Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 23 страниц)

[Kodirane UTF-8]

Пол Ливайн

Зелено дайкири

_Когато се стигне до любов и убийство… дори най печените адвокати на Маями имат нужда от алиби._

Вземете една част Джон Гришам, две части Нелсън Демил, сложете щипка Мики Спилейн и voila – получавате Пол Ливайн, чиито съдебни трилъри са обявени от критиците за „неприлично… забавни“ и „романи от най-висока класа“. Ливайн се завръща в този нажежен до червено роман с двама печени адвокати по дело, което може да е шансът на живота им – ако преди това не се избият един друг.

Тя е от стар заможен род. Той е бедно момче от Коконът Гроув.

Единственото общо помежду им е правото. Докато не се изправят един срещу друг в най-нашумялото дело за убийство на века – случай, от който хвърчат искри, който кара медиите да полудяват и противоположностите да се привличат.

Заобиколени от престъпници, измамници и други „образи“, Соломон и Лорд трябва да разрешат случая, преди да са се разорили, попаднали в затвора… или още по-лошо – в леглото.

На Рене,

която осветява пътя

Благодарности

Задължен съм на много хора, които щедро ми предоставиха времето и опита си.

Ранди Андерсън – забележителен сценарист, печен покерджия и мъдър приятел – ми помогна неимоверно за създаването на Стив Соломон и Виктория Лорд.

Едуард Шохат, ас сред адвокатите, сподели енциклопедичните си познания по наказателно право. Ейнджъл Кастило-младши, начетен юрист, ме напътстваше през Литъл Хавана и гражданските съдилища.

Специални благодарности на общинските съдии от Маями Лестър Ланджър и Станфорд Блейк и на асистентката по юридически въпроси Тери Съливан, помощник щатския адвокат Кристина Матяк, помощник обществения защитник Ивон Колодни, обществения защитник на доброволни начала Йоланда Бърковиц и заместник-директорката на фондация „Глас в защита на децата“.

Рик и Сю Нюхаузър любезно ми позволиха да се възползвам от дома им в Гейбълс Истейтс като мизансцен. Възползвах се от опита на обществените защитници „Гросман и Рот“ благодарение на непрекъснатата подкрепа на асовете в съдебната зала Стюарт Гросман и Нийл Рот.

>

1.

Съкилийници

Противоположностите се привличат,

мъдрите така твърдят.

Но да си приличахме малко поне ми се ще,

така войната щеше по-кратко да трае поне.

„Но аз я обичах“

текст Гордън Дженкинс

Франк Синатра, „Рипрайз Рекърдс“, 1981

Мъжът в ареста разхлаби вратовръзката си, захвърли изпомачканото си велурено сако в ъгъла и се изтегна върху твърдата пластмасова пейка. Жената в килията отсреща съблече тесния си кариран жакет, сгъна го внимателно, преметна го през ръка и започна да се разхожда.

– Спокойно, Вики. Няма да ни държат дълго – обади се мъжът.

– Виктория – поправи го жената. Стъпките й гневно отекваха по голия циментов под.

– Чакай да отгатна: никога досега не са те задържали за обида на съда.

– Ти пък се държиш като че ли са ти дали медал.

– Адвокат да се страхува от затвора е все едно хирург да се страхува от кръв – отвърна Стив Соломон.

– Чух, че си прекарал повече време зад решетките от клиентите си – подметна Виктория Лорд.

– О, благодаря! Страхотен финал за радиорекламите ми. „Ти закона наруши, а Стив на топло ще лежи.“

– Ти си най-неетичният адвокат, когото познавам.

– Още си нова. Има време.

– Тъпо копеле – измърмори тя и се извърна.

– Чух го – отвърна той.

Хубав профил, помисли си Стив. Привлекателен по един изискан, изтънчен като дайкири начин. Дълги крака, малък бюст, изваяна брадичка, кокалеста атлетична фигура.

Зелени очи, изпъстрени със сиво, и разрошена медноруса коса, вдигната нагоре като птиче гнездо. Наперена и секси. Никога досега „тъпо копеле“ не му беше звучало така възбуждащо.

– Ако не беше толкова арогантна, щях да те науча на разни трикове в съда.

– Тези ги приказвай на надуваемата си кукла.

