Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 26 страниц)

Тя клатеше глава, взираше се в него с насълзени очи.

– Кевин, аз не само те харесвах. Не исках само да си имам гадже. Влюбих се в тебе. Обичах те. И сега те обичам.

– Сигурно забелязах и за мен беше още една черна точка срещу теб.

– Защо?

– Защо ли? Че какво толкова имаше да обичаш? От какво се крия зад тези щуротии, според теб? Сериозно ти говоря, изобщо не виждам откъде накъде някой ще ме обича…

Тя го опари с поглед.

– Кевин, а според теб защо сега си точно тук? Защо _ние_ сме тук? Защото _ти_, Кевин Ший и никой друг, се опита да спасиш живота на Артър Уейд. И защото вероятно си единственият, който би решил, че е важно да остане в града и да разкаже истината, дори ако никой не иска да чуе. А не да бяга, да се оправдава. Просто правиш, каквото си длъжен. И знаеш ли какво си мисля? Прав си. През цялото време беше прав. И те обичам. Повтарям ли се вече?

– Малко. Ще го преглътна някак.

– Да знаеш, и аз не бях самото съвършенство. През цялото време все сдържана и сериозна. И _в това_ беше прав. Имах нужда от… ритник по задника.

Той я потупа.

– По това хубаво нещо ли?

– По същото. И ти го направи. Би ми страхотен шут по задника.

– О, по всяко време съм готов да те плесна там.

Той я придърпа нагоре и я настани в скута си.

– Ребрата ти… – каза Мелъни.

– Никога не са били по-добре.

Мелъни склони глава върху рамото му и се притисна в него.

Мелъни се къпеше. Кевин си седеше в креслото. Пусна си новините в четири следобед, но един от най-големите репортажи включваше и изявление на Алън Рестън. Записаната от беглеца Кевин Ший видеокасета поначало не заслужавала доверие – очевиден опит да търси симпатиите на обществеността, като отнесе случая направо към нея. Тази хитрост нямало да успее. Срещу Кевин Ший било заведено дело за убийство и били полагани всички необходими усилия опасният престъпник да бъде изправен пред съда. Кевин изключи телевизора.

И сега _какво_ щеше да прави? Не намери Уес Фаръл в дома му. Набра номера три пъти през последния половин час. Още по-явната враждебност на районния прокурор го разтревожи. Започваше да осъзнава съвсем нова за него и твърде страховита истина – колкото по-дълго се укриваше, толкова по-неразумна и пресилена щеше да става „официалната“ реакция. Представата, че е все по-опасен, по-непредсказуем, нямаше с нищо да му помогне, ако се стигнеше до залавянето му, а ако властите откриеха къде е, това непременно щеше да се случи…

_Не можеше_ да позволи това. И не можеше да позволи на Мелъни да остане с него, ако се стигнеше дотам. От тези словоблудства за „опасния престъпник“ му се свиваше стомахът – някой или някои навън като че нямаха намерение да го хванат жив.

Но и не очакваше нищо добро, ако го тикнеха в затвора. Вярваше, че е твърде голям шансът изобщо да не доживее до началото на съдебния процес.

Пак започна да натиска бутоните на телефона. Уес очевидно бе свършил добра работа, за да накара хората от телевизията да разберат значението на видеозаписа. Но имаха нужда от по-добър начин да поддържат връзка помежду си. Не бе предполагал, че събитията могат да се ускорят толкова, да му отнемат всякаква възможност да избира, да решава. Но вече предусещаше накъде духа вятърът. Бяха му измъкнали юздите от ръцете и сега беше принуден да търси как да спре това безмилостно препускане, а без Фаръл, без някаква юридическа стратегия не му идваше наум как да постигне това.

В този момент Фаръл издърпа стол и се настани до единствената маса край прозорец в „Малкия Шамрок“. Всъщност, след успеха с видеокасетата, той наистина се прибра, за да чака следващото обаждане на Кевин. Но само десет минути по-късно Дизмъс Харди го завари вкъщи и го помоли да поговорят, съвсем неофициално, за Кевин Ший. Биха могли да се срещнат в „Шамрок“.

Ясно, мълвата бе плъзнала.

