Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 26 страниц)

Погледна часовника на стената – седем без двайсет – и реши, че още е рано да се обади на Уес Фаръл, което беше сред първите му задачи тази сутрин. Поне това да му се махне от главата. Имаше си доста други грижи и без тази. Даде на Фаръл достатъчно време да се разтърчи, да използва нощта, но настъпваше моментът сам да определя развитието на случая. Искаше да предизвика раздвижване, имаше и с какво да накара Кевин Ший да дойде за разговор, стига Илейн да бе убедила Рестън, а в това не се съмняваше.

Все пак, напомни си, по-добре да й се обади. Да е сигурен.

Наля чая в учудващо крехката порцеланова чашка – част от сервиза, който Фло му подари за дванайсетата годишнина от сватбата им. Дояде първото яйце, обели второто и пак потъна в документите – докарването на Лок в спешното отделение на Общинската болница, където го обявили за починал по пътя, последните микроскопски изследвания на Страут, потвърждаващи предишните му заключения за входната рана. Обезопасеното стъкло в прозореца на колата се бе напукало, без да се пръсне на парчета, така че в кожата нямаше нищо. Други доклади – за траекторията на куршума, пропуснал на сантиметри Лорета, минал напречно през колата в посока леко надолу, както се предполагаше, щом стрелецът е стоял до дясната врата. Самият куршум – калибър 25, значи Лание позна. Съвпадаше напълно с другия, изваден от мозъка на Лок. Глицки досега си позволяваше слабата надежда, че са открили пръстови отпечатъци на стъклото, следи от обувки на броните на колата. Косми или нишки. Поне нещо. Но не ги намери в докладите.

Това означаваше, че няма в ръцете си лост, с който да побутне камъка. Трябваше да се върнат в началото, значи да безпокоят Лорета, да установят откъде точно е стрелял мъжът, да възложат на някой да разпитва жителите на околните домове, отново да подхванат цялата мъчнотия с криминалистите.

И кой щеше да отдели време за всичко това?

Затвори папката и пак се озърна към часовника – още нямаше седем. Времето се влачеше, добре познат признак, че нищо не е свършил досега.

Обади се на Илейн точно на часа. Тя му каза, че новият районен прокурор Рестън не бил готов да предложи на Кевин Ший никакво споразумение. Точка по въпроса. На Ший му оставаше да се предаде на властите и към него щяха да се отнесат като към всеки друг обвинен в убийство. Или по-зле.

– Илейн, представях си, че най-важно е да приберем човека зад решетките. Поне да съобщим, че сме го задържали.

– Не съм виновна аз, Ейб. Така реши Алън Рестън. – Тя се подвоуми. – Останах с впечатлението, че не гори от желание непременно да го има в затвора.

– А къде го иска? На улицата?

Илейн изглежда се насилваше да изрече думите.

– Снощи аз… обмислях какво всъщност се стреми да постигне Алън.

– Слушам те.

– Повторих му всичко, което ти ми показа вчера, обясних му как може да се тълкува втората снимка… всичко. А той ми намекна, че може би ще е по-добре, ако Ший не успее да разкаже своята версия, ако се случи нещо, което да запази нещата, според неговия израз, „прости и ясни“.

– Какво, например?

– Е, нали разбираш, Алън не се изрази съвсем недвусмислено. Само че не дава на Ший никакъв истински мотив да се предаде, никаква причина. Поставя го в безнадеждно положение. И ако стане бъркотия, да речем, застрелят го или нещо подобно, нападне го тълпа или пък окаже съпротива при ареста…

– Да го застрелят или нещо подобно…

Това е невъзможно, каза си Глицки. Но нали досега му се струваше, че е невероятно да се случи и всичко останало от последните няколко дни. Може би Илейн тълкуваше неправилно думите на своя шеф, нямаше никакво друго обяснение на подобно безумие.

– Виж какво, веднага ли тръгваш за работа? Имаш ли нещо против да мина и да те взема с колата?

– А, няма точно сега да ходя там. Поне не веднага. – Тя се запъна. – Заради погребенията.

