Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 23 страниц)

Виктория се изправи. На Стив му се стори, че е притеснена. На непозната територия. Нов съдия, нов правен казус и огромна отговорност.

– Стив Соломон се държи прекрасно с Боби, Ваша милост – каза тя. – Той е чувствителен, любящ и всеотдаен. Вярно е, че Боби има специални нужди, но има и специални дарби. В хода на делото ще имате възможност да чуете и Боби и да се уверите в невероятния начин, по който работи умът му.

Точно така, помисли си Стив. Колко деца знаят двайсет и шест синонима на „пенис“ и двайсет и шест синонима на „вагина“, и то всеки да започва с различна буква?

– Ще се уверите колко много Стив обича Боби и колко много Боби обича Стив – продължи Виктория. – До финала на делото, мисля, че ще се съгласите, че Стив Соломон е страхотен любовник.

– Любовник? – попита съдията.

– Баща – поправи се Виктория, като се изчерви. – Имах предвид „баща“, естествено.

– Естествено. Добре, госпожице Лорд, да чуем свидетелските показания.

– Ищецът призовава доктор Лиса Равкдрайв като свидетел на обвинението.

Лиса Равкдрайв влетя през люлеещата се врата на съдебната зала, сякаш се канеше да отбележи гол. Косата й беше прибрана назад и беше сложила само малко розова пудра с цел да прикрие белега, който разсичаше бузата й, но така още повече го подчертаваше. Носеше черни обувки с равна подметка, костюм без излишни глупости и бяла блуза с жабо отпред – явно това беше опитът на Цинкавич да й придаде по-женствен вид. Вършеше същата работа като диадема на впрегатен кон.

Тонът на Виктория беше дружелюбен и спокоен, Стив си помисли, че и той трябва да пробва някой път. Попита Равкдрайв за образованието й, мина през колежа, медицинския факултет, практиката, специализацията и членството й в различни дружества. Направи й комплимент за високия й академичен успех и отбеляза колко невероятно е едновременно с това да си и добър спортист. Следващите няколко минути двете жени си побъбриха за лакроса.

– Още играя – заяви гордо Равкдрайв. Бръкна с ръце в джобовете си и извади две жълти топки.

Единствените топки, които Лиса Равкдрайв някога щеше да държи, помисли си Стив.

Виктория премина на монографиите, които Равкдрайв беше писала, изследванията, които беше ръководила, програмите, които беше стартирала в щатската болница „Рокланд“. Всичко беше много отпускащо, приличаше на рънър, който приспива вниманието на питчъра, преди да му открадне начален удар. Когато приключи с уводната част, Виктория попита: – Какво точно е медицинското състояние на Боби?

– Не мога да кажа със сигурност, защото господин Соломон не се съгласи да му бъде направен цялостен преглед.

Точка за американския народ срещу защитата, помисли си Стив.

„Хайде, Вик. Не я оставяй да ти се измъкне.“

– Тогава ни кажете какво можете да направите за състоянието на Боби.

– Робърт е изключително гениално дете с аутистични синдроми от незнаен произход. Страхува се от непознати, има пристъпи на истерия и е недостатъчно социализиран. Тъй като причината за аутизма е неизвестна, не е възможно да се определи източникът на заболяването му. Знаем само, че е страдал от сетивно разстройство и недохранване, докато е живял при майка си – тя погледна към Стивън. – Става дума за Джанис Соломон, сестрата на ищеца.

Виновен по кръвна линия, помисли си Стив.

Равкдрайв пусна топките за лакрос обратно в джобовете си.

– Трябва да изследваме Робърт, за да разберем дали е засегната централната му нервна система или страда само от психическо разстройство, което подлежи на лечение. Това е ключът към изясняването на източника на ехолалията, анаграмите, лекотата на заучаване на чужди езици. Точно поради тази причина Робърт е толкова важен, Ваша милост. – Равкдрайв се обърна към съдия Рол. Беше изпълнена с ентусиазъм. Свидетелите винаги се ентусиазираха, когато ги оставиш да се разприказват за страстите си.

– Ако дясната половина на мозъка му бъде стимулирана, без това да доведе до увреждане на централната нервна система, вероятно ще можем да го повторим и при други пациенти чрез медикаменти или хормони. Мисля, че можем да отключим Рейнмен у всички нас. Можете ли да си представите какво би било да си спомняте дума по дума всичко, което някога сте чули?

