Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)

– Заедно следвахме.

– Какво означава „заедно“?

Лорета Уейджър си позволи да въздъхне в слушалката. Илейн си я представи ясно – сама в малкото кабинетче без табела на вратата, събула обувките и метнала крака на издраното старо бюро.

– Миличка, според мен можеш и сама да се досетиш. Той ми беше… гадже.

– Ейб Глицки ти е бил гадже? А сериозна ли беше връзката ви?

– Бих казала да, за тогавашната ни възраст.

– А сега как е?

Майка й се поколеба.

– Сега сме приятели.

Илейн не прие леко думите й.

– Мамичко, изобщо не помня да си споменавала името му.

– Слънчице, загубихме си следите. И това се случва, знаеш. Той имаше семейство, аз също.

– Но той _не би могъл_ да ти загуби следите…

– Защото съм известна ли? Може би. Но нямаше никаква причина да ме потърси. Обаче от онзи ден насам, с тези… все едно, трябваше да ме разпита за убийството на Крис…

Илейн мълчеше.

– Чуваш ли ме, миличка? Добре ли си?

– Не знам какво да правя.

– На никого не си казвала, нали? За теб и Крис?

– Не съм, но мисля, че Арт Драйсдейл някак се е досетил. Беше тук доста време. Говорихме.

Пролича колко внимателно майка й претегляше думите.

– Илейн, нека се досеща, но ти никога не признавай. Ще ми обещаеш ли?

– Мамо, не съм и помисляла да…

– Иначе ще има с какво да те притиска. Всъщност, всеки би…

– Арт не е такъв. Той…

– Но си му подчинена. И ако реши, че е нужно, ще се възползва. Така е устроен светът. Ти най-малко от всички можеш да си позволиш скандали.

– Мамо, _ти_ не би могла да си позволиш скандали. Ти си сенаторката. А аз съм само…

– Не, сега не говорим за мен. Мисля си за тебе.

– Арт Драйсдейл нищичко няма да каже. Как се стигна до това? Изобщо не ме интересува дали ще се разприказва. Важно е какво стана с Крис.

– Крис вече го няма, миличка. Ще си намериш друг. – Кратко мълчание. – Някой, по-подходящ за тебе.

– Не искам никой друг, какъвто ще да е!

Сълзите пак напираха в очите й.

– Ще поискаш, Илейн, повярвай ми. Някой ден ще поискаш.

44.

Някой би могъл да си каже: „Каква приятна домашна сценка“ – гладко избръснатият младеж с превързания крак седи до родителите си около масата за кафе, заедно с добре облечения приятел на семейството, всички вежливо слушат месестия работяга с тежките черни обувки, вероятно от ремонтна фирма, който им обяснява подробно защо е прокапал бойлерът и какви са предимствата и недостатъците на новите модели.

Разговорът се превръщаше в доста по-официален полицейски разпит, отколкото Карл Грифин имаше намерение да допусне.

На двайсет и четири години Колин Девлин още живееше с родителите си в обновена викторианска къща на „Клифърд Теръс“, в горната част на Ашбъри. Грифин се обади от кабинета на доктор Епс, свърза се с младежа, зададе му два-три необвързващи въпроса и получи твърде безсъдържателни отговори, после небрежно попита дали не би могъл да намине към дома му, да чуе повече обяснения за раната му. Постара се да говори по-неясно. Явно неспокоен, Колин се съгласи. Грифин бе преценил, че не бива да се впуска в подробности, за да не настрои момчето подозрително. Оказа се, че е бил прав.

По пътя към дома на семейство Девлин попадна в район, отцепен от Националната гвардия и се наложи да заобиколи почти километър. Въпреки сандвича, погълнат с вълчи апетит по времето за обяд, нападна го непреодолимо желание да добави още някой хамбургер. И когато стигна до Ашбъри, подкрепленията го бяха изпреварили – родителите на Колин и техният адвокат, господин Коен.

