Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 26 страниц)

– Готова ли си? Да се махаме.

Дръпна я за ръката и натисна дръжката.

Нито звук. Алармата не писна, докато се измъкваха на уличката. Точно на това разчиташе. Един път да има полза от негодни жици. Добрата електроника струва цяло състояние.

Микробусът на Марго Симз спря зад полицейската кола, до тротоара пред „Пицайола“.

– А _тези_ какво правят тук? – промърмори на себе си, докато излизаше от микробуса.

Вече бе разположила по един човек в краищата на уличката зад пицарията. Тя и Сам щяха да влязат през главния вход.

Реши, че не е нужно да вдига шум. Защо да го подканва към съпротива? Кевин Ший нямаше да знае коя е тя, докато му размаха под носа значката си и, ако е необходимо, извади пистолета от кобура.

Спря се до вратата и огледа залата, но не виждаше никой, приличащ на Кевин Ший. Имаше двайсетина маси и ги огледа за броени секунди. Масата до онази, където седяха двете градски ченгета, още не беше разчистена, но там нямаше никой. Завъртя глава към Сам и му заповяда да провери тоалетните.

Отиде при полицаите, представи се и им показа снимката на Кевин Ший. Попита виждали ли са някой, която да прилича на него…

Спогледаха се с изцъклени очи. Единият почти събори масата, когато скочи и се втурна в коридорчето, вече извадил револвера. Симз нахълта след него.

Сам излезе от тоалетната.

– Никой.

Скупчиха се в теснотията. По-възрастното ченге се поколеба до задния изход, после бутна вратата.

Нищо.

Пусна я да се затвори. Пак натисна.

– Алармата се е скапала – каза той.

Напоследък нищо не вървеше както трябва.

– Направо щях да умра – каза Мелъни.

Завиха от „Хейт“ по „Станиън“, вече бяха на петдесетина метра от блока на Ан.

– Какво ще правим с тази сметка?

Кевин я погледна втренчено.

– Тревожиш се _за сметката_?

– Ами, да. Пощуряла съм, нали?

Кевин я обърна към себе си и я целуна.

– Толкова си сладка. Нищо чудно, че съм луд по тебе.

Тя се надигна, като че щеше да отвърне на целувката, но вместо това прошепна:

– Като перце по сърцето, любими.

64.

Преди вечеря Дизмъс Харди зареди компактдискове с около пет часа оперни записи и сега един тенор (не беше Лучано Павароти, но Глицки не им помнеше имената) едва чуто извиваше сърцераздирателните си трели.

След като се раздели с Лорета, Глицки искаше да мине набързо оттук, да чуе основното от разговора на Харди с Фаръл, после да се обади на адвоката, за да се заеме с проблема Кевин Ший.

Щом влезе, набра номера на Фаръл, но побесня, когато никой не вдигна слушалката. Защо този тип не си бе монтирал телефонен секретар? Всички адвокати имаха поне по един, понякога Глицки си мислеше дали тези устройства не ги продават от монетни автомати по коридорите на юридическите факултети.

После влезе в кухнята, целуна по бузата Франи, съпругата на Харди, а тя го погледна само веднъж и заяви, че Глицки остава да вечеря с тях. Точка по въпроса. Било очевадно, каза тя, че изобщо не се грижи за себе си. С колко килограма е отслабнал? И какво му става? Ако не му пука за себе си, поне да мисли за децата си.

Франи беше по-малката сестра на Моузес Макгайър, съдържателя на бара – дребничка жена с дълга, огненорижа коса, с кожа като сметана и зелени очи. Беше по-млада с повече от десет години от Глицки и Харди. Идеалистка, инат, красавица.

Когато Фло почина, макар семейство Харди да имаше две малки деца, Франи прибра при себе си момчетата на Глицки за повече от месец, докато той се преструваше, че започва да слепва отново пръсналия се на парчета живот. Помогна в най-критичния момент и му даде възможност да открие и наеме Рита. А момчетата усетиха, че животът продължава, когато най-силно се нуждаеха от това. Пък и така Глицки имаше извинение да отива при някой след работа, да не стои сам.

