Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 26 страниц)

– Още ли ме слушаш?

– Да. Кевин, какво става?

– Можеш ли да ме прибереш оттук?

Пауза.

– Добре. Къде си?

Затруднение. Не знаеше точно къде се намираше. На масата пред дивана имаше пръснати списания и той рискува да направи две-три стъпки. Незабележимите шумове – пъшкане на пружина в креслото, поскръцване в паркета – му се сториха като взривяващи се бомби. Прочете лепенката на едно списание.

– Колинс Стрийт, сто четирийсет и осем, трети апартамент. Знаеш ли къде е?

– Не.

– В „Уестърн Адишън“. На една-две улици от „Калифорния“. Може би ще трябва да заобиколиш. Там има части на Националната гвардия…

Чудеше се. Тя говореше съвсем делово. И никаква паника в гласа. Откъде се взе тази Мелъни? Тя повтори адреса.

– Добре, разбрах. Ще те намеря.

Пак тропот, трескав, зад гърба му. Обърна се, притиснал слушалката към ухото си. Само на два метра от него, зад прозореца на първия етаж, беше същият онзи добър съсед. Блъскаше по стъклото и крещеше.

– Мел! – Слава Богу, не беше прекъснала връзката. – Забрави за плана. Не мърдай никъде. Стой си вкъщи, докато те потърся. И на никой не се обаждай.

– Кевин, какво?…

– Мел, просто си стой вкъщи и ме чакай. Пак ме намериха.

Не разбираше защо е толкова студено. С тази особеност на Сан Франциско не можа да се помири – в един миг е чудесно, слънчево, ясно, а след десетина минути или след три пресечки вече трепериш от студ. Внезапно температурата спадна до десетина градуса, вятърът гонеше парцалива мъгла сред потискащите редици от блокове.

На тази улица, която и да беше, три съседни сгради бяха овъглени и разяждащият гърлото дим го връхлиташе с всеки каприз на вятъра, принуждаваше го да кашля, изстискваше сълзи от очите му.

Нямаше представа какво разстояние претича, може би пет квартала, през три огради. Добрият съсед не показа никакво желание да се откаже от гонитбата, но най-после Кевин реши, че се е отървал от него. Освен всичко друго, този луд бяг го преведе през най-зле пострадалите части на „Адишън“, доста по-близо до университета.

И какво от това?

Съмняваше се Уес Фаръл да го е чакал цял следобед, но искаше да провери. Защото човекът не си беше у дома. Звънна, когато се събуди в онзи апартамент, почти в пет следобед. Отново никой не отговори, не се включи телефонен секретар.

Така опря до Мелъни.

Наистина, последната възможност, каза си тогава, но тя щеше да дойде и да го прибере, ако можеше да почака там. Сигурен бе. И това поне беше добър знак… че не целият свят се е обърнал срещу него. Мелъни. Кой би помислил?

Но засега дробовете го боляха от препускането, от насилената кашлица. Питаше се дали има счупени ребра, дали ребро може да пробие бял дроб и дали заради пробит дроб може изведнъж да се свлече в кома…

Стигна до по-голяма улица, с оживено движение. „Гиъри“? Нима някъде в града животът си продължаваше нормално? Не му се вярваше, но доказателството беше пред очите му.

Потрепери, прокашля се и пресече улицата. Намери телефонен автомат и се обади на Мелъни, за да й каже къде е. Оставаха му само още две-три пресечки до „Свети Игнатий“. Мелъни знаеше къде е църквата и щеше да дойде след четвърт час.

Никаква следа от Уес.

Не очакваше да го завари толкова късно. Поне беше по-топло тук.

Седна на една скамейка в дъното на църквата, престори се, че е потънал в молитва. Не се бе молил често през последните пет години, откакто Хюстънската епархия отказа да погребе неговия баща-самоубиец в семейния парцел на гробището, където бе погребан собствения му баща, дядото на Кевин. И без това не особено силната му вяра тогава се разклати сериозно. А в армията, в Кувейт, след смъртта на Джоуи и след разчистването на Пътя на смъртта, просто изчезна.