– Тъпа забележка. Това беше веществено доказателство.

– Така ли? Видели са я в колата ти. Надута до спукване.

– Слагам я на предната седалка, за да мога да използвам аварийното платно.

Тя се приближи до вратата на килията. Сенките от решетките преминаваха по лицето й.

– Чела съм досието ти, Соломон, знам всичко за теб.

– Ако ме преследваш, ще изискам ограничителна заповед.

– Подиграваш се със закона.

– Сам си създавам закони. Соломонови. Първият: Ако законът не работи, изработи го ти.

– Трябва да те арестуват.

– Вече го направиха.

– Ти позориш професията.

– Стига, де. Нямаш ли сърце, Вики?

– Виктория! Не, нямам. Аз съм прокурор.

– На бас, че според теб и Жан Валжан е бил за затвора.

– Откраднал е хляба, нали?

– Щеше да гориш вещици на клада.

– Първо щях да ги изчакам да обжалват – разсмя се тя. Прехвръкна електрическа искра.

„По дяволите, бива си я.“

Парираше щуротиите му, саркастичните й забележки бяха по-остри от неговите. И още нещо му харесваше. Нямаше нито халка, нито годежен пръстен. Госпожица Виктория Лорд, прокурор новобранец, явно освен сприхава беше и необвързана. Някъде към двайсет и осем. Седем години по-млада от него.

– Ако имаш нужда от помощ в съда – каза той, – с удоволствие ще ти бъда наставник.

– Така ли му се вика вече?

Туше. Обаче го каза с усмивка. Може би не беше толкова битка, колкото начало на любовна игра. След парирането следва мушкане, нали така? Колкото повече се замисляше, толкова по-уверен ставаше.

„Харесва ме. Тя наистина ме харесва.“

„Мразя го.“

Наистина го мразя, реши Виктория.

По дяволите, бяха я предупредили за Соломон. Винаги пробвал новите прокурори, карал ги да загубят самообладание и ги подмамвал да провалят делото заради нарушаване на процедурата. А тя не беше съвсем „новак“. Уреждаше споразумения и водеше изслушвания вече осем месеца. Нима не беше спечелила първите си две криминални дела? Естествено, в тях не участваше Стив Коли-и-Беси Соломон.

– Да знаеш, че ни пратиха тук за обида на съда по твоя вина – каза той от отсрещната килия.

Нямаше да му достави удоволствие и да каже: Защо?

Или: Как?

Или: Върви на майната си!

– Никога не наричай другия адвокат „шибана акула“ в съда – продължи той, – запази го за почивките.

– Ти ме нарече „изтребител“.

– Грешка на езика.

– Непоправим си.

– Остави големите думи. Ще смутиш заседателите, а и съдиите.

Виктория спря да крачи. В килията беше задушно, а и краката ужасно я боляха. Искаше да събуе високите си обувки „Прада“ с каишки през глезените, но ако стъпеше на гнусния лепкав под, трябваше да изгори чорапогащника си после. Карираната й права пола беше неудобна, а и прекалено тясна. Искаше й се да я беше отпуснала, преди да дойде в съда. Особено след като забеляза как тази свиня Соломон бройка задника й.

Видя как се е излегнал на пейката с ръце под главата като безделник в хамак на плажа. Имаше тъмна коса, чорлава и непокорна, дяволити очи и самодоволна усмивка, като че ли току-що й беше забол бележка „Ритни ме“ на дупето. Боже, направо я вбесяваше!

Нямаше търпение да се върне обратно в залата и да осъди онази отрепка, клиента му. Но точно сега беше изтощена. Приливът на адреналин спадна и умът й беше замъглен от недоспиване. Беше се упражнявала с часове пред огледалото:

– Дами и господа съдебни заседатели, ще чуете показанията на митнически служители, отговарящи за вноса на диви животни…

Май вървеше по грешен път. Колко пъти беше проверила правните основания, беше подготвяла свидетелите си, беше репетирала пледоарията си?

– … които ще свидетелстват, че обвиняемият Аманчо Педроса незаконно и контрабандно е внесъл в страната, както следва: четири дългоопашати папагала, три зелени папагала, два папагала какаду…

И един кеклик.

