Текст книги "Зелено дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 23 страниц)

– Успехът е как те преценяват другите хора – каза той. – Караш ли ферари, купуваш ли си къща в Аспен? Превъзходството не може да се измери в долари. Идеалите не се поместват в банкови сметки. Тук опира до това как ти сам преценяваш себе си. Според собствените си принципи ли живееш, или си се продал?

– Имаш принципи? – попита Виктория.

– Сам си ги създавам.

– Законите на Соломон – обади се Сеси. – Всеки път, когато му щукне някоя велика идея, трябва да я записва за идните поколения.

– Запиши това, Сеси. „Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех.“

– Да, да, записах го.

– Сякаш си търсиш извинения, че не изкарваш достатъчно пари, за да си купиш свястна кола и чист мокет – каза Виктория.

– Може да изкара цял куп – отвърна Сеси, – ако не беше _санто патрон*_ на изгубени дела. Поемаш скапано дело за без пари, как ще забогатееш? Бежанци от Хаити искат зелени карти, племето микосуки си иска ловните полета, имигранти работници – справедливо заплащане. Поемаме ги всичките.

[* Светец покровител (исп.). – Б.пр.]

– Не знаех, че работиш pro bono– каза Виктория.

Стив повдигна рамене.

– Внасям моя дял.

– И на всички останали – обади се Сеси. – Не му позволявам да го рекламира, защото всички градски безделници ще се наредят в чакалнята ни.

– Соломон, ти си пълен с изненади – рече Виктория.

– Не е кой знае какво.

– Не, сериозно. Извинявай.

– Хей, шефе – намеси се Сеси. – Ще обсъждаме ли делото или напротив? Трябва да побързам със сериите си.

Стив седна на ръба на бюрото си.

– Да започнем с Чарлс Барксдейл. Виктория, обрисувай го.

Тя си пое дъх.

– Имаше разностранни интереси. Изкуство, литература, поезия. Гордееше се с първите си издания. Беше изключително начетен. И държеше всички да го разберат.

– Как?

Явно не й се искаше да продължи. Толкова изискана ли беше Виктория Лорд, почуди се Стив, та да не може да говори лошо за мъртвите? За него това не беше проблем. Единствено мъртъвците не можеха да те съдят за клевета.

– Понякога на вечеря – продължи тя с извинителен тон. – Чарлс цитираше някоя книга на Пруст или поема от Силвия Плат и човек оставаше с впечатлението, че я е прочел същия ден, за да я вмъкне в разговора.

– Значи е бил парвеню? Псевдоинтелектуалец?

– По-скоро държеше да покаже на всички, че е най-умният човек на масата.

– Кой го е грижа какво е чел? – каза Сеси. – Кльощавата му жена ли го е убила?

– Да гласуваме – намеси се Стив. – По интуиция. Кой мисли, че Катрина е убила мъжа си?

– На тая слива не й стиска – заяви Сеси.

– Добре, това значи невинна. Боби.

– Ubi mel, uibi apes.

– Което значи?

– Медът привлича пчелите.

– Което значи?

– Убила го е заради парите.

– Един – невинна. Един – виновна. – Стив се обърна към Виктория. – Съдружнико?

– Мисля, че не разполагаме с достатъчно факти – каза тя.

– Махни ги фактите. Как ти идва отвътре?

– Опитвам се да не обръщам внимание на това как ми идва отвътре.

– Знам. В противен случай не би се омъжила за господин Гуакамоле.

– Хич не му се връзвай – каза Сеси. – Ако на мен ми ги разправя тия, ще му изкарам всичко отвътре и няма да може да хапне.

– Хайде – настоя Стив. – Въпросът остава висящ. Виновна или невинна?

След малко Виктория каза:

– Просто не виждам как Катрина би могла да го направи. Как може да живееш с един човек, да закусваш всеки ден с него, да го целуваш, преди да тръгне на работа, да спиш с него всяка вечер и след това да го убиеш?

– Глас за доброто в човешката природа, глас за невинността – обяви Стив.

– Надявам се – каза Виктория. – А ти какво мислиш?

