Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 23 страниц)

Въпреки всичките си усилия Стив Соломон не беше успял да пробие обвивката на доктор Лиса Равкдрайв. Когато му беше зачислена като консултант от „Семейни грижи“ по делото на Боби, Стив опита да подходи приятелски, като изтъкна общото им минало.

„Е, значи и двамата сме спортували в колежа.“

В интерес на истината тя беше постигнала много повече от него – шампион на Америка в Пен Стейт. Той знаеше малко за лакроса, но разбра, че позицията й на защитник е подобна на тази на полузащитник във футбола, където беше добре да си едновременно бърз и враждебен.

Стив си беше написал домашното. На първата им среща беше попитал доктор Равкдрайв за изследванията й върху проявите на гениалност при аутизма и фронтотемпоралната деменция, натрапчивото учене и фотографската памет, визуалната образност и ехолалията. Дори беше прочел статията й в „Психологията днес“: „Отключете вашия Рейнмен“. Използва адвокатския трик – _Очарователна сте, разкажете ми повече за себе си_, – с който караше свидетелките да се отпуснат.

Нищо не се получи. Лиса Равкдрайв гледаше на него като на съперник, който се домогва до общата цел. Ако не успееше, щеше да го повали, като го спъне или забие лакът в далака му.

Във всекидневната Боби се беше сгушил в ъгъла на канапето. Бос, само по гащета и тениска, той притискаше колене към брадичката си и мълчаливо се люлееше, главата му беше килната настрани, а погледът – разфокусиран. Обратно в черупката. Видът му беше същия, както преди десет месеца, когато Стив го беше спасил.

„Майната й! Боби няма да се оправи с дни.“

– Всичко е наред, хлапе – каза Стив и се приближи към него.

– Тя няма да ме отведе? – Гласът му се беше превърнал в скимтене.

– Разбира се, че няма. Само ще си поговорим малко – опита се да прикрие гнева си. – Докторе, трябваше първо да се обадите.

– Посещенията по домовете нарочно са непредвидени – отвърна тя.

– Това е нарушение на частната ми собственост, която е гарантирана от член еди кой си на конституцията на Флорида.

– Член Трети, параграф двайсет и три – прошепна Боби.

– Какво ще кажете? Племенникът ми познава закона по-добре от мен.

– Сигурна съм, че е така – изстреля сухо в отговор тя. – Но мен ме притеснява друго. Вижте горкото дете.

Боби трепна, после се извърна и се вторачи в невидима точка от вселената.

– Плашите го – каза Стив. – Мамка му, и мен също!

Равкдрайв свали сивото си сако. Изглежда възнамеряваше да остане за по-дълго.

– Робърт трябва да бъде в „Рокланд“, където има всички условия за неговите специални нужди.

– Няма нужда от болница. Ще наема частен учител и терапевт.

– Кой?

– Най-добрите. Веднага, щом си получа хонорара след процеса.

– Добре. Каква е тази кочина тук?

– Каква кочина?

Стив събра на куп нахвърляните списания по дъската за сърф, която му служеше за масичка. Не понечи да събере празните бирени консерви и кутиите от пица, които стояха там вече три дни. Декоративната палма в ъгъла беше изсъхнала и се беше превърнала в увиснал скелет от кафяви листа.

– Когато сестра ти ти е дала Робърт…

– Джанис не ми го е давала, аз го спасих.

– Подробностите около случая са толкова неясни, че нямам търпение да чуя показанията ти под клетва.

На Стив това му прозвуча като заплаха. Нещо, което би казал Цинкавич. Помъчи се да запази самообладание. Нямаше смисъл в доклада си Равкдрайв да добави и „войнствен“ до „не бърше праха“.

– Сигурна съм, че майката на Робърт иска той да получи възможно най-добрите грижи – продължи Равкдрайв.

– Джанис е пълна ненормалница, която се грижи само за себе си. Аз съм единственият човек, на когото му пука за Боби.

– Тогава би трябвало да искаш най-доброто за него.

Стив усети, че се разгорещява, което почти никога не му се случваше в съда. Да защитаваш себе си беше друго. Невъзможно беше да останеш безпристрастен.

– Няма по-добро място от „Рокланд“ за гениални аутисти – продължи Равкдрайв. – Робърт може да придобие професионални умения, а ние можем да научим повече за него и останалите като него.