Глицки съвсем бе забравил. По някое време вчера информацията бе потънала в мозъка му, но тъй и не си я спомни до сутринта. Кметът бе успял с личното си послание до семействата на Артър Уейд и Кристофър Лок за обща погребална церемония (с което предотвратяваше възможността за два отделни бунта) – в катедралата „Света Дева Мария“.

Вярно, това означаваше също, че няма да има поклонение пред тленните останки на Лок в ротондата на Градската палата, но вдовицата се съгласи. За нея нямаше значение. Не и сега. Ако така можеше да облекчи малко бремето на кмета, охотно би изпълнила молбата му.

– И без това аз също искам да отида там.

Глицки имаше нужда от отговори, искаше да _притисне_ Рестън, да подуши какво ставаше. Налагаше се да прояви нахалство.

Тя се поколеба, но се съгласи и му каза къде живее.

В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.

– Много приличаш на майка си – каза той. – Май досега не съм се вглеждал.

Илейн се усмихна.

– По-дълга съм. И не толкова хубава.

Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.

– Мама ми каза за вас двамата. – Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: – Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.

– Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?

– Не.

– Добре.

– Но тя ще мине да ме вземе… – Илейн сведе поглед към ръката си, – след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.

Глицки сдържа усмивката си.

– Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.

Намести се върху ръба на едно от креслата.

Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.

– Как се справяш?

Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.

– Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.

– Защо казваш това?

Тя махна с пренебрежение към себе си.

– Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?

Глицки сви рамене.

– Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…

– Може и така да е.

– Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.

Тя разтърси глава.

– Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.

– Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.

– Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…

Глицки опря гръб в креслото.

– Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?

– Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.

– Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. – Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. – Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?

Тя посочи.

– По този коридор, влиза се през спалнята.

В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.

До леглото на Илейн?

Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.

Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.

– Все забравям, че са монтирали този ключ не където… – Едва сега забеляза, че той държи рамката. – Ох…

Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.

– Да, аз и Крис…

– Някой друг знае ли?

Тя кимна.

– Майка ми. Трябваше да й кажа.

Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.

– Време е вече да поема към центъра.

Илейн вдиша дълбоко.

– Не знам дали…

– Ти, аз и майка ти – натърти Глицки. – И никой друг. Всичко спира дотук.

Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.

– Трябва да поговорим.

Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята:

– Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Всякакъв шум наоколо замря.

– И си напълно прав – продължи да гърми гласът на шефа, – че трябва да поговорим. САМО ЧЕ АЗ ТЕ ПОВИКАХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОТНОВО ПИТАМ, ЛЕЙТЕНАНТ, ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?

Глицки не бе дъвкан така от началството, още откакто завърши полицейската академия. Сега се стъписа.

– Да, сър. Съжалявам, сър.

Ригби, с лице на булдог под късата прическа на морски пехотинец, се вписваше идеално в представите за полицейски шеф. Опари с поглед подчинените си.

– Я ме чуйте, хора – затътна мощно, – ние с лейтенанта имаме нужда от пет минути спокойствие. Нито повече, нито по-малко.

Двамата изчакаха стаята да се опразни – Глицки в стойка „мирно“, Ригби наглед на косъм от мозъчен удар, но все пак се сдържаше.

– Къде беше досега, мътните те взели?

– По кое време, сър?

– Докато опитвах да се свържа с тебе, лейтенант. Получи ли съобщението ми? И разбра ли, че е спешно?

– Да, сър, снощи.

– Е, и?

– Незабавно се обадих, сър. Нямаше никой.

– Невъзможно. Кога точно се обади?

– Не съм съвсем сигурен… към единайсет вечерта.

Шефът поотпусна раменете си, намали напъна в гласа.

– Проклятие, Ейб, какви са тези глупости? – Глицки чакаше. – Помниш ли за какво си бъбрихме вчера с новия ни районен прокурор? Когато поискахме от тебе да не се бъркаш във вътрешните работи на прокуратурата?

– Да, сър. Но това не беше…

– А само час по-късно ти вече натрапваш на Илейн Уейджър доводи за _невинността_ на Кевин Ший, тя пък опитва да внуши същото на Рестън?

– Не е…

– Не ме интересува какво ще ми кажеш, разбра ли? Разчитам на тебе. Ръководиш един от отделите ми и допреди последната седмица се справяше страхотно с работата. Ти разследваш убийства. И не защитаваш никого от обвинения. Не ти ли е ясно? Всъщност, от тебе не се искат никакви доводи в ничия полза. Не си юрист. Не преговаряш за споразумения. Ти арестуваш хора. Точка. Край! Мамка му!

