Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 26 страниц)

Илейн пак се отпусна в креслото.

– Какво предлагаш, без да съсипем майка ми докрай?

– Искам да доведа Кевин Ший при теб. Нали и в момента делото е възложено на тебе?

– Така изглежда. Да.

Той застана пред нея.

– Добре. Според мен, ти си много по-сигурен избор за него, отколкото да е в затвора. Защото не вярвам майка ти да позволи дори за миг нещо да те застраши. Ако е с тебе, значи е в безопасност. Трябва да се свържа с Фаръл, да стигна до момчето и да го доведа.

– А после?

– Право да ти кажа, не знам. Гарантираме безопасност на Ший, доколкото си представям, той само това иска.

– Може да се уреди. Ще отидем в някой град по на юг…

– Опитай в по-забутано, малко място. Да речем, Хилсбъро или Атертън. Трябва да предам нещо конкретно на Фаръл.

– Ейб – тя докосна коляното му, – _наистина_ ли си убеден, че става каквото ми каза?

Глицки се вторачи в нея.

– Да, за съжаление. Илейн, и за мен не е празник. Аз и Лорета…

Тя кимна, върна се към неотложното.

– И мислиш, че ще успееш да арестуваш Ший още тази сутрин?

– Най-добре ще е да успея. Искаш ли да се обадиш на вашия сержант Стоунър, да провериш помни ли къде живее Фаръл?

– Но защо не попитаме самия Фаръл?

Глицки разтърси глава.

– Май не ти споменах, но съм съвсем сигурен, че подслушват телефона му.

66.

Филип Мохандас щеше да е доволен от стичащото се множество, но почти през цялата нощ се бореше със своите демони и те го сразиха.

Беше едва седем и половина, а вече стотици хора се шляеха край павилиона „Кийзър“ в югоизточния край на парка „Голдън Гейт“ (на около триста метра от ъгъла на „Станиън“ и „Пейдж“, където Кевин Ший и Мелъни Синклер се разбуждаха в момента). Виждаше плътните потоци хора, излизащи от страничните улички към моравите на парка. Чудесно утро, макар и малко ветровито, но вонята на пушеци тежеше във въздуха.

Мохандас знаеше, че съчетанието от пожарите и вятъра създаваше проблеми в „Бейвю“ – за първи път пламнаха квартали и по северното крайбрежие. Забеляза и тънък димен стълб почти точно на изток, вероятно около „Дивизадеро“. Ако положението се влоши, шествието ще трябва да заобиколи откъм север. Но не вятърът го тревожеше сега.

Проблемът му, ако наистина имаше такъв, беше как да овладее тълпата. Често му се случваше и бе привикнал, но всеки път го измъчваха опасения. Особено днес, когато от успеха зависеше доверието в него. Той дърпаше конците. Той вдъхна живот в това шествие и откликът, доколкото можеше вече да прецени, надминаваше очакванията му. Не можеше да си позволи контролът да се изплъзне от ръцете му.

За нещастие, въпреки че хората се събираха отрано, а това беше добре, вече забелязваше признаци за възможна намеса на подривни елементи.

Първият се състоеше в присъствието на твърде много въоръжени представители на властта – докато го докарваха насам, мина край наредените по цялата Фел Стрийт камиони с войници от Националната гвардия, готови за действие. Освен тях патрулираха поне стотина полицаи, на коне или пеша, по улиците около открития павилион, дори до палатката, където беше неговият сборен пункт.

Но униформите не бяха най-голямото зло. Откакто вчера следобед започнаха да повтарят видеозаписа на Кевин Ший, все по-недвусмислено долавяше нарастващата враждебност, макар че, честно казано, очакваше я още по-рано. И сега, макар властите да се отнесоха с единодушно недоверие към казаното от Ший, Мохандас постоянно чуваше за спонтанни изблици на ярост сред групи бели хора, излизащи на улиците.