Днес решиха да го нахранят добре. Дизмъс и Франи постепенно се превръщаха в ценители на изтънчената кухня, но Ейб си каза, че на човек може и по-лошо да му се случи. Наричаха ястието „ризото“, докато той би казал риба с ориз, но беше вкусно под всякакво име. Дори изпи почти цяла чаша бяло вино. В съответствие с гастрономичните правила.

Половин порция „Столичная“ през деня, чаша вино вечерта. Май клонеше към алкохолизъм. Което го подсети…

Пак се обади на Фаръл. По-точно, опита се. Беше влудяващо да осъзнае, че собственото му чувство колко е спешно да уредят въпроса с Кевин Ший изобщо не се мяркаше в съзнанието на адвоката. А може би бъркаше, току-виж се е срещнал с клиента си, обсъждат си стратегията. Поумува над разговора си с Фаръл и описанието на Харди за срещата в „Малкия Шамрок“ и стигна до заключението, че каквото и да върши адвокатът, винаги е намесено и пиенето.

Е, трябва да е търпелив, по принуда.

По време на вечерята споменаха бунтовете, отиването на момчетата и бащата на Ейб в Монтерей, фестивала в Ашлънд, постановката на „Буря“, летуването на палатка по принцип, така стигнаха до „комитета по правилата“ в дома на Ейб, психологията на децата (хлапетата на семейство Харди бяха на пет и три години), после някак се отплеснаха към надзорника Райтсън, политиката на градската управа, събитията в Палатата, Арт Драйсдейл, покойния Крис Лок и бъдещето на политическата система в Съединените щати. Както обикновено.

Споменаха и Лорета Уейджър. Също и Илейн. Щом навакса новините от последната седмица, Харди не се възхити от ролята на тези две жени в събитията – от натиска им да бъде предявено обвинение срещу Кевин Ший, от злоупотребата с масмедиите.

Но Глицки не гореше от желание да си излее душата и отклони разговора за това, защото не си струвало да приказват за политика. А как Франи успява да приготвя зеления фасул толкова хрупкав? Покрай всички други теми не опряха до подробностите в разговора на Харди с Уес Фаръл и до факта, че заповедта за обиск е била изпълнена от следовател в прокуратурата. Просто не стана дума за това.

Сега Глицки седеше в топлия и просторен (особено в сравнение с неговия) хол. С тъга и завист забеляза, че тук нямаше нелеп и голям сгъваем параван, отделящ кътчето за сън. Разбира се, в къщата на Харди не беше необходим. Те не ползваха услугите на бавачка. Франи си стоеше вкъщи с двете деца. Дизмъс работеше. Старомодно, но така искаха. Както беше с него и Фло, и както почти никой друг не живееше напоследък.

В камината пукаха букови цепеници, чуваше приятелите си отзад в кухнята, увлечени в уютна домашна разговорка, докато приготвяха заедно десерта.

След малко Франи влезе в хола, вързала косата си на опашка, с тениска и шорти, по сандали на бос крак. Остави на масата пред Ейб поднос с два чайника, чаши и купа със сладкиши. Сви се като котка в люлеещия се стол срещу него.

– Какво ще кажеш, да проявим малко храброст и да не гледаме телевизия тази вечер?

Глицки се засмя и се зае да изстиска лимон в чая си. Франи се сещаше за всичко.

– Значи само да си говорим?

Тя кимна изразително.

– Странно е, но предлагам да опитаме. – Пресегна се и докосна коляното му. – Изобщо не говорихме _за теб_. Как се справяш?

Той разбърка чая, загледан в миниатюрния водовъртеж.

– Добре съм, Франи. Наистина. И май с това изчерпах темата.

– Е, но ако ми простиш за израза, изглеждаш малко смачкан.

– Трудна седмица беше. – Отпи от чая. – Наистина съм добре.

Франи пак кимна.

– Дизмъс твърди, че кажеш ли три пъти „добре съм“ за една минута, значи никак не си добре.

– Тъй ли било според Дизмъс?

– И ако вметнеш „наистина“ поне веднъж, значи _наистина_ не си добре. – Тя се наведе към него. – А ти го каза два пъти. Забелязах.

Харди се вмъкна откъм трапезарията с пълна чаша в ръка. Франи вдигна поглед към него.

– Ейб бил добре. Ама наистина.

– Чудесно – каза Харди.

– И не иска да говори за това.

