Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 23 страниц)

– Ще го направя в пледоарията си.

– Ще е късно. Направи го още в началото. Искам да видя реакциите им, задраскай всеки, който се ядоса.

– Ако наблягаме на това, ще изглежда така, сякаш се страхуваме…

– Виж, нямам време да те уча. Прави каквото ти казвам.

– Няма нужда да ме учиш.

Защо се заяжда така, почуди се тя. Защото не му се хвърли на врата сутринта?

„Не биваше да спя с него. Аз съм идиотка!“

– Моментът с изневярата ме притеснява – каза той.

И теб ли, помисли си тя.

– Ако попаднем на религиозни фанатици, ще я обесят за това, че се е чукала с Манко, независимо от доказателствата относно убийството. Чувала ли си за когнитивно-дисонансната теория?

– Учила съм психология в Принстън.

– Поздравления. Знаеш ли какъв е изводът? Ако накараш хора публично да се обвържат с мнения, с които преди не са били съгласни, те ще променят поведението си, за да се нагодят към новите си отговорности.

– Чела съм цялата теория.

– Още нещо. Не се приближавай много близо до ложата. Ще ги уплашиш. Дръж се спокойно. Разхождай се напред-назад, ако искаш, но поддържай визуален контакт. Ти си говориш със съдебните заседатели, а не ги разпитваш.

– Господи, Стив! Знам как се подбират съдебни заседатели.

– Но когато ги подлагаш на кръстосан разпит, стой мирно. Остави ги те да се въртят.

– Знам как се провежда и кръстосан разпит.

– Ако ме слушаш, мога да направя страхотен адвокат от теб.

– Пак ли? Ти си направо непоносим.

– А ти си толкова фригидна, колкото и първия ден, когато те срещнах.

– Какво!

– Солидна. Исках да кажа „солидна“.

– Да ти го начукам, Соломон!

– Вече го направи, Лорд.

„По дяволите, евтини циркаджийски номера!“

– Знам, че си ядосан – каза тя, – но поне опитай да се държиш като възрастен?

– Не съм ядосан.

„Мъжете са такива бебета! Ако продължава да се държи така, тази седмица ще е същински ад.“

– Искаше делово – отвърна той. – Ето ти делово.

Също като едно време, помисли си тя. Почти беше забравила колко саркастичен можеше да бъде. Какво я беше прихванало онази нощ? Как изобщо й беше хрумнало, че може да се забърка с това капризно дете? Само хапеше и лаеше, хапеше и лаеше. Сигурна беше, че е взела правилното решение. Как изобщо можеше да се съмнява, че Брус не е за нея?

Още едно правилно решение: това, че беше отложила да каже на Соломон.

Беше му заявила: „Отлагам те.“ Като че ли Соломон беше иск, който предстоеше да бъде разгледан. Като че ли вече не беше взела решение.

Малка безобидна лъжа.

Добре, може би беше жестоко да го остави в неведение. Но ги чакаха две дела и сега не беше моментът да му каже да върви на майната си.

Не знаеше как щеше да го понесе. Ами ако се сринеше?

Когато стигнаха до четвъртия етаж, коридорът беше задръстен с репортери и фотографи. Въпросите заваляха.

– Има ли шанс за оправдателна присъда?

– Катрина Барксдейл ще свидетелства ли?

– Изненадващи свидетели?

Стив вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

– Знаете, че водя делата си в съдебната зала, а не по медиите.

– Какви съдебни заседатели търсите? – попита един от телевизионните репортери.

– Такива каквито винаги сме търсили. Будни и умни.

Точно така, помисли си Виктория. Достатъчно будни, за да не заспят. Достатъчно умни, за да запомнят една дума – „невинна“.

– Криете ли някакви козове в ръкава си? – настояваше репортерът.

– Нямаш нужда от трикове, когато клиентът ти е сто процента невинен.

Дали някой от нас е сто процента невинен? Не и аз, помисли си Виктория.

Стив продължи да дърдори, докато си пробиваха път по коридора към съдебната зала. Разбиваше доказателствата на обвинението и възнасяше до небето клиентката им Катрина Барксдейл. Най-съвършената жена на света, истинската жертва тук. Дрън-дрън!

Пилееше си думите на вятъра, както обичаше да казва майка й.