– Няма да ви позволя за тикате електроди в мозъка му.

„Спокойно. Не се пали.“

– Трансчерепното магнитно стимулиране не е опасно. А медикаментозната ни терапия е доста обещаваща.

Тя се приближи до Боби и го погали по бузата, той се сгуши още по-навътре в канапето.

– Каквото и да му се е случило, способностите му за запаметяване са като на високоинтелигентните аутисти, но за разлика от тях, той няма органични мозъчни увреждания. Осъзнавате ли каква рядка възможност е това?

– За вас или за Боби?

– Неотстъпчивостта ви ще бъде отбелязана в съдебния ми доклад – сега звучеше съвсем като Цинкавич.

– Би трябвало да останете безпристрастна, докторе, а не да играете по свирката на Цинкавич.

– Смятате, че има заговор срещу вас, така ли? Чувствате ли се преследван, господин Соломон?

– Чувствам се сякаш са ме ритнали в слабините.

– Имате ли необясними изблици на ярост?

– Мамка му! Искате да ме изкарате психопат, докторе, давайте тогава.

– Езикът, който държите, също ще бъде отбелязан.

– Какво имате против мен? С какво съм ви обидил?

– Нищо – отвърна тя. – Загрижена съм единствено за доброто на Робърт.

Всъщност Лиса Равкдрайв не можеше изобщо да понася Стивън Соломон. Самоувереното му перчене на момче от града. Маниерите му. Разхайтен нехранимайко, така би го нарекла майка й Една. Дори пружиниращата му походка. Сякаш държеше ключа към някое тайно кралство, сякаш всяка крачка го водеше към заслужено удоволствие.

Даваше си сметка, че смесените чувства на гняв и завист, които изпитваше, бяха напълно неоправдани. Беше извървяла дълъг път от семейната ферма в Южна Пенсилвания, но беше достатъчно навътре в психологията, за да е наясно, че не се беше освободила от комплекса си за малоценност. От дрехите, които носеше, до прогимназията, от огромното си чело до бозавата си кафеникава коса – нямаше почти нищо, което да харесваше у себе си. Все още си спомняше каки се искаше да потъне в земята от срам на големия турнир по лакрос в гимназията, когато говорителят я обяви: „В средата на терена Лиса Равкдрайв от Интеркорс*.“

[* Игра на думи: Intercourse (англ.) – полово сношение. – Б.пр.]

– Къде е Интеркорс? – попита през смях едно момиче от Питсбърг.

– На няколко мили южно от Блу Болс* – отвърна друго момиче от Филаделфия, беше вярно, но прозвуча гадно.

[* Blue Balls (англ.) – Сините топки. – Б.пр.]

Останалите момичета се кикотеха и удряха стиковете си. От този ден насетне всички й викаха Лиса от Интеркорс.

Прякорът я последва в колежа и нито деканските списъци, нито всички насилствени промени не можаха да го променят. Преизпълнена с гняв, тя носеше на отбора си жълти картони и се затваряше все повече в себе си.

Един турнир по лакрос се беше запечатал в съзнанието й. Забавна игра, макар че получи седемнайсет шева по лицето си заради усилията си. В плейофите на Голямата десетка Лиса спъна една готина бърза състезателка от Охайо с конска опашка. Докато падаше, девойката сряза бузата на Лиса със стика си, може би без да иска, а може би не. Кръвта шурна и Лиса се свлече на земята, като стовари рамото си точно върху трапчинката на брадичката на мис Конска опашка. Заради фрактура на долната челюст момичето беше принудено да яде през сламка месеци наред. Лиса още се усмихваше, когато си спомняше за турнира.

Като се върнеше назад, Лиса осъзнаваше, че в колежа не беше постигнала кой знае какво – нахвърляше се най-вече на книгите, на възглавницата и на противниците си. Но през втората година се запозна с Фриц Брьониг, футболист от Германия. След един купон на спортисти той я заведе в апартамента си, наля я с червено вино и разтвори коленете й с мускулестите си бедра. Проблемът на Фриц според нея беше, че не приемаше „найн“ за отговор. Какъв избор имаше? Докато се наместваше между бедрата й, тя обви гръдния му кош с масивните си крака, кръстоса глезени на гърба му и му счупи три ребра. Звукът, който се чу, приличаше на чупенето на рачешка черупка с чук.