– Повечето от нещата, които чувам, предпочитам веднага да забравя – отвърна съдийката, – но разбирам какво искате да кажете.

– Да обсъдим доклада за защита на детето, който сте подали в съда – каза Виктория.

– С удоволствие – отвърна доктор Равкдрайв. Вече се беше разпалила.

– Отправяте някои много критични забележки към господин Соломон.

– Не всеки го намира за толкова сладък като вас.

– Какво искате да кажете? – прекъсна я съдийката.

– Сгодени са. – Равкдрайв повдигна вежди в израз на неодобрение.

Съдия Рол се усмихна.

– Поздравления. Чудесна двойка сте.

Цинкавич остави поредната поничка.

– Моите съболезнования, госпожице Лорд.

– Всъщност… – понечи да кажи Виктория.

– Недей – прошепна й Стив. Но знаеше, че би могла да излъже съдия толкова, колкото и да удуши котенце.

– Не сме сгодени – каза Виктория.

„По дяволите! Само не се впускай в обяснения.“

– О? – съдия Рол изглеждаше объркана.

Виктория се изчерви.

– Вече. Бяхме. Тогава. Но вече не сме.

„Оплете се. Сигурен знак, че новобранецът лъже.“

– А огромният камък на пръста ви? – попита съдийката.

– Вече съм сгодена за друг.

– Това доказва правотата ми – каза Равкдрайв на съдийката. – Господин Соломон не става за семейство и не е способен на продължителни връзки. – Тя се обърна към Виктория. – Надявам се, че е господин Бигбай. Той повече ми харесва от този развей прах.

– Добре, да се върнем към делото – намеси се строго съдия Рол. – Докторе, интересува ме дали господин Соломон става за родител, а не за съпруг.

– Господин Соломон изобщо не е подготвен да се грижи за Робърт, Ваша милост. Момчето има нужда от изследвания и лечение под постоянен лекарски контрол. Щатска болница „Рокланд“ е идеалното място за него.

Все още с пламнали бузи Виктория попита:

– Прилагате ли поведенческа терапия в „Рокланд“?

– Малко. Но всъщност не разполагаме с персонал с подходящата квалификация.

– Макар да е доказано, че поведенческата терапия е най-доброто лечение за аутизъм.

– Можете да кажете това на губернатора и да ни осигурите допълнително финансиране. Дотогава ще се радваме да сме една от водещите болници в провеждането на най-агресивните нови терапии.

– Медикаментозни терапии ли?

„Браво! Продължавай така.“

– Медикаменти, витамини, хормони.

– Разкажете ни повече за това.

– Свръхдози магнезий и витамин В–6 плюс някои нови синтетични полипептиди.

– Какви са резултатите?

– Досега успехът е доста ограничен. Затова и продължаваме да работим толкова усилено.

– За да сме наясно дотук, тъй наречената от вас „терапия“ всъщност означава изпробването на експериментални лекарства, така ли?

– Когато медикаментозната терапия е успешна, тя се оказва добро лечение.

По дяволите! Докторката не се поддава.

– А когато се провали? – продължи Виктория. – Тогава какво се оказва?

– Протестирам. Това е заяждане – Цинкавич обърса канелата от устата си.

– Отхвърля се – каза съдия Рол.

– Неуспешната терапия е първата стъпка към намирането на успешна терапия – отвърна Равкдрайв, без да отстъпва.

„Наистина си я бива. Но ти си по-добра, Вик. Размажи я!“

– Какво ще кажете за лечението на болни от аутизъм деца с „Репленгрен“?

Това стъписа Равкдрайв и я накара да се замисли, преди да отговори.

Стив се молеше да не излъже. Ако излъжеше, нямаше как да я изобличат.

– Репленгренът още не е одобрен от Федералната агенция за контрол над храните и лекарствата – отвърна спокойно Равкдрайв.

_Не излъга. Но не отговори и на въпроса. Давай, Вик!_

– Не е одобрен, защото уврежда двигателните функции на лабораторните плъхове, нали така, доктор Равкдрайв?

