Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 23 страниц)

[* Известен баскетболист от Националната баскетболна асоциация на САЩ. – Б.пр.]

– И казват, че не си бил чаровен.

Излязоха от джунглата, тишината запълваше пространството между двамата и ги отдалечаваше един от друг. Покрай езерото майка снимаше двете си малки момиченца с пурпурни какаду на раменете.

Стигнаха до края на залива. Рачета, големи колкото нокът, се бяха скупчили по мокрия пясък. Накокошинени рибарки проверяваха дали не е останало нещо за хапване по плажа. На другия бряг биеше камбана и бариерата се спускаше. Движението по Венецианския мост беше спряно.

– Трябва да ти кажа нещо за Боби – каза той.

– Каквото и да кажеш, няма да променя решението си.

Спряха под една бурсера, малките й червени плодове висяха на гроздове. Лицето на Виктория беше половината на слънце, половината на сянка.

– Когато Боби беше на десет – започна Стив, – майка му Джанис се премести да живее в една комуна в Панхендъл. Вселенските приятели на не знам си какво. Психопати и наркомани. Когато Джанис не беше друсана, биеше Боби и му крещеше стихове от Библията. Когато се надрусаше, го затваряше в клетка за кучета и отиваше в града за няколко часа или няколко дни.

– Боби ми каза за клетката. Звучи ужасно. Честно, Стив, бих искала да ти помогна, но…

– Той напредва с всеки изминал ден. И щом успея да му осигуря специално обучение, ще се справя още по-добре. Но тази гадна докторка иска да ми го отнеме и да го прати в болница.

– Как могат да го направят, след като ти си му наставник?

Подвижният мост вече беше вдигнат и едномачтовият платноход се понесе през него, докато колите се отдръпваха към сушата на запад и към Бискайския залив на изток.

– Джанис никога не е подавала жалба за това, че взех Боби, така че в момента положението му е неуредено според закона.

Тя се замисли за миг.

– Отвлякъл си го?

– Спасих го – поправи я той. – Но на никого не съм казвал как. Досега.

И тогава й разказа. Разказа й за нощта с мразовития дъжд, за студената супа, която Джанис беше занесла на Боби в бараката, за това как беше влязъл вътре и беше открил Боби, затворен в клетка. Разказа й и за брадатия мъж с голямата сопа и как се биха, за пукнатия му череп и кръвта, която шурна по пода. Разказа й за изстрелите и как тичаше през гората с Боби на ръце, преследван от лаещи кучета и мъже с пушки.

Когато свърши, Виктория се беше втренчила в него, устните й бяха леко разтворени, думите се опитваха да излязат. Тя се почувства толкова крехка, че можеше да се пръсне на парченца като бял порцелан.

– Не бих могла дори да си представя подобно нещо.

– Докато тичах, а Боби ме стискаше с ръце през врата, знаех, че никога няма да ме хванат, стига да не падна. Можех цял живот да бягам. Да избягам наистина. Но нямаше смисъл. Тогава го осъзнах. Сякаш така е било писано. Можех да тичам така дълго, докато някой ден най-накрая изнеса горкото дете от ада и му върна живота. Понякога в полусън чувам как дъските проскърцват и си казвам – ето ги. Мъже с факли и сопи, ще ме убият и ще отведат Боби. Тогава се събуждам и се питам, ако това са моите кошмари, какви ли кошмари сънува Боби?

Той се извърна с насълзени очи.

– Мислиш ли, че ще позволя на някой дебелогъз бюрократ да ми го отнеме?

– Погледни ме – заповяда му тя.

Той се обърна към нея. С върха на пръста си тя избърса една сълза, която се спускаше към ъгълчето на устните му, после прокара пръст по тях, сякаш да го успокои.

От отсрещната страна на залива камбаната пак иззвъня и подвижният мост се спусна надолу лека-полека като старец, който се отпуска на стола си.

– Кой би предположил? – каза тя, отдръпвайки пръст от устните му.

– Кой би предположил какво?

– Че си способен на такава любов.

Той присви рамене.

– Онова в съда е просто игра. Това е животът.

Очите й бяха нежни и влажни.

– И къде ще ходим?

– Да ходим?

– За медения си месец.

Трябваше му секунда, за да схване. След което Стив широко се усмихна.

