Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 23 страниц)

– И защо смяташ така? – Виктория беше озадачена.

– Преминаха през човешкия ми детектор на лъжата.

– Я стига!

– Първия ден си помислих, че лъже, когато отрече да е убила Чарли – каза той.

– Какво? Ти ми каза, че й вярваш.

– Излъгах те. Страхувах се, че няма да го вземеш присърце, ако мислиш, че тя го е убила.

– Това е толкова обидно. Аз съм професионалист.

Стив се облегна назад и затвори очи. По радиото Пат Бенатар пееше за престъпления и страст.

– Както и да е, тогава наистина излъга, но само затова, че не му е изневерявала. Това заблуди детектора ми и реших, че лъже и за убийството.

– Но както каза и в къщата, щом веднъж е излъгала…

– Трябва да ми повярваш за това. Не го е направила.

– Няма такова нещо като човешки детектор на лъжата.

– Добре. Наречи го интуиция. Инстинктът ми подсказва, че не е способна на това.

– Не можеш да взимаш подобни решения въз основа на инстинкта си.

– Така взимам всички важни решения – отвърна Стив. – И ти трябва да опиташ някой път.

28.

Дълбоко тъмно море

– Бигбай няма ли нищо против, че вечеряхме заедно? – попита Стив.

– Мислиш го за среща ли? – попита Виктория.

– Излязохме на вечеря.

– Работна вечеря.

– Повечето мъже не обичат годениците им да излизат с други.

– Брус не е ревнив. Пък и знае, че никога няма да направя нещо глупаво.

На Стив не му хареса как прозвуча това. Като че ли най-глупавото нещо на света би било да се влюби в него. Той зави със стария кадилак по алеята пред къщата му и спря до колата на Виктория.

– Ще влезеш ли за едно питие?

Тя поклати глава.

– Скапана съм.

– Боби е при Тереса, така че къщата е на наше разположение.

Тя го погледна обвинително:

– Да не би да ми правиш намеци, Соломон?

– Аз? Не. Абсолютно не. Просто реших…

В съседния двор един присмехулник изпълняваше арията си. Какво му беше казал Боби за присмехулниците? О, да, само тези, които си нямат самка, пеят през нощта. Търсят си жена от залез до изгрев слънце. Сети се за една песен на Джими Бъфет: „Дай да се напием и да се изчукаме.“

– Какво точно реши, Соломон?

Не беше сигурен. Знаеше, че тя нямаше да му се метне на врата. В офиса окончателно го беше отрязала: „Затворена страница.“ Първата целувка беше и последна. Така че какво, по дяволите, правеше той? Присмехулникът на дървото вдигна трелите с една октава по-високо. Дали самецът не му се присмиваше?

– Какво е това? – попита тя, гледаше право към къщата.

– Кое?

– Ти ли си оставил вратата отворена?

Той се запъти по нащърбените плочки към къщата. Горната панта беше разбита, вратата беше отворена и изкривена.

– Мамка му! – той смело бутна вратата, но тя задра плочите отдолу и заяде.

– Недей да влизаш вътре. – Виктория ровеше в чантата си за мобилния. – Ще извикам полиция.

– Който и да го е направил, отдавна си е отишъл. Надявам се да не ми е отмъкнал топката с автограф от Бари Бондс.

Той бутна вратата. Тя задра отдолу и се подмести с няколко сантиметра. Стори му се, че чу нещо – скърцане на гумени подметки по плочките, – миг по-късно вратата излетя от останалата панта и го цапардоса по челото и носа. Почувства изгаряща болка под очите си. Докато вратата се стоварваше върху него, той различи една фигура, която изскочи от къщата и прелетя покрай него.

Чу как Виктория извика:

– Хей!

Чу отдалечаващи се стъпки по паважа.

Чу как в главата му като че ли се удрят камъни.

Мина цяла вечност, докато се изправи и тръгне, олюлявайки се, в посоката, в която избяга невидимият човек. Единственото, което бе успял да види в тъмното, бяха флуоресцентните ленти по маратонките на мъжа. Маратонките завиха на ъгъла на Солана Роуд и се отправиха южно към Поинчана. Стив ги последва.

– Стив! Недей! – викаше след него Виктория. Имаше ехо и той чу всяка дума по два пъти.