Преди малко видя как полицаите укротиха и откараха войнствено настроен бял мъж, размахващ плакат. Вярно, тук се случи само това, но даваше достатъчен повод за тревоги. Като си помислеше само, че човекът изобщо бе посмял да излезе срещу толкова по-многоброен противник… сигурно е очаквал да има други като него, мнозина други.

Мохандас не се заблуждаваше – каквато и да е среща между бяла и черна тълпа при днешните обстоятелства щеше светкавично да се превърне в сблъсък. Трябваше да подкара шествието по улиците възможно най-бързо, да насочва мислите на хората към целта им. Това беше решението.

Изведнъж Алиси се озова до него.

– Филип, днес много хора са с нас, чуват какво им казваме.

Той кимна. Тя посочи множащото се гъмжило.

– Това е. Ето я разликата между тебе и Лорета Уейджър. Ти си с хората.

– Така ли мислиш?

Често си повтаряше, че сред стотиците други неща, които Алиси правеше за него, най-важна беше нейната _вяра_. Тя никога не се колебаеше. Мисията й в живота беше свободата на нейния народ. На техния народ. Толкова отдавна ги потискаха, както беше и сега. И то защото винаги се бореха да бъдат _приобщени_. Мохандас стигна до извода, че в това беше грешката им. Решението бе да се отделят, да се свързват само със своите хора. Проблемът опираше до различната душевност, не само до цвета на кожата – битка без край, в която не бива да губиш вярата си, да се събираш с онези, които ще я отслабят. Или както бе постъпила Лорета Уейджър, да я продадеш за сила и власт, колкото и да ги използваш за добро, според разбиранията си.

– Да, Филип, ти си с тях.

Той клатеше глава.

– Май остарявам. Пътят към мечтата вече не ми е толкова ясен пред очите.

Тя докосна ръката му.

– Предложиха ти изкушение.

Мохандас кимна.

– Напоследък се занимавам почти само с планове, търсене на пари, старая се да задвижа нещата.

– Филип, но тези неща не са най-важното в света.

– По-важни са, отколкото си представяш. – Обърна се с усмивка към палатката, но не влезе, а погледна Алиси. – Не мога да определя точно.

– Кое?

– Да намеря име за изкушението.

– Какво изкушение?

Очите му бяха кървясали от съсипващата седмица.

– Изкушението да не вярвам. Да загубя вярата си, че светът ще се промени. Ако няма надежда, не трябва ли да приема дяволската съблазън? Така поне нещо, което правя, ще доведа до завършек. – Долепи длани пред гърдите си. – Все нещо ще бъде довършено, Алиси, ще почувствам, че е постигнато. Разбираш ли за какво ти говоря?

– Филип, реката просто си тече. Тя няма край.

– Но накъде тече, накъде отива всичко?

– Важното е, че се движи. Напред, Филип.

– Да се надяваме.

Карл Грифин остави колата си на служебния паркинг под надлеза на магистралата, зад Съдебната палата. Изтощен от безплодните усилия до късно вечерта, почти не се замисляше, че е събота. Дори не беше гладен.

Грифин работеше с упоритостта на муле, но обичаше почивните дни и футболните мачове по телевизията. Обаче, имаше ли да довършва доклад, предпочиташе да не му виси на главата. А той и Марсел Лание разпитаха повече от двайсет човека снощи. Всички единодушно се съгласяваха, че имало бунт наблизо, бил убит районния прокурор, такива ми ти работи. Това да не е нещо ново?

Явно на хората им беше неприятно да говорят за случките, да си ги припомнят. Други не знаеха какво трябва да признаят, че са видели или пропуснали, изглежда се плашеха от присъствието на ченгетата. Грифин го забелязваше по лицата им, по напрежението. Никой не прекаляваше с приказките. Но беше длъжен да предаде доклада – небрежността с писането все погаждаше мръсен номер в най-лошия момент. Грифин сам си признаваше, че не прелива от идеи, но пък помнеше всяка подробност от направеното и беше способен бързо да обобщи важното.

