Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 23 страниц)

Освен ако някой мишелов не му препречеше гледката.

Което и стана.

Стив отмести поглед от червеноглавия мишелов с извит клюн към плешивия адвокат с очила половинки.

Мишеловът си седеше върху парапета на прозореца, покрит целия с курешки, адвокатът – на ъгъла на бюро от тиково дърво, покрито с папки.

– Чарли Барксдейл беше истински романтик – каза Сам Грийнбърг, адвокатът.

– Кряс! – изпищя мишеловът.

– В какъв смисъл романтик? – попита Стив.

– Горкият кучи син наистина вярваше в любовта.

Грийнбърг беше шеф на отдел „Семейно право“ във фирмата си – евфемизъм за безмилостни разводи и жестоки войни за настойничество. Гонеше петдесетте, блед, с наднормено тегло, консервативно облечен в сив костюм като банкер. Стив реши, че изглежда като някой, който изпраща сметки за две хиляди и петстотин часа годишно за по петстотин долара на час. Уморен, но заможен.

– Значи Чарли е обичал Катрина? – попита Стив.

– Луд беше по нея – отвърна Грийнбърг.

Мишеловът си държеше човката затворена.

– А и обичаше да има до себе си жена, която да показва – продължи Грийнбърг. – Даваше му самочувствие.

– Нетният му доход не вършеше ли работа?

– Някои мъже обичат да се кичат. Аз съм женен за една и съща жена от двайсет и две години. По-дебела е от мен и е ужасно заядлива, но не бих я сменил за нищо на света. Не бих могъл да си го позволя.

Стив се загледа в снимката на лавицата. Отпусната усмихната жена и три деца, едно на възраст за колеж и две по-малки с блестящи шини на зъбите.

Грийнбърг надникна над очилата си и сниши глас:

– Страхотен секс също.

– Поздравления.

– Не говоря за мен, а за Чарли. След като срещна Катрина, се превърна в ходеща кожена пръчка. „Никой не ми го е надървял така“ и всякакви простотии от този род. Трябваше да го натисна здраво, за да подпише предбрачното споразумение. Каза, че било в разрез с принципите му, разваляло романтиката.

– Кога ви каза, че иска развод?

– Няколко дни преди да умре. Седеше на стола, на който седите сега вие. Беше бесен и само пъшкаше: „Кучката се чука с капитана на яхтата ми. Ще се разведа с нея.“ И така нататък. Но наистина страдаше. Точно диктувах молбата и на него му прилоша, отиде до тоалетната и повърна. Казах му да дойде на другия ден, документите щяха да бъдат готови, само да ги подпише.

– Но той така и не дойде.

– Не.

Грийнбърг се отдръпна от бюрото си и се облегна на кафявия си кожен стол с висока облегалка. На перваза на прозореца мишеловът пристъпи от крак на крак, разпери криле и пак ги прибра. Умни птици, зимата на лешоядите в Маями, хранят се с остатъци от бургери, кубински сандвичи и от време на време с по някой наркопласьор, натъпкан в контейнера за боклук. Рееха се до безкрай над съдебната палата и спяха по первазите на канторите в небостъргачите, като даваха повод за безкрайни вицове за адвокати.

– Обадих се на Чарли, когато не дойде на срещата – каза Грийнбърг. – Каза, че му било поразминало, щял да дойде след няколко дни. Когато не дойде, изпратих молбата по куриер до офиса му. Вместо да я подпише, той надраскал някаква глупост на допълнителната клауза и ми я върна обратно.

– Каква глупост?

– Поема или хайку, нещо от сорта.

– Мога ли да я видя? – Върху фотокопието на молбата, което Пинчър им показа, нямаше ръкописни бележки.

Грийнбърг отиде до един шкаф от тиково дърво.

– Чарли се мислеше за творец, а не за човек, който строи небостъргачи на незастроени парцели. Когато ми плащаше, обикновено пишеше някакво стихотворение на чека.

Навън вятърът заблъска с всичка сила по стъклата на прозорците и мишеловът скочи от перваза и се понесе към Флейгър Стрийт. В полет, с разперени крила а ла Яо Минг*, черната птица изглеждаше голяма като самолет.

[* Американски баскетболист. – Б. пр.]

