Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 26 страниц)

– Точно това и аз ви разправях.

Добре, продължавайте.

– Право да си кажа, редно беше да намина натам. Нали правеха нещо като помен, та аз и Пити се отбихме за по едно-две питиета. За Майки, де. К’во щяха да си кажат хората, ако ни нямаше?

– И по кое време бяхте там?

– Ами, към седем, седем и половина.

– Ясно.

– Та значи пийнахме по няколко бирички…

– Дотогава заведението напълни ли се?

Глицки говореше по-умерено, опрял небрежно рамо в рамката на вратата.

– Как да ви кажа, май до половината. Петнайсетина-двайсет човека бяха.

Бенкс се наведе напред над масата.

– Кевин Ший там ли беше?

– Ами, не помня.

И пак Глицки:

– Познавате ли Ший?

Погледът на Мюлън се прехвърляше бързо между двамата.

– Колкото да си кажем „здрасти“.

Сега Ридли пое въпросите.

– После?…

– После благодарихме на Джейми и се ометохме.

– Вкъщи ли се прибрахте?

– При Пити. Да продължим с наш си помен. – Той разпери ръце, въплъщение на искреността. – Нали се сещате, щяхме да се накъркаме зверски и не ни се щеше да караме така. – Мюлън забеляза изражението на Глицки и добави: – Ако щете, вярвайте.

Глицки сви рамене.

– Все пак, как си наранихте ръката?

– Ами, Пити и аз се счепкахме малко…

– За какво?

Мюлън бе опрял длани в масата. Сега простодушно ги обърна нагоре, може би с намек за срам.

– Че кой да помни? Доста се наляхме с Пити, мъчно ни беше за Майки. И по едно време се нахакахме в стъклената врата.

Глицки пристъпи към масата и се наведе към ухото на Бенкс, за да прошепне достатъчно гръмко:

– Знаменит ирландски ритуал, за да почиват мъртвите в мир – трошат стъклени врати.

– _Това стана_, пък не ми пука дали ви харесва.

Лейтенантът потупа своя инспектор по рамото, обърна се и излезе, без да погледне повече свидетеля. Известно му беше, че не трябваше да подхвърля и последната реплика.

20.

Според плана, Уес Фаръл и Кевин Ший щяха да се срещнат в църквата „Свети Игнатий“, намираща се на територията на университета, а оттам Фаръл щеше да го откара до апартамента си на „Джуниперо Сера“ до Стоунстаун, където да умуват каква стратегия да изберат.

Обаче трудното беше Кевин да стигне пеша до университета. Първо се налагаше да изкачи един от най-стръмните хълмове в града, после да мине през горящи квартали. Когато предложи мястото за срещата, въобще не се сети за тези подробности.

Жегата напичаше до невероятните за Сан Франциско трийсет и пет градуса. Въздухът миришеше на пожар. Небето приличаше на обърната калаена купа, налегнала земята. Кевин куцукаше нагоре, пъшкаше от болките в ребрата, опитваше да забрави за туптенето в безсилната си ръка, а остатъците от вчерашния алкохол още удряха с чук зад очите му, замъгляваха зрението му, принуждаваха го да приседне през петдесетина метра, да събере кураж за още малко пълзене по склона.

Трябваше да пийне нещо освежително, да налее влага в корема си, иначе доникъде нямаше да стигне. Но когато се добра до билото на хълма, не откри нищо, дори напомнящо закусвалня. Щеше да се сети предварително, ако бе помислил, ако въобще беше способен да мисли в момента. В този район, с хубавия изглед и почти постоянния освежителен бриз, се разполагаха най-скъпите имоти, само посолства и грамадни милионерски къщи. Ший знаеше, че тук живееха кметът и единият от двамата сенатори на щата.

Не най-подходящото място да търсиш чаша сок.

Постоя минута-две задъхан, загледан на север. Панорамата, струваща милиони. Тихият океан, „Бъркли“, „Голдън Гейт“, „Президио“, „Алкатраз“. Днес нищо не блестеше под слънцето. Водата имаше отровния мътен цвят на олово.