В дванайсет без четвърт снощи, седнали да отдъхнат в кафене на „Арми“, двамата с Марсел хвърлиха „ези-тура“, за да определят кому ще се падне да дойде в отдела сутринта – или поне преди понеделник – и да напише доклад за пълната липса на нови факти. Грифин загуби.

На паркинга се усещаше силна миризма на печено кафе… но дали беше кафе? Носеше се с утринния бриз откъм залива. Грифин мина край моргата и новия затвор и влезе през задния вход, за да избегне досадата на детектора за метали.

Надникна във фоайето. Нямаше ги опашките от задържани нарушители, чакащи призовките си. Вероятно беше заради суматохата онази вечер. Нито знаеше, нито го интересуваше как се оправяше сега с тях шерифът, стига да не се мотаеха тук.

Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.

Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.

– Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.

– Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?

– Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?

– Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?

– Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна – преди това, след това.

– Как мина? Открихте ли нещо?

Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.

– Накратко – не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.

Глицки помълча.

– Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…

– Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.

– И какво означава това?

– Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли – аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.

Добре де, помисли Грифин, значи нищо ново нямаме. Не му се щеше да губи още време с празни приказки.

– Е, каква е услугата?

– Илейн Уейджър може да доведе Кевин Ший, след час или малко повече.

– Бъзикаш ме. Самия Кевин Ший?

– Искам един от вас, без да се бъркат други прокурори или хората на шерифа, значи _един от вас_ да придружи нея и Ший някъде на юг из полуострова, където Илейн избере.

– Ти наистина ли спипа Кевин Ший?

– Почти, струва ми се. Само че нека сме готови. Карл, това е молба, а не заповед.

Все същото, каза си Грифин.

Точно тогава Бенкс надникна в рамката на вратата, държеше заповедта.

– Ейб ли се обажда? Дай ми да поприказвам с него.

Връчи листа на Грифин и взе слушалката.

– Лейтенанте, Ридли се обажда…

Грифин чуваше разговора смътно, докато се взираше в редовете по хартията. Що за идиотщини? Глицки временно отстранен от длъжност, всички въпроси по текущите разследвания да се отнасят към Франк Батисте, помощника на шефа.

Бенкс обясняваше на Ейб, че в лабораторията не намерили никакви пръстови отпечатъци по жълтото въже, с което бил обесен Артър Уейд. Обаче снощи Бенкс страшно се ядосал от някакъв скандал и отишъл направо в дома на Джейми О’Тул. Казал му, че се занимават с порязаните от нож Мюлън и Макей, проверяват при лекарите в квартала и вече били сигурни, че още на другия ден ще ги привикат в Палатата, може би дори ще ги арестуват, най-късно следобед.

– А, знам, че едва ли ще стане – каза той, – но според мен, господин О’Тул е съвсем готов да изплюе камъчето, да ни подшушне кой е главният виновник, за да отърве своето сладко бяло задниче. – Стрелна с поглед Грифин и се усмихна кисело. – Извинявай, Карл. – Заслуша се и отвърна: – Лейтенантът пита имаш ли да му казваш още нещо?

Грифин наведе глава към листа в ръцете си. Ето защо беше молба, а не заповед. Значи не е все едно. Но Ейб си оставаше добро ченге, свестен човек. Явно си имаше пререкания с началството, а това не засягаше Грифин.

– Не. Предай му, че ще чакам тук, както се разбрахме.

Бенкс остави слушалката и посочи заповедта.

– Ти вярваш ли си на очите? Какво става?

– Знам, че е тъпо – отвърна Грифин и подхвърли листа върху бюрото на Ейб. – Още щом плъзнаха приказки, че ще го правят лейтенант, аз го предупредих.

– Предупредил си го?

Грифин кимна.

– Станеш ли началник, вече не си от ченгетата-работяги, пък Глицки си е точно такъв. Като мен. Човек не може да се промени.

Насред най-дългия си разговор с Карл Грифин, Бенкс изведнъж се сети за своята приятелка – може би вече бивша – стигнала до същите изводи, като този едър дюстабанлия. Изуми се.