– Тя ни е клиентка – каза Стив – и разчита на нас за всяка глътка въздух. Дори да има стотина свидетели, които да са я видели да застрелва мъж на Флаглър Стрийт посред бял ден, те или лъжат, или са късогледи, или са луди. Ако полиграфът надскочи скалата на Рихтер, когато се кълне, че е обичала стария Чарли, значи детекторът на лъжата е скапан. Ако съдебните експерти до един я посочат като извършителка, те са покварени и лъжат или са пълни невежи. Тя ни е клиентка, което означава, че е несправедливо обвинена, невинна жертва на системата, която е превъртяла. Ние държим ключа от килията й, приятели мои, трябва да отворим вратата и да я освободим.

6.

Законите на Соломон

Лъжи изповедника си, съпруга си и данъчните, но винаги казвай истината на адвоката си.

15.

Скелети в гардероба

Виктория се опитваше да дешифрира първия доклад от аутопсия, който някога беше чела, за първото дело за убийство, което някога бе водила.

– Какво значи „петна на Тардьо“? – попита тя.

– Кръвоизливи по лицето колкото връх на игла – отвърна Стив. – Обичайно явление при удушаване. – Той се беше облегнал на стола си и прелистваше страниците на едно списание.

– Адамовата му ябълка е цяла. Не трябва ли да е счупена?

Стив не вдигна поглед от списанието.

– При обесване вероятно да, но при бавно постепенно задушаване като неговото – не.

Виктория започваше да се чуди за етичното отношение на Стив към работата. Половин час беше пил кубинско кафе, яде сладкиши с гуаве и чете „Маями Хералд“, като на висок глас се смя на рубриката на Карл Хаясен. Говори по телефона с някакъв мъж, на когото викаше Дебелия Луи, като му каза: „Останалото заложи пет към едно за Долфинс-Джетс“. През последните двайсет минути прелистваше шумно „Спортс Илютрейтид“, а това дори не беше броят с банските костюми. Едва се сдържаше да не каже „Залавяй се за работа, мързеливецо“, но щеше да прозвучи съвсем като майка си.

– Освен охлузванията по врата Чарлс няма никакви други синини или разкъсвания – продължи тя.

– Ъхъ.

Звучеше отегчено. Кога щеше да запретне ръкави и да се зарови в папката?

– Това потвърждава версията на Катрина, че Чарлс доброволно се е оставил да го вържат и да му сложат яката – продължи тя.

– Да.

– Токсикологичните проби са нормални. Кръвните газове показват…

– Хей, прокуроре! – Той хвърли списанието. – Прекъсваш ми хода на мислите.

– Извинявай! Опитвам се да науча резултатите от експертизата.

– Губиш си времето.

– Нима?

– Представи си, че си Пинчър. Как ще докажеш, че е убийство, а не нещастен инцидент?

– Мотив – отвърна тя. – Пинчър се нуждае от причина, заради която Катрина би убила Чарли, защото би могъл да спечели делото на базата на косвени улики.

– Точно така – каза той. – Забрави за газовете в кръвта. Измисли мотива.

– Нищо ли не измъкна от Катрина?

– Нищо освен студен чай от нар.

– Може би ако не беше флиртувал толкова много…

– Търсех общ език, изграждах отношения на доверие. Аз така правя.

– Особено с привлекателни жени.

– Не винаги се оказва успешно. – Той я изгледа продължително. – Казах ли ти, че ми се закле, че обичала съпруга си от все сърце. Имали идеален брак. Нямала никаква причина да убива добрия стар Чарли.

– И ти вярваш, че ти е казала истината?

– Абсолютно. Аз съм детектор на лъжата, нашата клиентка е невинна.

Достатъчно убедителен ли беше? Не беше казал на Виктория истината, само истината и нищо друго освен истината. Знаеше, че на нея ужасно много й се иска Катрина да е невинна, имаше нужда да е невинна. С кариера на прокурор – ако три дела и три чаши кафе можеха да се нарекат кариера – Виктория никога не беше защитавала клиент, още по-малко убиец. Стив се страхуваше, че поведението й можеше да я издаде, вината на клиентката им да бъде изписана на челото й. Съмняваше се, че щеше да се бори толкова ожесточено, ако смяташе, че клиентката им е виновна. По дяволите, именно тогава трябваше се бориш още повече и да бъдеш още по-находчив!

Може би Катрина беше невинна, но в реалния свят аритметиката беше против това. Колко изгубени души, погълнати от уж справедливата съдебна система, бяха наистина невинни? Пет процента? По-малко.