Усещаше, че не тича по права линия. Помисли, че вижда светкавици, но осъзна, че това бяха тънки снопове лунна светлина, която осветяваше улицата през короните на тополите. Въздухът ухаеше на жасмин и не след дълго Стив усети, че набира сили. Мъжът не беше добър бегач, иначе досега щеше вече да е избягал. Когато стигна до Малага, вече можеше да различи в тъмното, че онзи е облечен в тъмен шушляков анцуг и има нещо на главата. Какво ли беше това?

Някъде в далечината се чу вой на полицейска сирена. Стив беше на трийсет метра зад него, когато пресякоха Лежен и се промушиха през колите. Чуха се клаксони. Главата му пулсираше, но краката му бяха възвърнали равновесието си и дробовете му поемаха по-леко. Беше само въпрос на време.

– Хей, лайнар! – провикна се Стив. – Не можеш да ми избягаш.

Никакъв отговор.

Бяха пресекли от Маями в Корал Гейбълс и се гонеха по Джерона в скъп квартал с къщи в средиземноморски стил. Не беше особено по вкуса на Стив. Улицата беше задънена, каналът беше точно зад къщите по Ривиера. Ако мъжът знаеше къде се намира, щеше да завие по Ривиера. Ако ли не, щеше да му се наложи да преплува канала.

– Нямаш никакъв шанс, тъпако! – провикна се Стив.

Пак никакъв отговор, но Стив вече беше достатъчно близо, за да види, че мъжът носеше маска за ски. Чуваше го как диша.

– Мъртъв си, лайно такова!

Мъжът пресече Ривиера и скочи на бордюра, като се втурна през градината на просторна къща в испански стил. Изчезна в храсталак от хибискус.

„Не знае къде е. Ще спре при водата.“

Стив го последва.

Направи три крачки в тъмния двор и усети, че кракът му се спъна в нещо. Полетя напред и се просна по очи в храсталака.

„По дяволите, пръскачка!“

Изправи се на крака, заобиколи покрай къщата и се озова в задния двор. Къде беше мъжът?

Покритото с плочи патио беше осветено с прожектори, които хвърляха жълтеникава светлина към тъмните води на канала. Дървен кей се простираше от бетонния бент. Един каяк се поклащаше близо до закотвената яхта.

Но нямаше никакъв мъж със светещи маратонки, облечен като за ски.

В канала една моторница се носеше към залива. На руля седеше мъж с капитанска фуражка.

– Хей, да си виждал някой тук? – провикна се Стив.

– Надявах се да видя спарид* – извика мъжът в отговор.

[* Вид океанска риба. – Б.пр.]

Моторницата разлюля яхтата и тя се удари в кнехтите на кея. Стив се загледа в лодката, наполовина осветена от прожекторите. Мъжът можеше да се е скрил в кокпита.

Стив придърпа каяка и взе греблото. Пластмасовата отливка не беше кой знае колко тежка. Предпочиташе истинско дървено гребло, щеше да го цапардоса отдолу, като се засили с всичка сила. Стисна здраво греблото, тръгна по кея и старите дървени дъски проскърцваха под краката му. Някъде от другата страна на канала излая куче. Невидими насекоми жужаха и бръмчаха, изпълнявайки нежната си музика.

Кой, по дяволите, беше този човек? Стив не смяташе, че е квартален апаш. Но имаше заподозрян. Няколко часа по-рано беше казал на Манко, че има касета, която ще докаже, че е бил на местопрестъплението. Стив беше импровизирал. Не смяташе, че Манко и Катрина са убили Барксдейл. И се съмняваше, че някой би могъл да превърне сивия размазан запис в уличаващо доказателство. Чудеше се дали човешкият му детектор на лъжата не беше дал накъсо.

„Манко щеше да търси касетата само ако беше виновен.“

Но защо му беше на Манко да нахлува с взлом в дома му? Защо не в офиса? Колкото и да беше странно, Стив бе взел касетата у дома, за да я гледа на по-добро видео. Но Манко нямаше откъде да го знае. Беше прекалено объркано, за да може да го проумее, особено когато усещаше главата си като кофа, пълна с мокър цимент.

Сега на кея, докато вълните леко се разплискваха в корпуса на яхтата, Стив отново опита да си представи бягащата фигура? Колкото Манко ли беше висок? Преследването в тъмното не ти дава голяма възможност за описание. По дяволите, хората посред бял ден се затрудняват да опишат нападателите си.