– Още по-хубаво. – Махна на Глицки да се отмести и зае другия ъгъл на дивана. – И аз не искам да обсъждаме Ейб.

– Няма нищо за обсъждане – натърти Глицки. – Върша си работата, животът си тече.

Франи разтърси глава.

– И един път не си излязъл с жена за година и три месеца.

Глицки бе слушал същото неведнъж, с дребни промени. Белегът по устните му се изпъна.

– То е защото ти вече си семейна.

Франи грейна и каза на Харди:

– Много е мил.

– Истински ангел – съгласи се Харди. – Макар мнозина да говорят друго.

– Ейб, все пак… – Франи не смяташе да се откаже лесно.

Глицки се плесна по краката и стана.

– Все пак, приятелчета, трябва да потърся Уес Фаръл.

Най-после Фаръл отговори на обаждането. Като че беше съвсем трезвен и надъхан.

– Лейтенанте, разговарях със своя клиент преди не повече от двадесет минути. Той гори от нетърпение да уредим нещата. Аз също. Вашият приятел Харди спомена, че имате някакъв план и бих искал да знам какъв е. – Вече по-рязко: – Очаквах, че по-рано ще се свържете с мен.

Глицки отвърна остро:

– Не си бяхте вкъщи. Опитвах няколко пъти. И бях на разположение целия ден вчера. Щяхте вие да ме потърсите, забравихте ли?

Кратка пауза, после сдържано сърдитата реплика:

– Смятам, че обясних задоволително положението на господин Харди.

Глицки усети как се изпарява желанието му да сътрудничи с този човек. И Фаръл вече си служеше с тона на юрист – защитата срещу обвинението, на чиято страна беше Глицки. Харди пък се превърна в господин Харди. Щеше да изпусне Фаръл, значи и Ший, и всичко останало, ако не смачкаше главата на надигащата се враждебност, на пламналото раздразнение.

– Моля за извинение – каза той. – Боя се, че нямах много време да изслушам Харди. Той само ми предаде, че сте готов да разговаряте с мен. Само това. Радвам се, че склонихте.

В поредната пауза Фаръл сякаш преценяваше доколко е искрен.

– И каква е вашата идея?

Сега беше ред на Глицки да се колебае. Доколко откровен можеше да бъде?

– Говорих със сенаторката Уейджър. Алън Рестън е нейно протеже, а точно той е препъникамък и за вас, и за мен. Тя ми обеща да се срещне с него, да го убеди, че трябва да направи отстъпки на Ший, да му осигури безопасност.

– Лично ли говорихте със сенаторката?

– Да. – Съзнаваше, че дължи още някакво обяснение: – Заедно следвахме в колежа. Познаваме се.

– Щастливо съвпадение. Тя обеща ли?

– Да, каза, че ще говори с Рестън. Стори ми се сигурна, че ще убеди Рестън да смекчи позицията си, да даде гаранции, а точно това желае Ший, нали? Променил ли си е намеренията?

– Доколкото знам, не. Лейтенант, обаче за него това са минимални искания. Още желае да бъде изслушан. Длъжен съм да ви уведомя, че ще упорствам докрай, за да отхвърля изцяло обвинението. Нагласено е.

Глицки реши, че моментът е подходящ да укрепи току-що сключения съюз.

– Господин Фаръл, ако пожелаете да изложа скромните си доводи пред когото и да било, няма да скрия мнението си.

– И какво е то?

– Не вярвам вашето момче да е виновно. И не мисля, че доказателствата подкрепят обвинението. Той може би дори е герой в случая. Според мен, трябва да го оставят на мира.

Глицки дочу въздишката на облекчение.

– Благодарен съм ви за това – увери го Фаръл. – Имате ли нещо против да ви задам още един въпрос?

– Питайте.

– Имате ли някакви улики, сочещи към истинския подстрекател на тълпата, виновника за саморазправата?

Глицки прецени, че може да сподели каквато информация има.

– Двама са. Нищо необоримо засега, но да – има някои неща, вглеждаме се в някои хора.

– Точно това исках да чуя. – Мълчание. – И така, кога ще говорите отново със сенаторката? Или с Рестън?

– Очаквам да стане по някое време тази вечер, най-късно утре сутринта. Лоре… сенаторката не можа да открие Рестън в службата и му остави съобщение на домашния телефон. Не се знае кога ще си е у дома, но тя му каза, че е спешно. Ще й се обади.