Най-добре беше клиентът да ти харесва, каузата да е справедлива и чекът да е с покритие. Обикновено се получаваше едно от трите, реши той.

Вчера беше пробутал на екипа си – както беше започнал да мисли за Виктория, Боби и Сеси – старата си реч за ключа към вратата на килията. Вярно беше. Длъжни бяха да освободят Катрина, ако можеха. Но не каза какво мисли по най-важния въпрос: убила ли е съпруга си?

Докато прелистваше списанието, той си припомняше моменти от разговора с Катрина преди пристигането на Виктория. Беше се опитал да я разприказва, за да измъкне истината. Винаги е добра идея да подложиш клиента си на кръстосан разпит преди прокурорът да има шанса да го направи.

Докато седеше на масата в парка, усмивката на Катрина беше закачлива, очите й искряха, смехът й звънтеше. Като гледаше как цепката на полата й се плъзга по бедрото, той се питаше защо го дава толкова игриво за наскоро овдовяла съпруга.

Стив й беше казал основните си правила за взаимоотношенията между клиент и адвокат:

– Лъжи изповедника, съпруга си и данъчните, но винаги казвай истината на адвоката си. Не искам изненади по време на процеса, така че ако има някакви скелети в гардероба…

– Което ще рече? – попита Катрина невинно като малолетна невеста.

– Други мъже в живота ти освен съпруга ти?

– Само масажистът, инструкторът по пилатес и пластичният ми хирург – тя се разсмя и заметна няколко гарвановочерни кичура коса към него.

– Предполагам, че това означава „не“.

– Докато играех в шоуто на лед, всички бяхме млади и в страхотна форма. Различен хотел всяка нощ, много купони, мъже със страхотни задници. Някои от момчетата дори бяха нормални и – о, Боже! – буйстваха като същински бандити. Но когато се запознах с Чарли, напуснах сцената. Била съм му вярна от деня, в който ми направи предложение.

– А той?

– Чарли никога не би ми изневерил, мога да ти го гарантирам.

Хвали повече собствените си добродетели, отколкото верността на съпруга си, помисли си Стив.

– Има ли нещо, което да те злепостави?

– Имаше един купон с половината от детройтския отбор „Ред Уингс“, но това е стара история. А и Чарли знаеше всичко. Той обичаше да слуша за други мъже, групов секс, жени с жени. Дай на Чарли секси история и кожени каиши и той беше готов да се пусне по водопада Виагра.

– Стари гаджета, които могат да пуснат забранени филмчета по интернет?

Очите й бяха ясни и спокойни като зимен дъжд.

– Имала съм много забранени моменти, но на никого не съм позволила да ги записва.

– Добре.

– Работих в едно ледено шоу във Вегас по прашки и кънки. Това проблем ли е?

– Не мисля.

– Когато се въртиш клекнала, катеричката ти направо се смръзва от ледения полъх.

За миг единственият звук, който се чуваше в парка, беше бълбукането на плюещите херувимчета.

Езикът й се плъзна по устните, но може би просто овлажняваше червилото си.

– Не си ли обвързан, Стив?

– Не, нося се по течението.

– Може би когато всичко това свърши…

Тя остави стръвта да се полюшва над водата, но той не скочи да я хване.

– Има ли предбрачен договор? – продължи той делово.

– Познаваш ли богат старец, който да не иска такъв?

– Трябва ми копие.

– Разбира се, но мога да ти кажа какво пише в него. Ако се разведем, запазвам това, което съм придобила преди брака.

– Какво друго освен кънките и прашките?

– Има ли значение? Нямаше да се развеждаме. Планирахме пътуване до Тоскана през пролетта. Следващата седмица щяхме да ходим за риба на Бимини. Добре си живеехме.

– Може да е от значение за щатския прокурор, така че трябва да попитам.

– Освен кънките и прашките – отвърна тя, като го гледаше втренчено, – ако се стигнеше до развод, щях да задържа акъла си. Той винаги ми е вършил добра работа. Що се отнася до парите, нямаше да получа нито цент.

– А ако сте женени и съпругът ти умре, ще получиш…

– Една трета от имуществото му, останалото се дава на децата от първия му брак.

– Ако си била нещастна, това може да се окаже мотив за убийство.

– Не съм била нещастна.