Май сама се провали. Може би затова се огъна днес. Сигурно е изглеждало нелепо как бута количка от супермаркет, пълна с кутии, към банката на обвинението? Ето го Соломон с един-единствен жълт бележник и ето я нея, натоварена с книги, папки с доклади и картончета за опресняване на паметта с цветни индекси, запълнени с бележки.

Макар че презираше Соломон, наистина му завиждаше за наглата самоувереност. Как се носеше из съдебната зала, плъзгаше се до стенографката, разтягаше непринудена усмивка към съдебните заседатели. Слаб, жилав и елегантен, той се чувстваше удобно в собствената си кожа. Когато тя стана да говори, беше скована и механична. Всичките тези очи, които я гледаха и преценяваха! Щеше ли някога да притежава неговата самоувереност?

Преди час дори не разбра, че е задържана за обида на съда. Съдия Гридли дори не го каза. Направи „Т“ с ръце и каза провлечено:

– Таймаут. Това никак няма да изглежда добре на повторението.

Чак тогава си спомни, че съдията беше нещатно служебно лице в Университетската футболна лига.

– Господин Соломон, вие трябваше да знаете – продължи съдия Гридли. – Госпожице Лорд, вие ще трябва да се научите. Когато кажа стига караници, значи стига. Край на ударите след свирката в моята зала. Пристав, настанете удобно тези двама скандалджии.

Колко унизително! Какво щеше да каже на шефа си? Спомни си двете основни точки в уводната лекция на Рей Пинчър:

– Ако те задържат за обида на съда, ще ти се стъжни. Ако се повтори, с теб е свършено.

Но тя нямаше да позволи да се случи отново. Когато се върнеха в съда, тя щеше…

Ужас!

Нещо се беше залепило отпред на велурената й обувка.

Парче тоалетна хартия!

С погнуса го изчисти с подметката на другата обувка. Още някоя гадост?

– Хей, Лорд, ще постоим тук доста време – пак този дразнещ глас от другата килия. – Така че ето някои основни правила. Когато на единия му се допишка, другият се обръща с гръб.

Тя хвърли поглед към голата метална тоалетна чиния.

Да бе! Да клекне над тази тенджера за фондю, дето бъка от бактерии!

Не отговори, а той каза:

– Още ли си тук, или се изпари? – Някъде навътре в стените водопроводните тръби загъргориха и водата изклокочи. – Както искаш, ама аз трябва да източа бойлера.

„Какъв кретен!“

Соломон е от мъжете, на които се натъкваш из баровете и фитнес залите, помисли си тя, толкова тъпи, че си въобразяваха, че са едновременно остроумни и очарователни.

– Не надзъртай – каза той.

„Тези мъже са истинска напаст и огромен процент от тях стават адвокати.“

– Свалям си ципа…

„Мили Боже, прещипи му скротума, захвани му топките!“

– Аааа… – въздъхна той, а струята заби по чинията като градушка по покрив. – Деветдесет и девет бутилки бира на стената – запя той. – Деветдесет и девет бутилки бира…

– Не знаех, че още правят мъже като теб – каза Виктория Лорд.

Влизам й под кожата, помисли си Стив. Много ясно, че още пробутваше стария номер „Аз съм силна, аз съм недостъпна, аз съм жена“, но той усещаше промяна в настроението й.

Имаше нещо различно у свадливата госпожица Лорд. Нямаше нищо общо със съдебните стенографки, с които обикновено се срещаше. Тихи, доста покорни жени, които записваха онова, което чуваха. Нито пък с набедените модели, чийто мозък се беше изпържил от светкавиците на фотоапаратите.

Спомни си как огледа залата, когато Виктория стана и се обърна към съдията. Всички участници – от неговия клиент измамник до задрямалия пристав – бяха приковали поглед в нея. Съдебни заседатели, съдии, ченгета, надзиратели, затворници, чиновници, обществени защитници. Мамка му, всички _нея_ гледаха, дори когато _той_ говореше. Да, тя беше естествена, имаше магнетично излъчване, което не се учеше в правния факултет.

