Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 26 страниц)

Глицки реши да кара точно по правилата, както се провеждаха разпити при разследване на убийство. Седеше срещу Уестбърг до проядена дървена маса, между тях беше включеният касетофон. Първо прекара Уестбърг през стандартните въпроси, за да опише накратко събитията, които фотографът твърдеше, че е видял снощи. Стигнаха до същината:

Въпрос: Значи тълпата крещеше: „Дърпай, дърпай!“ или нещо подобно. Какво се случи после?

Отговор: Ами, онзи мъж дърпаше обесения, увисна на него, както си е на снимката.

В: Значи дърпаше обесения, дърпаше го надолу?

О: Да.

В: Как разбрахте, че правеше точно това?

О: (Пауза.) Беше очевидно.

В: Чуйте добре въпроса ми, господин Уестбърг. Защо беше очевидно? Погледнете тази снимка. (Глицки бе донесъл в стаята късното сутрешно издание на „Сан Франциско Кроникъл“.) С едната си ръка мъжът е обхванал жертвата, с другата протяга нагоре предмет, който на пръв поглед е нож.

О: _Беше_ нож. Посягаше към гърлото на чернокожия.

В: Добре. А после?

О. Какво после?

В: Какво се случи после?

О: Направих снимките. Две.

В: С кратка пауза помежду им?

О: Да.

В: Проявихте ли и другата?

О: Разбира се. Проявих и двете вкъщи. Но втората не се оказа толкова добра.

В: Искате да кажете, че не беше толкова драматична или че имаше технически дефект – нефокусирана, тъмна или нещо друго?

О: А, нямаше технически дефекти. Само че я направих две секунди след другата. Почти същата, но не е толкова добра.

В: Добре, да продължим. След като заснехте кадрите, какво направихте?

О: Побягнах. Онези в тълпата малко се ядосаха от светкавицата. Двама-трима понечиха да ме хванат. Казах си, че ще ми строшат и апарата, и главата, затова избягах.

В: Значи използвахте светкавица?

О: Как иначе. Беше на сянка, малко след залез.

В: И общо колко време бяхте свидетел на ставащото?

О: Не знам. Минута, минута и половина. Горе-долу толкова. Беше много страшно, истинска лудост.

В: А преди да направите снимките, забелязахте ли мъжа, който според вас е дърпал надолу жертвата?

О: Той _наистина_ дърпаше жертвата. Вижте какво, и онази млада дама долу ми каза същото. Каза да се придържам към показанията си. Аз пък си мислех, че заедно си вършите работата.

В: Коя дама долу? Госпожица Уейджър ли?

О: Ами, да, тя беше.

В: Значи ви каза да се придържате към показанията си? Какви показания?

О: Ами, че е дърпал надолу…

В: Е, само показания ли са или точно това се случи?

О: (Пауза.) Така беше. Това видях. И на снимката личи съвсем ясно – погледнете!

В: (Пауза.) Ако държеше с две ръце обесения и беше увиснал на него, с отделени от тротоара крака… но вие казахте, че сте го _видял_ да дърпа надолу? Това ли са показанията ви?

О: Че какво друго можеше да е? Нали беше от същата тълпа… (Пауза.) Да, това са показанията ми.

15.

Мелъни плачеше.

– Синди им е казала.

– Мелъни, _какво_ им е казала Синди?

– Кой си.

– _Какво?_ Но защо? Защо го е направила? – Само че знаеше. – А как тя?…

– Кевин, аз й се обадих. Ох, Боже! Имах нужда от някой, толкова зле се чувствах, Кевин. Поне с някой исках да поговоря…

– Сто пъти съм ти казвал, че Синди не ти е приятелка. – Реши, че е глупаво да продължават спора. – Все едно, благодаря, че ме предупреди…

– Кевин, недей…

– Недей ли! _Ти_ ли ще ми казваш…

Тя плачеше. Кевин още я харесваше, не искаше да я наранява, но да направи такова нещо…

– Кевин, съжалявам. Обичам те, още те обичам и искам да ти помогна. Можеш да останеш при мен…

– Мелъни, а защо трябва да се преместя при теб?

– Синди им е казала къде живееш…

Той дръпна слушалката от ухото си и я погледна. Твърде много му се събра.