– При прекалено големи дози, много по-големи от тези, които някога биха били предписвани на човек.

– Което не връща отново на въпроса: давате ли „Репленгрен“ на пациентите си?

– В „Педро Мало“, Буенос Айрес, изпробвахме „Репленгрен“ на хора при стриктен контрол и резултатите бяха обещаващи.

„Пак не отговори на въпроса. Не забелязахте ли, Ваша милост?“

– Въпросът ми няма нищо общо с Буенос Айрес. Давате ли „Репленгрен“ на пациенти в щатска болница „Рокланд“ във Форт Лодърдейл, където сте длъжни да спазвате разпоредбите на Федералната агенция за контрол над лекарствата и храните?

Бузите на Равкдрайв пребледняха, от което белегът от лакрос изпъкна още по-силно.

– В един съвършен свят никога нямаше да има експериментални лекарства. Щяхме да вкарваме данните в компютъра и оттам да излиза лек за всяка болест. В един съвършен свят всеки родител би имал средства за най-добрите медицински грижи. Всяко дете, болно от аутизъм, би имало личен терапевт. Но светът не е съвършен.

Съдийката се изкашля.

– Доктор Равкдрайв, вие не отговаряте на въпроса.

Цинкавич толкова бързо скочи на крака, че събори нахапаната поничка на пода.

– Ваша милост, може би е време да направим кратка почивка.

„Браво, Финк. Хвърляш спасително въже на свидетелката си.“

– Време е да седнеш и да се успокоиш – каза му съдията.

– Лекарите трябва да поемат рискове – каза Равкдрайв, по челото й лъснаха капчици пот. – Родителите трябва да гледат към общото благо. Сабин направил ваксина от полиомиелит на затворници през 1950 година. Някои се парализирали, но хиляди деца били спасени от заразата. Същото е и с маларията и жълтата треска. Ако зависеше от мен, всички затворници щяха да бъдат подлагани на медицински тестове.

Виктория се приближи до свидетелката.

– Не говорим за затворници. Говорим за единайсетгодишно момче.

– Можем да научим толкова много от Робърт! Децата също имат дълг към обществото. – Тя пъхна ръка в единия си джоб и извади едната топка за лакрос, пъхна другата в другия и извади и втората. Ако станеше прекалено напечено, щеше да се наложи да се намеси и Стив.

– Ако Соломон не беше толкова голям егоист, можехме да измислим нещо – продължи Равкдрайв. – Но той не дава и дума да стане. „Няма да забивате игли в малкия Боби“. Не, той е прекалено ценен. Забивайте си иглите в някой друг. Никой не иска да поеме риска. Но всеки иска да се възползва от резултатите.

Цинкавич се мъчеше да измисли някакво възражение, но след като не успя, каза:

– Ваша милост, мога ли да се приближа?

– Млъкни, Цинкавич – отсече съдията.

– Ще ви попитам нещо, госпожице Лорд – продължи Равкдрайв. – Ако едно дете има редки антитела в кръвта си, антитела, които могат да спасят човешки живот, нямаше ли да е негов дълг да даде кръв? Същото е и с Робърт. Знаете ли колко рядко е заболяването му? Никога не съм виждала подобен обект за изследване.

– „Обект“? – попита Виктория. – Като морско свинче или лабораторен плъх.

– Това е просто семантика. С това се занимавате вие, адвокатите. Звучите точно като Соломон. Може би е трябвало да се омъжите за него.

Сега двете топки бяха в едната ръка и се удряха една в друга.

„И кой е откраднал репленгрена, капитан Куийг*“

[* Герой от новелата „Бунтът на Кейн“ – пред съдебен трибунал върти в ръка две откраднати топки. – Б.пр.]

– Репленгрен – повтори Виктория. – Още не сте отговорили на въпроса ми. Изпробвате ли неразрешено лекарство върху децата в „Рокланд“?

– Федералната агенция може да се произнесе всеки момент. До ден-два лекарството може да бъде одобрено.

– А дотогава?

Топките се удряха една в друга.

– Откъде бих могла да го взема?

Последно забавяне. Битката е към края си, последният защитник на Аламо. И като стана дума за Мексико…

– От Карлос – каза Виктория. – От „Сан Блас Медико“, Гуадалахара, Мексико. Не го ли купувате оттам?