Откъде идваше тази негова напереност? Как можеше винаги да е толкова сигурен във всяка своя крачка, когато всеки друг на негово място щеше да потъне в плаващите пясъци?

Процесът „Барксдейл“ трябваше да го измъкне от бедняшкия квартал и да даде тласък на кариерата му. Но какво щеше да стане, ако Стив извъртеше някой от налудничавите си номера? Едно беше да те задържат за обида на съда по дело за говорещ папагал, но сега, когато новинарите се бяха настанили в коридорите и най-малкото прегрешение щеше да излезе в заглавията? Ами ако делото се окажеше професионално самоубийство?

„Да не говорим за личния ми живот.“

Беше допуснала ужасна грешка, търкаляйки се в сламата със Стив. Сега той можеше да съсипе както прохождащата й кариера, така и предстоящата сватба.

„Не, няма да обвинявам Стив за това. Не мога. Ако се случи нещо, аз съм си виновна.“

42.

Скъпи мой

Карнавала откри Рей Пинчър, който каза, че иска да избере честни и безпристрастни съдебни заседатели, а не такива, които биха помогнали на обвинението. Това беше първата от безбройните лъжи, които щяха да се изговорят днес в съдебната зала, помисли си мрачно Стив.

Първата дузина кандидати в ложата бяха типични представители на обществото според стандартите на Маями. Трима пенсионери, двама строители, един безработен и един протестантски свещеник се подредиха в ложата. После един травестит организатор на партита от Саут Бийч, един мим, който не можа да отговаря на глас, една екзотична танцьорка, известна с това, че се бореше с мъже във вани, пълни със зелева салата, фризьорка, специализирала се в боядисването на космите по интимните части, един възрастен латиноамериканец, който се определи като борец за свобода срещу касапина Фидел Кастро.

Стив седеше на банката на защитата до Катрина Барксдейл, която изглеждаше престорено скромна в сивия си костюм и не му приличаше нито на курва, нито на убийца. Пинчър седеше като глътнал бастун на банката на обвинението. Изпъкналите му очи бяха нащрек.

Застанала на идеалното разстояние от метър и половина до ложата, Виктория попита:

– Преподобни Андерсън, познавате ли Десетте божи заповеди?

– Всяка една от тях – отвърна свещеника.

– Те гласят: Не прелюбодействай и не убивай. Но, преподобни Андерсън, разбирате ли, че в тази зала ни интересува единствено убийството?

– Разбирам. Нека някой друг да съди прелюбодеянието – свещеникът вдигна пръст към небето.

Стив чу, че някой шепне името му. Когато се обърна, видя Марвин да сочи към дъното на съдебната зала, където беше седнала Тереса. Черната й коса беше прибрана на кок и беше облечена в тъмен жакет от туид и пола в тон. Когато се плъзна на мястото до нея, тя бръкна в чантата си и извади един плик.

– Чек за осребряване – прошепна тя.

Стив я погледна неразбиращо.

– Сто хиляди долара.

– Ти, Тереса?

– Аз.

– Марвин каза, че щял да пита приятелите си. Но не мислех, че има предвид теб.

– Има ли им нещо на парите ми?

– Просто се чувствам малко неловко, това е.

– Трябваше да дойдеш направо при мен.

– Не знам, Тереса. – Щом като взимаше стоте хиляди, искаше тя да е наясно с положението му. – Ако Катрина бъде осъдена, няма да получа хонорар. Ще ми трябват години, за да ти ги върна.

– Значи ще си ги изработиш.

– Още ли се съдите за погребалните бюра?

Тя се усмихна и пъхна плика в ръката му.

– Не, но може да се научиш да балсамираш.

Виктория погледна към него от мястото си пред ложата със съдебните заседатели. Погледът й сякаш питаше: „Защо, по дяволите, кибичиш там, докато аз избирам съдебни заседатели?“

– Парите са за делото на Боби, нали? – прошепна Тереса.

Стив кимна.

– Предпочитам да не ти казвам повече.

– Моля се за теб на Филомена, закрилницата на децата.

– Благодаря ти, Тереса. За всичко. – Той пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си.