В известен смисъл това бе най-недвусмисленото потвърждение, на което Грифин се натъкна през последните три дни, защото дори и в днешния обзет от мании свят повечето хора не се сещаха да се обадят на адвоката си, за да присъства на разговора с полицай за домашна злополука с лопата.

Грифин се изненада, че изобщо го допуснаха в къщата без прокурорска заповед. Вероятно Коен беше юридически съветник на бащата в бизнеса, – а не адвокат по криминални дела. В такъв случай нямаше да набляга прекалено на процесуалните норми и Грифин се надяваше това да означава лош късмет за Колин.

След първите неловки мигове се настаниха в обзаведения с вкус хол. Бледото следобедно слънце ту просветваше, ту се губеше през старинните, заоблени отгоре прозорци в полукръглата стена. Въпреки огъня в камината, стаята беше прохладна и Грифин не си свали якето. Опита да повали жертвата още с първия изстрел – изрази учудването си, че Колин е сметнал за необходимо да покани и господин Коен на разговора.

Бащата, господин Девлин, беше доброжелателен наглед човек, с тъмна коса и скъп костюм с изискана вратовръзка. Изглежда бе поел в свои ръце положението. Макар Грифин да не отправи въпроса си към него, старшият Девлин отговори:

– Инспектор Грифин, нека си спестим глупостите. Сигурен съм, подозирате, че моят син не си е наранил крака, както е обяснил на доктор Епс. Не искаме да увъртаме, да показваме лопатата… безсмислено е.

– Добре – съгласи се Грифин. Ако искаха да пропуснат трудната част, тяхна си работа. Креслото изскърца под тежестта му, когато се наведе напред. – Какво се случи всъщност?

Съпругата на господин Девлин, приятна жена с прекалено много накити по себе си, реши да се намеси:

– Колин не е искал да…

– Моля те, Мери. – Властният поглед на съпруга й накара Мери Девлин да млъкне. Той продължи: – Бихме желали да получим уверения, че срещу доброволното сътрудничество на Колин с полицията той… – явно се чувстваше не в свои води и за миг като че не намираше думи, но бързо се овладя, – … ще може да се надява на отстъпки.

– Споразуменията са работа на районната прокуратура – каза Грифин. – Почти винаги са склонни да обсъдят нещата. Колин, как си нарани крака?

– Ами, даже не знам точно. Някакъв тип зад мен…

Очите на младежа бяха хлътнали, бледото му лице подсказваше, че доскоро е имал брада, но се е обръснал. Може би през последния половин час.

– Колин, изчакай за момент… Не мисля, че трябва да казваме каквото и да било, без да получим някакви гаранции – заяви бащата.

Грифин кимна, търсеше начин да протака, преди да обещае.

– Ако Колин е присъствал при линчуването, показанията му ще бъдат особено важни. Сигурен съм, че в прокуратурата ще оценят това и по-късно ще натежи на везните.

Господин Девлин поумува малко.

– Не се опитваме да бягаме от отговорността, която би се паднала на Колин, но не искам моя син… Разбирам, че дори присъствието му там, участието в това е непростимо…

– Татко, аз не…

– Колин!

Момчето си затвори устата.

– … и съм сигурен, че бяхме твърде немарливи. Оставихме го да живее при нас, давахме му пари, вместо да настояваме да си намери работа, но майка му… е, вече край. Момчето трябва да порасне най-после, да си носи и последствията от постъпките си. Но той ни се закле, че не е докосвал онзи човек и аз му вярвам безусловно. Той дори не е бил наблизо.

Адвокатът най-сетне се намеси.

– Брен, според мен, засега стига. Вие какво ще кажете, инспекторе?

– Ще се наложи първо да поговоря с някои хора, но смятам, че ще бъдат… отзивчиви.

– А каква трябва да бъде следващата ни стъпка? – попита господин Девлин.

Грифин стана и изпъна якето си по корема.