Наблизо писна сирена и Кевин се извъртя твърде рязко. Замая му се главата. Свлече се върху ръба на голяма бетонна саксия с посаден розмарин в нея. Патрулната кола отмина и ускори надолу по…

Дали го забелязаха тези ченгета? Едва сега осъзна колко се откроява. Насили се да стане, тръгна към следващата пресечка на запад и отново зави на юг, под благословената сянка на гъсто растящите дървета по тази улица. Продължи нататък, край ниските, сивеещи постройки на „Уестърн Адишън“. Виждаше заострените кули на „Свети Игнатий“, само на седемстотин-осемстотин метра по права линия.

Но между него и църквата се издигаха няколко димни купола. Право пред него, на „Калифорния“, имаше обърната кола и пръснати по тротоарите хора в униформи, май че бяха армейци.

После още една черно-бяла кола – или беше същата? – зави и се насочи към него. За миг се поколеба дали да не застане пред нея, да се предаде и да помоли да го пъхнат в единична килия. Поне можеха да го опазят, нали?

Само че дори тук, върху едно дърво, бе залепена обявата, от която го зяпаше собственото му лице, сгърчено от усилието да повдигне Артър Уейд. Или пък (за първи път се опита да прецени обективно сцената), разкривено от ненавист, както си и беше, но към ненормалните типове, обесили чернокожия.

Отдолу изпъкваха едрите цифри на наградата. Сто хиляди долара. И още по-смразяващо – добавено на ръка, като във филм за Дивия Запад – „Жив или мъртъв“.

С надеждата, че сянката го правеше неразличим, той навлезе по най-близката тухлена пътека сред сякаш напръсканата с лак трева и се запъти към викторианска къща с покрив от плочи, с навес над входната врата, в чийто прозорец имаше гравирано матово стъкло. Кевин се притисна навътре в нишата на входа.

Патрулната кола бавно отмина. Не смееше да се подаде навън.

Лампата под навеса светна и някой отвори вратата. Добре облечена жена, към петдесетгодишна. Зад нея се чуваха телевизионни новини.

– Мога ли да ви помогна с… Ох!

Позна го. Сигурно е седяла като залепена пред телевизора, от сутринта. Отстъпи навътре и наполовина се прикри зад вратата. Прошепна през процепа:

– _Вие сте Кевин Ший._ – Вече го молеше уплашено: – Вървете си, не искам в нищо да се забърквам.

Вратата се затвори. Изчегърта дръпнато резе.

21.

Когато не работеше за делото по улиците, Филип Мохандас използваше своя опорен пункт в преустроено бивше магазинче с две помещения в района „Бейвю“, на километър и половина северно от Хънтърс Пойнт, само на две-три пресечки от постройката, която Джеръм Рийз наричаше свой дом.

Обикаляше барикадите от среднощ почти до обяд и сега си почиваше на дивана в затъмнената задна стаичка. Сакото на официалния му костюм висеше върху сгъваем стол, а той лежеше и дишаше равномерно, разхлабил с два-три сантиметра възела на вратовръзката, за да се движи свободно изпъкващия му гръклян, когато преглъща. Бе затворил очи, на челото си имаше влажна кърпа. Събраните длани на гърдите наглед подсказваха, че е потънал в молитва.

Филип Мохандас и не възнамеряваше да спи твърде дълго. Никога не му се случваше. Понякога дни наред се задоволяваше с кратка дрямка. Имаше двама лични помощници, Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, които винаги го придружаваха, разпределяха времето му и се грижеха за парите му. Сега бяха на пост пред вратата на стаичката, седнали на други сгъваеми столове.

Във външната стая обявите за Кевин Ший се бореха за място по стените с плакати в няколко цвята, показващи разгорещения от словата си Мохандас, вдигнал свит юмрук – неговата запазена марка.

Следобедното слънце вече проникваше през малките стъкла на прозорците. По пода и широките первази бяха пръснати вестници. До едната стена бе опряна дълга маса, огънала се под тежестта на литературата, издавана от „Африканска нация“ и кашони с бутилки минерална вода. Репортери, по някой телевизионен екип, професионални активисти и дейни граждани прииждаха и се отливаха през входа, стараеха се да говорят по-тихо.

На улицата един зелен плимут, последен модел, отби към тротоара и спря. Привлекателна, дребна чернокожа жена, може би към четирийсетгодишна, отвори вратата откъм шофьорската седалка, примижа към ярката фасада на бившия магазин и заобиколи колата.