Виктория питаше съдебните заседатели дали са наясно, че Катрина Барксдейл е невинна жена и че прокурорът трябва да докаже вината й. Единайсет съдебни заседатели потвърдиха с вариации от рода на „да“, „разбира се“, „аха“ и „си“. Мимът кимна.

Тереса прошепна:

– Значи за да ми платиш, преди да легна в някой мавзолей, трябва да се надявам, че ще измъкнеш тази пачавра?

– Е, никакви такива! Катрина е моя клиентка, което означава, че е светица. Като Филомена.

– За Бога! – скара му се Тереса.

– Въплъщение на съвършенството – каза той, което му напомни за една друга фраза. – „И сега жената е довършена“.

– „Мъртвото й тяло носи усмивката на осъщественото.“

– Какво?

– Вторият стих от поемата – каза Тереса.

– Мили Боже! Истинска поема ли е? – Няколко от съдебните заседатели се обърнаха към него, беше повишил глас. Виктория също го погледна и сви устни, сякаш за да му каже „Шшшшт“.

– „Край“ на Силвия Плат – каза Тереса.

Стив имаше бегли познания по отношение на поезията. Олаф и лайната, които няма да изяде. Няколко яки стиха на Карл Сендбърг, които беше научил в колежа. „Питсбърг, Янгстаун, Гери, правят стоманата си с мъже.“ И кратко стихне, което започваше така: „Веднъж едно момиче от Червения Китай.“ Не можеше да каже заглавието на нито една от поемите на Плат, но беше чувал за нея, главно от филма с Гуинет Полтроу.

– Силвия Плат се е самоубила, нали? – каза той.

– Няколко дни след като написала „Край“.

– Охо!

Парченцата от мозайката се подреждаха. Беше решил, че Барксдейл сам е написал стиха. Но не. Беше откраднал истинска поема и след това беше създал няколко анаграми. Сега Стив си спомни бележката, която Барксдейл беше пратил на жена си в деня преди смъртта си. Виктория я беше нарекла „старомодна“.

– Тереса, знаеш ли откъде е този стих? Нещо като „Най-скъпа моя. Никой не би могъл да бъде толкова добър от началото чак до края“.

Тя мило му се усмихна, като търпелива учителка към изоставащ ученик.

– „Най-скъпи мой… Никой не би могъл да бъде толкова добър, колкото си ти от първия ден до сега.“

– Точно така! На Плат ли е пак?

Надяваше се. Защитата му се оформяше.

– Не, не го е написала Силвия Плат.

– По дяволите! – Стив беше разочарован. Реши, че е открил нещо. Самоубийство. Но ако „Най-скъпи мой“ не беше от Плат, какво друго му оставаше?

– Вирджиния Улф го е написала – каза Тереса. – Това е прощалното писмо до съпруга й, преди да се самоубие.

– Да! – Стив я прегърна. – Красива си, Тереса!

Тя се разсмя.

– Ти си луд човек, но ако бях четирийсет години по-млада…

– Мога да отговоря на въпроса ти веднага.

Тя вдигна глава, не знаеше какво точно иска да й каже.

– Ще отърва тази пачавра – рече Стив.

43.

Значението на общото благо

– Чарлс открива изневярата на Катрина и затова се самоубива? – каза Виктория. – Какъв смисъл има това?

– Виктория е права – намеси се Катрина. – Ако е щял да убива някого, то това е трябвало да съм аз.

– Вие двете слушате ли ме? – попита Стив. – Това е страхотна защита.

Седяха в празната съдебна зала. Преди минути съдебните заседатели бяха положили клетва, застанали мирно с вдигнати ръце като послушни малки скаути. Обещаха да решат делото само с оглед на доказателствата и инструкциите на съдията. Стив погледна да види дали не бяха кръстосали пръстите си.

После съдия Хирам Торнбъри прочисти гърлото си и каза:

– Тъй като времето напредна, съдът се оттегля до утре сутринта.

Стив отбеляза, че часът беше само три и трийсет, но Негова милост обичаше да изпреварва задръстванията до дома и да изиграе девет дупки преди мръкване. След като съдебната зала се изпразни, Стив каза на Виктория и Катрина, че Чарлс се е самоубил. В продължение на десет минути двете жени се опитваха да разбият теорията му.

– Чарли не правеше нищо без чужда помощ – каза Катрина, – включително не се надървяше.