– Не искам да ме разбирате погрешно – обърна се и към Коен, – нито пък вие, но като си помисля, бихте могли да си потърсите адвокат по криминални дела, който с това си изкарва хляба. Току-виж се окаже, че има полза.

Джейми О’Тул, останал без работа след пожара, унищожил кръчмата, беше кисел и ядосан. Бе кореняк в града, завърши гимназията „Свети Игнатий“, изкара и една година в щатския университет на Сан Франциско, когато тогавашното му гадже Рода забременя и той се _ожени_ за нея, само за да си погуби цели пет години от живота.

И си остана без диплома за висше образование, а иначе щеше да избута някак, сечеше му пипето. Но просто не изтегли печелившата карта. Бе принуден да си търси работа, каквато и да е, при това в началото на оня спад в икономиката, а каквото и да измисляха вестниците, в Калифорния тогава хич не беше добре.

Затова застана зад бара – прилични бакшиши, повечето пари му капеха чисти, вместо да ги дава на данъчното или още по-лошо – на Рода. Приятелчетата все му повтаряха: „Гледай да няма нищо черно на бяло, иначе бившата ще те хване за врата да увеличиш издръжката“. И той ги послуша. Няма спор, Рода щеше да му направи и тая мръсотия. Както и не искаше да се омъжи пак, живуркаше си ей така с някакъв плужек в „Ричмънд“, иначе съдът щеше да й прекрати издръжката. Все му се струваше, че ще трябва безкрай да дава пари за детето, да си опразва джобовете – още едно нещо, което не му даваше да надигне глава от калта.

Вече раздаваха някакви спешни помощи, отпуснати от правителството, той прочете указанията и се сети, че отговаря на изискванията. Държавата все раздаваше пари на някой, а той все не се уреждаше. Този път нямаше да изпусне келепира.

Сега чакаше в дългата опашка на студа, пред разпределителния пункт на Маркет Стрийт. Беше пълно с отрепки. Джейми О’Тул мразеше целия свят, защото трябваше да търпи боклуците наоколо, а и задникът му вече вкочанясваше от студ.

И гледай ти – някакъв смътно познат тип спира до него и той си припомня, че това е цивилното ченге Лание.

– Как си, Джейми?

– Премръзнах, човече. Кучешко време.

Лание беше с дебело яке и панталон, с високи тежки обувки. Май му беше добре, защото се ухили.

– Наминахме да те потърсим и твоята старица ни каза къде си.

– Е, поне _веднъж_ да не се обърка. А кои сте „вие“?

– Партньорът ми търси къде да паркира, ей там зад ъгъла е с колата. Ще дойде след минутка.

– Мога да почакам. Има да си вися тука цял ден. Сега какво искате от мен?

Лание почти се притисна в О’Тул, избутваше го настрани от опашката.

– Ами, същото като преди. Да си поприказваме.

О’Тул неохотно отстъпваше, крачка по крачка.

– А бе, човек, какво правиш? Цял час чакам тука. Писна ми от вас.

Лание го изтика до ъгъла, по-далече от останалите. О’Тул сниши глас и мушна с пръст Лание в корема.

– Стига си ме бутал!

Ченгето се усмихна.

– Значи посягаш на полицай, а? Ще ти пръсна черепа. Ако мислиш, че сега си зле, опитай пак и ще видиш колко зле може да стане…

– Марсел, някакъв проблем ли имаш?

Ридли Бенкс бе застанал зад О’Тул и реши, че сега е моментът да обяви присъствието си. Лание му се усмихна над рамото на ирландеца.

– А, никакви проблеми. Само малко го просвещавам.

О’Тул се извъртя, сепна се за миг, като видя, че Бенкс е чернокож, после сви рамене.

– Ъ-ъ, няма за какво да си приказваме. Предишния път ви казах всичко, каквото знам.

Лание се ухили още по-весело.

– Джейми, на умник като тебе му трябва поне час, за да ни разправи всичко, което знае. Нали така, Ридли?

– Ако не и повече.