Равкдрайв отвори уста – празна черна паст, – но от нея не излезе нищо.

Съдия Рол се изкашля.

– Докторе, разбирате ли въпроса?

Пак нищо.

– Доктор…

– Да, по дяволите! Използвам „Репленгрен“ и някой ден ще ми благодарят за това. Някой ден ще ме извикат на трибуната и ще ми дадат късче лъскав метал, защото съм имала смелостта да кажа, че земята е кръгла, когато всички глупаци са я смятали за квадратна. Седя със семействата. Виждам разбитите сърца, съсипания живот на хората. Дали на Стивън Соломон изобщо му пука за това?

– На Стивън Соломон му пука за Боби – каза Виктория.

– Вие не разбирате! Той също не разбира. Затворниците, които са били ваксинирани против полиомиелит, заразените с малария и жълта треска – те са герои. Робърт също може да стане герой. И то най-вероятно без това изобщо да му навреди. Може да промени хиляди животи. Може да се окаже брънката, която търсим. Ето това искам аз. Какво лошо има в него?

– Лошото е – отвърна Виктория, – че не вие избирате героите, доктор Равкдрайв. Те решават сами дали да станат герои.

46.

Съдебен трилър

Монотонният глас на доктор Ю Чи Янг можеше спокойно да приспи съдебните заседатели, помисли си Стив.

Няма проблем. Той щеше да ги събуди после по време на кръстосания разпит.

Стив седеше зад банката на защитата и слушаше с половин ухо как патологът описва адски подробно аутопсията на Чарлс Барксдейл. Едновременно с това Стив мислеше и за делото на Боби. Виктория беше великолепна, беше сразила напълно Равкдрайв. Но Цинкавич беше контраатакувал още на сутринта.

На влизане в съда Стив беше получил нов иск. Щатът вече не желаеше да въдворява Боби в „Рокланд“. Сега Цинкавич държеше той да бъде настанен в приемно семейство. В иска му бяха изброени три приемни семейства, „доказали, че могат да се грижат за деца, болни от аутизъм.“ Имало алтернативна – адвокатите просто обожават алтернативите – терапевтична програма в болница „Джаксън Мемориал“, която била специализирана в провеждането на поведенческа терапия. В иска си Цинкавич изкарваше едва ли не, че е по-добре Боби да тръгне с някой цигански катун, отколкото да живее в бунгалото на Къмкуот Авеню.

Кучият му син нямаше да легне по гръб и да се направи на умрял.

Стив реши, че довечера на делото за настойничество абсолютно и безусловно се нуждаеше да се случат три неща:

Да убеди съдия Рол в родителските си способности.

Боби да остане спокоен. Без да превърти.

Джанис да помогне на него, а не на Цинкавич.

Стив беше уверен в себе си и в Боби. Но сестра му? Беше й платил парите, но все още не беше сигурен какво щеше да направи тя. Освен това вече започваше да се чувства виновен. Опита да се успокои.

„Е, плащам й, за да каже истината.“

Но Върховният съд едва ли би погледнал така на това. Нито Виктория. Не можеше да й каже.

На свидетелската скамейка доктор Янг превръщаше ужасяваща посмъртна процедура в разводнена лекция.

– Направих обичайните разрези, извадих обичайните органи – продължаваше той безпристрастно.

Рей Пинчър прекарваше патолога през основните моменти, за да установи причините за смъртта. В галерията дузина репортери си водеха бележки. В средата на първия ред Марвин Умника решаваше кръстословица, Тереса Ториньо тайно галеше крака му под вестника. До тях Кадилак Джонсън дремеше и местеше протезите си. На стенографната машина София Ернандес чаткаше с аквамаринения си маникюр.

– Изрязах и извадих мозъка, след което направих дисекция на врата.

Доктор Янг беше облечен с елегантен син блейзър, бяла риза и лимоненожълта папийонка с индийски мотиви. Врял и кипял на горещия стол, той поддържаше визуален контакт със съдебните заседатели, но не можеше да направи нищо за равния си монотонен глас.