Проклета да е тази Синди! Кевин, ето до какво те докара тоя твой кожен пирон. Единствената нощ с нея (още не беше тръгнал с Мелъни) полека се превръщаше в най-кошмарната грешка на живота му. Най-обикновена забивка за една вечер, нищо подобно на връзката му с Мелъни.

Пусна слушалката до апарата, отиде да погледне през прозореца. Излезе на аварийната стълба и се помъкна нагоре по железните стъпала, придържаше се със здравата ръка. Излезе на покрива. Ама че жега. Нали уж в Сан Франциско _никога_ не напичаше толкова.

В главата му туптеше. Дължеше се само отчасти на махмурлука. Носеше стари дънки „501“, маратонки, фланела с емблемата на университета. Присви се и стигна до предния ръб на сградата. Надникна надолу към Грийн Стрийт. Две черно-бели полицейски коли бяха спрели до тротоара, до тях четирима мъже разговаряха.

Отново го обзе странно недоверие. Не беше възможно. Да пукне тая Синди. Нали казват – каквото си надробиш…

Полицаите се разделиха. Двама тръгнаха към предния вход, другите заобиколиха от двете страни на къщата. Обкръжаваха го.

16.

Глицки съзнаваше, че едва се крепи на ръба. Лош признак. Седеше зад бюрото, дъвчеше бучки лед и със зъл поглед отпъждаше всички възможни натрапници, още щом надникнеха през празната рамка на вратата.

Признаваше си, че не се държи като професионалист. Използваше този безмълвен език на тялото, когато бе сержант и искаше да помисли на спокойствие, но сега беше шеф и подобно поведение малко намирисваше на пъчене…

Ами да го набутам на всички, каза си накрая. Главоболията се трупаха твърде бързо (очакваше това), както ставаше винаги при извънредните натоварвания, само че още не можеше да предвиди откъде и какъв удар ще му се стовари. Подозираше отговора – отвсякъде, много болезнено.

Може би се дължеше на недоспиването от снощи или пък биоритмите му бяха в лоша фаза. Айзък, Фло, жените с фамилия Уейджър. С всеки нов обрат нещата тръгваха все по-накриво и вече полагаше усилия, за да се владее.

Патрулните полицаи не успяха да арестуват Кевин Ший. Заподозреният бил изчезнал, когато отишли в апартамента му. Побързал да се махне. Домоуправителят бил готов да помогне, отключил им и намерили отворен прозорец откъм задната стена на сградата. На масичката в хола имало полупразна чаша с още топло кафе. Телевизорът бил включен. Слушалката на телефона била захвърлена на леглото. Очевидно, някой бе предупредил Ший и минутите му бяха стигнали да офейка.

Глицки се вкисваше още повече от разпита на Пол Уестбърг. Остана с впечатлението, че раздумката с Илейн Уейджър е повлияла на показанията му. Имаше и по-сериозен проблем, заради който реши да посети началника си Дан Ригби сутринта – районната прокуратура, вероятно насъскана от сенаторката Лорета Уейджър, видимо се насочваше към политическо решение на случая, а това предвещаваше проблеми, с които Глицки нямаше никакво желание да се разправя. Вече пробутваха дело срещу Кевин Ший, в което нямаше място дори за предположението, че може и да е невинен.

Е, и самият Глицки не смяташе Ший за невинен според известните досега факти. Но винаги се притесняваше от кроежи, намекващи за лов на вещици, а подсказаното от Илейн Уейджър (и реакцията на Пол Уестбърг) намирисваха точно на това.

Явно властите бяха решили, че Кевин Ший е закоравял бял расист и че пъхането му в лапите на тълпата е най-добрият отговор на сложните въпроси, с които се сблъскаха. Глицки мразеше този подход.

От собствен опит се убеди, че въпреки стремежа на бюрократите в цялата страна да се съобразяват с расовото разнообразие и да пробутват представата, че има напредък към единение и расова хармония, разделението се задълбочава. Глицки прекарваше достатъчно време на улицата, за да не се съмнява в това.

В действителност расизмът беше навсякъде – уж просветените бели служители в Палатата наричаха на майтап черните „канадци“, а чернокожите родители на децата от училищата, където учеха и неговите синове, не им позволяваха да играят с белите си съученици.