О’Тул въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.

– Добре де, приятно ми беше да се видим. Сега трябва да се връщам на опашката.

Лание отново му се изпречи.

– Има една дреболия, Джейми. Миналия път ни каза, че доколкото знаеш, Кевин Ший едва ли не самичък свършил онази работа с Артър Уейд.

– Казах ви, че не знам. Не излязох навън да видя.

– А, вярно – подметна Бенкс, – май точно това каза.

– Нима? Точно така ли се е изразил?

– Ами, да. Джейми, не искаш ли да промениш нещо в историйката? Та откъде Ший е взел въжето?

– Какво въже?

Лание се засмя снизходително.

– Чуваш ли го – пита какво въже?

– Щом Ший е бил в бара при тебе и е излязъл да се разправи с Уейд, как е станало? Отбил се е до колата си да вземе въже от багажника?

– Не знам как е станало. Не съм излизал от бара.

И Бенкс пристъпи към него, също засмян до уши.

– Все това повтаря, забелязваш ли?

Лание кимна.

– Не се отказва. Нищо не е видял. Хитър номер.

Бенкс се премести така, че заради двамата О’Тул не можеше да помръдне.

– Мислим си… Даже сме съвсем сигурни, Джейми… че въжето е взето от магазина до бара. Ти какво ще кажеш?

– Нищо. Не съм бил там.

Лание подсвирна, явно впечатлен.

– Ридли, на това му викат последователност. Що не се откажем и да се върнем в управлението?

– Да, ама има една зацепка – възрази Бенкс. – Намерихме парчета, подозрително напомнящи останки от голяма халба, в разбитата витрина на онзи магазин и е доста вероятно на някое от парчетата да открием твои отпечатъци. В момента проверяваме.

Очите на О’Тул зашариха по лицата им.

– Момчета, нали съм барман. Постоянно пипам чашите.

– Вярно е, Ридли – призна Марсел, – човекът е съвсем прав.

– Брей! – възкликна Бенкс. – Аз пък забравих. – Щракна с пръсти, сякаш го осени неочаквана идея. – Обаче нещо ми е чудно за онази косачка, от витрината. Дали някой я е донесъл в „Пещерата“ да я пипнеш, да си подстрижеш тревичката по бара и после я е върнал в магазина? Питам се как ли е било?

– Да не ми разправяте, че има мои отпечатъци на някаква скапана _косачка_?

Бенкс вдигна рамене.

– Проверяваме, Джейми. Няма да повярваш колко неща проверяваме. Как мислиш, този път дали ще ни излезе късметът?

– _Аз_ мисля, че така ще стане, Рид.

– И аз, Марсел.

Инспекторите се усмихнаха на Джейми О’Тул. Въпреки студа, той се изпоти. Очите му не спираха, почти се усещаше как мозъкът му превключва на по-висока скорост.

– Е, такова де – проточи той, – значи е имало и други. Сам човек не може да направи това, нали? Тоест, имаше цяла сбирщина в бара. И всичките пияни, нали разбирате?

Дружелюбната усмивка не напускаше лицето на Лание.

– Всъщност, Джейми, не разбираме и затова сме малко… как да ти кажа… напористи. Много ни се иска да проумеем цялата работа.

Бенкс подхвърли:

– Познаваш ли Брандън Мюлън и Питър Макей?

– Ами как, познавам ги. Вече ви казах.

– Признаха, че са били в бара. Кога си тръгнаха?

– Кога си тръгнаха ли?

– Нали точно това те питам. Кога си тръгнаха? След Ший, преди Ший, с него? Кога?

– Май след него.

– Чудна работа. А _те_ казаха, че тръгнали преди него.

– Значи така е било. Вижте какво, момчета, много работа имах. Не мога всичко да помня…

– А на нашия лейтенант си обяснявал, че било полупразно в бара…

– Не бе, човекът се обърка. Искаше да каже „след Ший“…

Тормозиха го още пет минути, после му благодариха и го оставиха да се върне на опашката.