Виктория си водеше бележки с непроницаема физиономия. До нея Катрина изглеждаше измъчена, докато патологът описваше как разрязвал различни органи от тялото на съпруга й. Спазваше указанията. Стив й беше казал да подсмърча, когато започне да се говори за лепкави течности и гнусни тъкани. Днес беше облечена цялата в черно. Е, не съвсем като вдовица, носеше фланелено сако и пола, поръбена с кожа отдолу и с огромни черни метални ципове.

На председателското място седеше съдия Хирам Торнбъри, блед, тих, замислен мъж, който наближаваше шейсетте, с посивяла коса и къси мустачки. Той беше наклонил напред стола си и изглеждаше така, сякаш чете материалите по делото. Но Стив знаеше с какво всъщност се занимава.

Беше се явявал няколко пъти пред Торнбъри, но така и не бе успял да разбере що за човек е. Съдията беше доста умен, но като че ли никога не слушаше достатъчно внимателно. Преди около година Стив разреши загадката, като попита София, която издаде шефа си. Съдия Торнбъри беше избран за член на Окръжния съд още на трийсет и сега, двайсет и пет години по-късно, беше изпаднал в пълно униние. Смазващо отегчен, беше готов да намери каквото и да е извинение, за да приключи по-рано и да иде да играе голф. Или пък да се оттегли в кабинета си с книга и бутилка бренди. Напълно отегчен от истинските процеси, съдията си падаше много повече по съдебните трилъри. Всеки ден помощничката му пъхаше в съдебните дела и любимото му четиво. Не мнения на Трети окръжен апелационен съд, ами Ърл Стенли Гарндър, Джон Гришам или Скот Търоу. Или „Елъри Куинс Мистъри Мегазин“. Всичко, което можеше да облекчи бремето от Щатът Флорида срещу X, Y, Z. Щом разбра това, Стив винаги прочиташе набързо някой съдебен трилър, преди да се яви с някое дело пред Торнбъри.

– Махнах и претеглих дробовете, после разрязах хранопровода от разклонението на трахеите.

Лесно му е да го каже, помисли си Стив.

Доктор Янг си спомни как махнал щитовидната жлеза и ендокринните жлези, които имали цвят на мляко с кафе, което напомни на Стив, че пропусна втората си чаша с кафе тази сутрин. Патологът продължи да разказва за охлузванията по кожата на врата и спуканите кръвоносни съдове по лицето, така както беше направил и при изслушването за гаранцията. После за травмите върху разрязаните мускули над щитовидната жлеза и адамовата ябълка и малките кръвоизливи близо до пръстеновидния хрущял на ларинкса. Описа кожения каиш, омотан около врата на Барксдейл, и другите „сексуални приспособления“ в спалнята. След което заключи, че причината за смъртта била удушаване чрез лигиране.

Рей Пинчър се скъса да му благодари, сякаш вместо свидетелски показания беше дал черния си дроб. После Пинчър седна на мястото си и доктор Янг обърна ведрото си лице към Стив Соломон, който стана, закопча сакото си и каза:

– Да слезем малко по-надолу от врата, докторе.

– Надолу!

– Към стомаха.

Доктор Янг не трепна и ръцете му не помръднаха. Е, друго не можеше и да се очаква? Човекът беше прекарал петнайсет години в опити да отбива ударите на скрити последователи на изкуството на заблудата.

– Прегледахте ли стомаха? – попита Стив, като се приближи към свидетеля.

– Да, разбира се, всичко е описано в доклада. – Доктор Янг махна към едно от копията. – Съдържанието на стомаха беше изследвано.

– Значи сте отворили стомаха?

Доктор Янг си оправи папийонката. Жестът не беше кой знае колко издайнически. Не се потеше, не се въртеше, не си играеше с топки за лакрос. Но все пак това беше знак за Стив, който разпитваше патолога по десетина пъти всяка година. Това беше първият нервен тик, който го беше виждал да прави.

„Сега ще те разбия.“

– Естествено, че го отворих – повтори докторът.

– Разкажете ни по-подробно.

Пинчър скочи на крака.

– Протестирам. Няма връзка.

– И как така? – явно раздразнен, съдия Торнбъри хвърли папката си.

От банката му полетя една книга и малко преди да падне на земята, Стив се наведе като бейзмен, който спасява аут, и я хвана. Подаде я обратно на съдията преди съдебните заседатели да успеят да видят заглавието, „Случаят със сърдитото момиче“.