– „Отбягвай работа, която изисква да промениш привичното си облекло.“

– Ъхъ, казах му го. Точно така си е.

– Торо е написал това.

– Кой?

– Торо.

– Онзи, дето написа „Невинен до доказване на противното“*?

[* Става дума за Скот Търоу. – Бел.прев.]

Бенкс не устоя на изкушението.

– Същия.

Без да подозира за клопката, Грифин се хвана охотно.

– Харесах филма, ама още си мисля, че онзи прокурор беше убиецът, а не жена му. – И най-изненадващо продължи: – Чух те да разправяш на лейтенанта за някакви рани от нож. Казах ли ти досега за Колин Девлин?

Полицейският началник Дан Ригби се опитваше да говори почтително по радиотелефона с вбесения, изчерпал търпението си кмет Конрад Ейкън.

– Значи Мохандас е там? И ще проведе шествието?

– Освен ако го спра, сър, но преди това реших да ви потърся.

– Но какво се опитва да постигне?

Вчера, след като искането за разрешение мина по стълбицата от по-дребни бюрократи до канцеларията на кмета, той дълго и разгорещено обсъждаше с Филип Мохандас доколко е разумно да организира шествие към Градската палата. Ейкън му напомни вече направените отстъпки – увеличената награда за залавянето на Кевин Ший, назначаването на Алън Рестън. Градската управа искрено се опитваше да прояви своята загриженост. Чрез своя човек Доналд, кметът дори бе дочул новината за „Хънтърс Пойнт“ и знаеше, че Мохандас е сред основните кандидати за управител на това сочно парче. Какво още искаше този човек? Никога ли нямаше да се укроти? А Мохандас отговори, че искал само разрешение неговите поддръжници да упражнят правото си на събрания, предвидено в конституцията на Съединените американски щати.

Въобще не обърна внимание на доводите за вероятното насилие, за подстрекателството в искането на главата на Кевин Ший, за трудността да издадат разрешението, въпреки най-доброто си желание. Мохандас уведоми кмета, че все пак ще проведе шествието. Неговите хора имали това право, независимо от разрешението, станало повод за тази среща.

– Ако не ви издам разрешение, шествието ще бъде незаконно – предупреди го Ейкън. – Мога да заповядам да ви разпръснат насила, дори да арестуват лично вас. Ще удължа полицейския час, ще обявя извънредно положение и ако мислите, че сега е зле, само почакайте…

– Разбирам всичко – увери го Мохандас.

В края на краищата, почувствал се донякъде в ролята на Пилат Понтийски, Конрад Ейкън реши, че не може да разреши шествието. Нека има събрание, митинг, каквото ще да е, но не и с неговото съгласие. Съзнаваше, че не е в състояние да изпълни заплахите си. Не би влошил още повече това окаяно положение, като извика допълнителни подкрепления.

Все пак, преди да се обади Ригби, Ейкън таеше празната надежда, че Мохандас поне веднъж няма да престъпи границата на разумното, че най-после ще го осени прозрението за отговорността му. Явно не можеше да очаква това. Според Ригби, тълпата вече наброявала поне две хиляди души, а улиците около павилиона „Кийзър“ били претъпкани.

Е, размишляваше Ейкън, може би Мохандас е чул все нещичко от думите му. Прокарваше си исканията със същия инат, но имаше един знак за отслабване на неотстъпчивостта. Мохандас още не бе обявил, че кметът е решил да не издава разрешение за шествието.

– Сър – каза Ригби, – моят съвет е да наблюдаваме внимателно, но ако опитаме да ги възпрем в този момент, ще предизвикаме катастрофа. Независимо имат ли разрешение.

Кметът се съгласи с мнението му.

И прозря в миг каква стратегия прилагаше Мохандас… Щеше да запази в тайна новината за неиздаденото разрешение, чак до началото на шествието, за да постигне още по-силно въздействие. И тогава щеше да пусне на воля всички демони.