Но долепи длани и застана на колене. По централната пътека мина свещеник и му кимна, за щастие без да го разпознае, поспря – дали за да каже нещо? – но се отказа и отмина. Кевин си отдъхна.

Вратата се отвори отново. Помоли се да не е същият свещеник. Прекалено уморен беше, за да бяга пак.

Мелъни Синклер се настани до него. Той се стресна. Под налегналата я сянка на тревогата, зад страха в очите й, тя изглеждаше особено жизнена, прекрасна. Нима наистина бе решил да я изостави? Сигурно се е побъркал. Но тя беше или поне _той я виждаше такава_, толкова досадна праведница… Или си въобразяваше, че такава я помни, дори беше убеден, но си оставаше неоспоримият факт, че не се бе радвал така на ничие присъствие досега. Очевидно в главата му се преплитаха какви ли не щуротии.

– Мисля, че трябва да се махнеш оттук.

Тя караше, а той се бе свлякъл на седалката до нея, под линията на прозорците.

– Може и това да направя.

– Кевин, _трябва_…

Погледът му й беше твърде познат.

– Мел, дай малко почивка на това „трябва“. Та какво щеше да кажеш?

Веднага съжали за думите си. Права беше.

Тя стисна устни, защото едва не възрази по навик, че името й е Мелъни. А не Мел. Но откри, че изобщо не я интересува как ще я нарича. Усмихна се лекичко и едва не му каза, представи си как му казва: „Ей, Кевин, защо не ми викаш Киселата Мел?“.

– Какво смешно има? – попита той.

– Нищо.

Той не се заяде. Какво да се прави – да му се смее, щом иска. Но Мелъни не желаеше да останат недомлъвки.

– Не казах „трябва“, Кевин, защото знам по-добре от тебе какво да правиш. А защото ми се струва, че може би е по-добре да изчезнеш някъде, докато този ужас малко се поукроти. Кевин, тук биеш на очи. Мога още сега да те откарам някъде. Ей така, ще продължим по пътя.

– Би ли _направила_ това?

Тя пак си захапа устните.

– Ами, да, ще го направя.

Той осмисли думите й. Изведнъж в това момиче се показа… или само му се стори… нещо друго. Нещо, което нито бе забелязвал, нито оценил преди.

– Само че тогава ще съм истински беглец. И ако ме хванат…

– Но ти и сега си беглец.

– Вярно.

Спряха пред обгорял светофар, където полицай насочваше движението.

– Не се смъквай по-надолу – предупреди тя.

Наоколо присъствието на Националната гвардия се натрапваше, колона от камиони с петниста маскировка се точеше по улицата и за колите оставаше едно-единствено платно.

Кевин се понадигна.

– Права си.

Махна на няколко войници и се усмихна.

– И така е добре, не се престаравай. Моля те.

Той се обърна към нея.

– Помниш ли Уес Фаръл?

– Да.

Уес, още един от неуморните пиячи, преди беше вечен повод за раздори.

– Е, като си помисля, остава ми единствено да изкарам наяве истинската случка. Всичко друго – да бягам, да се предам – каквото и да направя, като ме докопат, ще ме довършат.

– А Уес какво може да измисли?

– Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.

– Вече не е.

– Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.

– А ще направи ли това за теб?

– Непременно. Сигурен съм.

– После?

– После поне ще имам някакъв шанс. Мел, _знаеш_, че не съм виновен за това нещо.

Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.

– Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.

Той сви рамене.

– Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, _не искам_ да бягам.

– Защото ще излезе, че си признаваш, нали?

– Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…

– И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?

– Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.

Тя не се сдържа.

– Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.

Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.

– Не тук! – каза Кевин.

Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.

Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.

Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все _на него_. Не че някой _би могъл_ да го познае. По-лошо – случайни и дори безразлични хора _вече_ го разпознаваха.

А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.

– Не тук! – повтори Кевин. – Какви ги вършиш?

– Трябва да ядем – настоя тя. – Нали няма да влизаме вътре.

– Няма значение дали сме вътре. Трябва да…

Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?

Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.

Въртеше глава и срещаше безброй лица – в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха – защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.

Мимолетни погледи или внимателно наблюдение – всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.

Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.

– Какво искаш? – попита го.

– _Искам_ да се разкарам оттук, ей това искам.

Тя се вторачи в огледалото.

– Не можем. Какво друго ти остава?

Прозорецът на колата още беше отворен.

– Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…

– Не се държа небрежно – натърти тя. – Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.

– Всички само мен зяпат.

Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.

Все още бяха притиснати в безизходица, колите пълзяха съвсем бавно. Поне след пет минути щяха да стигнат от другата страна на павилиона, където изпълняваха поръчките.

– Мелъни, може и да ми се е подпалило въображението. Но пък ако не е, значи скоро ще съм труп.

Най-вероятно ти също, добави мислено. Тя не разбираше ли?

– Трябва да ми имаш доверие…

– Трябва да имам доверие на инстинктите си. Поне досега ме отърваха.

Тя го изгледа.

– Между другото, Кевин, и аз имам нещо общо с това, че досега си се отървал. Разбирам… за Бога, снощи си видял как линчуват човек. На кой няма да му тракат зъбите? _И аз_ се боя. Но си мисля, че виждам нещата малко по-ясно.

Усмихна се насила. Надяваше се да е права.

Той неохотно си призна, че му остава още една стъпка до паниката, а тя изглеждаше дори неестествено спокойна.

– Може и така да е, но…

– Само съм сигурна, че тук е безопасно, колкото на всяко друго място в града. Налага се да издържиш и да не побегнеш. Май по-добре вече да свикнем с положението.

Помръднаха още малко напред. Зад тях надуваха клаксоните, хората говореха на висок глас, хилеха се, крещяха досами отворения прозорец на колата, но поне никой не връхлиташе към тях. Кевин заби поглед надолу и стисна с ръка челото си.

– По дяволите, как да се отървем от това?

– Не знам точно, но ще мислим по-добре с пълни кореми – безизразно промълви тя.

Мелъни беше права. Изигра основна роля, за да са сега тук… никой не го позна, павилионът за хамбургери беше избор, белязан с вдъхновение и за добро или лошо, светна му малко пред очите, когато си напълни корема. Взираше се с неизразима благодарност в жената срещу себе си.

Най-важното – тя му повярва.

Винаги бе подозирал, че в нея се крие още нещо – много повече, отколкото той виждаше, докато се срещаха, но някакво разминаване в характерите, или гузната му съвест, или и двете причини оплескаха всичко и той реши, че е време да продължи нататък.

Но когато закъса, положението се промени. Бяха партньори, бяха равни. И това го накара да се почувства най-долния измамник. Държа се нечестно с Мелъни, докато излизаха заедно, защото не й каза, че преди да се свалят, преспа – веднъж, само една нощ – с нейната приятелка Синди Тейлър. Сега дължеше истината на Мелъни – и за себе си, и за нейната „най-добра приятелка“. Защото онази не само му беше „скочила“, както спомена веднъж.

Разказа й.

И сега Мелъни, потиснала паническото му желание да избяга с почти непоклатима твърдост, придържаше полупразната чаша млечен шейк на волана и тихичко плачеше.

В ранната вечер слънцето надничаше през ниските облаци, подсилваше червения блясък на косата й и мокрите пътечки по бузите.

– Не вярвам – изхълца тя. – _Синди?_

– Помислих си, че е редно да ти кажа.

– Не знам защо… защо не си помислил да ми кажеш преди, когато бяхме… когато си представях, че сме заедно.