Грийнбърг издърпа тънка папка от чекмеджето и го подаде на Стив, който бързо намери оригиналната молба за развод. Обърна на последната страница и видя обичайната юридическа формулировка: „Във връзка с това ищецът моли съдът да се произнесе по това бракоразводно дело.“

Върху него беше надраскано на ръка:

И дожънеше се гавра таена…

Его-жаден и вършее сатана,

а жена в огън и ада тресеше.

– Какво означава това? – попита Стив, напълно объркан.

– Идея нямам. Но както казах, Чарли…

– … е бил истински романтик, разбрах.

Стив отново погледна поемата. Какво, по дяволите, значеше тя? И защо беше написана на молбата за развод? Искаше му се и Виктория да е тук. Може би тя щеше да разбере.

– Попитахте ли Барксдейл какво означава това?

– Обадих се по телефона на другия ден – отвърна Грийнбърг. – Но Чарли нямаше как да вдигне. Беше мъртъв.

Виктория седеше във всекидневната на Барксдейл и наблюдаваше Катрина, която прелистваше лъскавите снимки на мача по борба между нея и Чет Манко.

– Ако знаех, че ще ме снимат, щях да си направя кола маска на триъгълника – каза Катрина и се намръщи.

Виктория пъхна касетата в преносимия касетофон.

– Честно казано, тревожим се повече от аудиозаписа.

Шаде запя, но Катрина продължаваше да разглежда снимките.

– Боже, изглеждам толкова изхабена! Слънцето по крайбрежието не прощава.

Виктория се въздържа да не й каже, че ще изглежда още по-зле след няколко години в затвора.

– Кат, искам да чуеш това.

Катрина присви рамене и преметна косата зад гърба си. Носеше къса рокля на черно-бели кръстчета, която Виктория беше виждала в „Сакс“. „Баленчиага“ – хиляда шестстотин и петдесет долара. Черни сандали с каишки през глезена и месингови висулки. „Джузепе Дзаноти“, шестстотин кинта поне. След като Шаде престане да пее за мъжа с ангелски очи, но с леденостудено сърце и след като Манко спря да пледира за убийство, Катрина отново присви рамене.

– Какво толкова има? Нали ме чу. Казах на Чет да забрави за това.

– Пинчър ще каже, че записът показва, че си обмисляла предложението на Манко и че след това си убила съпруга си без помощта на Чет.

– Това е абсурдно!

– Говорили ли сте с Манко и друг път да убиете Чарли?

– Естествено. Чет не се отказваше. Беше измислил план. Следващия път, когато прекосявахме Гълфстрийм, щеше да хвърли Чарли през борда и да каже, че е било нещастен случай. – Тя потръпна. – Уплаших се от мисълта, че Чарли може да бъде изяден от акулите, и казах на Чет да млъкне и повече да не ми говори за това.

Виктория се опитваше да прецени клиентката си. Дали Катрина казваше истината? Къде беше човешкият детектор на лъжата, когато толкова се нуждаеше от него?

Мобилният й телефон иззвъня. Беше Стив, каза й, че няма да има време да вземе ребърца, но щял да мине през италианския деликатесен магазин на път за вкъщи. Отговори му да забрави за храната, как минало с бракоразводния адвокат?

– „А жена в огън и ада тресеше“ – отвърна той.

– Моля?

Той й прочете поемата и тя си я записа. Не, и тя нямала представа какво означава.

– Чарлс Барксдейл иска да ни каже нещо – отвърна Стив. – И е по-добре да разберем какво е то преди Пинчър.

– Какво значи „гавра“? – попита Катрина, след като Виктория й прочете стиховете.

– Унижение. Накърнено достойнство.

– За изневярата ли става дума?

– Нямаш ли представа какво е искал да каже Чарлс? „Гавра таена“, „его-жаден“, „жена в огън“?

– Дано да не е имал предвид мен.

– Помисли, Кат. Казвал ли е Чарлс някога подобно нещо?

Пак присвиване на раменете, пак отмятане на косата.

– Чарли все цитираше от книгите и се перчеше. Пишеше разни неща и ги наричаше поезия. Никога не казваше директно какво мисли.

– Именно затова е поезията.

– Именно затова никога не съм я харесвала. Аз просто казвам каквото мисля и толкова.

34.

Прошуто и пъпеш, сладко и солено

– Много тънко режеш прошутото – каза Виктория.

– Откога някой на име Лорд е толкова сведущ на тема прошуто? – попита Стив.

– А твоето име, Соломонте?

