Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 23 страниц)

Стив не беше способен на подобни компромиси. Спомни си, че беше още на осем или девет, когато баща му започна да го нарича „Олаф“, но така и не му каза защо. Години по-късно в часа по английска литература в гимназията Стив прочете поемата на Е. Е. Къмингс „Ще възпея Олаф възрадван и голям“. И ето го и него, в ямбичен стих: „Има лайна, знам, които няма да изям.“

От това щеше да излезе хубав закон, реши той, нищо че Олаф отправяше предизвикателните думи, докато му тъпчеха в гъза нажежени байонети.

– Соломон напълно се е заблудил по отношение на клиентката си – продължи Пинчър. – Като нефелен бейзболист, който пропуска топката. Нали така, Левако?

– Хайде да говорим по същество – каза Стив, не беше в настроение за простотиите на Пинчър.

– Според мен е прекалено заангажиран със собственото си дърлене в детския съд.

„Кучият му син! Дразни ме за Боби.“

– Защо не се придържаме към делото? – каза Виктория.

– Как е племенникът ти, Соломон? – попита Пинчър, без да й обърне внимание.

Стив нямаше да се хване на въдицата.

– Боби е добре. Благодаря ти, че попита.

– Детето е малко ку-ку. Но като познава фамилното дърво на Соломон, какво друго да очаква човек?

Стив усети как една ръка се вкопчва в ръкава му. Виктория го подканяше да запази самообладание. Той й се усмихна напрегнато, като мислеше, че ще я окуражи, но тя изглеждаше разтревожена.

Стив усети как го облива гореща вълна, сякаш току-що е отворил вратата на фурната. Опита се да запази гласа си спокоен.

– За разлика от блюдолизците около теб, аз няма нужда да се преструвам, че си умен, забавен и приличаш на човек. Така че стига глупости, покажи ни с какво разполагаш.

Пинчър се направи, че не го чува. Или че не му пука.

– Майката на момчето, която се пада сестра на Соломон, вършела сексуслуги в замяна на наркотични средства. Как му викат на това, Дел?

– Кокаинова курва – отвърна Фарнсуърт.

– Точно така – съгласи се Пинчър. – Толкова изпаднала блудница, че се отнасяла с детето си по-лошо, отколкото със свиня. О, колко страдат горките дечица!

Стив усети капчици пот да избиват по челото му. Почуди се още колко ще издържи, преди да прескочи конферентната маса и да хване Пинчър за гушата. Колко време щеше да има, преди Фарнсуърт да го цапне с дръжката на пистолета?

– Корупция и поквара царят в семейството на Соломон – продължи да бръщолеви Пинчър. – Винаги съм смятал съдебната зала за свято място, но бащата на Соломон стана търговец в храма.

Стив си представи следната картина: хваща Рей Пинчър и го изхвърля през прозореца, като гледа как тялото му се пръсва като диня на плочките в двора девет етажа по-долу.

– А що се отнася до малкия неврастеник – продължи Пинчър. – Държавата ще го прати в някоя лудница…

– Има лайна знам… – гласът на Стив прозвуча като шепот.

– … да му завират игли в мозъка и да разберат какво го е преебало, гените на Соломоновия род или кокаиновата курва.

– … които няма да изям!

Стив се хвърли през масата и изведнъж усети нещо странно. Също като животно в ласото на каубой, рязко спря на място. За част от секундата му се стори, че все едно виси във въздуха, после се стовари обратно на стола си. Той удивено погледна надолу и видя, че ръката на Виктория се е вкопчила в колана му и от стискане кокалчетата й са побелели. Играеше тенис от четиригодишна и можеше да счупи орех в юмрука си.

– Ще ме пуснеш ли? – попита той.

– Още не.

– Исках само да си опъна краката.

– Опъни ги още веднъж, Соломон, и ще ти съдера панталоните.

– Обещания, обещания.

Тя се разсмя. И той се разсмя. Адреналинът спадна, пулсът се забави, той се отпусна. Тя пусна колана му и Стив кръстоса пръсти зад главата си и се облегна назад.

– Рей, ти си най-големият и най-страшният лъв в джунглата, така че не е нужно да препикаваш цялата стая, за да си маркираш територия. Не знам какво си намислил днес, но съм убеден, че рано или късно все ще си размърдаш задника и ще ни го кажеш. Дотогава смятам да си подремна. Виктория, събуди ме, когато свърши.