Лиса избра да следва медицина в „Джон Хопкинс“, защото можеше да стане помощник-треньор на славния университетски отбор по лакрос. През зимата играеше в зала и често пъти я наказваха за „нападение откъм гърба“. По-късно изливаше агресията си, като започна да играе в мъжката лига близо до университетското градче на Международния университет във Флорида.

Макар че животът й беше лишен от компании и приятели, тя не се смяташе за нещастна. Вършеше добри дела в името на благородна кауза и беше извървяла дълъг път от фермата в Пенсилвания. Наемаха я от различни фармацевтични компании и тя работеше по програми за тестване на лекарства в Аржентина, Унгария и България. Последните две години оглавяваше пилотен проект, свързан с аутизма, в щатската болница „Рокланд“, където агресивно налагаше нови начини на лечение.

„Не можеш да бележиш точка, ако не удариш.“

Не разбираше защо Стив Соломон не искаше да си поделят Робърт. Как можеше някой да е толкова егоистичен и ограничен? Можеше да помогне на момчето, а впоследствие и на много други. И ако изследванията й успееха да привлекат повече държавни субсидии и да й осигурят участие в „60 минути“ – е, още по-добре.

Стив реши да се направи на кротък. Щеше да я поласкае и да потисне истинските си чувства.

– Дайте да не се караме, доктор Равкдрайв.

– От вас зависи, господин Соломон.

– Наистина се възхищавам на това, което правите.

„Ти си една напълно откачена жена.“

– Благодаря ви.

– Но ако познавахте Боби, щяхте да разберете, че за него е най-добре да остане при мен.

„И немска овчарка не бих ти поверил.“

– ДРАКА СРА ЛИ ВИ В… – промърмори Боби и зарови глава във възглавницата.

– Какво каза? – попита Равкдрайв.

Боби вдигна глава.

– СВРАКА ВАРДИ ЛИ?

О, ужас, помисли си Стив. Нямаше как да каже на Равкдрайв, че Боби съставя анаграми от името й.

– Когато е нервен, Боби говори несвързано – обясни той уж спокойно.

– КРАДЛА ВИ СВАРИ.

– Може да е форма на деменция – отвърна Равкдрайв и се намръщи.

– По-скоро е нещо като игра – предположи Стив.

Тя бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади бележник и си записа нещо.

– Изглежда има някакъв модел, но не мога да го схвана още.

– Няма модел – побърза да се намеси Стив. – Просто случайни думи. По дяволите, ако й кажеше, че Боби свързва името й с ДРИСЛИВА КРАВА.

– Това само засилва убежденията ми. Боби има нужда от интензивно лечение в болнично заведение.

– Грешите, докторе, и то много.

– Ще имате право да го посещавате редовно – предложи тя.

– Частните уроци ще са напълно достатъчни.

– Така ли? – Тя бръкна под възглавниците на дивана, сякаш търсеше изпаднали монети. – На това ли му викате частни уроци? Робърт се е опитал да скрие доказателствата.

– Чете само статиите – отвърна Стив, като очакваше „Плейбой“ или „Максим“.

Вместо това тя извади черно-бяла снимка от аутопсията на Чарлс Барксдейл. Разрезът беше от ухо до ухо.

– О, това ли? – отвърна Стив с облекчение.

– И това – тя грабна друга снимка, на която кожата от врата на Чарлс Барксдейл беше махната и се виждаха слюнните му жлези и яремната вена.

– Боби обича аутопсии – каза Стив. – Може да каже наизуст протоколите на следователите в Англия през 14 век.

– „Разследването, проведено в Мидълсекс – започна Боби с британски акцент – в понеделник, след рождеството на Благословената Дева Мария по време на царуването на Крал Едуард III…“

– Салонни игри – отсече Равкдрайв. – Безсмислени, докато не разберем как ги прави?

– Хей, госпожо – намеси се Боби. – Какво пали фитила на тампона ви?

– Моля?! На това ли го учите?

– Не, не, не! – Стив се вледени от страх. – Това е надпис на тениска или нещо подобно. Боби, кажи й!

– Стикер върху бронята на една тойота.

– Стикер върху една тойота – извика Стив, сякаш Боби току-що беше превърнал оловото в злато.

