Това, което каза вчера в съда, беше вярно – продължи тя. – Наистина обичам Боби. И това, което аз казах, също беше вярно. Намирам те за невъзможен и влудяващ. Но дълбоко в себе си ти си…

– Чакай. Чакай малко.

Стив бръкна в джоба си и извади нещо, пресегна се през решетките и отключи вратата на килията си.

– Имаш ключ? Имал си ключ през цялото време?

Той отвори вратата със замах, приближи се до нейната клетка, отключи вратата.

– Прекараш ли известно време тук, ставаш почетен гост.

– Защо, за Бога, не ми каза?

Той влезе в килията й и тресна вратата зад гърба си.

– Не беше готова.

– За какво? – Тя постави ръце върху раменете му, а той плъзна своите около кръста й.

– Закон номер десет: Всички държим в ръце ключа на собствената си затворническа килия.

– А сега съм готова?

– Току-що го доказа. Излезе от килията си.

Те се целунаха. После тя облегна глава на рамото му.

– Соломон и Лорд. Харесва ми как звучи.

– Трябва ни девиз за реклама – отвърна той.

– Не, не ни трябва. Рекламата на адвокати е проява на лош вкус.

– Мъдростта на Соломон*, силата на Лорд** – изрече с патос той, като телевизионен говорител.

[* Велик и мъдър цар на израилтяните, построил Господния храм. – Б.пр.]

[** Лорд (англ.) – Господ; господар. – Б.пр.]

– Богохулство и проява на лош вкус.

– Щом някой бъде блъснат от градски автобус, искам един от нас да е в спешното, преди докторът да си е измил ръцете – каза той.

– Друг път. Трябва да правим всичко както е по закон.

– По кой закон?

Тя вдигна глава и се вгледа в него:

– Така ли ще бъде и занапред?

– Всеки ден – обеща й той и притисна устни към нейните.

Законите на Соломон

1. Когато законът не работи… изработи го ти.

2. И в правото, и в живота понякога се налага да импровизираш.

3. Никога не пия преди мръкнало… преди два часа… преди обяд… преди да ожаднея.

4. Никога няма да нося пейджър, да карам порше и да се перча с ключ от „Фи Бета Капа“… дори и да ги имах.

5. Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех.

6. Лъжи изповедника си, съпруга си и данъчните, но винаги казвай истината на адвоката си.

7. Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружничката си… hasta que ella diga que si

8. Има лайна, знам, които няма да изям.

9. Никога няма да наруша закона, да наруша правната етика или да рискувам да ида в затвора… освен ако не е заради някого, когото обичам.

10. Всички държим в ръце ключовете на своите затворнически килии.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2749

__Издание:__

Пол Ливайн. Зелено дайкири

Редактор: Радка Бояджиева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2006