Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 23 страниц)

На пресконференцията след заседанието Соломон даде тон за предстоящия процес. „Моята клиентка е жена, която е обичала съпруга си толкова, колкото аз обичам правото“ – каза той.

След като беше издадено нареждане за домашен арест в имението Гейбълс Истейтс с оглед на сигурността, Катрина Барксдейл беше освободена до началото на процеса.

23.

Колко голям е твоят Бигбай?

Цялото легло беше затрупано с дрехи, докато Стив се обличаше за вечеря, опитвайки се да избере между скучен кафяв кариран костюм, който си беше купил от една разпродажба преди години, и тъмносив раиран, който беше подходящ за екзекуция. Обикновено вечерното му облекло се свеждаше до каки на цвят къси панталони и фланелка за ръгби, но тази вечер Стив трябваше да убеди доктор Лиса Равкдрайв, че е солиден гражданин, сгоден човек.

– Кафявото е мъжествено, а сивото показва сила – каза Стив, без да може да реши.

– И двата са отврат – отвърна Боби. Той пиеше шейк от фъстъчено масло и шоколад, един от буламачите на Стив, с които трябваше да натрупа малко килограми. – Не видя ли, че ти махах в съда?

– Да, какво искаше да ми кажеш? – Стив вдигна карирания кафяв костюм пред огледалото. – Знаеш, че не бива да ме прекъсваш, когато притискам някого.

– Исках да ти кажа нещо…

– Доктор Равкдрайв, чудесно изглеждате тази вечер – упражняваше се Стив пред огледалото.

– … за часовника „Брайтлинг“.

– Личеше ли си, че лъжа?

– Не повече от обикновено. Слушаш ли ме, чичо Стив?

– Да, часовникът, който Катрина купила на Чарлс. Може би трябваше да попитам Виктория как ще бъде облечена. Трябваше да съчетаем цветовете.

– Тогава ще си пълна отврат. – Боби правеше балончета в шейка, една голяма бучка фъстъчено масло беше заседнала в сламката. – Исках да ти кажа, че разгледах снимките – и ръцете, и китките на господин Барксдейл са били доста кльощави.

– Е, и?

– Останалите му часовници са тънки, а „Брайтлинг Супероушън“ е дебел. Масивен е, издържа на хиляда метра дълбочина.

– Е, това е часовник за гмуркане. Какво толкова?

– Защо никога не е с него на снимките на брега и по яхтите?

Стив търсеше вратовръзка, която да отива на кафявия костюм.

– Както сам каза, не е неговият стил. Може да не го е харесал.

– Тогава защо госпожа Барксдейл му го е купила?

– Защото е откачалка. Какво значение има?

– Леководолаз ли е бил господин Барксдейл?

– Съмнявам се, че някога е излизал от джакузито. Раирана вратовръзка отива ли на кариран… – Стив млъкна. Полазиха го тръпки. – Да не би да казваш онова, което си мисля, че искаш да кажеш?

– Ако питаш мен, чичо Стив, госпожа Барксдейл е купила часовника за някой друг, а не за съпруга си.

Горе-долу по същото време, докато Стив се опитваше да върже кариран костюм с раирана вратовръзка, Виктория се обличаше в апартамента на Джаки в Търтъл Гроув Айл. Бяха играли два часа тенис, Виктория се беше втурвала към мрежата при всяка възможност, а понякога и без възможност. Джаки се беше задоволила да стои извън очертанията на корта и да удря различни питиета, като изразходва колкото се може по-малко енергия, без да спира да говори. Спускането към мрежата беше не само изтощително, то можеше да счупи носа на някое момиче, ако го цапардосаше някой от мощните сервиси на Виктория.

Сега, след като се бяха изкъпали и бяха пийнали по два джина с тоник всяка, двете се обличаха, като си говореха за работа, мъже и разпродажба на обувки в „Блумингдейл“. Джаки се беше преоблякла в прилепнала блуза на „Роберто Кавали“ с голи рамене и десен на златни вериги. Докато се гледаше в огледалото, тя пъхна двете си ръце под гърдите и ги повдигна: – Как изглеждат цицоните ми?

– Големи и впечатляващи.

– Това е целта.