Стояха един до друг край плота в кухнята му. Той внимателно приготвяше _брускети ал прошуто_, а тя го надзираваше.

– Евреите и италианците разбират от храна – каза той. – Това е първокачествено прошуто от Парма. Трябва да е тънко като хартийка, за да се топи върху езика.

Виктория наблюдаваше как Стив реже розовото месо с прецизността на хирург. Навън слънцето беше залязло и вятърът удряше листата на палмите в прозорците.

– Когато бях дете, майка ми сервираше прошуто върху пъпеш като ордьовър на официалните си вечери – каза тя.

– Страхотна комбинация. Сладко и солено.

Като нас двамата, помисли си тя. После пропъди тази мисъл.

– От колко време готвиш?

Той я погледна укорително:

– Знам какво правиш.

– Какво?

– Този внезапен интерес към храната. Опитваш се да ме откъснеш от делата.

„Хвана ме. Наистина ли ме познава толкова добре?“

– Трябва да подготвим Боби за даването на свидетелски показания – каза той.

– Сигурен ли си, че искаш Боби да свидетелства!

– Трябва да каже на съдията, че иска да остане при мен.

– Но това е рисковано. Когато Боби се притесни, кой знае какво може да каже.

Стив обели една скилидка чесън с пръсти.

– Тук ще трябва да се наложа като по-старши. Боби ще свидетелства.

– Аз мога да съм по-обективна от теб.

– Но аз съм заложил повече, така че аз решавам. Пък и интуицията ми подсказва, че ще се справи много добре.

– Пак ли?

– Непрекъснато ти повтарям, вслушвай се във вътрешния си глас.

– Моят вътрешен глас ми подсказва, че съм гладна. – Тя посочи тънките бели ивички, които минаваха по месото. – Това сланина ли е?

Той отново я изгледа изпитателно.

– Не сменям темата – възпротиви се тя. – Питам, защото гледам какво ям.

– Само колкото за вкус.

Изкушена, тя грабна едно тънко парченце месо, лапна го и затвори блажено очи.

– Ммм, вкусно! – Взе по-голямо парче, постави го на езика си и замърка: – Много вкусно…

– Ако го направиш още веднъж, ще те съдя за сексуален тормоз.

Тя лапна пръста си, облиза го, за да се наслади за последно на аромата и каза:

– Вкусно. Съди ме, Соломон – взе една скилидка чесън, разгърна я върху парче чиабата. – Ще топлиш ли хляба?

– Няма да го топля, ще го изпека. Грилът го прави хрупкав. Добрата храна е комбинация от вкусове и консистенция. Като прошутото с пъпеш на майка ти.

– Противоположностите понякога много добре си пасват – каза тя.

Той я погледна, но не пое топката и не хукна с нея.

– Доколкото разбирам, двамата с Брус не готвите много.

– Не ме бива в кухнята, а Брус си пада най-вече по кисело мляко и зеленчуци.

– За мен яденето е чувствена наслада. Запълва липсата на останалите.

– Без тези номера, Соломон. Как е съдебната стенографка с руднициците?

– София? Не се виждаме вече.

– Защо?

Той повдигна рамене.

– Нямаше за какво да си говорим.

– Говорите? Възможно ли е да порастваш пред очите ми?

– Не, това е само временна фаза.

– Обади ли се на Джаки?

Той сипа зехтин върху намазаната с чесън чиабата и я сложи върху грила.

– Ще й се обадя, когато ми остане време.

Толкова добре умееше да увърта в съдебната зала и толкова прозрачен лъжец се оказа в кухнята!

Минутка по-късно той махна чиабатата от грила, добави прошутото и още няколко капчици зехтин. Тя отхапа и остави букетът от вкусове да обвие езика й.

– О, чудно е!

В същия миг Виктория се почувства виновна. Трябваше да е у Брус още преди час. Какво щеше да каже той, ако знаеше, че нагъва парче месо?

„Животинска плът! Яла си животинска плът!“

Добре де, Брус може да е малко догматичен, помисли си тя. Малко властен, ако трябва да сме точни.

– Не се наяждай с ордьовъра – каза Стив. – Канена си на вечеря.

– Съжалявам, но не мога.

– Паста с миди и скариди в сос путанеска.

– О! С аншоа ли?

– И каперси, и маслини.

– Звучи страхотно, но обещах на Брус…

– Е, няма проблем.

Но тя видя разочарованието в очите му.