С едната ръка върху кърмата, стиснал в другата греблото, той се вглеждаше в мрака на кокпита.

– Тук ли си, Манко?

Нищо.

– Излез. Трябва да поговорим.

Пак нищо.

После усети как една от талпите леко се подгъва под краката му. Стив се извърна, видя проблясък на метал и бързо се наведе. Нещо профуча над главата му. Онзи със скиорската маска размахваше тежък месингов крик, който раздели косата на Стив. Напразният замах изкара мъжа от равновесие и той залитна. Стив завъртя хълбоци и замахна с греблото, като се прицели в главата му, но от клекнало положение не можа да улучи ъгъла. Греблото удари мъжа по рамото и той залитна назад, но не падна.

– Шибаняк! – прошепна мъжът. Изправи се отново на крака и замахна с винча.

Стив вдигна греблото, за да парира удара, който така и не дойде. Мъжът се разсмя, престори се, че замахва още веднъж, и след това се прицели в лицето на Стив. Стив отблъсна крика с греблото. Ох! Изкълчи си китката, сякаш беше цапардосал с бухалката си бърза топка. Греблото отхвръкна от ръката му.

„Мамка му!“

– Имам да ти връщам, шибаняко! – каза мъжът, стиснал здраво крика в дясната си ръка.

– Защо не си свалиш маската и ще се разберем като приятели – предложи Стив, сякаш щяха да се споразумяват за застрахователен иск.

– Оди се шибай, шибаняко!

„Оди се шибай, шибаняко?“ При такъв ограничен речник нищо чудно, че пичът беше станал престъпник.

Мъжът направи крачка към Стив и той отстъпи назад. Единият му крак се подхлъзна и излетя нагоре. Чу трясък на стъкло, когато разби с глава лампата на кърмата и политна в черната вода. Беше сигурен, че е паднал с плясък, но странно защо не чу нито звук и не усети да потъва.

За миг му причерня и Стив се почуди: ако съм в безсъзнание, как мога да го осъзнавам?

Докато потъваше в дълбокия канал, обвит от студената вода, той беше в онова сивкаво състояние между деня и нощта, съзнанието и безсъзнанието. Замаян, но все пак достатъчно в съзнание, за да усети страх.

Страх да не се удави.

Страх от алигатори.

Страх, че мъжът може да скочи във водата и да му разбие черепа.

Стив отвори очи и се изненада, че всичко му е още черно.

„Естествено, че ще е черно. Аз съм на дъното на дълбокото тъмно море.“

Изведнъж усети, че иска да си поеме въздух. Искаше го повече, отколкото беше искал каквото и да било в живота си. Усети как краката му опират дъното, сви колена и се изстреля нагоре.

Отне му непоносимо дълго време да излезе на повърхността. Когато най-сетне усети повея на хладния бриз, той си пое дълбоко от сладкия въздух, след което доплува до стълбата на кея. Като се хвана в покритото с водорасли стъпало, застина за миг и се ослуша. Не искаше да си подаде главата на кея и да му пръснат мозъка.

Тишина.

Изкачи едно стъпало. Изчака. Изкачи още едно.

Подаде главата си над талпите на кея. Нямаше никого.

Никой не му викаше „шибаняк“.

После френският прозорец от задната страна на къщата се отвори и един мъж извика:

– Хей, къпането тук е забранено, приятел.

ОКРЪЖЕН СЪД НА ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН ОКРЪГ И

ОБЛАСТЕН СЪД НА МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА,

ОТДЕЛ „МАЛОЛЕТНИ“

Относно: Р. А. С.

Непълнолетно дете

Дело No 05–09375/Зависимост

ДОКЛАД ЗА ЗАЩИТА НА ДЕТЕТО

1. Този доклад е изготвен съгласно Глава 39 на закона на Флорида от Лиса Равкдрайв, магистър по психиатрия, избрана по съответния ред от отдел „Семейни грижи“.

2. Р. А. С, единайсетгодишно момче, е дете с проблеми в развитието, у което се наблюдават симптоми както на аутизъм, така и на свръхнадареност. Детето се нуждае от специални изследвания, отношение, лечение и индивидуално съставена учебна програма.