Един от репортерите я позна.

– Божичко, това е сенаторката Уейджър!

Вътре, Алиси Тобейн чукна веднъж и отвори вратата, пред която седеше на стража.

– Какво търси тук тази жена?

Мохандас опря крака на пода, бързо изтри лицето си с влажната кърпа, изправи се и позволи на Алиси да нагласи сакото на раменете му.

Помощничката за миг докосна с гребен прическата му, после безмълвно му подаде на отворената си длан две освежаващи дъха дражета „Тик-так“.

Мохандас бърчеше вежди, опитваше се да измисли какво да изкопчи от срещата.

– Тя поне обади ли се предварително?

– Не се обади – Алиси бръсна с нокът въображаемо косъмче от сакото. – Нищичко не сме чули досега. Тя си върти играта.

– Но какво иска?

Алиси отиде до отсрещната стена и запали лампата. Беше висока жена с едри кости и пълни гърди, с коса на безбройни тънки плитчици. Носеше черен панталон и сандали, както и широка японска дреха в черно, червено и жълто, препасана със златен шнур.

Отново оправи сакото и докосна с пръст бузата му.

– Гласове. Не забравяй това, Филип. Гласове.

– Как сте, госпожо сенатор? Каква чудесна изненада! Добре дошла.

Мохандас не беше грамаден човек, но гласът му ехтеше и просто смазваше бърборенето наоколо. С Алиси и Джонъс от двете си страни, той вървеше напред с протегнати ръце. Тълпата в предната стая му направи път, камерите снимаха и двамата лидери се прегърнаха, само за да бъдат прекъснати след миг от глас на репортер.

– Госпожо сенатор, с каква цел сте тук? Срещата ви не е ли уговорена предварително?

– Това е неочаквана _радост_ за нас – Мохандас държеше ръката на Лорета, двамата се обърнаха към камерите.

– Дошла съм да помогна – заяви Лорета. – Стига да е по силите ми. С всичко, което мога.

От Мохандас се изтръгна дълбоко „Амин!“.

– Тази общност преживя не само трагичната загуба на един от най-изтъкнатите си членове, не само непоносимото оскърбление от жестоката гавра, но и несравнимо по-тежкото равнодушие на същата тази властническа система, с която се стремим да постигнем единодействие, каквото и да ни струва това.

Лорета поспря, за да обходи с поглед тълпата и вдигна ръката на Мохандас в съзнателно повторение на присъщия му жест.

– Време е, а мисля, че и Филип ще се съгласи с мен, ние, афроамериканците, заедно с всички други цветнокожи, да се обединим – не само в справедливия си гняв, но и за да излезем от този хаос с надежда за обновление, да почувстваме, че най-после ще постигнем промени в своя живот, в отношението към нас, че и ние ще можем да кажем думата си накъде да върви този свят!

Хор от „амин“ и „вярно“, под чийто съпровод сенаторката се насочи към задната стая с Мохандас, отново като с магически трик придружени от Алиси и Джонъс.

Помощниците пак заеха поста си отпред.

– Филип, ти само шум ли ще вдигаш или искаш и малко работа да свършиш?

Останал насаме с нея в тясната, задушна стая, Мохандас не искаше да търпи поучения от една нагаждачка.

– _Аз_ движа нещата тук, госпожо. Никого не съм изпързалял досега. – Той наклони глава встрани. – Онези отвън са _мои_ хора. Наслушаха се на лъжи и знаят кой няма да ги измами. Това съм аз, госпожо, точно аз.

– Филип, аз също никого не лъжа и не пързалям.

Мохандас за миг оголи зъби в усмивка и подръпна яката на ризата си. В това наддаване имаше зад себе си увереността. Беше прав и нямаше какво повече да се обсъжда.

– Но малцина сред нас така тълкуват поведението ви.

– Значи грешите.

Нали долетя от столицата, за да се справи именно с този свой проблем. Но нямаше да постигне резултат, ако се опълчеше на Мохандас, ако започнеха да си крещят. Той не участваше в играта на нейното равнище, затова не би и могъл да разбере. Тя беше по-осведомена и щеше да се възползва от това.