– Или ако Чарли е възнамерявал да се развежда…

– И да изгуби най-страхотните свирки в живота си? Виж, добре си живеехме. Той си имаше бизнеса и литературните семинари, а аз – клуба и приятелите си. Чарли ми даваше всичко, което поискам. Защо да рискувам всичко това, като го убия?

– Съпрузите се избиват непрекъснато заради дреболии.

– Ако бях убила Чарли – отвърна тя, гласът й режеше като острие на кънка, – щях да измисля нещо по-добро от „Не видях, че се задушава, защото му бях налапала патката“.

– Има ли начин да го кажем по друг начин пред съдебните заседатели?

Лешниковите очи, в които искряха палави покани, сега бяха студени.

– На моя страна ли си или не?

– Аз съм най-добрият ти приятел на света. Тук съм, за да нося копието ти в битка. Просто се нуждая от помощта ти.

– Тогава чуй това, копиеносецо: не съм се чукала наляво и надясно и не съм убила Чарли. Разбра ли?

– Начинът, по който ме гледаш сега…

– Какво му е?

– Докато даваш свидетелски показания, никога не гледай съдебните заседатели така.

– Защо?

– Защото изглеждаш достатъчно ядосана, за да убиеш някого.

Докато наблюдаваше как Виктория се рови из докладите от аутопсията и токсикологичните анализи, Стив знаеше, че тя си губи времето. Тъй като беше подлагал на кръстосан разпит стотици свидетели през годините, той беше готов да заложи вътрешния си детектор на лъжата. Не беше въпрос на дишане, потене или кръвно налягане. Просто инстинкт.

Инстинктът му казваше две неща. Беше повече от сигурен, че Катрина Барксдейл си е развявала оная работа. Що се отнася до другия въпрос, беше 75 на 25, че Катрина е прецакала добрия стар задоволен Чарли. Не можеше да каже защо, но инстинктът му подсказваше, че е така.

Няма значение, помисли си той. Ако клиентът ти наистина е невинен, желанието да спечелиш е непреодолимо. Но ако клиентът е виновен? Е, ако загубиш, справедливостта е възтържествувала.

Повече го тревожеше мисълта, че току-що беше излъгал младшия си съдружник.

– Добре, значи й вярваш – каза Виктория. – Не трябва ли да работиш по делото, вместо да четеш списания и да се рееш в небето?

– Спокойно, Виктория, работя дори и когато не изглежда така.

– Какъв е планът ти? Къде е списъкът ти със задачи?

– Всичко е тук – посочи той главата си. – Да се подготвя за разглеждането на гаранцията, да разпитам клиентката ни, да говоря с капитана на яхтата, да накарам Пинчър да се издаде и да измисля основата на защитата ни.

– С какво започваме?

Стив си погледна часовника.

– С обяда.

16.

Истински мъж

– Има ли гладни? – прогърмя един дебел глас и вратата на кабинета на Стив се отвори. Възрастен чернокож мъж с очила без рамки, облечен в дашики* с цветовете на дъгата, влезе вътре с три пазарски кошници. Сеси Сантяго се показа отзад с охлаждаща кутия от стиропор.

[* Широка пъстроцветна африканска роба. – Б.пр.]

От бюрото си Виктория усети сладкия ароматен мирис на сос за барбекю.

– Кадилак – обади се Стив, – точно навреме.

– Свински ребърца, чичо Стив – каза Боби. – Любимите ти.

– Плюс пържени рачешки опашки – добави старецът, – хляб бимини, крокети с шунка, говежди бульон и моят пай от сладки картофи.

– Само толкова? – отвърна Стив. – Какво, да не би да сме на диета в Саут Бийч? – Той грабна пазарските кошници. – Виктория запознай се с Кадилак Джонсън. Готвач, музикант и приятел.

– Здравейте, господин Джонсън. Виждала съм ви в закусвалнята при съда.

– „Суит Патейтоу Пай“ – каза Кадилак с усмивка. – Сега децата го държат, но рецептите са мои.

Беше с едър гръден кош, кръглолик с розови бузи и силно прошарена коса.

Мирисът беше упойващ и Виктория умираше от глад, но ако изядеше своя дял, щеше да й се доспи. А и не само това – преди всичко щеше да наруши вегетарианските си принципи. Всъщност вегетарианските принципи на Брус, реши тя, като се позамисли… Може би едно малко ребърце…

– „Паят“ вече нямаше да го има, ако не беше Стив – каза й Кадилак. – Знаете ли за новите градоустройствени постановления?