Ейкън не можеше да позволи това. Не само че наежената тълпа щеше да избухне, но и политическите последствия щяха да бъдат смазващи. Вчера просто се стремеше да не позволи шествието. До гуша му дойдоха бунтовете, не искаше още един – неизбежен. Опитваше се да постъпи правилно според разбиранията си, да опази града от още един взрив на насилие и гняв. Наистина се бе надявал, че има поне мъничък шанс Мохандас да се откаже. Вчера се нуждаеше от своята упоритост, за да не го обвинят по-късно в небрежност и то в такъв критичен момент.

Но сега решението му се обръщаше срещу самия него. Виждаше ясно всичко. Мохандас щеше да се възползва от отказа му, за да го представи като расист – най-черната хула срещу политик в град като Сан Франциско.

Това не биваше да допусне.

Дан Ригби още чакаше указанията му.

– Мисля, че сте прав за ненамесата ни – каза Ейкън, – стига да няма инциденти, но ще направя нещо по-добро. Ще им дам проклетото разрешение.

– Само виж това!

Мелъни надничаше надолу през прозореца откъм фасадата. Кевин застана зад нея, прихвана я лекичко през кръста и погледна над рамото й.

– Шествието на Мохандас. – И двамата чуха новината по телевизията. – Най-добре е Уес да се домъкне тук. Ако не греша, цялата тази разправия е за да бъдем открити по-бързо.

Мелъни се обърна и дръпна щорите.

– Сега ли искаш да му се обадиш?

Кевин помисли.

– Той каза да е точно в девет. Но да, иска ми се.

– Ами, обади се.

Кевин щеше да го потърси точно в девет и Уес реши по-раничко да се погрижи за нуждите на Барт. Слезе по стълбите и беше чак във фоайето на блока, така че този път дори не чу звъна на телефона.

Специалната агентка Симз пак беше в микробуса с двама техници и един снайперист. Прецени, че е по-предвидливо единият от стрелците винаги да й е под ръка. Можеше да се окаже, че няма време да ги чака.

След като се размина на крачка с успеха в „Пицайола“, тя не успя да заспи почти до три сутринта. Нареди да я събудят при _всяко_ обаждане на номера на Уес Фаръл, колкото и да е незначително, който и да го търси.

Но никой не се обади.

Последното беше, преди тя да заспи – предупреждението, че телефонът му се подслушва. Някой не си е държал езика зад зъбите. Тя побесня. Твърде често се случваше да ги издънят. Искаше й се да въведат сурово наказание за издаване на подслушването. Защо не смъртна присъда, фантазираше си понякога.

Имаше и добра новина. Фаръл не изключи телефона. Дори не свали слушалката от вилката. Тя предположи, че той дори не е повярвал. Срещаха се подобни типове – казваш им в лицето, че спиш със съпрузите им, а те усмихнато отговарят, че не вярват в измяната. Половинката не е такъв човек.

Но по-сериозната й надежда беше възможността Фаръл просто да няма друг начин за връзка с Ший. Оставаше им само телефонът, значи ще го използват поне веднъж. Освен това разчиташе на всеобщото заблуждение, че трябва да заемаш линията доста дълго, докато открият откъде се обаждаш. Може би Фаръл се надяваше да приключи с разговора набързо, за не повече от десетина секунди. Само че беше достатъчно.

И в тези десет секунди ще трябва да се договорят как да се свържат отново, нали? Всичко ще бъде записано на магнетофоните в микробуса.

Ще го хванат. Не след дълго.

67.

С три отделни телефона, всеки с автоматично записващо устройство, Лорета Уейджър имаше възможността да си бъде у дома или да е излязла в същото време, във всеки миг от денонощието.