Той се облегна на стола си и затвори очи.

Има ми доверие, помисли си Виктория. Има ми доверие не само да му попреча да извърши някаква глупост, но и че мога да вървя ръка за ръка с щатския прокурор.

– Ако имате доказателства за нас, господин Пинчър – каза тя, – ще ви бъда благодарна да ни ги покажете. Но ако смятате само да обиждате съдружника ми, ще подам искане за наказание.

– Не бързай да си сваляш сутиена – отвърна Пинчър.

Тя отметна глава назад, сякаш някой я беше ударил.

– Това забележка по отношение размера на бюста ми ли е?

– Това е забележка по отношение липсата ти на опит.

– Странно, защото ми напомни за сексистка забележка, която чух да споделяте с Джак Цинкавич относно Глория. Как точно беше? „Искам да си изям обяда върху задника на Глория.“

На Виктория й се стори, че Глория Мендес сдържа дъха си. До нея Миранда Купър притеснено се въртеше на стола си. Фарнсуърт сложи ръка на устните си, за да прикрие усмивката. Пинчър отвори уста да отвърне. Но явно не можа да измисли нищо.

– Сигурна ли си, че си чула правилно, Виктория? – попита Стив и отвори очи. – Сигурна ли си, че Пинчър не е казал на Глория, че иска да изяде обяда си от задника на Цинкавич?

– Стив, ти не се меси – нареди му тя.

– Слушам, мадам.

– Това не е шега. Господин Пинчър току-що извърши нарушение на федерален закон. Ако Глория пожелае, може да подаде оплакване в Дисциплинарната комисия и в Комисията по етика, аз също мога да го направя. Така че, господин Пинчър, ако решите да рискувате, можете да продължите с женомразките си забележки.

– Оха! – провикна се Стив, като биеше с ръце по масата. – Рей, можеш да се гавриш с мен до посиняване. Но съдружничката ми е по-добра от теб. Ще ти отреже топките и ще си ги закачи на ушите.

Съдружничката ми, помисли си Виктория. Точно така я беше нарекъл Соломон. _Моята съдружничка._

Съдружникът ми, помисли си Стив. Точно така го беше нарекла.

„Ако смятате само да обиждате съдружника ми…“

След като го беше тръшнала на стола, беше скочила да го защитава. Вместо той да защитава нея. Но нима лъвицата не беше по-свирепа от лъва?

– Добре – каза Пинчър, който беше възвърнал способността си да говори. – Двамата добре се позабавлявахте. – Той кимна на Миранда Купър, тя отвори една кутия, извади десетина лъскави фотографии и ги плъзна през масата към тях.

Стив и Виктория погледнаха първата. Мъж и жена на мостика на огромна яхта. Жената се беше разположила на капитанския стол, а мъжът стоеше между разкрачените й крака, и двамата бяха голи. Снимката беше заснета с дългофокусен обектив, рулят от тиково дърво блестеше, тъмната коса на жената се развяваше от вятъра. Хванати на калъп. Лицето на жената се виждаше ясно. Катрина Барксдейл. Мъжът беше с гръб към камерата. Цепката на задника му беше на пълен фокус.

– Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато им покажем това? – попита Пинчър.

– Вероятно ще се почудят кой кара лодката – отвърна Стив.

На следващата снимка се виждаше лицето на мъжа. Чет Манко, много ясно. Очите му бяха затворени, ръцете му държаха Катрина за задника. После следваше нагледно ръководство по пози кама сутра – Катрина яхнала Манко каубойската; той я надвесил над перилата; кучешката; легнали на палубата в добрата стара мисионерска поза. На последната снимка се виждаше как Катрина беше налапала Манко.

– Харесва ли ти шоуто, Соломон? – попита Пинчър.

– Какво толкова? Не нарушават никакви закони, освен може би забраната за сондиране в близост до брега.

– Какво беше това, дето го каза на заседанието по гаранцията? „Катрина обича Чарлс“? Ще си вземеш думите обратно, Соломон.

– Е, развявала си е оная работа – отвърна Стив. – Това не значи, че е убила съпруга си. По дяволите, той е имал мотив за убийство, не тя.

Пинчър се обърна към Фарнсуърт.