Фаръл познаваше Харди още от времето, когато онзи беше барман в същия този бар. Предположи, че като адвокат с все по-гръмка слава в обсъждани и по новините дела, сега Харди мътеше водата, опитваше да се намести в бъдещото шумно дело за убийство срещу Кевин Ший. Е, нямаше да навреди, ако поприказва с човека, и без това дните му не бяха прекалено заети. Кевин обеща, че поне още едно денонощие ще кротува, така че засега нямаше непосредствена опасност, доколкото Фаръл знаеше.

И ето ги тук, а Моузес Макгайър вече излизаше иззад барплота, понесъл две халби „Гинес“, Фаръл и Макгайър размениха малко любезности за предишното посещение на Уес в бара и нощта, която прекара на дивана в хола на бармана. Съпругата на Макгайър още ли е сърдита?

Никой от двамата не приличаше на адвокат, както бяха облечени. Чукнаха се и Фаръл попита с какво може да бъде полезен на Харди.

– Чух, че Кевин Ший ти е клиент.

– От Глицки ли?

Дотук, каза си Харди, с премълчаването на това име през първите няколко минути.

– Ами да, Глицки ми спомена.

– Той е лайнар. – Харди си замълча. Фаръл надигна халбата. – Отивам при него с предложение да му доведа Кевин Ший, който между другото в тази история не е по-виновен от мен или от теб. – Фаръл забеляза изражението в очите на Харди и го възпря с жест. – Знам, знам, но този път никому не хвърлям прах в очите. Момчето просто не е направило онова, което му приписват. Изобщо не е замесен. Точно обратното.

– Твърдо ли си уверен?

– Да речем, че съм морално убеден, ако ми простиш за този израз. И това е единственото, което би могло да ме върне към занаята, повярвай ми.

– Е, какво стана при срещата ти с Глицки?

– Ами много приятно си поговорихме. Стори ми се готов да помисли. Каза, че ще пробута на прокуратурата идеята за специална защита на Ший, а дотогава всичко ще си остане между нас.

– И?

– И след малко съм си в апартамента, а отдолу ми звъни някакъв тип със заповед за обиск, търсел Кевин Ший. Глицки е уредил да ме проследят.

Харди се зае с бирата си, за да спечели малко време.

– Не ми се вярва Ейб да постъпи така.

– Приятел ли ти е?

– Виждаме се от време на време.

– Той ли ти разказа историята?

– Коя история?

– За следенето, за заповедта, за останалото?

– Не. Спомена, че ти си знаел къде е Кевин Ший. И ми се стори, че случаят е добър.

Фаръл бе предположил веднага, че това е причината Харди да го потърси. Но малко помощ може да му е от полза, ако стигнат до съд… и в такъв случай Харди ще е добър избор, вече ставаше известен с умението да влиза под кожата на съдебните заседатели. Но Фаръл не искаше да го заблуждава.

– Не съм сигурен. Не става дума за дебел портфейл.

Харди знаеше какво означава предупреждението – клиентът не разполагаше с никакви средства. Сви рамене.

– Понякога има други изгоди. Не се знае. Сигурно Ший тогава не е бил в твоя апартамент?

– Мислех, че е. Когато излязох да се срещна с Глицки, беше там. Той и Мелъни… чули вече за Мелъни? Много я бива да се изплъзва… точно тогава ги прихванал пристъп на мания за преследване (аз така си мислех, но излезе друго). Сега са другаде, не знам точно къде.

Харди поумува над чутото. От пръв поглед му се стори, че нещо не се връзва. Беше „морално убеден“, че Глицки не е заповядал на никой да проследи Фаръл. Глицки нищо не знаеше за това, иначе не би молил Харди да стане посредник и да разпитва защо Фаръл не иска да говори с него.

Дори да оставеше почтеността настрана, Глицки добре знаеше, че такива удари под кръста не водят до нищо добро. Не му беше присъщо да постъпва така. Щом Ейб е дал дума, значи не е било, както си го представяше Фаръл.

– Сигурен ли си, че Глицки те е издънил? – попита и повтори, че не му се вярва лейтенантът да направи това. – И какво би спечелил?