Например, снощи беше тук за Алън Рестън, но не и за Глицки. Чувстваше се неловко заради онова, което трябваше да сполети Ейб, но приключеше ли със сегашните проблеми, щеше да му се отплати. Донякъде уважаваше и харесваше неговата решителност, но нямаше да допусне Ейб точно сега да разклати позициите й. Ако би успяла да го убеди, че е по-добре да се откаже, после щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Надяваше се, че е възможно да свърши дори до довечера. Рестън я осведоми за подслушвания телефон на Уес Фаръл и за предположението, че ФБР ще предприеме решителни действия най-късно тази сутрин.

Когато Ейб я остави в Градската палата, тя набра _истинския_ номер на Рестън (а не онази случайна последователност от цифри, с която заблуди стоящия до нея Глицки). Поговори с Рестън за искането на Глицки тя да се намеси и да вкара в правия път районния прокурор. Изобщо не възникна съмнение трябва ли да се оплачат на полицейския началник Ригби и временно да махнат лейтенанта от сцената. Беше необходимо.

Щом направиха това, Лорета очакваше Ейб непременно да я потърси един-два пъти. Но тя просто нямаше да е тук. Дръпна завесите, изключи осветлението пред входа. Ако наминеше с кола да се види с нея, тя нямаше да е вкъщи. Не й се вярваше, че човек като него би чакал навън цяла нощ, но и за такъв случай се бе подготвила с историята за прекомерната умора, тампоните в ушите и приспивателното.

Но той не дойде, само опита два пъти по телефона, остави съобщения и толкова. Да, мъж на място, каза си Лорета. Не би дошъл да й скимти в скута за проблемите си. И тази негова черта й харесваше. Истината беше, че харесваше почти всичко у Ейб Глицки. Откакто го познаваше.

Вярваше, че той просто ще изчака, докато отново се срещнат. Ще й зададе въпроса къде е била, но не прекалено обвиняващо. (А би ли му хрумнала причина да е недоволен от нея?) Тя пък ще му предложи убедително обяснение как е била възпрепятствана да го потърси отново. Имаше наум какви ли не правдоподобни истории, които биха го задоволили. Сега беше разстроен и не можеше да го вини за това, но не биваше да говори с него, докато…

Изпи си сутрешното кафе и реши, че вече е безопасно да дръпне завесите от прозорците, да си позволи малко спокойствие. Предстоеше да помисли на кого да се обади – и дъщеря й, и кметът бяха оставили настоятелни съобщения, но още пет минути чакане нямаше да им навредят.

Потъна в размишления колко е особено физическото привличане. Все още изпитваше това към Ейб. Върна се към спомените си какъв беше в колежа – млад жребец – и й се стори забележително, че тялото му почти не се бе променило. Да, гръдният кош сега беше още по-широк, но плоският корем оставаше същият.

Откриваше сладко-горчива ирония във възможността връзката им да продължи, въпреки всичко. Усмихна се. На бюрото, в Градската палата… този мъж е неукротим.

Но още повече я привличаше собствената му представа, че е обикновено ченге, за разлика от своя баща, познавача на Талмуда. Какъв идеалист само! Да можеше да научи истината за някое от най-трудните – дори наглед невъзможни – решения, които й се бе налагало да вземе…

Може би някога ще му подскаже. Когато или ще има значение, или ще бъде все едно. По-късно, стига взаимното им влечение да се превърне в нещо истинско. Толкова трогателно беше наивното му доверие в нея!

Дали някога ще може да й прости?

Е, след време ще му върне загубеното. Непременно ще се постарае. Поне това му дължеше за онази част от него, която бе носила в себе си, с която преживя всички тези години. И за другото, което откри отново.

– Какво има, миличка? Гласът ти звучеше толкова тъжно.

Илейн дълго се бореше със себе си, но накрая кръвта победи. Длъжна беше да поговори с майка си, не можеше да повярва на Ейб безусловно за нещо толкова важно. Искаше или категорично отрицание, или признание. Но и в двата случая ще знае, за да избира постъпките си по-добре. Поне нейната майка не би я излъгала. Както и досега, доколкото можеше да бъде уверена в това.

Лорета отговори, че дори не си представя защо Ейб е наприказвал такива измислици.