Тя прокара пръста си по едно ребърце и облиза соса, възкисел от оцета и сладък от кафявата захар.

– Никакви търговци върху обществен терен. Как би решила спора?

– Правен въпрос, Вик. – Стив подаваше отворените картонени кутии, от които се носеше неустоим аромат. – Кадилак е готвил на стъпалата на съдебната палата в продължение на двайсет години и общината се опитва да го изгони? Как ще оспориш иска?

Ето пак се почва, помисли си тя. Соломон учителят. Държи се с мен като с ученичка. Тя впи зъби в едно ребърце, месото се отдели от кокала и се разтопи в устата й. Чак тогава каза:

– Ще поискам съдебно обяснение и предписание с оглед на параграф 1983. Ще искам отхвърляне на иска поради доказателства, несъвместими с предишни действия, съдебно дело, запазване на статуквото.

– Леле! – Възкликна Сеси. – Стив не ги знае тия простотии.

– Съдебен процес? – попита Стив. – Може да излезе нещо след десет години на искове и дела.

– Е, а ти какво направи? – попита Виктория. – Подкупи кмета ли?

– И комисията – отвърна Стив.

– Да бе!

– Дузина сандвичи със свинско филе и малко пай от сладки картофи.

– Измисляш си!

– Не правото печели делата, Вик, а емоциите. Ключът към всяко дело е да намериш верните емоции и да свириш по техните струни.

– Ще получа ли допълнителни точки след лекцията ти?

– Ще получиш допълнителна порция.

Без да разбере, Виктория беше излапала половината ребърца. Добре де, Брус нямаше нужда да знае.

– Господин Джонсън, страхотни са.

– Благодаря, госпожичке – отвърна Кадилак. – А сега опитайте от рачешките опашки. – Той разряза едно хрупкаво златисто топче. Сочни парченца месо се показаха от тънката пържена коричка.

– Едно парченце само – тя го потопи в салса от манго, опита го и примижа от удоволствие.

– Стив е мой човек – каза Кадилак. – Той е борец; И заслужава подобаваща награда.

– Обяд ли? – попита тя, като си взе още една хапка.

– Не, обядът си го плаща.

– Уроци по китара. – Стив разрязваше пая с пластмасов нож. – Кадилак е страхотен музикант. Ритъм, блус, ранен рок.

– Свирил съм по капанчета, евтини ресторанти и барове, където някой може да ти пререже гърлото само щото си го погледнал накриво – каза Кадилак.

– Кога ще ме научиш да свиря блус?

– Някой ден хората ще престанат да те наричат Левак.

– Защо го наричат така? – попита Виктория.

– Защото пиша с лявата ръка – отвърна Стив.

– Това е лъжа – каза Сеси.

– Голяма опашата лъжа – добави Боби.

– Стив прецакал мача в последната минута на Университетските световни серии.

– Чичо Стив е бивш играч на „Кейн“ – поясни Боби. – Играл е в университетския отбор на Маями.

– Не могъл да удари топката – рече Кадилак.

Стив се намръщи.

– Стига, момчета, биваше ме да крада начални удари.

– И дребни пари, доколкото те познавам – каза Виктория.

– Веднъж чичо Стив отбелязал точка от първа база с един удар – гордо обяви Боби.

– Явно ме влече да обикалям непрекъснато в кръг – обади се Стив.

– Вместо да забави втората обиколка, той ускорява, като балансира центробежните и центростремителните сили – продължи разпалено да обяснява Боби.

– Значи си се втурнал да крадеш? – попита Виктория. – Така ли?

– По-лошо – каза Кадилак.

– Много по-лошо – добави Сеси. – Не се дръж като малко дете, кажи й.

Стив въздъхна.

– Бяхме в Омаха, мач за шампионската титла срещу Тексас. Два аута, края на деветата част, никой в база, водят ни с една обиколка. Имаме троен удар. Аз бях питчър, имах преднина… и изгърмях.

– Леле Боже! – възкликна Виктория, тъй като не знаеше какво друго да каже.

– Работата е, че спечелих. Но съдията реши друго.

– Аха.