– Чакай. Я да поспрем за малко. – Застана по-близо до него. – Току-що, отвън, също не излъгах. Дойдох да помогна, стига да има с какво. И мисля, че мога, Филип. В състояние съм да ви помогна.

– Целият съм в слух.

– А защо вместо това не започнеш ти? Кажи ми какво искаш.

Съзнаваше, че е настъпил решителният момент. Ако успееше да го отклони от общите приказки за целите, от словоблудството…

– Госпожо, знаете към какво се стремим…

Тя му се усмихна.

– Филип, защо не ме наричаш Лорета? За тебе съм Лорета, а не сенаторка. И не знам към какво се стремиш. Не са ми ясни подробностите. Какво би искал, ако ти се открие възможност да осъществиш желанията си? Чуй ме добре – сега е моментът да си го вземеш.

Мохандас престана да крачи из стаичката, пак си подръпна яката, после се отпусна на сгъваемия стол и с жест предложи на сенаторката да се настани на дивана, където той дремеше допреди малко.

– Платформата на „Африканска нация“ е съвсем ясна.

– Филип, ти казваш, че искате да ви се чува гласа, да бъдете представяни по-добре в органите на властта, да се сложи край на неравноправието, да се спазват законите… кой не иска същото? Но после веднага скачаш към отделяне на чернокожите от системата, а това няма да го бъде. Не си ли проумял досега? Не е печеливша карта, а доларите се падат само на такива карти. Искаш да завземеш някой от щатите ли? Или да преместиш всички в Африка? Значи мечтаеш за черен Израел някъде из пясъците? Това ли ти се иска?

Лицето на Мохандас лъщеше от пот, той се приведе и опря лакти на коленете си.

– Искаме да стане тук. И ще го завоюваме тук.

– Обясни ми, Филип.

– Говоря за равноправие пред закона, за нашите _права_…

Лорета тръсна глава ядосано, усети се, че повишава глас.

– Филип, аз пък ти говоря за пари. За федерални фондове. Тук и сега. Пари за правото ти дело. Това положение може да ни ги даде, можеш да ги имаш…

Мохандас пристъпи към затворената врата, заслуша се, после се върна при Лорета.

– Добре, говори ми за тези пари.

22.

Кевин беше сигурен, че няма да стигне навреме за срещата си с Уес Фаръл в университета.

Осъзна това, когато пресече „Калифорния“ и излезе изпод сянката на дърветата. Сега не разполагаше с никакво прикритие. От двете страни на единствената улица в „Уестърн Адишън“, където още нямаше проблеми, се редяха жилищни блокове. Тъкмо подминаваше един, когато от пресечката отпред излезе полицейска кола и зави към него.

Шмугна се към поредната площадка под навес, обсипана с хартийки. Огледа се назад. Още една патрулна кола. И двете наближаваха.

Входната врата беше заключена, но той натисна бутоните и под шестте пощенски кутии. Бравата забръмча и той бутна вратата навътре, точно когато колите минаха зад гърба му.

– Да? Кой е? – Стържещ мъжки глас някъде горе, на стълбите.

– Извинявайте. Май сбърках адреса.

Кевин пак отвори вратата и я затръшна силно. Но остана в преддверието. И се питаше: „Сега какво?“.

Забеляза, че пощенската кутия на апартамент 3 е препълнена с пликове. Беше на първия етаж, отзад. Обитателите му или се радваха на многобройни приятелства, или просто отсъстваха. Кевин бе принуден да разчита на втората възможност. Опита овехтелия трик с пъхнатата кредитна карта в процепа на вратата и за негово изумление, успя. Едва не се разсмя, за първи път този ден. Може пък късметът му да се обръща. Но си каза, че още доста ще трябва да извърви, преди наистина да му се усмихне щастието.

Първо опита номера на Уес. Десет позвънявания. Не се включи телефонен секретар. Вероятно Уес го чакаше само на няколкостотин метра оттук. Защо да не повика такси и просто да отиде там? Какъв е шансът някакъв случаен шофьор да го познае? Но въпреки сполуката с кредитната карта, не можеше да поеме такъв риск. Струваше му се, че е време за допълнителна предпазливост. Сто хиляди долара са куп пари, за таксиметров шофьор или кой да е друг. Крачеше из апартамента, накуцваше и се опитваше да стигне до решение. Стъпваше тежко по паркета.