3. Р. А. С. в момента се намира под временното попечителство на чичо си Стивън Соломон, който отказва да разкрие конкретните обстоятелства, в резултат на които Р. А. С. е дошъл да живее при него.

4. Майката на момчето Джанис Соломон наскоро беше освободена от затвора след присъда за наркотици и кражби. Самоличността и местонахождението на биологичния баща на момчето не са известни.

5. Стивън Соломон е подал иск до съда за пълно попечителство над малолетен, позовавайки на Раздел 39.623.

Долуподписаната смята, че:

(A) Обучението в домашни условия, осигурено от господин Соломон, се състои главно от безнадзорно четене, включително на съдебни досиета и доклади от аутопсия, крайно неподходящи за едно дете.

(B) Господин Соломон отказа на долуподписаната възможността да подложи детето на медицински изследвания, включително и на стандартна трансчерепна магнитна стимулация (СВМС). Не позволи на детето да участва и в терапевтична програма по пилотен проект за аутизъм на щатската болница „Рокланд“.

(C) Професионалният живот на господин Соломон може да бъде описан най-точно като хаотичен. Адвокат, който е бил задържан многократно за неуважение към съда и е известен със странното си поведение в съда. Освен това, макар че показва явна привързаност към Р.А. С, господин Соломон не е подготвен да бъде наставник на дете със специални нужди.

ПРЕПОРЪКА

Долуподписаната препоръчва искът на Стивън Соломон за попечителство да бъде отхвърлен и Р.А. С. да бъде поставен под опеката на държавата и изпратен в съответно болнично заведение със задължителни изследвания и лечение под директния контрол на отдел „Семейни грижи“.

С уважение, д-р Лиса Равкдрайв

29.

Всичко, от което се нуждаеш, е любов

– Глупости! Пълни глупости!

Стиснал доклада на Равкдрайв в едната си ръка, Стивън притискаше торбичка с лед към слепоочието си с другата, докато нервно кръстосваше офиса. Разхлабена вратовръзка, почервеняло лице, цицина колкото дръжката на вратата на челото. С тъмни кръгове под очите. Изглеждаше като разгневена миеща се мечка. Виктория седеше на бюрото си и го наблюдаваше притеснено. Боби се беше настанил с кръстосани крака върху един стол и беше заровил глава в някаква книга.

– Почакай Равкдрайв да ми падне в съда – каза Стив.

– Чувствам се ужасно – каза Виктория. – Може би ако не бях избягала от масата…

– Това няма нищо общо. Тя те харесва. Казва, че моят живот е хаотичен. Освен ако не си в кома, чий живот не е?

– Може би трябва да се успокоиш, преди да започнеш да мислиш върху стратегията си за процеса.

– Спокоен съм!

– Искаш ли да поговорим за взлома? Наистина ли смяташ, че е бил Манко?

Той хвърли торбичката с лед на бюрото си.

– Че кой друг би могъл да е?

Бяха обсъждали това с часове снощи, когато Стив се довлече пребит и подгизнал вкъщи. Взломаджията беше проучвал. Куфарчето на Стив беше преместено, но от къщата не беше взето нищо. Касетата със записа от охранителните камери си беше във видеото, където я беше оставил. Какво беше търсил? Дотук нямаше никакъв смисъл. Какво щеше да постигне, ако откраднеше касетата, след като Пинчър имаше презапис.

– Ще притиснеш ли Манко? – попита тя.

– Не без доказателства.

– Вчера го обвини в убийство, макар да знаеше, че е невинен, но днес няма да го обвиниш във взлом, който смяташ, че е извършил?

– Да видим какво ще излезе от експертизата на лентата.

– Една муха влезе в стаята през прозореца над контейнера за боклук и Стив я цапардоса с доклада. Точен удар. Той отново отвори доклада и прочете на висок глас:

– „Известен със странното си поведение в съда“. Равкдрайв ме намрази още от първия ден.

– Защото не я оправи – каза Боби, без да вдигне поглед от книгата. – Не пъхна отвертката си в бараката й за инструменти.

– Боби, държиш се неприлично – каза Виктория.

– Да, стига простотии – скара му се Стив.

– Никой мъж няма да се метне в нейния тунел на любовта – отвърна Боби. – Ще го кажа на съдията.

– Ще го кажеш друг път! – извика Стив.

– Няма да се гмурне да търси перли в брадатата й мида.

– Боби, престани!