– Една от любимите ми на Пери Мейсън – прошепна Стив на съдията.

Съдията кимна в знак на съгласие, но изглеждаше леко притеснен.

– Какво имате предвид, господин Бъргър.

– Бъргър? – каза Пинчър.

– Извинете. Господин Пинчър.

– Чарлс Барксдейл не е бил прострелян в стомаха – каза Пинчър. – Чарлс Барксдейл не е бил наръган в стомаха. Чарлс Барксдейл не е бил отровен. Господин Соломон се чуди за какво да се хване.

– Отхвърля се. Продължете.

– Следвах рутинната процедура – каза доктор Янг. – След като махнах булото, направих широк срез на стомаха.

– Погледнахте ли вътре?

– Разбира се.

– И какво открихте?

– Суши.

– Суши?

– Риба тон. Рулца от раци. Соев сос. Последното хранене близо три часа преди настъпването на смъртта според степента на разграждане.

– Видяхте ли нещо необичайно? Не говоря за морски деликатеси.

Погледът на доктор Янг се стрелна към Пинчър. Помощ! Пинчър остана на стола си, стиснал здраво зъби.

– Всичко го има в доклада ми – каза доктор Янг.

– О, стига, доктор Янг, не всичко го има в доклада ви – заби го точно както патологът правеше със скалпела.

– Протестирам! – извика Пинчър.

– Пак ли? – съдията въздъхна и остави книгата си.

– Въпросът се повтаря. Беше му отговорено вече. Това е заяждане и злонамерено твърдение.

– Всичко накуп? – попита съдия Торнбъри.

Съдиите бяха като рефери на баскетболен мач. Някои надуваха свирка и те изваждаха от играта при всяко нарушение, колкото и незначително да беше то. Други те оставяха да играеш и сам да определяш докъде да стигнеш, да създаваш свой ритъм на играта. Съдия Торнбъри те оставяше да си играеш, особено ако се занимаваше с нещо друго.

– И е в неуважителна форма – додаде Пинчър.

– Отхвърля се – каза съдията.

– Всичко е описано в доклада – повтори доктор Янг.

Стив се приближи до масата и вдигна папката с етикет „Веществено доказателство №3“.

Това е вашият доклад, нали, доктор Янг? – Той го развя като знаме в автомобилно рали.

– Да, финалният ми доклад.

– Пссст… – Виктория се опитваше да привлече вниманието му. Стив се върна до банката на защитата. Лицето й беше поруменяло, лъвицата подушваше мириса на кръв. Той се наведе достатъчно близо, за да усети дъхай, докато тя шепнеше: – Попитай го дали това е първият вариант?

– Ще го попитам.

– Попитай го дали са правени промени в последния вариант?

– И това ще го попитам.

– Добре. Давай.

– Ваша милост, протестирам това започване и прекъсване на разпита – намеси се Пинчър. – Ако защитата няма повече въпроси, свидетелят може да се оттегли.

– Не бързайте толкова – каза Стив и се обърна към доктор Янг.

Съдията прелисти романа си и изсумтя, без да ги погледне. Стив реши, че това означава: давай нататък. Така че се приближи към свидетеля.

– Доктор Янг, бихте ли извадил от чантата си първия екземпляр на доклада от аутопсията?

– Не мога.

– Не?

– Унищожаваме първия екземпляр, когато окончателният е готов, за да не ги объркаме.

– Но сигурно пазите файла в компютъра си?

Доктор Янг поклати глава.

– Записваме окончателния вариант върху първоначалната версия, за да не могат адвокати като вас да ги объркат.

– Защо изобщо правите втори екземпляр?

– Най-вече за да поправим правописните грешки. Машинописките бъркат медицинските термини и цифрите.

– Кой е преглеждал първоначалния вариант на доклада от смъртта на господин Барксдейл?

– Аз.

– Показахте ли го на господин Пинчър?

Ръката отново се вдигна, за да оправи папийонката, и се задържа на възела.

– Мисля, че го показах на щатския прокурор. Да, показах го.

– Господин Пинчър накара ли ви да промените нещо?

– Възразявам! – пропя Пинчър.

– Сега за какво? – Този път съдия Торнбъри вдигна поглед от книгата.

