Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 23 страниц)

– Шест часа идеално ме устройва – каза Стив.

Той е малолетен престъпник, помисли си Виктория. Разглезен гамен. Обърна му гръб.

– Колкото до висящия спорен въпрос – продължи съдията, – никакви гурелясали животни няма да дават показания в моята съдебна зала. Предупреждавам ви и двамата. Всеки опит да се изтръгне информация от птицата ще бъде приет като обида към съда.

Виктория усети как й олеква. Да! Соломон беше тръгнал да й дава съвети, а?

„Ето ти един съвет на теб. Не се занасяй с Виктория Лорд.“

– Сега си вървете по местата и оставете работата сама да се опече – каза съдията, после махна на пристава да доведе съдебните заседатели.

На път към масата си Виктория се усмихна на Пинчър в знак, че е спечелила иска. Той кимна одобрително. После усети, че Стив е до нея.

– Още един съвет, Лорд – прошепна той. – В правото, както и в живота, понякога трябва да импровизираш.

– Много ти благодаря – отвърна тя.

– Сега аз ще трябва да импровизирам. Знаеш ли защо?

– Не ме е грижа.

– Клиентът ми е виновен.

Тя закова на място.

– Какво?

– Внася нелегално птици, змии, големи котки. Продава ги на зоологически градини и колекционери.

Сега вече се обърка.

– Искаш да се признае за виновен ли?

– В никакъв случай. Педроса осигурява работни места, животните са здрави и щастливи.

– Това, което прави, е престъпление.

– В което няма жертви – отвърна Стив. – Педроса е дошъл в тази страна без нищо. Издържа две деца в колежа. Той е добър човек.

– Защо ми казваш това?

– За да оттеглиш обвиненията и да си спестиш унижението.

– Забрави.

– Тогава няма да съм виновен за това, което става.

– Заплашваш ли ме?

– Някой ден от теб ще излезе добър адвокат, Лорд. Но не и преди да откриеш сърцето си.

На Виктория й се зави свят и тя седна, сякаш беше скочила в заешката дупка и сега падаше надолу. Опита се да преодолее световъртежа, като се съсредоточи в надписа над главата на съдията: „Ние, които се трудим тук, търсим само истината.“

Сигурно. Соломон търсеше как да й набие мозък в главата, съдията търсеше как да забие точка, а съдебните заседатели търсеха как да изпреварят задръстването до вкъщи.

Аманчо Педроса се закле да каже истината и Стив започна да му задава въпроси:

– С какво се занимавате, господине?

– Държа приют за животни, за нещастни ранени създания – отвърна Педроса.

А Фидел Кастро държи „Бърза помощ“, помисли си Виктория.

– Значи гледате и птици? – попита Стив.

Очите на Педроса се напълниха със сълзи.

– Фламинго със счупени крака. Пеликани с рибарски кукички в клюновете. Чапли, глътнали капачки от бира.

Съдебните заседатели изглежда се развълнуваха, помисли си Виктория. Възможно ли беше да се връзват на тези простотии?

– Познавате ли птицата, която седи на рамото ми?

– Прилича на бразилско бяло какаду със синьо-зелен гребен – отвърна Педроса.

– Какаду! – каза господин Ръфълс и Стив му подаде още една троха сладкиш.

– Контрабандно ли внесохте тази птица в страната?

– Не, господине.

– Тогава как ще обясните факта, че природозащитниците са намерили птицата във ваша собственост?

– Ураганът Бренда – отвърна Педроса. – Помните ли? Бурята дойде от Южна Америка и стигна до брега.

– Значи ураганът е издухал нашия пернат приятел на север и го е оставил на ваша земя – каза Стив.

Никой не се разсмя, никой не извика и панталоните на Соломон не се подпалиха.

„Почакай само кръстосания разпит! Ще ти дам един ураган.“

– Точно така – съгласи се Педроса. – На другия ден след бурята видях птицата кацнала на една бурсера*.

[* Вид тропическо дърво. – Б.пр.]

– Бурсера – повтори господин Ръфълс.

– Същия ден служителите от „Защита на животните“ дойдоха и ме арестуваха.

– Арестували са ви за това, че сте спасили живота на птицата – заключи тъжно Стив. Той побутна господин Ръфълс, птицата плесна с криле и скочи на рамото на Педроса.