Виктория избра рокля „Ралф Лорън“, втора ръка, бяла коприна от кръста надолу и секси корсет от сребърна дантела нагоре. Подобно на сексбомбите, които обявяваха рундовете, бюстието беше дълбоко изрязано и разкриваше голяма част от раменете и гърба й.

– Не можеш да си сложиш сутиен с това – каза Джаки, докато се намъкваше във впити ластични черно-златисти джинси, които отиваха на мотива със златните вериги.

– Нямам и намерение. Много плоска ли изглеждам?

– Изобщо. Страхотно ти стои. Много си секси. Обикновено не…

– Какво?

– Не се обличаш така. Но си супер.

Виктория взе назаем обувките от Джаки – сандали с каишки през глезените в цвят шампан и деветсантиметрови токове, след което отдели повече време от обикновено на грима си, като първо пробва кестеновата линия за устни, преди да започне с червения шоколад, който идеално отиваше на тъмнорозовото червило. Джаки гледаше, лека усмивка играеше на устните й.

– Сега пък какво? – попита Виктория.

– Нищо. Днес просто изглеждаш различна. По-разкрепостена.

– Играя роля, заради това е.

– Аха.

– Трябва да направя впечатление.

– На докторката ли или на лошото момче?

– Не започвай пак. Играя ролята на типа жена, за която би се оженил.

– Когато си с Брус, правиш ли се на неговия тип жена?

– Какво искаш да кажеш?

– Не ме разбирай погрешно – каза Джаки, – защото аз съм най-добрата ти приятелка и не злобея. Но се чудя. Коя от двете си всъщност?

Час по-късно двете жени седяха на маса за петима в Коко Гроув Яхтклуб, приятно остаряла реликва от една по-аристократична ера, на няколко метра от марината. Слънцето точно залязваше над Евърглейдс, а Виктория и Джаки вече бяха обърнали по две мартинита. Като знаеше колко много Стив разчита на нея, Виктория започваше да се притеснява. Освен това се съмняваше в мисията си: Как, за Бога, щеше да промени скапаното впечатление, което Стив беше направил? Тя махна на сервитьора. Може би още едно питие щеше да оправи нервите й.

– Този път – каза Джаки – наистина се отказвам от мъжете. Затова чета „Живот без мъж“.

– Това книга ли е? – попита Виктория.

– Практическият раздел точно до „Пътят към безбрачието“.

– Ти не си такава.

– Толкова години търся гений с пенис. После реших да се спра на едно от двете. Сега се разкъсвам между това да карам соло или да обърна резбата.

– Няма начин.

– Мислиш, че от мен няма да стане добра лесбийка ли?

– Абсолютно съм убедена.

– Това или нищо. Освен ако лошото момче не ме грабне.

Дойдоха двете мартинита. Виктория усети приятно замайване и напрежението започна да спада. Естествено, че щеше да омае тази лекарка. Дайте я насам! Отвън през прозорците на клуба свитите платна бяха окъпани в розова светлина.

– Разкажи ми повече за него – каза Джаки.

– За Соломон ли? Обича надпреварата и мрази да губи.

– Боже, на кого ли ми напомня това?

– Друг път!

– Във втория сет защо трябваше да забиваш право в големия ми задник?

– Стана случайно – тя отпи глътка. – Соломон е единак. Упорит и независим.

– Нищо чудно, че не можеш да го понасяш. Много си приличате.

– Не съм единак.

– Защо тогава не участва заедно с мен в Коледния турнир?

– Знаеш защо. Не обичам двойки.

– Защото мразиш да зависиш от някой друг.

Виктория се замисли. Вярно беше. Искаше сама да губи или да печели. За предпочитане да печели. Какво лошо имаше в това?

– Соломон е упорит, властен и никога не признава грешките си. И обича да е в центъра на внимание. Да беше го видяла на пресконференцията след заседанието. Заобиколен от мадамите, които представи като свои асистентки, които всъщност са модели от Саут Бийч, с които излиза.

– И той ли си пада по модели? Боже, трябва да поотслабна!

– Мадамите се натискаха да ги снимат, а Соломон се хвалеше как сме щели да теглим един шут на прокурора. Това беше непристойно и абсолютно неетично.

– Явно е голям майтапчия.