Замръзна, когато чу почукване на вратата и глас.

– Дейв? Дейв, прибра ли се? Има ли някой?

Предположи, че в тялото му има части, които просто не можеха да се сковат от напрежение, но сега не ги откриваше. Почти не смееше да диша.

Сянката на обувки под вратата не мърдаше. Кевин се бореше с притока на адреналин, с болката, с недостига на кислород, със страха – не биваше точно сега да припадне. Но малко оставаше да доизцеди силите си.

Съседът беше упорит. Чул бе нещо, може би крачките на Кевин, и искаше да се увери. Стоеше и се вслушваше.

Моля те, Господи, моля те, дано няма ключ.

Съседът се махна. Кевин изчака още пет минути, като само се протягаше, за да даде отдих на вкочанените си мускули, после с котешка стъпка прекрачи и се отпусна в дълбокото тапицирано кресло. Диванът беше по-наблизо, но можеше да изскърца. Пък и телефонът се намираше върху масичка до креслото.

Безкрайно внимателно вдигна слушалката и набра няколко цифри. Току-виж Уес се е отказал да чака и вече си е у дома.

Никой.

Облегна глава и затвори очи.

23.

Средата на следобеда.

– Е, какво имаме досега?

Глицки седеше в едно от сепаретата с тримата инспектори Карл Грифин, Ридли Бенкс и Марсел Лание. Неофициалната среща бе свикана от лейтенанта в „При Лу Гърка“, където хората от полицейското управление и прокуратурата се отбиваха да наквасят гърлата, защото се намираше точно срещу Съдебната палата. В ресторантчето се влизаше или през страничен вход в дъното на глуха уличка, или надолу по стъпалата, покрити с толкова потъмняла петниста пътека, че оставаше неизвестно точно от какво вонеше.

Но и никой не очакваше твърде много от „При Лу“. Тук наливаха свястно пиене срещу малко пари. А храната почти винаги беше вкусна и засищаше корема. Жената на Лу беше китайка и често имаше специалитети на деня като „супа авголемо с уон-тон“ или „пилешка мусака Кунг-пао“. От години загадката на ресторанта беше нещо, предлагано под името „Гюведже Йин-лин“ и досега не се бе намерил човек, който да отгатне всички съставки.

Но най-важна беше близостта на „При Лу“ до Палатата. Можеше да си поседнеш там, без да ти досаждат, наоколо не се мяркаха твърде много непознати, а прочутите репортери, пък и останалите типове от телевизията и вестниците незнайно защо не се радваха на същото прекрасно обслужване от Лу като служителите на правосъдието. Какво да се прави, каприз на природата.

– Всички са били там – натърти Ридли Бенкс.

Глицки и инспекторите му бяха почти сами в ресторанта и лейтенантът отпусна юздите на озъбените си нерви. Разбира се, „те“, тоест разпитваните допреди малко свидетели, са били там. _Това_ си признаха. Но не и по време на саморазправата. Задачата на инспекторите беше да ги сложат по местата им на онази улица _по време_ на извършеното насилие и Глицки не се надяваше да стане скоро.

– Аз викам да ги арестуваме и да ги попритиснем.

Сред инспекторите от „Убийства“ Карл Грифин се славеше като най-скарания с понятието „изтънченост“, но това въобще не пречеше някои от идеите му да са добри.

– С арестите сме малко закъсали – възрази Глицки.

– Че защо?…

Подигравчията Лание се протегна на стола и надигна чашата червено вино. Ченге да пие червено вино, мислено възкликна Глицки. Възможно е единствено в Сан Франциско.

– При съседите няма място – Глицки отпи от чая си. – Болъс казва, че било препълнено, а и по-лошо ще стане. Напира да убеди Ригби, че трябвало само да връчваме призовки за всичко, чак до въоръжен грабеж.

Грифин рязко вдигна кървясалите си очи.

– Ти да не се майтапиш?

Глицки призна, че е преувеличил съвсем мъничко, само за въоръжения грабеж. Намеси се Ридли Бенкс.

