Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 23 страниц)

Стив чуваше как собственото му сърце бие някъде отдалеч, макар че ясно чуваше нейното. Изпи я с всичките си сетива. Извивката на врата й, пътеката на гръбнака, гладката коприна на сляпата улица под пъпа й. Целува я, гали я, опитва я.

Поне в този момент не страдаше от угризения, потънал във вечния ритуал. Винаги бе смятал, че във всяка нова среща отекват спомени от предходните. Но сега не беше така. Тази беше нова, беше различна от всички останали.

Свърши със силата на експлозия, заби пръсти в скалпа му, дърпаше го за косата, стискаше го здраво, сякаш щеше да падне от края на света. Миг по-късно и той експлодира и тя усети как ударната вълна я разтриса, спазмите се разляха като топли вълни.

И тогава, още в нея, като се поклащаше леко и изсмукваше всяко късче от удоволствието толкова, колкото траеше то, той промълви:

– Обичам те, Виктория. Наистина те обичам.

38.

Сутринта след блуса

– Къде са кифлите? – попита Марвин Умника.

– Нямаше. – Стив отвори книжната кесия и извади четири хрупкави италиански франзели. – Купих мишети.

– Що за щуротия е това?

– Пушена сьомга и каприно панини.

– Ха! Сигурно са сложили петачка отгоре само защото са измислили по-благозвучно име за сьомгата.

В тази мразовита сутрин Марвин носеше спортно сако върху черно поло. Плетена шапка, която приличаше на ярмулка*, пазеше голата му глава.

[* Еврейско мъжко кепе. – Б.пр.]

Стояха в кухнята на Стивън, около дванайсет часа след неговото преломно преживяване в бамбуковата хижа. Поне тялото му беше тук. В замъгления му разсъдък, пълен със снежинки, той все още се гушкаше с Виктория в сламата. Беше именно там, когато един глас по високоговорителя помоли госпожица Лорд да се яви на работната площадка.

Бигбай я търсеше. Тя бързо се облече, целуна Стив и на излизане от хижата го погледна по начин, който не успя да разгадае. Меланхолия? Копнеж? Съжаление?

Върна се обратно в къщата, вдигна Боби на ръце и го отнесе в колата. У дома Стив сложи Боби да си легне, изтегна се на канапето с бутилка текила „Чианко Бланко“ и се опита да осмисли нощта. На разсъмване устните му бяха изтръпнали и ушите му бръмчаха.

Когато Марвин се отби – закуската в събота беше ритуал, – веднага го разпита за охлузванията и драскотините. Стив му каза, че е паднал, докато е тичал. Марвин като че ли се хвана. Сега се жалваше заради промяната в менюто.

– Къде е сиренето крема?

– Използвам каприно. Козе сирене.

– Дрън-дрън!

Стив намаза козето сирене върху франзелата, поръси го с капери и нарязан на ситно лук и сложи изсушени на слънце домати отгоре.

– Какво им е на доматите, младежо? – попита Марвин. – Спаружили са се като краставицата ми.

– Сушени са на слънце.

– Не че някой се оплаква. От краставицата ми, не от доматите ти.

Стив разбърка лимонов сок със зехтин и поля хляба със сместа.

– Марвин, имам нужда от една услуга.

– Не се тревожи, ще ти помогна да избереш съдебни заседатели.

Марвин взе франзелата, погледна я подозрително и отхапа.

– Е, не е лошо. Не е сандвич със сьомга, но и това става.

– Не става въпрос за съдебните заседатели, Марвин. Имам нужда от сто хиляди долара.

Марвин подсвирна.

– Това са доста пари, младежо!

– На заем, не подарък. Ако спечелим делото „Барксдейл“, ще ги върна бързо. Ако загубим, ще ги върна бавно.

– Бих искал да ти помогна, но нямам толкова пари.

– Така и си помислих, но реших, че може да ти хрумне нещо.

– Ами баща ти?

Стив поклати глава.

– Дори и да имаше, не бих могъл да му ги поискам.

– Искаш да кажеш, не би му ги поискал. Не е ли време да простиш и да забравиш?

– Не сега, Марвин. Не мога да го моля за такова нещо.

Марвин се почеса по гънката на шията си. Марвин Умника.

– За какво са ти парите, ако нямаш нищо против, че питам?