– Дел, знаеш ли какво си мисли Соломон точно сега?

Фарнсуърт посочи една от снимките, която показваше сочния задник на Катрина.

– Вероятно се чуди как да се добере до това.

– Иска да разбере как сме се добрали до снимките и с какво друго разполагаме?

Стив отвърна:

– Вероятно Чарлс Барксдейл е наел частен детектив, а детективът е наел лодка.

– Бинго!

– Предполагам също така, че е сложил подслушвателни устройства на телефоните и в спалните.

– И какво мислиш, че има на записите?

Виктория се намеси:

– Няма значение. Записите не могат да послужат за доказателство пред съда, ако Катрина не е знаела, че я записват.

– Но ще послужат на „Маями Хералд“ – каза Пинчър. – Искът ви относно записите ще бъде разгледан ден преди избора на съдебни заседатели. Може съдията да не разреши те да бъдат използвани, може и да разреши. И в двата случая те със сигурност ще излязат на първа страница на вестниците.

– Надявам се, че сте ни направили копия – каза Виктория.

– Нещо повече – Пинчър кимна към Глория Мендес, тя отвори куфарчето си и извади преносим касетофон.

– Касета А–12 – заяви Глория. – Голямата спалня на Барксдейл, единайсет часа и три минути вечерта, две седмици преди убийството.

– Обвинението в убийство – поправи я Виктория.

Глория натисна бутона. В продължение на няколко секунди се чуваше само Шаде, която пееше „Sraooth Operator“. После се чу сънен женски глас:

– Иска ми се Чарли да остане там по-дълго време.

Мъж изсумтя:

– А…

– Не знаеш какво ми е. Цялата настръхвам от него.

Беше гласът на Катрина. В това нямаше никакво съмнение.

– Аха – мъжът напредваше, вече каза цяла дума.

– Мисли се за толкова умен. С тези негови книги и поеми.

– Поезията е за педалите – пак мъжът. Работнически акцент от Бостън. Чет Манко.

– Понякога ми се иска просто да изчезне – каза Катрина.

– Ако искаш господин Би да го няма, няма да го има.

Четирисекундна пауза.

Шаде пееше.

– Идеята не е добра, Чет. Ако скъсаме, а ченгетата душат наоколо, може да се изнервиш и да сключиш сделка.

– Зарязваш ли ме?

– Гледах го по телевизията в „60 минути“. Гаджето на жената я издава за убийството, което са извършили заедно.

– Защо ме зарязваш?

– Не те зарязвам, Чет. Просто казвам, че двама души са много за едно убийство.

Пак Шаде.

Отново тишина и Глория Мендес натисна „Стоп“.

Виктория попита:

– Това ли ви е доказателството? Чет Манко предлага да убие Чарли и Катрина казва „не“.

– Не бързай толкова, Виктория – каза Стив. – Мисля, че тя е в ръцете им.

– Така ли? – невярващо.

– Да, мисля, че е престъпление да слушаш Шаде, докато правиш секс.

– Не сте толкова тъпи – намеси се Пинчър. – Манко казва, че ще убие съпруга й. Тя казва не, ще го направи сама.

– Не казва – отвърна Виктория.

– Подразбира се, когато заявява, че двама души са много за едно убийство.

– Типично доказателство в стил „Пинчър“ – Стив поклати глава. – Догадка от нещо, което се подразбирало и отгоре на всичко инсинуация.

Но Стив изобщо не мислеше така. Мислеше за четирисекундната пауза между предложението на Манко да убие Чарли и отхвърлянето с половин уста на идеята от Катрина. Постави се на мястото на съдебните заседатели. Една невинна жена би трябвало да каже: „В никакъв случай, Чет“. И би трябвало да доловиш гнева в гласа й. Но с паузата изглеждаше така, сякаш тя спокойно обмисля предложението и накрая отговаря нещо от сорта на: „Не ти вярвам, Чет. Ако ще убивам съпруга си, ще го направя сама.“

Съдебният заседател Стив реши, че Катрина е жена, която може и да е възнамерявала да убие съпруга си. Но адвокатът Стив вярваше на шестото си чувство. Не смяташе, че Катрина притежава злината, необходима за такава работа. Много ясно, че беше плиткоумна, алчна и шавлива, но убийца? Това беше голяма крачка и той не смяташе да я направи. Все още не.

