Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 23 страниц)

– Елате надолу към Шугърлоуф в събота, ще подгоним хитрите спариди.

– С удоволствие.

Виктория слушаше и си даваше сметка, че закодираният разговор представляваше мъжки танц по ръба на емоциите. Стив казваше благодаря, а Хърбърт казваше, че иска по-близки взаимоотношения. Под всичко това, предполагаше тя, баща и син си казваха един на друг „Обичам те“.

Накрая Хърбърт се пресегна и разроши косата на Соломон, както Стивън правеше толкова често с Боби, после се качи на ръждясалия си крайслер и излезе от паркинга.

Няколко минути по-късно Стив се носеше със стария си кадилак кабриолет по Маями Авеню към изхода на 1–95. Боби спеше на задната седалка. Когато наближиха до дома на Виктория, Стив каза:

– Начинът, по който се държах, когато дойде баща ми…

– Да?

– Аз съм истински конски задник, да използвам един от неговите изрази.

Явно с това искаше да й се извини.

– Ти наистина обърна делото – продължи той.

Благодаря, преведе си го тя.

– Просто се обадих на баща ти. Той обърна делото.

– Беше много добър адвокатски ход, Вик. Наистина добър.

Седяха мълчаливо известно време, преди тя да попита:

– Имам нужда от помощта ти за Тигпен и сестра ти.

– Импровизирай.

Тя го погледна. Светлините от небостъргачите по Брикуел Авеню засенчваха лицето му. Какво си мислеше?

– Ти можеш да импровизираш – отвърна тя, – но аз трябва да се подготвя за кръстосания разпит.

– Ще се оправиш. – Той зави с кадилака по алеята пред сградата, където живееше, и спря пред козирката.

– До утре, Вик.

– Хей, ти!

– Какво?

– Днес спечелихме дело за убийство! – Искаше да говори. Не искаше вечерта да свършва.

– И как се чувстваш?

Тя повдигна рамене.

– Не знам. Уморена и емоционално изтощена. И…

– Малко разочарована?

– Да.

– Винаги е така. Ако спечелиш, издигането не е достатъчно високо. Ако загубиш, пропадането е по-ниско, отколкото си мислиш, че е възможно.

– Трябва да празнуваме – още докато го казваше й прозвуча не на място.

„Как да празнуваме? Само двамата? Да поканим и Брус? Няма да е кой знае колко забавно.“

– Разбира се – каза Стив.

– Катрина каза, че ще имаме чека до петък. И то голям.

– Супер.

Но не звучеше възторжено, помисли си Виктория.

– Нали това искаше, Стив. Дело, което да те прати във висшата лига.

– Да.

Откога стана господин Едносричен?

– О, за малко да забравя, Катрина организира празненство за победата – каза Виктория. – Всички трябва да са облечени като ченгета и обвиняеми.

– Ти можеш да бъдеш ченгето.

– Всъщност мен няма да ме има. Аз ще съм…

– На медения си месец.

– Мауи.

– Хубаво.

– Брус казва, че имали техники за отглеждането на авокадо, които искал да научи.

– Ще си приспадне медения месец от данъците. Баровецът ги разбира тия работи.

Това изцеди и последната капка от разговора. Искаше да го покани да се качи, да пийнат текила, да се порадват отново на победата. Но Боби спеше на задната седалка и беше късно и – имаше още по-сериозна причина – това не беше мъжът, чийто пръстен носеше. Не беше мъжът, на когото се беше врекла, мъжът, когото скоро щеше да обещае да обича и почита, докато смъртта ги раздели… и мъжът, чието предбрачно споразумение трябваше да прочете до утре сутринта.

Стив се отправи към къщи, искаше му се да го беше поканила да се качи за малко. Можеше да качи Боби горе и да го остави на канапето – детето можеше да спи и на пътека за боулинг. Стив искаше да поговори с Виктория. Не за тях двамата. Вече беше приел факта, че си отиваше. Не, искаше да поговорят за това, което го гризеше, както плъхове в мазето. Първоначално беше решил никога да не й казва, че е подкупил Джанис да промени показанията си по делото. Сега, обзет от вина, имаше нужда да си признае. Но как би могъл?