– Наистина бяхме заедно, Мелъни.

Тя почти успя да се засмее.

– Как ли сте ми се подигравали зад гърба, през цялото време.

– Не. Със Синди не бяхме гаджета. Стана веднъж, преди изобщо да тръгна с тебе.

– Но тя ми _каза_…

– Мел, излъгала те е.

Мелъни се извъртя към него.

– А _ти_ защо не ми каза?

– И какво щеше да стане, освен да те заболи? Пък и аз си представях, че Синди си е признала, че си знаела и не ти е пукало.

Мелъни се вгледа задълго в него.

– Кевин…

– Не, май не ми се вярва, че щеше да се отнесеш така.

– И на мен не ми се вярва. Все пак съм жена.

Нямаше спор по това.

Бяха спуснали стъклата сантиметър-два, вятърът свиреше в отворите.

– Добре де – призна Кевин, – исках те. Ако ти бях казал за Синди, нямах никакъв шанс.

Тя пак го погледна, не знаеше на какво да вярва.

– Може да си искал коя да е…

– Ако исках коя да е, щях да си остана със Синди или с някоя друга и честно казано, сигурно щеше да ми е по-леко.

Мелъни не се зарадва особено на забележката. Кевин се обърна към нея.

– Хайде, Мел, какво искаш да ти кажа? Смятах, че си страхотно момиче. Да не мислиш, че нещо съм чувствал към Синди? Виж какво, и двамата се опитахме, но като че не си паснахме.

– Но аз мислех, че си подхождаме… Ох, по дяволите, Кевин, защо точно сега ми изтърси това?

Той протегна ръка, сгърчил лице от болката в ребрата, докосна рамото й.

– _Защото си тук_, Мел. Не вярвам, че щеше да бъдеш тук преди шест месеца.

– Не е вярно, щях…

– Съмнявам се. Никога нямаше и да се усъмниш, че съм забъркан в тази лудост. Не би се усъмнила в онова, което ти е пред очите. Щеше да ме отпишеш на секундата. Сега поне знаеш всичко за гнусния ми характер. Аз съм си същия, а ти все пак си тук. Ей това е различното.

Измъкна чашата от пръстите й и я допи. Тя се позасмя. Кевин искаше да я види усмихната.

– И затова сега – продължи той, – си помислих, че е по-добре да ти обясня всичко за Синди. Да няма изненади. Такъв съм си. Може пък, ако тази смахната история ни се размине, нали разбираш, пак да се виждаме.

Мелъни кимна. Нямаха повече време за такива разговори. За Бога, той беше беглец. А тя – негова съучастничка.

26.

Глицки се прибра вкъщи в пет без няколко минути и проспа почти четири часа. Рита го събуди за вечеря, както бе помолил. Всичките му момчета бяха бесни, готови за всякакви капризи и щуротии след дългия ден в апартамента. Настояваха за отговор, а по-големите му казаха, че след твърде много години като ченге се е вманиачил.

И сега, след вечерята, синовете му седяха отсреща, единни (което му харесваше) и наежени срещу своя старец (а това – не особено). Дори Орел, чието дългуресто тяло допреди половин година понякога се кротваше в скута на Глицки, го стрелкаше зло, доколкото единайсетгодишно хлапе може да овладее умението. И макар да не му се удаваше яростния поглед на неговите братя Джейк и Айк (официално наречени Джейкъб и Айзък), Орел най-много страдаше по Фло и затова твърдостта в очите му най-болезнено пронизваше Ейб. Не че понасяше леко ината на двамата по-големи, които бяха усъвършенствали това поведение до майсторство.

Рита бе скръстила ръце на изобилния си бюст. Мръщеше се. И Глицки се мръщеше. Прозорците в кухнята бяха замъглени от изпаренията. Ядоха спагети за вечеря, навън вече беше тъмно и ветровито. Неразтребените чинии още бяха на масата.