– Със спаднала лява задна гума – продължи Боби. – Регистрационен номер 7NJ843 и лепенка с морска крава.

– Виждате ли каква памет има.

Равкдрайв грабна куфарчето си от дъската за сърф.

– Това, което става в тази къща, е абсолютно недопустимо. Очевидно Робърт има нужда от възпитание, което вие или не сте в състояние, или пък нямате желание да му дадете.

– Вижте, доктор Равкдрайв, може би съм оставил у вас погрешни впечатления. Ако останете още малко, докато Боби се отпусне, ще видите колко е щастлив, колко възпитан…

– Вече взех решение. – Тонът й беше рязък. – Ще препоръчам на съда да отхвърли иска ви, да ви отнеме попечителските права и да даде Робърт на държавата.

Ръцете на Стив омекнаха. Беше извървял пътя докрай. Разум. Гняв. Лицемерно ласкателство. А сега – пълна паника. Чу как се моли:

– Дайте ми още един шанс, докторе. Моля ви, Боби има нужда от мен. И аз го обичам.

„Обичам“ не беше дума, която лесно излизаше от устата му.

– Боби е целият ми свят – продължи Стив.

– Вашият свят? Значи такава била работата. Вашите нужди. Не ставаше ли въпрос за нуждите на Робърт?

– Той също ме обича. Разчита на мен. Има невероятен напредък.

Устните й се разтегнаха в жестока усмивка.

– Как? Като спеше в леглото ви?

– Две седмици, в самото начало. Беше прекалено уплашен, за да спи сам.

– И още е. Прилича ми на случаите с Майкъл Джаксън.

„Сериозно ли говори, мътните я взели?“

– Имате мръсно подсъзнание, доктор Равкдрайв.

– Работата ми е да обръщам всяко камъче, за да видя какво се крие отдолу. Честно казано, дори Робърт да нямаше никакви проблеми, бих поставила под съмнение годността ви да бъдете негов настойник. Приемете факта, господин Соломон, вие не сте дорасъл за семейство.

– Каквото и да означава това, то е временно. Просто фаза.

– Добре. Когато преминете в следващата фаза, отправете иск до съда, като се позовете на промяна в обстоятелствата.

– Но аз в момента променям положението си – хрумна му една идея, можеше да я преметне.

– И как по-точно?

– Сключването на брак е промяна, нали?

– Възможно е, зависи…

– Ами сгоден съм. Сватбата е след месец. Тя е чудесна жена. Умна, любяща и…

– Оптимистка – добави доктор Равкдрайв подигравателно.

– Стабилна. Истински стабилизатор. Моята годеница ми оказва стабилизиращ ефект.

Стабилна – изглежда това беше единственото качество, на което можеше да заложи. Удари го на импровизация, както правеше в съда.

– Когато съм с нея се чувствам по-зрял. Дорасъл за семейство.

– Наистина ли? – докторката явно не беше убедена.

– Докладът ви няма да е пълен, ако не поговорите с годеницата ми.

– Технически погледнато това е вярно – съгласи се тя неохотно. – Коя е тя?

Умът му бясно препускаше. Можеше да е София Ернандес, стенографката от съда. Биваше я да чете показания, но не умееше да импровизира. Можеше да е Джина, моделът, която така и така вече имаше годежен пръстен, но тя като нищо щеше да открадне сребърните прибори. Оставаха близначките Лекси и Рекси, но коефициентът им на интелигентност не можеше да стигне дори температурата на топъл ден. Е, можеше да е и Сеси, но татуировките и обиците нямаше да се впишат, да не говорим за езика й на рапърка.

– Искам да се видя с нея колкото се може по-скоро. – Равкдрайв вадеше деловия си календар. – Какво ще кажете за други ден?

– Идеално! Да идем на вечеря?

– И как се казва дамата? Този стабилизиращ фактор?

Нямаше друг избор.

– Виктория Лорд – каза той. – Много ще ви хареса.

19.

Доказателства за любов

На следващата сутрин, докато се отправяше към „Манекените“, Стив се закле, че ще се държи повече от добре с Виктория. В крайна сметка трябваше да я помоли за огромна услуга.