Тя нямаше да го разбере. И той едвам се разбираше. Защо беше платил на сестра си? Толкова малко ли вярваше на системата? Или на Виктория? Или на себе си? Щяха да спечелят делото на Боби и без измама. Трябваше да остави делото да следва хода си. И преди беше минавал напряко, но никога не беше правил нещо подобно.

Преди час Стив чу как баща му гордо заяви:

„Синът ми е почтен.“

Какво щеше да каже баща му, ако знаеше за подкупа? Стив никога нямаше да може да го погледне в очите, ако истината излезеше наяве.

„Той е чудесен пример за подражание за моя внук.“

Точно така, ще го уча как се играе бейзбол и как се дават подкупи, помисли си Стив. Ами показанията на Боби? Толкова странно беше да види живота си през очите на племенника си. Манекенки и мохито. Боже, наистина ли беше толкова повърхностен и незрял?

Мрачни мисли се въртяха в главата му. Докато завие с колата покрай пазара Кокоуок и тръгне по Гранд Авеню, съмненията му бяха стигнали до границите на параноята.

„Ами ако Джанис ме издаде?“

Може да е носила предавател, когато й даде парите. Колите им бяха паркирани една до друга на Рикенс Козуей. Може Пинчър и Цинкавич да са го проследили. Имаше ли бял ван с тъмни прозорци, паркиран под дърветата близо до първия мост? Не можеше да си спомни.

Когато зави по Къмкуот Авеню малко преди полунощ и чу как присмехулникът му се присмива от дървото на съседите, той беше сигурен, че на другия ден ще го сполети голяма беда. Цял отряд полицаи щяха да нахлуят в съдебната зала. Щяха да го отведат с белезници, докато Цинкавич си похапва понички, а Пинчър се привива от смях.

Какво му беше казал Пинчър в кабинета на съдия Гридли, когато се разправяха по делото за папагала? „Ще се погрижа адвокатската колегия да ти надупчи билета.“

Да, разбира се, бяха го накиснали. Пинчър и Цинкавич бяха организирали отвличането на Боби от улицата. Цялата работа беше нагласена, за да го хванат в капана.

Щеше да си загуби правата.

Щеше да отиде в затвора.

Но най-лошото от всичко беше, че щеше да загуби Боби.

Вдовицата на барксдейл е свободна

„Самоубийство, а не убийство“, заяви Пинчър

Джоун Флешман

в. „Хералд“

След зашеметяващ обрат в съдебната зала беше оттеглено обвинението в убийство срещу Катрина Барксдейл – вдовицата, обвинена, че е удушила съпруга си, строителния магнат Чарлс Барксдейл.

След заседание при закрити врати щатският прокурор Реймънд Пинчър съобщи на пресконференция в съда, че сваля всички обвинения. „Благодарение на усърдието си прокуратурата откри неоспоримо доказателство, че смъртта на Чарлс Барксдейл е била в резултат на самоубийство, а не убийство“, каза Пинчър.

Докато позираше за фотографите на стълбите пред съдебната палата, госпожа Барксдейл, 33, каза, че може да напише книга за мъките си, но чак след като отпразнува невинността си с пътуване до Бахамите. „Такава щеше да бъде и волята на моя съпруг – каза вдовицата. – Той беше купонджия, никога не униваше.“

На пресконференцията след процеса Пинчър отхвърли всички предположения, че прокуратурата е действала прибързано с обвиненията срещу госпожа Барксдейл. „Ако защитата си беше свършила работата, делото никога нямаше да стигне толкова далеч – каза Пинчър. – Благодарение на неуморните ни усилия справедливостта възтържествува.“

Адвокатите на защитата Стивън Соломон и Виктория Лорд напуснаха много бързо съдебната зала и не бяха открити за коментар.

51.

Въпросът със стоте хиляди долара

Белезникавата му кожа беше цялата на розови петна като на отровена скарида, когато стана и каза:

– Изправени сме пред сериозна криза, Ваша милост.

– А друг вид криза има ли, Цинкавич? – попита съдия Рол.

Стив седеше кротко на банката на ищеца и оставяше драмата да се разиграе. Седнала до него, Виктория наблюдаваше с бележник в ръка.

– Сега пък какво има? – попита съдията. Носеше небесносиня тога, яката на бялата копринена риза се виждаше отгоре. Беше малко след девет сутринта. Сега, когато процесът „Барксдейл“ беше приключил, се върнаха обратно към нормалния график.