Стив хвърли поглед към спалнята на племенника си в коридора. Пълна тишина. Момчето или още спеше, или биеше компютъра на шах.

– За Боби. Само толкова мога да ти кажа.

Очите на стария човек просветнаха.

– Това е различно. За Боби бих направил всичко. – Погълна сандвича на три залъка. – Не че знам откъде ще взема парите, но имам приятели.

– Благодаря, Марвин.

– В конюшня ли си спал снощи?

– Защо?

– Имаш сламки в косата си.

Стив прокара ръка по главата си и извади една зад ухото си.

– Фермата на Бигбай – каза той без много приказки.

– Какво прави там, освен че задиря годеницата му?

– Ами това май изчерпва нещата.

Стив беше успял да не мисли за Виктория през последните няколко минути, но ето че пак започна. Точно преди Марвин да дойде, беше звънял на мобилния й, но тя не вдигна. Къде беше тази сутрин? С Бигбай? Или беше поела на дълга разходка сред дърветата и си мислеше за Стив?

– Не знам как ще водя делото „Барксдейл“ заедно с нея – каза той. – Както и делото на Боби.

– Защо? Мислех, че двамата се разбирате добре тези дни.

– Ще седя достатъчно близо, за да усещам шампоана й. Всеки път, когато ми подаде някой документ, ръцете ни ще се докосват и… – Стив млъкна. Не беше възнамерявал да си излива душата.

Марвин го беше зяпнал.

– Олеле! Ти си влюбен!

Стив искаше да говори. Ако беше в по-близки отношения с баща си, сега щеше да е моментът да каже „Татко, какво да правя?“, но от Хърбърт нямаше да получи съвет, а само критика.

– Имам нужда от съвет, Марвин.

– Ще ти кажа една дума само: Виагра!

– Нямам нужда.

– Аз също нямам, но ако се притесниш, когато двамата с тази езическа богиня го правите за пръв път, може да помогне.

Стив млъкна.

– О, вече си я обладал?

Нямаше да е лесно, Стив го знаеше, но трябваше да поговори.

– Марвин, можеш ли да бъдеш дискретен?

Възрастният мъж повдигна рамене.

– Исус добро еврейче ли е бил?

Пет минути по-късно входната врата се отвори и влезе още един редовен съботен посетител.

– Къде са хлебчетата? – попита Кадилак, когато влезе в кухнята.

– Нямало – отвърна Марвин. – Нашият хубавец купил машети вместо хлебчета.

– Мишети – поправи го Стив.

– Още по-добре – рече Кадилак. – Маковото семе ми се завира по протезите. – Той погледна Стив. – Какво ти е на лицето?

– Паднах, докато тичах.

– И аз веднъж се бях подредил така – отвърна Кадилак. – Спънах се на перваза на един прозорец.

– Как е възможно? – попита Стив.

Кадилак седна на кухненската маса, въздъхна и вдигна крака на един стол:

– Ревнив съпруг разбиваше вратата на спалнята с ловджийска пушка, докато се измъквах през прозореца без панталоните си. Канзас Сити. Или може би Сейнт Луис.

– Какви са тия дрехи? – попита Марвин. Кадилак носеше тъмносин гащеризон с емблема на гърдите, върху която пишеше Щатска болница „Рокланд“.

– Върша една услуга на Стив – каза Кадилак.

– Всеки иска услуги напоследък.

– Кадилак е адски добър частен детектив – каза Стив.

– По-скоро разсилен – отвърна Кадилак. – Между другото, докторката ти беше там снощи.

– Значи не можа да душиш наоколо?

– Напротив. Дай един сандвич и ме остави да ти кажа какво свърших.

Стив сложи довършителните щрихи на франзелата, върху която се трудеше.

– Последните две нощи прерових бюрото й – започна Кадилак. – Отвътре, отвън. Картони на пациенти. Тестови диаграми. Щуротии всякакви. Снощи влизам в кабинета й към единайсет часа, влача си метлата, дърпам количката. Само че този път беше там. Огромна жена с грозно лице.

– Каза ли ти нещо?

– Не на мен. Говореше по телефона.

Стив подаде франзелата на Кадилак.

– И ти си тръгна?

– По дяволите, не! – Кадилак отхапа един залък и кимна в знак на одобрение. – Изпразних кошчето й за боклук, избърсах плотовете, измих пода. А тя продължаваше да си говори. Стар негър с метла в ръка. По-невидим от това, здраве му кажи.