– Да се прочуе, може би даже да грабне наградата. Да пукна, ако знам. Но той единствен знаеше, че съм свързан с Ший и ми каза недвусмислено, че ще си държи езика зад зъбите. – Фаръл пак опита бирата. – Излъга ме и толкова.

Харди завъртя своята халба на масата.

– Заповедта засягаше само Ший, а не някакви документи или вещи?

– Беше заповед за претърсване на жилището ми. – Фаръл се намръщи недоволно. – Сержант Стоунър я изпълни извънредно старателно.

– Сержант Стоунър ли?

– Точно той. Името ми се наби в паметта.

– Но Стоунър не работи в полицейското управление – каза Харди. – Той е следовател в районната прокуратура. Би трябвало да знаеш, че прокуратурата си има свои детективи, които не са подчинени нито на полицията, нито на окръжния шериф. Преди всичко се занимават с издирване на важни свидетели.

– Е, и?

– Би било доста чудато, ако Глицки накара следовател _от районната прокуратура_ да изпълни заповед за обиск.

– Значи е казал на прокурора…

– Ейб нищо не е казал.

Фаръл се вторачи в Харди.

– Той те е пратил да си побъбриш с мен, нали? Приятелчета сте.

Харди кимна.

– Не разбираше защо не искаш да говориш с него. Наистина нищо не знаеше.

– Добре де, значи пред някой се е изтървал.

– Може и да не е било така. Но по-важно е, че и той не вярва във вината на Ший. И все още смята, че може да ви помогне.

– Стига да не е твърде късно. Ако районният прокурор…

– Иска да обсъди това с тебе. Според мен, има някаква идея.

– А ти какво ще получиш?

– Работя за консерва чушки. – Харди изпразни халбата до дъно. – Шегичка между мен и него – добави той и стана. – Да ти донеса ли още една?

Специалната агентка Симз отново беше в кабинета на Алън Рестън, затвори вратата и застана самоуверено пред бюрото му.

– Другият беше Дизмъс Харди, още един адвокат от града. Познавате ли го?

Рестън поклати глава.

– Спомена по телефона Кевин Ший, после двамата се срещнаха в един бар, „Малкия Шамрок“. Проследихме Фаръл дотам, двамата изпиха по две бири и се разотидоха по домовете си. От Ший нито следа.

Рестън кимаше, сякаш на себе си.

– Вероятно среща на лешояди, за да си поделят плячката.

– Да, човече. И ние си го помислихме. Както и да е, досега само с това разполагаме, но държим всичко под око. Просто исках да сте в течение. Ще го спипаме.

Рестън се поизправи на стола, погледна я с ясните си очи.

– Сигурен съм в това.

И мислено добави – „Дано успееш“.

61.

Арт Драйсдейл се бе върнал на работа, седеше в кабинета и си подмяташе бейзболните топки с показна невъзмутимост.

– Ейб, и преди съм ги преживявал тези нападки за расизъм. Бурята налита и си отминава. Факт е обаче, че нямам с никого сметки за разчистване и всеки знае това. – Засмя се весело. – Но само да чуеш какво биха казали за мен някои наши колежки.

– За какво?

– Още преди време се опълчих срещу израза „председателстващо лице“ за съдебното жури, вместо „председател“ и „председателка“. Струваше ми се ненужно натруфен, крайно непоетичен и… как да го кажа… тъп. Да си призная, не мога да се променя. Сигурен съм, че все в нещо съм заплаха за добрия тон. Следващия път пак ще ме захапят жените в професията, непременно.

Приключиха с опипването на почвата, установиха, че пак са си от същата страна на барикадата и Глицки се настани по-удобно в креслото. Драйсдейл имаше истински кресла в кабинета си.

– Наминах при теб, защото исках да ти кажа, че възложих на двама инспектори случая с Крис Лок. Боя се, че заради останалото, което ми се струпа, не побързах достатъчно.

Драйсдейл престана да подхвърля топките и се намести в креслото, целият превърнал се в слух.

– Напипвате ли нещо?

Глицки обясни за малкото, открито досега от Грифин и продължи с плановете за вечерта – още обикаляне, още разговори с възможни свидетели. Свърши с това и Драйсдейл се отплесна в друга посока:

– Още ми е трудно да повярвам.