– Руфъс Тигпен, първият ни свидетел, липсва – каза Цинкавич.

– Тогава извикай втория си свидетел.

– Но, Ваша милост, това нарушава реда на доказване.

– Не се пристисквай чак толкова, Цинкавич.

– Опасявам се, че може да е плод на някакъв заговор.

Плод на заговор, помисли си Стив.

Прави се на шибания Шерлок Холмс.

– Как така? – попита съдията.

Цинкавич хвърли поглед към Стив, който мигновено си сложи ангелската физиономия на момче по време на Бар-Мицвах. И Виктория също го погледна.

„Дали подозира нещо? Или това е просто гузната ми съвест?“

Виктория изглежда уморена, помисли си той, очите й бяха зачервени, косата й не беше в рамките на обичайните й стандарти. Безсънна нощ? Тъй като не делеше леглото й, нямаше как да знае. Умората – ако ставаше дума за умора – омекотяваше острите й черти и я правеше по-уязвима и ако това изобщо беше възможно – още по-привлекателна. Носеше кафяво раирано двуредно сако с широки ревери и пола в тон до под коляното. На Стив тоалетът й му изглеждаше толкова скъп, сякаш бе шит на ръка от монахините в Швейцарските Алпи.

Цинкавич каза:

– Призовавам ищеца да разкрие местоположението на господин Руфъс Тигпен, ако го знае.

Стив си мълчеше. Имаше си адвокат, който да поеме удара.

– Съдейки по досието на господин Тигпен – отвърна Виктория, – сигурно е в някой затвор.

Да! Точно това щеше да каже и той, помисли си Стив, ако беше адвокат, а не ищец. Гордееше се с Виктория. Беше изминала толкова дълъг път за толкова кратко време.

– Призови следващия свидетел, Цинкавич, за да вървим нататък – каза съдията.

Цинкавич се намръщи.

– В такъв случай, Ваша милост, щатът призовава Джанис Соломон.

Като чу името на сестра си, тръпки го полазиха по гърба. Изчезването на Тигпен беше част от сделката, част от това, за което беше платил. Но Джанис все още можеше да го преметне на свидетелската скамейка.

Сестра му се довлече в съдебната зала, като отбягваше погледа на Стив. Беше облечена в безформена басмена рокля, дълга чак до глезените и бели чорапи със сандали. Носеше мека кожена чанта, достатъчно голяма да побере двайсет кила хашиш. Косата й беше хваната отзад на конска опашка с шантава оранжева шнола. Зад бебешките й очила тъмните й очи изглеждаха далечни, сякаш гледаха към място, което тялото й беше напуснало, но където духът й още витаеше. Общото впечатление, помисли си Стив, е на жена, която яде прекалено много бургери и пие прекалено много кока-кола в промеждутъците между вдишването, инжектирането и пушенето на всякакви екзотични субстанции.

След като Джанис положи клетва, Цинкавич й зададе обичайните въпроси. Тя беше сестра на Стив Соломон, две години по-голяма от него. Израснала в Маями Бийч, изключена от гимназия за наркотици, посещавала смесен център от училище и мандра за проблемни деца в Пенсилвания. Изхвърлена, защото отглеждала марихуана в поле с люцерна и отворила полупрофесионален бордей в обора. Арестувана десетки пъти за наркотици, кражби и непристойно поведение плюс един път за хулиганство, когато се качила на покрива на полицейска кола и се изпикала върху предното стъкло. Не знаеше кой е бащата на Боби. Може да бил един откачен от Окала, който я смазвал от бой. Или пък шофьорът на камион, който я взел на стоп до Пенсакола срещу това да си вдигне краката на една отбивка малко след изхода за Локсли на магистрала 1–10.

Изваждаше цялото мръсно бельо направо пред очите на всички. Това беше единственият начин да попречиш на противника да очерни свидетеля ти при кръстосания разпит, Стив го знаеше. Макар че беше надут кретен, готов на всякакви подлости, Цинкавич не беше глупав и дотук правеше всичко, както трябва.

Стив погледна крадешком към Виктория. Обичайната непроницаема физиономия за пред съда – така както я беше учил. – Изглеждаше едновременно шокирана и отвратена от житейската история на сестра му. Съдия Рол изобщо не мигна. Чувала е много по-страшни неща, реши Стив. Но в същото време се почуди дали някоя сестра от родилното отделение не беше объркала работата преди трийсет и седем години. Може би истинската му сестра беше уважаван изследовател с научна степен, трудеше се в някоя лаборатория и всеки миг щеше да открие лекарство против рака.