– Основаваш всичко на тази поема? – Виктория поклати глава.

– Чарлс е бил образован мъж – отвърна Стив. – Събирал е книги. Спонсорирал е семинари „Жените поети, изтерзаните души“.

– Много неубедителни доказателства – каза Виктория.

– Стига, Вик. Какво е първото нещо, което ми каза за Чарлс?

– Все му се искаше да докаже, че е най-умният мъж на масата.

– Точно така. Не виждаш ли как всичко си идва на мястото? Чарлс прави анаграма от стих на Силвия Плат, написан дни преди да посегне на живота си. Цитира прощалното писмо на Вирджиния Улф, след това се удушава с помощта на уред, който може сам да контролира.

Виктория беше прехапала долната си устна и мислеше.

– Няма смисъл. Чарлс е бил бесен на Катрина. Ако умре, докато още са женени, тя наследява дял от имуществото му.

– Не и ако я обвинят в убийство – каза Стив.

– Значи Чарли ме е натопил? – попита Катрина, която непрекъснато въртеше глава наляво и надясно, наблюдавайки тенис мача между двамата си адвокати.

– Това е моето предположение – каза Стив. – Някои убийци опитват да прикрият престъпленията си като самоубийства. Чарлс е обърнал нещата обратно. Самоубил се е и го е замаскирал като убийство.

– Тогава защо е написал бележка, която може да го издаде? – попита Виктория.

– Той не се издава направо. Три анаграми на начална фраза, която трябва да бъде свързана с поема. Кой би се досетил?

– Не и аз – каза Катрина и повдигна рамене.

– Един последен шанс да докаже, че е по-умен от останалите – каза Стив. – Смее се от гроба.

– Още не ми се вярва – намеси се Виктория. – Никой мъж не би сложил край на живота си, за да прекара жена си с някакви пари.

– Не го е направил за това. Това е само сиренето върху хлебчето.

– А сьомгата? Каква е?

– След като Катрина е разбила сърцето му, Чарлс не е имал за какво да живее – каза Стив. Пусна няколко пробни балона.

– Чарли не беше такъв – прекъсна го Катрина. – Щеше просто да се разведе с мен и да си намери някоя друга.

– Значи се е самоубил заради нещо друго – отказваше да се предаде Стив. – Но след като е щял да го направи, е искал да те натопи.

– Защо? – попита Виктория. – Пак се връщаме на същото място.

– Не знам! Но знам, че го е направил.

– Никога няма да го докажем, ако не намерим причина, заради която би се самоубил – каза Виктория.

– Душевно заболяване – каза Стив. – Маниакална депресия.

– Няма начин! – Катрина поклати глава, тъмната й коса се разлюля. – Не и добрият стар Чарли.

– Финансови проблеми? – предположи Стив.

– Беше ужасно богат – отвърна Катрина.

– Медицински проблеми?

– Не и откакто измислиха виаграта.

– Взимаше ли наркотици?

Ново поклащане на глава, нов плисък на коса.

– Нищо без лекарско предписание, включително и болкоуспокояващите.

– Какви болкоуспокояващи? – попита Виктория.

– „Викодин“. И две други. Не си спомням имената им.

– Защо ги взимаше?

– Няколко седмици преди да умре имаше нещо вирусно на стомаха.

– Не дават обезболяващи за стомашен вирус – каза Виктория.

Катрина сбърчи чело.

– Това донесе Чарли от доктора. Сигурна съм.

– Какъв доктор? – попита Стив.

Доктор Филип Атертън не играеше лекар по телевизията, но определено приличаше на такъв. Представителен, петдесет и една-две годишен, внимателно сресана назад прошарена коса, снежнобяла престилка с името му върху джоба и задължителният стетоскоп, който висеше на врата. В него имаше нещо характерно и смътно британско. Виктория очакваше да прозвучи като в „Мастърпийс Тиътър“*.

[* Театър, в който се играят главно британски пиеси от британски актьори. – Б.пр.]

– Адски мразя адвокатите! – излая доктор Атертън с твърд нюйоркски акцент. – Пиявици.

– Напълно съгласна съм с вас – каза Виктория. Беше твърдо решила да намери общ език. Нуждаеха се от помощта му, и то бързо. Тя стрелна Стив с поглед, беше се намръщил.