– С кого говореше?

– Доколкото разбрах, с някой си Карлос от Мексико.

В погледа на Стив явно се четеше въпрос, защото Кадилак каза:

– „Колко е часът в Гуадалахара, Карлос?“ Това го питаше, когато влязох. После каза, че искала хиляда опаковки реплен или нещо от тоя сорт.

Стив грабна лист и молив.

– Реплен?

– От ония лекарства, дето имената им нищо не значат. Като „Виагра“.

– Нямам нужда от виагра – каза Марвин за втори път тази сутрин.

– Това ли е? – попита Стив.

– Спокойно, момче – отвърна Кадилак. – Когато пишеш песен, не разказваш цялата история в първия куплет.

– Добре, добре.

– Като ония песни, дето Гордън Дженкинс ги пишеше за Синатра. – И започна тихо да си тананика.

Противоположностите се привличат,

мъдрите така твърдят.

Но да си приличахме малко поне ми се ще,

така войната щеше по-кратко да трае поне.

– Прилича ми на Стиврино и жената, дето му е партньорка – каза Марвин.

– Не може ли да се върнем на Равкдрайв за малко? – помоли Стив.

– После песента прави рязък завой. – Кадилак поде втория куплет.

От мене повече знаеше тя.

Но едно нещо да разбере не успя.

Че обичах я аз, защото да й го кажа

така и не посмях.

Кадилак се усмихна.

– Това е изненадата. Така и не набрал кураж да каже на дамата, че я обича.

– Точно като нашия приятел. – Марвин се обърна към Стив.

– Освен ако не си й го казал снощи? – попита Кадилак.

– Кажи какво стана снощи в болницата? – контрира го Стив.

– Стиврино обладал съдружничката си – каза Марвин.

– Не! – възкликна Кадилак.

– И то под носа на годеника й.

– Браво на момчето! Спомням си навремето имах вземане-даване с една танцьорка, която беше женена за комик. Всеки път когато той излизаше на сцената…

– Кадилак! Какво, по дяволите, се случи в проклетата болница?

– Добре. Дръж се да не ти паднат панталоните. На докторицата явно не й хареса цената, защото рече: „Забрави, Карлос. Няма да ти дам да ми го навреш отзад.“

– Така ли каза? – Марвин зацъка с език.

– Напомни ми за една цапната в устата мамичка от Мемфис – рече Кадилак.

– И после? – продължи да настоява Стив. – След като не се спазари с Карлос за цената?

– Каза, че щяла да се обади на доставчика от Аржентина. Но вероятно Карлос свали цената, защото се успокои и каза добре, щяла да прати парите още на следващата сутрин и не, не й трябвала фактура. Никакви документи, които да оставят следи. Тя затвори, а аз излязох навън и измих пода.

– „Реплен“ нещо си – каза Стив, по-скоро на себе си. – Реплен какво?

– „Репленгрен“ – каза Кадилак.

– Откъде знаеш?

– Ами след като тя си тръгна, се върнах и изпразних още веднъж кошчето й. Нали това ми е работата?

Бръкна в джоба си и подаде на Стив парче хартия. Намачкан лист от бележник с емблемата на щатска болница „Рокланд“ отгоре, името на Равкдрайв отдолу, а по средата нещо, написано с нейния почерк.

80 мг „Репленгрен“ X 1000

Сан Блас Медико

– Какво е това? – попита Марвин.

Стив написа „Репленгрен“ в бележника си и сложи след него три въпросителни.

– Нещо, за което Равкдрайв не иска никой да знае и това е добре. Страхотен си, Кадилак! Обичам те. И теб, Марвин.

– Нас ни остави – каза Кадилак. – Каза ли на дамата, че я обичаш?

– Казал й е – намеси се Марвин. – Но тя не му е отговорила и сега момчето иска съвет от Умника.

– Благодаря ти за дискретността – каза Стив, като разтриваше и двете си слепоочия. Главоболието се заформяше.

– И ти какво му каза? – попита Кадилак.

– Казах му да се освободи от задръжките си. Любовта не идва всеки ден и ако я оставиш да си иде, вечно ще съжаляваш.

39.

Любов

„И сега жената е довършена“, повтаряше си Виктория.

Което означаваше какво? Направена по-съвършена от нещо не чак толкова съвършено?