– Да схруска сандвича й с шунка.

– Стига, хлапе. Дай да видя какво четеш?

Като вдигна карираната книга, Боби каза на отличен френски:

– „Обесване, душене, удушаване, удавяне“.

– Ако е порно, веднага я остави.

– Наръчник на следователя от деветнайсети век.

– Остави я. Не е подходяща за дете.

– Подходяща е.

– Равкдрайв е на друго мнение. Искаш да те вземе ли?

– Не! – извика Боби и започна непрекъснато да го повторя. – Не, не, не, не, не…

– Боже, съжалявам!

Момчето се клатеше на стола. Виктория си спомни първата вечер в къщата на Соломон. Боби беше стрелял по нея с воден пистолет, после се беше втурнал вътре, беше се сгушил на канапето и беше започнал да се люлее напред-назад, заключен в някой тъмен килер на съзнанието си.

– Не, не, не, не, не, не, не…

Момчето е с разбити нерви, помисли си тя. Ако се държеше така и в съда, Стив нямаше никакъв шанс.

– Боби, искаш ли да играем на анаграми? – попита тя само и само да го успокои.

– Не, не, не, не, не, не, не…

Стив се приближи до Боби и разроши косата му. Момчето извъртя глава, така че ръката на чичо му да го погали по бузата. Миг по-късно Боби търкаше лице в ръката на Стив като доволно коте. После вдигна старата френска книга по съдебна медицина и започна да чете, все едно нищо не се беше случило.

Стив продължи да крачи, като замахваше с навития на руло доклад към въображаема бейзболна топка или към въображаема Равкдрайв, Виктория не знаеше кое от двете. Тревожеше се и за двете момчета Соломон. Боби вървеше назад, а Стив беше прекалено избухлив. Случаят на Боби изискваше логика и трезв разум, стратегия и финес, а Стив планираше артилерийска атака.

– Ще разоблича тази шарлатанка – каза той. – Какви са й заслугите? Изпитва ли поне грам състрадание? Дава ли си сметка, че любовта е по-важна от диаграми и тестове?

– Стив…

– Заведох Боби в болницата й. Опитаха се да му вкарат система с валиум за някакви изследвания и аз отказах категорично.

– Кои са експертите ти? Каква е стратегията ти?

– Знаеш ли как мирише в тази болница? На амоняк и белина. Ако мога да докарам тази воня в съда, никой съдия не би присъдил Боби на държавата.

Неудържим е, помисли си тя. Никакво чувство за обективност. Никакъв план.

– Ако изгубим – каза Стив, – събирам си багажа.

– Ще се откажеш от адвокатството и ще станеш беглец?

– Ако се наложи.

– Мислил ли си да наемеш адвокат?

– Кой може да се справи по-добре от мен?

– Някой, който не е свързан емоционално.

– Марвин Умника ли имаш предвид? – по гласа му личеше, че е раздразнен. – Който сам се представлява в съда, има кретен за клиент.

– Марвин е прав.

– Не и този път. Главното в защитата ми е, че любовта побеждава всичко.

– Не го ли пробвахме вече? – попита Виктория. – „Катрина обича Чарлс“?

– Това бяха брътвежи за пред съда. Любовта не се измерва с часовници и диаманти. Любовта означава да поставиш другия на първо място. Боби има нужда от някого, който ще направи всичко за него. Той има нужда от мен.

– Чудя се дали това е достатъчно – каза тя. – Имам предвид, за да спечелиш.

– Гледала ли си един английски филм, казва се „Наистина любов“? – попита той.

– Да. Стана ми лошо от толкова сладко.

– В първата сцена виждаме всички тези двойки, които се срещат на летището. Любими хора се целуват, прегръщат и събират отново. И Хю Грант казва, че е погрешно да мислим, че светът е пълен само с омраза и алчност.

– Да, точно така. Светът е пълен с мед и масло.

– Искаше да каже, че ако я потърсиш, любовта всъщност е навсякъде.

Имаше отнесен, почти блажен вид. На подходящото място в подходящото време, като например концерт на Бари Манилоу или семинар за първокурсници на тема Халил Гибран*, можеше и да изглежда подходящо, помисли си Виктория. Но в мизерния офис над кофите за боклук, изправен пред възможността да изгуби племенника си, отнесеността му беше тревожна.

[* Арабски художник и поет мистик. – Б.пр.]