Цинкавич се дотъркаля по-близо до свидетелското място.

– Какво съдейства за появата ти днес?

– Ти съдейства да ми измъкнеш задника от затвора – отвърна Джанис.

– Обещах ли нещо в замяна на свидетелските ти показания?

– Каза, че можеш да ми намалиш присъдата и да изляза под наблюдение.

– При какво условие?

– Ако кажа истината – отвърна Джанис.

Стив се опита да се успокои, но не можа. Всеки миг можеше да изстреля торпедото. Цинкавич го посочи с дебелия си пръст:

– Брат ти Стив Соломон имал ли е склонност към насилие?

– Още от малък.

„Мамка му! Почва се.“

Беше му взела парите. Сега щеше да го закопае с тях.

– Моля разкажете ни по-подробно, госпожице Соломон – каза Цинкавич.

– Когато бях на четиринайсет, Арни Липщиц ме нарече „дебела курва“ и Стив го спука от бой.

– Нямах точно това предвид.

– Тогава не бях дебела.

– Забравете Арни Липщиц. Брат ви посягал ли ви е някога?

– Не му стискаше.

Цинкавич изглеждаше изненадан.

– Никога ли не ви е бил?

– Нося нож от дванайсетгодишна. Щях да го обрежа още веднъж.

Цинкавич се вгледа продължително в Джанис. Не така го бяха репетирали. Стив дишаше малко по-спокойно, но само малко. С Джанис никога не знаеш кога ще извади ножа.

– Ами наркотици? – попита Цинкавич. – Виждала ли си брат ти да взема наркотици?

– Да, естествено.

Цинкавич се усмихна. Обратно по сценарий.

– Кога беше това?

– Горе-долу по същото време, когато наби и Липщиц. Дадох на Стив трева, после изяде половин кило сладолед с шамфъстък и си изповръща червата.

– Нещо по-скорошно?

– Не. Това го излекува. После дори цигара не запали.

Цинкавич прокара език по горната си устна. Нещо беше станало между репетицията и премиерата.

– А сега да поговорим за миналия януари. Госпожице Соломон, живеехте ли във ферма в Панхендъл?

– Ферма? – усмивката й разкри кафяви зъби. – Да, с приятелите ми отглеждахме марихуана там.

– Тогава ли брат ви лиши сина ви от вашите грижи и настойничество?

– Искате да кажете, дали Стив е взел Боби? Да.

– Брат ви насила ли ви отне детето?

Джанис повдигна рамене, двойната й брадичка се разтресе.

– Бях се надрусала през онази нощ.

Макар че краката му бяха стъпили на пода, Цинкавич се олюля напред назад като равин пред Стената на плача.

– Хайде, госпожице Соломон, искате да кажете, че не си спомняте онази нощ ли?

– Помня, че беше кучи студ през деня, задникът ми замръзна.

– А какво стана през нощта, когато се появи брат ви?

– Не знам. Бях в къщата и се тъпчех с екстази. Трябва да питате Руф.

– Това Руфъс Тигпен ли значи?

– Да Руфъс Тъпото.

– Къде е господин Тигпен днес?

– Мисля, че отиде до Делрей да вземе някакъв специален кетамин.

Цинкавич се насили да се усмихне, сякаш всички свидетели на щата се чупеха от съда, за да се занимават с нелегална дейност.

– Какво ви каза господин Тигпен за срещата си с брат ви през онази съдбоносна нощ?

– Протестирам, косвени показания – намеси се Виктория.

– Приема се – каза съдията.

– Ваша милост, според мен доказателството влиза в изключението за признания, направено в момент на силен афект.

– Забрави – отряза го съдията.

– Госпожице Соломон, без да ни казвате какво ви е казал господин Тигпен, в какво състояние се намираше той, когато говорихте с него онази вечер?

– Черепът на Руфъс беше пукнат.

– Аха – каза Цинкавич. Започва се.

– Не стана по-умен от това, да ви кажа – продължи тя.

– Видели сте господин Тигпен ранен след срещата му с брат ви?

– Да.

– Господин Тигпен каза ли ви нещо?