На пръв поглед всичко беше наред. Хората почти винаги се държаха любезно, прилично, дружелюбно. Вече ставаше старомодно дори да признаеш колко бездънен е проблемът, а в Сан Франциско е истинско престъпление да не се съобразяваш с новите повеи. Расовият въпрос ли? Моля ви, това нали го оправихме още през шейсетте години? По-добре да се престорим, че изобщо го няма. А и в Сан Франциско не е наболял. Днес всеки приема всеки друг такъв, какъвто е. Живеем в последното десетилетие на века. Справили сме се с трудностите преди много години. Я се огледайте.

И изведнъж, в една лятна вечер, линчуват чернокож на име Артър Уейд.

А Глицки бе принуден да признае главната причина да седи тук и да хруска ледени кубчета – въплътена в човека, наричащ проблема „болест на системата“, Филип Мохандас, който стъпкваше и последната искрица надежда за разбирателство, защото отиваше прекалено далече. А би могъл да направи много по-разумни неща. Да покаже чувство за мярка. Да призове към сдържаност. Да убеждава.

Мохандас знаеше, че в близките дни никой нямаше да арестува афроамерикански водач, дори да се изсили. Посветил се бе на делото и се превръщаше в жертва на собствената си ярост. Какво означават овехтелите закони, ако имаш такива сериозни подбуди да действаш?

Глицки страшно се дразнеше, когато самозваните лидери на всички чернокожи се поддаваха на изкушението и само затвърждаваха недоверието на белите (По дяволите, наполовина белият Глицки също се чувстваше така!) към стремежите на чернокожите и желанието им да спазват законите.

Сега Мохандас призоваваше към саморазправа, допускаха той да плещи глупости от все сърце. Но самото му присъствие, словоизлиянията му, опасно накланяха везните. Глицки не вярваше, че трябва да го оставят още повече да възпалява съзнанието на хората, но изглежда никой друг не беше склонен да прекрати това. Ей, имаме свобода на словото. Да бе, ама какво става, ако някой кресне „Пожар!“ в претъпкано кино? Глицки охотно би се заел с това – смяташе, че може да подхвърли на Мохандас идейки, над които онзи да се замисли. Но не му влизаше в работата. Беше длъжен да разследва убийства. Останалото беше политика.

Но и тези прояви на здравомислието не оправяха настроението му. Пак си дъвчеше леда и зяпаше вторачено стената.

Телефонът в кабинета звънна. И понеже обажданията приемаше същият човек, който спираше посетителите на вратата – тоест никой – сам вдигна слушалката и по-неприязнено от друг път изтърси:

– Глицки, отдел „Убийства“.

Мълчание. Почти недоловима въздишка.

– Ейб Глицки.

Вероятно си въобразяваше, но в гласа й звучеше облекчение, като че с големи усилия е пробила плътна преграда. Разбира се, мигновено позна този глас.

– Лорета?…

– И една дума ми стига. Все така си говориш.

Още зашеметен от прилива на адреналин в кръвта, Глицки отвърна:

– Не, доста по-различен съм от преди. Сигурно ще се учудиш.

Прозвуча по-враждебно, отколкото се чувстваше, но думите изскочиха сами, може би по-близо до истината от мислите…

– Но, да, разбира се. – Пак гърлената, дълбока въздишка. – Вече всички сме други, Ейб, променихме се. Но дълбоко в душата си сме все същите.

Не би могъл и да измисли по-чудновато начало на разговор с бившата си любовница, сега сенаторка на Съединените щати. Сякаш са се виждали (и не само са се гледали) преди два-три дни.

Сграбчи пластмасовата чаша и допи ледената вода, за да се опомни, после попита какво би могъл да направи за нея. Предполагаше, че е свързано с Илейн.

– Току-що бях при кмета – заговори тя. – И когато спомена… нали разбираш, малцина се казват Ейб Глицки…

– Телефонът ми е в указателя, Лорета, открай време.

Тя като че се поколеба, после продължи, все едно не е чула.

– Но Конрад каза нещо за тебе… Вече си лейтенант…

Нервите на Глицки се изопнаха още малко – Лорета просто опипваше почвата, за да задоволи любопитството си, но нямаше намерение да й помага.