Докато вървяха към колата, Бенкс изрече:

– Голям майтап. А не ми се вярваше да е излизал от кръчмата.

Лание кимна. Идеята им се оказа добра.

– Ще трябва да я видим онази витрина за отпечатъци. Колкото и да е обгоряло всичко, намерим ли следи от пръстчетата на Джейми…

– Чух и схванах – отвърна Бенкс. – Като му дойде времето, ще е доста приятна изненада.

Лание се сети за още нещо:

– Ей, Рид, онова за косачката беше изсилване, а? Малко налудничаво.

– Е, нека _той_ да си мисли, че сме луди. Побърканите плашат, а аз искам Джейми да се страхува.

45.

В „При Лу Гърка“ тъкмо започваха да се стичат клиенти.

Глицки слезе по стъпалата и няколко пъти примигна в тъмния коридор, водещ към бара. Остави очите си да свикнат с липсата на достатъчно светлина. Властващата над всичко миризма на зеле го накара да се замисли какво ли готварско чудо бе сътворила за обяд жената на Лу. Макар често да се заседяваше по една или друга работа в някое от мъничките сепарета, Глицки престана да си поръчва храна при Лу още преди няколко години. Организмът му реагира твърде злощастно на порция „ким чи“ по домашна рецепта, за което негови приятели бяха готови да си продадат душата.

Сега тежкият дъх на зеле отново събуди спомена в сетивата му и стомахът на Глицки се сви. Вдиша бавно, за да се пооправи, после влезе.

До барплота се вдигна ръка и въпреки вързаната на опашка коса и няколкото килограма в повече, Глицки позна Уес Фаръл. Всъщност, познаваше го от доста отдавна и дори се бе явявал като свидетел в две-три дела, в които човекът бе защитник на обвиняемия. Докато си придърпваше табуретката, лейтенантът остана впечатлен от облеклото на Фаръл, защото повечето посетители в „При Лу“ работеха в Палатата и носеха някаква разновидност на униформата или официалния костюм. Фаръл като че идваше направо от плажа и според Глицки би трябвало вече да е замръзнал. Каза му го.

– Във вените ми сякаш има лед. Нищо не усещам.

Фаръл пиеше нещо с кафе, а може би кафето беше чисто. Глицки махна на Лу да му донесе чай, както обикновено.

– В този град е удобно човек да не усеща студа – отбеляза той.

– Не знам защо е така, сигурно от възрастта, както е с останалите неща. Преди се вцепенявах, зъбите ми тракаха, съвсем нормално. А може и да съм се обезчув… обезчувст… – Фаръл се усмихна уморено. – Все не успявам да я кажа тази дума, даже да съм трезвен като краставичка. – Вдигна чашата към устата си. – Най-официално заявявам, че в момента съм почти изтрезнял. Не съм помирисвал пиене поне от три часа.

– Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.

Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.

– Достатъчно си бъбрихме за мен – отсече адвокатът. – Искам да ви разкажа една история.

– Затова съм тук.

В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.

– Това е _неговата_ версия – каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.

Въоръжен с истината, Фаръл не изпитваше желание да го притиска прекалено.

– А имате ли изобщо доказателства, опровергаващи твърденията му, поне едничко от тях?

– Ами снимката, поне на пръв поглед.

– Имате ли я в момента?

Глицки не носеше копие, но зад бара бе оставен вестник, Фаръл се пресегна и го разгъна върху плота.

– Да поразгледаме малко, какво ще кажете?

Не за първи път Глицки се сблъскваше с това втръснало му свойство на човешкото възприятие – виждаш онова, което очакваш предварително. Взираше се в снимката, превърнала Кевин Ший в престъпник за цялата страна, но сега беше настроен различно и виждаше само онова, което Фаръл му описа. Ший бе сгърчил лице от усилието да вдигне Уейд по-нагоре. Не го дърпаше надолу, а се опитваше да му спаси живота.