_Изпуска му края._

– Спомням си сцената – отвърна тя. – Казах си: Явно ще бъде някакъв напудрен и сладникав като поничка филм.

– Това е любовта. Освен саможертвата и грижите, искам да кажа. Тя е песен на Синатра. Лунни лъчи на плажа. Кутре, което за пръв път отваря очи.

– Къде отиде Соломон, когото познавах? Човекът, който учеше птици да осират противниковата страна?

– Когато гледам как Боби спи, очите ми се насълзяват. Ще го кажа на съдията. Ще превърна всяко чувство в достоверно доказателство.

Добре, реши тя. Излиза, че акулата от съдебната зала е безнадежден романтик. И като един друг романтик е готов да се бори с мелници, да язди дръглива кранта и да носи ръждясало копие.

– Не мога да разбера как това ще ти помогне да спечелиш делото?

– Това му е най-хубавото. Пише го в Глава 39 на закона. – Той сграбчи един том от бюрото си. – Виж, Раздел 89, параграф 5. Съдът трябва да вземе под внимание „любовта, привързаността и други емоционални връзки между детето и евентуалния попечител.“ Ако съдията го направи, печеля.

– Ами докладът на Равкдрайв?

– Не се тревожи, ще избърша пода с него.

– Ами останалите изисквания на закона?

– Ще се оправя с тях.

Не искаше да отстъпи и не виждаше, че е нагорещен асфалт, а противниците му са се качили на парния валяк. Чудеше се как да стигне до него. Толкова се владееше, когато се занимаваше с проблемите на другите. А сега изглеждаше така объркан в своите.

– Чудя се дали не трябва да поговориш с адвокат, който се занимава с дела за попечителство – каза тя дипломатично. – И евентуално да работите заедно. Да обърнете минусите в плюсове. Равкдрайв смята, че излагаш Боби на неподходящи влияния. Но ти ще оспориш, че присъствието на Боби в кантората и съда се отразява благоприятно на развитието му.

– Правя го основно защото ни е хубаво да сме заедно – каза Стив.

– Добре – отвърна тя. – Повечето момчета искат да прекарват повече време с бащите си.

Лицето на Стив сякаш просветна.

– Имаш усет за тези неща, Вик. Ти ще ме представляваш.

– Никога не съм се занимавала с дела за попечителство.

– Ти си адвокат, универсален играч си. Можеш да играеш на която позиция искаш, без да те е страх от делото или от друг адвокат.

– Не ме е страх, просто…

– Какво?

– Отговорността е прекалено голяма. Знам колко важно е това за теб.

– Точно за това имам нужда от теб. На никого друг не бих могъл да се доверя така, както на теб.

– Ако се издъня…

– Няма да се издъниш.

– Съжалявам, Стив, не мога.

Десет минути по-късно Стив се опитваше да разгадае озадачаващата госпожица Виктория Лорд. Повечето адвокати, които познаваше, имаха огромно его. А изобщо не бяха толкова добри, за колкото се мислеха. При Виктория беше точно обратното. Не знаеше колко добра може да бъде. Скромността й я правеше дори още по-добра в съда.

Но защо не искаше да му помогне? Виж, това не можеше да го разбере. Хвърли крадешком поглед към другия край на стаята. В този хладен ден, в който вятърът се блъскаше в стъклата на прозорците, Виктория беше облечена с кафява плетена пола с ресни по края. Жилетка с качулка в тон и велурени ботуши на висок ток с кожички отстрани, довършваха тоалета, който Стив не беше виждал никога досега. Почуди се дали започва да запомня гардероба й, както беше запомнил чертите й, всеки неин поглед. Свъсените вежди и присвити устни, когато проучваше някоя правна книга, триумфиращата усмивка, когато отбележеше точка, загадъчния поглед, когато се зарееше в пространството. И още един.

Беше го видял един-единствен път и само защото беше отворил очи и беше открил, че нейните са затворени. Когато устните им се разтвориха по време на единствената им целувка, тя излъчваше пълен екстаз.

Сега си припомни разговора, който бяха водили само преди няколко минути. Естествено познаваше Виктория достатъчно добре, за да разбие кодовете й. Като му предложи да си наеме адвокат, тя беше толкова любезна, толкова деликатна. Когато обаче той й каза „Ти ще ме представляваш“, тя отказа. Защо?