Тя самата изобщо не беше съвършена. В тази неделна сутрин беше една нещастна, лъжлива, ненавиждаща се никаквица.

Лежеше в леглото и се опитваше да изясни чувствата си. Леглото на Брус. С Брус, който самодоволно хъркаше до нея.

Реколтата от авокадо беше спасена и Брус, изтощен от среднощните вълнения и каната с кола и ром на сутринта, беше паднал по лице на леглото, както беше с гащеризона и войнишките обувки. Кобурът и пистолетът, слава Богу, бяха метнати върху гладиатора в ъгъла на спалнята.

Тя се събуди ядосана. На себе си.

„Какво направих?“

Беше нарушила принципите, на които най-много държеше. Честност, лоялност и вярност. Но защо? Обичаше ли Стив Соломон? Не, това би било абсурдно.

„През половината време дори не мога да го понасям.“

Отношенията им изобщо не отговаряха на нейното стройно определение за любов. Това в никакъв случай не беше разумен съюз в името на общото благо между двама души с общи интереси и сходни ценности. Това беше животински нагон, като бийгълите в обора на съдия Гридли.

_Беше неразумно. Нелогично. Ненормално._

Защо беше направила нещо толкова болезнено и самоунищожително? Брус заслужаваше повече. Ами Соломон? Горкият се беше съпротивлявал. За миг се замисли дали не го беше изнасилила, поне във философския смисъл.

Когато остави Стив в бамбуковата хижа, почувства смесица от вина и страх. Боеше се, че Брус ще го види изписано на лицето й. Но той се беше отнесъл, бръщолевеше за ниските облаци, които всъщност задържали топлината, че снегът всъщност бил манна небесна. После се ухили и рече: – Благословия от небесата.

Добре, не го биваше много в раздел хумор. Щеше ли да изкара цял един живот с мъж, който не можеше да я разсмее?

Тя се измъкна от леглото, облече си тихичко и излезе.

Утринта беше ясна и студена, слънцето се подаваше ниско на хоризонта, когато подкара тауруса на север. Щеше да се обади на Джаки по мобилния и да я вдигне от леглото. Но преди да успее да набере номера, телефонът й иззвъня и тя погледна да види кой е. Соломон. Какво можеше да му каже? Остави го да звъни.

Движението по Саут Дикси не беше натоварено и когато стигна до Лежен Роуд в Гейбълс, тя зави надясно, макар че това не беше пътят към Гроув Айл. Защо беше завила насам? Дали колата си имаше собствено мнение? После наляво по Къмкуот. Намали, когато наближи бунгалото с бразилския пипер и юката.

„Какво правя? Що за зряло и разумно решение е това?“

Да избягаш от къщата на годеника си в къщата на любовника си.

Това ли е Соломон? Мой любовник?

Никога не беше харесвала тази дума. Звучеше й мръсно.

Спря колата от другата страна на улицата. Старият му кадилак беше паркиран отпред с вдигнат гюрук. Имаше и друга кола. Линкълн с личен номер: „УМНИК–1“. После си спомни – Марвин идваше всяка събота на закуска. Докато стоеше и гледаше, още една кола спря отпред, стар шевролет седан, и от него слезе Кадилак Джонсън. Носеше тъмносин гащеризон вместо обичайното си дашики.

Помисли дали да не влезе и да не попита: „Какво има за ядене?“

Но щеше да изглежда странно. Не биваше да говори със Соломон, докато не решеше какво, по дяволите, щеше да прави с живота си. И къде беше неговото място. А такова нямаше.

Тя запали колата и си тръгна.

Джаки удари мързеливо воле, на което липсваше височина, разстояние и желание. Виктория, която чакаше при мрежата, отстъпи две крачки назад, вдигна лявата си ръка нагоре, сякаш за да посочи падаща звезда, и заби топката с размазваща сила. Тя се изстреля към Джаки, която отскочи встрани и извика, защото си удари прасеца.

– О, Боже!

– Извинявай! – Виктория мина зад линията. Бяха на зеления корт в Гроув Айл. От другата страна на плексигласовата ограда лодките стояха вързани за кея, а заливът се къдреше от белите зайчета на вълните.

– Това е шести, скъпа. Още един сет. Ти биеш сервиз.

– Забрави! – Джаки разтриваше прасеца си. – Изкълчих си крака. За какво си ми толкова ядосана?