– Имаш да свързваш много точки, Рей – каза Стив.

– Има и още нещо, което не знаеш. След като открива, че жена му се чука с друг, Барксдейл отива при адвоката си и му казва да подготви документи за развод.

Миранда Купър им подаде юридически документи, върху които пишеше: „Иск за бракоразводно дело“.

Стив не беше подготвен за това. Знаеше за Манко, така че чук-чук снимките не го изненадаха. Но Катрина никога не беше споменавала за развод.

– Няма подаден иск за развод – отвърна той.

– Не съм казал, че има – отвърна Пинчър. – Дел, кажи му. Явно клиентката му нищо не му е казала.

Фарнсуърт седна изправено.

– Барксдейл казва на Катрина, че знае за Манко и иска развод. Дамата не се радва на новината. Според предбрачното споразумение тя не получава нищо. Но ако Чарли умре, докато са женени, тя получава една трета от състоянието му.

– На това му викаме мотив – тонът на Пинчър беше снизходителен.

– Тя го моли да прошка – продължи Фарнсуърт. – Кълне се, че още го обича и ще зареже Манко. Подмамва Барксдейл в леглото за любимата му извратена игричка. И тогава го убива.

– Ако продължавате да мислите, че е нещастен случай – добави Пинчър, – погледнете доклада от експертизата относно човешкия фактор.

Миранда Купър извади още един документ.

– Не е възможно някой да се удуши случайно с този уред – каза Пинчър. – Барксдейл е трябвало само да се наведе напред, за да разхлаби яката. Но не е можел да го направи, ако тя го е притискала надолу, докато е лежал, вързан с разперени ръце и крака на леглото.

– Какво предлагате? – попита Виктория.

– Какво те кара да мислиш, че ще предлагам нещо? – попита Пинчър.

– Уводната ви лекция за начинаещи прокурори: „Никога не излагай доказателствата си пред защитата, освен ако не искаш споразумение.“

– Правилно – Пинчър се обърна към Глория и Миранда.

– Надявам се, че и вие двете слушате толкова внимателно, колкото госпожица Лорд. – Той извади лавандуловата си кърпичка от джоба, размаха я, после отново я сгъна и я пъхна обратно. – Убийство по непредпазливост. Дванайсет години, излиза след девет.

Стив извади физиономията си на стар покерджия. Трябваше да говорят с клиента си, преди да решат.

– Спомням си и още нещо, което казахте по време на лекцията – обади се Виктория. – Вършете си работата в съда и не се пазарете. Проверете свидетелите си и разкарайте тези, които могат да ви подведат. Никога не предлагайте споразумение, освен ако в доказателствата ви няма слаба брънка.

– Вие сте отличничка, госпожице Лорд – каза Пинчър.

– Страх ви е да не загубите. Още не знам защо, но ще разберем. Дотогава можете да си навиете споразумението и да си го заврете някъде.

Охо, помисли си Стив. Откога стана каубой?

Рей Пинчър повдигна едната си вежда и изправи глава, сякаш се опитваше да прецени дали се беше провалил с предложението си.

– Соломон, май трябва да кажеше на новопокръстения си съдружник, че в момента може би се надценява.

– Нищо не мога да й кажа Рей. Инстинктите й са по-добри от моите.

„Дръж се мъжки. Никога недей да противоречиш на съдружника си в лицето на врага.“

– Предложението ми е валидно до утре на обяд – после с изражение, гладко като изгладената му лавандулова риза, Пинчър се изправи и с погребална усмивка рече: – Ще ви придружа до входа.

Стив и Виктория събраха доказателствата и излязоха от конферентната зала след Пинчър, който ги поведе към асансьора. На половината път по коридора с метални врати и мокет щатският прокурор посочи една затворена врата.

– Преди да си тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.

На табелката на вратата пишеше:

M frame

Джон Цинкавич

Отдел „Семейни грижи“

– Нямаш ли други врати? – попита Стив. – Някоя с кола отзад? Или с екскурзия до Акапулко?

32.

Покойният Руфъс Тигпен

– Току-що отхвърли споразумение, без да се консултираш с клиента ни, а? – попита Стив.

– Катрина ще направи каквото й кажа – отвърна Виктория. Стояха пред вратата на Цинкавич.

– Беше ужасно арогантно.