– Да.

– А докато ви говореше, развълнуван, сърдит или ядосан беше?

– Беше бесен.

– Повиши ли глас?

– Направо се дереше. От него шуртеше кръв като от заклано прасе.

Цинкавич се обърна към съдията.

– Мисля, че сме на прага на изключението за признание, направено в състояние на силен афект, при което косвените показания се приемат.

Виктория се накани да протестира, но Стив сложи ръка на рамото й.

– Остави го – прошепна той.

– Защо?

Стив невинно присви рамене, но тя го изгледа с ледено подозрение.

– Тъй като не чувам протест – каза съдия Рол, – приемам, че ищецът също като съда няма търпение да чуе продължението. Давайте.

Цинкавич сниши гласа си, явно си мислеше, че това му придава нотка на загадъчност.

– И какво по-точно ви каза господин Тигпен, докато лежеше и от него шуртеше кръв като от заклано прасе?

– Руф ме погледна и каза: „Тъпа путко, заключила си детето в клетка за кучета, но не си залостила бараката.“

Устата на Цинкавич увисна толкова, че спокойно можеше да глътне поничката цяла. Съдия Рол се извърна към Джанис, сякаш не вярваше на ушите си и искаше да чуе отново казаното. В залата се чуваше само бръмченето на вентилационната система.

Никой не помръдна.

Нито Виктория.

Нито Цинкавич.

Нито съдия Рол.

Стив погледна всеки един от тях. Всеки имаше свой живот. Сметки за плащане, коли за поправка, лекарски прегледи. Рутинните ангажименти на ежедневието. Но в този миг – застинал във времето, като насекомо в кехлибар – умовете им се съсредоточиха върху една и съща картина. Картина, която той беше сигурен, щяха да виждат отново и отново, както той я виждаше отново и отново.

_Невинно дете, заключено в клетка за кучета в барака._

Най-накрая съдия Рол каза:

– Казахте, че денят бил мразовит?

– Дворът беше станал на ледена пързалка – отвърна Джанис.

Съдия Рол дъвчеше гумичката на молива си.

– Как беше облечен синът ви?

– Май с гащи и фланелка. – Съдията се вторачи невярващо в нея и Джанис добави: – Не бях много на себе си по онова време.

– В бараката имаше ли някакво отопление?

Джанис поклати глава.

– Ваша милост, нямате право да разпитвате свидетелката ми вместо мен – каза Цинкавич.

– Сядай и не мърдай. Свърших с теб.

Стив знаеше, че съдия Рол беше чувала истории за деца, възпитавани с гасене на цигари, държани гладни в домове, пълни с храна, подлагани на сексуален тормоз. Съдиите, ченгетата и следователите виждаха ужасяващи неправди и след време, предполагаше той, умовете им създаваха буферна зона, за да спасят психиката си. Но можеше ли човек наистина да не се шокира и да не се отврати от жестокостта към деца?

– А сега, да оставим глупостите и да караме по същество – продължи съдията. – Брат ви е дошъл във фермата, където сте се друсали и сте държали сина си като с животно – гол и на студа. Имало е кавга с господин Тигпен, който също е злоупотребявал с наркотици, след което брат ви е отвел сина ви в дома си, където се грижи за него, осигурявайки му сигурност и уют.

– Да, точно така е.

– Ваша милост, протестирам – каза Цинкавич.

– Иди да протестираш някъде другаде – съдия Рол се наведе към Джанис. – Госпожице Соломон, искам за миг да се поставите на мое място.

– Не и ако трябва да нося тоя син парцал.

– Какво бихте избрали: да поверя сина ви на грижите на държавата, или да направя брат ви негов настойник?

Въпросът на деня, помисли си Стив.

Въпросът за сто хиляди долара.

Виктория скочи на крака.

– Ваша милост, може ли да прекъснем за малко, преди свидетелката да отговори?

– Какво? – Стив не можеше да повярва. – Остави я да отговори.

– Млъкни.

– Какъв е проблемът? – попита съдия Рол.

– Само пет минути, Ваша милост.

Съдия Рол вдигна рамене и каза.

– Без мотане. Пет и обратно тук.

Когато излязоха в коридора, Виктория сграбчи Стив за вратовръзката, отвори вратата на дамската тоалетна и го вкара вътре.