– Не ми харесва скрития намек във въпроса на господин Соломон – каза Пинчър.

– Това е кръстосан разпит – каза Стив. – Ако на прокурора му харесваха въпросите ми, щяха да ме обвинят в професионална небрежност.

– Отхвърля се – каза съдията.

– Не мога да си спомня – отвърна доктор Янг.

– Не можете да си спомните дали щатският прокурор ви е карал да промените нещо в доклада?

– Извършвам много аутопсии – каза доктор Янг. – Говорих много пъти с господин Пинчър. Трудно ми е да си спомня всичко.

– Естествено, има само един начин да разберем – каза Стив и се усмихна. Изчака за миг, докато в залата се възцари тишина. – Споменахте за машинописка. Записвате доклада от аутопсията на диктофон, нали, доктор Янг?

Патологът стрелна с поглед Пинчър и после се обърна към Стив. Докторът не беше поглеждал към съдебните заседатели, откакто Стив стана да го разпитва. След дълга пауза кимна с глава.

– Трябва да го кажете на глас, така че госпожица Ернандес да може да го отбележи в протокола – каза Стив и София го дари с прелъстителна усмивка. Виктория обърна очи в знак на отвращение.

– Да, докладът се записва на диктофон.

– И държите касетите в сейф в архива на моргата, нали?

– Да.

Стив се обърна към съдията.

– Ваша милост, моля за прекъсване на заседанието.

Съдията се сепна.

– Нали вече обядвахме?

– Да, сър, но обвинението трябва да достави оригиналния запис на доклада от аутопсията, за да може да го сравним с така наречения окончателен доклад.

– Протестирам – каза Пинчър. – Записът е поверителен.

Виктория, правният орел, скочи на крака.

– Напротив, Ваша милост. Според закона записът е публично достояние.

– Искът е закъснял – отвърна Пинчър. – Срокът за разкриване на доказателствата мина.

– Според делото „Брейди срещу Мериленд“ обвинението е длъжно да осигурява всички оневиняващи доказателства по време на целия процес – изстреля в отговор Виктория.

– Искате да кажете, че в записа има оневиняващо доказателство? – попита съдията. Вече наистина внимаваше.

– Искам да кажа, че щатският прокурор е виновен за възпрепятстване на правосъдието – каза Виктория и в залата се понесе вълна от шепот.

– Това е възмутително! – прогърмя гласът на Пинчър. – Настоявам адвокатът на защитата да бъде предупреден.

Мамка му, помисли си Стив. Нали уж тя му казваше да атакува с рапира, а не с боздуган?

Със сърдит поглед съдията удари с чукчето си и каза:

– Всички в кабинета ми! Веднага!

47.

Поетична справедливост

В коридора по пътя към кабинета на съдия Торнбъри Стив прошепна на Виктория:

– Ти ще мълчиш. Аз поемам оттук нататък.

– Защо? – Чувствата й бяха наранени.

– Беше страхотна. Но сега идва ред на голямото мохито, така че само ще стоиш отстрани и ще викаш за мен.

– Хайде нашите! – каза тя ядосано.

– Престани! Знаеш ли какво е първото правило при споренето със съдия?

– Да не влезеш в затвора?

– Да знаеш с кого си имаш работа. Да се съобразиш с интересите му, да изпълниш желанията му.

– На това му се вика сводничество.

– Вика му се адвокатстване.

Настаниха се в кожените столове. Пинчър ги гледаше намръщено.

Съдия Торнбъри каза:

– Защитата отправи сериозно обвинение за нарушение на закона от страна на прокурора.

– Можем да го докажем – каза Стив.

– Добре, да изясним набързо нещата – каза съдията. – Искам съдебните заседатели обратно в залата, преди да са се хванали за гърлата като в „Дванайсет разгневени мъже“.

– Ако Ваша милост нареди записът с доклада от аутопсията да бъде доставен – каза Стив, – ще видите как обвинението е променило доказателство.

– Ако продължаваш с клеветническите си обвинения, ще те съдя – изрева Пинчър.