– Ще го направиш ли? Ще ми станеш ли годеница?

– Само за една нощ.

– Да! – той се разсмя гръмогласно. – Страхотна си! Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то…

– Ако ме арестуват, намери ми добър адвокат. – Тя извади мобилния си телефон. – Трябваше да играя тенис с Джаки в Гроув Айл утре и да вечерям с Брус в клуба му. Ще им се обадя.

– Не. Доведи ги. Даже защо да не отидем в клуба на Брус?

– Сериозно ли говориш?

– Ще помоля Брус да ми стане кум.

– Наистина ли искаш и той да дойде?

– Ще направи страхотно впечатление на Равкдрайв. Може дори да плати сметката. А Джаки може да ти е шаферка или нещо друго.

– Тя ми е шаферка.

– Идеално. И тя ли е като теб?

Тонът му беше закачлив.

– Искаш да кажеш дали и тя е робот?

– Взимам си думите обратно. Искам да кажа изискана, горда, принципна – той преглътна и гласът му стана нежен: – Красива, умна, секси и…

Тя сложи пръст отново на устните му.

– Недей, Соломон.

– Но имам още какво да кажа.

– Моля те, недей! – Усмивката й беше нежна и мила. – Винаги можем да дойдем пак в Папагалската джунгла.

7.

Законите на Соломон

Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружничката си… hasta que ella diga que si.

21.

На кафе

На стълбите на така оптимистично наречената Съдебна палата един пазач събираше разтеклата се торта с птичи криле, които се подаваха от глазурата. Тортата беше кулинарен шедьовър на хаитянски сантеро*, нает от семейството на обвиняем да направи магия и да предразположи благосклонно съдиите.

[* Вуду шаман. – Б.пр.]

Вътре в сградата в осем и двайсет сутринта Стив точно беше минал през детектора за метал и отчаяно се нуждаеше от чаша кафе, когато чу някой гръмогласно да се провиква зад гърба му:

– О, господин Со-ло-мон!

Той спря и се извърна. Джак Цинкавич се търкаляше към него.

– Бавиш списъка със свидетелите – каза той.

– Извинявай, бях малко зает.

– А списъкът с доказателствата? Предсъдебните споразумения. Излагането на фактите по делото.

– Почти съм готов.

Което трябваше да рече, че Стив почти ги е обмислил. Спазването на срокове не беше най-силната му черта.

– Трябва да се уговорим за датата на делото – продължи Цинкавич.

– Веднага щом приключи процесът „Барксдейл“.

– Не става. Всеки ден, в който Робърт е с теб, може да се случи някоя беда.

Стив се мъчеше да не дава изблик на гнева си. Беше обещал на баща си, че ще играе възпитано, макар да се съмняваше, че Цинкавич ще се държи на ниво. Старецът му имаше доста оптимистични възгледи за човешката природа.

Цинкавич явно беше имал скапано детство и явно беше спасен от системата – нещо толкова рядко, колкото и снегът в Маями. Но за разлика от баща си, Стив не смяташе, че Цинкавич се е превърнал в Галахад на Съда за малолетни. За Стив той беше просто един от лакеите на Пинчър, кариерист и подлизурко. Тъй като досега нищо не бе дало резултат, щеше да опита нова и чужда стратегия: да целува задници.

Стив каза:

– Зле започнахме с теб, Джак. Мога ли да те наричам Джак?

– Не.

– Исках да ти се извиня. Казах неща, които не биваше да казвам и не биваше да ти посягам.

– Аха.

– Изпитвам огромно уважение към теб, Цинкавич.

– Не се съмнявам.

– Сериозно. Разбрах какво си преживял като дете. Да изгубиш майка си по такъв начин! Да обикаляш приемни родители. Разбирам какво изпитваш към деца, подложени на рискове.

– Това проява на снизхождение ли е, Соломон?

– Не, просто се опитвам да свържа онова, което си преживял…

– Недей да намесваш личния ми живот.

– Искам само да кажа…

– Надуто лайно такова!

– О, Боже!

– Мислиш, че можеш да скриеш агресивната си същност под тази фалшива обвивка?

– Не съм агресивен. Напротив, даже си падам малко страхлив.

– Ти си опасен. Знам какво си направил онази нощ в комуната и имам доказателства.