– Хей! – запротестира той.

Във въздуха се носеше задушлива миризма на амоняк.

– Мислиш, че ще ти се размине ли? – попита тя.

– Кое? – той надяна невинна физиономия, с която не можа да я заблуди нито за миг.

– Ти ми кажи. Какво си направил, отвлякъл си Тигпен и изнудваш сестра си ли?

– Ти си луда. Да се връщаме. Един отговор ни дели от това да спечеля настойничеството.

– Не, един отговор ни дели от това да докладвам пред адвокатската колегия.

– За какво?

– Каквото и да си направил, няма да ти се размине. Следващия път, когато Джанис бъде арестувана, тя ще иде да реве пред Цинкавич. Ще те издаде, за да отърве кожата.

– Няма нищо срещу мен.

За такъв комбинатор беше ужасен лъжец.

– Няма да ми откраднеш началния удар, Соломон, независимо че се мислиш за много бърз.

– Боже, успокой се!

– Давам ти десет секунди да си признаеш.

– Или какво?

– Или се връщам обратно в залата и си правя отвод като твой адвокат и спирам делото, докато прокуратурата разследва поведението на сестра ти.

– Стига, Вик. Истината е следната: когато Джанис влезе в залата, не знаех какво ще каже.

– Напротив, знаел си. Знаеше и че Тигпен няма да се появи. Затова ми каза да импровизирам. Знаеше точно какво ще се случи.

– Просто имам добри инстинкти.

– Не чак толкова добри. Какво си направил, подкупи ли ги?

Прочутите инстинкти до един му казваха да мълчи. Знаеше колко много престъпници се прекарват, не от полицията, а от голямата си уста. Знаеше и колко неотстъпчива и праволинейна можеше да бъде Виктория. Така че никога нямаше да разбере защо й каза. Може би се надяваше, че любовта й към него ще натежи над накърнените й принципи? Някакъв изпит ли беше, на който тя нямаше как да не се провали?

– По дяволите, Стив! – продължи тя. – Какво накара Джанис да се обърне на сто и осемдесет градуса?

Той го изстреля направо:

– Сто хиляди долара.

– О, не! О, не! – тя клатеше глава. – Как можа?

– Взех ги назаем.

– По дяволите! Знаеш какво имам предвид. Как можа да подкупиш свидетел да лъже?

– Подкупих я да каже истината! Платих й да не лъже. Всяка дума, която каза, е истина.

– Това е оправдание.

– Да, но добро. Аз бях изнуден. Аз съм жертвата тук.

– Кажи го на съдията, когато се явиш пред колегията. Няма значение дали Джанис казва истината. Подкупването й е криминално деяние, нарушаващо етичните норми.

– Значи нормите не са верни – отвърна Стив.

– По дяволите! – погледът й беше изтерзан и ядосан. – И ти си толкова мръсен, колкото Пинчър.

– Да, но аз постъпвам справедливо. Разликата е доста голяма.

– Можех да спечеля и честно.

– Не можеш да си сигурна – отвърна тихо той. Той се приближи към нея, постави ръце върху раменете й и усети, че тя трепери. Всеки миг можеше да избухне в сълзи. Или да го целуне. Или…

_Пляс!_ Удари му една плесница.

– Ох! Какво, по дяволите…

– Длъжна съм да кажа на съдия Рол.

– В никакъв случай. Да си чувала за поверителността на информацията между клиент и адвокат?

– Не важи за измама пред съда. Прочети „Нийл срещу Уилямс“.

– На нищо ли не те научих? Когато законът не работи…

– Не сме дошли да си играем. Етичният кодекс е задължителен.

– Ще загубя Боби и ще ида в затвора. Ще ми вземат разрешителното.

– Нямам друг избор.

– Можеш да избираш между това да постъпиш справедливо и да следваш един лош закон.

– Предупредих те, когато поех делото. Ще следвам стриктно правилата.

Той удари с ръка по плочките върху стената. Плочката не се счупи. Не беше сигурен за ръката си.

– Така ти е по-лесно, нали?

– Кое ми е по-лесно?

Ръката го заболя и взе да се надува, усети как слепоочията му пулсират.

– Да бъда изхвърлен, опозорен, да се разкарам от картинката. Това е доказателството, което ти е нужно, че си направила правилния избор.

– Омъжвам се за Брус, защото го обичам.