– Да. Звучи като нещо, което ти би казал.

– Това е минало. Реших да заприличам на теб.

– Не ставай прекалено принципен. Имаме да водим дело за убийство.

– Е, и?

– Не се дръж като страхливец, Стив.

– Боже, създал съм чудовище!

– Не съм се отказала от моралните си принципи. Просто ставам по-прагматична. – Тя почука два пъти на вратата и завъртя топката преди някой да каже „Влез“.

Джак Цинкавич, разплут и безформен, седеше на стола зад обичайното метално бюро, близо до ръката му имаше кутия, пълна с понички. Мъж в оранжев гащеризон седеше на стол с права облегалка, глезените му бяха закопчани с белезници.

Покрай стената имаше картонени кутии, претъпкани с дела на малолетни, остатъци от безкрайни семейни несгоди в Маями. На перваза на прозореца имаше една дузина плюшени животни, играчки за малките свидетели, които се тълпяха тук заедно със социални работници, временни настойници и ченгета.

– Виж кой е тук! – провикна се Цинкавич и грабна една поничка с глазура. – Умникът и принцесата.

– Какво искаш? – попита Стив. – Имаме много работа.

– Познаваш ли този човек, Соломон? – Цинкавич посочи с поничката мъжа със затворническия гащеризон.

Стив го погледна. Гонеше четирийсетте. Бръсната глава.

Затворническа бледност и грозен белег. – Никога не съм го виждал. Какво е направил?

– Трафикант на кокаин. Вчера са го хванали. Присъди за автокражби, домашно насилие. – Цинкавич захапа поничката и продължи да говори с пълна уста. – Ами ти, Тигпен, познаваш ли този кретен?

Мъжът с оранжевия гащеризон се размърда.

– Това е езичникът – каза той.

Цинкавич облиза захарта от устните си.

– Имам една добра и една лоша новина за теб, Соломон. Добрата новина е, че Руфъс Тигпен не е мъртъв. Лошата е, че може да свидетелства срещу теб.

– За какво? Не го познавам.

Тигпен вдигна свободната си ръка и обърна глава. Възморав белег се спускаше като замърсен поток от върха на главата му чак до хрущяла на ухото.

– Разби ми черепа, шибаняко. В нощта, когато отвлече момчето.

Стив си го спомни: побъркания овчар с извитата гега. Имаше дълга брада и коса до раменете и миришеше като мокро куче.

Какво му повтаряше вечно баща му: „Миналото се лепва на човека като кал по подковани обувки.“

– Господин Тигпен е жертва на агресивното ти поведение – каза Цинкавич. – И доста убедителен свидетел.

– Стив Соломон не е агресивен човек – заяви Виктория.

„Моята вярна съдружничка! Скача да ме защити.“

– Вие не го познавате добре, госпожице Лорд – отвърна спокойно Цинкавич. – Отскоро сте с него, нападна ме в съдебната палата. А когато е отвлякъл детето…

– Спасих Боби – поправи го Стив.

– Тихо – прекъсна го Виктория. – Остави на мен.

– Независимо от мотивите му – продължи Цинкавич – той е нанесъл тежка телесна повреда, счупил е черепа на господин Тигпен. Въпрос на време е да започне да излива яростта си и върху момчето.

– Това са глупости! – Стив направи крачка към Цинкавич, но Виктория го сръчка в ребрата и той спря.

– Виждате ли – Цинкавич размаха покрития си с пудра захар пръст към Стив. – Представляваш непосредствена заплаха за племенника си. Отказваш му медицинско лечение. Влачиш го на аутопсии. Представата ти за домашно обучение се свежда до абонамент за „Плейбой“. – Дебелите му бузи се разтегнаха в мазна усмивка. – Често казано, Соломон, според мен ще ти е трудно да осиновиш пудел, камо ли дете.

Стив кипеше вътрешно, но следваше заповедите на съдружничката си. Щеше да държи голямата си уста затворена. Но не можеше да разбере защо Цинкавич разкриваше доказателствата си. Също като Пинчър. Двете дела нямаха нищо общо помежду си, но сякаш имаше нещо нагласено във всичко това.

„Преди да тръгнеш, Соломон, един човек иска да те види.“

– Стив Соломон е идеален родител за Боби – отвърна Виктория. – Мога да го потвърдя.