Седяха в първокласния лекарски кабинет на Атертън малко след Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Кабинетът имаше чакалня с мраморен под, чуруликащ фонтан и вази със свежи лилии върху стъклени пиедестали. Седеметажната сграда беше покрита с кафеникава мазилка, а терасите бяха с оранжева теракота. Архитектът се беше опитал да придаде на сградата изглед на средиземноморска вила, вместо на свърталище на уролози, ортопеди и интернисти.

Часът беше пет без пет. След един час Стив и Виктория трябваше да се явят пред детския съд за началото на делото на Боби. Имаха най-много трийсет минути да получат това, което искат, и да потеглят натам.

– Адвокатите са по-низши и от мръсна пяна – продължи лекарят. – По-гнусни от лайно на кит.

– Удивителна липса на всякаква етика – съгласи се Виктория и се насили да се усмихне. Стив се въртеше на стола до нея. Видя, че намрази доктора.

– Има неща, които дори и една курва ще откаже да направи за пари, за разлика от адвоката…

– Нека да поговорим за Чарлс Барксдейл – измърка Виктория, усещайки, че минутите летят.

– Какво е това черно и кафяво нещо, което изглежда добре върху адвокат? – попита докторът.

– Доберман. – Виктория знаеше, че тази шега е измислена много преди тя да се запише да следва право.

– Това са глупости – каза Стив.

– Стив, остави на мен.

– Някои от нас отделят много време pro bono.

– За да успокоите гузната си съвест?

– Кога за последен път прегледахте пациент без здравна застраховка?

– Стив, моля те – каза Виктория. По дяволите! Боби се владееше повече.

– Знаете ли защо застраховката ми срещу лекарска небрежност е шестцифрена?

– Защото докторите се дънят – отвърна Стив.

– Защото адвокатите са кръвопийци – отвърна лекарят.

– Не ми се слуша повече.

– Стивън! – раздразнението й си пролича. – Имаме нужна от помощта на доктор Атертън, и то сега.

– Ще ви струва петстотин долара за петнайсет минути каза докторът. – Плаща се предварително. В брой или „Мастър Кард“. Не приемам „Америкън Експрес“.

– Не е ли малко скъпичко за консултация? – попита Виктория.

– Имате още тринайсет минути – отвърна докторът, като си погледна часовника.

Стив стрелна с поглед Виктория.

– Надхвърлил съм кредита си.

Естествено, помисли си тя, отваряйки чантата си, докато доктор Атертън позвъни на счетоводителя си.

Отне им само четири минути, но доктор Атертън не намали сметката. Каза че бил личен лекар на Чарлс Барксдейл в продължение на десетина години. Нямал сериозни проблеми. Кръвното налягане и холестерола били в нормите, играел тенис в клуба и се поддържал в сравнително добра форма. Лека операция на коляното преди две години, за да се махне някакъв плаващ хрущял. Няколко седмици преди да умре Чарли дошъл с оплаквания, че го боли коремът и му се гади. Бил повръщал цяла седмица.

– Стомашен вирус? – попита Виктория.

– Де да беше така – отвърна Атертън. – Скенерът показа удебеляване на стомашната стена. Пратих го в „Седарс“ за лапаротомия. Направиха биопсия. Злокачествен стомашен карцином с разсейки.

– Рак – каза Виктория.

– И то нелечим. Linitis Plastica.В напреднала фаза, не оперативен и фатален. Дадох му обезболяващи заедно с лошите новини.

Виктория си пое дълбоко въздух.

Интуицията на Стив се оказа вярна.

Човешкият детектор на лъжата й беше казал, че Катрина е невинна, а тя му се беше подиграла. После каза, че Чарлс се е самоубил, и тя отново му се беше подиграла. Но ето го мотивът му да посегне на живота си. Така че защо да не лиши невярната си жена от наследство, като така и така ще умира?

„Соломон наистина си го бива.“

– Какво точно казахте на господин Барксдейл? – попита тя.

– Че му остават от шест седмици до шест месеца живот и трябва да се погрижи за делата си.

– Като започне от сметката ви? – каза Стив.

– Стив, престани! – Виктория отново се обърна към лекаря, който си гледаше часовника. – Как реагира господин Барксдейл на диагнозата?