– Брус ужасно се притеснява от този студен фронт. Утре се очакват слани – почувства се още по-неловко. Като че ли дължеше на Соломон обяснение защо отиваше в къщата на годеника си.

– Разбирам. Няма значение.

Тя използва една салфетка, за да изтрие следите от прошутото от устните си. Щеше да лапне едно две дражета „Тиктак“, преди да целуне Брус.

– Ще се оправиш ли?

– Всъщност изживявам лична драма. Не знам какво да ти подаря за сватбата.

– Аха!

– Госпожа и господин Гуакамоле, двойката, която си има всичко.

– Искаш да си го изкараш на мен ли?

– По-скоро искам просто да си го изкарам.

– Тревожа се за теб, готвачо.

– Не става дума за мен. – Той изнесе истинско представление, докато режеше пресни смокини, за да украси чинията с брускети. – Не бива да се занимаваш с недвижима собственост.

– Ще го взема под внимание.

Такова бебе е, помисли си тя. Защо просто не го каже: _Не се омъжвай за Брус._ Как Стив беше отбелязал толкова точки, ако така се страхуваше да не се провали? Или начален удар се крадеше по-лесно от сърце?

– Чаша вино преди да тръгнеш? – каза той. – Имам страхотно шардоне в хладилника?

Тя отвори хладилника, видя бутилката и прочете на глас:

– „Арно Енте Пулини Монтраше Ле Рефер“. Леле! Това си го бива. Изненадваш ме.

– Един клиент ми го носи от Франция.

– Вносител на вина. Суперклиент!

– По-скоро докер на пристанището в Маями.

– Крадено ли е?

– Технически – загубено по пътя.

Тя издърпа бутилката и видя нещо друго отзад. Неотворена кутия зелева салата и пай от сладки картофи, и двете от закусвалнята на Кадилак. Погледна датата на кутията със зелева салата.

„От днес е!“

Стив й беше казал, че няма да има време да мине през Кадилак. Защо му беше да я лъже? Опита се да мисли като него, да проследи завоите на криволичещата пътека, по която се движеше.

„Защото планира нещо незаконно!“

Затвори хладилника, намери тирбушон в чекмеджето и тръгна да отваря бутилката.

– Онова твое правило, да казваш винаги истината на адвоката си…

– Какво за него?

– Аз съм ти адвокат. Какво сте забъркали с готвача?

– С Кадилак ли? Нищо.

– Не на мен тия, Соломон.

– Трябва да ми се довериш за това.

– Проблемът е, че не мога. Виж, искам да спечеля, но предпочитам да не ме лишат от адвокатски права междувременно.

– Именно затова е по-добре да не знаеш всичко.

„По дяволите, наистина ли очаква да си обърна главата на другата страна?“

– Само изравнявам терена – поясни той.

– С гребло? Или с булдозер?

– Моля те, Виктория, престани.

– Ти престани. Не можеш да криеш неща от мен. Не го приемам.

Точно тогава Боби влезе в кухнята. Щеше да го върти на шиш малко по-късно.

– Здравейте! – каза Боби, приближи се към барплота и си взе парченце прошуто. Носеше обичайната си униформа – развлечени шорти и тениска на „Маями Хийт“ с горяща баскетболна топка, която попада право в коша.

– Трябваше да се прибереш преди мръкване – каза Стив.

– Не съм бебе – отвърна Боби.

Виктория извади тапата от бутилката с вино.

– Боби, трябваше да си облечеш пуловер. Навън е студено.

– Само момичетата носят пуловери.

– Слушай какво ти казва Виктория, хлапе – намеси се Стив, докато пускаше вода върху гевгира, пълен с пресни скариди. – Къде беше?

– Карах колело.

– Без каска?

– Ти като момче носил ли си каска?

– Протестирам, неуместен въпрос – отвърна Стив.

– Приема се. – Виктория наля две чаши вино. – Носи си каската, Боби.

– Боже, защо ми се нахвърляте в един глас и двамата?

– Защото те обичаме – каза Виктория.

Изненада се сама на себе си. Да каже подобно нещо!

„Ние те обичаме.“

Като че ли бяха двойка. Остави чашата с вино.

– Трябва да тръгвам. До утре, момчета!

– До утре!

Тя си облече шитото по поръчка черно кожено яке.

– Стив, утре ще поработим върху поемата, нали?