– Аз пък имам свидетел, който ще ви обори и ще свидетелства, че господин Соломон не става за родител – изстреля в отговор Цинкавич.

– Кой? – попита Виктория.

Цинкавич се ухили.

– Според правилата не съм длъжен да ви го кажа.

– Ако знаеше името на свидетеля си предварително, израз на добра воля е да ни го кажеш – каза Виктория.

– „Израз на добра воля“? Вие нова ли сте? – Цинкавич се разсмя и коремът му се разтресе, като копчетата на ризата му едва не изхвърчаха. – Тук не пипаме с кадифени ръкавици. Сграбчваме право за гърлото.

– Ако това е всичко, ние ще тръгваме – каза Виктория.

– Има още нещо – каза Цинкавич и натисна копчето на интеркома. Миг по-късно едно униформено ченге дойде и помогна на Тигпен да стане от стола си.

– Длъжник си ми, шибаняко! – изръмжа той, като погледна Стив право в очите, докато влачеше крака към вратата и белезниците му подрънкваха.

Цинкавич си взе още една поничка, този път шоколадова със захарни пръчици отгоре. За Стив, истински пурист по отношение на поничките, това беше прекалено, все едно да сложиш червило на Мона Лиза.

– С оглед на нетърпящите отлагане обстоятелства, че малкият Робърт живее в изключително опасна обстановка – добави Цинкавич. – Изместих делото по спешност за другия понеделник.

– Невъзможно! – каза Стив, нарушавайки обета за мълчание. – Подадохме иск делото „Барксдейл“ да се гледа по бързата процедура. В понеделник започва процесът.

– Затова заседанията са насрочени от шест до десет вечерта.

– Не става. Вечерите ми трябват, за да се подготвя за следващия ден.

– Не и ако се споразумеете за присъдата. Разбрах от достоверен източник, че господин Пинчър ти е направил щедро предложение.

– Значи такава била играта. Какво получавам, ако изтъргувам Катрина?

Цинкавич поклати глава и се престори на учуден:

– Ако намекваш, че е танто за танто…

– Хайде, казвай, какво е? Боби? Разменяте Катрина за Боби ли?

Цинкавич подбираше думите си толкова внимателно, колкото бижутер – диаманти:

– Евентуално мога временно да предложа споделена опека и ти да станеш настойник.

– Какво, по дяволите, значи това?

– През седмицата в държавно заведение, през празниците с теб. След няколко месеца на изследване и лечение Робърт може да живее изцяло при теб.

– Мислех, че съм прекалено опасен – каза Стив.

– Ще ходиш на терапия и ще има редовни посещения от „Семейни грижи“, но без излишен тормоз.

– Каква скалъпена история!

– Има за всекиго по нещо – каза Цинкавич. – Господин Пинчър печели делото „Барксдейл“, а ти – племенника си.

– Прав бях за теб, Цинкавич.

– Стив, недей – предупреди го Виктория.

– Надуших те, че си двуличник още от първия ден – каза Стив, като пристъпи напред. – Блюдолизец. Лъскаш обувките на Пинчър и му напомняш да си вдигне ципа на панталона. Изобщо не ти пука за Боби.

– Стив, остави го – каза Виктория.

– Не, ти не разбираш, Вик. Баща ми мислеше този кретен за голяма работа. Но инстинктът ми не ме излъга. Оказах се прав. Старият Хърбърт сгреши. Знаеш ли колко се радвам?

– Доволен съм, че ще оправите отношенията си като баща и син – отвърна сухо Цинкавич. – Да приема ли, че отхвърляш предложението ми?

– Можеш да заложиш дебелия си задник за това.

– Добре. Честно казано, предпочитам да видя как губиш, а ти ще загубиш. Ще те осъдят за тежка телесна повреда, влизане с взлом и отвличане на дете в окръг Калхун. Ще си загубиш правата, племенника и малкото, което е останало от репутацията ти.

– Някои хора се засрамват от лицемерието си, Амеба, но ти носиш твоето като медал.

– Ако няма друго, господин Цинкавич – каза Виктория, – ще се видим в съда за малолетни другия понеделник.

– Ние?

– Ще представлявам господин Соломон.

Стив я погледна. Какво стана с: „Никога не съм водила дело за настойничество!“

– Водила ли си някога дело за настойничество? – попита Цинкавич.