„Ще се омъжиш ли за мен? Или поне ще се престориш ли?“

Стив знаеше, че отчаяно се нуждае от помощта й. Един гаден доклад от Равкдрайв в комбинация с яростните атаки на Цинкавич – и нямаше да има никакъв шанс в съда. Беше обещал на Равкдрайв да я запознае с годеницата си утре вечер. Така че трябваше да зададе въпроса – ако трябва дори да коленичи – и да научи Виктория на един адвокатски трик, който тя определено не владееше: да лъже, без да й мигне окото.

Остави Боби в чакалнята, където можеше да брои упражненията на Сеси върху лежанката – само така тя нямаше да изчезне цял следобед във фитнеса. Още щом отвори вратата на кабинета, усети, че нещо не е наред.

Първо, беше прекалено светло, слънцето струеше през прозорците. После миришеше на амоняк. Всички листове по бюрото му бяха подредени на спретнати купчинки до ваза със свежи теменужки.

Теменужки?

Той стрелна поглед към Виктория, която седеше на бюрото си и четеше куп апелативни дела.

– Какво, по дяволите, е станало тук?

– Подредих – отвърна Виктория.

– Както Шърман подреди Джорджия. Защо е толкова светло?

– Измих прозорците.

– Голяма грешка. Мръсните прозорци са естествен начин за предпазване от жегата.

Тя продължи да чете и да подчертава най-важното в апелативните жалби с жълт маркер. Като че законът някога беше печелил дело.

Той се запъти към аквариума с раци, нарони една изсъхнала кифла и започна да пуска трохи във водата. Протакаше, докато се опитваше да измисли как точно да помоли Виктория да му стане годеница за един ден. Можеше да предвиди първоначалната й реакция.

„Няма да го направя. Не е етично.“

Въпреки усилията, които полагаше да я поквари, Виктория здраво се беше вкопчила в строгите си убеждения. Предния ден бе разпитвала потенциален клиент, един мъж, който искаше да съди „Будвайзер“ за фалшива реклама. Пичът пиел бирата, ама не можел да забие гадже по баровете. Стив реши, че случаят е многообещаващ, но Виктория наложи вето.

– Искаш ли да се подготвим за изслушването по гаранцията? – попита тя, без да вдига глава от фотокопията си.

– Разбира се, ще подготвим всичко, което искаш.

Знаеше, че Катрина Барксдейл не изгаря от желание да остане в ареста, където й липсваха елементарни удобства от имението й в Гейбълс Истейтс. Без джакузи, без басейн, без ежемесечно обезпаразитяване. Трябваше да убедят съдия Алвин Шварц, осемдесет и една годишен мизантроп, да й позволи да се върне у дома до началото на процеса. Не особено лесна задача при обвинение в убийство, но не и невъзможна.

– Ако се позовем на „Щатът срещу Артър“, имаме шанс – каза Виктория.

– Да.

– Прокуратурата трябва да обори искането.

– Знам.

Тя го погледна.

– Какви са отношенията ти със съдия Шварц?

– Мрази ме.

– О!

– Но е склерозирал и понякога забравя.

– Супер!

– Пада си по млади адвокатки в миниполи.

– Забрави.

Стив се приближи към прозореца и погледна към отсрещната страна на улицата, като присви очи, за да не му блести слънцето.

– Добре ли си? – попита тя. – Изглеждаш ми малко разсеян.

– Трябва да те попитам нещо.

„Хайде, кажи го. Кажи й, че имаш нужда от помощта й. Кажи й, че да загубиш Боби за теб е по-лошо от това да загубиш някой от крайниците си.“

– Сигурна ли си за „Артър“? – попита той кротко.

– Разбира се. Законът си е закон.

Погледна я, докато тя продължаваше да рови в апелативните дела. Тъй като нямаше да ходят в съда, днес беше облечена спортно. Черни джинси, мъжка бяла риза – вероятно на Бигбай, реши Стив – вързана на кръста, ожулени мокасини. Нямаше грим и изглеждаше така, сякаш не си бе направила труда дори да си тегли един гребен. На Стив му се стори секси по естествен и напълно несъзнателен начин. Може би точно това беше проблемът. Ако не изпитваше чувства към нея, щеше да му е много по-лесно да я помоли за помощ. Да я ласкае, да я моли, да й пълзи в краката. Но в случая просто не можеше. Пълзенето в краката щеше да почака.