– Май не е зле и аз да си монтирам телефонен секретар – ни в клин, ни в ръкав подметна Фаръл. – Но и така уговорката е добра. Ще говоря с Ший в девет сутринта.

– Да, вероятно дотогава ще съм научил нещо. Ще мога ли да ви намеря на този номер?

– Никъде няма да ходя. Тук ще съм.

– Добре. Ще ви потърся.

– Чудесно. Още нещо, лейтенанте.

– Да?

– Благодаря ви. Надминахте всякакви мои очаквания.

– А би трябвало винаги така да си вършим работата.

– Ъхъ, как не – промърмори Фаръл, – ако чичо ми имаше колела, щеше да е каруца.

Глицки не остана още дълго при Харди. Тази вечер от тяхното толкова очевидно и непресторено домашно блаженство му се свиваше сърцето. Не знаеше дали се опитва да избяга от спомените за живота си с Фло, толкова приличащ почти във всичко на техния, или вече предчувстваше загубата, която щеше да преживее заради Лорета.

Не се и съмняваше, че двамата с нея никога няма да седят с нехайно преплетени крака на дивана, купен след разгорещено обсъждане, със спестени точно за целта пари. Знаеше, че никога няма да живеят заедно в _нейната_ къща, построена от Дейн Уейджър на Пасифик Хайтс. Нито пък тя щеше да дойде при неговите момчета. Лорета беше сенатор на Съединените американски щати, а нейният покоен съпруг бе предприемач, участвал в прекрояването на силуета на Сан Франциско – небостъргачи, пирамиди и покрити със стъкло грамадни колони, от единия до другия край на прочутия в цял свят залив.

Той беше ченге. Връзката им нямаше да изтрае дълго и не виждаше смисъл повече да си затваря очите, както правеше досега. Вероятно вечерта със семейство Харди го върна към действителността. Той и Лорета имаха настоящия миг, но едва ли и бъдеще. Съзнаваше, че е длъжен да застане лице в лице с този факт, да се подготви за края и да се примири… само че още не беше готов.

Изкачи в тъмното дванайсетте стъпала и влезе в дома си. Включи осветлението в коридора, свали пилотското си яке и го прибра в гардероба. Термометърът на отоплителната система показваше петнайсет градуса, но без якето му се струваше, че вътре се е смръзнало до под нулата. Завъртя регулатора докрай и след секунда чу бръмченето, усети раздвижването на въздуха. Познатата отчетлива миризма на прах и застояло, след като отоплението не се бе включвало по-дълго.

Стоеше като вцепенен пред термостата. Нещо го бе приковало на място. Не някаква ясна мисъл. Просто не помръдваше. Нямаше никакъв подтик да се помести ако всичко спреше в този миг, нищо нямаше да отиде към по-зле.

Или да се подобри, напомни си той.

Отиде в кухнята, включи още лампи, започна да си приготвя чай – все по навик. Не му се искаше да се налива с още чай, но останал сам в къщата, уплаши се, че престане ли да върши обичайното, за него всичко ще спре. Завинаги.

Водата още не кипваше. Мина по коридорчето към стаите на момчетата, надникна вътре, в килерчето, провери бравата на задната врата. В неговата спалня снимката на Фло още беше обърната върху бюрото и той я вдигна, задълго се взря в някога толкова познатото лице.

Сигналната лампичка на телефонния секретар примигваше и той натисна бутона за прослушване.

„Здрасти, тате. Айзък се обажда. Дядко казва, че било най-добре да останем още два-три дни и се чудихме… ако си свободен за празниците, не е толкова далече. Нали разбираш, можеш за два-три часа да се домъкнеш тук. – Пауза. – Ако ти се иска, де. _Ние_ ще ти се зарадваме. Става ли?“

Нещо нахлу в душата му. Глицки спря касетата, отпусна се тежко на леглото, сви се, опрял чело на дланите си.

Поговори поред с всички момчета – с Айзък, Джейкъб, Орел – и веднага усети разликата. Едва от два дни бяха с баща му и вече говореха, както някога с него и Фло, преди той да се вманиачи само в закрилата им от всякакви опасности. Време беше да се отърси от подобни мисли.