_Мамка му!_

Вярно ли беше? Дали Цинкавич се беше добрал до онзи мъж със счупената глава? Или копелето просто блъфираше?

– Не само че ще загубиш племенника си – изрева Цинкавич. – Ще идеш право в затвора.

Той се понесе по коридора и Стив остана да стои там. Сам и разтревожен.

Съдебната банда задържаше опашката в кафето, пипаше кифлите, душеше сладкишите, мрънкаше за болести и болежки. Марвин Умника беше с морскосин двуреден блейзър, Кадилак Джонсън – с ярко дашики, а Тереса Тораньо в тъмен костюм от туид със семпла перлена огърлица.

– Хайде, Марвин – обади се Стив от края на опашката, – раздвижи се.

Не биваше да закъснява за заседанието. Опита да се съсредоточи върху изслушването за гаранцията, но заплахата на Цинкавич не му излизаше от главата.

„Не само че ще загубиш племенника си. Ще идеш право в затвора.“

С какви доказателства разполагаше той? Дори нямаше време да мисли за това. Трябваше му доза кофеин, за да разбуди мозъка си и да се качи тичешком в съдебната зала. Но стоеше приклещен на опашката зад приятелите си, които не отиваха никъде и имаха много време да стигнат дотам.

– Какво си се разбързал бе, младеж? – попита го Марвин.

– Гаранцията е след десет минути. Виктория ме чака.

– Значи успя да я омаеш, а? – гласът на Марвин огласяше кафенето.

– Не, само работим заедно.

– Улучила те е право в сърцето, а, Стивърино?

– Марвин, познаваш ме. Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружника си.

– Три лъжи в едно изречение. Това е рекорд, Кадилак?

– Не и за Стив – Кадилак Джонсън смеси половин чашка безкофеиново с половин чашка обикновено, после сипа обезмаслена сметана отгоре и добави четири лъжички захарин. Явно искаше да се подслади.

– Вярвам на нашия Стивън – обади се Тереса Тораньо.

– Благодаря ти, Тереса – отвърна Стив. – Ти си моят първи клиент и последен приятел.

– Никога няма да преспиш със сеньора Лорд, hasta que ella diga que si. Докато тя не каже „да“.

Марвин се закашля от смях и двамата с Кадилак удариха високо ръце, или поне толкова високо, колкото им позволяваше артритът.

– Стига, момчета, тя е сгодена – запротестира Стив.

– Откога техническите подробности те притесняват? – изстреля в отговор Марвин.

Стив си погледна часовника. След осем минути задникът му или трябваше да е паркиран пред съдия Алвин Шварц, или щяха да го обвинят в обида на съда заради закъснение.

– Виждали ли сте как я гледа? – попита Марвин останалите. – Много е лапнал.

– Напомня ми за една мадама в Канзас Сити. – Кадилак сръбна от кафето. – Разкъса ми сърцето и го даде на морските котки. – И той запя: – „Жено от Канзас Сити, какво направи с мен…“

Марвин беше на касата и ровеше за дребни.

Стив се провикна:

– Пиши го на моя сметка.

– Por Dios!* – възкликна Тереса.

[* За Бога! (исп.). – Б.пр.]

Кадилак се хвана за гърдите.

– Пейсмейкърът ми ще даде накъсо.

– Големият мачо! – каза Марвин. – Ако знаех, че той плаща, щях да си взема и кифла.

– Побързайте – подкани ги Стив. – Трябва да освободя една невинна жена под гаранция.

– Видях клиентката ти и не е толкова невинна – каза Тереса.

– Истинска шафрантия – съгласи се Марвин.

– Какви ги говориш? – попита Стив.

– Огромно деколте, много ниска класа – отвърна морализаторски Тереса.

Тереса беше учила английски като дете в Хавана преди Кастро в изисканата Ръстън Академия. Докато говореше, Стив си представяше красивия й женски почерк с равни разстояния между всяка дума.

– Стига, Тереса, това, че ти не харесваш как се облича госпожа Барксдейл, не значи, че е убила съпруга си.

– Не знам какво е намирал Чарлс Барксдейл у нея. Освен очевидното.

– Е, Чарлс Барксдейл – намеси се Тереса – бе от висока класа.

– Познаваше ли го?