Глицки кимна.

– Знам какво ти е.

– Той беше… Крис си имаше доста трески за дялане. Всички знаят за женските му истории… – Освен зашеметилата го като бомба изненада тази сутрин за връзката на Лок с Илейн Уейджър, Глицки не се сещаше да е осведомен за сексуалните завоевания на покойника. – Но си мисля, че беше човек на място по отношение на правото. Разбираше кои дела можехме да спечелим в съда и кога бяхме принудени да се откажем. Не губеше напразно времето на хората.

Едно похвално олово за Крис Лок просто би минало покрай ушите на Глицки, но беше готов да слуша вежливо, ако така щеше да облекчи с нещо душата на Драйсдейл. Арт бе правил същото за него неведнъж. Особено в първите месеци, след като Фло…

– Дори и в трудните моменти – продължаваше Драйсдейл. – По дяволите, да вземем Джеръм Рийз. Да не мислиш, че Крис не се измъчи, когато трябваше да пуснем на свобода онзи боклук? Но какво друго му оставаше? Не разполагаше със свидетели. Нямаше да докара делото до присъда, така че имаше ли смисъл? Само да губи времето и парите на хората?

– Вярно, трудно му е било – съгласи се Глицки, изчерпал докрай уменията си на дипломат.

Лок изобщо не му бе симпатичен. Но човекът се бе държал като хамелеон – и за Драйсдейл оставаше верен приятел, добър юрист, способен администратор. Бе ръководил умело прокуратурата, което беше най-важно за Драйсдейл.

– Точно така, а не беше единственият случай.

Глицки знаеше и това. Крис Лок не бе възможно най-лошият районен прокурор и в никакъв случай нямаше да разиграва театъра, подхванат сега от Алън Рестън по делото на Кевин Ший.

Драйсдейл отново подмяташе топките, за да се успокои. Глицки вече реши, че е време да си върви, когато още нещо му мина през ума. До този миг нямаше намерение да обсъжда това с Драйсдейл, но споменаването на недостатъчните доказателства срещу Джеръм Рийз го подсети. Драйсдейл бе първи заместник-районен прокурор от почти двайсет и пет години, много преди Крис Лок да оглави прокуратурата. Значи и по онова време е работил тук.

– Арт, занимавал ли си се с разследването на „Пасифик Муун“? За финансови машинации? Било е преди около петнайсет години.

Топките пак останаха в ръцете на Драйсдейл. Смръщи се съсредоточено. Гордееше се, че не забравя нито едно дело.

– Влизало ли е в съда?

– Не ми се вярва, но доколкото знам, занимавали сте се с това и после сте се отказали. Твърде малко доказателства.

– „Пасифик Муун“ ли каза?

Глицки кимна.

– Един ресторант на „Балбоа“. За известно време финансовият отдел се вкопчил в него, после отшумяло.

– Пране на пари – припомни си Драйсдейл.

– Същият.

– Е, какво има там?

– Нищо. Не знам точно как, но напоследък пак го споменават.

Драйсдейл го изгледа.

– „Напоследък го споменават“… чудесен отговор.

– Арт, отговорът всъщност е, че нищо не ми е ясно. – Той се поколеба, осъзна с кого говори. Щом веднъж е захванал тази тема, Драйсдейл ще прегледа старите папки, ще пусне пипалата, ще разрови поне донякъде, а Глицки не искаше това. Вече беше най-добре да говори откровено. – Лорета Уейджър сега е в града и имаше разни…

– Точно така! – Арт щракна с пръсти. – Чак не мога да повярвам, че толкова бавно зацепих. Пускаха по малко воня около изборите…

– Вероятно.

– Не вероятно, а точно. Някои хора търсеха мръсотия. Лесно можеш да си представиш.

– Значи сте преразгледали случая? Дочух едни числа, които са… цяла провокация. Големи суми.

– Не се съмнявам – отвърна Драйсдейл. – Вече всичко си спомних. Винаги преувеличаваха дивашки. – Замисли се за около минута. – Защото е чернокожа и е сенатор на Щатите, Крис лично пое нещата в свои ръце. Още отначало той беше прокурорът, на когото възложиха случая. И тогава нямаше нищо сигурно, както и сега. Още едно от същите – добави той загадъчно.