– Как искаш да се разберем за изслушването? – попита тя.

– Ти се заемаш със закона, аз – с фактите.

– Фактите са, че Чарлс е бил извратен, Катрина се е подчинявала в името на брака и смъртта е нещастен случай.

– Да – каза той, докато наблюдаваше през отворения прозорец как боклукчийската кола изпразва контейнера. – Ще подчертаем и главното в защитата ни.

– Което е?

– Нямам никаква представа. Но каквото и да е, трябва да го набиваме в публичното съзнание още от изслушването за гаранцията. Трябва да излезе като заглавие на първа страница в „Хералд“.

Тя сбърчи чело.

– Заглавието е „Вдовица освободена под гаранция“. Или не.

– Само ако го пише някой начинаещ редактор – отвърна Стив. – Нашата работа е да го напишем вместо тях. Трябва да е основният момент на защитата ни. Така че какво е съдържанието на брака на Барксдейл? Какво е свързвало двамата?

– Прокурорът ще каже – парите.

– Точно така. Но ние какво ще кажем?

– Любовта.

– Любовта – призна Стив – е великолепна защита. Какво е любов? И как ще я докажем?

– Любовта е разумен съюз в името на общото благо между двама души с общи интереси и сходни ценности.

– Прекалено клинично за моя вкус. – Така ли беше между тях двамата с Бигбай? _Разумен съюз между двама души._ Звучеше като майтап.

– Какво е твоето определение?

– Двама души, които просто трябва да бъдат заедно – отвърна той, без да се поколебае. – Двама души, които не са завършени, когато са разделени. Двамата са любовници и приятели. Има желание, има смях и не могат да си представят да живеят един без друг.

– Значи Стив Соломон вярва в романтичната любов?

– На теория. Никога не съм изпитвал подобно нещо.

– И мислиш, че Катрина и Чарли са го изпитали?

– Съмнявам се, но съм адвокат. Дай ми конец и ще ти изплета въже.

– Нека ти покажа нещо. – Тя стана от стола, седна на пода и отвори една от картонените кутии под бюрото си. Седнала на земята с кръстосани крака, приличаше на колежанка, която учи за финалните изпити. Издърпа един куп снимки. – Семейство Барксдейл в действие.

Стив приклекна в позата на кетчър до нея и започна да разглежда снимките. Ръка за ръка на благотворителни събирания, Чарлс в смокинг, Катрина в дизайнерска рокля, отрупана с бижута. Светски снимки от различни гала вечери. Усмихнати лица, Чарлс, хванал през кръста Катрина, и сякаш в погледа им се четеше искрена обич.

Виктория грабна още снимки от кутията. Като че ли бяха влюбени в собствените си образи. Сен Тропе, Монако, ресторанти на брега, яхтени палуби. Чарлс все още беше представителен мъж с посребряла коса, а Катрина истински модел; снимана отдолу, за да се подчертаят краката й; наклонила глава като Парис Хилтън, за да изпъкне линията на брадичката.

– Хубави са, ама на всичките позират – каза Стив. – Мога да ти покажа усмихнати снимки на О Джей и Никол Симпсън. Или на Скот и Ласи Питърсън. Или на Хилъри и Бил Клинтън.

– Хилъри не е убила Бил.

– Все още.

– Виж това – тя издърпа поздравителна картичка от кутията и му я подаде. Отгоре имаше гравюра на карибски плаж на Уинслоу Хоумър. – Изпратена е ден преди смъртта на Чарли.

Той отвори картичката и прочете написаното на ръка послание:

Най-скъпа моя Катрина,

Никой не би могъл да бъде толкова добър, колкото си ти от първия ден до сега.

Твой Чарли

– Харесва ми „най-скъпа“ – каза Виктория. – Малко старомодно и викторианско.

– Добре, още я е обичал. Как ще докажем, че и тя го е обичала?

– Винаги, когато съм ги виждала, Катрина се държеше много нежно с Чарли. Много мило.

– Нещо друго? Дай ми пример.

– Винаги му купуваше подаръци. Часовници, копчета за ръкавели, дрехи.

– Продължавай, харесва ми.

Виктория се замисли за миг.

– Преди около три месеца ходихме на парти изненада, което Катрина организираше по случай рождения ден на Чарли.

