Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 26 страниц)

„… и аз призовавам всеки гражданин, който смята, че е видял господин Ший, незабавно да съобщи на полицията или на районната прокуратура.“

Фаръл клатеше глава.

– Трябва да отида там – каза Кевин.

– Трябва да се напъхаш в _това_? Кевин, ти чуваш ли изобщо какви ги плещят тези хора? Проумяваш ли какво става? Хубавичко ще си поприказваме с тебе.

Картината на екрана се смени и Фаръл побърза да насочи дистанционното към телевизора, за да усили звука. Страховит мъжага стоеше пред Палатата, вдигнал яка, за да се опази от вятъра. Явно никак не одобряваше камерите и напъханите почти в устата му микрофони.

Коментаторът говореше припряно:

„… а лейтенант Ейбрахам Глицки, ръководител на отдела за разследване на убийства, изглежда не споделя убедеността на госпожица Уейджър.“

Вече се чуваше сопнатият глас на Глицки:

„Продължаваме да проучваме фактите. Опитваме се да стигнем до истината. Само това мога да ви кажа.“

Глицки понечи да се отдалечи, но репортерът му препречи пътя.

„Лейтенант, какво ще ни кажете за Кевин Ший? Не трябва ли да съсредоточите усилията си върху него? След като кметът увеличи наградата за…“

Показаха лицето на Глицки в едър план.

„Ший е заподозрян. Бихме искали да го разпитаме, да чуем и неговата версия. Край на коментарите.“

„Неговата версия ли? Но госпожица Уейджър каза, че…“

„Госпожица Уейджър върши своята работа, а аз върша своята – събирам факти и доказателства.“

„Нима още не разполагате с доказателства?“

„Няма да коментирам.“

„А снимката?“

Глицки сякаш обмисли въпроса по-предпазливо.

„Снимките подлежат на различно тълкуване. Сега, ако позволите…“

Отмести микрофона, отстрани с една ръка репортера и влезе в Палатата.

Щом пуснаха реклама, Уес Фаръл изключи телевизора. Почеса Барт зад ушите, завъртя празната бирена кутия върху постелята и изруга.

– Какво има?

– Глицки. – Посочи на Кевин телевизора. – Онзи преди малко.

– И какво? Познаваш ли го?

– Срещали сме се по работа.

Мелъни застана пред него.

– Но защо се ядосваш така? Поне ми се стори, че не е съвсем сигурен…

– Улучи. И на мен така ми звучеше.

Кевин се надигна на стола.

– Е, защо подскачаш толкова?

– Ами подскачам – каза Уес, докато ставаше, – защото може би имаме шанс. Отиваме при него и току-виж даже ни изслуша.

– Значи ти ще?… – Мелъни се взираше в Кевин и той вдигна ръка, за да я прекъсне.

Помълчаха. Уес пак завъртя кутийката.

– Значи ще ни помогнеш? – престраши се Мелъни.

Уес се завъртя към Кевин.

– Но ако излезе, че си бил забъркан в тази история, ще те убия. Лично ще те убия. Ще те гоня до дупка и ще те пречукам като бясно куче, само че много бавно и мъчително. Ясен ли съм?

42.

Глицки разглеждаше втората снимка и сам си задаваше въпроси. Отделът оттатък беше празен. Благословено спокойствие. Карл Грифин му беше оставил бележка, че отива да говори с човек, който може би е пострадал от удар с нож. Добре. Глицки още не разполагаше с друго възможно обяснение за порезните рани и превръзките. Но те съществуваха и все нещо ги бе причинило. Може би нож. Нали Рейчъл, познатата на баща му, спомена за ножа. И същият този нож се виждаше и на двете снимки. Преди да научи какво точно е станало с ножа, нямаше как да си представи картината изцяло, нямаше да е сигурен какво се е случило. А би му помогнало. Никакви известия от Бенкс или Лание.

Телефонът звънна.

– Глицки, „Убийства“.

– Харди, Ашлънд.

Лейтенантът бутна стола назад и качи краката си на бюрото. Най-добрият му приятел Дизмъс Харди се обаждаше от Орегон.

– Много ми допадна съобщението, което ми остави – продължи гласът.

Цялото съобщение гласеше: „Харди, обади ми се“.

– И особено ми хареса как пееш с фалцет. Да знаеш, повечето старци като тебе вече не могат да вземат толкова високи тонове. Страхотно изпълнение.

Глицки се пресегна за чашата и отпи глътка от чая.

– Добър уикенд избрахте да се махнете от града – каза той. – Как е при вас?

– В Ашлънд? Чудесно. Невероятна постановка на „Буря“. И тукашното „пино ноар“ е добро. В Орегон е хубаво. Франи ти изпраща поздрави.

– Знаеш ли, че светът, какъвто го познаваме, просто се сгромоляса тук?

– Ами да, някакви слухове стигнаха до мен. – И по-сериозно: – А _ти_ как си?

– Като намеря време, ще се попитам. И първо на тебе ще кажа. Чу ли за Лок?

– Чудя се дали пък това не е прословутата лъжичка мед в кацата с катран.