– Каква поема? – попита Боби.

– Наистина ли вярваш, че Катрина не знае какво означава? – попита Стив.

– Абсолютно. Не я бива много с алегориите и метафорите.

– Каква поема? – попита отново Боби.

Стив взе един нож и започна да чисти скаридите.

– Нещо, което Барксдейл е написал. Не те засяга.

– Защо не?

– Защото не бива да те замесвам в делата си.

– Малко е късно за това, чичо Стив.

Стив погледна към Виктория, тя повдигна рамене и той изрецитира:

И дожънеше се гавра таена…

Его-жаден и вършее сатана,

а жена в огън и ада тресеше.

– Супер! Всеки стих има по двайсет и една букви – каза Боби.

– Не бях забелязал.

– Тогава вероятно не си забелязал, че и буквите са едни и същи.

– Какво! – Стив беше удивен. – Искаш да кажеш, че това е анаграма?

– Да – отвърна Боби, като си взе още една брускета.

– Боби, какво друго може да означават буквите, ако са подредени по друг начин.

Боби започна да преиграва, сбърчи чело, затвори очи:

– Много неща.

– Но на нас ни трябва едно-единствено – каза Стив. – Послание към Катрина. Нещо такова.

– Нарича се „основа“, чичо Стив. Използва се за образуването на всички останали.

– Помогни ни, Боби. Какви други фрази виждаш?

– Не се излагайте. Има стотици, дори хиляди.

– Хайде, хлапе!

– Гладен съм. Може ли да го оставим за по-късно?

– Боби, много е важно!

– Ще го направя в замяна на чаша вино.

– Не става. Какво друго виждаш? Някаква фраза с „жена“ или „съпруга“?

Боби се нацупи.

– Можем да използваме някоя компютърна програма – предложи Виктория.

– Не, не, не, не, не – изтананика Боби. – Искам аз да го направя.

– Събери си ума – каза му Стив и в гласа му пролича раздразнение. – Искаш ли да помогнеш или не?

– Майната му! – извика Боби.

– Спокойно! – каза Стив.

– Майната му! Майната му! – Боби грабна шепа скариди и ги хвърли с все сила, те се разпльоскаха по шкафовете. – Не те е грижа за мен! Изобщо! Никак! – Люлееше се напред-назад с размътен поглед.

– О, Боже – въздъхна Стив. – Кога яде за последен път?

– На кой му пука? На кой му пука?

– Кръвната ти захар е спаднала. Нали знаеш, че трябва…

– Не ти пука! Не ти пука!

– Стига, Боби. Успокой се.

– Не ти пука! Не ти пука!

– Боби, теб наистина много те бива с анаграмите – каза нежно Виктория – и наистина оценяваме помощта ти.

Очите на момчето се пълнеха със сълзи.

– Само затова ли ви е грижа, защото ви помагам?

– Разбира се, че не. Ти си чудесно момче. Чувствително и мило.

– Не съм лигльо – една сълза се стичаше по бузата му.

– Не, не си. Ти си силно момче и искам да бъда близо до теб, за да видя как ще се превърнеш в истински мъж.

– Наистина ли? – Боби обърса сълзата с опакото на ръката си.

– Гледай! – каза Стив, взимайки пример от Виктория. Грабна шепа скариди и ги хвърли по шкафовете. Две или три се залепиха, а останалите се пръснаха по пода.

– Супер! – Боби сграбчи шепа скариди, запрати ги към стената и започна да се киска.

– Има още малко – каза Стив.

– Виктория е на ред – каза Стив.

Тя грабна няколко скариди и ги залепи на шкафа.

Боби се разсмя.

– Хвърляш като момиче.

Стив постави ръка на врата на момчето и го стисна.

– Знаеш ли какво, хлапе?

– Какво?

– Никой баща не е обичал сина си повече, отколкото аз те обичам теб.

Боби гушна Стив през кръста с двете си ръце. Стив го прегърна през раменете.

– Мисля, че знам основата на анаграмата, чичо Стив.

– Сигурен съм.

– Искаш ли да ти я кажа?

– Не, искам да се погушкаме още малко.

– Хайде, чичо Стив.

– Може да почака до утре. До другата седмица. До другия Бар-Мицвах.

– Сега!

– Добре, хлапе, казвай.

– „И сега жената е довършена“ – каза Боби. – Това е първоначалната грама. „И сега жената е довършена.“

35.