Ригби разхлаби яката си и вдиша рязко. Глицки направи крачка към него, но шефът го спря с вдигната ръка.

– Добре съм, по дяволите, но вече ми дойде до гуша. – Тежкото дишане се изравни, гласът му отново стана сдържан. – Обещах на господин Рестън да се погрижа за изглаждането на острите ръбове и ето какво ще направя – ти вече _не се занимаваш_ с Кевин Ший. Няма да разследваш нищо, свързано с тълпата и саморазправата. ФБР пое случая под федерална юрисдикция като нарушение на граждански права.

– В убийство?

– Точно така, в убийството, лишило Артър Уейд от гражданските му права…

– Но то е и в нашата юрисдикция, независимо от…

– Лейтенант, ти чуваш ли ме или искаш да ми предадеш служебната си значка?

Глицки почти си прехапа езика.

– Да, сър, чувам ви.

– Тогава си свободен. Благодаря, че се отби.

Ригби веднага заби поглед в струпаните на бюрото му хартии. Глицки се обърна, тръгна към вратата, отвори я и с отсечена стъпка мина през внезапно смълчалата се групичка в преддверието.

54.

Градската управа нямаше кой знае какъв избор с погребенията. Никому не би хрумнало да предложи на опечалената вдовица на Артър Уейд да отложи полагането на тялото му в осветена земя, в името на спокойствието и реда. Тя не възрази срещу идеята на кмета за „погребение на мъчениците“.

Артър Уейд беше набожен католик и вече уредиха голямата литургия да бъде отслужена не в енорийската му църква „Света Екатерина“, а в катедралата „Света Дева Мария“, на същата улица „Гиъри“, където малко по-нататък, доскоро се намираше и „Пещерата“.

Негово преосвещенство Джеймс Флаерти, архиепископ на Сан Франциско, отначало имаше намерение лично да отслужи литургията, но не след дълго бе въвлечен в злобни пререкания с Филип Мохандас, Надзорния съвет, канцеларията на кмета и Националния съвет на църквите.

Тези преговори и увещания доведоха до пълна промяна в замисъла за църковната служба, която щяха да водят трима цветнокожи свещеници от различни изповедания (някак изглеждаше по-подходящо за случая), двама от които пристигнаха със самолет – жената от Филаделфия, а мъжът от Кения, а разходите им бяха поети от извънбюджетна сметка на кметството.

В девет и половина на ясното и спокойно утро, половин час преди началото на литургията, голямата колкото футболно игрище площадка пред катедралата вече се запълваше с добре облечени хора, предимно афроамериканци, прииждащи на групи от пет до петнайсет човека.

Вратата на лимузината се отвори и сенаторката Лорета Уейджър неволно протегна ръка, за да скрие дъщеря си от погледите на любопитните, струпали се около затъмнените прозорци на колата. По пътя към апартамента на Илейн, после и дотук, лимузината мина край немалко бронирани коли по кварталните улички, откъдето трябваше да се провира, за да стигне до целта си.

Илейн излезе първа, последвана от майка си. По площада патрулираше пеша и конна полиция. Горе обикаляха два хеликоптера, достатъчно ниско, за да дразнят с шума си.

Лорета непреклонно отпъди глутницата репортери. Не беше време за коментари и изявления. Тя и нейната дъщеря бяха дошли тук, за да отдадат последна почит на двама мъченици. Лорета спомена, че журналистите биха запълнили по-уместно времето си, ако оставят микрофоните, влязат в църквата и се помолят за бъдещето на този град и на великата си страна. За нейно изумление, двама-трима наистина кимнаха, оставиха помощниците си да се занимават с апаратурата и тръгнаха след нея към катедралата.

Хванати под ръка, майка и дъщеря пресякоха бетонната площадка заедно с множеството. Във високата съвременна катедрала отекваха псалмите, изпълнявани от негърски хор – според Лорета, чудесно, подходящо хрумване. По лицето на Илейн се стичаха сълзи. Двата ковчега бяха поставени пред олтара, тя и Илейн отидоха там, коленичиха и сведоха глави в молитва.