„Май не съм виждал по-добър новобранец прокурор.“

Разбира се, имаше ограничена прокурорска нагласа, но той можеше да я промени, стига веднъж да му прости, че я беше нахендрил в ареста за обида на съда. Не че имаше нещо против затвора. За него тази два на два метра беше уютен втори дом, временно убежище с изглед към река Маями през решетките на прозореца. Хей, трябваше да сложат името му на вратата, като на луксозна ложа на стадион „Про Плейър“! С нотка на съжаление той надраска на стената: „Господин Стивън Соломон

вече девет години раздава ритници на държавата

Обадете се на тел. VBE-FREE, 822–3733“

Стив предпочиташе да защитава наистина невинни, но къде да ги намери? Ако хората не лъжеха, мамеха или крадяха, той щеше да гладува, вместо да оправдава хора като докера от пристанището на Маями, който работел извънредно и от време на време отмъквал по каса уиски. Стив обикновено си избираше, както сам ги наричаше, „честни престъпници“, натъкнали се на технически формалности, които нямаше да бъдат незаконни в едно общество от сорта на „живей си живота и остави и другите да си живеят“. Дребни мошеници, проститутки или предприемачи като днешния му клиент Аманчо Педроса, който внасяше екзотични животни с нехайно подминаване на закона.

Стив надникна в клетката на Виктория. Тя отново крачеше напред-назад като затворена тигрица. С преметнат върху ръката шит по поръчка кариран жакет. Скъпи дрехи, сигурен беше, но неподходящи за пред съдебни заседатели. Високата яка подчертаваше… е, сковаността й. Трябваше да зареже този пуритански вид, да си сложи нещо с отворени ревери и ярка блуза отдолу. Полата беше добре, малко по-опъната, отколкото очакваше от прокурор новобранец. Хубав задник за толкова плоска жена.

– Какво ще кажеш, като излезем да се забием в „Бейсайд“ и да ударим по няколко маргарити? – предложи Стив.

– По-скоро бих пила от тоалетната чиния.

Поддържа дистанция, помисли си той. Нормално, делото още не беше приключило.

– Добре, да почакаме до произнасянето на присъдата. Победа или загуба, ще те черпя тапас*.

[* Испанско блюдо, често безплатно към напитка. – Б.пр.]

– По-добре да умра от глад.

– Може и да не знаеш, но през годините съм наставлявал доста млади прокурорки.

– Знам, че си спал с няколко. И си преравял куфарчетата им посреднощ.

– Не вярвай на всичко, което чуеш в кафенето.

– Ти си от онези токсични неженени мъже, серийни прелъстители. Единственото шокиращо е, че някои жени те намират за привлекателен.

„Пропуснах ли сигнал? Не трябваше ли да се затопли досега?“

– Обзалагам се, че при теб винаги жената слага край на връзката – каза тя.

– Племенникът ми живее при мен и плаши повечето от жените – отвърна Стивън.

– Той ли ги плаши?

– Той е магнит за отблъскване на мадами.

– Това да не е генетично? – попита тя.

Час по-късно краката още я боляха, а тоалетната още гъргореше, но поне Соломон беше млъкнал. Виктория се надяваше да е разбрал, че изобщо не я интересува. Някои мъже ги удряш с тиган по главата, а те си мислят, че искаш да им опържиш омлет.

Но макар че го смяташе за досадник, благодарение на спаринга времето минаваше по-бързо. Ако не друго, сблъсъкът със Соломон можеше да усъвършенства тактиката й в съдебната зала. Номерът беше да не се остави да я провокира пак, когато се върнат обратно при съдията и съдебните заседатели. Закле се. Дори и да доведеше стадо слонове в съдебната зала, тя щеше да запази дзен спокойствие.

„Ако се върна в съдебната зала.“

Чудеше се дали Рей Пинчър вече бе научил, че е пратена в пандиза. Полазиха я тръпки и изведнъж се почувства едновременно самотна и уплашена.

Ужасно тихо стана отсреща, помисли си Стив, като се опитваше да я различи сред сенките.

Какво ли си мислеше сега? Момиче от висшето общество вдишваше спарената миризма на пот и дезинфекционни препарати в собствения си Алкатраз*. Вероятно планираше какво да каже на шефа си, лицемерно набожния Рей Пинчър. Сигурно се страхуваше да не я прати в пътни произшествия.

[* Строго охраняван затвор в САЩ. – Б.пр.]

Дали не беше прекалил, чудеше се Стив, като я подлъга да избухне? За съдия Гридли обидата на съда беше предупреждение за неспортсменско поведение и към двата отбора. Но щеше ли Пинчър да разбере? Дали изобщо е забелязал потенциала на Лорд?