– Но тук си имаме работа със 187-ми… – В Наказателния кодекс на Калифорния 187-ми член третира убийствата. – … и ако тези момчета са участвали, замесени са в убийство.

Глицки цъкна през зъби.

– Е, стигнахме значи до другото. Затова се събрахме тук, а не в моите разкошни частни покои. – Другите чакаха мълчаливо. – Може и да сте забелязали, че замириса на политика.

Лание отпи от виното и размаза с показалец една капка по масата.

– Шашмите около Кевин Ший.

Глицки кимна.

– Властите насаждат впечатление, че е единствен извършител.

Ридли, млад и запален, стовари лакти на масата и ги огледа.

– Само че там… тоест, нали е имало тълпа…

– Някой от очевидците потвърди ли това?

– О’Тул. Или не?

Ридли се обърна към Лание, но онзи само поклати глава.

– О’Тул въобще не излязъл навън – обясни Лание, с каменно лице. – Останал си при бара. Пълнел чашите. А другите клоуни, онези Мюлън и Макей, те си тръгнали преди нещо да е започнало, нали така, Ейб?

– Такива са известните ни факти.

Грифин напомни:

– Ами фотографът, как се казваше?

Лейтенантът леко завъртя глава.

– Добре, имаме него. Един-единствен. Уестбърг. Важното е, че за тълпата трудно могат да раздуват. Бог прошушнал на ушенцето на шефа, че ни трябва Ший, само Ший. Той е символ. Кметът го иска, началник Ригби е съгласен, Лок е стъкмил обвинението. Спипаме ли Ший, край на проблема, всичко е ясно.

Лание все така мажеше влагата по масата.

– И какво? Ще им връчим този Ший.

– Не можем да го намерим. Капка мозък ако има в главата, отдавна се е изпарил – каза Глицки. – Вижте какво. Случи ли се да попаднем на твърди доказателства, че някой от онези смотаняци – Макей, О’Тул, който ще да е – е замесен, лично аз не съм особено склонен да му се размине. Исках и вие да знаете това. – Огледа своите инспектори. – Когато всичко се уталожи, _след като_ се уталожи, не ми се нрави идеята да ме привикат на килимчето, защото сме претупали разследването. Имаме си работа с политическа… – той потърси думата, – … машинация, а такива хитрости имат навика да се обръщат с хастара навън. Затова исках всичко да си изясним, без козове в ръкава. Окей?

Лание вдигна ръка.

– Значи не си убеден, че Ший е замесен?

– Това не съм казал. Засега нямам причини да се съмнявам. Разгледах снимката, като всички останали. Само че, потръгнат ли нещата толкова удобно… – Сви рамене. Всички разбираха за какво говори. – Вероятно са били и той, и другите. Тогава ще го пречупим и ще хванем останалите. Но малко съм притеснен, че никой от апапите в онази кръчма не го е познавал, поне на думи.

Бенкс възрази:

– Мюлън каза, че го познавал, колкото за едно „здрасти“.

Белегът на Глицки се изпъна по устните му.

– И аз чух, Рид. На такива приказки не бих си заложил портфейла. Днес вече всеки в града може да каже същото. А вие, приятели – посочи Бенкс и Грифин, – получихте ли любезно предложение да разгледате раните на Мюлън и Макей? Може би ще решите да поприказвате с лекарите им. Или да наминете към къщата на Макей, да проверите онази стъклена врата.

Лание преглътна остатъка от виното.

– Ейб, значи казваш да се вкопчим в тези типове? Каквито и заповеди да ни стоварят на главите?

– Имаме примерно десетина съучастници в цялата разправия. Да речем, че искам да хванем поне двама-трима.

– А Ший? – попита Грифин.

– Непременно. И Ший. Ще се видим в службата.

24.

Накрая вятърът пак зафуча из улиците, по „Брайънт“ плъзна мъгла и времето се върна към обичайното – студено. Глицки се загърна по-плътно с якето. Очите го боляха от преумората, главата му тежеше.

В голямото фоайе на палатата шерифът Болъс бе подредил импровизирана канцелария за регистрация на арестуваните. Само че вместо да ги задържат, връчваха им призовки, заслужаващи не по-сериозно отношение от квитанциите за неправилно паркиране. Имаше десетки хора, нарушили закона по време на безредиците предишния ден – грабежи, хулиганство, посегателства върху собственост, побой и още каквото се сети човек.