Илейн се вмъкна в отделените с червен шнур редици, но Лорета остана още малко. Застана пред предните пейки и протегна ръка на Маргарет Лок, седнала заедно с четирите си деца, юноши със зашеметени, безизразни лица.

Вдовицата на Лок стана и двете жени се прегърнаха.

– Маргарет, ако мога да направя нещо за вас…

Мина от другата страна на централния проход и се поколеба за миг. Тук седяха десетина опечалени – предположи, че са родителите, братята и сестрите на Артър Уейд, заедно със семейството на вдовицата. Веднага позна коя е Карин Уейд. Привлекателната млада жена не позволяваше в поведението й да проличи нищо, освен стоманено самообладание. Гледаше право напред, до нея седяха току-що проходилите близначки. Лорета отиде при нея.

– Госпожо Уейд, искам само да ви кажа, че ужасно съжалявам за сполетялата ви трагедия. Знам, че това не е утеха за вас. Не и в такъв момент. Но ако имате нужда от нещо, ако смятате, че мога да ви бъда полезна…

Но изглежда, все пак имаше значение. Поне малко. С учудваща сила в гласа си, Карин Уейд й благодари, представи й близначките Бренда и Ашли, след това майката и бащата на Уейд, които стиснаха ръката й.

Лорета се озърна към дъщеря си, седнала сковано до Алън Рестън, вероятно влязъл преди малко. Пред тях, готов да понесе неприязънта на тълпата, беше кметът Конрад Ейкън със съпругата си. Длъжен беше да дойде, каза си Лорета, и му прави чест, че е тук.

На същия ред от другата страна се бяха настанили Филип Мохандас и двамата му телохранители.

Лорета още се чудеше какво да прави с последния призив на Мохандас към повече действия, с мирното му шествие на другия ден, със словесните му атаки срещу Арт Драйсдейл, с искането му да бъде освободен Джеръм Рийз. Но изтръгне ли веднъж от изпълнителната власт документите за „Хънтърс Пойнт“, тя ще си е осигурила политическата подкрепа за следващите избори и дори Мохандас да се изложи и да не оправдае доверието на обществото с управлението на този проект, грешката няма да е нейна. Ще е направила, каквото зависи от нея. Ще е предложила помощта си на неговите хора. Има приятели, които за разлика от Филип няма да се дърпат от дванайсет милиона долара годишно. И ще й бъдат значително по-благодарни.

Всъщност, в известен смисъл за нея беше облекчение да научи за последната приумица на Мохандас. Неговите немногочислени, но гласовити привърженици вероятно трудно се поддаваха на контрол. Явно бе си внушил, че може да я заобиколи и пак да сложи ръка на „Хънтърс Пойнт“ Е, добре… тя вече настани Алън Рестън на нужното място. _В това_ беше смисълът на сделката. Филип Мохандас, ще не ще, ще проумее какво означава властта и току-виж се досети какви облаги би могъл да извлече за себе си и своите хора.

А засега нека си направи шествието. Нека още малко разбуни духовете, стига да задържи Кевин Ший в центъра на вниманието. Поне на пръв поглед, стратегията на Филип бе насочена точно към това. Значи и Лорета щеше да получи, каквото искаше, все в името на междурасовата хармония.

Разбира се, окажеше ли се, че Ший е неподходящ за символ на гнева, в какъвто го превърна тя, и ако този факт се разкриеше твърде скоро, всичко можеше да се обърне срещу нея. Бе толкова убедена във вината на Ший, изгради плановете си изцяло върху тази основа, но вече чуваше това-онова от Алън Рестън, от Илейн, даже от Ейб…

Значи тези неща просто не биваше да се разчуят, най-малко докато уреди всичко около „Хънтърс Пойнт“. Е, правдата може и да не възтържествува веднага. Пък и тя още не бе чула за убедително доказателство, че Кевин Ший е невинен. Нямаше спор, за нея беше по-добре той да се окаже виновен. Иначе и в най-добрия случай всички биха сметнали, че самата Лорета твърде прибързано е заела страна в случая. Какви неспокойни времена…

Кимна вежливо на Мохандас, още веднъж стисна ръката на Карин Уейд и се върна при Илейн, точно когато тримата свещеници излязоха, за да започнат опелото.