– От кои?

– От тежките за Лок дела.

– Че какво трудно имаше?

– Ейб, нека си остане между нас, но Крис направо се престара, за да докопа този случай.

– _Искал е_ да се заеме с него?

Драйсдейл кимна, зает да си припомни подробностите.

– Повечето инвеститори бяха чернокожи, макар че сред тях беше и Дейн Уейджър, разбира се. Както и да е, Крис беше още новобранец, напираше да докаже, че за него цветът на кожата не е от значение. Адски му се искаше да избута делото до присъда, да отбележи точки за сметка на братята си по раса, за да е ясно, че може да бъде районен прокурор за всички граждани. Повярвай ми, идваше и при мен да се съветва, да ме пита за мнението ми, да иска помощта ми, но просто нямаше за какво да се хване в това дело.

Глицки изтърва дълго сдържаната въздишка.

– Чух нещо за три милиона долара.

Драйсдейл само тръсна глава.

– Ейб, доколкото си спомням, това не е вярно дори приблизително. Не допускам да е имало дори и милион, когато Крис разнищваше подробностите. На някой му провървяло с изгодна инвестиция или нещо подобно…

– И не е в текущите разследвания? Вече не е, така ли?

– Не съм и подушвал такова нещо, а би трябвало. И разбира се – продължи Драйсдейл, върнал се към онова, което го гризеше отвътре, – делото беше тежко за Крис, защото щом се отказа, смачкаха му фасона, именно заради преобладаващо чернокожите участници в далаверата. И нямаше как да се защити, като настоява, че _е искал_ да осъди тези хора. Не и ако нищо лошо не бяха направили, а накрая така изглеждаше. – Той въздъхна. – Такъв си е светът, Ейб, нали?

– Такъв е – съгласи се Глицки.

Лорета седеше в кабинета си, в Градската палата. Във Вашингтон сега беше осем вечерта, петък, края на работната седмица. Ако сделката щеше да се уреди, сега беше времето. Винаги казваха „край на бизнеса“ за пет следобед, но в Капитолия това приключване продължаваше поне още три часа. Никой не си отиваше у дома, преди да е свършил всичко, което може. Ето, каза си тя, щом пак погледна часовника, време е.

Беше сигурна в успеха. Информацията през деня, и от нейните сътрудници, и от други сенатори показваше, че началникът на президентската канцелария неуморно убеждаваше и настояваше, за да улесни прехвърлянето с президентски указ на военноморската база „Хънтърс Пойнт“ към Програмата за федералните паркове, с условието на тази територия да се осъществи идеята на Лорета – да бъде дадена на онеправданите деца и управлявана от афроамериканец.

Очевидно (както Лорета се надяваше и очакваше), президентът мислеше като нея – видя в това превъзходен политически шанс, печеливша възможност и за да постигнат максимално въздействие, трябваше да я използват незабавно. За да се превърне в символ на президентския стремеж към защита на гражданските права и постигането на все по-пълна междурасова хармония. Телефонът избръмча и тя се насили да изчака два сигнала, вдигна на третия. Нейната секретарка се обаждаше от автомат в „Олд Ибет Грил“, само на две-три пресечки от Белия дом.

– … и според мен, време за поздравленията. Президентът ще подпише указа.

– Сигурно ли е?

– Насрочи подписването за дванайсет по обяд местно време. При вас ще е девет сутринта. Предположих, че така ще е най-удобно за теб.

– Добре е – промълви Лорета.

Бе говорила отново с Алън Рестън. Той изрази увереността си, че дотогава, с помощта на ФБР, ще са заловили Кевин Ший. И това щеше да лиши от смисъл мирното шествие начело с Филип Мохандас, което иначе лесно би могло да излезе извън контрол. А тя не желаеше подобен обрат – не и сега, когато наближаваше истинското решение на проблема.