– Сладурче, снощи се видяхме с него. Обясни ми какво иска и аз предадох думите му на Алън Рестън. Той не ти ли каза?

– Каза, че повече не си го потърсила.

– Вярно е, но как бих успяла? Прибрах се тук към един през нощта – обсъждах с двама сътрудници на надзорниците как да уредим управлението на „Хънтърс Пойнт“. Детето ми, и сега са ми се стоварили на главата още проблеми, освен лейтенант Глицки. Май напрежението не му се е отразило добре. Налага се да говоря с него. Той при тебе ли е сега?

– Не, отиде при Фаръл. Само исках да знам какво ще правиш…

– Илейн, според мен ти си вършиш работата както трябва. И аз ще правя същото. Ако Ейб успее да ти доведе Кевин Ший и ти си в състояние да му гарантираш безопасност, значи така ще постъпиш, естествено. Нали през цялото време за това настоявам – този човек да бъде арестуван.

– Само това ли искаш?

– Детенце, а какво друго да искам?

– Дори ако е невинен?

– Разбира се. _Особено_, ако е невинен, но забележи, че в това не вярвам. Мисля, че Ейб е позагубил допира с действителността. Ако ти се обади, накарай го да ми звънне, чу ли? Ще му вкараме ума в главата на това момче.

– Добре, мамо… ще му предам.

– А на твое място, миличка, щях да съм по-предпазлива. За твое добро е. – Лорета поразсъждава още малко за капаните, скрити в отклоненията от установените правила и накрая каза: – Хайде, умната, а аз трябва да се обадя на кмета. Ако от нещо имаш нужда, веднага ще ме потърсиш, нали?

– Добре.

Проклет да си, _проклет да си_, Ейб Глицки! Дори не знаеш в какво се набъркваш.

– И затова, госпожо сенатор, стигнах до извода, че вие бихте могла да представите нещата най-добре… по повод това недоглеждане, като лично занесете разрешението на господин Мохандас. Нали главната цел на шествието е протестът срещу предполагаемата мудност на градските власти. Струва ми се, че бихте могла да отслабите въздействието…

– Да, Конрад, прав сте. Ако желаете да чуете откровеното ми мнение, на ваше място едва ли вчера щях да издам разрешението. Между нас да си остане, постъпил сте правилно. Но днес, щом шествието все пак ще бъде проведено…

– Мога да ви изпратя лимузина. Шофьорът ще бъде при вас след четвърт час с разрешението.

– Нека да е след половин час, за да изглеждам по-добре по телевизията – засмя се тя съзаклятнически.

– Благодаря ви, госпожо. Не знам как да ви се отблагодаря, но ще запомня помощта ви.

– О, няма нищо, Конрад. Така ще имам повод да кажа две-три думи пред хората, а нали знаете, че за такива моменти живея.

Използва своя гърлен, дълбок смях, изпълнен с насмешка към самата нея.

– И въпреки това…

– Шът, Конрад. Изпратете ми лимузината. До скоро!

68.

Глицки остана при Илейн още половин час, за да обсъдят как да постъпят с Ший, после се обади в отдела и за късмет попадна на Карл Грифин, който би влачил цял километър греда по дълбок пясък, без да попита защо. Имаше намерение след това направо да отиде при Фаръл, но щом влезе в служебната кола, по навик провери и нагласи огледалото, намести седалката, избута я малко назад… и се вцепени.

Минаха цели десет минути, преди да завърти ключа на запалването.

Изчерпалият силите си Фаръл го посрещна, облечен в тъмносин костюм, който му прилягаше добре. Със сресаната назад и вързана на опашка коса почти приличаше на практикуващ адвокат, само да не беше мастиленото петно по долната му устна и брадичката.

В хола навсякъде бяха пръснати хартии, стари кашони, бирени бутилки, кутии от газирана вода, картонени подложки от изядени пици. Фаръл представи на госта кучето си Барт, схвана значението на погледа му и обясни, че чистачката неочаквано се била разболяла.