Имаше и още дребни особености, видими за всеки желаещ да ги забележи, стига да не е предубеден. Например, гънките по ризата на Уейд. Ако Ший е висял на него с цялата си тежест, не би ли трябвало ризата да е изпъната по тялото на жертвата? А въжето, бе ли видял досега Глицки въжето? На снимката личаха само десетина сантиметра, но не изглеждаше отвесно изопнато спрямо тротоара, както щеше да бъде, ако понасяше тежестта на двама мъже.

Убедиха го и раните от ножа. Тази информация не се бе промъкнала във вестниците. Никой не си признаваше, че е пострадал (Глицки още не бе научил за Карл Грифин и Колин Девлин). Официално тези рани не съществуваха, само Глицки се опитваше някак да ги вмести в картината. Бяха една от тайните му, пазеше ги за момента, когато щяха да свършат най-добра работа. Но Фаръл го изпревари и му разказа за тези рани, обясни му какво означаваха.

Кевин Ший бил принуден да си пробива път през тълпата с нож в ръка. Удрял хората, застанали най-близо до Артър Уейд. Бил уверен, че е намушкал и порязал поне неколцина. Видял кръвта.

А Артър Уейд бе умрял от _задушаване_, както Глицки научи от съдебния медик. Вратът му не е бил счупен.

Чаят отдавна беше изстинал.

– Е, господин Фаръл, страхотна история ми разказахте.

– Не е история, лейтенант. _Това_ се е случило. Отгоре на всичко Кевин Ший е истинският герой в цялата бъркотия.

Глицки мислеше усилено, без да показва с нещо, че позволи да бъде убеден. Ако се занимаваше с обикновен случай, ако всяко средство за осведомяване в щата, дори в страната, не бе разтръбило гнусното минало на фанатичния расист Кевин Ший, двамата с Фаръл щяха кротко да пресекат улицата и да си поговорят с районния прокурор или полицейския началник Ригби…

По дяволите, та той ръководеше отдел „Убийства“. Блазнеше го мисълта да разпита подробно Ший, а после да посъветва прокуратурата да прекрати тази щуротия. Незабавно. Стига невинността на заподозрения да бъде потвърдена, а осведомеността на Фаръл за раните от ножа почти се вписваше в изискването…

Стига случаят да беше обикновен…

– Какво смешно има?

Глицки го погледна косо.

– Почти нищо.

– Стори ми се, че се развеселихте.

– А, да. Често ми се случва. Имате ли представа колко хора се бъхтиха до премала, за да стане виновен вашият клиент?

– Донякъде. Все пак той е затънал, а не аз.

– И къде е той?

– Не знам.

Глицки се вторачи в него.

– Не знам – повтори Фаръл. – Обажда ми се. Момчето си е недоверчиво по природа, внимава да не се изкуша от наградата.

– Ще се радвам да си поговорим с него.

– Вероятно ще успея да уредя това.

– Би трябвало да се предаде.

– Може да има някои мръсни изненади. Твърдо вярва, че ако се предаде, преди всичко да се е изяснило, няма да живее дълго.

– Но това вече е маниакална подозрителност, длъжен сте да го убедите. Ще го отделим в единична килия, ще го охраняваме…

– Лейтенант, извинете ме. Досега добре се разбирахме, не започвайте да ме подхлъзвате на динени кори. И двамата знаем, че поиска ли някой да го убие, а все някой ще поиска срещу сто хилядарки, момчето вече е труп. Както ще да го пазите в затвора. А и той не иска да го пъхнете зад решетките. Не е направил нищо лошо. Напротив. Иска само да го изслушат. Чул ви да казвате по телевизията, че имате нужда от още доказателства и решил, че вие сте човекът.

Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.

– Човекът за какво?

– Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.

Глицки се сети за Илейн и кимна.

– Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.

– Значи се налага да го арестувате, нали?

– Ами, нали предявиха обвинение срещу него…

– Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?

– Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.

– Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.

Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.

Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.

– И междувременно – промълви Глицки, – градът си гори.

– Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.

Разговорът зави в неочаквана посока.

– Тъй ли? Добре ли го познавате?

– Заедно слушаме лекции в университета – обясни Фаръл. – Съвсем нормален човек, като вас и мен.

– А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?

– Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете – каквото човек сам си направи…

Глицки вдигна вежди.

– … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.

Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.

– Как да поддържам връзка с вас? – попита той.

– Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.

Глицки стана.

– И аз ще направя каквото мога.

– Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.

– Илейн!

Алън Рестън излезе иззад бюрото си – до вчера бюрото на Крис Лок – и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.

– Това е ужасно.

– Да, така е.

– Да загубим Кристофър Лок… – Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна – от нерви или преумора? – Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… – посочи купищата хартии на бюрото си, – сама виждаш…

– Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?

– Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. – Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. – Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?

По време на първата кампания на майка й за влизане в сената, когато Илейн беше още в края на пубертета, Алън Рестън се прояви пред нея като пълно нищожество. По онова време беше на около двайсет и пет години, вече сгоден (сега беше женен за тогавашната си годеница), с богат баща. Държеше се добродушно и не допускаше съмнение, че е привлекателен като магнит за другия пол.

Вечерта след победата на майка й в изборите, одързостен от коняка, той си позволи да размаха пениса си пред Илейн Уейджър. Явно си въобразяваше, че това е безобидна, дори очарователна постъпка, съвсем в духа на празненството. Като че искрено вярваше в допустимостта на подобен ритуал преди съвкуплението. В края на краищата, нали бе убеден, че привличането помежду им е неустоимо, заедно се трудиха по време на предизборната кампания и нямаше защо да… а, какво има пък сега? Тя не знае ли за какво служи _това нещо_? И изобщо какво представлява?

Тя погледна и отговори, че прилича на пенис, но малък. Шегичка.

Оттогава не се бяха срещали.

Илейн остави на дивана чантата си, пълна със служебни документи. Рестън завъртя едно от високите кресла, за да седне срещу нея, но още преди да се настани, тя вече говореше.

– Видя ли се с Арт Драйсдейл? Минах през кабинета му, но го нямаше и предположих, че може да е дошъл при теб. Не исках да те безпокоя точно сега.

– Радвам се, че влезе при мен. Не ме безпокоиш.

Тя изчака, но се наложи да го подкани:

– А Арт Драйсдейл?

– Да, Драйсдейл. Доколкото знам, има среща с кмета, трябва да обсъдят всичко това… неудобното положение, засягащо нас двамата. Мисля, че и майка ти се е намесила. Да изгладят противоречията, така да се каже.

– Алън, той не се стреми да стане районен прокурор. Наистина.

Рестън вдигна ръце, сякаш да покаже, че тези неща са извън контрол за него, а той само чака какво ще се случи.

– Но мисля, че не са доволни от две-три негови решения…

– Джеръм Рийз.

– Да, освен всичко друго.

– И какво ще правите по въпроса с Джеръм Рийз?

– Е, надявам се да не сдъвчат прекалено господин Драйсдейл. Както чувам, той е незаменим в ролята си тук.

– Така е, а за Джеръм Рийз съм виновна аз, а не Арт. Самоволно реших да го арестувам…

– И сега е като горещ картоф в ръцете ни.

– Пак ти казвам, Арт не е виновен за това.

Рестън най-после седна и опря ръце на коленете си. Положението на Арт Драйсдейл се решаваше на по-високо равнище и не беше негов проблем. Оставят ли го в прокуратурата, Рестън ще намери начин да се сработи с него. Ако не – добрите администратори с лопата да ги ринеш.

– Както и да е, Илейн, сега си тук. Може би аз ще успея да ти помогна. За какво искаше да говориш с Арт Драйсдейл?

Все някога щеше да се стигне до този разговор, а и нали тя обеща на Арт сама да обсъди това с Рестън.