После баща му Нат взе слушалката. Забавлявали се страхотно. Пак ходили в Аквариума, били на бейзболен мач от по-нисшата лига, купили си осем грамадни рака…

– _Осем?_

… и ги изяли на вълнолома.

– Ейбрахам, знам че не е съвсем редно, но те уверявам – и Соломон щеше да изяде тези раци, повярвай ми.

Утре сутринта щели да посетят храма, „защото тези момчета май не влизат често в синагога, прав ли съм? Няма да им навреди“. Ейб дали ще може да се откъсне малко от работата, за да дойде в Монтерей? Желанието било на момчетата, липсвал им. Нат сниши глас.

– Дори на Айзък му е мъчно за тебе.

Щеше да се опита. Ако можеше да разчисти бъркотията с Кевин Ший, да речем, до обяд, имаше шанс да стигне…

Каза си, че малко чай в повече няма да му се отрази зле. И да поспи преди толкова важния утрешен ден. Върна се в спалнята с горещата керамична чаша. Този път никакви крехки порцеланови напръстничета.

Пак натисна бутона за прослушване.

„Лейтенанте, обажда се началникът на управлението Ригби. По служба. Не знам какви, по дяволите, ги вършиш, но си представях, че тази сутрин се разбрахме недвусмислено – освободен си от случая Кевин Ший. Представи си само изненадата ми, когато _ей сега_ се чух с Алън Рестън… – гласът на Ригби загърмя – … и той разполагал с неоспорими доказателства, че въртиш шашми с адвоката на Кевин Ший, предлагаш на Кевин Ший _съдебен имунитет_ и дори предлагаш да _свидетелстваш_ в полза на същия този шибан Кевин Ший! _Неоспорими доказателства_, лейтенанте, разбра ли ме?“

Кратко мълчание, за да овладее Ригби гнева си. Глицки почти се убеди, че началникът не е бил сам. Дали и Рестън е бил до него?

„И поради това, щом чуеш съобщението ми, незабавно влиза в сила моята заповед за временното ти отстраняване от длъжност. Същото съобщение оставих и на служебния ти телефон. Подготвят се и съответните документи. Ако искаш да оспориш решението ми, знаеш процедурата. Разочарован съм от теб и като човек, и като професионалист, но щом не можеш да изпълняваш моите недвусмислени заповеди, няма и да ръководиш един от отделите в моето управление.“

След като адреналинът се поизчисти от кръвта му, той се насили да седне в люлеещия се стол в хола. Бяха му необходими не повече от пет минути, за да проумее, че всички известни на Ригби факти (съвсем точни, ако не се брои преувеличението за предложения съдебен имунитет) представляваха същината на разговора му с Уес Фаръл, когато го потърси от дома на Харди. Значи подслушваха телефона на Фаръл. ФБР се занимаваше със случая, а те често прикачаха „бръмбари“ по жиците. И Фаръл ще ги отведе право при Ший, щом момчето…

Глицки скочи като изстрелян от стола, на бегом смъкна якето си от закачалката в гардероба. Влетя в колата си и след пет минути стигна до най-близката бензиностанция. Натисна няколко бутона на телефонния автомат.

Беше единайсет и половина, чу се сънен глас и Глицки каза в слушалката:

– Подслушват телефона ви. Не се обаждайте на Ший и не му позволявайте да ви се обажда.

Прекъсна.

Опита да намери Лорета, набра последователно и трите номера, които тя му даде. Никой не вдигна.

Ако Рестън е бил в Палатата с Ригби, значи е получил съобщението на Лорета, нали? Тогава защо тя не се обади веднага на Глицки, както обеща… както почти се закле? Тази мисъл го човъркаше. И къде ли беше Лорета сега?

По обратния път започна да го мъчи още нещо. Колкото повече умуваше, толкова по-важно му изглеждаше. Може би това беше единствено важният въпрос.

Оставаше да поговори с още един човек, който беше наясно. Харди.

Измънкано полунощно „ало“.

– Здрасти, Харди.

– Ейб? Колко е часът?

– Защо Уес Фаръл не е искал да говори с мен вчера?

– Какво?

Повтори въпроса.

– Защото смятал, че си заповядал да го проследят. – И настрани от слушалката: – Ейб се обажда, мила. Аха, добре е, поне така си мисля.

– А защо му е хрумнало такова нещо? – настоя Глицки.