55.

Твърде разярен, за да се върне в отдела – опасяваше се, че най-малко ще потроши нещо служебно, ще метне стол през прозореца или кой знае какво още – Глицки слезе по вътрешната стълба към фоайето на Палатата.

Мина по същата покрита пътека, където предната нощ Джон Страут го упрекна за небрежността в разследването на смъртта на Крис Лок и реши да се поразходи из града.

Наистина предизвикваше съдбата – зави по Шеста улица, където само на една пресечка от Палатата можеха да заколят човек за джобни пари. Пъхнал ръце в джобовете, той наежено мина през квартала, взираше се в очите на всеки срещнат, мълчаливо ги предизвикваше да си опитат късмета, ако смеят. Тъкмо беше в настроение за малко пердах.

Краката му го отведоха чак до края на Маркет Стрийт и дотогава се успокои достатъчно, за да изпие още една чаша чай, седнал на оградата над лениво плискащата се вода до пристана на ферибота.

Сети се, че тъкмо има време да навести надзорника Райтсън. Струваше му се, че в момента е единствената постъпка, която не би го замесила по някакъв начин с Кевин Ший и работата на отдела.

Научи по телефона от сътрудника му, че Райтсън има голямо желание да се срещнат и ако тази сутрин неочаквано се е отворила пролука в заетостта на лейтенант Глицки, това е чудесно. Членът на Надзорния съвет щял да го приеме точно в десет часа.

Глицки познаваше работата на Надзорния съвет само по мръснички слухове и политическата карикатура от „Сан Франциско Кроникъл“, висяла на колоната в отдела пет години. Изобразяваше входа към покоите на надзорниците, с изписан над вратата девиз „Не ще позволим на действителността да смути мислите ни“.

Но пък „безпризорниците“ одобряваха размера на заплатата на Глицки. По-точно – одобряваха бюджета на града и възнагражденията на неговите служители, затова не си струваше човек с лека ръка да ги настройва срещу себе си, а сред членовете на Съвета, Райтсън се славеше като „силата в сянка“. На шейсет и две години, бе се навъртал из коридорите на Градската палата почти двайсетина от тях. Глицки знаеше, че надзорниците получаваха само по двайсет и четири хиляди долара годишно. А преди петнайсетина години се задоволяваха със символичната заплата от шестстотин долара месечно. И все пак Райтсън, произхождащ от средната класа, разчитащ на тези мизерни пари през по-голямата част от живота си като зрял човек, в момента беше изключително богат. Ейб получаваше несравнимо по-голяма заплата, но си оставаше роб на твърде дългия работен ден.

Докато предъвкваше наум трудно обяснимите подробности, изобщо не успя да си оправи настроението, преди да влезе в преддверието към кабинета на Райтсън, точно в десет часа.

Административният помощник на надзорника носеше костюм, шит по поръчка. Гравираната табела на бюрото му съобщаваше, че се казва Никълъс Байндър. (Глицки ръководеше отдел, но никъде не висеше гравирана метална плочка с името и длъжността му.) Ако Никълъс се бе явявал наравно с останалите кандидати на изпитите за градски служители, значи сериозно бяха повдигнали минималните изисквания за представителност. Изглежда пак нечий братовчед бе подръпнал конците.

– Лейтенант, господин Райтсън ще ви приеме съвсем скоро.

Глицки чакаше. Никълъс отново се зае с компютъра си, понякога вдигаше слушалката на телефона, записваше си по нещо. Нима навън имаше безредици? Нима градът бе на път да се разпадне? Тук не личеше. Ейб погледна часовника и се прокашля. Десет часа и девет минути.

– Лейтенант, искате ли да ви поръчам нещо?

И последните остатъци от търпението на Глицки се изпариха.

– Бихте могъл да ми отворите ей тази врата до десет и четвърт. Какво ще кажете за предложението ми?

Никълъс опита с жест от типа: „Какво мога да направя?“, но избра неподходящ момент.

– Знаете ли, спазвам неизменно правилото си да чакам най-много по петнайсет минути и или ще вляза да говоря с господин Райтсън до шест минути, или ще трябва да отложим срещата за друг път.