– Спокойно. Каза да не споменавам пред Катрина, ако я видя в клуба. Той щял да й каже.

– Но така и не го е направил. Излъгал я е. Казал й е, че е стомашен вирус.

– Значи напразно го е убила – развесели се докторът. – Трябвало е да изчака природата да си свърши работата.

Виктория не обърна внимание на забележката му. Нещо се въртеше в ума й като комар, който жужи с криле. Какво беше?

– Този тумор – попита тя – вижда ли се при аутопсията?

Доктор Атертън изсумтя презрително.

– Щом може да се види с ендоскоп, няма начин да не го видиш, като разрежеш човек от край до край.

– Дори ако патологът не е специалист по ракови заболявания? – настоя тя.

– Lintis plasticaизглежда така, сякаш някой ти е посадил чим в стомаха. Дълги навити влакна като стръкчета трева. Дори патологът да е полусляп и тъп като адвокат, не би могъл да не ги види.

Докато чакаха за асансьора, Стив удряше по бутона за слизане. Имаха четирийсет минути, за да стигнат до съда през натовареното движение.

Тя каза:

– Защо ракът не е отбелязан…

Той довърши:

– … в доклада на доктор Янг.

– Янг е професионалист и е почтен…

Той довърши:

– … значи остава Рей Пинчър.

– Тук има нещо – казаха двамата едновременно.

Добре, помисли си той. Вече сме на едно мнение.

Добре, помисли си тя. Това означава „общо благо“.

Вратата на асансьора се отвори. Те влязоха и се отправиха към подземния гараж.

Стив каза:

– Защо Пинчър ще лъже с аутопсията?

– Все едно е дали ще убиеш болен или здрав човек – все си е убийство? – каза тя, довършвайки мисълта му.

– Де да знам – каза Стив, – но ако съм наполовина толкова добър, колкото си мисля, че съм, при воденето на кръстосан разпит доктор Янг ще ни каже.

– Един съвет: използвай рапира вместо боздуган.

– Учиш ме как се води кръстосан разпит, а, Лорд?

– Мили Боже! – възкликна тя с един от изразите на майка си. Казваш на някой мъж да включи мигачи, а той си мисли, че го кастрираш. – Не бъди толкова докачлив, Соломон. Ти си страхотен адвокат.

– Не ме покровителствай.

– Искам само да кажа, че понякога прекаляваш.

Той избухна:

– Това е стилът ми. Аз сграбчвам противника, ти го прегръщаш.

– Добре, прави каквото знаеш. Аз ще правя каквото аз знам. Може би затова сме толкова добър тандем.

– Чак сега ли го разбра, Виктория? Толкова време мина и ти го разбра чак сега?!

Вратата на асансьора се отвори и той излезе преди нея, като клатеше глава.

44.

Признанието

Стив караше, а на седалката до него Виктория преговаряше бележките си. Завиха на север по Роналд Рейгън авеню, кръстена на името на бившия президент на САЩ, защото веднъж ял кубински сандвич в един ресторант там. Щяха да минат напряко по Корал Уей, да завият по Двайсет и седмо авеню и да пристигнат в Съда за малолетни вероятно две минути по-рано. Стив знаеше, че няма много време да си признае.

– Има нещо по делото на Боби, за което не съм ти казал.

– Така ли? – остави бележките си, изглеждаше разтревожена.

– Разполагам с доказателства, които напълно дискредитират Равкдрайв.

– Какви са те? – вече звучеше подозрително.

– Използва незаконно лекарство, което не е одобрено от Агенцията за надзор на храните и лекарствата.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Но не можеш да използваш доказателството.

– Защо?

– Защото го откраднахме.

– Ние?

– Добре. Аз. Всъщност Кадилак по моя молба. Прерови кошчето й за боклук.

– Кошчето за боклук? Като делото за Мечо Пух? – тя поклати глава.

Стив знаеше за какво говори. Съдията беше отхвърли иск срещу „Дисни“, защото ищецът беше преровил боклука на компанията.

– Горе-долу. Затова трябва да действаме предпазливо.

– Как може да се действа предпазливо с нелегално придобито доказателство?

– Да накараш Равкдрайв сама да признае, че използва неодобрено лекарство.