Виктория скочи на крака.

– Ваша Милост, нека да бъде отбелязано, че птицата кацна на рамото на обвиняемия Аманчо Педроса.

– Протестирам – намеси се Стив. – Няма значение къде седи господин Ръфълс.

Птицата пощеше врата на Педроса. Виктория усети как възбудата й нараства.

„Мислиш, че не мога да импровизирам? Стой и гледай, Соломон.“

– Напротив, има, и то много, Ваша милост – каза тя. – Това доказва, че господин Ръфълс познава господин Педроса. Вижте ги. На практика те се гушкат.

– В случая става въпрос за объркана самоличност – намеси се Стив. – Чрез злоупотреба с животинските видове и подвеждащи предположения обвинението иска да представи фалшива улика.

Соломон запелтечи, помисли си Виктория. Уплашен е. Беше го сложила там, където тя искаше.

Кацна на собствената си бурсера.

– Госпожица Лорд използва измама, за да преметне тази невинна птица – отсече Стив. – За господин Ръфълс всички хора са еднакви.

– Тогава защо – побърза да отвърне Виктория – от всички присъстващи в съдебната зала господин Ръфълс избра именно господин Педроса? Поради една-единствена причина. Защото птицата е на господин Педроса!

Господин Ръфълс се обади:

– На господин Педроса.

– Протестирам! – повтори Стив.

– Запушете устата на тази птица – нареди съдията, после се обърна към Виктория. – Госпожице Лорд, мислите че съм падал на главата си като малък ли?

– Не, сър.

– Тогава защо изтръгвате признания от тази въшлива птица?

Почувства как паниката я прониза като нож.

„Нареждане на съдията. Наруших ли нареждането на съдията?“

До нея Пинчър си прочисти гърлото и се чу звук като от камион, който изсипва чакъл. Усещаше присъствието на Соломон, носеше се отпред пред банките, кръжеше като гладна акула.

– Господин Соломон е виновен – отвърна тя. – Планирал го е. Не знам как точно, но знам, че е така.

– Това е без значение, Ваша милост – каза Стив. – Госпожица Лорд безсрамно подлъга господин Ръфълс да инкриминира обвиняемия. Колкото и да ми е неприятно, делото трябва да бъде прекратено заради процедурна грешка.

Думите „процедурна грешка“ я накараха да изтръпне от страх. Търсеше правилния отговор, без да смее да погледне към Пинчър.

– Но Педроса е виновен! Соломон ми го каза – думите сами изскочиха. – Затова импровизира. Соломон е зъл, неуравновесен и опасен. Трябва да бъде хвърлен в затвора заедно с виновния му клиент.

Съдебната зала беше замлъкнала. Всички я гледаха. Виктория сведе очи. Беше насочила ножицата към Соломон, ръката й трепереше.

– Пристав, обезоръжете прокурора – каза съдията строго.

Елууд Рийд оправи колана си, запъти се право към прокурорската банка и взе ножиците от Виктория.

– Делото е прекратено заради процедурна грешка – обяви съдия Гридли. Той се обърна към съдебните заседатели и им благодари за услугите, като им обясни, че задължението им е приключило и не е ли чудесно да живееш в страна, където цари законност?

Виктория се отпусна на стола си зашеметена. Смътно видя как Педроса прегръща Стив Соломон на масата на защитата. Имаше и плясък на криле. Проклетата птица също празнуваше. До нея Пинчър се раздвижи на стола.

– Съжалявам, сър! – Гласът й беше сух като шумоленето на паднали листа.

– Някои юристи не стават за съда – каза й Пинчър. – Може да станеш нотариус в някоя кантора, но съдебните прения не са за теб.

Сигурно беше поклатила глава, защото той попита:

– Разбра ли ме?

– Не, сър.

– Доналд Тръмп ли трябва да наема, за да ти го каже? Уволнена си.

Пинчър стана и я остави, сама. Неудачница. Прокажена в колония за един човек.

Гърлото й се сви и сърцето й, което пърхаше като крилете на колибри, сякаш спря. В залата стана непоносимо горещо, светлините светеха мъчително ярко. Стъпки на отдалечаващи се зрители отекваха като гръмотевици, шепот клокочеше като подигравателен смях.

Опита се да се овладее, знаеше, че бузите й са огненочервени, а гримът й се стича. И тогава се появи. Първата солена сълза.