– Моля?

– Беше точно за десет, нали?

– Точно така.

– Добре, значи чакам до десет и петнайсет.

Никълъс изглежда се увери, че лейтенантът не го поднася, защото стана, прекоси преддверието, почука и се скри зад дебелата врата от тъмно дърво, водеща към кабинета на Райтсън.

– Лейтенант Глицки, много съжалявам, че ви накарах да чакате – Райтсън му протегна ръка, още преди да доближи.

– Отплеснах се в един от онези безкрайни сериозни разговори и загубих представа за времето. Заповядайте, заповядайте. Да ви донесе ли Никълъс нещо освежително?

– Не, няма нужда.

Глицки стисна ръката му и измери човека пред себе си с поглед. Висок около и метър седемдесет и пет, малко над осемдесет килограма, почти плешив, с пронизващи сиво-сини очи.

Влязоха в огромно, елегантно обзаведено помещение, което по нищо не приличаше на стаята, където Ейб си вършеше работата. През идеално чистите стъкла на прозорците (как ли постигаха _това_?) се откриваше изглед към просторния парк пред Общинския център, сега превърнат в палатков лагер. Но обикновено от тези прозорци се виждаха полянки, подрязани храсти, фонтани, цъфнали вишни и круши. С това лице Сан Франциско се представяше на света и то беше наистина прекрасно, като че смирено положено в нозете на Грег Райтсън.

Той не се насочи към бюрото си, както очакваше Глицки, а тръгна към дивана и двете кресла около масичка от полирано дърво над южноамерикански килим. Глицки потъна в едното кресло и Райтсън го подхвана на секундата.

– Благодаря, че отделихте време да поговорим. Както вече ви е известно, тази година сме изправени пред някои трудни решения относно градския бюджет, а в миналото вече бяхме принудени да поорежем разходите, да стопим малко тлъстинки, образно казано, в някои жизненонеобходими служби… например, в полицейското управление.

В тона на надзорника не се долавяше никаква ирония, макар и да имаше изобилни поводи за това. Членовете на Съвета току-що бяха гласували увеличение на наградата за залавяне на Кевин Ший с двеста хиляди долара, а Райтсън избра точно този момент да обсъжда бюджета на полицията? (При това Глицки дори не бе чул за онези дванадесет и половина хиляди долара, похарчени за превоза и настаняването на свещениците, извършващи в момента заупокойната служба.)

Глицки се подвоуми дали да не спомене на Райтсън за липсващата врата в отдела, но реши да се държи сериозно.

– Не останаха тлъстинки. В Съдебната палата всичко вече е доста кльощаво – отбеляза той.

Райтсън кимна. Наведе се напред и сплете пръсти пред коленете си.

– Е, след тези бунтове се създава впечатлението, че Сан Франциско сега не е особено безопасен град и според мен, отваря ни се добра възможност. Ще успеем да пренасочим още малко средства за полицейските отдели.

Глицки седеше напрегнато в креслото, слушаше и преглъщаше репликите, с които би прекъснал потока глупости от устата на всеки друг. Чудеше се какво прави тук. Най-после Райтсън остана без дъх.

– … и затова прецених, че е подходящо да поговоря с всеки от ръководителите на отдели.

– Ясно.

– Бих искал да знам от какво се нуждаете в действителност, за да си вършите работата.

– Не е трудно да научите.

Но ако Райтсън имаше нужда от конкретни примери как недостигът на пари спъваше разследванията, Глицки нямаше да млъкне до Коледа.

Райтсън доволно се тупна по коленете.

– Добре. Бихме могли да започнем с липсата на достатъчно хора в отдел „Убийства“. Можех и сам да проверя какво е положението, но…

– Какво имате предвид?

– Нали разбирате – колко хора сте, от какви народности, какво е съотношението на половете… – Схвана намека в погледа на Глицки и продължи припряно: – Лейтенант, точно това може да развърже кесията. Ясно ви е.

– Аз пък си представях, че имаме нужда от още средства, за да подобрим работата при сегашния си състав.

Райтсън махна небрежно.

– О, естествено, и този проблем е наболял, но да бъдем реалисти. Имате най-сериозен шанс да придърпате още пари, ако вземете още хора. Изведнъж ви качват и режийните, после хоп – остават ви пари и за нова кафе машина.