– И ти реши да се обадиш, за да чуеш какво става напоследък?

Сега колебанието пролича.

– Още ми се сърдиш, нали? След толкова години.

– Лорета, за нищо не ти се сърдя…

– Говоря за онова, което направих.

– Още не съм сигурен дали знам какво направи, нито пък защо го направи. Но не бих казал, че много ме е мъчило, да речем, през последните двайсетина години. Имам семейство…

Гласът му затихна.

– Стана ми мъчно, когато чух за жена ти…

Глицки се вкопчи в слушалката. Наложи си да отпусне и свие пръстите си. Един от инспекторите – Карл Грифин, почука на рамката и Глицки го отпрати с махване на ръката.

– Ейб, изведнъж ми се прииска да ти чуя гласа. Да разбера добре ли си, как ти върви. Толкова ли е странно?

Не отговори. Чу как тя си пое дъх.

– Добре, Ейб. Извинявай, че ти досадих.

Щеше да прекъсне връзката. Но той не искаше да я отреже така. Трябваше да…

– Лорета!

Но линията вече даваше свободно.

17.

Кевин Ший не искаше да мисли за скока до покрива на съседната къща. Наглед ги деляха два-три метра, но му се сториха пет-шест. Някой ден трябваше да се качи на покрива, за да премери. Непременно. Не му се искаше и да си представя колко метра щеше да падне при несполука. Предостатъчно.

За късмет, отсрещният покрив беше плосък и с ниска оградка, също като неговия. Скочи, претърколи се върху наранената си ръка и болезнено чувствителни ребра, после се примъкна до оградката и легна зад нея, в широката сенчеста ивица, хвърлена от косите лъчи на утринното слънце. Чу полицаите да се качват на покрива, откъдето току-що се махна. След малко ги чу да слизат.

Минаха безкрайни десет минути, преди да рискува поглед надолу. Чудесно, наистина си бяха отишли. Изглежда беше в безопасност. Поне относително.

Вратата към стълбището не беше заключена и Ший изкуцука четирите етажа до улицата, без да срещне никого. По Грийн Стрийт не се виждаха полицейски коли. И тротоарите бяха пусти. Зави надясно и се отдалечи от апартамента си с най-нормалната походка, която му бе по силите.

Ший отрасна в предградията на Хюстън, завърши университета „Райс“, получи си бакалавърската диплома по икономика с намерението да поеме някаква мениджърска работа във фирмата на баща си.

Девическото име на майка му беше Жанин Робитей, от нюорлианския род Робитей. Тя имаше съответните пищни форми на южняшка красавица и се отличаваше с пристрастието към прическа тип „пчелен кошер“, отдавна излязла от мода. Но видеше ли я такава, никой не се сещаше за модата – с тежките вълни тъмна коса, вдигнати над почти съвършените очертания на лицето, винаги привидно по-висока от съпруга си Дениъл.

Баща му, Дениъл Ший, притежаваше заедно с Фред Бронин „Флекситек“, фирма за спортни принадлежности, като ръкавици за бейзбол и голф, ластични и ортопедични превръзки и бандажи. Също и малки топки от твърд каучук („флекситки“), стискането на които развиваше силата на ръката.

Кевин беше на двайсет и две години, току-що излюпил се дипломант, когато един следобед Дениъл се върна твърде рано от продължително търговско пътуване и завари хубавата си жена Жанин в леглото с най-добрия му приятел и съдружник в бизнеса Фред Бронин.

Като добро старо тексаско момче, Дениъл сигурно трябваше да се хвърли към най-близката пушка и да простреля двойката. Обаче той излъга очакванията им. Бащата на Кевин винаги таеше несигурност в душата си, беше особено склонен да изпада в униние. Въпреки че отгледа чудесно семейство (двама сина и дъщеря) и фирмата вървеше добре, той така и не успя да си внуши, че което и да било негово постижение има смисъл, че си е струвало усилията. Измяната на жена му и най-добрия му приятел го съсипа… и той обърна цевта на пушката към себе си.