Във фоайето властваше хаосът. Глицки вдигна още малко яката си и се запъти към асансьорите. Непременно трябваше да се обади още веднъж по служебния си телефон на Рита, да провери какво правеха момчетата. И да поспи по някое време. Само че нямаше представа кога ще му падне удобен случай. Чувстваше, че изпънатите му нерви май започваха да се прокъсват и скоро от това щеше да пострада способността му да разсъждава непредубедено. Изтощението бързо го довършваше.

Но вратата на асансьора се плъзна встрани и пред него застана Илейн Уейджър.

– Ейб, току-що бях в твоя отдел. Никой не знаеше къде си. – Това упрек ли беше? Или предупреждение? Нима го държаха под око? – Имаш ли свободна минутка? Хайде да се качим пак горе.

– Ами, добре.

Нямаше смисъл да протака. Щеше да свърши по-късно онова, което искаше да стори непременно, веднага. Не можеше да се обади на синовете си. Длъжен беше да се отзовава при нужда. Нали това му беше работата.

Вмъкна се при нея, докато обичайното плътно гъмжило се натъпка в кутията три на три метра – към двайсетина човека от всякакви раси, миниатюрна картина на града отвън. Вратата се затвори и шумът от фоайето заглъхна, само за да подчертае тишината в асансьора. В затвореното пространство ясно се долавяше напрежение, подозрителността и недоверието удушиха в зародиш обичайното бърборене.

Вратата се отвори на третия етаж и Илейн побутна Глицки.

– Да отидем в моя кабинет.

Той предполагаше, че ще се качат на четвъртия, в „Убийства“, но Илейн поиска разговора и той безропотно се помъкна след нея.

Стаята й беше от стандартните миши дупки, в каквито натикваха помощник-районните прокурори – две бюра, вехти кантонерки, колкото се побираха една до друга, кафеварка и два осаждени прозореца с „очарователен“ изглед към Магистрала номер четири. Илейн пропусна Глицки пред себе си и затвори вратата.

Глицки се намести върху бюрото на нейния колега. Който и да работеше зад това бюро, отсъстваше в момента. Илейн се обърна. Раменете й бяха прегърбени и за да облекчи малко настроението, преди да се усети, Ейб я попита дали и тя се е забавлявала в асансьора като него.

Отвърна му с доста бледа усмивка. И при нея умората вече личеше.

– Изглежда ми като кошмар – каза тя. – В Сан Франциско този проблем просто не може да съществува.

– А ти знаеш ли колко профсъюза си имаме? В полицейското управление? Три. Един за белите ченгета, един за жените и един за черните ченгета. Вече и обратните напират да си направят свой.

– Но нали работите всички заедно, искам да кажа, както ти и аз. Хората се разбират, за да си вършат работата, права ли съм?

– Всичко може да се обърка.

– Но не чак дотам.

– Е, логично е и да се стигне докрай. Първо хората престават да бъдат хора, после… – Глицки сви рамене, стана от бюрото и се протегна. – Само че не си ме търсила да си полафим.

Илейн въздъхна. За миг Глицки видя в нейното лице майка й, нещо почти познато в изражението, в чертите. Разтърка си очите, докато тя потвърди – да, не го е търсила, за да разменят общи приказки за положението. Поколеба се.

– Може ли да поговорим съвсем неофициално?

– За какво?

Глицки съзнаваше, че му се носи славата на корав гадняр. Предполагаше, че не е напълно незаслужена, защото упорстваше в стремежа си към откровеност с хората. Поне не се лигавеше и не ставаше сладникав, предполагаше, че дори когато казва на някого колко го обича и цени, лицето му пак си остава сдържано и студено. Случвало се бе дори с Фло.

Но Илейн беше по-дебелокожа, отколкото очакваше. Погледна го с намек за малко по-топла усмивка от първата и накрая той кимна.

– Добре, неофициално. За какво ще говорим?

– За майка ми… – Тя се запъна. – Е, неточно… не за нея. Не искам и нея да набърквам.

Тя прехапа устни и се загледа над рамото на Глицки през прозореца.