Глицки внимателно избра къде да стъпи и се настани върху обърнат кашон от кондензирано мляко.

– Като гледам, напоследък нямате много работа? – подметна той.

Барт дойде да подуши обувките и панталона му. Глицки го погали.

Фаръл се върна от съседната стая, където отиде да свърши нещо. Гледаше си часовника.

– По моя е осем и четирийсет и една.

Глицки също погледна.

– И по моя.

– Не ми идва наум как да избягна обаждането на Кевин. Няма как да се свържа с него, за да го спра. И трябва да съм тук, когато ме потърси – допълни Фаръл и седна на импровизирания диван. – _Вие_ ме предупредихте снощи, нали?

– Аз.

– Е, как да се оправим с това, според вас?

Глицки отпусна ръка върху главата на Барт, почеса го, а кучето навря муцуна в обувките му.

– Наистина ли не знаете къде е?

Фаръл като че се обиди.

– Вижте ме, лейтенанте – тук съм. Работя безплатно, защото вярвам, че Кевин Ший не е по-виновен от мен или от вас. Ако знаех къде е, щях да съм _при него_. Това е, харесва ви или не. Не участвам в адвокатските игрички. Вече не съм в занаята.

Глицки кимна.

– Значи можем да научим къде е, само като изчакаме обаждането?

– Така изглежда.

– Голямо надбягване ще падне. Имате ли резервно място за среща, ако всичко се обърка?

– Не – уморено призна Фаръл. – Знаете ли, не сме планирали това положение. И за какво „надбягване“ споменахте?

– Искам да кажа, че щом хората от ФБР научат къде е вашето момче, ще потеглят. Най-добре и вие да направите същото. Запознах се със специалната агентка Симз, а тя е дошла тук да гаси пожари, не да задава въпроси.

– Значи според нея Кевин Ший е пожар?

– Доколкото знам, убедена е, че той е въоръжен и опасен.

– Но не е вярно. Нищо подобно няма.

Глицки само сви рамене – хората все разбират живота накриво.

– Значи само го питам къде е и тръгвам право натам?

– Ами, да.

Фаръл клатеше глава, въздъхна протяжно.

– А после?

Не им трябваше много време да се договорят. Въпреки присъствието на ФБР, случаят беше в юрисдикцията на Сан Франциско. Глицки (който пропусна да каже, че е временно отстранен) щеше официално да задържи под стража Ший, при това в присъствието на неговия адвокат и още един свидетел. Помощник-районната прокурорка Илейн Уейджър била на тяхна страна, съгласила се да участва, да изведе Ший на безопасно място, може дори да помогне на Фаръл в усилията за оттегляне на обвинението.

Телефонът звънна. Двамата мигновено си погледнаха часовниците – повече от петнайсет минути до уговорения час.

Фаръл прецени, че имат още подробности да обсъждат, при това много. Не се чувстваше готов, но след втория сигнал сграбчи слушалката. Вслуша се, сбърчи чело.

– Ъхъ, тук е, един момент. – И се обърна към Глицки. – Илейн Уейджър.

Илейн каза на Глицки, че говорила с майка си, която отхвърлила всички негови голословни твърдения. Тя само искала Кевин Ший да бъде арестуван. През цялото време. Лорета не смятала – и Илейн също стигнала до това мнение – че е подходящо да извеждат Ший от града и окръга. Това засягало полицията, а Илейн работела в районната прокуратура. Въпросът бил извън кръга на нейните професионални задължения. И затова била длъжна да не нарушава процесуалните норми.

По-уместно било да вършат всичко по правилата. Ейб пак можел да й предаде Ший, всички заедно да отидат в центъра, да регистрират задържането и да му осигурят безопасност. Самата идея, че нещо лошо може да му се случи в затвора, била чиста лудост. Не се случва често да убият някого в затвора, особено при такова шумно дело. Независимо от това, на Кевин Ший щяла да бъде осигурена специална охрана. Нямало за какво да се тревожи.