– Честно. Видеозаписът го доказва. Докоснах я. Първият ми сблъсък с несправедливостта.

– Някои от нас са виждали много по-лоши неща – каза Кадилак.

Десет минути по-късно Виктория опитваше пая от сладки картофи и слушаше. Кадилак разказваше на Стив как учил Ти Боун Уокър* да готви морска котка, а Ти Боун Уокър го учил да свири блус на китара.

– И накрая аз свирех на китара доста по-добре, отколкото Ти Боун готвеше.

[* Китарист, наричан „бащата на китарната инвенция“. – Б.пр.]

Стив слушаше съсредоточено възрастния човек и Виктория се почуди на колко ли хора Кадилак беше разказвал историите с „Мъди Уотърс“. Тогава Стив започна да пее:

– „Аз съм твоят истински мъж…“

Кадилак се смееше и пляскаше с ръка по бедрото си, докато Стив осакатяваше текста и мелодията с фалшивото си пеене. Погледна я и подкара строфата за мъжа, който карал красавиците да скачат и крещят, но после забрави думите и започна да си измисля. Така както си измисляше и собствени закони.

Трябваше да добави и Кадилак Джонсън към фенклуба на Стив Соломон. Старецът явно беше много привързан към него. Това отново я накара да се замисли дали не пропуска нещо.

„Колко противоречив човек си ти, Стив Соломон.“

Ако се издялкаше нарочно наложеният противен външен облик, може би щеше да се окаже, че вътре има заровени сърце и душа. Сега, докато гледаше как тъмната коса пада върху челото му и очите му блестят от удоволствие, тя видя в него не адвокат, а мъж. Мъж, който може да направи две обиколки, без да спира и да отбележи точка от раз. Мъж, който вече беше заместил един баща и щеше да бъде чудесен баща на собствените си деца. Мъж, който – смееше ли изобщо да си го помисли? – беше страшно секси.

„Ако не бях сгодена…“

Опа! Това пък откъде дойде? Канеше се да заживее щастливо до края на дните си с Брус. Беше извадила късмет, че го срещна. Обичаше толкова много неща у него. Честността, лоялността и уравновесеността му. А Соломон? В добри дни можеше да бъде знаещ и забавен колега. Но в лоши дни продължаваха да се дърпат и да се дърлят като онези кучета в обора на съдия Гридли.

„Охо! Задраскайте тази мисъл, адвокате.“

Накрая двете кучета се бяха оправили в купа сено. По-добре да пропъди всички мисли за Стив Соломон, джафкащи кучета и купи със сено.

Но само няколко секунди по-късно умът й, който си имаше собствено мнение, отново се загнезди мисълта: „Ами ако не бях сгодена…“

Съсредоточи се, каза си тя. Не си мисли за ръцете му, краката му, раменете му…

„О, Боже! Видях го!“

Споменът се върна. Изгубен блян, изплувал от мъглата между съня и пробуждането. Когато часовникът на Брус иззвъня и я събуди тази сутрин, тя се беше притиснала към него и усещаше топлината му. Но мъжът в съня й не беше Брус. Беше Соломон.

Вървяха по плажа, нямаше жива душа, Соломон беше само с една кърпа, както в събота в дома си. В съня си тя дърпаше кърпата и виждаше възбудената му…

_Желязна пръчка._

_Джойстик._

О, Боже, как можеше? Все едно беше изневерила на Брус. Реши да обуздае бунтарски настроената си психика. Съсредоточи се, заповяда си тя.

„Избий Соломон от главата си. Изтръгни го от всяка мозъчна клетка.“

Виктория не се съмняваше, че ще успее чрез силата на волята си да разкара Соломон от съзнанието си. Но как, почуди се тя, обзета от чувство на вина, щеше да успее да овладее сънищата си?

17.

Откраднат удар

На три стъпки от трета база Стив се поклащаше на пръсти с присвити колене и отпуснати ръце. Над игрището се стелеше влажна мъгла и едва се различаваше точката за начален удар.

– Открадни го – прошепна сладък изкусителен глас.

Той не помръдна.

– Кой го каза?

Питчърът хвърли свистяща топка и тя изчезна в мъглата.

– Удар – провикна се невидимият съдия.

– Открадни го заради мен – промърка прелъстителният глас.