Беглецът

– В събота сутринта всички синоптици, мъже и жени, се надпреварваха да съобщават за полярния фронт, който се спускал на юг.

– Внимавайте, идва студ! – викаха говорителите.

Стив гледаше истерията по телевизията, облегнат на барплота в кухнята, и режеше една карамбола, жълт звездовиден плод, който растеше по дърветата наоколо. На екрана Рикардо Санчес, гуруто на Канал 4, се беше увил в анорак. Застанал пред един напоителен канал, Санчес държеше микрофона в ръка с ръкавица и интервюираше хубав рус мъж с кожено пилотско яке и бял шал. Брус Бигбай изглеждаше като авиатор от Първата световна война. Зеления барон, може би?

Отзад се виждаха фермери, които увиваха палмови листа около стъблата на авокадовите насаждения. Бяха по тениски и джинси и не изглеждаха сякаш страдат от хипотермия, въпреки че повечето бяха родом от Карибските острови, където нямаше студ.

– Може да се окаже най-мразовитата нощ от студовете през декември 1894 година насам – каза Санчес.

– Днес може да се борим много по-добре с майката природа – увери го Бигбай. – Пръскачки, нагреватели, машини за вятър. Плюс това разполагам с армия от двеста работници.

И нито един от тях нямаше зелена карта, в това Стив беше напълно сигурен.

Бигбай се отнесе, започна да обяснява разликата между сухия студ и сланата, после гладко се прехвърли на любимата си тема:

– Нека да напомня на зрителите, че независимо от времето, търговските офиси на ваканционно селище „Бигбай“ ще бъдат отворени утре в обичайните часове. Ваканционни пакети на достъпна цена, осигуряващи наслада за цял живот.

Беше само осем часа сутринта, но вече беше получил дозата си „Бигбай“. Изключи телевизора и пет минути по-късно се обади Виктория.

– „И сега жената е довършена“ – каза тя. – Заспах, мислейки за това.

„С Бигбай до теб без съмнение.“

– Аз също – отвърна Стив. – Какво ли означава?

– Може ли да работим върху това в понеделник? През празниците ще трябва да стоя във фермата.

– Видях твоя човек в прогнозата за времето. Изглеждаше зашеметяващо.

– Толкова съм притеснена – прошепна тя. – Брус се опитва да се държи смело, но отвътре е ужасен от това, което може да се случи.

В далечината Стив чу някой да вика.

– Запалете огън във варелите, пронто! Компренде?

– Ще дойдеш довечера, нали?

– Не и ако трябва да ви гледам как се мляскате около огъня.

– Ще се опитаме да спасим фермата. Знаеш го.

– Виж, няма да имате голяма полза от мен. Дори и бурените ми загиват.

– Брус те харесва, Стив.

– Брус не умее да преценява хората.

– Моля те, направи го заради мен, Стив.

След това какъв избор имаше? Каза й, че ще иде преди мръкнало, за да разравя лайната или каквото там Брус кажеше. Каза му да облече хубаво Боби и за миг му прозвуча много домашно, сякаш му беше съпруга, а Боби – техен син. Но мисълта отлетя, когато Виктория каза, че трябва да затваря. Брус я викаше, говореше нещо за сандвичи и супа за двеста души.

Беше слънчево и ветровито, температурите спадаха, когато Стив, облечен с памучна фланелка и шорти, излезе за сутрешния си крос. Мина по обичайния си маршрут през Саут Гроув, по подвижния мост Гейбълс Уотъруей през кръговото. Боби караше колелото си на десет метра пред него. Подкупен с обещанието за шейк от папая, той беше навлякъл яке върху фланелката на „Марлинс“.

Стив очакваше с нетърпение да стигне до пешеходната зона, това тихо място, където тялото му се движеше на автопилот, а умът си почиваше. Понякога, когато изключеше, в главата му се пръкваха идеи – нови рецепти за сандвичи и съдебни стратегии – и той се втурваше към къщи да си ги запише. Но днес имаше само въпроси.

Какво бе искал да каже Чарли? „И сега жената е довършена“.

Интуицията му подсказваше, че това е ключът към делото.

Имаше въпроси и по делото на Боби.

„Как да дискредитираме Равкдрайв и Тигпен?“

„Кой е тайнственият свидетел? И как, по дяволите, да спечелим?“

Въпроси и около Виктория.