Соломон беше направил и още нещо, което Виктория премълча, защото все още разсъждаваше над него. Докато камерите се въртяха, а въпросите валяха, той произнесе монолог за природните закони и светостта на брачното ложе и други банални щуротии, за които на репортерите изобщо не им дремеше, нито пък ги разбираха. Изведнъж забеляза, че Виктория стои отстрани, извън обсега на камерите. Той я дръпна и я прегърна през раменете.

– Да не забравя да спомена моята съдружничка – каза на репортерите. – Виктория Лорд. Не Вики, а Виктория. Тя ще стане най-добрият адвокат, който някога е имало в Маями.

Соломон отново я беше изненадал. Ясно беше, че можеше да е арогантен и да се държи като пълен кретен. Но понякога изглеждаше, че всичко това е игра, и един страхотен мъж изплуваше отдолу, когато той не внимаваше. За разлика от повечето мъже, които всячески се стараеха да прикрият истински неприятните си черти.

– С една дума, Соломон е влудяващ – каза тя.

Джаки отхапа от маслината.

– Влудяващ е пръв братовчед на завладяващ.

– Не и за мен. – Тя реши да отпъди всички мисли за гушкане, които Соломон беше породил у нея с ласкавото си отношение по време на пресконференцията.

– Кара ли „Харли“? – попита Джаки. – Обичам моторите. – Тя отвори черната си вечерна чантичка и извади пудриерата си. Докато се оглеждаше в огледалото, заглади бръчките по челото си. – Дано да се появи преди да сме загубили магическото си излъчване.

– Повярвай ми, Джаки, не е твой тип.

– Защо? Аз ли няма да го харесам, или той няма да ме хареса?

Виктория се замисли и стигна до шокиращо заключение. Във всички случаи щяха да се харесат. Имаха едно и също цинично чувство за хумор, бяха еднакво невъздържани. Как можеше да не го е забелязала? И сега, когато го проумя, защо нямаше желание да се прави на сватовница?

– Не знам, Джаки. Трудно е да уредиш двама души.

– Добре, няма да ти се моля. Но щом не мога да имам лошото момче, ще клонираш ли за мен Мистър Съвършенство?

– Понякога се чудя дали изобщо заслужавам Брус? – Виктория усети пристъп на вина. Дори не се беше сетила за годеника си. Соломон беше основната тема на разговора.

– Престани или ще те цапна с нещо. – Очите на Джаки се изпълниха с палави пламъчета. – Обзалагам се, че Брус кара и чаршафите ти да пеят.

– Ще изпия още едно мартини, преди да ида там.

– Сервитьор! – провикна се Джаки. – Като гледам колко се старае Брус във всичко, сигурно е страхотен в леглото.

Защо устните й не помръдваха, почуди се Виктория.

– Ще ти кажа само, че обикновено ме боли два дни след това.

– Огромен ли му е? Мразя те.

Точно тогава Стив се зададе с бърза крачка, погледна към Виктория, после още веднъж и каза:

– Оу! Изглеждаш невероятно.

– Соломон, запознай се с моята маферка Джаки. Искам да кажа… с моята шаферка Джаки.

Джаки скочи от стола си и се метна на врата на Стив, като прокара ръце по гърба му.

– Къде е? – попита тя.

– Мислиш, че нося подслушвателно устройство ли? – попита Стив удивено.

– Перката ти. Къде е проклетата ти перка?

Виктория се смееше толкова силно, че чак пръхтеше, което накара Джаки да изпадне в пристъп на див кикот. Единствено Соломон остана сериозен.

– Кога започнахте да пиете? – преброи клечките за зъби, косвени доказателства за къркането им. – Не мога да повярвам!

– Охо! – обади се Виктория. – Нарушихме един от законите на Соломон – тя си преправи гласа като неговия. – Никога не пия преди залез слънце. После, вдигайки чашата с мартини, продължи: – Но както каза Катрина, все някъде по света слънцето вече е залязло.

– Не очаквах подобно нещо от теб.

– Ако законът не върши работа, майната му на закона!

– Къде е Бигбай? – попита Стив, не му беше никак забавно.

– Опитва се да си го намести в гащите – каза Джаки, тресейки се от смях, гърдите й здраво се подрусваха. Грабна една багета от кошничката за хляб и я размаха към Стив. – Хей, акуло, голяма ли ти е франзелата? Колкото на Бигбай ли е?

– О, Боже! – възкликна Стив. Сервитьорът се появи с нов поднос мартинита.