Проблемът тази вечер (като че изобщо не е имало бунтове, като че оттатък прозорците животът продължаваше по благословен от разума път): още през пролетта Глицки бе уредил туристически излет в Йосемити и той се падаше през следващите почивни дни. Семейството винаги отиваше някъде сред природата – беше един от вкоренените навици. Фло се радваше на дивата прелест, но не се отказваха от екскурзии и до разни забележителности. А момчетата, дори Орел, се бяха влюбили в присъщите на туристите занимания – опъваха палатката, стъкмяваха огъня, ловяха риба, подреждаха раниците, търсеха ядивни растения и готвеха. Затова тази година също направиха резервация и предплатиха.

Но един от приятелите на Айзък го канеше (заедно с Джейк, ако поиска) да прекарат същите тези дни в хижа до някакво езеро в Сиера. Глицки току-що научи за поканата и каза на Айзък, че ще му се наложи да отиде на езерото в края на някоя друга седмица. Айк възрази и предложи друго – нищо не пречи да отиде с приятеля си, а другите от семейството нека заминат за Йосемити и да си почиват на палатка.

Глицки заяви, че идеята не му се нрави.

Затова „комитетът по правилата“ се събра. И Джейк, естествено, искаше да кара водни ски с големите момчета, вместо да се поти по стръмните пътеки и да зяпа водопади в Йосемити. И както вече обсъждаха, подхвърли, че щом те с брат си няма да ходят в Йосемити, защо пък Орел ще иска да се озове там сам с баща си?

– Приятелчета – каза Глицки, – направихме резервация. Поехме задължение.

– И какво от това? – засече го Айзък.

– Да не би да ни глобят или нещо такова? – това вече беше Джейкъб.

По-вехт от Метусалем в очите им, Глицки настоя:

– Задължението си е задължение – не разрешиха на други хора да отидат, защото ние заехме мястото.

– Ами, значи ще пуснат някой в последната минута. Голяма работа, винаги така правят.

Айзък ръководеше атаката, затова Глицки реши да се заеме първо с него.

– Виж какво, Айк, платили сме вече. И казахме, че ще бъдем там по това време. Значи край. Само ще благодариш на своя приятел и ще му кажеш, че ще отидеш с него друг път. Уговорките трябва да се спазват.

Джейк повъртя спагетите из чинията си.

– Мама щеше да ни пусне.

Не само беше удар под пояса, но и опит за отвличаща маневра.

– Джейк, мама сега не е с нас. Но ние сме тук. Съгласни ли сте да гласуваме и с това да се свърши?

Айзък побутна стола си назад.

– Значи стигнахме и до другото нещо.

– Какво е то?

Рита се обади за първи път.

– Не искат и аз да гласувам.

Айзък реши да отговори:

– Рита, _не е_ защото не искаме. Само че не е честно.

Глицки мразеше израза „не е честно“. И особено днес го изпълваше неприязън към хората, обвиняващи целия свят, но не и себе си за неправдите, за личните си проблеми. Такава беше позицията на Филип Мохандас… а да я чува и от своите хлапета беше влудяващо. Усещаше се като бомба с включен детонатор, но не повиши глас.

– Айк, кое не е честно?

Застанал до хладилника, синът му се обърна.

– Каквото и да стане, Рита е свободна следващия уикенд, нали? Нали уж така подбирахме датите? За да има тя време и за себе си? Значи няма да идва с нас на никое от двете места.

– Добре де. И какво?

Джейк подхвана – явно бяха обмислили стратегията заедно.

– Значи не я засяга…

– Тогава защо ще се включва в гласуването? – довърши вместо него Айк.

Дори звънливото гласче на Орел се включи:

– Вярно си е.

Глицки изгледа косо Рита. Тя още се мръщеше.

– Правилно казват, този път не ме засяга.