– Аз съм адвокат, универсален играч съм – каза тя, повтаряйки дословно думите на Стив. – Мога да играя от всяка позиция, не ме е страх нито от делото, нито от отсрещната страна.

Стив усети странна смесица от емоции. Благодарност към Виктория и отчаяние за Боби. Тя се качваше на борда, но дали това не беше потъващ кораб? Ако имаше идея как да спечели делото, с удоволствие щеше да я чуе, защото на него не му хрумваше нищо. Двамата щяха да водят дело за убийство всеки ден и дело за наставничество всяка вечер и доколкото можеше да предположи, щяха да ги размажат и в двете.

Ставаше и още нещо много странно, помисли си той. Виктория започваше да говори като него, а той започваше да мисли като нея.

– Ако се обвържете със Соломон, може доста да си навредите, госпожице Лорд – каза Цинкавич.

– Благодаря за професионалния съвет – отвърна тя.

– Никога няма да успеете в този град, ако хората разберат, че сте адвокат на Соломон или още по-лошо – че сте му съдружничка.

– Не ме е грижа какво мислят хората – отвърна тя. – Няма да жертвам идеалите си, за да постигна нечия чужда дефиниция за успех – после се обърна към Соломон и се усмихна. – Нали така, съдружнико?

Списъкът със задачи на Стив

1. Да благодаря на Виктория (без да се престаравам)

2. Да дискредитирам Равкдрайв. КАК???

3. Да неутрализирам Тигпен. КАК???

4. Свидетелят на Цинкавич. КОЙ Е???

5. Да разпитам бракоразводния адвокат на Барксдейл.

6. Да купя прошуто* (от „Парма“)

[* Италианското название за неварена шунка – prosciutto di Parma. Пармската шунка се сервира нарязана на много тънки парчета. – Б.пр.]

7. Да притисна Катрина със собствените й думи: „Двама са прекалено много за едно убийство.“

8. Да платя на Сеси (със задна дата).

9. Да казвам на Боби, че го обичам (всеки ден).

33.

Истински романтик

– Получи ли доклада на експерта за записа от охранителните камери? – попита Виктория по мобилния си телефон.

– Вчера се обади – отвърна Стив в своя. – Каза ми, че сянката била размазана и в две равнини.

– Тоест?

– Без трета точка не може да направи изчисленията.

– Тоест нито тегло, нито височина?

– Дори не може да каже със сигурност, че е на човек.

– Значи Катрина не е давала сигнал на някого да влезе в спалнята.

– По-скоро Пинчър не може да го докаже – отвърна Стив.

Виктория цяла сутрин беше пресявала файловете с доказателства, а Стив беше хванал телефона и търсеше офис в центъра. Истински офис в някой небостъргач, не мухлясал втори етаж на второкласна модна агенция.

Офис за правна кантора „Соломон и Лорд“.

Сякаш вече бяха спечели делото „Барксдейл“ и бяха прибрали големия хонорар.

Сякаш щеше да продължи да е с него, след като делото приключеше.

Изобщо не искаше да мисли какво ще стане, ако загубят. Или още по-зле, ако загубят и си тръгнат унижени от процеса. Стив Сатъра и Виктория Вината. Един умник от „Маями Хералд“ вече ги беше дисквалифицирал: „Двамата адвокати от Саут Бийч имат прекалено много пясък в обувките и прекалено малко патрони в чантите, за да се справят с нашумяло дело за убийство.“

Ако се провалят, Стив винаги можеше отново да продължи да работи за жълти стотинки. Но какво ще прави тя?

Щеше да заверява сделките с недвижими имоти на Брус, това щеше да прави.

Имаха толкова много работа и толкова малко време, за да я свършат, че нямаше да се видят цял ден. Стив щеше да разпита бракоразводния адвокат на Барксдейл, а Виктория щеше да навре в лицето на Катрина мръсното бельо, което Пинчър душеше.

– Благодаря ти, че се включи в делото за Боби.

– Вече десет пъти ми благодари.

– Не знам какво щях да правя без теб.

– Единайсет.

Утринта беше студена и мразовита, заливът гладък и спокоен. Един норвежки круизър излизаше от канал „Гъвърмънт“ вляво, а над кърмата му се виеше семейство чайки. Когато колите им преминаха покрай Папагалската джунгла, Стив промърмори:

– Съжалявам, че се държах като кретен в началото.