С ареста на Кевин Ший и съвсем навременния президентски указ, тя беше убедена, че положението ще се успокои. Градът щеше да се върне към нормалния си живот или поне към някакво негово подобие. А тя щеше да бъде на гребена на вълната от мир и хармония, почти героиня за цялата общност, а не само за цветнокожата й част. Пребори се и спечели нови отстъпки за своите хора, но и отново доказа, че е готова да работи успешно в структурите на властта, заети предимно от бели мъже. Повтори си, че макар да е прагматична в политиката, идеалите й са останали неопетнени.

– Сладурче, като се срещнеш с президента утре, кажи му, че точно Лорета Уейджър се погрижи пак да изглежда добре пред страната. Само че по-изтънко и мъгляво, чуваш ли?

– Чувам те.

– Не се съмнявам, миличка.

После се появи Ейб.

Стоеше, почти запълнил рамката на вратата, леко усмихнат от удоволствието само да я гледа. Тя си записваше идеи за планираната утрешна пресконференция и въобще не го усети.

– Как успяваш да останеш толкова невидима? – попита я той.

– Божичко! Ох, Ейб! – Тя притисна длан към гърдите си. – Уплаши ме до смърт!

– Ние, инспекторите от отдел „Убийства“, сме обучени да издебваме безшумно жертвата. Моментът подходящ ли е?

Питаше дали е удобно да останат насаме. Влезе в стаята, погледна я въпросително, изчака кимането и тогава затвори вратата. Боса, както обикновено, тя заобиколи бюрото и попадна в прегръдката му.

– Господи – промълви тя, обвила ръце около него. – Как е възможно да ми липсваш толкова?

– Знам как е. Доста е щуро, нали?

– Да.

След малко се пуснаха.

– Какво означава, че съм била „невидима“?

– Ами, простосмъртните все виждат сенаторите само по телевизията, обкръжени от… не ви знам официалната дума за прислугата…

– Сътрудници.

– Добре де, сътрудници. Или най-малко от охрана.

– Нас не ни охраняват.

– … или някакви репортери. Винаги има _някой_ наоколо. А ти си седиш сама в това забутано кабинетче…

– Ейб, много си е хубаво.

– А, да, в сравнение с моята дупка, например. Все пак, толкова често си сама. Не съм си представял така живота на властниците.

– Според теб, аз от властниците ли съм?

– Не ми се вярва да си от сътрудниците.

Тя се позасмя.

– Сигурно е така. – Надигна се и седна върху бюрото. – Значи искаш тук да се мотаят какви ли не хора?

Той пристъпи към нея, докато краката му опряха в бюрото, между нейните. И така не беше по-висока от него.

– Не ми е ясно как го правиш.

– Онази врата май не се заключва. – Тя го прегърна през кръста и вдигна очи към лицето му. – Ами как… Илейн ми се обади, като че беше във вторник вечерта и ми се стори, че всичко това ще надигне цяла буря, затова си купих билет за самолета и пристигнах в Сан Франциско. Трябваше да съм тук, да помогна, ако успея. Понякога е задължително да си осигуриш свобода на действията. И си казах, че сега е точно такова време. Радвам се, че взех това решение. – Придърпа го към себе си. – А ти?

Той отиде до вратата, увери се, че наистина нямаше как да я заключи, после отвори и надникна в коридора.

– Навън няма никой. – Върна се да вземе стол и го пъхна под дръжката на вратата. Пак дойде при нея. – Шест часа. Вероятно никой не е останал.

Тя стъпи на пода, свали си чорапогащника и пак се настани на бюрото.

– Да побързаме – каза и вече разкопчаваше колана му, привлече го по-наблизо.

– Може ли да ти използвам телефона за минутка? – попита той, докато вече набираше цифрите.

Тя бе издърпала стола от вратата и седеше на него.

– Глицки се обажда. – И след кратко мълчание: – Оставил си ми твоя номер в пейджъра. – Заслуша се и погледна часовника си. – Мога да бъда там след час. – Отвори попаднал му бележник, надраска нещо и откъсна листа, за да го пъхне в джоба на ризата си. – Добре. Ще се видим.

– След час ли? – повтори Лорета.

Глицки седна срещу нея.

– Беше един приятел с новини от Уес Фаръл, адвоката на Кевин Ший.

Не можа да разгадае лицето й, но за миг като че топлотата изчезна от нейния поглед.

– Тъкмо щях да те питам – каза тя.