По дяволите, започваше да се чувства виновен! Не беше искал да й навреди. Просто се опитваше да се позабавлява, докато защитаваше клиента си.

Още една грижа. Племенникът му Боби, само на единайсет, беше сам вкъщи. Ако Стив закъснееше, кой знае какво можеше да се случи. Миналата седмица, когато се втурна през вратата малко след седем, момчето гордо му беше съобщило, че е приготвило вечерята. Боби беше намерил мъртва лястовица на улицата, залял я с доматен сос, натикал я в микровълновата печка за един час и я беше нарекъл „печен морски пъдпъдък“. Беше му по-лесно да изхвърли микровълновата, отколкото да я чисти.

Ако изобщо излезеше с Виктория, щеше да я запознае с Боби, неговия лакмус за връзки. Ако отвърнеше на чара и сърдечността на момчето, ако надникнеше зад заболяването му – можеше да се окаже достоен съперник. Но ако полуаутисткото поведение на Боби я отблъснеше, Стив щеше да я изхвърли заедно с празните бутилки от текила.

Какво, по дяволите, ставаше сега? Подсмърчане ли чу?

Няма да плача, повтаряше си Виктория.

Не знаеше какво й става. Чувстваше се абсолютно неадекватна. Неудачница, загубенячка и мошеничка! По дяволите, какъв емоционален багаж се беше изсипал от гардероба й, без изобщо да подозира?

– Добре ли си? – провикна се Стив Соломон.

Ужас, сега пък какво искаше? Една сълза се търкулна надолу по бузата й, после още една. Супер! Спиралата й щеше да се размаже.

– Хей, всичко наред ли е? – попита той.

– Направо супер!

– Виж, съжалявам, ако…

– Млъкни, моля те.

Шум от стъпки и дрънчене на ключове прекъсна разговора им. След секунди мъжки глас отекна от дъното на зле осветения коридор:

– Готови ли сте да се връщате обратно на работа?

– Махай се, Уди – отвърна Стив. – Тъкмо бях задрямал.

Елууд Рийд, възрастният пристав, тънък като острие на секира, облечен в торбестата си кафява униформа, изникна пред килиите им и повдигна панталоните си.

– Господин Пинчър иска да ви види и двамата, пронто.

Студена тръпка премина през Виктория. Пинчър можеше да я уволни на секундата.

– Кажи на Пинчър, че не работя за него – отвърна Стив.

– Кажи му го сам – сопна му се Рийд, докато търсеше ключовете. – Чака ви в кабинета на съдия Гридли и не изглежда много доволен.

Рийд отключи клетките им и те се отправиха надолу по коридора, Стив си подсвиркваше ужасно фалшиво, а Виктория се молеше все още да има работа.

1.

Законите на Соломон

Когато законът не работи… изработи го ти.

2.

Унижения – малки и големи

Никакви сълзи повече, обеща си Виктория, когато наближиха вратата на кабинета на съдия Гридли. По-скоро щеше да си счупи нокът, да си раздере чорапогащника и да откърти тока на обувките си „Прада“, отколкото да плаче пред Стив Соломон.

Като прехапа долната си устна, тя се опита да се пренесе на по-приятно място. Тенис корт на Гроув Айл, замахва високо, за да забие топката, _прас_ с ракетата върху топката. Управлява руля на яхтата на баща си – „Здравей, Виктория“ – на десет години е, вятърът брули грота. Където й да е, само не тук, където я чака шефът й с цялата власт да унищожи кариерата й.

– Какво е станало? – попита Стив, докато вървеше до нея.

Инстинкти на койот, помисли си тя. Вратата беше на шест крачки. Усети как стомахът й се свива, сърцето й се блъскаше като лодка по време на буря.

– Познавам Пинчър от години – продължаваше Стив. – Остави ме аз да се оправя с него.

– Харесва ли те?

– Мрази ме и в червата.

– Благодаря ти все пак.

– Тогава един съвет. Не му мълчи.

Тя рязко спря.

– Какво искаш да кажеш? Че Пинчър ще ме уважава, ако му се опъна?

– Не, разбира се. Ще те уволни. Тогава ще можеш да преминеш от моята страна.