– Не лично. Но съм го слушала да говори на семинар, който спонсорираше. „Жените поети, изтерзани души“. Стори ми се изключително чувствителен мъж.

– Особено с кожен бандаж отпред – каза Стив.

– Лично аз смятам, че тя го е убила – заяви Тереса Тораньо.

22.

Хитрата акула

– От всички съдебни зали на всички области в този мочурлив щат точно в моята ли трябваше да влезеш? – попита съдия Алвин Шварц.

– Добро утро и на вас, Ваша милост – отвърна Стив.

Виктория знаеше, че съдията се слави като голям проклетник. Беше се явявала на два пъти пред него за насрочване на дела и той й се стори сприхав, нетърпелив и груб. Известно беше още, че пуска газове на съдийските конференции и обвинява за това стенографа. Стар, нисък и сърдит, съдия Шварц никак не обичаше млади, високи и щастливи мъже адвокати. Беше оцелял след три опита да бъде свален от съдийската банка за невъздържани забележки, сексуален тормоз и придремване по време на процесите.

– Наясно съм с всичките ви щуротии, господин Соломон.

– Много благодаря, Ваша милост – отвърна Стив, сякаш го бяха номинирали за Мъж на годината.

На прокурорската банка Рей Пинчър се сдържаше да не се усмихне. Седнала до Виктория, Катрина се въртеше на стола си. Беше облечена с оранжев затворнически гащеризон вместо с обичайните дрехи с марка „Прада“.

Съдията каза:

– Ако направите някаква пакост в съдебната ми зала, господин Соломон, ще ви изпратя там, където никога не сте бил.

– Вече съм бил в затвора, сър.

– Говоря за правния факултет.

От другата страна на пътеката Пинчър тихо се изсмя.

– Какво става? – попита Катрина.

– Всичко е наред – успокои я Виктория, като я потупа по ръката. – Стив знае какво прави.

Опитваше се да окуражи клиентката им. Себе си също.

– Това вие ли сте, госпожице Лорд? – Съдията надникна над очилата без рамки.

– Да, Ваша милост.

– Не трябва ли да сте от другата страна на залата?

– Вече съм защитник. Съдружничка съм на господин Соломон.

– Последната красива блондинка, която доведе тук, беше надуваема. – Съдията махна към Катрина с чукчето си. – Това ли е малката женичка, която затрила съпруга си?

– Възразявам, Ваша милост – намеси се Виктория.

– Не си развявайте гащите. Тук няма съдебни заседатели, само чакалите от пресата са дошли – съдията размаха чукчето към галерията, където жужеше една телевизионна камера и дузина репортери си водеха бележки. – Кой написа, че трябва да бъда дискредитиран?

Три ръце се вдигнаха. Съдията се изкашля и се обърна към банката на обвинението.

– Ето какви са правилата, господин щатски прокурор. Не искам да слушам рап от гетото. Нито пък… – той се обърна към съдебния пристав, млада чернокожа жена, цялата на плитчици. – Уанда, каква беше онази малоумна музика? Хоп-скоч?

– Хип-хоп – отвърна тя.

– Никакъв хип-хоп и никакви Бубони.

– „Ебоникс“ – поправи го Уанда.

– Кое е това дете на първия ред?

– Моят племенник Боби – отвърна Стив.

– Чух за номерата с думи, които правиш, малък разбойнико – съдията навря кутрето си в ухото, завъртя го и се провикна: – Доналд У. Рамсфелд.

– ДА, ЛУД ФЕН ДО МАРС – отвърна бързо Боби.

– Проклет да съм!

В този момент вратата на залата се отвори и вътре влязоха три млади жени. Бяха облечени еднакво в чисто черно от очилата и перуките до минижупите, копринените блузи и три четвъртите ботуши. Устните им бяха яркочервени и лъщяха неприлично. С тънките си черни куфарчета в ръка те минаха с танцова стъпка през люлеещата се врата, разкършиха бедра пред съдията и седнаха с въртеливо движение на столовете си точно зад банката на защитата. С един плавен жест и трите кръстосаха едновременно крака и извадиха подложки с листове за писане от куфарчетата. На Виктория й трябваха няколко секунди, за да разпознае в тях Лекси, Рекси и Джина, които приличаха на рок бандата на Робърт Палмър. Какво, по дяволите? После си спомни: „Съдията обича млади адвокатки с миниполи.“

Соломон беше готов на всичко само за да спечели.