От масата на защитата Стив гледаше как Виктория седи сама и изоставена. Само един съдебен защитник можеше да разбере какво преживява тя, кръвта й изтичаше на пода на съда. Стив беше губил дела – макар и не чак толкова зрелищно – и познаваше срама. Чу как Пинчър я уволни. Гаднярът не беше изчакал дори да се върнат в прокуратурата.

И сега какво?

О, Боже, тя плачеше!

Стив усети едно чувство, което рядко се прокрадваше в съзнанието му – вина. Не беше искал да я уволняват. Искаше да й каже, че единствените адвокати, които не са били унижавани в съда, са тези, които се страхуват да влязат там. Искаше да й каже, че възможностите й са по-големи от тези на всички млади адвокати, които познаваше. Тя беше гладиатор, сразен, докато размахваше меча си. Нямаше от какво да се срамува. Не беше виновна, че шефът й е кретен.

Стив видя как Виктория разкопчава скъпите си италиански обувки, хвърля ги в една найлонова торба и нахлузва белите найкове, за да измине разстоянието до паркинга. Принцесата воин сваляше снаряжението си. Каза си, че един ден ще погледне назад и ще осъзнае, че е било за нейно добро. Защо да си губи времето със сладура Рей Пинчър? Той само щеше да попречи на развитието й. Трябваше да се залови с частна практика. Като него.

Тогава се зароди една идея.

Можеше да я вземе под покровителство, да я научи на всички трикове.

„Можем да поемем делото Барксдейл заедно.“

Почуди се дали е много ядосана. Щеше ли изобщо да изслуша предложението му? Щеше ли да му помогне – да им помогне – да привлекат Катрина Барксдейл като клиент? Той взе господин Ръфълс и се запъти към прокурорската банка.

– Съжалявам – каза Стив.

– Не, не съжаляваш.

– Съжалявам. Наистина. Но се опитай да погледнеш на това като на възможност.

– Мразя те, да знаеш.

– Мразя те – повтори господин Ръфълс, после скочи от рамото на Стив на рамото на Виктория. Беше прекалено вцепенена, за да му обърне, внимание.

– Какво ще правиш сега? – попита Стив.

– Не знам.

– Мога да ти помогна.

– Вече достатъчно ми помогна.

– Имам предложение за теб.

– Ужас! – извика тя.

– Не казвай нищо, преди да ме изслушаш.

– По дяволите! Птицата ти.

Господин Ръфълс размаха криле и отлетя. С пълни със сълзи очи Виктория се взираше в ръкава на туиденото си сако, където господин Ръфълс току-що беше оставил мекия резултат от това, което някога беше сладкиш със сливи.

– Казват, че е на късмет – обади се Стив.

СЪДЕБНИТЕ ЗАСЕДАТЕЛИ РЕШАВАТ ЗА СМЪРТТА НА БАРКСДЕЙЛ

Джоун Флешман

в. „Хералд“

Съдебните заседатели на Маями-Дейд ще изслушат в понеделник доказателствата по повод смъртта вследствие на задушаване на строителния магнат и филантроп Чарлс Барксдейл, 62-годишен.

Областният съдебен патолог Ю Чи Янг ще представи пред заседателите доказателства, че Барксдейл е починал от „еротична асфиксия“ – смърт, настъпваща от отрязване достъпа на въздух по време на секс. Въпросът, който стои пред съдебните заседатели, е дали има вероятност смъртта да е настъпила в резултат на предумишлено убийство, а не на нещастен случай.

Доктор Янг няма да коментира доклада от експертизата и процедурата пред съдебните заседатели. Единствената заподозряна в разследването е вдовицата на Барксдейл, Катрина Барксдейл III, която според доклада е била със съпруга си в спалнята на техния луксозен дом с изглед към залива, когато се е случил инцидентът в нощта на миналия четвъртък. Двойката е била женена от четири години.

Барксдейл е известен най-вече със строежа на жилищни сгради по крайбрежието и спонсорирането на Панаири на книгата и поетични семинари.

Помолен за коментар, щатският прокурор Реймънд Пинчър каза: „Ще представим пред съдебните заседатели доказателства, че госпожа Барксдейл е имала сериозен мотив, възможност и средства да извърши това гнусно престъпление и че го е извършила преднамерено и умишлено.“

След което щатският прокурор добави: „Не че я осъждам предварително.“

8.