Можеше да има само една причина.

Усети как настроението му се срина. Не беше защото не вярваше в собствените си възможности.

„Мисли, че нямам никакъв шанс. Смята, че ще загубя.“

30.

Сватбени камбани

Един час по-късно Стив продължаваше да се горещи върху делото на Боби, а Виктория се бъхтеше по делото за убийството на Барксдейл, четеше апелативни дела, водеше си бележки с четлив почерк върху картончетата си. Интеркомът изжужа и Сеси каза:

– Ти си Вик. Бойна тревога. Един страшен пич идва при теб.

Брус Бигбай с двуреден тъмносив костюм и тънка пастелна на цвят вратовръзка се понесе през вратата, целуна Виктория по бузата и отвори куфарчето си с едно движение.

– Мразя да нахлувам така, съкровища. Здрасти, Стиви – протегна и двете си ръце. – Боже, лицето ти!

– Порязах се при бръсненето – каза Стив.

– Скъпи, какво правиш тук? – попита Виктория.

– Имаме да свършим хиляди неща – той издърпа една папка от куфарчето си. – Стив, трябва да си малко по-внимателен.

– Добре съм. Гледай си кратуните, Брус.

– Внимавай с обноските, съдружнико – предупреди го Виктория.

– Авокадото не е кратуна, Стив – каза Бигбай.

– На кого му пука!

– Стив! – Виктория го погледна.

– Извинявай, Брус – разкая се Стив. – Имах лош ден.

– Няма проблем, Стив. Разбирам.

Какъв чудесен човек, помисли си Стив. Толкова уравновесен. Толкова непоклатим. Толкова досаден. Стив осъзна, че едновременно с досадата изпитва и завист към него. После се почувства виновен за това. Беше длъжник на Бигбай, все пак той се беше опитал да му помогне с Равкдрайв, нищо че не се беше получило. Искаше да се извини за това, че се беше държал като кретен преди малко. Като насила придаде жизнерадостна нотка на гласа си, той попита: – Какво ново във фермата, Брус?

– Полярен фронт се приближава насам. До неделя може да се наложи да палим огньове.

– Ако имаш нужда от помощ, на твое разположение съм. – Стив не знаеше какво би било по-лошо: да му замръзне задникът или да гледа как Бигбай се гушка с Виктория край пламъците на някой от огньовете. – Сериозно ти говоря, ако искаш да ти подпаля полетата, обади се.

– Пали се захарната тръстика, а не дърветата с авокадо. Но ти благодаря за предложението – Бигбай сниши гласа си и прошепна: – Вик ми каза за доклада на докторката. – Той хвърли поглед към Боби. – Можем ли да говорим пред…

– Не съм глух, тъпако – каза Боби.

– Боби! – скара му се Стив.

– Аз съм виновен – отвърна Бигбай. – Извинявай, Робърт.

– За какво си дошъл, скъпи? – намеси се Виктория.

На Стив му се стори ядосана. Е, не каза: „Какво, по дяволите, търсиш в офиса ми, когато имам толкова много работа?“ Но в гласа й се усещаше нотка на раздразнение.

– Сватбата, съкровище – каза Бигбай. – Помниш ли?

– Само за нея говори – каза Стив и Виктория го погледна предупредително.

– Малко съм заета точно сега – каза тя.

Бигбай разпростря съдържанието на папката си върху бюрото й.

– Разпределение на гостите, цветята, подборът на музиката, речите, които трябва да се пишат. Скъпа, наистина изоставаме.

– Съжалявам, Брус, но в момента тук е лудница.

– Знам. Знам. Убийството и всичко останало, но…

– Вижте, ще изляза да се поразходя по плажа – каза Стив. – Вие двамата останете и се разберете кой къде ще седне. – Предпочиташе някой да го полее с маркуча, отколкото да слуша сватбените им планове.

– Може да ни помогнеш за менюто – каза Бигбай.

– Аз обичам барбекю – каза Стив.

– Само ако се прави с тофу – напомни му Бигбай.

Стив се изправи.

– Ще съм на плажа на Тен Стрийт, ако ви дотрябвам.

– Там не е ли за монокини?

– Странно, никога не съм обръщал внимание.

– Чакай малко, Стив. Искам да те помоля за една услуга.

– Каквото поискаш, Брус.