Харди му изброи фактите – сержант Стоунър, следовател от районната прокуратура, със заповед за обиск.

Глицки се обърка напълно.

– Диз, не съм пращал Стоунър.

– И аз това казах на Фаръл. Уверих го, че е работа на Рестън. И затова Фаръл омекна, пак поиска да говори с тебе.

– Подслушват му телефона.

– Чий телефон? На Фаръл?

– Ами да.

– Защо? Не, не ми казвай, знам защо.

Но как е успял Рестън да прати Стоунър? Как Стоунър изобщо е научил _кой е_ Фаръл, за да го проследи? И откъде да се вкопчи в него – „При Лу Гърка“. _Никой_ не знаеше за срещата на Глицки с Фаръл, само те двамата. Нали запази информацията за себе си.

Не можеше да разбере. Нищо не можеше да разбере. После сякаш звънна камбанка – да, не спомена пред никой, освен пред Лорета Уейджър.

Нали й каза, че скоро ще уреди въпроса с Кевин Ший, че ще се срещне с адвоката му в заведението отсреща и най-много след денонощие всичко щяло да свърши.

Но Лорета не беше…

_Само че беше_ съюзник на Алън Рестън в цялата история. Могла е да му се обади, да му каже за срещата, за да успее Стоунър да открие Фаръл и да прибере на топло Ший, преди да се разчуе, че е невинен, преди тя и нейната дъщеря, над която толкова трепереше, да се изложат пред целия свят…

Но нали беше негова любовница, негова…

Каква му беше?

И къде се намираше сега?

Събота, 2 юли

65.

Събуди го шумът от вятъра. Часовникът показваше шест часа и осемнайсет минути.

Телевизорът още беше включен в стаята на момчетата, където отиде да изгледа късните новини. Тази сутрин някакво дрънкало се разпростираше надълго и нашироко за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, сенаторката Лорета Уейджър и президента.

Той се надигна и седна. Нещо се мътеше около бившата база, а каквото и да ставаше (подробностите още не бяха общодостъпни), явно Лорета бе направила сполучлив ход.

Сигурно бъркаха. Ако през цялото време е участвала в подобни кроежи… Не му спомена и дума за това. Стана и ядосано плесна по бутона за изключване на проклетата кутия.

Снощи нямаше намерение да се успива. Твърде много му предстоеше да свърши – да се свърже с Лорета, да се обади на Ригби за работата си, да говори пак с Уес Фаръл, да се срещне с Бенкс, Лание и Грифин.

Мина през банята, отиде в кухнята, сложи вода да кипне, застана пред гледащия на изток прозорец над мивката и го отвори.

Дим. Въздухът му се стори съвсем чист, небето синееше като в картините на Максфийлд Париш, но долови миризмата на дим.

Върна се в спалнята си да провери записаните съобщения. Призна си, че и без да проверява, е уверен – Лорета не го е потърсила. Снощи… това вцепенение, неочаквания унес… тялото му отказваше да действа. А сега изведнъж картината започна да се прояснява в ума му. Сънят си бе свършил работата. От хаоса изплуваха представи за посоката на събитията. И прозираше смисъла в съвпадения и случки. Все още не напълно, не всички парчета си бяха по местата, но достатъчно, за да стане очевидно къде сгреши досега.

И значението на фактите, което напипваше смътно още снощи, бе накарало съзнанието му да замре за малко. Не се гордееше с тази реакция. Досети се, че психиката, или тялото, или каквото беше всъщност, е имало нужда от почивка, за да се приспособи към новите истини, да ги подреди. Затова потъна в съня.

Разбърка чая, притиснал с рамо телефонната слушалка. Опреше ли чак дотам, щеше да се нуждае от съюзник, дори от таран. Но при равни други условия предпочиташе да пипа по-изтънчено. И не беше особено сигурен щяха ли да му стигнат силите за пряк сблъсък.

Гласът на Илейн Уейджър издаваше преумората, но след кратко колебание тя прие да се срещнат. Можел да дойде в апартамента й.

След като откри каква е била връзката между Илейн и Крис Лок, а майка й призна отношенията си с него, между Глицки и момичето се породи известна близост. За първи път не я виждаше в облекло на юристка. Замисли се над нежеланието й да го посрещне по-официално… какво, че беше събота… да, почти символ на готовността й да говорят откровено.