– За нищо.

Не можеше просто да каже: „Между другото, Джаки, никога не съм ти казвала, но всъщност аз съм една похотлива курва.“

– Какво става? Изливаш си яда на горката топка още от началото на играта. – Джаки се отправи към масата отстрани на корта, взе си горнището и го облече.

Виктория отиде при нея, отвори термоса с кафе и наля и на двете.

– Малко съм напрегната, това е.

– Предсватбена треска.

– Така каза и Соломон.

– Кога ще ми се обади всъщност?

– Той е непредсказуем, така че на твое място не бих седяла до телефона.

– Ако не те познавах достатъчно добре, щях да кажа, че има нещо между теб и лошото момче.

Виктория замълча.

– Обикновено тук казваш „Джа-ки!“ по начина, по който го каза сестра Агнес, когато отидох на училище с клин в седми клас.

Виктория отпи от кафето си.

Джаки я изучаваше.

– Не може да бъде! Ти и лошото момче?

Виктория мълчеше.

– Хайде, Вик. Какъв е смисълът да се изчукаш, ако не го споделиш с най-добрата си приятелка?

– Снощи… – започна Виктория с известно притеснение.

– Знаех си! Разбрах го още в деня, в който го срещна.

– Как? Та аз го презирах.

– Именно. Толкова му се беше вбесила, че разбра, че нещо ще се случи. – Джаки сниши гласа си и прошепна съзаклятнически. – Как беше?

– Имаш предвид физически ли?

– Какъв друг начин има?

– Джа-ки!

– Хайде, кажи ми, Вик. Колко пъти свърши? Ами той? Разкажи ми и аз ще ти разкажа за онзи хондураски барон с кафето, който може да си оближе собствената вежда.

Виктория се беше заклела, че няма да навлиза в подробности. Нямаше да й каже как Стив натисна всички правилни копчета, включително и тези, които имаха най-голямо значение.

– Обзалагам се, че е било страхотно – каза Джаки, опитвайки се да разбере нещо повече.

„Няма да падна толкова ниско.“

– Страхотно ли беше? – попита Джаки.

„Ще поддържам разговора на ниво.“

– Кой ти надърви повече клитора – Брус или Стив? Хайде, искам сцена по сцена.

– Чукането беше невероятно – каза Виктория, като сама се изненада от езика си. – Бях се побъркала. Цялата горях.

Джаки драматично започна да си вее с ръка.

– Мили Боже!

– Когато проникна в мен, сякаш ме докосваше навсякъде. Като електрически ток. Толкова силно. Един волт още, кълна се, и щях да умра.

Джаки изпъшка почти неприлично.

Виктория сниши глас.

– Видях звезди, нищо че бях със затворени очи.

– Не.

– Като метеоритен дъжд.

– Май се подмокрям.

Виктория отпи още една глътка кафе.

– Сега трябва да разбера защо го направих.

– Какво има за разбиране? Възбудила си се. Соломон е много секси. И си го изчукала.

– Не е толкова просто!

– Ами ще го разбереш следващия път, когато те опъне.

– Кой следващ път?

– Хайде, стига, няма да се откажеш от най-върховния секс в живота си?

Виктория се отчая. Имаше нужда от съвет, а най-добрата й приятелка се беше отдала на фантазии за Сексиленд.

– Щом се прибера, ще сменя батериите на господин Щастливец – каза Джаки.

Може би трябваше да се обадя на Кралицата за съвет, помисли си Виктория. Да я намери в Швейцария или Рим или където и да е другаде. Кралицата имаше по-голям опит с мъжете. Но като се замисли, Виктория знаеше точно какво щеше да й каже майка й: „Ако трябва да избирам между нещастна и бедна и нещастна и богата, какво да избера?“ Кралицата щеше да каже: „Нещастна и богата е по-добре.“

– Може би се страхувам от щастието. Може би се опитвам да разруша връзката си Брус.

– Какъв ти е проблемът? Омъжи се за Брус. И продължи да се чукаш със Соломон.

– Не мога да го направя!

– Тогава направи както правят адвокатите. Грабни един лист и напиши плюсовете и минусите на всеки. – Джаки й подаде една брошура за Коледно празненство в Гроув Айл, като я обърна откъм празната страна. – Започни с Брус. Напиши чертите, които ти харесват, после го сравни със Соломон по същите критерии.