Изобщо не й харесваше, че е попаднала в подобно затруднение, но беше откровена и правдива жена, една от причините Глицки да й има доверие.

Айзък просто се вкопчи в признанието й.

– Видя ли!

И Глицки го биваше в злите погледи. Знаеше, че го надмогнаха и очите му се плъзнаха свирепо по другите в кухнята.

– Дадено. Този път Рита няма да гласува.

Без никакви изненади синовете победиха татко си с три на два гласа. Глицки загуби. Дали беше поличба за онова, което тепърва го чакаше?

Чуваше повтарящите се сигнали в слушалката, после чу и телефонния секретар на най-добрия си приятел Дизмъс Харди. Стори му се, че ще му олекне след няколко минути дружески подмятания с някой, който говореше на същия език. Иначе май би могъл съвсем да си изгуби ума.

В разделения на две хол телевизорът тихо мърмореше поредните новини за пожари, безредици, Кевин Ший. Къде ли беше този Ший, разсеяно се попита Глицки. Дали вече е офейкал от юрисдикцията на съда в Сан Франциско?

А гласът на Дизмъс Харди осведомяваше всеки желаещ да го чуе, че той и семейството му са през почивните дни в Ашлънд, щат Орегон за Шекспировия театрален фестивал, където нямат достъп до телефон. Бихте ли се обадили след понеделник?

Глицки си спомни. През последните четири години бяха придружили два пъти семейство Харди в Ашлънд. Спяха на палатка (пак тази мръсна дума!). Франи, жената на Дизмъс, дори помоли Ейб да вземе момчетата и да дойде с тях сега. Но без Фло не му се искаше. Обясни на Франи, че преди били в Ашлънд заради Фло, макар да не беше съвсем вярно. И Глицки харесваше Шекспир, театъра, дори се престраши да отиде на опера и остана очарован. Доста подигравки отнасяше в службата – подобни интереси като че не подхождаха на едно ченге – но не се срамуваше, че е такъв, какъвто е.

Все пак каза на Франи, че тази година не могат да дойдат. Сега семейство Харди вече беше в Ашлънд, а той – в горящия град, загубил гласуването срещу синовете си, дори след като се постара да ги убеди, че трябва да го послушат.

Записа обичайното немногословно съобщение в телефонния секретар, подкани се да стане и отново да мине през кухнята. Всички бяха в по-голямата спалня на двете по-малки момчета и гледаха по другия телевизор някакво нелепо шоу с предварително записани изблици смях. Айзък и Джейкъб се бяха проснали на пода. Орел спеше с отворена уста, облегнал се на дремещата Рита.

– Ей, момчета.

По-големите вдигнаха глави и промърмориха по едно „ей“, намусени от нахлуването.

– Нищо. Само погледнах какво правите.

Свиха рамене и пак се зазяпаха в програмата, а Глицки се отказа от опита поне да положи усилие и тръгна към своята спалня. Рухна на леглото, както беше облечен.

Айзък го разтърси.

– Тате! Хайде бе, тате, събуди се!

Насили се да отвори едно око – сякаш клепачът тежеше шестнайсет тона, като в онази песничка.

– Какво?

– Викат те на телефона.

– Айк, телефонът не е звънял.

Глицки не беше чул, а апаратът се намираше точно до леглото му. _Винаги_ чуваше звъна на телефона. Този сигнал го будеше безпогрешно. Обърна се и затвори очи. Почти успя да се унесе.

– Тате!

Божичко, защо това хлапе не го оставяше на мира?

– Какво?

– Телефона. Било спешно. Нещо казаха за сенаторка.

Това го раздруса. Силната адреналинова тръпка го вдигна и неговият син му връчи слушалката.

– Глицки.