Старецът и морският бриз

Какво, по дяволите, искаше баща му? Кое беше толкова важно, че Стив трябваше да напълни мамутския резервоар на своя кадилак „Елдорадо 1976“ и да се спусне по неизползваната стара магистрала, която свързваше Маями и Кий Уест?

И защо старецът настоя да остави внука му? Странно, защото Хърбърт Соломон се радваше на Боби.

Тези въпроси занимаваха Стив, докато старият кадилак даваше газ през горичките от манго и зеленчуковите ферми на Южен Дейд. Не че имаше нещо по-интересно за правене. Понеже птичето дело свърши и в кантората му нямаше клиенти – _купувачи_, според думите на Сеси, – имаше време за едно кратко пътуване до Кий.

Или дълго пътуване.

Нещо го прободе, когато видя билборда с нарисувани ниски сгради в пастелни цветове около езеро, оградено с авокадови дървета.

M frame

Курортно селище Бигбай.

Вашето бягство завинаги.

Звучи като гробищата „Менора Гардънс“, помисли си той. Предната вечер беше опитал да се обади на Виктория, но тя не вдигаше телефона, макар че беше окачил неустоима стръв.

– Обажда се твоят чаровен принц – беше се записал той на телефонния й секретар – и ако искаш отново да видиш обувките си „Гучи“, трийсет и девети номер, звънни ми.

В бързината си да избяга от съдебната зала, с курешка на ръкава и найкове на краката, тя ги беше забравила. Обувките от змийска кожа, които бяха спечелили възхищението на Марвин Умника, сега стояха в колата върху напуканата бяла кожа на седалката до шофьора като чифт миниатюрни шнауцери.

Когато телефонът иззвъня малко преди полунощ, той реши, че това може да е Пепеляшка. Нямаше късмет.

– Този път си нагазил здравата в лайната – каза провлечено Хърбърт Соломон. – И аз ще трябва да те извадя.

Стив чу плискане на вода.

– Във ваната ли си, татко?

– Пиратския залив, с фенерче в едната ръка и мрежа за скариди в другата.

– Къде е бутилката бърбън?

– Скаридите са големи и сочни. Ще ти донеса.

– Можеш ли да караш до вкъщи?

– Да карам? Аз съм в каяка.

– Супер. Ще сигнализирам бреговата охрана.

– Слез утре до долу. Важно е.

– В какви лайна по-точно съм нагазил?

– Не е за по телефона, синко. Не бъди толкова глупав.

Няколко минути обсъждаха мястото на срещата като адвокати, които уговарят споразумение за издръжка. Баща му изтъкваше, че Стив има преимуществата да кара на трета по целия път до Хомстед, докато той щеше да попадне в задръстването по-надолу, така че трябвало да се срещнат по на юг от средата на пътя. В отговор Стив изтъкна, че му се налага да работи, за да си изкарва хляба, докато той си сръбва от домашно приготвената пиячка, така че защо да не се срещнат по на север? Споразумяха се за таверна „Тортуга“, заведение на открито, южно от Айламорада на Лоуър Матекумб Кий.

Нямаше облаци, беше свалил гюрука и воланът се бе загрял от слънцето. Някога огненочервен, сега кадилакът беше бледооранжев, но инжекционният му двигател все още надаваше гърлен рев. По реге станцията Боб Марли признаваше, че е застрелял шерифа, но е пропуснал заместника му.

Шофирането предостави на Стив деветдесет неудобни минути за размисъл върху предстоящия спаринг мач. Не беше в настроение да слуша за собствените си неудачи за милиарден път. Много отдавна беше решил, че възпитателните похвати на баща му се деляха между школите на леко пренебрежение и „не бъди такъв“. „Не бъди такъв ревльо“ и класическата его инжекция за всеки пубер: „Не бъди толкова смотан“.

Движението се забави близо до Кий Ларго, докато минаваше през паркове за каравани, магазини за стръв, щандове със сувенири и еднотипни наколни сгради с апартаменти. Южно от Плантониан Кий земята се отдръпваше по впечатляващ начин и оставяше единствено пътя с две платна, извисяващи се брегове и поредица от мостове. Порейки покрай електрическите стълбове, окичени с гнезда на рибарки отгоре, Стив вдишваше упоителните земни аромати на отлива, примесени с изгорелите газове на ревяща моторна лодка. Отляво се простираше тюркоазената вода на протоците на Флорида, надясно – спокойният Мексикански залив, под повърхността му се виждаха петна от червени корали.