– И как по-точно да го направя?

– Заложи на гордостта й. Тя наистина вярва, че го прави за добро. Независимо колко е неетично.

Докато минаваха по моста на Двайсет и седмо авеню, разказа на Виктория за мнението, което Равкдрайв беше изразила в подкрепа на опасни медицински изследвания, заклеймявани от морална гледна точка.

– Не я е страх да заеме непопулярно становище, да върви срещу общоприетото мнение. Следва собствените си принципи, а не тези на Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.

– Значи е като теб? – каза Виктория. – Създава си собствени закони?

– Моите не подлагат на риск живота на хората. – Стив мина на жълто, един шофьор наду клаксона. Бяха само на една пресечка, продължиха през тунела, в който имаше магазин за алкохол, магазин за шалове и заложна къща.

– Ключът да я накараш да си признае се крие в това, че тя не се срамува. Напротив, гордее се с това, което прави. И това ме кара да си мисля, че няма да излъже.

– Интуицията ти пак, нали?

– Да. Плюс разследването. Нещо, на което ти ме научи.

Той спря колата на паркинга и реши, че съдът за малолетни прилича повече на затвор, отколкото на съдебна палата. Бетонни блокове се издигаха около празна бетонна тераса, която беше толкова уютна, колкото и заграден двор в затвора. Голите стени на сградата, някога бели, сега бяха набраздени от ръждиви петна. Неприятно, безлично място. Стив се почуди как щеше да реагира Боби на непознатата обстановка. Щяха да разберат утре, като го доведат да се срещне със съдията. Тази вечер беше с Марвин и Тереса, ядеше кубински сандвич и пиеше шейк във „Версай“ на Кале Очо.

– Не знам дали ще мога да го извъртя – каза Виктория.

– Разбира се, че ще можеш.

Те излязоха от колата и влязоха вътре, един самолет, който се готвеше да кацне на летището в Маями, изрева над главите им. Тя продължаваше да изглежда притеснена.

– И двамата може да идем в затвора и да си загубим работата.

– Ако го изиграеш както трябва, Равкдрайв никога няма да разбере откъде имаме информацията.

– Ами ако се издъня?

– И двамата отиваме в затвора и губим работата си – отвърна Стив.

45.

Синът на Хърбърт Соломон

Цинкавич се изправи и оповести официално:

– Джак Цинкавич от името на жителите на щат Флорида.

Не от името на всички, помисли си Стив, когато съдружничката му се изправи на крака.

– Виктория Лорд от името на Стивън Соломон.

Това съм аз, помисли си Стивън.

Намираха се в тясната съдебна зала на съдия Алтия Рол. Съдийката беше дребна чернокожа жена с бял кичур в късо подстриганата си коса. На бюрото й имаше две плюшени мечета. Стените бяха покрити с рисунки на шестокласници. На таблото имаше дузина фотографии, на които съдийката позираше с щастливи семейства, които току-що бяха осиновили деца. Тук нямаше съдебни заседатели, съдбата на Боби зависеше единствено от съдия Рол.

Животът на съдиите в съда за малолетни е шизофреничен, помисли си Стив. Изпращаха проблемни деца в изправителния център за противообществени прояви. Разглеждаха дела, от които можеше да ти се доповръща, известни като ОРД – отнемане на родителските права, – и отнемаха деца от жестоки или небрежни родители. И от време на време ощастливяваха семейства, които осиновяваха деца, които никой не желаеше.

Като Джак Цинкавич, отличникът на „Семейни грижи“.

Съдията вдигна поглед от папката си и се загледа в Стив.

– Ти си син на Хърбърт Соломон, нали?

– Виновен, Ваша милост. – Стив беше свикнал с този въпрос, но никога не знаеше какво ще последва. Понякога следваше тъжно поклащане на глава, друг път намръщване, а в редки случаи…

– Чудесен човек!

Стив въздъхна.

– Съдия със сърце – продължи тя.

– Бивш съдия – обади се Цинкавич, на масата му имаше отворена кутия с понички.

Стив видя, че имаше „Дулче де лече“, най-продаваната в Маями – пълнеж с канела и глазура, която завършваше с малко кафяво кръгче отгоре, като шоколадово кепе. Докато преглъщаше, осъзна, че е нарушил един от законите си – не беше обядвал, а до вечерята имаше няколко часа.