– Това от „Космополитън“ ли го научи, или сама го измисли? – каза Виктория, извади една химикалка от чантата си и започна да пише.

| Брус | Стив

| Дисциплиниран | Непредсказуем

| Последователен | Непостоянен

| Стабилен | Импулсивен

| Предпазлив | Безразсъден

| Внимателен | Своенравен

| Сериозен | Непокорен

| Почтен | Донкихотовец

| Практичен | Необуздан

Джаки надникна през рамото на Виктория.

– Няма спор. Лошото момче печели.

– Стига, Джаки. Нещата са сериозни.

– Добре, тогава дай шанс на Соломон. Сигурно има поне едно качество, което да ти харесва.

– Много го бива за родител. Ако можеш да го видиш с Боби. Плюс…

| Брус | Стив

| Безкомпромисен | Отстъпчив

| Скучен | Забавен

| Властен | Широко скроен

– Чакай малко – намеси се Джаки. – Стига си го увъртала. Това не ти е игрословица.

– Сексът ли имаш предвид?

– Да. Как е Брус, освен че е надарен като кон.

– Добър е. Но е малко механичен…

– Механичен е добро определение за миялна машина, но от това, което каза за лошото момче…

– Соломон ме кара да се смея, приготвя ми обяд…

– И те кара да свършваш. От всичко по нещо. Чудесно. Хайде. Ако трябва да вземеш решение, а ти го правиш в момента, кой от двамата ще избереш?

– Ти кого би избрала?

– Не мога да ти помогна, Вик. Но може и да проявя интерес към губещия.

Виктория се опита да се съсредоточи, да прозре зад облаците на нерешителност. Хубаво е да се радваш на силата на безброй оргазми, но това не е причина да прекараш живота си с вибратор…

– Щом се замисляш толкова – каза Джаки, – ще вземеш погрешното решение.

– Не мога просто да се отдам на чувствата си. Трябва да анализирам всички фактори.

– Избираш си мъж, а не пенсионен фонд.

Виктория си пое дълбоко въздух.

– С Брус имаме общи интереси. Общи ценности. Любовта ни е напълно логична. Напълно разумна. Сгодила съм се за него, връзката ни е разумна и добре обмислена. Той е всичко, което може да се желае. Искам да кажа, никой не е съвършен, нали така?

Джаки не отговори, така че Виктория продължи:

– Ще се омъжа за Брус. Това е.

40.

Без прегръдки, без целувки, без грешки

В спокойната неделна вечер – Виктория не отговаряше на обажданията му, а Боби си четеше енциклопедията – Стив седеше на кухненската маса, ядеше панини с червени чушки и козе сирене и пиеше „Гроуш“. Той включи лаптопа, влезе в Google и започна да търси.

Първо написа „Репленгрен“ и – бинго! – появиха се стотина страници. Синтетичен хормон, произвеждан в Германия, „Репленгрен“ възстановяваше повредени мозъчни клетки при плъховете, но имаше и странични ефекти, включително увреждане на двигателните способности. Агенцията за контрол върху храните и лекарствата обмисляше дали да одобри изпробването на лекарството и върху хора, но още не беше взето решение.

_Мили Боже!_

Дали Равкдрайв вече не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?

Написа името й в търсачката, излязоха десетина монографии и изследвания, написани от нея през годините. Беше ги открил и по-рано, когато си пишеше домашното, като започна от „Отключете вашия Рейнмен“. Но сега търсенията му бяха конкретни. Като използва „Намери“ от менюто, потърси всичко, което беше писала за думата „Репленгрен“.

Нищо. Изобщо не споменаваше лекарството.

Той се захвана да чете изследванията на Равкдрайв. Пропусна техническите обяснения с диаграми на отделянето на киселина и на електрическите мозъчни експерименти. Четеше само пасажите, посветени на аутизма, всичко от морбили при бременни жени до хранителни добавки и полихлорин бифенил. Отдели повече време – две бири – на изследването на проявите на свръхгениалност при деца аутисти, където Равкдрайв предсказваше, че трансчерепната магнитна стимулация скоро ще отключи невероятни умствени способности у неаутисти.