Стив се извърна и се взря в мъглата, тя беше там. На трета база. Виктория Лорд беше без бикини! Не носеше нищо надолу от фланелката с надпис „Маями Юнивърсити“ чак до сандалите с високи коркови подметки и оранжеви и зелени каишки.

– Ти си див и необуздан – каза тя. – Затова те обичам.

– Така ли? – смътно усещаше, че сънува.

Още една топка изчезна в мъглата.

– Втори удар!

– Моля те, Стив. Открадни го! – Сирената на базовите пътеки.

Стив потръпна. Ставаше студено, влагата се просмукваше в екипа му. Питчърът замахна и Стив се спусна. Виждаше всичко на забавен каданс през сгъстяващата се мъгла.

Как топката полита.

Кетчърът се мъчи да покрие плочата. Онзи плондер Цинкавич!

Съдията разкъсва маската си. Самият Господин Съдия. Баща му! Стив се наведе, светкавично протегна ръка под пълните крака на Цинкавич, точно тогава ръкавицата се спусна и се стовари върху слепоочието му и се чу трясък както от топка за боулинг, която удря кеглите. Черепът му щеше да се пръсне от болка.

– Аут! – извика Хърбърт Соломон. – Никога няма да станеш толкова добър играч като мен, дрисльо такъв!

– Чичо Стив! – извика Боби отнякъде.

– Момчето е мое! – прогърмя гласът на Цинкавич. – Момчето вече е мое!

– Чичо Стив! – извика отново Боби.

Пулсирането в главата му се засилваше и сега Стив усещаше огромна тежест да се стоварва върху гърдите му.

– Чичо Стив!

Изплува от мъглата.

Обратно в спалнята си, но нещо не беше наред. Боби се беше покачил отгоре му и го притискаше към матрака, вкопчил се здраво в него. Плачеше, трепереше, викаше:

– Чичо Стив! Има някой!

– Кой? Къде? – Стив вече се беше събудил. Сърцето му щеше да изскочи.

– Пред прозореца ми, наднича вътре.

– Сънувал си, Боби. Сънувал си.

– Не! Има някой!

Стив погледна към електронния часовник на нощното шкафче – 4:17.

– Не им позволявай да ме отведат.

– Никой няма да те отведе. Никога.

Стив бръкна под леглото, извади метална бейзболна бухалка и каза на Боби да не мърда оттам. Само по боксерки се прокрадна към стаята на Боби. Затворени прозорци. Усукани чаршафи. Погледна през прозореца. Нищо освен мрака в двора. Отиде до кухнята, извади фенерче от чекмеджето и отключи вратата. Излезе бос на двора с фенерче в едната ръка и бухалка в другата и се огледа наоколо. Пак нищо.

От двора на съседите чу чук-чук, някакъв кълвач удряше по дървото. Вдиша мириса от влажна пръст и жасмин. Имаше и още нещо…

Цигарен дим. Или не? Мирисът мина и замина.

Погледна под прозореца на Боби. Нямаше следи, нямаше угарки.

Горкото дете. Боби не правеше разлика между кошмарите си и реалността. Но после Стив се зачуди дали е така.

Два часа по-късно слънцето се издигна, Боби спеше непробудно, а Стив беше в кухнята, режеше сочна папая и чистеше семките. Той я постави на плота с две резенчета лимон, излезе на двора и отново провери всичко. Никакви следи от натрапници, дори и от миещото се мече, което се навърташе наоколо и обръщаше кофите за боклук. Още един кошмар, помисли си той. Ако можеше да изгони демоните от ума на момчето.

С шорти, маратонки и тениска на колегията с надпис „Адвокатите го правят в писмен вид“ Стив излезе от предната врата и заключи къщата. Сложи си уокмена на ушите, щеше да пробяга разстоянието до Таити Бийч и обратно и да се върне навреме, за да закуси заедно с Боби.

Беше великолепно утро с зашеметяващо синьо небе и ниска влажност, полъхът на вятъра идваше от северозапад и предвещаваше нахлуващия студен фронт. Стив вече беше прекосил моста при Гейбълс Уотъруей, а дори не се беше изпотил. В уокмена Боб Марли казваше на малката си да се размърда. Друга песен звучеше в главата на Стив, думите на Виктория от съня му: „Затова те обичам.“

Замисли се дали не се държи по-мило с него напоследък? Предния ден, когато Кадилак донесе обяда, не се ли прокрадна нежен поглед в очите й?