Покрай мостовете бащи и синове ловяха риба от тесния тротоар и кафяви пеликани се спускаха като изтребители към плитчините. Водни колела стояха по белия пясък, децата скачаха, пляскаха из плитката вода, а кучетата им джафкаха след тях.

„Нормални семейства.“

За разлика от неговото, помисли си Стив. Майка му беше покойница, баща му заточеник, сестра му закоравяла престъпничка. Ами той?

Кой, по дяволите, беше Стив Соломон все пак?

Докато спираше на покрития с натрошени миди паркинг до плажа, кадилакът вдигна кълба от прах. Стив забеляза стария крайслер империал на баща си, с каяк, вързан на багажника, петна от ръжда по капака и каросерията, където беше капала солена вода. След принудителното си пенсиониране Хърбърт се беше заловил да гребе из Флорида Бей, да изследва Евърглейдс и да лагерува на необитаеми острови.

Таверна „Тортуга“ не беше нищо повече от отворена маорска колиба с тръстиков покрив и четириъгълен бар с високи столчета. Температурата се колебаеше около трийсетте градуса и из въздуха се носеше мирис на сол и остър дим, който идваше от отворената кухня. Докато се приближаваше, Стив видя баща си да седи на един от високите столове с чаша мартини пред него. Тенът на Хърбърт се доближаваше до цвета на силно запарен чай. Носеше шорти цвят каки и тениска от някоя сергия за скариди в Кий Уест с надпис „Яжте ги сурови“. Дългата му чуплива бяла коса бе сресана назад и се къдреше около врата му.

Изглеждаше стъписващо различно от образа, който Стив си беше изградил за него, елегантно облечения адвокат от ситито и по-късно многоуважаван съдия. Някои от най-ранните му спомени бяха свързани с раираните костюми на баща му, провинциална южняшка традиция. Когато Маями стана по-изискан, Хърбърт го последва. Като старши съдружник в адвокатската си фирма той премина на костюми „Савил Роу“ и съветваше по-младите адвокати: „Мислете като евреи, обличайте се като англичани.“

Като се приближи, Стив чу гласа на баща си, понесен от източния бриз. Явно забавляваше барманката, която гонеше четирийсетте.

– Та значи аз разглеждам делото за сексуално насилие и въпросната малка дама свидетелства, че шефът й я тормозел да му пусне – гласът на Хърбърт беше толкова мелодичен, че можеше да танцуваш на него. – Адвокатът й я накара да каже на съдебните заседатели какво точно й е казал шефът й, но тя не можеше, защото бе прекалено скромна. Тогава й казах: „Напишете го, госпожице, а аз ще го дам на заседателите“. И тя написва на лист хартия „Ужасно искам да те чукам“, и аз го давам на съдебните заседатели. Заседатели едно и две го прочитат и го подават нататък, но заседател три спи здраво.

– Май се досещам какво следва – каза барманката.

– Чакай, Джинджър, споменах ли, че заседател две е готина мацка, а заседател три – мъж на средна възраст? Та така, момичето сръчква нашия човек, събужда го и му подава бележката. Той я прочита, ухилва се сякаш е спечелил от лотарията, намига й и пъхва бележката в джоба си.

Барманката се разсмя:

– Знаех си!

– Изобщо не се е случило – намеси се Стив, като се настани на съседния стол. Отзад на стената висеше платно, прободено от зъби на акула, а перките на вентилатора мързеливо се въртяха над главите им.

– Здрасти, синко. Истина е. Всяка дума.

– Съдебен фолклор.

– По дяволите, нали бях там! – той се обърна към барманката. – Джинджър, това е моето момче Стивън, голям умник е.

Джинджър имаше гъста руса коса и носеше бели шорти с горнище на цветя, което представляваше просто един шал, вързан отзад на гърба. Раменете й бяха прегърбени и почернелият от слънцето корем беше почнал да увисва. Имаше умореният вид на жена, която е прекарала прекалено много време с прекалено много неподходящи мъже и не е направила нищо, докато е било време.