Стив реши, че кабинетът умело съчетава двете основни занимания на съдия Гридли – лошото тълкуване на закона и нескопосното раздаване на червени картони. Имаше нужните юридически томове, ламинирани чукчета и снимки, на които съдията се ръкуваше със законодатели и лобисти. Имаше обаче и стари кожени футболни шлемове и снимки на Гридли в раирани фланелки по време на неделни мачове на стадионите в разни университети.

Едната стена беше посветена на трофеи и плакати, които свидетелстваха за фанатичната привързаност към неговата алма матер – университета във Флорида. Гравирана табела провъзгласяваше Гридли за „Bull Gator Emeritus“* и на бюрото му имаше препарирана глава на алигатор със зейнала уста, така че да се виждат зъбите – също като гладен адвокат. Липсват само две неща, помисли си Стив – бронзов бандаж и самият съдия Гридли.

[* Заслужил алигатор от отбора на Алигаторите. – Б.пр.]

На оранжево-синия килим беше застанал един намръщен, слаб четирийсетгодишен афроамериканец, облечен в костюм от три части в цвят бургундско червено. Когато движеше ръцете си, се чуваше тихо подрънкване на метал. Висящите копчета за ръкавели на Реймънд Пинчър представляваха миниатюрни белезници.

Стив си помисли, че Рей, законно избраният щатски прокурор на окръг Маями-Дейд, трябва доста да се отпусне, за да може да бъде наречен спечен задник. Пинчър се обявяваше за борец срещу престъпността и на билбордовете за кампанията му беше с голи гърди и боксови ръкавици, спомен от младежките му дни като шампион средна категория на спортната полицейска лига Либърти Сити. Беше печелил титлата две поредни години, веднъж с удар с глава и втори път с удар в слабините – и двата подминати от рефера, който по едно случайно съвпадение бил негов чичо. Боксът се оказал чудна школа за навлизането му в политиката на Флорида, където семействеността и ударите под кръста се ценяха високо. Наскоро, когато някой намекна, че от него щял да излезе чудесен губернатор, Рей Пинчър не се възпротиви.

Пинчър погледна Виктория, която беше прехапала долната си устна толкова силно, че Стив си помисли, че може да й потече кръв. Изведнъж се разтревожи за нея и реши да спаси работата й. Но по какъв начин? Как можеше да я измъкне от огъня?

Виктория отправи бързо една молитва. Първо, да не потрепери гласът й, когато дойде време да говори. Второ, Соломон да си държи голямата уста затворена.

– Хей, Рей Сладура – провикна се Стив, – екзекутира ли някого днес?

„Леле, Боже!“

– Добър ден, господин Пинчър – кимна сковано Виктория, като се мъчеше да запази спокойствие.

– Госпожице Лорд, обезпокоен съм от това, което чух, и съм загрижен от това, което виждам – пропя Пинчър в мелодичен речитатив. Преди да иде в правния факултет, беше учил в баптистка семинария. Според злите езици бил изключен оттам, защото продавал библии, предназначени за подаръци на сиропиталище в Централна Америка. – Прокурорът е бързият меч на правосъдието, смелият воин в битката между доброто и злото.

– Амин – обади се Стив.

Виктория усети как бузите й се зачервяват.

„По дяволите! Да не си малко момиченце!“

– Прокурорът никога не бива да бъде наказван за обида към съда – продължи Пинчър. – Наказанията са за адвокатите с цветист език. Наказанията са за наемниците, които продават душите си за мръсни пари.

– Или за фъстъци – обади се Стив.

– Не се бъркай, Соломон – отвърна Пинчър. – Кое е най-важното качество на един съдебен защитник?

– Не знам, сър – обади се тя, страхувайки се да предположи нещо.

– Способността да лъже, дори когато казва „здрасти“ – намеси се Соломон.

– Честта – изстреля в отговор Пинчър. – Госпожице Лорд, знаете ли какво става с прокурори, които посрамват прокуратурата?

Тя стоеше сковано, без да може да проговори.

– Адски огън, вечни мъки, изпращане в съда за проститутки – изброи Стив.

– Уволнение – каза Пинчър.

– Стига – отвърна Стив. – Остави я да диша. Ще стане много добра, ако не изцедиш живота от нея.

Супер, помисли си Виктория, комплимент от Соломон – полезно като борсов съвет от брокера на Марта Стюарт*.

[* Известна телевизионна водеща, която по съвет на брокер продала акциите си – впоследствие осъдена на 5 месеца затвор. – Б.пр.]

– Вече е по-добра от твоите малоумници, които искат да си кажат цялата пледоария до четири часа и да си вървят у дома.

– Гледай си работата, Левако.

„Левако“. Това пък какво значеше? Трябваше да разпита.

– Госпожице Лорд, не можете да позволявате на господин Соломон дави дразни, досажда или дискредитира. – Пинчър имаше проповедническия маниер да използва алитерация и адвокатския навик да изрежда три думи, когато и една стигаше.

– Да, сър – отвърна Виктория.

– И аз съм водил дела срещу господин Соломон – продължи Пинчър.

– Рей Сладура е върхът – намеси се Стив. – Никой не може като теб да накара ченге да лъжесвидетелства.

Белезниците звънтяха, докато Пинчър размахваше пръст пред лицето на Стив:

– Спомням си как ти подкупи един пристав да занесе два кашона бира на съдебните заседатели по дело за шофиране в нетрезво състояние.

– „Подкуп“ е грозна дума – отвърна Стив.

– Как ще наречеш места в ложите за мач на „Делфините“?

– Мъчение, като ги знам как играят.

– Ти си сатана, облечен в „Армани“ – каза Пинчър.

– „Мене Уеърхаус“ – поправи го Стив.

– Издигна обструкцията на правосъдието в изкуство.

– Ако знаех какво е обструкция, щях да съм още по-добър.

– Имаме досието ти. Обида на съда, несериозни искове, нелепи правни аргументи.

– Ласкател! – каза Стив.

– Още циркови номера и ще накарам адвокатската колегия да ти продупчи билета. – Пинчър спусна белезниците си и му отправи сдържана студена усмивка. – Ако не внимаваш къде стъпваш, ще свършиш като твоя старец.

– Не го намесвай! – Тонът на Стив стана сериозен.

– Хърбърт Соломон също си мислеше, че е над закона.

– Той беше най-добрият съдия в областта.

– Вие още сте били малка, госпожице Лорд – поясни Пинчър. – Бащата на Соломон беше лишен от правото да бъде съдия.

– Сам си подаде оставката!

– Преди да го подведат под отговорност. Скандал с подкуп, нали?

– Много добре знаеш какво беше. Скалъпена история от корумпиран адвокат.

– Тогава още бях заместник, но разгледах обвиненията. Твоят баща е корумпиран.

Стаята се беше изпълнила с напрежение.

– Какво е наказанието за побой над щатски прокурор? – попита Стив. Юмруците му се свиваха и отпускаха.

Пинчър се люлееше на пети като професионален боксьор.

– Не ти стиска.

Двамата мъже бяха впили погледи един в друг.

– Момчета, ако сте свършили да си размахвате пишките – чу се да казва Виктория, – искам да знам дали да се връщам в съда, или да си търся нова работа.

След продължително мълчание Стив се разсмя и напрежението взе да спада. Сега пък тя се опитваше да помогне на _него._

– Майната ти, Рей!

– Досега никога не съм те виждал да отстъпваш. – Пинчър се смръщи подозрително, сякаш Стив можеше да го цапардоса в мига, в който свалеше гарда.

– Вики ми влияе.

– Виктория – поправи го тя.

Пинчър прецени първо единия, после другия, дръпна долната част на ухото си и каза:

– Госпожице Лорд, понеже знам склонността на господин Соломон към провокации, днес няма да ви уволня.

– Благодаря ви, сър – въздъхна тя и раменете й се отпуснаха.

– Смятайте, че сте в изпитателен срок.

Доброто дело за седмицата, помисли си Стив, помогнах й да си спаси работата. Какъв подлец беше този Пинчър да си го изкарва на новобранец! Стив се чувстваше неловко, сякаш неволно присъстваше на семейна свада. Виктория се опитваше с всички сили да бъде твърда, но той видя как долната й устна потрепна и бузите й се изчервиха. Беше уплашена и това го трогна.

Силно пускане на вода прекъсна мислите му, безпогрешният звук от древна тоалетна. Миг по-късно вратата към личните покои на съдия Ървин Гридли се отвори и съдията излезе оттам със спортните страници на „Маями Хералд“.

– Какви бяха тези крясъци? – попита той провлечено.

Беше на около петдесет и пет и вече бе пуснал шкембе, но все още можеше да подтичва до страничната линия при дълъг пас. Понеже страдаше от пристъпи на диплопия*, в съда носеше трифокални очила, но ги сваляше по време на неделните мачове, което според Стив обясняваше някои от неговите по-забележителни решения, включително и спирането на играта заради прекалено много играчи на терена, когато на повторението ясно се виждаха само единайсет.

[* Сдвоен образ и замъгляване на погледа. – Б.пр.]

– Двамата с господин Соломон си припомняхме стари дела – отвърна Пинчър.

– Господин Пинчър си спомня делата както вълкът – агнетата – вметна Стив.

– Точно се канех да му кажа, че ще седя до госпожица Лорд през останалата част на делото срещу Педроса – продължи Пинчър.

– Ти да работиш за прехраната си? – попита Стив.

– За мен ще е чест да присъствате в залата ми – даде разрешението си съдията.

– Това е новият ми план за пряк контрол – отвърна Пинчър. – Една седмица от месеца ще прекарвам в съда.

– А кой ще ръси лобистите за пари за кампанията ти?

– Продължавай в същия дух и ще те съдя за клевета, Соломон.

– Само не започвайте пак, вие, двамата – съдията хвърли спортните страници на бюрото си. – Господин Соломон и госпожица Лорд ме ядосаха достатъчно тази сутрин с пререканията си. – Той се обърна към тях и присви очи зад очилата.

– Надявам се, че няколкото часа във фризера са охладили страстите.

– Добре сме, Ваша милост – отвърна Виктория. – Благодаря.

– Днес сродни съдби, утре сродни души – додаде Стив.

– Ха! – възкликна Виктория.

Съдията продължи:

– Времето напредва, така че да говорим делово.

– Да, сър – каза Виктория. – Щат Флорида срещу Аманчо Педроса.

– Отборът на университета срещу щатския отбор – поправи я съдията. – Трябваше да отнема пет точки от моите песоглави алигатори с провиснали задници, защото крещяха като съдрани.

– Едва ли ви се говори за това сега, Ваша милост – намеси се Стив.

– По дяволите, така е! Алигаторите ги размазаха на игрището в Южна Каролина миналата седмица. Трябваше да го предвидя. Свирих за груба игра.

Докато тримата мъже продължаваха да си говорят за футбол със сериозен тон, Виктория правеше равносметка на кариерата си.

Унижения – малки и големи.

„Смятай, че си на изпитателен срок.“

Усети как почервенява, докато Пинчър я назидаваше. Защо трябваше да го прави пред Соломон? Стана два пъти по-неловко, когато Соломон я защити, макар че за миг й се стори почти човек. Почуди се дали руменината беше изчезнала от врата и бузите й. Нямаше случай да не се изчерви от напрежение.

Ужасяваше се да се върне обратно в съдебната зала с Пинчър кацнал до рамото й като една от контрабандните птици на Педроса. Сега искаше само да спечели и да докаже, че може да води дела в съда.

Ами ако загуби? Или още по-лошо – ако я уволнят? Пазарът на юристи беше много шибан, а студентският й заем тежеше цял тон. Всеки месец попълваше чек за лихвата, но главницата си оставаше – осемдесет и пет хиляди долара – да я тормози. След завършването си купуваше дрехи само от един магазин за дрехи втора употреба в Сърхсайд.

„Освен обувките. Обувките са като кислорода, а не искаш да дишаш кислорода на някой друг, нали?“

Ако си изгубеше работата, трябваше да започне да продава бижутата, които Кралицата й беше дала. Ирен Лорд, наречена Кралицата заради царственото си държание и възвишени мечти. Дори когато парите й свършиха, тя запази достойнството и изискаността си. Виктория си представи майка си, облечена в дизайнерска рокля за бала на семейство Вискаян, чантичката й „Джудит Лийбър“, осеяна със скъпоценни камъни, в която нямаше дори пари за такси. Спомни си и как Ирен се ядоса на решението й да учи право. Мръсен бизнес, така го нарече.