– Желаете ли да настигнете дамите, сър? – попита той.

– Искам да нашибам дамите с камшик.

– Първо мен – извика Джаки.

– Отнесете питиетата. Донесете кана студена вода и кафе – нареди Стив.

Виктория се обади:

– Защо толкова си се стегнал, Соломон?

– Защото това е важно за мен, затова!

– Не бой се, Стиви – потупа го Виктория по ръката. – Ще се справя. Ако не успея, ти си единственият човек, с когото бих лежала в затвора.

24.

Колко зелено е дайкирито ми

Стив видя Брус Бигбай да се приближава към масата.

С бронзов тен и усмихнат, Бигбай се въртеше наляво и надясно, потупваше хората по гърба, излая „Добър вечер, комодоре“ на един възрастен джентълмен и се понесе към масата им, облечен в син кашмирен блейзър с извезана на джобчето емблема на яхтклуба. Той ухилено поздрави Джаки и Стив, след което се обърна към Виктория.

– Боже, с какво си се облякла?

– Харесва ли ти? – попита тя, като вдигна голите си ръце, за да покаже дантеленото бюстие и полугодия си гръб. Беше изпила чаша ледена вода и три чаши черно кафе и доколкото Стив можеше да прецени, беше трезва като съдия. Всъщност доста по-трезва от повечето съдии, които познаваше.

– Много е… лъскава – заекна Брус. Вратовръзката му беше от синя коприна с малки златни котвички. – Не ти ли е студено?

– Не, скъпи.

– Без „скъпи“ и „мила“ тази вечер. Може да се изпуснем на вечерята.

– Радвам се да видя, че някой все пак го приема на сериозно – каза Стив. – Благодаря ти, Брус. Че се съгласи и за всичко останало.

– Няма проблем, амиго. Нали учиш Виктория на разни адвокатски трикове. Радвам се, че мога да ти помогна.

В този момент доктор Равкдрайв пристигна и се запозна с останалите. Стив видя как Виктория включи цялото си очарование в действие. О, колко се възхищавала на хората, които се посвещавали на науката, дали случайно била чела наскорошната статия в списание „Приложна психология“ за придобития синдром на аутизъм? И според нея коя терапия била за предпочитане: поведенческата или медикаментозната?

Стив изгуби нишката, когато започнаха да обсъждат церебралното стимулиране и ускоряването на производството на неврони от клетките на мозъчния ствол. Точно когато разговорът стана напълно неразбираем, Виктория с лекота смени темата и заговори за лакрос, като започна от ирокезите, които играели с човешки черепи. Тогава Стив осъзна, че Виктория се беше подготвила за вечерята така, както се подготвяше за съда. Проучване, планиране, схема на действие. Вероятно имаше подредени по азбучен ред картончета в чантата си: „Лакрос, история на спорта. Индианците.“

Когато Виктория замълча, неочаквано Брус грабна стика и запрати топката в следващата дупка. Покани Равкдрайв да посети фермата му, после се ядоса на „проклетите гъгрици“, които нападали авокадото. Джаки скочи на борда с предложение да обяви къщата на Равкдрайв за продан с отбивка от комисионната, ако проявява интерес към страхотен нов апартамент с изглед към океана в Халандейл.

Сервитьорът дойде с поднос, пълен с пет разкашкани питиета.

– Позволих си да поръчам за всички – информира ги Брус. – Започваме със замръзнали авокадо дайкири. После авокадо вишисоаз, гладко като течна коприна.

Стив си помисли, че би предпочел да пие слуз.

– Салата от тофу с подправки и авокадо – продължаваше Бигбай, – вегетарианско чили тамалес и сладък мус от авокадо за десерт.

– Просто чудесно – изгука Равкдрайв.

Стив знаеше, че Виктория нямаше да може да хапне нищо, без да се изрине.

Побъбриха си още малко, като Виктория държеше Равкдрайв в центъра на вниманието. Някъде между втория и третия поднос със зелени питиета Равкдрайв каза:

– Госпожице Лорд, толкова се радвам, че се запознахме. Изобщо не очаквах, че сте толкова приятна.

Стив се почуди дали да това не беше обида към него, но Виктория се усмихна и каза:

– Благодаря ви.

– А годежният ви пръстен – разтопи се Равкдрайв – е направо великолепен!