– Искаш ли нещо, умнико?

– Бира. Наливна.

– Нещо за ядене.

– Ти рибена супа ли ще ядеш?

– Алигаторите в тресавището ли дрискат?

– Рибена супа с малко шери и пържени рачешки хапки.

– Готово.

Тя си тръгна и двамата мъже започнаха да се оглеждат един друг. Все още хубавото лице на Хърбърт беше набраздено от бръчки и нашарено от старчески петна, но очите му – ясни, тъмни и блестящи, бяха същите като на сина му. Тъмният загар правеше усмивката му прекалено ослепителна.

– Как е Боби? – попита Хърбърт.

– Напредва. Кошмарите намаляват, гърчовете също.

– Ще го прегърнеш от мен и ще му кажеш, че дядо много го обича.

– Естествено. – На старецът му беше по-лесно да изпрати сърдечно послание по куриер, отколкото да го достави лично, реши Стив. – Днес е в Аквариума заедно с Тереса и Марвин. Луди са по него.

– Добри хора. Пращаха ми бележки, за да ми кажат кой лъже.

Този месец Стив пет пъти беше водил Боби до Аквариума. Щяха да са трийсет, ако нещата зависеха от момчето. Каквото и да привлечеше вниманието му, скоро се превръщаше в мания и в момента беше луднал по дресираните тюлени. Стив си го представяше как точно имитира рева им, подлъгва ги да скочат от платформите и създава хаос в шоуто.

– Какво има, татко? Какво е толкова спешно?

– Всяко нещо с времето си, синко – Хърбърт отпи от мартинито си и се изправи. – Срещаш ли се с някого?

– Имаш предвид с жена?

– Не с Дядо Коледа. Естествено, че с жена.

– Нямам време.

– Така ли? Или нямаш какво да й предложиш?

За Бога! Пак ли, помисли си Стив. Джинджър му донесе бирата и паница с димяща супа.

– Хайде, татко, кажи ми за какво ме довлече дотук.

– Жените искат състоятелни мъже – заяви Хърбърт, явно нямаше намерение да престане.

– Искаш да кажеш – пари.

– Обществено положение. Престиж. И пари.

– Лъжливи богове, до един – отвърна Стив.

– Какво стана с телевизионната говорителка? Даян еди-коя си.

Стив изпи голяма глътка от бирата си.

– Заряза ме заради съдружник в „Морган Луис“.

Хърбърт кимна с разбиране.

– Значи вече мога да те попитам. Циците й истински ли бяха?

– Точно колкото усмивката й – Стив си спомни първия път, когато Даян дойде в къщата му. Тя се огледа и му предложи да продаде мебелите по eBay*.

[* Аукцион в интернет. – Б.пр.]

– А онази акула с картите – продължи Хърбърт. – С нея какво стана?

– Сали Пантър не беше акула с карти. Работеше като крупие в казино „Микосуки“ – Стив гребна с лъжицата от ароматната рибена супа, пълна с месо. – Намери си някакъв баровец и се премести в Палм Бийч.

– Нещата май се повтарят?

– Да, срещам се с празноглави жени.

– Просто умеят да се продават.

Джинджър плъзна кошничка с рачешки хапки към Стив.

– Накара ме да се довлека дотук само за да ме сриташ в топките?

– Първо се нахрани с кеф – каза Хърбърт.

„Кеф“ не беше дума, която Стив обикновено свързваше с компанията на баща си. Но нямаше друг избор. Хърбърт Соломон трябваше винаги да командва. Щеше да си изиграе картите, когато той решеше. Стив реши да се наобядва спокойно, дори с риск да получи киселини в стомаха.

– Имаш ли вести от Джанис? – попита Хърбърт.

– Нито дума – Стив реши да не споменава мръсния зелен пикап. Стори му се, че го мерна пак по южната магистрала, но гледаше в огледалото за обратно виждане и не беше напълно сигурен. – Може вече да е заминала на вълшебното си тайно пътешествие.

– Малката Джанис – промърмори Хърбърт и се загледа във водата, над която се виеше една чайка. – Спомням си как слагах спомагателни колела на първия й велосипед. Какво стана, по дяволите?

– Стана това, че след като сложи колелата, повече не й обърна никакво внимание.

– Аз ли съм виновен за глупостите й?