От този ден нататък светът на семейство Ший се разпадна. Жанин и Фред Бронин не се ожениха и не заживяха щастливо до края на дните си. Впуснаха се в яростна юридическа и лична битка за „Флекситек“, която Фред загуби след време, защото се спомина от инфаркт насред съдебните дела и остави Жанин фактическа собственичка на фирмата. Дотогава тя не бе отделила и минута от живота си за делови грижи. Съответно извънредно умело докара фирмата до фалит за някакви си две години.

Но още преди това Кевин и неговият по-малък брат Джоуи с удоволствие хвърлиха в изумен ужас своята майка, помнеща добре виетнамската война, като и двамата се записаха в армията. През следващите три години момчетата се научиха да оцеляват в трудни условия, да боравят с оръжия, да разбират по нещичко от стратегия. Накрая ги изпратиха с различни подразделения да участват в „Пустинна буря“. На Кевин се паднаха какви ли не преходи, проля литри пот, но дори не помириса сражение. Брат му Джоуи беше в единствения бункер, улучен и разрушен от иракска ракета „Скъд“. И загина. Майката и малката сестра на Кевин стовариха върху него вината, защото бе убедил Джоуи да се запишат в армията. Недвусмислено му дадоха да разбере, че е нежелан во веки веков в Тексас, а и той дори не помисляше да се върне.

Кевин Ший беше съвсем сам. И понякога вярваше, че си го заслужава.

Откакто напусна армията и се засели в Сан Франциско, за да продължи образованието си с военната стипендия, Кевин имаше само един по-близък познат. Беше доста по-възрастен, отдавна прехвърлил четирийсетте, казваше се Уес Фаръл и се занимаваше по същата програма в университета. Случваше се да пийнат заедно и полу на шега да си приказват за живота. Фаръл бил адвокат, имал семейство, после нещо станало (Кевин не научи точно какво) и се отказал от всичко. Вече не вярваше в правото, нито на повечето хора.

И двамата се увлякоха по историята. Струваше им се по-поносимо, че всичко, което изучаваха, е останало в миналото и поне наглед не можеше да засегне ничий живот.

Посвоему бяха добри приятели. Не пречеше и общото им пристрастие към пиенето.

Ший беше до телефонен автомат в южния край на „Президио“. Навсякъде вонята на пушеци тегнеше във въздуха, дори тук, под сянката на кипарисите. Чуваше сирени, а наляво виждаше димни колони над района на „Филмор“. Вдясно също – оттатък големия хълм, някъде около „Клемънт“.

– Уес? Кевин се обажда.

Не знаеше какво да очаква – Уес да тръшне слушалката, да се развряка, да се стъписа? Все нещо щеше да направи.

– Здрасти, Кев. Как я караш?

Кевин помълча. Вярно, Уес живееше с миналото, но защо дори не подозираше в какво се натресе Кевин, защо не бе чувал за Артър Уейд, за бедата, връхлетяла града? Сигурно се будалкаше. Едва ли, каза си, защото познаваше Уес.

18.

Кметът се погрижи сенаторката Лорета Уейджър да има временен кабинет в Градската палата (в края на краищата, тя беше член на американския Сенат). Намираше се на втория етаж, в дъното на ехтящ коридор, зад анонимна врата без никакви обозначения. И това напълно я задоволяваше.

Боляха я петите. Незнайно защо, но винаги се случваше след полет. Когато победи в президентските избори, ще нареди да променят нещо в самолета „Военновъздушни сили Едно“, за да…

Засмя се и засега се съсредоточи в разтриването на ходилата си. Обувките бяха пъхнати под бюрото. Облегна се назад и погледна часовника. Дванайсет и четвърт. Илейн трябваше да дойде всеки момент.

Не беше съвсем сигурна дали се тревожи, че Илейн толкова затъна в случая. От една страна, добре е да си в кипежа на събитията, да направляваш движението им към желания резултат. Благодарение на Крис Лок, Илейн като че изтегли печелившия билет – едва ли не сама се занимаваше с подготовката на обвинението срещу Кевин Ший. И според нейната майка, справяше се чудесно. А от друга страна (неприятната), Илейн щеше да отнесе почти изцяло вината, ако не потръгнеше. В толкова начален етап от нейната кариера това можеше да й навреди. Лорета се успокояваше, че такава е цената, ако искаш да участваш в играта на големите момчета.