– Нищо не говори повече за любов от един голям тлъст диамант – вметна Стив.

– Господин Соломон, вие сте истинска лепка.

– Като гъба съм.

– Което ми напомня за маната по цитрусовите плодове – намеси се Бигбай. – Голям проблем.

– Не че съм любопитна, господин Бигбай – каза Равкдрайв, – но вие с госпожица Татъл гаджета ли сте?

Брус прегърна Джаки и тя отпусна глава на рамото му.

– Не от толкова отдавна, отколкото са Стив и Виктория, но кой знае какво ще покаже бъдещето?

– Que sera, sera* – изтананика докторката.

[* Каквото ще бъде, ще бъде. – Б.пр.]

Така както Брус и Джаки се бяха гушнали, Стив усети, че няма друг избор. Трябваше да поддържа огъня, нали така? Той плъзна ръка около Виктория, но незнайно как ръката му се озова под дантелата на бюстието. Кожата й беше топла и гладка. Изчака за миг да види дали ще се отдръпне, или ще го срита в кокалчетата. Когато не го направи, започна бавно да я гали по гърба.

Тя обърна глава към него. Спокойно сдържано изражение, което не издаваше нищо. На Стив му се искаше да разбере какво чувства. Желание? Съжаление? Гняв? Понякога си мислеше, че може да прочете погледа в женските очи, но дали някой мъж можеше?

– Разкажете ми какви са плановете за сватбата ви, господин Соломон – каза Равкдрайв. – Къде ще бъде церемонията?

– В Темпъл Бет…

– Църквата на цветята – прекъсна го Виктория.

– Чудесно! Мисля, че е малко рано да питам, но възнамерявате ли да имате деца?

– Четири – отвърна Виктория, в мига в който Стив каза две.

– Три – поправиха се едновременно те.

– Четири? – попита Бигбай, като погледна Виктория с вдигнати вежди.

– Ако нямате нищо против, че питам – продължи Равкдрайв, – към коя религия възнамерявате да ги насочите?

– Еврейската – каза Стив.

– Епископалната – каза Виктория.

– Католическата – каза Бигбай.

– Коя от всичките? – попита Равкдрайв, явно объркана.

– Трябва да поговорим за роклите на шаферките. – Джаки отчаяно се мъчеше да смени темата. – Високи талии стил ампир? Яркожълто и пурпурно оранжево? Ще изглеждам като вулкана Везувий.

– Брус ги избира – каза Виктория и осъзна, че сбърка.

Високото чело на Равкдрайв се навъси.

– Господин Бигбай, вие ли обличате шаферките?

– Да, защото… – започна Бигбай, после млъкна като пън.

– Защото… – поде Виктория.

– Защото… – обади се и Джаки.

– Защото Брус е гей – заяви смело Стив.

– О, Боже! – възкликна Равкдрайв.

– Бях гей – каза Бигбай.

– Преди да ме срещне – допълни Джаки, като го погали по бузата.

Бяха някъде между тофуто и тамалите. Брус разказваше за трагедията от нашествието на мушици, Равкдрайв го слушаше така, сякаш й разкриваше тайната на Сътворението. Ръката на Бигбай още беше увесена върху рамото на Джаки, така че защо Стив да не продължеше с масажа си? Докато гърбът на Виктория се затопляше от разтриванията, той се приближи до ухото й и прошепна: – Каквото и да ми струва това, мисля, че Брус е най-щастливият мъж в града.

– Сериозно ли говориш?

– Позеленявам от завист, зелен съм колкото дайкирито си.

Той се наклони към нея и ръката му се пъхна по-дълбоко под плата, плъзна се по ребрата й и спря точно под дясната й гърда. Чудесна, естествено твърда, малка, но добре оформената гърда, не от типа Рудник, сега се намираше точно над показалеца му. Тя не се отдръпна, не извика ченгетата, не го цапардоса.

За миг отново стана на петнайсет и се озова на балкона на киносалона на Артър Годфри Роуд и се почуди какво ли ще направи Сара Гроповиц, ако хване чашката на сутиена й „32А“ в ръка. Доколкото си спомняше, не посмя да мръдне толкова дълго, че ръката му изтръпна. Болката беше толкова остра, че той реши, че вечерта може да завърши с ампутация.