Ние, помисли си той. Явно двамата с Бигбай. С това му напомняше, че щеше да се омъжи за това дърво и да превърне първо лице множествено число в неизменна част от живота си.

– Тортата беше с формата на една от неговите офис сгради – продължи тя.

– Хитро. Освен ако свещите не са били от динамит.

– На залез слънце всички се качихме на яхтата им. Имаше музика, пихме по едно питие, хапнахме раци.

– Дори и Бигбай Вегетарианеца?

– Брус яде само салата. Онзи мъж, с когото се запознахме, Манко, акостира яхтата в Хюрикейн Харбър, малко след Кий Бискейн. И точно преди слънцето да залезе, облаците бяха станали пурпурни, заливът беше гладък като коприна. Искам да кажа, че беше страшно романтично, разбираш ли?

Стив знаеше, че говори за Катрина и Чарлс, но в съзнанието му изплуваха злощастните образи на Виктория и Бигбай на палубата. Озарени от залязващото слънце, под серенадата на оркестъра, Бигбай я целува. Гол охлюв, който пълзи по роза.

– Тогава се появи един малък самолет с рекламен банер отзад, както по плажа.

– „Използвайте Копертоун“ – каза Стив.

– На този пишеше „Катрина обича Чарлс“. Беше го поръчала специално за празненството. Беше много вълнуващо. Някои хора дори се просълзиха.

– Като нищо ще разплачем и съдебните заседатели. А медиите ще го налапат от раз.

– Значи ти харесва?

– Ти го каза. Основният момент в нашата защита. „Катрина обича Чарлс“.

– Не е ли прекалено опростено?

– Всяка тема е опростена. В противен случай кретените няма да я разберат.

– Съдебните заседатели не са кретени.

– Говорех за съдиите.

Все още седнала на пода, тя издърпа списъците си и започна да си води бележки. Стив се вгледа в нея. Без грим можеха да се видят луничките по носа й. Всяко ново откритие го очароваше още повече.

– Какво? – попита тя, като улови погледа му.

Размътеният му мозък му подсказа веднага, че има три варианта. Можеше да каже: „Мислех за доказателствата.“ Или пък: „Ти си невероятно красива и изключително талантлива, така че не ставай глупава и не се омъжвай за Бигбай.“ Но каза:

– Виктория, имам една много голяма молба към теб.

20.

Повод да избягаш

Трябваше подходяща обстановка, подходящо настроение, подходящ момент. В крайна сметка, щеше да помоли Виктория да се омъжи за него.

Вместо да го направи в офиса, изпълнен със задушливия мирис на амоняк и джангъра на желязната банда, Стив предложи да се разходят с колата. Сега в шевролета със свален гюрук, докато прекосяваха моста над океана, той се чудеше какво точно да каже. По радиото Глория Естефан се кълнеше, че ритъмът ще ги завладее. Той го прие като добро предзнаменование, миг по-късно преминаха през розово-белите имения на Стар Айлънд, където живееше Глория.

– Искаш ли сладолед от ананас? – попита Стив.

– Каква е голямата ти молба към мен? – звучеше недоверчиво.

– Ще ти я кажа, когато пристигнем.

– Къде?

– Ще видиш.

– Защо си толкова тайнствен? Обикновено караш право напред и правиш каквото си си наумил.

– Става дума за Боби.

– Ами казвай тогава.

– След малко.

Той спря колата на паркинга на Уотсън Айлънд и Виктория попита:

– „Папагалска джунгла“? Защо тук?

Паркира на сянка под знака, който показваше различните посоки към Перът Баул, Серпентариум, Фламинго Лейк и ваканционно селище „Евърглейдс“.

– Искам да ти покажа нещо.

Слязоха от колата и се запътиха към парка, като си пробиваха път през тълпа японски туристи. Стив купи два ананасови шейка от барчето и я поведе през лагуната, осеяна с бели водни лилии. Показа й жеравите с извити като буквата „S“ шии, и розовите фламинго, и червенооките розови лопатарки, с които често ги бъркаха. Минаха покрай снежнобелите чапли и дългокраките щъркели. Когато навлязоха в изкуствено създадената джунгла, бяха обгърнати от какофонията на птиците, филхармоничен оркестър от грачене и гукане.

– Добре, какво за Боби? – попита тя.

– Имай търпение – все още набираше смелост и съставяше плана си.