– Не си се променила от деня в затворническата килия. Все същия робот си, същия автомат.

– А ти си все същата неморална отрепка.

– Нямаш нито сърце, нито душа, Лорд. Sin alma o corazon.

– Не мога да повярвам, че дори за миг съм си представяла, че мога да бъда с теб.

– И аз – съгласи се той. – Ние сме абсолютно несъвместими.

– Пълни противоположности – каза тя.

– Кобрата и мангустата.

– Сбогом, Соломон! – каза тя, бутна вратата и се запъти към съдебната зала.

52.

Любов срещу закон

Виктория знаеше, че има по-малко от две минути, преди съдията да се върне в залата. Седнала с идеална стойка на банката на ищеца, тя трескаво пишеше на една розова карта.

„Ваша милост, за съжаление, мой дълг е според Част Втора на Правило 4, Параграф 3.3 от Етичния кодекс да докладвам за възпрепятстване на справедливостта…“

Джанис седеше на свидетелското място и прелистваше едно от списанията на съдия Рол, Цинкавич я наблюдаваше от покритата си с трохи банка. Вратата на залата се отвори и Стив влезе с валсова стъпка, подсвирквайки си.

Подсвиркаше си!

Някаква весела мелодийка. Опитва се да ме разсее, реши Виктория, да ме отклони от това, което законът ме задължава да направя.

Стив се приближи до Цинкавич и го тупна по гърба:

– Джак, приятелю, да обядваме заедно някой път, какво ще кажеш?

– Да не си пил? – попита Цинкавич.

– Хей, сестричке – провикна се Стив. – Въпреки всичко още те обичам.

– Добре ли си, Стиви? – попита Джанис.

Виктория разтревожена гледаше как Стив обикаля около нея, той й намигна и каза:

– Изглеждаш направо зашеметяващо, сладкишче.

Опита се да не му обръща внимание и продължи да пише бележката:

„Моят съдружник Стивън Соломон е извършил сериозно нарушение на…“

Стив застана отпред и започна да пее: „Колко дълбока е любовта ти“ Пееше! Като сантименталните „Би Джийс“, само че фалшиво.

После той се плъзна из предната част на залата, като полюшваше хълбоци, сякаш танцуваше румба с невидим партньор.

Танцуваше!

Виктория се опита да не го гледа, но това беше невъзможно. Гъвкав като змия, той се виеше от катедрата на съдията до люлеещата се врата и пееше. Нещо между „да си под проливния дъжд“ и „да живееш в свят на глупци“, той се плъзна по масата и разбута със задник картончетата й.

– Спри да си водиш бележки, Вик.

– Махай се! – тя сграбчи картончетата си, като че ли бяха банкноти от хиляда долара.

– Сигурно се чудиш защо съм толкова щастлив.

– Не ме е грижа.

– Просто реших, че няма да кажеш нищо на съдията. И знаеш ли защо?

– Разкарай се от мен, и то веднага!

Не можеше да повярва на безочието му. Дори след всичко това продължаваше да е толкова самоуверен.

– Защото знам какво те зарежда, Вик.

– Ха!

– Знам какво е важно за теб. По-важно от всички закони във всички книги.

– Каквото и да си мислиш, че знаеш, Соломон, грешиш.

Той й се ухили все едно й казваше „Хванах те“ и на нея й се прииска да му удари още един шамар.

– Независимо какво мислиш за мен, ти обичаш Боби – продължи Стив. – Видях го изписано на лицето ти, когато той даваше показания. Той каза, че иска ти да си му майка. И погледът ти говореше, че и ти би желала същото. Обичаш хлапето с цялото си сърце и душа. И понеже знаеш, че мястото му е при мен, няма да можеш да си простиш, ако направиш нещо, с което да му попречиш да бъде с мен. Както винаги си ми казвала, любовта е по-силна от закона. Така че скъсай картончетата си, Виктория, защото може и да ме презираш до края на живота си, но няма да причиниш това на Боби.

Той скочи от масата и се настани на стола до нея. Виктория търсеше отговор, но преди да каже нещо, задната врата на съда се отвори и съдия Алтия Рол влезе забързано с развяваща се тога.

– Не ставайте – каза тя и седна на стола си с висока облегалка. – Ще свършим много бързо.