Снощи, преди да тръгне от Вашингтон, Лорета остави съобщение за дъщеря си на телефонния й секретар и само след два часа Илейн се свърза по „Еърфоун“ с нея, за да я осведоми докъде се е стигнало в момента. И когато самолетът на Лорета кацна, вече не само схващаше смисъла на произшествието, но и можеше да поднесе най-уместната си позиция на журналистите, струпали се да я посрещнат на летището.

Кевин Ший, започна тя, въплъщава всичко объркано не само в Сан Франциско, но и в цяла Америка. И фактът, че още не е задържан, че дори е неизвестно къде се укрива, само доказва доколко системата бездейства, за съжаление, когато трябва да направи нещо за чернокожите. Това беше нейната версия, но всъщност вярваше в почти всяка дума, още от университетските си години.

Кризата бе избухнала в момент, когато тя можеше да се възползва, за да натрупа политическо предимство. Успееше ли сега да задържи вниманието съсредоточено върху Ший, Лорета би могла да събере достатъчно поддръжници, за да направи широка крачка към Белия дом. Този път – никакви усмивки и снизхождение.

Въобще не беше неуместно да се замисля за това. Възрастта й подхождаше – на четирийсет и седем години е, при това младолика. Не допускаше и сянка на съмнение, че след шестнайсет години сред кандидат-президентите ще има жена. Вярваше и че чернокож ще може да се устреми към поста. Ако двете качества се съчетаят в един човек…

Наближаваше краят на първия й мандат в Сената и се налагаше да реши особено интересен и донякъде изпълнен с ирония проблем. Още при първите признаци на кризата, нейните инстинкти й подсказаха, че при правилен подход вероятно вече е намерила решението. Защото по-голямата част от изминалите шест години Лорета прекара в изучаване на затвърдения от историята урок по оцеляване в американската политика – компромиса. Искаш ли да продължиш напред в клуб на бели мъже, какъвто е Сенатът, трябва да останеш в твърде тесни граници на известността.

Лорета се справяше успешно, винаги я биваше да общува с хората. За жалост, поръчваните от нея предизборни проучвания потвърждаваха онова, което вече подозираше – докато даренията за кампанията се увеличаваха, наложилата се в съзнанието на хората нейна умереност все повече я отдалечаваше от нейните така наречени „естествени“ избиратели, афроамериканците. Този обрат в настроенията им трябваше да бъде преодолян, иначе най-вероятно щеше да й струва всичко, за което се бе преборила досега.

При избирането си бе спечелила осемдесет и седем процента от гласовете на чернокожите. Сега проучванията й даваха от трийсет и пет до четирийсет и пет процента. Дори да прибавеше още един-два процента бели гласоподаватели, с такава подкрепа от афроамериканците нямаше да победи. Нуждаеше се от впечатлението, че е възстановила връзката със своята общност.

Убедена бе, че с Кевин Ший ще постигне точно това. И то в името на правдата.

– Къде ти е свитата?

Дъщеря й се усмихна смутено на шегата си, затвори вратата и остави на бюрото кафява хартиена кесия. Илейн изглеждаше преуморена, изваяното лице беше петнисто от притеснения, недоспиване и още нещо, засега неизвестно на Лорета.

Реши да почака с въпросите, стана и боса заобиколи бюрото, протегнала ръце, за да я поеме Илейн в прегръдката си. Дъщеря й беше с десетина сантиметра по-висока. Притисна я силно за миг.

Пуснаха се и се спогледаха. И двете въздъхнаха. Илейн промълви „Здрасти“ и си позволи колеблива усмивка, отново не докрай ясна за Лорета.

– Здрасти, миличка. Как се справяш?

– Ами, май се уплаших. Има и друго. – Помълча. – Знаеш ли, познавах Артър Уейд. Бяхме състуденти.

– Още по-зле става така, нали? Ти изобщо ли не спиш?

– Още не съм сварила. Донесох нещо да хапнем.

– Няма да откажа. Във Вашингтон е четири следобед. Какво си донесла?

Когато останеха насаме, в говора им се прокрадваше ехото от корените на Лорета. Илейн извади пластмасовите кутии и ги отвори – царевичен хляб, печено телешко, картофено пюре, салата, диетична „Кока-Кола“.