– Аз пък тъкмо щях да ти разкажа колко напрегнат ден беше.

Изреди всички случки и толкова много от тях бяха свързани с Кевин Ший. Последния път, преди да отидат заедно в ресторанта, той й каза, че се надява да задържи Ший след броени часове. Сега й обясни затрудненията с новия районен прокурор Рестън, с Фаръл, Ригби и ФБР.

Когато свърши, Лорета каза:

– Значи си убеден, че Алън не предлага на Ший специална защита _заради_ мен?

– Горе-долу това си мисля.

– Е, значи трябва сложим край на това. Ейб, не съм се настроила да смачкам Ший на всяка цена, сам знаеш. Откакто съм тук, настоявам да бъде арестуван според всички изисквания на закона.

– _Знам_, Лорета. Но междувременно Уес Фаръл предлага Ший да се предаде – лесно и просто, – а насреща иска само минимални гаранции от Алън Рестън, който обаче не е съгласен. После, незнайно защо, Фаръл започва да ме отбягва. След това Ший излиза на бял свят с този видеозапис и обяснява как е станало според него, но това изобщо нямаше да се случи, ако Рестън… Илейн спомена ли ти нещо досега?

Щом чу името на дъщеря си, Лорета видимо се напрегна.

– Доста говорихме за… но не за това. Нищо конкретно. – Тя се запъна. – Каза ми, че ти си научил.

– За нея и Лок ли?

– А тя знае за нас двамата.

– Внимавах да съм по-мъгляв. И говорих в минало време.

– Но не и аз, за съжаление.

– Е… – измънка Глицки и въздъхна дълбоко.

– Извинявай. Но вече разбираш… не сме обсъждали Кевин Ший.

Глицки се изправи и закрачи из стаичката. Спря до прозореца и зарея поглед към удължените сенки навън.

– Онова обаждане… – започна той. – Моят приятел смята, че е убедил Фаръл пак да се срещне с мен. Ако стане, ще имам нужда от някакви гаранции за Ший и пак опирам до Рестън.

– Искаш да поприказвам с Алън?

– Лорета, би могла да разчистиш тази купчина. Ако го арестуваме… всичко ще отмине.

Тя подви крак под себе си.

– Илейн ми намекна за някои признаци, че Ший не е… че може би трудно ще докажат обвинението.

– Да, неговата версия е съвсем различна от тяхната, но така е с почти всички обвиняеми. Все някаква история трябва да измислят.

– Ейб, мислиш ли… питам за личното ти мнение… мислиш ли, че Кевин Ший казва истината?

Той се извъртя с гръб към прозореца.

– Всъщност, какъв е въпросът?

– Освен другото, питам те по какъв начин това ще засегне дъщеря ми. Аз превърнах Кевин Ший в символ на белия расизъм и си вярвах, но тя ще трябва да понесе последствията. Нали го заклейми публично, както сториха още мнозина сред нас.

– Помня. Постарах се да я разубедя.

– Но тя _вече_ го е направила. Сега какво трябва да прави?

Гласът й се изостри – дали от паника? Глицки отиде при Лорета, опря коляно в пода и плъзна ръце по гърба й. Прегърна я.

– Ей, нали това обсъждаме, всичко ще се оправи.

Тя се отпусна на гърдите му.

– Извини ме, не си виновен ти. Но толкова се безпокоя за дъщеря си. Сериозно ли говориш, че Ший може да не е убиецът?

Глицки кимна.

– Да, има такава вероятност.

– И какво ще стане с Илейн, с нейната кариера, със самата нея?

След малко той отвърна:

– Така ще е по-добре, отколкото истината да се изясни, след като го гръмне някой разпален командос от ФБР.

– Ейб, сякаш се увличаш малко. Няма да се стигне дотам…

– Познаваш ли специалната агентка Симз?

– Не.

– На твое място бих изчакал, докато поговоря с нея.

Лорета завъртя глава.

– Ейб, хората от ФБР, които познавам, са сериозни професионалисти. Не им трябват престрелки, които нито могат да обяснят, нито да оправдаят.