Стив натопи една хапка в киселия сметанов сос и я пъхна в устата си. Пушеното рачешко месо имаше вкус на люти зелени мексикански чушлета.

– Наркотиците. Кражбите. Това, че се влачеше с разни боклуци. Правеше го само за да ти привлече вниманието.

– Предполагам, че ти пък си се прецакал, защото не съм идвал да гледам детските ти бейзболни мачове.

– Това го пропуснах, влязох директно в Юношеската лига.

Тези мачове пропусна. Плюс баскетбола в неделя, състезанията по ориентиране и бейзбола в колежа. Закъсня за първото ми причастие, защото изнасяше лекция на конгрес на колегията, и пропусна дипломирането ми, защото имаше дело.

– Господи! Дъщеря наркоманка и вечно мрънкащ син. Може би трябва да ви направя ДНК тест да видя дали не носите гените на млекаря вместо моите.

– Учудва ме, че сложните работи ги разбираш, а не можеш да схванеш простичките. Да прекарваш време с децата си е добре за тях. Да ги пренебрегваш не е.

– Не се дръж като някой женчо.

Женчо? Ето една дума, която не беше чувал от години.

– По дяволите, кажи ми какво правя тук, или се качвам на колата и те оставям да се оправяш със сметката.

Хърбърт не му обърна внимание и махна на Джинджър за още едно, но тя правеше коктейли за две почернели юпита в края на бара.

– Татко, сериозно говоря. Този път какво съм направил?

Стив бръкна с лъжица в супата си. Баща му постави ръката си на рамото му и сниши глас.

– Както чух, сцепил си на две черепа на някакъв човек.

Лъжицата спря на половината път към устата на Стив.

– Нощта, в която си отвлякъл Боби – допълни Хърбърт.

– Кой ти каза?

– Джак Цинкавич. Измина целия път до Шугърлоуф. Бих добавил, че е повече от това, което собствения ми син би направил.

– Щом като ти харесва толкова много, осинови го.

– Късно е. Ейб и Илейн Цинкавич са ме изпреварили преди трийсетина години.

– Някой го е поискал?

– Не се дръж като лайно. Ще ти се върне тъпкано.

– Добре, извинявам се на копелето. Кажи му го следващия път, когато мине да те навести.

– Не съм ли те учил винаги да познаваш противника си? Да знаеш какво пие и кого чука и най-вече, мамка му, какъв е произходът му. Миналото се лепва на човека като кал по подковани обувки.

– Ти сигурно знаеш. Защо Цинкавич е изминал целия този път…

– Какво знаеш за него, умнико?

Стив изгълта бирата си. Трябваше да играе по правилата на баща си, да отговаря на въпросите му, да преглъща обидите му.

– Амебата е до живот в „Семейни грижи“. Типичен търтей на държавна служба.

– Нищо типично няма в него. Ако си беше написал домашното, щеше да го знаеш. Щеше да знаеш, че като малко момче е живял в каравана извън Тамиами. Баща му бил жесток пияница, който пребивал майка му и възпитавал момчето с кожен каиш. Когато Джак бил на седем или осем, станал свидетел как баща му прерязва гърлото на майка му. Тя умряла в ръцете му.

– Боже! Не знаех.

– Джак прекарал една година в държавен приют. Приютът бил под управлението на „Семейни грижи“. Подхвърляли го из приемни семейства известно време, но било адски трудно да му намерят дом. Прекалено голям, прекалено озлобен, далеч от представата за сладко малко меченце. Но социалният работник от „Семейни грижи“ не се отказвал. Разбираш ли накъде бия?

– Не съм сигурен.

– Социалният работник намерил Ейб и Илейн. Какво според теб работел Ейб Цинкавич?

– Откъде да знам?

– Съдия по дела на малолетни в Лодърдейл. Оттам го познавал и социалният работник. Ейб му дал добро образование и научил момчето колко е важно да се защитават децата. Не че на Джак му трябвали инструкции. Така че човекът е всичко друго, но не и търтей. Джак е кръстоносец, истински вярващ, фанатик, който мрази насилието. А ти си отвлякъл племенника си и за малко не си убил човек за това.

– Беше при самозащита.

– Ти така казваш. Ами това, че си душил Цинкавич в съдебната палата?

– Оправях му вратовръзката и малко се поувлякох.

– Нарекъл си го нацистки щурмовак, за Бога!