– И кои, ако смея да попитам, са тези красиви създания? – попита съдията с грейнало лице.

– Моите помощнички – отвърна Стив.

– Винаги с удоволствие помагам на начинаещи юристки.

– Съдията седна изправено на възглавницата, която използваше, за да облекчи хемороидите си. – Момичета, можете да се отбивате в кабинета ми, когато пожелаете.

Катрина се наведе към Виктория.

– Съдията изглежда много особен…

Виктория отново я потупа по ръката. Успокояващ жест, но самата Виктория започваше да се тревожи. Как щеше да се оправи със съдия като този?

– Какво ще каже щатът за гаранцията, поискана от защитата? – попита съдията.

– Това е углавно дело – отвърна Пинчър. – Прокуратурата е против освобождаване под гаранция.

– Какво ще каже защитата?

Виктория се изправи и въздъхна. Надяваше се, че не изглежда толкова притеснена, колкото се чувстваше. На масата отпред картончета в пет цвята бяха разперени като ръка за покер.

– Позоваваме се на „Щатът срещу Артър“, съдът не може да откаже гаранция, освен ако прокуратурата не покаже неоспорими доказателства за вина или вината може да се приеме по презумпция. Според нас прокуратурата не би могла да докаже нито едното, нито другото. Освен това Катрина Барксдейл няма криминално досие и е дълбоко свързана с обществото. С две думи, тя е отличен кандидат за освобождаване под гаранция до процеса.

– Дъра-бъра – отвърна съдията. – Господин прокурор, да чуем показанията, и то накратко. Мехурът ми не издържа като едно време.

Пинчър започна със съдебния патолог Ю Чи Янг. Доктор Янг беше слаб човек, около четирийсетте, със сиви панталони, син блейзър и жълта папийонка. Беше минал на папийонки преди години, защото не се подаваха от престилката и не се потапяха в пихтиестия орган, на който правеше дисекция в конкретния момент.

С насечени фрази доктор Янг изложи какво е открил.

– Извърших дисекция на врата, след като отворих черепа и извадих мозъка. Направих дисекция на стреноклейдомастоидните мускули, срязах омохоидните и сернохоидните мускули, изрязах меките тъкани около каротидната артерия.

– И какво открихте? – попита Пинчър.

– Охлузвания по вратните мускули и кръвоизливи около пръстеновидния хрущял, които се появяват при удушаване. Петна на Тардьо по лицето и клепачите, които се появяват при асфиксия.

Докато доктор Янг монотонно изреждаше фактите, Виктория хвърли поглед към Стив. На подложката си с листа той рисуваше схема на маса за петима заедно с разположението на местата. Лиса Равкдрайв на дванайсет, после по часовниковата стрелка – Виктория, Стив, Джаки и Брус.

Планираше вечеря, а не опровержение.

Как щеше да проведе кръстосания разпит, като дори не слушаше какво се говори?

Доктор Янг вдигна черна кожена яка – доказателство номер едно на обвинението – и демонстрира как когато единият край се издърпа през отворената примка, яката се затяга. Показа на съдията снимка на охлузванията по врата на Чарлс Барксдейл. Линията на снимката показваше, че нараняванията са широки осем сантиметра. Със собствената си линия доктор Янг после показа, че и яката е точно толкова широка.

– Ако яката се затегне… – продължи радостно доктор Янг.

– … няма измъкване – довърши мисълта му Пинчър.

Съдия Шварц хвърли разгневен поглед към Пинчър.

– Ще посъкратите ли този цирк за кучета и понита?

– Заключенията ви, доктор Янг? – попита Пинчър.

– Причината за смъртта е била асфиксия, причинена от задушаване вследствие на затягане на яката около врата на покойния.

– Защитата има ли нещо да каже? – попита съдия Шварц.

Виктория почака Стив да стане. Когато той не помръдна, тя скочи на крака.

– Да, Ваша милост, само няколко въпроса…

– Които ще задам аз – прекъсна я Стив и се надигна от стола си. – Добър ден, доктор Янг.

– Щом така казвате – отвърна сухо патологът.

Без да поиска разрешение да се приближи, Стив се запъти към свидетелската банка и протегна ръка към кожената яка.