Поседя така цяла минута. Слушаше. Обаждаше се Марсел Лание, влачещ хомота на нощната смяна. Имал нужда от шефа си в Палатата. Незабавно или още по-скоро. Адът пак се разтворил под краката им. Районният прокурор Крис Лок бил застрелян. _Убит._ От някой участник в поредната тълпа. Сенаторката Уейджър била в същата кола и се отървала на косъм. Сега седяла в Палатата, изпаднала в шок и помолила да извикат Глицки.

Той притисна длан към пулсиращото си чело.

– Господи!

Айзък още стоеше до него и го гледаше втренчено.

– Какво има, тате? Какво има?

Глицки каза в слушалката:

– Марсел, веднага идвам. Виж дали няма наблизо патрулна кола, нека минат да ме вземат. Ако не могат, обади ми се пак.

Връзката прекъсна. Ейб остави слушалката и забеляза красноречивата поза на Айзък – „Не мога да повярвам!“.

– Пак ли ще излизаш?

Глицки смъкна краката си от леглото.

– Налага се.

Постара се да смекчи гласа си, протегна ръка да погали за миг момчето. Но Айзък отстъпи крачка и гневно се вторачи в него.

– Татко, а сега какво ще искаш от нас? И изобщо, кога ще се прибереш?

Глицки си погледна часовника. Десет и няколко минути. Значи е изключил, щом е докоснал възглавницата. Кога ли точно са убили Крис Лок… и тогава отново почувства удара.

Исусе милостиви! Крис Лок е _мъртъв_.

Айзък не сваляше поглед от него, дишаше тежко от яд. Съзнанието на Глицки се опитваше да обхване твърде много неща наведнъж и вече губеше представа къде е. Опита да се съсредоточи в присъствието на сина си.

– Извинявай, Айк, какво каза?

В очите на Айзък нахлуха сълзи, последвани от яростта. Той рязко си избърса очите, изтърва ругатня, както се обръщаше и избяга от стаята.

– Айзък!

Глицки вече ставаше, понечи да го последва, но чу как тресна вратата към стаята на Айзък в другия край на къщата. Рита, с разрошена коса, с намачкана нощница, грубо изтръгната от сънищата си, го пресрещна в кухнята.

– Пак трябва да изляза – каза той. – Моля те, задръж ги вътре. Не ме интересува какви ще ги плещят и как ще ги стягаш.

Тя заклати глава, лицето й се сви.

– Не знам, Ейб. С Орел мога да се справя, но другите момчета… – Посочи с глава коридора. – И какво да им кажа?

Права беше и това също го плашеше. Дори повече от хаоса на улиците. Осъзна, че по-големите му синове са пораснали достатъчно и току-виж просто не се подчинят, излязат и Рита ще е безсилна да ги спре.

Глицки кимна.

– Аз ще им кажа.

Или щяха да го послушат, или да излязат. Или още имаше авторитет, или нямаше. Скоро щеше да научи.

Усмихна се едва-едва на Рита и мина край нея към коридора.

27.

Още един ирландски бар – „Малкия Шамрок“, най-стария в града. Безлюдна вечер. Никой не си показва носа навън. Улиците са тъмни. Полицейски час в половината град, а и в другата половина хората предпочитат да си стоят по домовете. Вероятно постъпват разумно.

Да бях се прибрал и аз, каза си Уес. Сигурно щеше да си тръгне след още две-три питиета, но засега му беше добре да си седи тук. Тази „Самбука“ някак успяваше да го върне в дните, когато отиде в Италия по академичния обмен, в нощите с Лидия под звездите. В онези отдавнашни времена тя още го обичаше.

„Самбука Романа“. Съвсем същото като перно във Франция или узо в Гърция. По цяла Европа се наливат с тази мастика, с прозрачната течност, побеляваща от малко вода и лед. А тук, щом помоли Моузес да му сложи лед в чашата, човекът се колеба цяла секунда, преди да се съгласи.

Макгайър беше на годините на Уес, симпатяга, макар и с малко пуритански вкусове спрямо напитките. Е, не е лошо. И Уес се отнасяше строго към течностите, които поглъщаше. Ако нямаше алкохол, не пиеше. Така че имаха нещо общо помежду си.