– Изпрати следователи у дома посред нощ. Изкара акъла на Боби.

– Казал си му, че „Семейни грижи“ се ръководят от глупаци, които трябва да идат в затвора.

– Не чете ли как са загубили едно малко момиченце в системата?

– Напиши докладна, но престани да навираш пръста си в очите на Джак.

– Виж, съжалявам за това, което му се е случило, но той си остава говедо.

– Сигурен съм, че може да се окаже по-голямо лайно от един тон говна, особено ако го предизвиква някой като теб.

– Не ти ли се е случвало да се натъкнеш на някого, който да те намрази мигновено?

– Не са чак толкова, колкото твоите, умнико. Но не разбра най-важното. Семейни грижи не е просто служба за Джак. Това е семейството му. Домът му. А ти си се изсрал точно на прага му. Сега те е погнал с всичко, което разполага.

– И с какво точно разполага?

– Търси мъжа, който си пребил в нощта на отвличането на Боби.

Стив усети как стомахът му се сви. Овчарят в бараката, онзи тип, който миришеше на мокро куче. Стив вярваше, че е в законна самоотбрана, когато цапардоса мъжа с тоягата. Онзи имаше нож, нали така? Но можеш да отвърнеш на удара, без да превишаваш пределите на неизбежната самоотбрана. Беше ли ги превишил? На това му викат въпрос към съдебните заседатели и Стив не държеше да чуе как съдията ги пита дали са стигнали до присъда.

– Предполагам, че си казал на Цинкавич, че нищо не знаеш.

– Казах му да ме цуне по кашерския* задник.

[* Кашер – храна според строгите религиозни изисквания на евреите. – Б.пр.]

Стив се замисли за миг.

– Нещо не разбирам. Защо Амебата допуска, че ще ме издадеш?

– Чудесен въпрос! – Хърбърт махна на барманката, която се трудеше над поднос с разноцветни питиета.

– Джинджър, каква е тази отврат, дето прилича на препарат за чистене на кенеф?

– Ябълково мартини, Хърб – тя пусна резен зелена ябълка в зеленото питие.

– Ябълково мартини е оксиморон. Джин плюс вермут е равно на мартини. Маслина става. Лук става. Плод не става.

– Татко…

– На вкус мартинито трябва да е като течна стомана.

– Татко, защо Цинкавич…

– Ами червеното какво е? – Махна към подноса Хърбърт.

– „Морски бриз“. Водка, сок от ягоди и сок от грейпфрут – Тя посочи останалите чаши. – Това е „Секс на плажа“, а във високата има студен чай „Лонг Айлънд“. Водка, джин, ром, текила, коантро и кола.

Хърбърт направи физиономия.

– Това не са питиета, а пръц-парти. Когато свършиш с този цирк, ще ми направиш ли още едно мартини?

– Защо Цинкавич си мисли, че ще му помогнеш?

– Каза ми, че ако им сътруднича, ще каже добра дума в Талахаси и можело да ме реабилитират.

– Скапана сделка. Това зависи от губернатора.

– Така че си мисля, че не съм единственият член от нашето семейство, с когото е говорил Цинкавич – каза Хърбърт.

– Тоест?

„Искам само да отгледам Боби, а държавата пуска това отмъстително копеле по петите ми.“

Джинджър донесе мартинито и Хърбърт и кимна в знак на благодарност.

– Помисли си. Кой е дал на Джанис карта „Излизаш свободен от затвора“? И защо?

– Искаш да кажеш, че безценната ми сестра помага на Цинкавич да ме спипа.

– Казвам, че е напълно възможно.

Тереса Тораньо беше права. От Панхендъл чак до Кий – Цинкавич беше пребродил бая разстояние. И защо? За да ме закопае.

– Едно ми е ясно – Хърбърт разклати чашата с мартини за столчето. – Цинкавич иска да те размаже като муха. Подхвърляше думи като „тежка телесна повреда“ и „предумишлено убийство“.

Тежестта в стомаха на Стив се беше превърнала в пулсираща болка. Толкова много въпроси, толкова много страхове! С какво точно разполагаха срещу него? Джанис ли беше отвела Цинкавич при мъжа от бараката? Дали ще потропат на вратата му, дали ченгетата ще го извлекат, социалните работници ще сграбчат ли Боби?