– Познаваш ли Ейб Глицки… лейтенант Ейб Глицки?

Рестън вече се усмихваше, чувстваше, че е започнал да дърпа конците.

– Ако си недоволна, че пъха нос в работата ти, вече си поприказвахме с него за това.

– Кога? За какво?

– Преди малко повече от час. Погрижихме се да не изразява повече такива мнения пред журналистите. Ригби и аз настояхме той да не… какво има?

Илейн енергично клатеше глава.

– Не става дума за това. Той беше при мен преди само десетина минути.

– Значи не го свърта на едно място.

– Вярно е, Алън. Старае се всичко да върви както трябва.

Погледите им се срещнаха. Упрекът, а може би предизвикателството остана недоизречено. Рестън метна крак върху крак.

– Илейн, всички се стараем. Този път какво е намислил добрият ни лейтенант?

Тя му обясни как Глицки дошъл при нея веднага след срещата си с Уес Фаръл, споделил най-важното – подробностите за раните от ножа, другото възможно обяснение за втората снимка, да не говорим пък за първата, дори мотивите на осведомителката Синтия Тейлър, която може би е зарязана бивша любовница на Ший.

Рестън слушаше, без да я прекъсва.

– Да-а… – каза и плесна с длани по бедрата си. Стана и повтори: – Да-а…

Протакаше. Отиде до прозореца, надникна навън, пристъпяше от крак на крак.

Илейн подхвана пак, без да отделя очи от него.

– Лейтенант Глицки ме попита дали ние… прокуратурата… бихме помислили за оттегляне на обвинението…

Рестън светкавично се извъртя.

– Не можем да направим това! – Укроти гласа си, преди да продължи: – На какво основание?

– Току-що ти обясних.

– И какво? Заради версията, предложена от адвоката на обвиняемия? Смяташ, че е достатъчно убедително?

– Алън, Глицки не е…

– Илейн, сега не говорим за Глицки. Разширен състав съдебни заседатели предяви обвинение за убийство срещу Кевин Ший, за което тази служба се е преборила преди няма и два дни, въз основа на снимка, показваща го в момента на престъплението…

– Ако…

– Никакво „ако“, Илейн. Снимката си е все същата. Смисълът й е ясен на целия свят.

– Алън, може тълкуването й да е погрешно. Лейтенант Глицки се опита да ми подскаже само това. Стигне ли се до процес…

Той вече размахваше пръст, гласът му се надигна.

– Но _именно ние_ ще се занимаваме с този процес. А не лейтенант Глицки. Ние, районната прокуратура. И не желая да слушам нищо, което дори и най-слабо противоречи на убеждението ми, че Кевин Ший е отговорен за… за тези събития.

– Добре, ами това?

Илейн се изправи, извади втората снимка от чантата си и тръгна към бюрото. Избута настрани хартиите и остави снимката.

– Е, и?…

– Направена е две-три секунди след първата. Ший подава ножа на Артър Уейд, дава му последна възможност да се отърве от въжето.

Остави Рестън да я разгледа на спокойствие, после започна да излага факт след факт другото обяснение за запечатаното на снимката – нагънатата риза, изкривеното под ъгъл въже. Всичко, към което Глицки прикова вниманието й.

Когато свърши, Рестън прехвърли няколко страници от папката и пак застана пред прозореца.

– Както виждам, Ший си е намерил добър адвокат.

– Или е невинен, а може би и едното, и другото.

Рестън тръсна глава.

– Не е невинен. – Изгледа я. – Илейн, нека си изясним това. Имаме случай, достатъчно убедителен за разширен състав съдебни заседатели. Градският надзорен съвет обяви награда за залавянето на Кевин Ший. А _лично ти_, от името на прокуратурата, публично обяви колко необоримо е обвинението. И сега идваш при мен, още в първия ми ден на тази длъжност, очакваш да се откажа от всичко ей така? От може би най-добрата възможност някак да овладеем положението в града? Това няма да стане.