Стив погледна крадешком към Виктория. Изчервяваше се, червенината започваше от основата на врата й, движеше се нагоре като приливна вълна, докато бузите й не пламнаха. Миг по-късно тя дискретно се пресегна, отмести ръката му и бутна стола си назад.

– Бихте ли ме извинили за момент…

Тя бързо се отдалечи от масата, като избягваше да срещне погледа на Стив. Очите му бяха привлечени от предницата на бюстието – зърната й стърчаха през сребърната дантела като дървени летви на покрива по време на ураган. Обикновено скачаше на крака, когато дама ставаше от масата. Но точно сега не можеше да го направи, не и със салфетката, която се издигаше като палатка върху чатала му. Той притеснено погледна към Брус, който предлагаше на Равкдрайв двустаен апартамент във ваканционно селище „Бигбай“ с изглед към езерото за без пари. После се обърна към Джаки, която го наблюдаваше с хищен поглед. Усмихвайки се дяволито, тя хвана черешката за дръжката, сложи я върху езика си и я захапа.

– Господин Соломон, трябва да призная, че имате чудесни приятели – каза Равкдрайв, опитвайки се да се отскубне от търговската реклама на Бигбай, – а годеницата ви е едновременно хубава и чаровна.

– Понякога ми се иска да се ощипя, да не би да сънувам.

– Не сънуваш, друже – сърдечно каза Брус. – И напълно го заслужаваш.

_Друже?_ Може да се дължеше на клубната обстановка или може би беше прекалил с дайкиритата. Въпреки всичко Бигбай беше почтен и Стив се почувства виновен за странната смес от чувства, която изпитваше към годеницата на човека. Вината обаче бързо се удави в дълбокото езеро на желанието. Тъй като Виктория не се появи, Стив се извини и стана.

Потърси я на бара.

Никаква Виктория.

Отиде до дамската тоалетна, почука на вратата и я извика.

Никаква Виктория.

Надникна в кухнята и се огледа наоколо.

Къде ли беше?

Излезе на двора и тръгна по пътеката към кея. И я видя – вървеше покрай редица моторни лодки. Настигна я при „Уиплаш“, моторна яхта, собственост на един адвокат, който се занимаваше с телесни щети.

– Добре ли си? – попита той.

– Имах нужда от малко чист въздух.

Гледаше към отсрещната страна на залива и не се обърна към него. Приближи се. Чуваха се само тракането и плискането на лодките, закотвени за кея, и далечните крясъци на чайка. Слънцето беше залязло и духаше хладен морски бриз.

– Студено ти е – Стив прегърна двете й ръце и усети, че е настръхнала.

– Какво правеше? – беше ядосана. Готова да си го изкара на него. – Какво, по дяволите, правеше?

– Съжалявам. Ти ми помагаш. Страхотно си прекарвам. Така че, ако съм прекалил…

– Защо ми масажираше врата в съда?

– Няма да се повтори. Честна скаутска.

– Готова съм да заложа годишната си заплата, че никога не си бил скаут.

– Бях, докато не ме спипаха да надничам в съблекалнята на момичетата.

– А сега какво правиш?

Без да го осъзнава, ръцете му разтриваха раменете й.

– Искам да те стопля – но в действителност просто не можеше да отдръпне ръцете си от нея. – Извинявай. Наистина, никога повече…

– Млъкни, Соломон – тя го прегърна през врата, придърпа го и го целуна.

Той толкова се сащиса, че му отне няколко секунди да отвърне на целувката й. Но го направи. Първо, леко и нежно. После по-дълбоко и страстно. Устните се разтапяха, езиците се усукваха, беше дълга, изпълнена със стенания, сладка, изливаща се целувка, от която и двамата останаха без дъх. Той я притисна към себе си и известно време никой не помръдна.

Той се опита да проумее копнежа си. Защо с нея се чувстваше толкова различно от останалите? Защо тази жена имаше значение?

Изведнъж тя се дръпна и се извърна.

– Това не се е случило – каза тя.

– Напротив.

– Аз съм пияна.

– Не мисля.

– Или това е някаква химия. Замаяла ми се е главата, защото не съм яла.

– Да извикам ли „Бърза помощ“?

– Или пък е заради близостта. Работим заедно всеки ден, така че естествено се пораждат известни чувства.

– Сигурно е така.