– А не е ли вече набъркана достатъчно?

– Още не. И не за това искам да говорим. Май цялата тази история ме тревожи.

Глицки кимна още веднъж.

– Да, трябва да призная, че е доста необичайна.

– Кариерата ми зависи от това – изтърси Илейн.

– Може и така да стане. Права си.

– Трябва да знам дали е възможно делото да се разпадне.

– Илейн, тъкмо ти се занимаваш с делото – напомни той.

– Знам. Поне това се очаква от мен. Събирам факти. – Мълчание. – Бих искала, така да се каже, вратата между нас да си остане отворена.

Глицки си пое дълбоко дъх и застана пред прозореца. Мъглата се разнасяше и позволяваше да види дима над „Оукланд“, може би и над „Ричмънд“. Изведнъж, щом прозря накъде биеше Илейн, гневът отново се надигна. Май беше готов да избухне всеки момент.

Обърна се с лице към нея.

– Знаеш ли, Илейн, ти си очарователен човек и според мен се опитваш да постъпваш правилно, но страшно мразя да ме пързалят и точно днес не съм настроен особено миролюбиво.

Очите й зейнаха.

– Но аз не…

– Илейн, ти гледаш да си опазиш задника читав. Добре, тази раздумка ще си остане между нас, но аз на никого не съм затръшвал вратата. Не е нужно да правим специални уговорки.

– Това не е специална уговорка.

– Не е ли? Чудна работа, защо ли тогава стоим само двамата в стаята и си приказваме неофициално.

– Само не исках да ни прекъсне някой. И не исках Крис…

Глицки насочи пръст към нея.

– А, ето че стигнахме до същественото. Не си искала Крис да направи какво?…

– Но той ми е началник. От него си получавам задачите.

– Тогава ги _изпълнявай_. Но не ми се умилквай, за да си добре с всички. Или си на негова страна, може и на страната на майка си, това не знам… или си почтен прокурор. Ти сама ще избереш.

– Ейб, не искам да сбъркам. Не мога да си го позволя.

Белегът по устните на Глицки побеля.

– На твое място бих се притеснявал не точно за това. Аз постоянно правя грешки. Но ще споделя с теб нещо, което облекчава живота.

– Кое е то?

– Върши си работата както е редно. Поне на теория това дори спестява време. – Глицки хвана дръжката на вратата, но спря. – Не знам дали те интересува, но не съм се прехласнал по Кевин Ший. Само че ми е по-спокойно, когато спазвам правилата. Иначе разнесе ли се пушекът, доста мръсници могат да се вкопчат в теб.

– Значи смяташ, че е _той_?

Стори му се, че тя се окуражи.

И с риск да го обвинят в сексуално посегателство и служебна некоректност, той протегна ръка и я отпусна върху рамото на Илейн.

– Не се опитвам да го отърва. Искам това, което и ти – делото срещу него да е по закон. И вратата ми е винаги отворена. Точка по въпроса.

25.

– Има ли някой при теб?

– Кевин, ти ли си? Можеш ли да говориш малко по-силно?

– Аз съм. Не мога. Чуваш ли ме?

– Ами, достатъчно, за да разбирам. Къде си? Добре ли си?

– Попитах, има ли някой при теб?

– Не.

– Сигурна ли си?

– Кевин…

– Защото имам нужда от помощ, Мелъни. От сериозна помощ и не искам Синди Тейлър или някой… По дяволите!

– Какво?

Прошепна още по-тихо:

– Има един тип горе. Пак се размърда. Ей сега го чух да затваря вратата на апартамента.

– Какво?

– Чакай. Задръж така. Не мога да говоря. Минутка само.

Пак чу приближаващите стъпки, видя сянката в процепа под вратата. Добрият съсед от горния етаж беше направо образцов гражданин, без никакво съмнение, щом държеше под око празните жилища, когато хората заминаваха на почивка. Отново почука на вратата.

– Ей, има ли някой там?

Гласът на Мелъни в слушалката:

– Кевин?

Не смееше да диша. Мелъни или щеше да затвори, или не. Каза й да почака. Може би ще почака.

Накрая, след около две минути, сянката се махна, чуха се затихващи стъпки. Отброи още десет секунди, за да се увери, после прошепна в слушалката: