Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 23 страниц)

Замаян, с пулсираща глава, Стив сграбчи дръжката и успя да се задържи. Усети, че нещо се движи зад него, и се извъртя. Отзад се търкаляха две стари гуми, навит на руло брезент и две метални кутии с боя.

И едно куче.

Кучето се опитваше да запази равновесие, беше завряло опашка между задните си крака. Огромен жълтеникавокафяв помияр със сплъстена козина, смесица между ротвайлер и немска овчарка, реши той. Кучето му се зъбеше, сякаш му беше отмъкнал пържолите.

– Хей, приятел! – извика Стив, като протегна ръка, за да покаже колко дружелюбно е настроен.

Кучето приклекна на задните си крака, готово да скочи. Козината на врата му настръхна.

Като не го изпускаше от око, Стив отвори капака на багажника. Чукове. Отвертки. Бормашина. Кутия с гаечни ключове, дълга половин метър. Би предпочел бейзболна бухалка, но и гаечен ключ щеше да свърши работа. Зад него кучето лаеше още по-настървено и заплашително.

Вече имаше насрещно движение и пикапът престана да криволичи. Като обърна гръб на кучето, Стив се наведе към вратата от страната на шофьора и се протегна максимално напред, стиснал здраво гаечния ключ в лявата си ръка. Точно когато замахваше назад, чу нокти да драскат по ламарината. Секунда по-късно, докато стоварваше ключа със всичка сила, усети зъбите на кучето да се впиват в задника му.

– Мамка му! – извика Стив, когато прозорецът се разби.

– Мамка му! – извика и шофьорът в кабината.

Пикапът кривна вдясно, качи се на бордюра, смачка една пощенска кутия и се заби в едно дърво. Стив полетя към страничната мантинела. Приземи се с главата напред в един храсталак. За миг всичко притъмня. В следващия момент усети няколко неща едновременно.

Очите му отказваха да фокусират, задникът го болеше и от носа му течеше кръв.

– Не разбирам. Защо ще разбиваш къщата ми? Какво търсеше?

– Питай тъпата си сестра. Ако още можеш да говориш, когато приключа с теб.

– Не го наранявай, Руф – извика Джанис.

– Мамицата му! Той ми разбрица мозъка.

– Ти си разбрицан по рождение – отвърна Стив.

Тигпен пристъпи към него. Стив знаеше, че има само един шанс и толкова. Погледът му започваше да се фокусира, но пулсиращата болка в главата се засили. Тонове пясък се блъскаха в черепа му всяка секунда.

Тигпен направи още една крачка и замахна с крика.

„Още малко. Още една крачка.“

Боби се хвърли напред и сграбчи Тигпен за краката.

– Не! – извика Стив.

Тигпен цапардоса Боби по лицето и го хвърли на земята.

– Пипнеш ли го още веднъж, ще ти откъсна главата – рече Стив.

– Опитай – изхили се Тигпен.

Боби клечеше в пепелта и притискаше едното си око.

– Всичко ще бъде наред, хлапе – обеща му Стив. – Тръгваме си след минутка.

– Друг път!

Тигпен направи още една крачка и замахна с крика, мина му точно покрай ухото. Понечи да го сграбчи. Стив се наведе на една страна и хвърли пепел в очите му.

– Шибана гадина!

Тигпен захлупи с ръце очите си и Стив го ритна право в слабините. Той се приви на две, Стив сплете пръсти, замахна с две ръце и го цапардоса по носа, чу се как хрущялът изпраска и от носа на Тигпен бликна кръв. Той се свлече на земята, стенейки, с едната ръка се държеше за носа, а с другата за чатала.

Стив закуцука към пикапа и се облегна на него.

– Джан, какво, по дяволите, правиш?

– Исках само да видя Боби за малко. Нямаше да го нараня.

Кафеникавият пес тичаше с лай надолу по улицата.

Мъж със забити в челото парчета стъкло слизаше от пикапа, по лицето му шуртеше кръв.

Боби се затича разплакан към Стив.

Една дебела жена с бабешки очила се втурна след него, викайки го по име. Имаше тъмна мазна коса, хваната отзад на конска опашка. Докато тичаше, гърдите й се люлееха под тениската с надпис „Блажени са мъртвите“. Гласът й му докара смътни неприятни спомени.

– Джан?

– Аз съм, Стив – отвърна Джанис Соломон.

– Тогава значи съм умрял и съм отишъл в ада.

– Още не – каза мъжът. Беше на три метра, с крик в ръката. Руфъс Тигпен. Бръсната глава с белег на черепа и със злобно като на невестулка лице.

– Мислех, че си в затвора, Тигпен.

– Пуснаха ме, говно такова. Дадоха ми триста долара и мотелска стая.

– Показаха ли ти как се използва тоалетната? – Стив с мъка се изправи на крака, стиснал шепа пепел от земята. Не мислеше, че Тигпен го беше видял, очите му бяха целите в кръв. Стив беше уплашен, но не за себе си. Щеше да оцелее, ако го пребият, но Боби едва ли щеше да оцелее, ако го отвлекат.

Тигпен размаха дръжката на крика.

– Имам да ти връщам, шибаняко.

– Да, да. Вече за втори път ми го казваш. – Какво му беше казал в кабинета на Амебата? „Имам да ти връщам, шибаняко“. Имаше нещо в този израз… и в гласа… И в начина, по който стискаше дръжката на крика… И тогава му просветна. От някакво дълбоко и тъмно място, като леден канал.

– Ти си бил, Тигпен! Същото ми го каза и на кея: „Имам да ти връщам, шибаняко.“ Ти си мъжът с крика и бедния речник.

– Трябваше да те удавя тогава, когато ми беше паднало – отвърна Тигпен.

Боби се спусна към Стив и го прегърна с две ръце.

– Може ли да си вървим у дома, чичо Стив? – Не искаше да погледне към майка си.

– Разбира се, хлапе.

Тигпен се изправи на едно коляно, като мърмореше нещо за божия меч и отново се свлече в пепелта. В далечината се чу вой на полицейска сирена.

– Щях да върна Боби, честно – заекна Джанис. – Нямаше как. Руф не иска да го вземем с нас.

– Къде отивате?

Джанис оправи опашката си.

– Където и да е. След като делото за Боби приключи. Този адвокат, Цинкавич, ни измъкна от затвора, за да му помогнем.

– Ти ли ще свидетелстваш срещу мен? Какво ще кажеш, че като дете съм загубил колекцията ти от Барбита на покер?

– Че си агресивен, нестабилен и използваш дрога. Че си ме пребил, когато си отвлякъл Боби. Че ще е по-добре държавата да се грижи за него.

– Цинкавич вярва ли на тези глупости?

– Казах му, че познавам дилъра ти. И че мога да направя така, че да те арестува за притежание на наркотици в съдебната зала по драматичен начин.

– И как щеше да го направиш? – Но още докато думите излизаха от устата му, той разбра. – Тигпен не проникна в къщата ми, за да краде, нали? Подхвърлил е нещо.

– Метанол на прах в подплатата на куфарчето ти. Но ти се прибра много рано. Прееба всичко.

– Господи, Джанис, това е много долно, дори и за теб!

– Затова сега искам да поправя стореното.

Сирените се чуваха по-силно.

– Побързай тогава – каза Стив.

Тя явно се опитваше да си събере мислите. Двайсет години с различни прахчета, хапчета, треви обръщаха наопаки мозъчните клетки.

– Искам да ти предложа една сделка, Стив. Колко струва за теб малкият ми Боби?

– Всичко, което имам, плюс всичко, което мога да изпрося да взема назаем или да открадна.

– Горе-долу и аз толкова си бях намислила – отвърна Джанис Соломон.

9.

Законите на Соломон

Никога няма да наруша закона, да наруша правната етика или да рискувам да ида в затвора… освен ако не е заради някого, когото обичам.

36.

Колко струва един мъж

Студен вятър свиреше в клоните на дърветата с авокадо, Виктория потръпна. Беше й студено, макар че носеше дълго до глезените черно кожено манто върху кашмирен пуловер и джинси. Надяваше се, че Брус няма да каже нищо за кожата. Трябваше да се радва, че не беше извадила някоя от лисиците на майка си или шапка от норки.

Къде беше той сега?

Стоеше насред работната площадка на фермата, гол участък от пет акра между две горички с авокадо. Трактори пълзяха и хвърляха пръст. Камиони, пълни със слама, се клатушкаха между редовете дървета, последвани от работници с вили и лопати, които си приказваха на испански. Генераторите ревяха, докато мъжете зареждаха преносими лампи и нагреватели. В съседната горичка пръскачките с въртящи се рамене от по двайсет метра се въртяха в кръг до безкрай. Черен дим се виеше от варелите и огромни пърпорещи перки разпръсваха топъл въздух в горичките. Слънцето беше залязло преди час и ниските скупчени облаци просветваха в сюрреално оранжево от огньовете, които горяха във варелите.

Къде бяха те?

Брус щеше да е зает цяла нощ и тя се радваше, че ще прекара повече време с момчетата Соломон. Може би Боби щеше да им помогне за анаграмата „И сега жената е довършена“.

Какво е искал да каже Чарлс Барксдейл?

Дали не казваше нещо за Катрина, което биха могли да използват?

От високоговорителите по стълбовете звучеше някаква песен с афро-кубински ритъм. Трябваше й секунда, за да си спомни името „Маракаибо Ориентал“. Тя се поклащаше в такт с музиката, най-вече за да се стопли, когато видя Стив и Боби да се приближават към нея, изниквайки от тъмната мъгла.

– Боже мой, Стив, какво се е случило?

Той опита да се усмихне с подутата си уста. Цялото му лице беше покрито с кървави драскотини, сякаш побесняла любовница го бе издрала с нокти от челото до устата. Виктория погледна Боби, видя синката – с цвят на зряла слива – под дясното му око и забрави за Стив.

– Боби!

– Сбихме се малко – отвърна момчето.

Виктория внимателно го хвана за брадичката и разгледа подутината.

– Боли ли те?

– Малко – бързо отвърна той. – Няма нищо страшно.

Тя целуна пръста си и нежно го прокара по клепача на Боби.

– Така по-добре ли е?

– Ами аз? – попита Стив. – Имам следи от зъби на дупето.

– На бас, че не ти е за пръв път. – Тя отметна косата на Боби от очите му. – И с кого се бихте?

Като взаимно се прекъсваха, чичо и племенник й разказаха кратката версия на отвличането, преследването и битката.

– Никой не може да тича по-бързо от чичо Стив – каза момчето. – Направи световен рекорд.

– Боби беше много смел – прекъсна го Стив. – Ако не беше спънал Тигпен…

– Цапардосах го. После бам-бум! Чичо Стив го срита в топките.

– Леле! – възкликна Виктория.

– Когато порасна, ще стана като чичо Стив.

Когато историята приключи, Виктория каза:

– Значи Тигпен е проникнал в къщата ти. Няма нищо общо с убийството на Барксдейл и записа от охранителните камери.

– Точно така.

– Това значи, че може и да си прав, че Катрина е невинна. Манко също.

– Не се прави на изненадана.

– Но все още нямаме доказателство.

– Доколкото знам, по закон осигуряването на доказателства е работа на прокуратурата.

Тя се разсмя.

– Откога започна да се съобразяваш със законите? Невярната съпруга е в стаята, когато възрастният й богат съпруг се задушава. Това отваря и на нас доста работа.

– „И сега жената е довършена“ – каза Стив. – Отговорът се крие тук.

– Може би. – Мислите й се върнаха отново към разказа на Стив как е преследвал Джанис и Тигпен. – Само това ли е искала сестра ти, да види Боби за няколко часа?

– И да ми каже, че ще свидетелства срещу мен.

– Попита ли я какво е щяла да каже?

– Щяла да ме очерни. Какво повече ни трябва да знаем?

Странно, че го претупва така, помисли си тя. Тук имаше нещо. Тя погледна към Боби, който се извърна встрани. Какво ставаше? Какво не й казваше Стив?

Стив искаше да й каже истината.

Но можеше ли да понесе истината?

Ако кажеше на Виктория за незаконното предложение на Джанис и неговия също толкова незаконен отговор, тя щеше да се откаже от делото на Боби. Вероятно дори щеше да докладва пред адвокатската колегия. Не го ли беше погледнала подозрително преди малко? Или гузната му съвест му въртеше номера?

Това, което възнамеряваше да направи, можеше да му струва разрешителното, а можеше да свърши и в затвора накрая. Не би рискувал главата си за всеки.

Тук не ставаше въпрос за неспазването на някои правни тънкости. Никога досега не беше подкупвал свидетел. Но и никога не е бил толкова отчаян. Да спечели настойничеството на Боби не беше поредната схватка в съда, това беше животът му.

– Кажи ми какво искаш – рече той на сестра си, докато стояха до смачкания пикап.

– Не искам да помагам на Цинкавич – отвърна тя. – Държи се с мен като с някаква отрепка.

– Мога да си представя.

– Така че реших, че мога да прекарам него, вместо теб.

– Слушам те.

– Изкара ни с Руфъс от затвора, но сме под наблюдение, така че може да ни хване и да ни натика обратно.

– Само ако направите някоя глупост.

– Една цигара да намерят в пикапа и сме обратно в панделата. Ако ни хванат с някой криминално проявен, същата работа. Гадост отвсякъде. Затова трябва да се махнем.

– Това какво общо има с мен?

– Трябва да ни дадеш сто хиляди долара.

– Нямам толкова пари. Всъщност нямам никакви пари.

– Ами делото за убийството?

– Парите на клиентката ми са под запор. Няма да получа и цент, ако не спечелим.

Това беше самата истина. Катрина се беше съгласила да им плати двеста и петдесет хиляди долара, но можеха да си ги приберат само ако я оправдаеха. Една злополучна техническа подробност в закона не позволяваше на съпруги, обвинени в убийството на мъжа си, да наследяват имуществото му.

– Може да притиснеш татко.

– Болничните сметки на мама го изцедиха. Няма нищо, живее от пенсията си.

– Сигурно можеш да ги вземеш назаем от някой друг.

Кого да помоли? Идея нямаше.

– Какво получавам срещу парите?

– Двамата с Руфъс изчезваме и изобщо няма да свидетелстваме.

Няма да се получи, помисли си Стив. Свидетелските показания на Равкдрайв бяха достатъчни, за да го закопаят.

– Бягството ви не ми върши работа. Ако ти платя, искам да останеш и да свидетелстваш.

– И как ще ти помогне това?

– Когато Цинкавич те призове за свидетел, вместо неговите отговори ще даваш моите.

Виктория гледаше как Стив клечи в прахта и връзва връзките на обувките на Боби. Крие нещо от мен, помисли си тя.

Сестра му се кани да го изработи, а на него като че ли изобщо не му пука. Цинкавич вече разполага с показанията на Равкдрайв и Тигпен, а сега и това. Стив трябваше да вика, да проклина, да рие земята, да замисля контраатака. Но той изглеждаше напълно равнодушен.

Какво криеше?

Докато размишляваше върху дилемата, един отворен джип вранглер спря точно пред тях. Шофьорът носеше работно яке на „Бигбай Фармс“ с емблема авокадо. Возеше шефа си Брус Бигбай, който седеше изправено, подпрял ръце на лоста отгоре с разрошена от вятъра коса. Носеше снежнобяло скиорско яке, в едната ръка държеше рупор, на колана си имаше радиостанция, на ръката му беше закачен цифров термометър, на хълбока му висеше револвер. С тези дрехи Брус приличаше отчасти на астронавт, отчасти на генерал и – колкото и да й беше неприятно да си го признае – на пълен кретен.

– Свалете нагревателите в долината! – извика Бигбай по рупора. – Колко пъти да ви казвам, че дърветата долу, в ниското, измръзват първи!

– Здрасти, скъпи! – каза Виктория.

– Сладурче – той й отдаде чест и после скочи от джипа. Крачолите на работния му комбинезон бяха стегнати над войнишки кубинки. От високоговорителите Селия Круз пееше „Корасон Ребелде“, ода за непокорното сърце.

– Здрасти, Брус! – поздрави го Стив.

Очите на Бигбай се разшириха от учудване.

– Боже, Стив! Пак ли се поряза, докато се бръснеше?

– Семейно събиране.

– Раните са отворени. Взимаш ли антибиотици?

– „Джак Даниълс“ брои ли се за антибиотик?

Радиостанцията на Бигбай изпука.

– Сеньор Бигбай, нула градуса в северния квадрант.

Бигбай натисна копчето.

– Занесете нагреватели там, Фойо.

– Си, шефе.

– Никой да не спи. Горещо кафе цяла нощ. Ром и кола на разсъмване.

– Си, шефе.

– И музиката. Трябва ли да е тази кубинска пачанга?

– На _мъжете_ това им харесва.

– Добре. – Бигбай прекъсна връзката. – Боби, искаш ли да се повозиш с мен?

Боби стисна ръката на Стив и поклати глава.

– Малко е уплашен – отвърна Стив. – Ще дойдем по-късно.

– Дадено.

– С какво мога да ти помогна? – попита Стив.

– Очертава се дълга нощ – каза Бигбай. – Ще се грижиш ли за моето съкровище вместо мен?

– Доколкото позволяват ограничените ми възможности.

– За какво ти е пистолет, скъпи? – попита Виктория.

Бигбай сниши глас и прошепна:

– Мъжете го очакват от мен. Шефът винаги е въоръжен. Това е карибски обичай.

– И по какво стреля шефът? – настоя тя.

– По вредители, нарушители…

Приятели, които задирят жената на шефа, помисли си Стив.

Прекъсна ги яростният вой на сирена. Стреснат, Боби се притисна към гърдите на Стив и очилата му паднаха на земята.

– Тихо! Тихо! Тихо!

Стив прегърна момчето с две ръце.

– Всичко е наред, хлапе. Всичко е наред.

– Не съвсем – отвърна мрачно Бигбай. – Сирената означава, че температурата е нула градуса. Ако падне под нулата и се задържи така, здравата съм затънал в акита.

Наистина ли каза „затънал в акита“, почуди се Виктория.

– С Боби ще влезем вътре за малко – каза Стив и вдигна очилата на момчето.

– В кухнята има горещ шоколад – рече Бигбай. – Спалнята за гости е до кабинета. Чувствайте се като у дома си.

Стив и Боби се запътиха към къщата, момчето се беше вкопчило здраво в ръката на чичо си. Когато вече не можеха да го чуят, Бигбай каза:

– Да не ни дава Господ такова нещо!

– Какво нещо?

– Знаеш какво…

Тя остана много изненадана.

– Ако имаш предвид Боби, той е чудесно дете.

– Знам, сладурче, знам. Ти винаги си готова да съжалиш някоя птичка със счупено крило.

– Не е само това. Наистина обичам момчето.

– Естествено. Но не предпочиташ ли синът ни да бъде капитан на футболния отбор в Дартмаут, вместо някоя откачалка, която разбърква думи в главата си?

– Зависи кой от двамата има по-голямо сърце.

– Добре. – Той извади термометъра от ръкава си, погледна градусите и се намръщи.

– Пази детето да не пострада, съкровище. Ако падне в някой кладенец, Соломон ще ме осъди по-бързо, отколкото може да каже „шалом“.

– Мисля, че никога не съм го чувала да казва тази дума.

– Образно казано.

– Знам, Брус. Но не очаквах да го чуя от теб.

– Ей, добре ме познаваш. У мен няма нито едно предубедено кокал че. Всичките ми доктори и адвокати са евреи. Аз настоявах да поработиш известно време със Соломон, забрави ли? Да научиш някой и друг трик. Те са по-умни от нас в това отношение.

– Така ли?

– О, стига, не се прави на толкова обидчива!

Тя премигна неволно, сякаш я бяха зашлевили.

„Не се прави на толкова обидчива?“

– Това беше доста грубо.

– Кое? Защо?

– Стига, Брус. Не си толкова недосетлив. Не можеш да казваш на някой друг как да се чувства.

Радиостанцията на Бигбай отново изпука.

– Шефе, в долината е минус два.

– По дяволите! Огньовете още ли горят?

– Почти. Свърши горивото, шефе.

– Трябва да вървя, съкровище. – Бигбай оправи кобура на хълбока си и скочи в джипа. Джон Уейн сред поле от авокадо.

– Мога да дойда с теб – предложи тя.

– Мъжете ще го изтълкуват погрешно. Не искам да си помислят, че шефът им е мъж под чехъл.

– Разбира се.

Тя се загледа в него, димът се виеше около главата му, във въздуха се носеше мирис на бензин.

– Какво? – попита Брус.

– Никога не съм те виждала такъв.

– Именно по време на криза – приповдигнато произнесе Бигбай – можеш да разбереш колко струва един мъж.

– Вярно е.

Махна на шофьора да тръгва. Все още прав, хванал се за лоста отгоре с една ръка, той махна на Виктория с другата.

– До скоро, съкровище!

– До скоро, _шефе_ – отвърна Виктория, джипът подскачаше по пътеката и изчезна в мрака на горичката.

37.

Шепот на палми

Стив го болеше задникът и сцепената устна го смъдеше. Боби беше започнал да се успокоява и попита дали може да си сложи бонбони в горещия шоколад. Разхождаха се по покрита с камъни пътека между два реда кипариси. Къщата на Бигбай се извисяваше на хълма пред тях.

– Голяма къща за един човек – каза Боби.

– Двама души – поправи го Стив.

Къщата беше солидна, на три етажа, построена от дървени талпи от област Дейд, оградена с веранда и тенекиен покрив. Беше строена от прапрадядото на Бигбай, който освен това беше проявил далновидност и беше купил две хиляди акра от земята наоколо, която никой не искал навремето. Екстериорът беше запазен такъв, какъвто вероятно е бил по времето на царуването на Бигбай I, реши Стив. Мелницата за захарна тръстика си седеше под навеса, камбаната за вечеря беше окачена на един триметров прът и до пещта за опушване, където някога прасетата са били превръщани в шунка, бяха подредени дърва за огрев.

Стив забеляза и някои нововъведения. Покрит с червена сгурия тенис корт, обграден с кокосови палми. Басейн с форма на лагуна, заобиколен от изкуствено създаден плаж, и бамбукова колиба с покрив от сухи палмови листа. Представи си Виктория като лейди Бигбай от имението Бигбай, картината не му хареса и той я пропъди от главата си.

Двамата с Боби влязоха вътре, където униформената икономка явно ги очакваше. Бигбай явно се беше обадил да я предупреди по радиостанцията или от мобилния си телефон, реши Стив, или може би изпращаше димни сигнали. Прислужницата донесе чаша димящо кафе за него и чаша горещ шоколад на Боби. С бонбони.

Кафето щипеше устната на Стив. Горещият шоколад накара Боби да изрежда факти за какаовите зърна. Беше прочел някъде, че флавиноидите са полезни за здравето, и сега изреждаше химическия им състав пред Стив, който не го слушаше. Мислите му бяха заети от Брус Бигбай. Човекът, който имаше всичко. Включително и Виктория.

„Защо ли не го мразя?“

Вероятно защото изглеждаше почтен човек. Естествено, беше така вбесяващо весел и толкова прям, че дори иронията му не дразнеше. Е, малко се надуваше и хвалеше ваканционните си пакети, сякаш бяха някой субтропичен рай. Но какво толкова? В сравнение с повечето хора, с които Стив се сблъскваше всеки ден – жестоки престъпници, некомпетентни съдии, лъжливи свидетели, – Бигбай беше истински бойскаут с лъскави значки за заслуги. Пък и мнението му нямаше никакво значение, защото Виктория го обичаше.

„Забрави я, глупако! Тя е негова.“

Интериорът на къщата беше осъвременяван наскоро, реши Стив, докато водеше Боби към спалнята за гости. Стените бяха покрити с мазен махагон, подовете – с италианска теракота. Предметите на изкуството – дело на индианци от Южна и Северна Америка – бяха скъпи, еклектични и подбрани с вкус, като изключиш двуметровата маслена картина на две узрели авокадо на един клон, увиснали като две цици.

Спалнята за гости беше уютно местенце с индиански панери, пана по стените и керамични съдове. Стив сложи Боби да си легне, като дръпна юргана чак под брадичката му.

– Не си отивай, докато не заспя, чичо Стив.

Стив седна на края на леглото.

– Никъде няма да ходя, хлапе.

– Днеска беше зверско, а?

– Зверско?

– Когато размаза приятеля на мама, беше направо върхът.

– Направо – съгласи се Стив. Нещо се въртеше в главата на Боби, Стив знаеше, че му е трудно да изплюе камъчето. – Искаш ли да поговорим за случилото се, хлапе?

Кльощавите рамене на Боби се повдигнаха под юргана.

– Знаеш правилата. Каквото и да ме попиташ, ще ти отговоря.

– Майка ми – каза Боби, – тя лоша жена ли е, или просто е превъртяла?

Никога не беше лъгал момчето. Не можеше да го направи и сега.

– По малко и от двете. Може би по много и от двете.

– Как така тя е лоша, а ти си добър?

– Тя не е само лоша, нито аз съм само добър.

И това е истина, помисли си той. Само преди няколко часа се беше съгласил да даде на Джанис подкуп. Сто хиляди долара, за да свидетелства в негова полза. Единственото му оправдание беше, че нямаше пари, за да извърши престъплението. Щеше да мисли за това утре. И да се опита да не взима под внимание етичните и моралните отклонения в това, което се беше съгласил да извърши. Щеше да стане някой друг ден и с него щеше да дойде болка, по-страшна от сегашното му главоболие.

Клепачите на момчето потрепваха.

– Ако госпожа Барксдейл е убила съпруга си, и тя ли ще е лоша?

– Да – съгласи се Стив.

– Не лошото, което е добро. Лошото, което е лошо.

– Да.

– „И сега жената е довършена“ – прошепна момчето. – Ще го измислим – секунда по-късно вече беше заспало.

– Ти си чудесен баща – прошепна един глас зад гърба му.

Стив се извърна. Виктория стоеше до вратата на спалнята.

– Благодаря. Но понякога си мисля, че той ми дава повече, отколкото аз на него.

Виктория се приближи до леглото, протегна се и погали Боби по бузата.

– Той те боготвори. Трябва да се гордееш с това.

Точно сега изобщо не се гордееше със себе си. Не и като бъдещ баща. Не и като адвокат. Не и като човек. Чувстваше се като престъпник, който всеки момент можеше да бъде заловен. С надежда да смени темата той посочи към прозореца.

– Как вървят нещата навън?

– Температурите падат. Брус се паникьосва.

– Съжалявам, че не мога да помогна кой знае колко.

– Няма нищо. Радвам се, че си тук. – Тя замълча за миг, после добави: – Искаш ли да се поразходим?

Почти пълната луна надничаше през обагрените в оранжево облаци и над дърветата се виеше черен дим. От високоговорителите се носеха кубински любовни песни, докато Виктория водеше Стив по пътека от корали към един хълм над горичката. Изведнъж грейнаха хиляди ярко осветени светлини и превърнаха полетата с авокадо в пазар на коледни елхи.

– О, виж!

– Брус мисли, че така ще стопли дърветата – каза Виктория. – Изкупи всички коледни лампички от Орландо до Кий Уест.

– Умен е твоят Бигбай.

– С нищо не те превъзхожда.

– Има само няколко милиона. И теб.

– Кое от двете според теб е по-важно за Брус?

Въпросът изненада Стив. Беше му забранено да обсъжда отношенията им с Бигбай.

– Не мога да отговоря вместо него. Мога да кажа за себе си.

Думите му увиснаха във въздуха, уловени като в капан, както димът във варелите. След миг тя каза:

– Продължавай, Соломон.

– Студено ми е, да се връщаме.

– Насам – тя го хвана за ръка.

– Къде?

Не му отговори, а го поведе по пътеката към лагуната.

– Ако искаш да се къпем голи, забрави – каза той.

Две горящи факли бяха забити в земята пред входа на бамбуковата хижа до водата.

– Ела – подкани го тя. – Тук е завет.

– Да, става за ловната дружинка на индианците микосуки.

Той се поколеба на входа, а тя се пъхна вътре. Почуди се.

„Какво ставаше, по дяволите? Разходката. Хижата. Натискаше ли му се? Или тълкуваше погрешно сигналите?“ Без съмнение мозъкът му беше замъглен от вечерята му с „Джак Даниълс“, „Тиленол“ с кодеин и фъстъченото масло.

– От какво се боиш? – гласът й идваше от сенките вътре в хижата.

– От теб.

– Какво си мислиш, че ще стане вътре?

– Ако бяхме на петнайсет, щяхме да се гушкаме. Но не сме, така че вероятно те е обзела предсватбена треска и понеже съм ти приятел, искаш да си поговорим. „Харесвам това у Брус“ и „Не харесвам онова у Брус“. Честно, Виктория, мога да мина и без това.

– Ами ако искам да се гушкаме?

– Ами шефът? Той е огън момче.

– Познавам те, Соломон. Не се боиш от него. Боиш се от самия себе си.

Стив усети нещо студено и мокро да пада на челото му. _Това пък какво беше?_ Той се обърна назад към гората. Озареното в оранж небе беше осеяно с бели точици.

– Вали сняг!

– Невъзможно!

Тя се втурна навън. После за негова най-голяма изненада направи пирует и се разкрещя от радост, като изплези език, за да улови снежинките, които се виеха около нея.

– Страхотно! – По високоговорителите Бени Море пееше нещо в ритъма на болерото. – Вълшебно…

– Нетрайно – каза той, докато гледаше как снегът се стопява веднага щом падне на земята.

Бени Море пееше: Eres tu flor carnal de mi jardin ideal.

– Толкова е красиво! – Тя се понесе в такт с музиката, дългото й кожено палто се развя, снежинките се виеха, следвайки порива на вятъра. – Де да знаех какво пее.

– „Ти си цветето на насладата в съвършената ми градина“ – каза Стив.

– На мен ли говориш, момче?

– Това пее. Горе-долу.

Те се заслушаха. Eres tu la mujer que reina en mi corazon.

– „И владееш сърцето ми“ – каза Стив.

– Пак ли песента?

– Естествено.

– Говорил ли си някога така на жена?

Какво можеше да й каже? Че е красива и умна. Че уважава ценностите й, почтеността й, дори проклетата й нравственост, на която се подиграваше, но на която вътрешно се възхищаваше и завиждаше? Че го привлича заради всички тайнствени причини, които побъркват един мъж?

– Не – отвърна той. – Не съм говорил.

– Но си се чувствал така?

– На какво си играем, Вик? Да видим как Стив ще забие ножа в собственото си сърце?

– Владяла ли е някоя жена сърцето ти? Владее ли го сега?

– Защо да ти отговарям? За да се целунем? И ти да избягаш?

– Кой казва, че ще избягам.

– Не го прави! – Той беше нарушител. Нарушаваше чужда собственост. С чужда жена.

Тя тихо каза:

– Вечерта, когато се целунахме, не каза ли ти „Отдай се на порива, да видим къде ще ни отведе“.

– Поривът ще ни отведе до никъде. Ти имаш други планове.

– Такъв глупак си, Стив Соломон! – Тя сложи ръка на врата му, придърпа го към себе си и целуна подутата му долна устна.

– Ох!

– Боли ли?

– Повече отколкото си мислиш.

– Бъди смел.

Целувката й беше ефирна като снежинките. Той не й отвърна. Нямаше да извърви отново същия път: надежда, отхвърляне, болка. Тя го изкормяше, както ловец изкормва елен.

Устните й се преместиха, нежни като листенца на роза, по бузата му. Усети топлия й дъх на ухото си, по врата си. Отново го целуна, после прокара пръст по челото му, около очите, по дължината на носа му. Като че ли искаше по-късно да го нарисува.

Главата му се замая, понесе се със студения бриз и снежинките, светът му излезе от оста си на въртене. После, без да го иска, той отвърна на целувката й. Нежна и изпълнена с копнеж целувка. Дори и главата му да пулсираше, дори и устната да го пареше, той вече не усещаше болката.

Пламъкът на факлите ги топлеше и хвърляше сенките им върху стените на хижата. Стив чу как Бени Море им пее:

– _„Mi passion es rumor de un palmar.“_

Докато Виктория го въвеждаше в хижата, той измърмори:

– Страстта ми е в шепота на палмите.

– Песента ли?

– Аз – отвърна той.

Хижата беше пълна с бали слама, някои от които се бяха разпилели по пода. Не съм го планирала, помисли си Виктория, свали дългото палто и го постла върху сламата. За първи път живееше за мига и се оставяше на чувствата да я водят. Стив я привличаше и беше престанала да се пита защо.

– Но погледни го само – толкова уплашен и объркан! Свали ципа на якето му, знаеше, че тя трябва да води. Издърпа ръкавите на сакото, разкопча ризата и прокара ръце по гърдите му.

– Искам те – прошепна и го целуна отново.

Той измърмори нещо, но лицето му беше долепено до шията й и тя не можа да го чуе. Едната му ръка се пъхна под пуловера й и тя усети, че сутиенът й се разкопчава, после и двете му ръце бяха на гърдите й. Миг по-късно пуловерът и джинсите й се търкаляха някъде с неговите дрехи в сламата, сама събу дълбоко изрязаните си бикини, защото не можеше да го чака повече.

Поемаше си все по-дълбоко и по-бързо въздух, докато устата му се спусна по врата й, заобиколи и двете гърди и се спря на едната от тях. Усети как се притиска към нея, твърд и възбуден, и го погали, от което той изстена. Докосна я нежно, настоятелно, вкара го леко. Тя отново го целуна – трескава, дълбока, нетърпелива целувка.

– Искам те в мен – прошепна тя в ухото му. – Сега!

– Вече?

– Играем си от седмици. Сега!

Той проникна в нея и тя уви крака около него. После се изви назад, гъвкава като котка, тялото й се надигна, за да посрещне неговото.