– Сети се за господин Ръфълс, нали? Но нека ти напомня, че така и не плати за химическото чистене.

Сградата на „Маями Хералд“ се извисяваше пред тях. Стив щеше да се отклони от моста на това място и да се спусне по Бискейн Булевард до Флаглър Стрийт, убийствена улица с адвокатски кантори. Виктория щеше да свърне на юг по магистралата до Дикси Хайуей, после да мине по Лежен до Олд Кътлър Роуд и да стигне до дома на Катрина на брега на океана.

– Благодарение на теб може би имаме шанс да спечелим делото за Боби.

– Дванайсет заседатели.

– Наистина разчитам на теб за стратегия. Нямам никаква представа как да дискредитираме Равкдрайв, още по-малко как да се оправя с Тигпен.

– Ще го измислим заедно.

Точно това искаше да чуе.

– Какво знаеш за проекта за аутизъм на Равкдрайв? – Гласът й заглъхваше по телефона.

– Не много – каза Стив. – Каза ми за някаква поведенческа и медикаментозна терапия. Мегавитамини и магнезий, нещо от тоя сорт.

– В съдебния си доклад го нарича „пилотен проект“.

– Е, и?

– Снощи го търсих във всички медицински бази данни, които успях да открия. Нямаше много освен някакви предварителни проучвания, които бяха доста неясни.

Наближавайки Бисентениъл Парк, той загуби колата й от поглед.

– Какво искаш да кажеш?

– Забеляза ли болниците в чужбина в автобиографията на Равкдрайв?

– Спомням си нещо за Аржентина.

– Болница „Педро Мало“ в Аржентина, „Кутволджи Ути“ в Будапеща. Държавна университетска болница в България.

– Значи обича да пътува.

– Пуснах и болниците в търсачката. Помежду им има нещо общо. Фармацевтични компании изпитват нови лекарства и в трите.

– Какво лошо има в това? – попита той.

– Вероятно нищо. Равкдрайв се занимава с изследвания и тестване на лекарства, така че пътуванията в чужбина са напълно обясними. Просто контролът там е много по-занижен.

– От министерството не ти надничат през рамото.

– Точно така.

– Мислиш, че в „Рокланд“ има нещо гнило?

– Няма как да се докаже. Ако имахме време и пари, можехме да наемем експерт, който да провери регистрите им.

– Мога да накарам Кадилак Джонсън.

– Мислиш, че можеш да подкупиш Равкдрайв със сандвичи с пушено свинско филе?

– Кадилак има и други умения.

– Освен ако не е ендокринолог, не знам как може да ни помогне.

– Имай ми доверие. Ще мина през „Суит Патейтоу Пай“ не връщане.

– За какво?

– За свински ребърца.

– Спрях да ям месо.

– Лъжците се пържат във вечен огън.

– Добре. Половин порция с много сос. Но ако кажеш на Брус, ще трябва да ти причиня болка.

– Наша тайна.

– Какво ще накараш Кадилак да направи?

– Нещо не те чувам добре – каза той, макар че я чуваше чудесно.

– Уговорихме се нещо, нали помниш? Играем по правилата.

– Не те чувам – каза той и затвори.

Обмисляше една идея, за която не му трябваше ендокринолог. А някой с човешки умения и известна доза кураж. Способността да отключва ключалки можеше също да е от полза.

Стив знаеше, че Кадилак беше свирил на китара по места, където изпълнителите понякога получаваха нож в корема вместо пари. Беше продавал енциклопедии по къщите. Беше раздавал карти за „Блек Джек“ на един кораб казино. Идеален беше за тази работа.

Ако планът на Стив успееше, можеше да го сподели с Виктория, когато влезеха в съда. Ако се провалеше, той щеше да поеме удара, а не тя.

Петнайсет минути по-късно Стив седеше върху скъп тапициран стол и се опитваше да не разлее кубинското си кафе. Беше в кантората на „Блущейн, Домингес, Грийнбърг и Васкес“. Правната фирма на покойния Чарлс Барксдейл. От петдесет и третия етаж на небостъргач на самия бряг на Флагър Стрий и Бискайн Булевард Стив можеше да види всичко чак до Бимини.