– Или е обратна реакция. Всъщност не се харесваме, така че това е някакъв разрушителен порив, който се проявява едновременно и у теб, и у мен.

– Или пък разумен съюз между двама души – каза той, използвайки собствените й думи срещу нея.

– Съмнявам се – тя бе обвила с ръце раменете си.

Стив застана зад нея и я прегърна.

– Каквото й да е, защо да не му се отдадем?

Тя се обърна с лице към него.

– И къде ще ни отведе това? Освен до спалнята ти?

– Не знам. Просто си помислих…

– Типично за теб, нали, Соломон? Прави какво ти харесва, майната им на последствията.

– Правя това, което смятам за правилно. А това е правилно. Защо да се съпротивляваме?

– Поради една-единствена причина. Аз съм сгодена. – Тя вдигна пръста с годежния пръстен на него.

– Един адвокат би отбелязал, че не казваш „Защото съм влюбена в друг.“

– То се подразбира от „Сгодена съм“.

– Любовта никога не се подразбира от нещо.

– Добре, обичам Брус. Много го обичам. Ще се омъжа за него. Доволен ли си?

– Щом ти си.

– Няма да играя тази игра.

Изведнъж женски глас се обади напевно от мрака:

– Знаех си! – Миг по късно се появи и Джаки. – Какво пропуснах?

– Нищо. – Виктория оправи косата си с пръсти. – Обсъждахме стратегията за процеса.

– Естествено. Видях как лошото момче ти пусна ръка, после ти избяга без чантичката си, което не би направила, дори и клубът да се беше подпалил. После лошото момче те последва, така че си помислих, че може би, просто за всеки случай, може да имаш нужда от червило и повярвай ми, наистина имаш. – Тя подаде чантичката на Виктория.

– Боже, Джаки! – Виктория я отвори и потърси огледалце.

– Спокойно. Брус описва надълго и нашироко ужасът от загниването на корените, което било като брадавиците по гениталиите. А ти какво ще кажеш за свое оправдание, лошо момче?

– Нищо не се е случило – каза Стив.

– Не бой се. Няма да те издам. Вик е най-добрата ми приятелка. Но не е честно.

– Кое? – попита Стив.

– Тя има двама годеници, а аз нямам нито един.

Брус Кингстън Бигбай

и

Виктория Лорд

желаят да им окажете честта да присъствате

на тяхната сватба

в събота, 8 януари 2005

в шест часа вечерта

Църквата на Цветята

Индиан Маунд Трейл 2711

Корал Гейбълс, Флорида

Официална вечеря в хотел Билтмор

При приготвянето на храната няма да бъдат използвани никакви животни или животински продукти.

25.

Целувката не е целувка

Къде, по дяволите, се бавеше?

Часовникът във формата на шлем на „Делфините“ от Маями върху бюрото на Стив показваше 10:37 и Виктория беше изчезнала по време на акция. Обикновено приключваше с половината работа за деня, преди повечето хора да са изяли овесената си каша. Или в неговия случай – шепа пастелито с гуаве* и кафе „Кубано“.

[* Тестена закуска с пълнеж (исп.). – Б.пр.]

Ами ако беше зарязала и делото, и него?

Никой не вдигаше в апартамента й, никой не вдигаше мобилния й. Вероятно беше прекарала нощта в къщата на Бигбай – мисъл, която още повече потискаше Стив.

„Да ме целуне и да спи с него. Никаквица!“

Сещайки се за Бигбай, Стив се почувства непочтен. Не по адвокатски, това се подразбираше. А като човек, а той не беше непочтен. Дори и като момче никога не беше свалял гаджетата на други момчета, изневерявал на бившите си приятелки или разтръбявал мъжките си подвизи. Лъжите му винаги бяха безобидни и лесно опровержими, все едно да преувеличаваш размера на пениса си.

„Къде, по дяволите, е тя?“

Стив имаше час с нови клиенти – публичността на делото „Барксдейл“ беше подгонило към него някой и друг пъдпъдък, – но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да си мисли за ЦЕЛУВКАТА. Чувстваше я. Вкусваше я. Физическото усещане витаеше върху устните му, преминаваше по тялото му и се запечатваше в ума му. Или каквото там беше останало от него.