– Може ли?

Доктор Янг повдигна рамене и после му я подаде.

– Не е моя.

– На всички е ясно, че вие изразихте собственото си мнение относно медицинската причина за смъртта, а не дали тя е настъпила в резултат на убийство.

– Точно така.

Стив се извърна и се върна обратно при банката на защитата. Наистина се плъзга, помисли си Виктория. Спомни се плаката на стената на кабинета му. Съдебна зала пълна с вода, акули порят водата напред-назад. Стив беше най-хитрата акула в лагуната и това бяха негови води. Докато плуваше към масата на защитата, той разкопча сакото си и се усмихна на Виктория. Сега пък какво?

– Доктор Янг, ако искам да принудя госпожица Лорд да си сложи тази яка, какво би трябвало да направя? – попита Стив.

– Не питайте мен. Тя е ваш съдружник.

Някой се разсмя в галерията.

– Ами да видим тогава. – Стив заобиколи банката, без да остави почти никаква диря. Той вдигна косата на Виктория, уви яката около врата й и прекара кожения език през клупчето. – Сега да видим какво ще направи госпожица Лорд, ако иска да ме накара да спра да стягам това нещо.

Виктория вдигна ръце и напъха пръстите си под яката. Стив дръпна кожата през клупа и притисна пръстите й към врата. Тя усети как забива нокти в плътта си. Задъха се и Стив отпусна яката отзад, като се наведе достатъчно близо, за да може тя да усети дъха му.

– Нека бъде записано за протокола, че по шията на госпожица Лорд останаха следи от нокти, когато тя се опита да разхлаби яката – каза той.

Обърна се отново към свидетеля.

– Докторе, ами Чарлс Барксдейл? Някакви следи от борба? Одрасквания, охлузвания, разкъсвания, кожа под ноктите?

– Това са пет въпроса? – протестира Пинчър.

– Ами да чуем пет отговора – отвърна съдията.

– Не. Не. Не. Не. И не – отговори доктор Янг.

Стив застана зад Виктория и постави ръце на раменете й. Чувството беше странно – усещаше го, без да го вижда. Последва нещо още по-странно. Един от палците му започна да разтрива врата й.

– Никакви следи от борба – повтори Стив, да не би съдията да не го е чул. – Значи господин Барксдейл доброволно се е съгласил яката да му бъде сложена и стегната.

– Стегната до определена степен, да.

Усети как и двата му палеца се спускат по врата й, като при шведски масаж. Тялото й потръпна от приятното усещане и тя се сви на стола си.

– Връзването, душенето, сексуалната параферналия не са ли част от асфиксиофилията, извършвана по взаимно съгласие?

– Точно така. Пише го в медицинските журнали.

– И причината да го пише в медицинските журнали е настъпването на внезапна смърт по време на практикуването му?

– Внезапната смърт е признат риск, да.

Стив направи пауза. Свидетелят беше направил важен извод, а добрият адвокат оставяше полезните думи да се повъртят из въздуха, преди да ги изгони. Виктория си позволи да се усмихне. Стив владееше положението, не само себе си, но и цялата зала. Беше прав за едно нещо, което й беше казал по-рано: имаше какво да научи от него.

Но умът й не беше съсредоточен само върху правните уроци. Минимасажът продължаваше и цялото й тяло сякаш започваше да излъчва топлина. Искаше да може да си свали вталения жакет „Ан Клайн“, а защо не и копринената блуза. Дали Стив осъзнаваше какво прави? Надяваше се, че Катрина, която седеше до нея, няма да разбере какво става.

– Не можете да предвидите вероятността от внезапна смърт, нали, доктор Янг? – попита Стив.

– Може да е станало и случайно, да.

Стив се постара репортерите в залата да видят усмивката му. Той стисна врата на Виктория още веднъж, после го пусна и седна на мястото си.

– Нямам повече въпроси.

Виктория знаеше, че се е изчервила. Чудеше се дали някой ще забележи. Катрина се наведе и й прошепна:

– Мислиш ли, че днес преди да свършим, може и на мен да ми направи същото, а?