Това, което прочете два пъти и подчерта с жълт маркер, след като го запечата – както би направила Виктория, – беше най-старата статия с най-малко технически подробности. Мнение в медицинско списание от първите години, прекарани от Равкдрайв в болницата „Балтимор“. Беше го чел и по-рано, но тогава не му говореше нищо. Сега, видяно в контекста на „Репленгрен“, мнението добиваше ново значение. В статията Равкдрайв критикуваше решението на болницата да уволни изследовател, който нарочно предизвикал психози у шизофреници, като им давал амфетамини.

„Едуард Дженър не е ли инжектирал едра шарка на осемгодишно момче? – пишеше тя. – Уолтър Рийд не е ли заразил кубински работници с жълта треска? Луи Пастьор не е ли изпробвал противобясната си ваксина на деца, преди да я изпробва на животни?“

Стив усети как сърцето му започна да бие по-бързо. Какъв беше въпросът, който току-що си бе задал?

Дали Равкдрайв не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?

Някои въпроси бяха прекалено лесни. Защо не питаше: Кретен ли е Пинчър? Цинкавич цял тон свинско с трюфели ли е? Отиде направо на последния параграф на статията на Равкдрайв.

„Напредъкът в медицината изисква кураж, въображение и безкомпромисна решимост да отидеш там, където останалите не биха посмели. Върховното добро изисква саможертви.“

_Върховното добро._

Стив искаше да попита Равкдрайв кой й е дал правото да се прави на Господ. Но това можеше да почака. Трябваше да обмисли стратегията си и да изпие още един „Гроуш“. Как можеше да докаже, че Равкдрайв дава неодобрено лекарство на пациентите в „Рокланд“? Написаната на ръка бележка, която Кадилак беше задигнал, не можеше да му послужи като доказателство. И как щеше да каже на Виктория за това? Представяше си разговора им.

Тя: „По дяволите, Соломон! Стореното от теб е неетично и незаконно.“

Той: „Но научихме истината. Когато законът не работи…“

Тя: „Стига толкова! Не можеш да решиш кои закони да спазваш и кои не. Кой ти е дал правото да се правиш на Господ?“

Той: „Туше!“

Дори и след като обърна още един „Гроуш“, не знаеше какво да направи.

До понеделник студеният фронт се беше изтеглил навътре в морето и сутринта беше слънчева и топла. Стив беше паркирал под портала на кметството в Брикел, слушаше как Боб Марли пита „Това любов ли е?“ и чакаше Виктория. Пресметна, че не я е виждал от трийсет и два часа, деветнайсет минути и четирийсет и шест секунди. Грубо.

Тази сутрин трябваше да започнат да избират съдебни заседатели за делото „Барксдейл“, а малко след смрачаване щяха да изслушват показания по делото на Боби. Повдигаше му се от Пинчъровци и Амеби. Но в момента можеше да мисли само за Виктория.

Преди трийсет и два часа и двайсет минути – вече двайсет и една – тя беше станала от сламата и го беше оставила отчаян и сам. Три пъти я беше търсил по телефона в неделя, но тя нито вдигна, нито му се обади.

Преструваше се, че нищо не се е случило. Добре, и той щеше да се преструва.

Но нищо нямаше да излезе. Лентата с любенето им се въртеше непрекъснато в това, което беше останало от ума му.

Миг по-късно тя изхвръкна от вратата в пълна съдебна униформа: двуреден тъмносив костюм и семпла перлена огърлица. Изглеждаше сериозна. Делова. И красива. Поздрави портиера, хвърли куфарчето си на задната седалка и скочи вътре.

– Извинявай, че закъснях.

Нямаше „Добро утро, скъпи.“ Нямаше целувка по бузата. Дори усмивка нямаше.

– Няма проблем – каза той.

Рано или късно тя трябваше да каже нещо. Искаше му се да изкрещи: „Казах ти какво изпитвам към теб. Кажи ми и ти.“

Сърдит, той подкара по Дванайсето авеню към Съдебната палата. Значи така щеше да бъде. Без прегръдки. Без целувки. Без грешки. Искаше да й каже толкова неща, но обстановката не беше подходяща. Ярката слънчева светлина беше заменила пламъка на факлите, кубинските любовни песни и прехвърчащия сняг. Пък и не беше ли казал вече всичко? Призна й, че я обича. Какво още можеше да направи?

– Кой ще задава въпросите? – попита тя. Делови тон, единият съдружник пита другия.

– Ти ще говориш. Аз ще гледам съдебните заседатели и ще си водя бележки.