„Какво, по дяволите, става?“

Умът му се върна към други целувки. Преди двайсет години лепна една на четиринайсетгодишната Сара Горовиц на балкона на киносалона, докато гледаха „Свидетел“. Спомни си как изчака Харисън Форд да запали колата си в обора, докато Сам Кук пееше, че не разбирал много от история.

Форд притисна Кели Макгилис в обятията си и двамата затанцуваха – дръзко прегрешение, тъй като тя беше амишка* по произход, да не говорим и че наскоро беше овдовяла. Малкият Стив реши, че това е сцена, която възбужда мацките, забранена любов и тинтири-минтири. Точно когато Кук си признаваше, че не отбира нищо и от биология, Стив се наведе към пъпчивото лице на Сара. С издадени напред устни Стив я нацели като крилата ракета терористки лагер. За усилията си получи пълна уста с бонбони, кикотене и подигравки от връстниците си в продължение на седмици.

[* Затворена секта с много строги порядки. – Б.пр.]

Споменът за филма го разстрои допълнително. Харисън Форд не получи момичето. Вярно на себе си, коравото ченге се върна в града. И вярна на корените си Кели Макгилис забърса един рус фермер с тиранти. Нещо като амишки Брус Бигбай. Всичко това доведе Стив до два обезнадеждаващи извода.

Може би противоположностите се привличат, но обикновено накрая се разделят.

И…

Щом Харисън Форд не може да спечели момичето, как той би могъл?

– Какво става, шефе?

Сеси влезе в кабинета му със сутрешната поща в една ръка и десеткилограмов дъмбел в другата. Днес беше облечена с бразилски джинси с от ниска по-ниска талия и изрязана тениска. Опитваше се да изглежда като Джей Ло или Шакира, или Талия – Стив все не можеше да ги запомни.

– Виктория да се е обаждала? – попита той.

– Защо?

– Защото закъснява.

– Лош шофьор – тя стовари пощата на бюрото му. – Следващият ти купувач ще бъде тук след половин час.

– Клиент, Сеси. Наричаме ги клиенти.

Тя повдигна рамене, трапецовидните й мускули потрепнаха.

– Виктория обикновено не закъснява.

Сеси престана да вдига дъмбела с една ръка.

– Какво ти става днес?

– Нищо. Нищо не е станало.

– Не съм казала, че нещо е станало. Защо си кисел?

– Не съм. Всичко е наред. Просто трябва да се подготвяме за процеса.

– Как мина вечерята?

– Равкдрайв остана възхитена от Виктория и иска да избяга с Бигбай.

– Значи преметна докторката?

– Не съм сигурен. Двамата с Вик не винаги бяхме на едно мнение.

– Каква изненада! – каза Сеси, като хвана дъмбела с другата ръка.

Стив прерови пощата. Чуваше как желязната банда се разгрява от другата страна на улицата. Или бяха те, или някой камион стоварваше скрап на асфалта.

– Какво е това? – Стив държеше квадратен плик от скъпа ленена хартия. Името и адресът му бяха изписани с калиграфски почерк.

– Отвори го и ще видиш.

– Това е твоя работа, Сеси. Да отваряш пощата, съдебните графици, чековете за депозит.

– Какви чекове?

Стив отвори плика и извади покана за сватба. „Брус Кингстън Бигбай и Виктория Лорд…“ Пъхна я обратно в плика, имаше странното усещане, че може да предотврати сватбата, като се престори, че няма такава покана.

„Какво става все пак? Какви са тези чувства?“

Чувстваше се като човек със странна болест без диагноза. Не усещаше болка, а предчувствие за неизбежна гибел.

Пет минути по-късно Сеси се беше върнала в чакалнята, тежестите дрънкаха, Стив чу бръмчене. Погледна нагоре и видя Хари Саш да влиза през отворената врата с моторизирания си инвалиден стол. Хари беше около четирийсетте, с малки лъскави очички, зъбат и с шкембе. Беше облечен в сива тениска на морски пехотинец, камуфлажни панталони и кубинки. Отзад на стола му се развяваше американското знаме и имаше призив: „Помогнете на ветерана от Гренада.“

– Няма да се занимавам с развода ти, Хари – каза Стив.

– Кой е казал нещо за развод?

– Всеки месец идваш и ми казваш, че искаш развод. Подавам заявлението, после двамата с Джоун се помирявате.