„Какво от това? Тя е сгодена, глупако.“

Естествено, можеше да я преследва, но какво го чакаше в края на пътя? Градът на разбитите сърца. Само това му трябваше сега, когато процесът „Барксдейл“ и делото на Боби наближаваха. Нямаше време за емоционални сътресения. Боже, нямаше време дори за едно чукане!

Доста големи вълни се разбиваха отдолу в скалите. Вятърът се усилваше, времето скоро щеше да се промени. Като ускори темпото, Стив задмина един обществен автобус, спрял на Кокоплъм Съркъл, за да свали товара си от униформени прислужници, запътили се към богаташките домове с изглед към морето, в които работеха. Един мерцедес кабриолет беше отбил в страничното платно, отпред седяха млад мъж и млада жена, по радиото звучеше Натали Коул.

Несъвместими сме астрологически.

Всички знаци потвърждават,

че това е природата на противоположностите

и сигурно на химията между нас.

Химия. С Виктория беше по-скоро ядрен взрив. Но това беше преди. Сега…

Беше впила поглед в него, докато разговаряше с Кадилак. Дали това беше проява на интерес? Нима много жени не разваляха годежите си?

„По дяволите! Тук е само за това дело. После си отива. Приеми го.“

Потта вече се стичаше, дишаше трудно и учестено, обувките му удряха асфалта с ритмичното шляп-шляп. После навлезе в пешеходната зона и се понесе. Тичаше без усилие, чувстваше се силен, сякаш можеше да прескочи купища палмови листа с един скок. Умът му се върна отново към случилото се рано сутринта и към Боби. Беше ли имало човек на прозореца на спалнята? Нямаше как да разбере. Но щеше да вземе предпазни мерки. Алармата беше развалена от години. Щеше да я оправи. Щеше…

„Какво, по дяволите…“

Излизайки на Маир Флорес Авеню, видя калния зелен пикап. Гумите изсвистяха, спирачките изстъргаха на завоя, докато поемаше към Лежен Роуд.

Стив се помъчи да види накъде ще тръгне, когато стигне до кръстовището. Тичаше по-бързо, отколкото някога беше тичал, по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно. Мисли за Боби, сам в леглото, се носеха в съзнанието му. Когато пикапът зави надясно, Стив беше достатъчно близо, за да види как се приближава до кръговото.

Моля те, Боже, нека да мине наполовина и да тръгне по Сънсет или да продължи надолу и да завие по Олд Кътър!

Но той зави надясно.

И се понесе през моста.

Към дома му.

18.

Лиса от Интеркорс

Когато зави на ъгъла на Къмкуот Авеню, Стив вече едва си поемаше въздух. Не му беше останала капчица адреналин, краката му бяха като в бетон. Задъхан и уплашен. Като наближи, видя две коли, паркирани на покритата с чакъл алея.

Нито едната, нито другата беше зелен пикап.

Едната беше старият му кадилак. Другата беше крайслер сива като акула с четири врати и гуми „Блекуол“. На стикера върху бронята пишеше: „Бибиткай си колкото искаш, презареждам.“

Стив обиколи крайслера и се наведе, докато се мъчеше да си поеме въздух. Страхът му намаля. Досещаше се на кого е тази кола и един поглед през прозореца потвърди предположенията му. На предната седалка имаше чифт спайкове – четирийсети номер, реши той, – ръкавици и протектори. На задната седалка се търкаляха няколко стика за лакрос, шалчета, тиксо и кутия с високопротеинов прах.

Да, знаеше кой е вътре и никак не се радваше. Като пропъди мислите за зеления пикал, той прескочи надвисналите над каменната пътека листа на юката и се втурна в къщата.

Доктор Лиса Равкдрайв стоеше по средата на всекидневната му с ръце върху широките си яки хълбоци. Докторката носеше практични обувки и сив делови костюм. Косата й беше опъната толкова здраво назад, че като че ли приплескваше скалпа й. Беше едра, без да е дебела. Краката й бяха като два яки дънера, които се спускаха към дебелите глезени. Имаше широко мило лице, което прикриваше както безкрайна упоритост, така и дълбоко стаена ярост. На едната й буза имаше следа от белег, извит под формата на коса, спомен от удар по време на игра на лакрос в колежа преди двайсет години.