„Ако се бяхме срещнали преди да тръгне с Бигбай, щяха ли нещата да се развият по друг начин?“

Само въпроси и никакви отговори.

Прекосявайки половината от пътя, Стив се съсредоточи върху формата си. Ръцете отпуснати, главата неподвижна. Нямаше голямо движение, само няколко брокери на недвижимо имущество развеждаха клиенти из домовете по крайбрежието. Видя Боби на половин пресечка разстояние да прави осмици с колелото си, след това отново подкара нормално.

Стив извика:

– Ей, хлапе, почакай ме!

Момчето се извърна, после се набра на педалите, отдалечавайки се от него към Лежен Съркъл.

„Откъде се пръкна такъв бунтар?“

Изправен прав на педалите, Боби зави надясно на кръговото и изчезна от погледа му.

– По дяволите! – Стив ускори крачка.

Понякога си мислеше, че прекалява с грижите. Когато се сетеше за собственото си детство, се уверяваше, че е така.

Беше малко по-голям от Боби, когато минаваше с колелото от Маями Бийч по подвижния мост „Джулия Тътъл“, колите фучаха около него, чуваха се клаксони. Търсеше с кого да поиграе бейзбол в парка близо до Либърти Сити. Обикновено беше единственото бяло дете, но не помнеше някой някога да го е тормозил. Не и докато не започна да залага по пет долара, че може да надбяга всеки.

Винаги. Около базите, по фал линията, от базата до центъра на полето. Смееха му се, кльощаво еврейче от Саут Бийч, което се мислеше за един от тях. Но той спечели шест пъти подред, прибра парите, метна се на колелото и се понесе, а след него се втурнаха двама от загубилите с бейзболни бухалки.

Стив прекоси моста над канала, зави по Еджуотър и се насочи към залива.

Боби никакъв не се виждаше.

Вероятно беше завил по Дъглас Роуд, най-прекия път до вкъщи, реши Стив. Нямаше място за тревога, нали така? Въпреки това ускори ход.

Еджуотър беше спокоен в събота сутринта. Нямаше коли, нито пешеходци, само хорово изпълнение от ято щъркели. Зави наляво по Дъглас и се затича нагоре по лекия наклон, това си беше хълм според стандартите на Маями.

Пак никакъв Боби.

Опита се да сметне колко далече можеше да стигне момчето, като въртеше педалите с тези негови крака, тънки и дълги като на щъркел. Отговорът не му хареса.

Боби трябваше да е тук. Трябваше да се вижда.

Точно пресичаше Батреса Роуд, когато го видя. Червеното колело на Боби лежеше захвърлено на една страна, предното му колело се подаваше от една азалия.

– Боби, Боби, къде си?

Единственият звук беше граченето на невидима птица.

– Боби! Излез, не се крий!

Помъчи се да запази самообладание. Момчето можеше да е отишло до бента Батърсий. Може би хвърляше камъни в гладката вода на залива. Или на скалите при океана, каза си Стив. Нямаше къде другаде да е.

Прекосил половината улица, Стив виждаше пътя чак до залива.

– Боби!

Никакъв отговор.

Той се обърна и се върна обратно на Дъглас, побягна на север. Движението на коли беше спряно в района на Инграхам, артфестивал в Гроув задръстваше движението по целия път до Олд Кътър Роуд. Той набра скорост, тичаше по тротоара под сянката на палмите и се вглеждаше във всяка спряла кола, покрай която минаваше. Семейства в седани, тийнейджъри в джипове, красавци в кабриолети. Надуваха клаксони, шофьорите се показваха през прозорците, някой изпсува.

Стив дишаше тежко, но се насили да запази спокойствие. Знаеше, че ако се напрегне, ще изчерпи енергията си. Трябваше бързо да вземе решение. Дъглас Роуд се разделяше на две. Надясно се тръгваше по голямата магистрала, която водеше към центъра и имаше още по-големи задръствания. Ако продължиш направо, излизаш на южната магистрала. Ако Боби беше отвлечен, колата щеше да се движи по южната магистрала. Стигнеше ли до нея, можеше да избяга по I–95 и да стигне до Гейбълс или да тръгне на юг към Кендал. Можеше да иде където пожелае.

„Ако колата стигне до южната магистрала, с Боби е свършено.“

Стив тичаше с всички сили. Беше на Да Гармо, когато усети свистенето на гуми. Пред него една от колите се отдели от колоната. Не беше кола.