Беше представление. Стив изобщо не беше толкова сигурен, колкото се мъчеше да изглежда. Но беше опитал, беше се прицелил дълбоко във Виктория, в онази част, която тя държеше скрита. Беше се прицелил в сърцето й.

Ако не се получеше, ако го издадеше пред Амебата и съдията, имаше още една възможност. Трябваха им няколко дни, за да задвижат машината на наказателната съдебна система. Не могат да ти пратят обвинителен акт за една нощ. Трябват призовки, клетвени декларации, свидетелски показания. Щеше да има достатъчно време да натовари на стария кадилак всичко важно – няколко пуловера, няколко книжки на Джон Д. Макдоналд, тостера за панини – и чичото и племенникът щяха до поемат по пътя. Накъде, не знаеше.

Матаморас, Мексико? Тегучигалпа, Хондурас?

И на двете места не беше ходил, просто му харесваше как звучат.

– А сега, госпожице Соломон – започна съдията, приковавайки Джанис със стоманен поглед, – въпросът ми е следният…

Стив погледна крадешком към Виктория. Тя седеше на края на стола и изглеждаше като птица, която се кани всеки миг да полети.

– Ако трябва да избирате между държавата и брат си – продължи съдия Рол, – кой бихте предпочели да се грижи за сина ви?

– Ваша милост, трябва да кажа нещо – намеси се Виктория.

_По дяволите!_ Стив се почуди дали паспортът му не е изтекъл.

– Изчакайте, госпожице Лорд – каза съдия Рол. – Ще имате тази възможност. А сега, госпожице Соломон…

– Важно е, Ваша милост.

– Казах след минутка – съдия Рол сърдито изгледа Виктория и след това се обърна отново към Джанис. – Държавата или брат ви, госпожице Соломон? Кого бихте избрала?

Виктория се въртеше неспокойно на стола си, но запази тишина. Засега.

– Прекарала съм достатъчно време в държавни институции и знам какви гадости стават там – отвърна Джанис. – Стив му е кръв. Той е добър човек. Защо да не му дадете шанс?

– И аз така мисля – каза съдия Рол.

Виктория седеше на масата и стискаше картончетата си така, че чак кокалчетата й бяха побелели.

„Какво ще направи?“

– Щатът разполага ли с още свидетели? – попита съдия Рол.

– Шкафът ми е празен – отвърна Цинкавич, – но искам отсрочка, докато успея да открия господин Тигпен.

– Отхвърля се.

– Тогава моля съда да се въздържи от произнасянето на присъда, докато прокуратурата разследва достоверността на показанията на госпожица Соломон – направи последен отчаян опит Цинкавич.

– Отхвърля се.

– Настоявам делото да бъде спряно, докато…

– Отхвърля се. Госпожице Лорд, моля кажете заключителните си думи.

Виктория изглеждаше слисана.

– Ваша милост, не съм готова за заключителната си пледоария. Но трябва да разкрия нещо…

– Госпожице Лорд, ако сте наполовина толкова добър адвокат, за колкото ви мисля, вече знаете накъде клони решението на съда. Така че, станете, говорете бързо и си седнете.

Виктория стана разтреперена.

– Трудно е. Не знам точно как да го кажа.

Разкъсва се, помисли си Стив. Разкъсва се между сърцето си и проклетите правила.

– Госпожице Лорд, кажете ни две думи за господин Соломон и да приключваме, става ли?

Очите на Виктория се бяха втренчили в една точка на стената. Тя въздъхна. И после каза:

– Ваша милост, Стив Соломон е най-невъзможният човек, когото познавам.

– Това е начало – отвърна съдия Рол. – Продължавайте.

– Той съчувства дълбоко на онеправданите хора, които няма кой да защити. Но едновременно с това е влудяващ, нахален и напълно безразсъден.

Импровизира, помисли си Стив. Но докъде щеше да стигне?

– Той изобщо не уважава правилата – продължи Виктория. – Създава си свои собствени. Той е духовит, забавен и умен, но е способен да извърши и невероятни глупости. Той…

– Ваша милост – прекъсна я Цинкавич, – това заключителна пледоария ли е или брачна консултация?

– Тихо – отвърна съдия Рол. – Искам да видя докъде ще стигне.

– Познавам Стив Соломон – продължи Виктория. – И то доста добре, Ваша милост. Надзъртала съм дълбоко в него.