Доктор Янг беше напуснал съдебната зала и вече детективът от отдел „Убийства“ Делвин Фарнсуърт отговаряше на въпросите, когато Виктория усети, че тялото й възвръща нормалната си температура. Не познаваше Фарнсуърт, но беше поразпитала наоколо. Ветеран с двайсетгодишна служба, рунтави мустаци и живи тъмни очи, той имаше репутацията на честен и кадърен полицай. Беше прочела доклада му, така че в показанията му нямаше изненади.

От „Бърза помощ“ се бяха отзовали на обаждането на госпожа Барксдейл на 911 в 23:39 часа на 16 ноември и след като не успели да съживят съпруга й, се обадили на полицията. Когато пристигнали, Чарлс Барксдейл бил гол, с изключение на кожена яка и по думите на Фарнсуърт „кожен бандаж с капси и отвор за пениса“. На пода до леглото имало кожена препаска с гумен член.

Госпожа Барксдейл казала на детективите, че това била обичайна сексуална игра, при която тя прекъсвала притока на въздух на съпруга си, за да увеличи оргазма му. Този път по време на пауза в действието нещо се случило и съпругът й спрял да диша. Станало, докато тя била на десетина метра от леглото в нишата, където се намирал барът на голямата спалня, и не осъзнала веднага, че съпругът й е в беда. Детективът повдигна рунтавите си вежди, докато разказваше тази пикантна подробност.

Следователите, които извършили огледа на местопрестъплението, описали и прибрали различни еротични принадлежности, като кожени каиши и яки, вериги, маски, белезници с кожички по края, камшици и веществено доказателство, фигуриращо под името „устройство за анална възбуда с батерии“.

Стив се изправи за кръстосания разпит.

– Как се държа госпожа Барксдейл, докато я разпитвахте?

– Плачеше – отвърна детектив Фарнсуърт.

– Каква е очакваната реакция от жена, чийто съпруг току-що е умрял?

– Протестирам, няма връзка – намеси се Пинчър.

– Отхвърля се – отвърна съдията.

– Виждал съм толкова много различни реакции, че вече не знам какво да очаквам – отвърна Фарнсуърт.

– Какво точно от разследването ви наведе на заключението, че смъртта на Чарлс Барксдейл не е нещастен случай?

– Самите обстоятелства.

– Това не ни говори кой знае колко.

– Не е и нужно.

– Какъв мотив е имала госпожа Барксдейл да убие съпруга си?

– Протестирам – скочи Пинчър. – Въпросът е зададен неправилно. Това са косвени показания.

– Аз ще преценя това – отвърна съдия Шварц. Замисли се и после добави: – Аз съм съдията тук. Какво отсъдих за последния протест?

– Отхвърлихте го – каза Пинчър.

– Тогава този се приема.

– Нека да ви попитам по друг начин – каза Стив. – Имала ли е Катрина Барксдейл причина да убие съпруга си?

– Няма как да знам – отвърна детективът.

– Лишавал ли я е от храна, дрехи, пътувания до Южна Франция?

– Според мен се е грижил доста добре за нея.

– Доста добре – повтори Стив. Отвори едно огромно портфолио и извади снимка, увеличена до размерите на плакат: семейство Барксдейл във вечерно облекло. – Диамантеното колие, което Катрина носи на благотворителната вечеря за страдащите от дислексия. Кой според вас й го е купил?

– Ще опитам да отгатна, съпругът й – отвърна Фарнсуърт.

Стив се приближи до свидетелската скамейка и вдигна друга снимка.

– Ами брошката от аквамарин и диаманти, с която е на вечерята, в полза на кампанията „Спрете булимията веднага“.

– Пак той.

Стив се върна на мястото си и Виктория му подаде папка, пълна догоре с квитанции. „Нийман-Маркъс“, „Гетс Джуелърс“, „Бавариан Къстом Мотокарс“.

– Щедростта е била взаимна – каза Стив. – Знаете ли, че два месеца преди нещастната смърт на Чарлс Барксдейл госпожа Барксдейл му е купила пръстен със сапфир, три костюма „Дзеня“ и часовник „Супероушън“ на „Брайтлинг“ с двайсет и пет скъпоценни камъка и огромен циферблат?

– Похарчила е доста от парите му. И какво от това?

В галерията Боби неспокойно се въртеше на мястото си и махаше на Стив, който видя, че го викат, и поклати глава.