Като търсеха сянката на банановите палми, те поеха по една пътека, от двете страни на която имаше пауни с разперени опашки, минаха покрай езерото с алигатори и откритата естрада, където имаше представление с папагали и един папагал измъкваше банкноти от джоба на дресьора и предизвикваше аплодисменти.

– Пристигнахме. – Стив кимна към една кигелия. Цилиндричните й плодове висяха надолу като салами в деликатесен магазин.

Кацнало на един клон, едно какаду с лимоненожълти гърди ги гледаше разтревожено.

– Това онзи, за когото се сещам ли е? – попита Виктория.

– Здрасти, маце – поздрави господин Ръфълс.

– Здрасти, хухавелнико. – Тя се обърна към Стив. – Още ли злорадстваш за делото „Педроса“.

– Категорично не. Не си ме разбрала.

– Престъплението е наказано?

– Правосъдието е раздадено. Клиентът ми няма да иде в затвора. Господин Ръфълс има хубав дом. И всички са щастливи.

– Всички са щастливи – каза господин Ръфълс.

– Можеш да намериш логично оправдание на всичко.

– Искам само да изтъкна, че целта понякога наистина оправдава средствата.

– Добре, разбрах. Молбата ти е незаконна, но в извратеното ти съзнание е справедлива по свой начин.

– Знаеш ли колко много обичам Боби?

Тя разбърка шейка си със сламката.

– Това е едно от реабилитиращите те качества.

– Бих направил всичко за него, законът да върви по дяволите.

– И къде е моето място?

– Има една разярена амазонка, която се казва Лиса Равкдрайв, лекарката, която твърди, че съм неспособен да се грижа за Боби. Тя е главният свидетел на Цинкавич.

– Ще свидетелствам в твоя полза, ако това искаш.

– Горе-долу.

– Тогава какъв е проблемът?

– Казах на Равкдрайв, че съм сгоден, и тя иска да се запознае с годеницата ми.

– Защо казваш такива неща?

– Импровизирах.

– Импровизирах – обади се господин Ръфълс.

– Коя е щастливката… – Лицето на Виктория пребледня. – Не, не може да бъде.

– Ще се преструваш само няколко часа. Аперитив, вечеря, десерт, нищо повече.

– Това не е етично…

„Естествено, че това ще е първата й реакция.“

– Напълно незаконно…

„Втората също.“

– Измама пред съда…

„Стига толкова!“

– Може да ни отнемат правата.

– Е, ще го направиш ли?

– Не! – тя се дръпна от него и тръгна по една сенчеста пътека.

Той се затича след нея.

– Виктория, ти си единствената ми надежда.

– Защо аз?

– Катрин Зита Джоунс е обвързана.

– Аз също. – Тя навря годежния си пръстен в лицето му.

– Пък и никой няма да повярва, че сме сгодени.

– Не съм сигурен, но мисля, че току-що ме обиди.

– Аз не умея да лъжа.

– Никога ли не симулираш оргазъм?

– Твоите гаджета може и да го правят.

– Правят го, когато са сами. Моля те, Виктория, наистина разчитам на теб.

Тя сбърчи чело по същия начин, както правеше в съда, когато се мъчеше да намери решение на някой проблем.

– Дори и да можех да убедя докторката, че съм ти годеница, не бих го направила.

Над главите им птиците се виеха над дърветата и вдигаха врява с техните писукания и чуруликания, гукания и свиркания.

– Знаеш ли каква е основната разлика между нас двамата? – попита той.

– Аз ще стана съдия, а ти ще свършиш в затвора.

– Отказваш да поставиш под съмнение властта.

– Поставям я под съмнение. Но няма да я пренебрегна.

– Смяташ ли, че държавата трябва да ми отнеме Боби?

– Разбира се, че не.

– Тогава ми помогни.

– Не мога и няма да наруша закона.

– На нищо ли не те научих? Законът не върши работа. Затова ти трябва да го изработиш.

– Съжалявам, не мога да го направя.

Раздразнението му прерасна в гняв.

– Майната ти, не мога да повярвам! Ти продължаваш да се държиш като шибан робот. Досега трябваше да си разбрала, че на Мадам Справедливост й го вкарват кучешката. Законът се навежда върху стола като момиче в хотелската стая на Коби Браян*.