– Нима?

– Ти си по-дружелюбна. Повече ще те харесат. По дяволите, направо ще се влюбят в теб!

Любов, помисли си той. Само за това си мислеше.

Чу се сирената на подвижния мост над река Маями. Е нямаше да могат да мръднат поне пет минути. Не беше го добавил в законите си, но беше добре да не закъсняваш още на първия ден на процес за убийство. Той спря, беше третата кола подред.

– Е? – каза Стив.

– Е?

Не можа да се въздържи. Не можеше да не попита.

– Какво ще правим? Пак ли ще се правим, че нищо не се е случило?

Тя мълчеше. Една бяла чапла крачеше нагоре по издигащия се мост. По радиото Джими Клиф се хвалеше, че вече можел да вижда.

– Случи се – каза тя най-накрая.

Чакаше я да продължи, но тя не го направи. Чаплата продължаваше да се катери нагоре. Джими Клиф твърдеше, че бил ясен слънчев ден, но на Стив не му се струваше така.

– Аз съм на ръба и се опитвам да разбера къде по-точно се намирам.

Мостът стана прекалено стръмен. Чаплата литна и направи кръг над реката, където един ферибот с миниванове бавно се движеше към открито море.

– Не мога да мисля за теб точно сега.

– Това беше малко студено, не мислиш ли?

– Имаме процес за убийство през деня, а довечера – делото на Боби, утре ни чака пак същото. Брус ми диша във врата за разпределението на местата и е поръчал ледена скулптура на авокадо, без да ме пита. Джаки не харесва роклята си, утре трябва да ми дойде, а ти, Стив Соломон, искаш да затворя очи и да ти кажа, че земята се върти както никога досега и, о, Боже, хайде да заминем заедно за някой остров.

– Така ли? Върти ли се земята?

– О, Боже!

– Първо ме отсвири, защото не съм изразявал чувствата си. Сега слагам топките си на дръвника и ти какво правиш?

– Отлагам те.

– Отложи Бигбай и ледената скулптура. Говори с мен, по дяволите!

– Не и докато не приключим с двете дела. Ще говорим, когато всичко свърши. – Бариерата на моста се вдигна. – А сега да вървим да спечелим делото за убийство.

41.

Също както някога

Стив и Виктория се изкачиха по стъпалата на Съдебната палата точно когато вуду ескадронът от разсилни довършваше чистенето. Торти, свещи и черепи – дарове към различни богове от семействата на подсъдимите – бяха натъпкани в чували за боклук и съдбите на обвиняемите бяха оставени в ръцете на смъртните: съдии и съдебни заседатели.

Катрина трябваше да ги чака в кабинета на защитата. Виктория се надяваше, че се е облякла според инструкциите й. Предната вечер бяха прекарали няколко часа в огромната гардеробна на Катрина, като през по-голяма част от времето Виктория беше повтаряла само „Не“.

Не – на едноредния костюм от копринен креп с огромно деколте.

Не – на металиковочервената плетена рокля с изрязано деколте.

Не – на лъскавата дантелената рокля с мъниста с прозрачно горнище.

Бяха са спрели на вълнен костюм с пола „Каролина Херера“ в перленосиво със стилен колан на кръста. Сега, докато ескалаторът ги водеше към съдебната зала, Виктория слушаше как Соломон й изнася лекция за подбора на съдебни заседатели с онзи дразнещ надут тон.

– Гледай езика на тялото. Опитай се да разбереш кои са водачи, кои се оставят да ги водят.

– Добре.

– Задраскай всички грозни жени, те ще мразят клиентката ни.

– Знам.

– Мъж, който седи с лакти на скута, е покорен. Мъж, който се обляга на съседния стол, е властолюбив.

– Знам. Знам.

– Виж кой държи книги с твърди корици и кой – формуляр за надбягвания.

– Разбрах.

– Задраскай всеки, който чете книги на Бил О’Райли.

– Защо?

– Досадници, които си мислят, че знаят всичко.

Стигнаха до втория етаж и се качиха на ескалатора за третия.

– Гледай Марвин Умника на първия ред – каза Стив. – Ако си пипне ухото…

– Иска да открадна втора база?

– Иска да отхвърлиш съдебния заседател. Още нещо: дай на заседателите ясно да разберат, че клиентката ни е изневерявала.