А може би нищо не означаваше.

Тя носеше торбест черен панталон, пристегнат в талията с черен шнур. Бе напъхала лилавото си поло в панталона. С още мокра коса, Илейн му отвори и се дръпна, остави го да влезе първи в хола. Тя се намести върху табуретка до плота за сервиране и скръсти крака.

Глицки постоя, загледал се на запад през прозорците. Ярък слънчев ден, в далечината океанът блещукаше.

– Чувала ли си се скоро с майка ти? – попита, без да се обърне.

Тази кристална чистота навън приковаваше вниманието му. Имаше нужда да я види.

– Вчера. Бяхме… защо, с нея всичко наред ли е?

– Предполагам. А снощи видяхте ли се?

– Не, от следобеда не сме се виждали. Ейб, за какво са тези въпроси?

Сега се завъртя с лице към нея.

– Боя се, че пак се въртим около Кевин Ший. И преди да продължим, по-добре да ти кажа нещо.

Обясни й промяната в служебното си положение и с облекчение установи, че тя пак беше готова да го изслуша. Знае ли човек… бюрокрацията е цяла затворена екология и ако той вече не беше част от нея, за повечето хора вътре преставаше да съществува. Но Илейн не беше от тях. Поне наглед все още го забелязваше.

Когато свърши с обясненията, тя каза:

– Само че не ми е ясно какво общо има това с мама. Непременно трябва да й се обадим.

Вече посягаше към телефона на плота до нея. Глицки побърза да прекоси стаята, натисна вилката и взе слушалката.

– Не мисля. Поне засега.

– Но защо?

Той си пое дъх.

– Защото най-вероятно и тя има пръст в това.

– Какво? Какви ги говориш?

Илейн рязко се отблъсна от табуретката. Глицки се постара да говори тихо.

– Илейн, майка ти единствена знаеше, че ще се срещна с Уес Фаръл, адвоката на Ший. Само тя, Илейн. Явно е казала на Алън Рестън, който е изпратил следовател от прокуратурата да проследи Фаръл до дома му, за да нахълта вътре със заповед за обиск.

– И какво? Трябва ли това да има значение за мен?

– А после, снощи…

– Не! Не ми пука какво ще кажеш. Майка ми не е такава! Тя не участва в такива гадости! _Как смееш?_

Тази реакция… разбра, че е засегнал болно място. Изглежда Илейн сама бе стигнала до същите изводи и не искаше (или не можеше) да се примири. Първо се отдръпна, после като че реши да връхлети срещу него. Но внезапно яростта я напусна. Раменете й се превиха. Заднешком напипа кресло и се свлече в него.

Глицки продължи кротко:

– Още в самото начало ти й каза, че не си падам много по теорията за вината на Ший. Илейн, тя направи всичко, за да ме държи под око. За да ме издъни, ако започна да се пречкам. И ми е мъчно да призная, че точно това направи с мен.

Видя как момичето преглътна с усилие.

– Значи и на теб го направи? Ейб, мама постига, каквото иска. Такава си е.

– А от теб какво поиска?

Илейн още се насилваше да намери думите, които ще оправдаят или поне ще обяснят постъпките на нейната майка.

– Ейб, щеше да е добре и за мен. Тоест, за моята кариера. Тя се _грижи_ за мен. – Прекалено, добави безмълвно. – Щеше да е най-шумното дело за убийство на десетилетието и нямаше как да не го спечеля. Никой не би го оплескал, поне не и умерено кадърен прокурор като мен. И така щях да си оправя живота. – Тя вдигна глава към него. – Значи _не беше_ само заради нейните интереси.

– Но донякъде работеше и за себе си, а?

Илейн сви рамене.

– Може би. Винаги си е било така. Мама получаваше нещо, но даваше и на другите.

– Но не и на мен – натърти Ейб. – Не и този път. – Седна на дивана. – Но сега не е най-важно какво стана с мен. Вече не. Може би дори и ти не си най-важната, макар че те засяга повече. Илейн, това е твоят случай и той тръгна съвсем накриво. Вярно, майка ти се обади на Рестън, но не за да го усмири.

– Но тя не би…

– Според мен, би го направила.

– Какво точно?