Калнозелен пикап с огромни гуми.

Той зави по горната пресечка, направи ляв завой и тръгна по Лийфи Уей. Стив беше прекалено далече, за да види кай кара пикапа.

Джанис ли беше?

Или главорезите на Цинкавич?

Или някой извратен педофил?

Нямаше начин да види дали Боби е вътре. Но има неща, които човек усеща. Той усещаше присъствието на Боби. Сърцето му заби лудо, не от тичането, а от страха, който кипеше във вените му.

Стив тръгна към Лийфи Уей, беше на една пресечка. Странен избор, ако искаха да минат напряко. Улицата свършваше на три пресечки от кръстовището.

Изчисли, че разполага най-много с една минута преди пикапът да направи обратен завой в края на улицата и да се върне обратно към кръстовището. Чуваше единствено ударите на сърцето си и ударите на подметките по паважа. За пръв път усети, че го болят краката.

Представи си Боби в парка, как хвърля топка. Движенията му бяха некоординирани, но момчето обичаше да играе. Преструваха се, че Боби е питчър на „Марлинс“, Стив приклякваше като кетчър и викаше: „Страйк три! Боби Соломон, сензацията от Маями, побеждава Бари Бондс и слага край на заплахата от «Джайънтс»“.

Това, че някой можеше да нарани момчето му, изпълваше Стив с дива ярост.

Кранчетата се отвориха, адреналинът плъзна и Стив полетя. Спрелите коли покрай него му изглеждаха размазани, лицата на мотористите бяха просто петна без черти. Той стъпи на капака на едно синьо беемве и скочи от другата страна, шофьорът се разкрещя, докато Стив пресичаше Дъглас и завиваше по Лийфи Уей.

Естествено, калнозеленият пикап с мрежа против калинки се връщаше обратно и идваше право към него. Сега видя, че има подсилена метална броня, прикачена с кука, която му стигаше до кръста. Вътре можеше да има трима или триста души, Стив не можеше да види през матираните стъкла.

Той се затича право срещу пикапа. Беше игра на нерви. Куката беше първото нещо, което щеше да го удари, да разпори стомаха му и да излезе откъм гърба. Стив имаше няколко секунди, за да си представи снимките от аутопсията.

Продължи да тича, пикапът се приближаваше.

Наду клаксон, дълго и продължително.

Имаше пет секунди да отскочи встрани в някоя от лехите с цветя.

Изведнъж пикапът спря рязко, гумите изсвириха. Успя да закове на три метра от него. Завъртя се към бордюра и навлезе в двора на измазаната с хоросан едноетажна къща, като премаза плета от фикуси.

Стив хукна след него.

От съседния двор някой извика:

– Ей, кретен!

Пикапът разора двора от задната страна на къщата. Разора тревата, разруши каменното езерце и прегази цветята, посадени в автомобилни гуми. Възрастният човек по халат, който поливаше градината, отскочи встрани и извика нещо.

Търсейки как да пресече пътя му, Стив мина през съседния двор и хукна към следващата пресечка Ел Прадо. Беше сигурен, че пикапът ще завие надясно и ще се насочи към Лежен, за да избегне задръстванията. Мина напряко, за да го пресрещне.

„Завий надясно, по дяволите, надясно!“

Чу се рев на мотор, гумите забоксуваха на меката трева и пикапът изскочи на Ел Прадо, точно когато Стив се появи от двора на съседната къща.

Зави надясно. Прецени ъгъла. Ако уцелеше момента…

„Можеш да го направиш. Ще успееш.“

Затича се с всички сили и протегна ръка. Задната врата на пикапа беше само на няколко сантиметра. Той се хвърли напред, кракът му се удари в бронята и ръката му сграбчи преградата на багажника. Спъна се, повлече се по корем и главата му се удари в дръжката, така че врата му се наби в раменете.

„Мамка му, боли! И то яко!“

Със замъглен поглед, без да може да си поеме дъх, докато кръвта се стичаше в очите му, той успя да се изтегли, но пикапът зави рязко надясно и го притисна към лявата мантинела. После направи рязък ляв завой и го хвърли към дясната мантинела. Докато се мяташе, хвърли един поглед през матираното задно стъкло на колата. Мъж караше, на седалката до него имаше жена. Между тях, впил поглед право в него, облян в сълзи с разширени от страх очи, седеше Боби.