– Много съжалих, когато разбрах за проблемите на баща ви, господин Соломон – каза съдийката. – Бихте ли му предали много поздрави от мен?

– Непременно, Ваша милост – каза Стив. – Благодаря ви.

Цинкавич се изкашля.

– Съдия Рол, мога ли да попитам колко близки са били отношенията ви с бащата на ищеца?

– Никога не съм спала с него, ако това имате предвид.

Цинкавич отметна глава назад, при което няколкото му брадички се разтресоха.

– Не, разбира се, просто исках…

– Но ако ми беше предложил, не знам какво щях да направя.

– Просто се чудех колко близки сте били – каза Цинкавич.

– Колко дела си водил пред мен?

– Двайсет и пет.

– Била ли съм винаги честна към теб?

– Да, госпожо. Обикновено отсъждате в моя полза.

– Да, така е, макар че си голям досадник и пълен кретен.

– Да, госпожо.

– Печелиш, Цинкавич, защото „Семейни грижи“ почти винаги се грижат единствено за доброто на детето, а мен ме интересува само това.

– Разбирам, госпожо.

– Не познавам господин Стивън Соломон и не ме е грижа, дори баща му да е Уелският принц. Разбра ли ме?

– Мисля, че да, Ваша милост.

– Така че, докато си поговоря малко с джентълмена, защо не си запушиш устата с една поничка? – Съдия Рол се обърна към Стивън и смекчи тона си. – Не сме толкова официални от тази страна на реката.

– Виждам, Ваша милост.

– Беше ми за пръв път с баща ти.

– Моля за извинение?

– Първото ми дело беше пред Хърбърт Соломон. Никога не забравяш първия път.

Нито последния, помисли си Стив.

– Пътнотранспортно произшествие – продължи съдийката. – Мастилото върху дипломата ми още не беше изсъхнало и не можех да изложа нито едно доказателство. Всеки път двамата отракани адвокати скачаха и възразяваха. „Няма връзка“, „Косвени показания“, „Подвеждане на свидетеля.“

– Стар номер – каза Стив, – да стреснеш млад адвокат.

– Баща ти непрекъснато приемаше протестите им и казваше с провлечения си глас: „Внимавайте, мис Рол, задайте въпроса си по друг начин.“ Накрая ни извика при себе си. Мислех си, че ще ме изгони за некадърност, но вместо това той се обърна към онези мъже и им рече: „Бих искал да чуя въпросите на госпожицата, така че си затворете устата, защото следващия път, когато се обадите, ще ви задържа за обида на съда.“ Това много бързо ги накара да млъкнат.

– В негов стил е – каза Стив.

– Не винаги спазваше закона буква по буква, но със сигурност следваше духа му. Иска ми се да мисля, че и аз правя същото. – Тя отвори папката и се обърна към Цинкавич.

– Защо държавата смята, че ищецът не може да получи попечителство над племенника си?

Цинкавич дори не стана.

– Защото господин Соломон е неспособен да се грижи за специалните нужди на детето. Не позволи да му се направят изследвания и попречи на лечението на детето, което нашите вещи лица определят като задължително.

Детето, помисли си Стив. Толкова безлично като дело за собственост. Беше ли напомнил на Виктория да използва името на Боби, когато говори за него.

– Защото господин Соломон предоставя на детето неподходящи за възрастта му материали – продължи да мънка под носа си Цинкавич. – И защото има склонност към проява на жестокост и е извършил сериозни престъпления, докато си е присвоявал правата върху детето.

– Можеш ли да докажеш всичко това? – попита съдията.

Изглежда стъписана, реши Стив. Може би шокирана да научи, че синът на Хърбърт може да отстъпва по достойнства на баща си. Не беше първата, която стигаше до това заключение.

– Всяка дума, Ваша милост – Цинкавич сякаш се наду, макар че беше седнал. – Ще докажем, че присъждането на правата за настойничество на господин Соломон ще накърни и буквите, и духа на закона – той се ухили самодоволно.

– Не ми се мазни, Цинкавич. Госпожице Лорд, доколкото разбирам, вие не сте съгласна с характеристиката на вашия клиент.