Ухили се и отпи поредната глътка, както зяпаше в телевизора. Обикновено в този бар не пускаха проклетия апарат. Но днес почти не се мяркаха клиенти. Вътре бяха само Уес, двама непоправими любители на „дартс“ и Макгайър зад бара. А и от снощи всеки телевизор в страната работеше непрекъснато. Уес не упрекваше Макгайър. Светът се обърна с краката нагоре и всеки искаше да види това на живо.

Бе пропуснал началото – линчуването, първите бунтове, пожарите, проблемите на Кевин. Успа се (като всяка сутрин). Предната вечер прекара в Норт Бийч, поразкърши се с малко ча-ча и самба в „Клуб Бразилия“ и според откъслечните спомени, позабавлява се добре. Събуди се вкъщи, легнал на японската постеля в хола. Доколкото усещаше, тази сутрин мозъкът му бе с два номера по-голям от черепа.

Сипа си водка с портокалов сок. Съвсем малко водка, не си струваше дори да се говори за това. После Кевин се обади, още преди да разлисти вестника. И досега прехвърляше заглавията с извратеното (така го наричаше) желание да види поне нещо различно, ако не и смислено. Преди четири месеца твърдо реши, че няма да се подстриже, докато не се случи нещо смислено и сега гривата му стигаше до раменете, сивееща, но все още гъста. Понякога си позволяваше да я върже на опашчица, но повечето време я развяваше свободно, като сега.

Чака Кевин цял час, но момчето не се появи. Уес мина с колата през парка „Голдън Гейт“, пийна една бира „Фостър“ и подремна в градинка, по-далече от палатковите лагери, никнещи като гъби на всяка равна площадка. Отби се в закусвалня на Девето Авеню, за да хапне пирожки и накрая влезе в „Шамрок“, малко преди седем. Реши да пие по-полека. Бе облякъл тениска и широки кафеникави шорти и с тази мъгла наоколо се убеди, че е сбъркал. Щяха да му се смръзнат и костите, ако му се паднеше лошият късмет все пак да се прибира вкъщи. На фланелката изпъкваше надпис – „Попитай някой, на който му пука“.

Уес Фаръл беше на петдесет и три години. Допи си чашата и лекичко потропа по плота, за да привлече вниманието на Макгайър, когато прекъснаха новините по телевизията за извънредно съобщение:

„Току-що получихме потвърждение, че в избухналите с нова сила безредици южно от «Мишън» наистина е загинал районният прокурор Кристофър Лок. Изглежда не са верни предишните съобщения, че сенатор Лорета Уейджър също е ранена, може би мъртва.

Двамата са отишли със служебна кола до мястото на инцидента, за да преценят положението. Лок и Уейджър са афроамериканци и предимно бялата тълпа излязла от контрол точно в момента на пристигането им. Все още не знаем подробностите, но както изглежда, когато колата им се отдалечавала, някой стрелял. Сега ще ви покажем мястото на живо, там е Карън Уолъс, която работи неуморно вече две денонощия. Карън, много ли е зле при тебе?“

„Доста зле, Том…“

Гледката наистина беше тежка. Карън стоеше на фона на разгарящите се от вятъра пламъци. Повечето хора се бяха махнали навреме, само по някоя сянка притичваше зад репортерката. Камерите уловиха неколцина войници от Националната гвардия, напредващи с готови за стрелба оръжия по озарените в червено улици. Над главите им горяха няколко съседни сгради.

– Още едно?

Уес отмести погледа си от телевизора. Убили са районния прокурор Лок! Е, не го засяга. Както и проблемите на Кевин. Сам му се обади, а после никакъв го нямаше. Кимна на бармана. През последната година доста често навестяваше „Шамрок“ и почти се сприятели с Макгайър.