– Какво ще кажете за тези снимки? Катрина и Чарлс не изглеждат ли щастливи?

– Протестирам – намеси се Пинчър. – Няма значение как изглеждат на фотографиите.

– Какво отсъдих предишния път? – попита съдията.

– Приехте протеста – отвърна Пинчър ядосано.

– Отхвърля се.

– Семейство Барксдейл изглеждат ли щастливи? – повтори Стив.

– Аз съм детектив от отдел „Убийства“ – отвърна Фарнсуърт. – Ние не сме експерти по щастието.

Стив извади още една снимка с размери на плакат.

– Ами тази снимка от благотворителната вечеря за опазването на морските крави?

– Той я целува. Тя има много бижута. Какъв е въпросът ви?

– Прилича ли Катрина на жена, която се кани да убие съпруга си?

– Вероятно не тази вечер.

– Колко снимки имате? – попита съдията, който беше започнал да се отегчава.

– Стотици, Ваша милост. Радостта на тази двойка е била безкрайна. Но да приключим с тази – Стив се извърна към свидетеля, но говореше на репортерите. – Три месеца преди да умре Чарлс Барксдейл навършва шейсет. За партито изненада по случай рождения му ден Катрина изпраща послание на целия свят. Тя събира приятелите на съпруга си на яхтата им. Поръчва оркестър и изискани блюда. И накрая… – Той сниши гласа си, стар адвокатски трик: колкото по-тихо говориш, толкова повече внимание събираш. – Катрина наема самолет, който да развее банер в небето.

Виктория погледна към Пинчър. Защо не протестираше? Стив даваше свидетелски показания, а не задаваше въпроси. Казано честно, всичко това нямаше нищо общо с гаранцията. Защо щатският прокурор стоеше като че ли бе пуснал корени?

Стив вдигна снимката на самолета да могат да я видят всички, и се разходи от единия край на залата до другия, за да се увери, че репортерите са я видели, после се обърна отново към свидетеля.

– Какво пише на банера, детектив Фарнсуърт? Какво заявява Катрина Барксдейл с триметрови букви?

– Катрина обича Чарлс – отвърна Фарнсуърт.

– КАТРИНА ОБИЧА ЧАРЛС! – разтръби Стив.

– Ще бъде ли много невъзпитано от моя страна – намеси се Пинчър, – ако попитам каква е целта на всичко това?

– Целта – отвърна Стив, – е да се докаже, че обвинението не е доказало, че вината е явна или съществува голяма вероятност да е така. Няма доказателства, че смъртта е настъпила в резултат на убийство. Всъщност днес единствено беше доказано, че Катрина Барксдейл много е обичала съпруга си. Следователно съдът трябва да я освободи до началото на процеса.

Стив се запъти към мястото си, заобиколи прокурорската банка и се ухили на публиката в галерията. Като че ли току-що беше отбелязал точка и искаше да се наслади на момента. После седна, пресегна се и стисна ръката на Виктория. Докато го правеше, малка искра статично електричество разтърси и двамата.

ВДОВИЦА ОСВОБОДЕНА ПОД ГАРАНЦИЯ

ОТ ЕДИН МИЛИОН ДОЛАРА

Послание в небето: „Катрина обича Чарлс“

Джоун Флешман,

В-к „Хералд“

Катрина Барксдейл, обвинена в убийство заради смъртта на нейния съпруг Чарлс Барксдейл, настъпила вследствие на асфиксия, беше освободена днес от ареста под гаранция от един милион долара.

Въпреки упоритите протести на щатския прокурор Реймънд Пинчър съдия Алвин Шварц отсъди в полза на освобождаването под гаранция след двучасово изслушване. „Убийците трябва да са в затвора, а не да се разхождат под гаранция“ – коментира Пинчър.

Адвокатите на защитата Стивън Соломон и Виктория Лорд излязоха с аргумента, че дори прокуратурата не може да докаже, че Чарлс Барксдейл е бил убит, камо ли че жена му е виновна за смъртта му. Защитата твърди, че шейсет и две годишният строителен магнат се е задушил случайно, докато е правил секс с трийсет и три годишната си жена.

Соломон също така представи и серия фотографии на двамата, опитвайки се да покаже, че са били силно влюбени един в друг. На една от снимките самолет развява банер с надпис „Катрина обича Чарлс“.