– Лорета, за същото ти говоря. Струва ми се, че Симз направо жадува за такава престрелка и убедително ще отрече вината си. Спокойно ще обясни, че според предварителните сведения, Ший е бил въоръжен и опасен. Значи е нямала избор. Но истинското послание към нейните началници ще бъде, че не се бои да натиска спусъка. Повярвай ми, и аз съм в този занаят и знам – това се цени.

Лорета не изглеждаше убедена.

– Трудно ми е да приема, че ФБР…

– Чела ли си Чехов? – Тя се вторачи недоумяващо и Глицки обясни: – Старият Чехов твърди, че не може в първо действие да има пушка на стената и да не гръмне до трето.

– Продължавай.

– ФБР докара тук снайперисти. Стрелци със сърбеж в пръстите. Да знаеш, не са ги довели само за репетиции.

– Нима предполагаш, че планират _убийството_ на Кевин Ший?

– Мисля си го. Бързат, докато за всички Ший все още е по-черен от дявола. И затова Алън Рестън не му предлага никаква защита. Лорета, той наглася всичко така, защото си мисли, че защитава _теб_. Може би и Илейн, но преди всичко теб.

– Мен? – Явно чудовищното предположение я стъписа, гърбът й се залепи за облегалката. – Защото превърнах Ший в средоточие на гнева?

– Правилно.

– О, Господи, трябва да се обадя на Алън.

Тя се изправи несигурно и тръгна към телефона на бюрото, натисна няколко бутона. Докато чакаше, Глицки й напомни да не споменава името му, защото му е заповядано да не се занимава със случая.

Никой не отговори.

– Не е в прокуратурата. Ще го потърся в дома му.

Тя придърпа жълтия си бележник, прелисти го и пак набра номер. Остави съобщение, че когато и да се прибере, Алън непременно трябва да се обади на Лорета Уейджър. Спешно е. Продиктува три телефонни номера – един в този кабинет, два домашни.

– Ще се свърже с мен – увери тя Глицки. – Ще го убедя.

Пак прегърна Ейб.

– Благодаря ти, че поговори с мен. – Лекичко го отблъсна. – Върви да се срещнеш с твоя приятел. Щом си изясним нещата с Алън, ще те потърся.

62.

Както Фаръл се договори с Харди, той можеше да предаде на приятеля си Глицки да се обади. Проклет да е, ако първи потърси лейтенанта. И без това не искаше да обещава, че ще се обади на Глицки, защото нямаше представа кога – или даже дали Кевин Ший щеше да го потърси пак. И не можеше той да се обади на Ший, даже ако се налагаше да му каже нещо, а пък нямаше какво.

Само трябваше да потърпи, докато нещо се раздвижи. Друго не му оставаше.

Затова се прибра да чака, гледаше новините, колкото да минава времето, после пак чакаше. През последните дни в това му се състоеше животът – да чака. Само че този път с две халби „Гинес“ в корема. Задряма, събуди се, погледна часовника.

Лейтенант Глицки изобщо имаше ли намерение да се обади?

Накрая пак сложи каишката на Барт и двамата почти на бегом се изнесоха от апартамента. Не искаше отново да чуе как телефонът звъни, само три-четири крачки, след като е заключил тежкото резе.

Сега поеха на север, по „Джуниперо Сера“, може би щяха да отидат чак до магазините на „Оушън“. Там имаше местенца с масички отвън, където с Барт хапваха понякога.

Типична юлска вечер в Сан Франциско, хладна и ветровита. Вместо тениската и шортите бе облякъл сив анцуг, с който никак не се връзваше грамадното „адвокатско куфарче“ (сега само с две химикалки и жълт бележник вътре). Не бе го вадил от гардероба поне година. Пробуден от летаргията си, той вече замисляше поредните си ходове и си подсвиркваше беззвучно. В другата ръка стискаше каишката на кучето, което от време на време спираше да си отбележи територията и се наслаждаваше на разходката.

Вярно, безпокоеше се от прекъснатата връзка с полицията, но ако Харди казваше истината, че не Глицки е изпратил Стоунър със заповедта за обиск, може би все още съществуваше шанс да уговорят условия, които и да предпазят Кевин, и в същото време да го отведат зад решетките.

Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка – съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия _бивш_ приятел Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.