– За мен ще е чест, ако бъдеш един от шаферите ни.

– Аз? Нямам никакъв опит.

– Ще се научиш на репетициите.

– Не знам. Ако някой се спъне и падне, може да ме съди.

– Помисли си. И къде искаш да седнеш в църквата – от страната на булката, или от страната на младоженеца?

– От еврейската страна – каза Стив.

Интеркомът избръмча отново и Сеси съобщи, че се обажда щатският прокурор Пинчър. Стив и Виктория се спогледаха – _Какво иска?_ – и Стив натисна говорителя.

– Здравей, Рей, изтръгна ли някакви показания днес?

– Открих това, което искаше от мен – в гласът му се долавяше игрива нотка.

– Супер! Ще изпратя куриера си.

– Ти нямаш куриер.

– Забравих. Бъди приятел и изпрати един от твоите да ми го донесе.

– О, мисля, че със съдружничката ти трябва да дойдете дотук, пронто.

– И защо? – Стив чу смях зад гърба на Пинчър. Представи си кабинет, пълен с неговите лакеи.

– Защото искам да ти видя физиономията, когато защитата ти отиде право в царството на Хадес. – Отново се чу угоднически смях. Телефонът щракна и връзката прекъсна.

Стив се обърна към Виктория:

– Пинчър се кани да ни изнудва, но не знам с какво.

– Колкото по-бързо разберем, толкова по-добре.

– Добре. Да вървим.

Виктория събра част от листовете и ги подреди в куфарчето си. Никаква неразбория, никакво суетене. Стив се възхищаваше как изведнъж ставаше делова и се подготвяше за битка.

– Съжалявам, скъпи – каза тя. – Менюто и разпределението на местата ще трябва да почакат.

– Ами цветята? – попита Бигбай.

– Ти ги избери. Сериозно, Брус, ти повече ги разбираш тези неща.

– Щом казваш – въздъхна Брус разочаровано.

– Аз си падам по пауни – каза Стив и се запъти към вратата.

8.

Законите на Соломон

Има лайна, знам, които няма да изям.

31.

Моят съдружник

– Какво ти е на лицето, Соломон? – попита Рей Пинчър. – Секретарката ти ли те наби?

Стив се усмихна а ла Джак Никълсън и каза:

– Жена ти се превъзбуди и си преметна крака прекалено бързо.

Пинчър се намръщи, но помощниците му – две прокурорки и детектив Делвин Фарнсуърт – се ухилиха.

– Мразя този филм – отвърна Пинчър. – Лошите побеждават. „Китайски квартал“. Големи простотии.

– Какво си ни приготвил, Рей? – на Стив не му плащаха достатъчно, за да слуша филмовите рецензии на Пинчър.

– Ще стигнем и до това – отвърна Пинчър.

Виктория и Стив седяха от едната страна на дълга правоъгълна маса в конферентната зала на Пинчър. От прозореца се разкриваше прекрасна гледка, ако обичаш петнайсетметрови бетонни виадукти, покрити с железопътни релси.

Пинчър носеше черен костюм с жилетка, лавандулова риза, лавандулова вратовръзка и лавандулова кърпичка в джоба си. Беше прекалил с лавандулата според Стив.

– Обикновено Соломон е забележителен противник – каза Пинчър, обръщайки се към детектива. – Заслужава порицание, но е забележителен. Напоследък обаче играта нещо не му върви.

– Затова ли бихме целия път дотук? – попита Стив.

– Може би защото настоящото дело не е от неговата лига – продължи злобно Пинчър.

Ето пак, помисли си Стив. Защо излагането на доказателства се беше превърнало в съперничество още преди да е започнало?

Седнал до Пинчър, Фарнсуърт почеса мустаците си с кокалче. Двете прокурорки Глория Мендес и Миранда Купър си водеха бележки или си драскаха – Стив не можеше да каже кое от двете правеха. Той знаеше, че двете жени са компетентни, но доста плашливи в съда. Нито една от двете нямаше да направи почтено предложение за споразумение от страх шефът да не им се скара. Като повечето млади прокурори си бяха продали душата на дявола. Ако успееха да се оправят с егоцентричния си шеф в продължение на няколко години, да се смеят на шегите му, да му напомнят колко е велик, Пинчър щеше да им павира пътя към някоя баровска фирма в центъра с дебели и меки килими.