– Илейн, и ти знаеш какво. – Срещна погледа й и осъзна, че се налагаше да я притисне. Нямаше да успее, като подхвърля гатанки. – Страхувам се, че майка ти ще позволи нещо да се случи с Кевин Ший. Самата ти ми каза почти същото вчера.

Чашата преля. В края на краищата, говореха за нейната майка.

– Ейб, _дотам_ няма да стигне. Мама не е такава. Искам някакви _доказателства_ за всичко. – Срещна непреклонно погледа му. – Нали това ни е работата? Нали и ти си ми напомнял? Ще е нужно много повече от отстраняването ти, от тръгналото накриво дело… и то, според теб.

– Илейн, ще споделя с теб фактите. Ако желаеш, обясни си дали Лорета е замесена.

Тя се отпусна в креслото.

За Ейб беше познато до болка – раните от нож, Рейчъл от Литва, Колин Девлин, ролята на Кевин Ший като герой и жертва. И както говореше, всичко си идваше на мястото. Спомни си забележката на Харди за клиентите на адвокатите, увличащи се в изявленията – и в лъжите, как една неистина показвала, че в думите им има още много. Но единствената „лъжа“ във видеозаписа на Кевин, че полицията предала доверието му, се оказа вярна. Само че тогава Глицки просто не подозираше това. Сега каза на Илейн:

– Всичко в касетата на Ший е самата истина.

Илейн упорито клатеше глава.

– Не разбирам каква изгода би извлякла, дори да е вярно, каквото твърдиш. Защо тя би…

– Нейният човек седна в креслото на районния прокурор, Филип Мохандас и хората му повярваха, че е на тяхна страна, а дори президентът…

– Ейб, опомни се, ти вече…

Спря я с вдигната ръка и разказа каквото знаеше за „Хънтърс Пойнт“. Постигна желаното въздействие. Илейн се смълча, замисли се.

– Илейн, сега говорим за много важни стотина хиляди гласа. За още шест години в Сената, за повече влияние и власт, а защо не и за вицепрезидентски пост. Моментът е подходящ. И всичко рухва или поне сериозно се разклаща, ако Кевин Ший е невинен, дори ако има сериозно съмнение във вината му.

– Нищо няма да се „разклати“, не чак толкова.

– Аз съм убеден, че ударът ще е тежък. Помисли, Илейн.

Илейн го послуша, против волята си. Ако Ший беше виновен, това превръщаше Лорета Уейджър във войнстващото въплъщение на правдата, чиято смелост и прозорливост поставяха гнева й в служба на хората. Но ако се окажеше невинен и тя бе избързала със заклеймяването му, сенаторката ставаше поредния припрян, себичен политик, превърнал в изкупителна жертва някой, само защото е бял. За да угоди на амбициите си, лесно би се оправдала пред себе си с добрините, които би могла да извърши с тази нова власт и влияние. А майка й умееше да се оправдава…

– Илейн, тя няма да позволи той да се окаже невинен. Заложи твърде много на вината му. Струва й се, че няма избор…

Илейн рязко се изправи.

– Ами ако после излезе наяве…

Глицки завъртя глава.

– Как?

– Ами, _от теб_, например. Би могъл…

– Аз съм незаслужаващ доверие полицейски инспектор, който не изпълнява получените заповеди. В сегашното положение никой няма да ме чуе. Каквото и да опитам, ще стане по-лошо.

– Добре де, значи Уес Фаръл…

– Собствения адвокат на Ший? Не ми се вярва. Нито пък вярвам ти да успееш – не и след произшествието с Ший, не и ако нямаш неоспорими доказателства.

– Но мога да намеря…

– Не, не можеш. Няма как да докажеш отрицателно твърдение и точно това е най-гадното, ако си на подсъдимата скамейка. Мисля, че заради тази причина искат от нас да докажем, че хората са _извършили_ нещо, а не, че не са. Презумпцията за невинност е въведена не напразно. – Глицки стана и тръгна към прозореца. – Значи няма кой да защити Кевин Ший, след като се превърне в минало свършено. Ти сещаш ли се за още някой? Аз не мога. Май добре са го намислили. Рестън, ФБР, отървават се от мен… И когато Ший го няма, всичко ще свърши, ще бъде замазано. Илейн, това ще се случи, ако не направим нещо още сега.