Разтревожен, съдията се изправи и започна да се разхожда пред лавиците с книги, разглеждайки заглавията им. Виктория също погледна натам. Къде беше правната литература? Имаше само съдебни трилъри, писани от адвокати: Търоу, Гришам, Скотолайн, Мартини, Мелцър, Грипандо, Лат, Мортимър, Марголън. И още десетина други. Виктория се почуди дали съдията изобщо чете истинска правна литература.

Пресегна се към най-горната полица, пипна книга на Луис Очинклос, после на Бари Рийд, една на Барбара Паркър и издърпа „Защитата се позовава на Кенеди“ на Джордж В. Хигинс.

– Искате да кажете, че прокурорът е натопил Катрина Барксдейл?

– Несъзнателно – каза Стив. – Господин Пинчър е убеден във вината на клиентката ми.

– Дяволски си прав – каза Пинчър.

– Чарлс Барксдейл е натопил Катрина – продължи Стив. – Щатският прокурор само е добавил малко босилек на брускетата.

Съдията седна на стола си с висока облегалка.

– Как един мъртвец може да натопи жена си?

Съдията е объркан, реши Виктория. Дали Стив щеше да се справи?

– Чарлс Барксдейл ни показва как. Говори ни от гроба.

Очите на съдията светнаха.

– Като По.

– Сър? – попита Стив.

– Едгар Алън По. „Издайническо сърце“.

– По-скоро като Агата Кристи.

Съдията нетърпеливо грабна един бележник.

– Има ли двоен обрат? Като в „Свидетел на обвинението“.

– Двоен обрат със салто – увери го Стив.

– Как започва историята? – попита съдията, любопитен като кученце.

– Една красива млада жена се омъжва за богат стар мъж – започна Стив.

– И го убива – намеси се Пинчър.

– Това е моята история, Рей, не твоята. Двойката – ще ги наречем Чарли и Кат – водят много активен и доста перверзен сексуален живот.

– Малко секс винаги добавя пикантен привкус на историята – каза съдията.

– Чарли наистина я обичал, именно затова следващият момент от сюжета е толкова болезнен. Той открива, че Кат има връзка с капитана на яхтата им.

– Като на филм – отсече съдията, – ако са го правили и на яхтата.

Пинчър се намеси:

– Имам снимки, ако искате да ги видите.

– И сега е ред на главоблъсканицата – продължи Стив, без да обръща внимание на Пинчър.

– Като липсващата чаша за бира в „Невинен до доказване на противното“? – попита съдията. – Търоу е голям дявол.

– Чарли накарал адвоката си да подготви молбата за развод, но така и не я подписал, а и не казал защо. Разполагаме единствено с три стиха, които Чарли написал на молбата.

И дожънеше се гавра таена…

Его-жаден и вършее сатана,

а жена в огън и ада тресеше,

– Странна поема – отвърна съдията.

– Това всъщност е анаграма със скрито послание.

– Игра на думи. На Артър Конан Дойл щеше много да му хареса.

Съдията здравата се е увлякъл, помисли си Виктория. Добре, може би Стив наистина познаваше публиката си. Но щеше ли да успее да предаде убедително развръзката?

– Анаграмата гласи „И сега жената е довършена“ – продължи Стив. – Тя е от една поема на Силвия Плат. Самоубила се е само няколко дни след като я е написала. После, ден преди да умре, Чарли изпраща картичка на Кат. Може да напише всичко – Обичам те. Мразя те. Приятен ден. – Но той открадва едно изречение от прощалното писмо на Вирджиния Улф.

– Разбирам те напълно – отвърна ентусиазирано съдията. – Но защо Барксдейл ще се самоубива?

– Умирал е от рак и е нямало време да се развежда с Катрина и да й отреже парите.

– Но самоубийството не помага – каза съдията. – Вдовицата пак ще получи своя дял от имението.

– Освен ако…

– Освен ако не я обвинят, че го е убила! Великолепно. Пери Мейсън никога не е измислял подобно нещо. Дори и в „Дръзкия развод“.

– Барксдейл е искал Катрина да бъде обвинена в убийството му. Затова не е взел свръхдоза или не се е хвърлил с колата от моста.

– Господин Соломон има развито въображение – каза Пинчър. – Но къде е доказателството?

– Анаграмата – отвърна Стив. – Тя казва всичко.

Ето започва се, помисли си Виктория. Опаковката си я биваше, но щеше ли съдията да го приеме?