– Нова кафе машина ли? А какао ще кажете за лаборатория, която да работи и в почивните дни? Или да ни се плаща за извънреден труд, вместо да трупаме допълнителен отпуск? Например, момчетата ми да получават пари, когато остават до среднощ да си пишат докладите?

Райтсън вече клатеше глава.

– Не, не. Тоест, всичко това е важно, не ме разбирайте неправилно, но никой няма да гласува за отпускане на допълнителни суми при такива основания. Не е толкова лъскаво, нали разбирате?

– Май не разбирам.

– Добре, разкажете ми за вашия отдел и аз ще ви обясня от какво имате нужда.

Глицки го запозна накратко – дванайсет инспектори, до един мъже, четирима от тях афроамериканци, двама вероятно щяха да минат за испаноезични.

– Би трябвало да сте съвсем сигурен за тези подробности – укори го Райтсън, – във ваш интерес е. А жени?

– Не, при нас не работят жени.

– Някой с азиатски произход?

– Никой.

– Хомосексуалисти?

– Съмнявам се… всъщност не съм се питал. Има ли значение?

– А коренни жители на страната?

– Не съм чувал в града и окръга да има значителен процент индианци.

Райтсън му намигна съзаклятнически.

– Ще ви вкараме в добра форма. Имате нужда най-малко от трима, дори петима нови инспектори.

Глицки рязко се изправи в креслото.

– Господин Райтсън, имаме нужда не от нови инспектори, а от сериозна подкрепа.

– Е, да, но подкрепа няма да получите, лейтенант. Би било добре да проявите повече сговорчивост…

– Всъщност, това не се ли отнася за цялото полицейско управление?…

– Ами да, поначало е така, но аз споделих идеята си с вашия шеф Ригби и той я одобри. – Райтсън очевидно се гордееше до пръсване с ролята си. – Вижте какво, полицията има нужда от пари и само по този начин ще ги получите. С малцинствените квоти – разбира се, не ги наричаме така – показваме, че вече всеки отдел, а не само управлението като цяло, се съобразява с реалностите.

– Но отдел „Убийства“ е… така да се каже, върха на пирамидата. Не можете просто да напъхате още хора в отдела и да ги направите инспектори, за да попълните някакви квоти…

Очите на Райтсън блестяха, бузите му се зачервиха.

– Лейтенант, в кой свят живеете? Тук е Сан Франциско. Точно така ще направим.

– Но…

– Лично вие би трябвало да сте особено доволен…

Глицки усещаше, че белегът на устните му е побелял от изпънатите му нерви. _Лично той_ трябвало да е особено доволен… защото в очите на Райтсън беше чернокож. Не искаше да излива гнева си върху Райтсън. Не искаше да стига до свада. Не и тази сутрин. Не и с този тънък, чуплив лед, по който ходеше. Може би Райтсън е прав – изостанал е от живота и трябва охотно да смъкне стандартите за приемане на нови хора в отдела…

Но не успя да се възпре.

– В момента ще съм особено доволен да се издрайфам – каза Глицки.

Ето какво излезе от двете най-важни съобщения, които снощи остави по средата на бюрото си – спешното повикване от Ригби и двете покани от Грег Райтсън. Глицки размаха служебната си значка пред патрулна кола, щом излезе от Градската палата и си изпроси да го повозят до Съдебната.

Толкова Палати, а никъде не се чувства на мястото си.

Ригби му натърти, че вече не се занимава с Кевин Ший, но Глицки поразмисли и стигна до извода, че не е получил изрично указание да не контролира с какво се занимават неговите бойци. Дали Ригби съзнателно си пазеше задника, в случай, че Глицки тресне на масата нещо съвсем неочаквано? Това тълкуване на шефската заповед поне даваше на Ейб някакъв довод, ако се наложи да застане пред Градската комисия за полицията.

След десетина минути вече беше в отдела, а срещу него седеше не по-малко разяреният Карл Грифин, стига такова нещо да беше възможно. Отпред на ризата си инспекторът имаше лепкаво на вид червено петно. Или остатък от кифличка с конфитюр, или се бе одраскал, без да забележи.