Накрая Лорета попита:

– А какво друго те мъчи?

– О, дреболии в работата – Илейн побърза да отпие глътка. – И Крис… Другите си бяха отишли. И аз щях да тръгвам. Тъкмо ти се бях обадила, нали помниш? В самолета.

Лицето на Лорета застина в маска. Кимна. Сплете пръсти върху бюрото и забрави за болките в петите си.

Дъщеря й продължаваше:

– … но Крис поиска да остана. Имал нужда от помощта ми, за да разнищи случая, да помислим как да започнем. Казах му, че е доста късно и… – Тръсна глава. – И че съм прекалено уморена, за да му помогна с нещо, особено като знаех какво ни чака днес. А той отвърна, че не точно за това съм му нужна.

Лорета вече знаеше какво ще чуе и притвори клепачи. Протяжна въздишка се изтръгна от гърлото й.

– Имал е нужда от самата теб.

– Мамо, никога не бях го виждала такъв. Честна дума. Той ми е началник. И двамата сме юристи. Знаем правилата за въздържане от сексуални посегателства на работното място. Затова се обикаляме на пръсти. Но не беше заради секса. Поне не беше само секс. Мамо?

Лорета отвори очи.

– Слушам те, детето ми. Той какво си позволи?

Илейн гледаше в пода.

– Всичко – прошепна. – Всичко, каквото би могъл да си позволи.

Отново си пое дъх, освободена от напрежението.

– Та, значи, ти и Крис Лок се любихте снощи в прокуратурата?

– Ами, аз…

Лорета вдигна ръка да я спре, студеният гняв вкамени лицето й.

– _Не ти_, детенцето ми, не ти. – Беше неин ред да въздъхне. – Ти си моя дъщеря. Как е могъл?…

– Не само той поиска… Като се сетя…

– Знам, знам. Случва се. – Огледа прелестната си дъщеря. – Сигурно се е разпалил, а?

– Все се държеше на разстояние, тоест беше добър и мил, като истински наставник, но се дърпаше. Знам, че вие с него… Знам, че ти е помагал в политиката. Само че вчера, поне аз така си мисля, заради този ужас с линчуването… все едно се пречупи отведнъж. – Илейн вдигна поглед от бюрото, търсеше разбиране. – Той имаше нужда от мен, мамо, наистина.

– Вярвам ти, сладката ми. И как си сега?

Пак наведена глава.

– Не съм _сигурна_. Умирам за сън. Гузна съм. И ми е смутно. Не знам какво означаваше, сега също не знам…

– А той…

Илейн въздъхна.

– Днес е целият деловитост, но какво да очаквам с тази бъркотия наоколо?

– Обаче си мислиш, че може би го обичаш?

– И това не знам.

Очите им се срещнаха само за миг и Лорета прозря, че инстинктът за самосъхранение забрани на дъщеря й да каже истината. Господ да й е на помощ. Беше влюбена в шефа си, в районния прокурор Крис Лок.

Лорета предъвка вече безвкусната храна.

– Миличка, искам да си поблъскаш главицата над едно нещо. Сега няма да ти се карам. Но помисли, дали твоят началник не ти е налетял, когато ти, а не той, _именно ти_ не си стояла здраво на краката си…

– Мамо, не ме е карал насила.

– Не съм казвала това. Обаче емоционално ти си уязвимата. За Бога, та жертвата е бивш твой състудент. Не си мигнала цяла нощ. Градът гори, а ти вече си дясната ръка на този човек, преди да се опомниш. Точно ти се крепиш на ръба, ти си мишената, детето ми. А твоят шеф, _господин_ Лок от нищичко не е заплашен.

– Не беше както го казваш…

– Нали това те моля – да се увериш, че не е така. Нищо повече. Защото може и да съм права.

– Не си.

Лорета протегна ръка към нея, за да се помирят. Илейн я погледа секунда-две и я хвана в своята над бюрото.

– Вярвам ти – каза Лорета. – Само не искам да страдаш. Не си пораснала достатъчно, за да понасяш рани. – Смекчи думите си с усмивка. – Сега ми обясни докъде стигнахте с Кевин Ший.

19.

Под натиска на районния прокурор, кмета и след пристигането на сенаторката, разширеният състав на съдебните заседатели се събра на специално заседание, отложи другите насрочени дела и след само тричасово обсъждане, реши да възбуди дело срещу Кевин Ший по обвинение в убийството на Артър Уейд.

Това се отрази двояко и на отдела, и на Глицки. Вече не те отговаряха за решението длъжни ли са да задържат Ший. Но в същото време работата им по идентифицирането на другите участници в саморазправата отново попадна в клещите на нормалната процедура и отстъпи далеч назад в списъка на най-важните задачи.

– Майк Мюлън ми е… беше ми брат.

Брандън Мюлън се бе постарал да изглежда като порядъчен човек, с прилични дрехи и прилежно сресана коса. Но не постигаше желаното впечатление. Според Глицки, видът му беше направо скапан – напукани и подути устни, кървясали очи. Кръв се просмукваше и в превръзката на дясната му ръка.

Глицки разпредели хората за разпитите. Досега беше в другия край на коридора при Марсел Лание, който пое Джейми О’Тул, чернокожият новобранец Ридли Бенкс се занимаваше с Брандън Мюлън в стая А, Карл Грифин седеше в стая Б с Питър Макей.

После инспекторите щяха да се съберат, за да сравнят чутите истории, да проверят къде съвпадат и къде се разминават. Глицки имаше намерение, останеше ли му време, по-късно да прочете открай докрай протоколите, дори да прегледа видеозаписите, но засега се опитваше да усети нещата, прескачаше от стая в стая.

Наближаваше един по обяд. Къщите около залива, „Оукланд“, „Ричмънд“ и източната част на „Пало Алто“ горяха. В самия град продължаваха безредиците. Чувствителният към избора на думи Конрад Ейкън, дори по време на криза, бе заповядал бунтовете и палежите да се наричат безредици, сякаш това щеше да отслаби някак размаха им. Броят на жертвите за деня в Сан Франциско нарасна от две на четири, може би и пет – залегнал в засада снайперист надупчил чернокож мъж, който тъкмо се качвал в колата си на „Фултън“, двама бели юноши бяха измъкнати от кола, спряла пред червен светофар на кръстовището между Трето и „Палу“. Единият още беше жив, но в критично състояние.

Глицки се обади четири пъти в дома си, като всеки път заповядваше на Рита да не пуска момчетата навън, каквото и да й струва това. Щом успееше да отдели време, щеше да ги закара някъде на безопасно място.

Сега стоеше в стаята за разпит зад Ридли Бенкс и оглеждаше Брандън Мюлън с наранената ръка и напуканите устни. Определи Бенкс за този разпит, защото когато Майкъл Мюлън стана невинна жертва на убиец, точно Ридли се занимаваше със случая и бе разговарял с опечаленото семейство. Сега можеше да изиграе ролята на доброжелателния следовател, да бъде на страната на Брандън.

Глицки реши да бъде гадното ченге. Тъкмо настроението му съответстваше на ролята.

– Ами, да, там започна – каза Брандън Мюлън.

– В „Пещерата“ ли?

Разбира се, Глицки беше сигурен в това. Бе научил имената на тези мъже от Джейми О’Тул предишната вечер. Затова сега седяха тук.

– Ъхъ, в „Пещерата“. Такова де. Пити и аз…

– Кой Пити?

– Ами, Пит Макей, братовчед ми, заедно бяхме…

– И си пийнахте там. С чаша ли си порязахте ръката?

Излизаше дори от ролята на гадно ченге. Направо се заяждаше. Знаеше, че не бива да се държи така. Мюлън се облегна назад, наклони глава встрани. Вече лъхаше на враждебност.

– Виж к’во бе, човече, доброволно дойдох тука. Рекох си, че ще ви помогна. Не съм си докарал и адвокат, щото от нищо не ме е страх. Ще ме слушате ли к’во говоря или ще ме тормозите? Да не ме обвинявате за нещо? Както щете, ваша си работа.

Доброто ченге Ридли го увери, че и през ум не им минава да го обвиняват.

– Само се опитваме да добием представа какво и как е станало.

Погледна Глицки многозначително. С една дума – укроти се.