Харди и Лок бяха врагове. Лок го уволни от прокуратурата, но Харди продължи да го притеснява здраво и успешно защити клиентите си в шумните процеси за убийства, в които Лок представяше обвинението. Така че се мразеха и в червата.

– Ейб, бих излъгал, ако те уверя, че новината ми разби сърцето, но не съм желал смъртта на този човек. Пък и това става в нашия град.

– Знам, Диз. И на мен ми хрумна. Пратих хлапетата извън града, с баща ми са.

– Толкова ли е зле?

– Предполагам, че ако не ни свърши водата, ще оцелеем. Вече ми се струва, че половината град гори. А от мен се очаква да го гася.

– Имаш ли нужда от помощ? Именно ти. Добре ли си?

– Крепя се някак. Имал съм и по-добри седмици в живота си.

– Ако се сетиш за нещо, кажи ми. Остави ми някое от твоите искрящи с красноречие послания. Наложи ли се, ще се приберем.

– Още не сме стигнали дотам.

– Добре, но ако трябва…

– Схванах. Благодарско. Целуни жена си от мен.

– Ще бъде направено. Къде точно?

Глицки се усмихваше, когато остави слушалката.

През последните четирийсет часа канцеларията на полицейския началник Ригби бе заприличала на военновременен щаб. Върху две събрани маси беше залепена голяма карта на Сан Франциско. Пет-шест служители обикаляха из стаята, забождаха и преместваха маркери по картата, говореха по няколко телефона едновременно.

Навън димът се носеше на юг през трепкащата мъглица на смога. От време на време лъчите на следобедното слънце се процеждаха през мътилката. И това ми било прекрасното лято, мислено промърмори Глицки.

Ригби стоеше зад бюрото си, увлечен в сериозен разговор с Алън Рестън. Глицки слабо познаваше този човек, въртящ се предимно в политическите кръгове на щатската столица Сакраменто, но бе слушал за страховитите му амбиции. Заместник-главният прокурор на щата бе напътствал два-три пъти Ейб при разговорите му с местните законодатели по един или друг законопроект, свързан с углавното право. Елегантен и отличаващ се с дар слово, Рестън бе висок колкото Глицки и по-млад с поне пет години. Сега беше в кабинета на Ригби, облякъл костюм и вратовръзка. Глицки нямаше представа какво би могло да означава това, но веднага след разговора с Харди получи нареждане да се яви при Ригби, а на такива повиквания се отзоваваше веднага.

Почука на широко отворената врата. Заобиколи масата с картата и застана пред бюрото на шефа.

– Сър?

Кимна и на Алън.

– А, добре, че дойде, Ейб.

Рестън едва отвърна на поздрава му и Глицки малко се учуди, но в тези напрегнати дни хората рядко се държаха нормално.

– Я да отидем някъде, да поговорим на спокойствие – предложи Ригби.

Мълчаливо излязоха в коридора – Ригби водеше, Рестън вървеше последен. Намериха празна стая за разпити. Без предисловия, Ригби се извъртя с лице към Глицки.

– Засега това е по-скоро дружески разговор, отколкото порицание. Искам да ти е ясно, Ейб.

Глицки тежко преглътна. Започващите по този начин дружески разговори не бяха сред любимите му занимания. Ригби кимна към Рестън.

– Мисля, че познаваш господин Рестън, новия районен прокурор.

– Разбира се, но не знаех… – Протегна ръка. – Честито, Алън. – Ръкостискането беше съвсем небрежно. Глицки отново насочи вниманието си само към Ригби. – Да не съм сбъркал нещо? За какво става дума?

– Става дума за новините по телевизията – отвърна Ригби. – И по-точно, за твоята поява в тях.

– Но аз не съм…

Шефът вдигна ръка.

– Чакай малко. Знам какво си говорил. Всички гледахме интервюто. Чухме те. Заповядах да го запишат, така че можеш и да си го пуснеш пак, ако искаш. Ейб, известно ти е, че имаме човек за връзки с обществеността. Плащаме му за това.

– Още не съм сигурен какво толкова лошо съм направил.

Ригби благоволи да обясни:

– Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този човек е предявено обвинение.

– Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.

– Значи осемнайсет излишни – подметна Рестън.

– Районният прокурор е прав – потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.

Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.

– Най-уместният отговор е – продължи Ригби: – „Няма да коментирам“.

– Струва ми се, че точно това казах – възрази Глицки.

Обаче съзнаваше положението си – подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.

Алън Рестън се възползва от думите му.

– Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. – В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки – с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. – Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.

– Аз поне не съм объркан – заяви Глицки. – Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…

– Не обсъждаме фактите в момента – прекъсна го Ригби.

– Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.

– _Дотогава_ ще разполагаме с всички факти…

Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.

– Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни – каза той кротко.

Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.

– Ще бъдат – увери го.

Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.

– Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…

Глицки му помогна:

– От обрат към по-добро?

– Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.

Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.

– Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… _а той е виновен_… и градът може вече да си лекува раните.

Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия районен прокурор.

– Добре. Няма проблеми.

Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.

– Тук, отзад.

Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.

– Нещо по-особено, което да не си очаквал?

Страут сви рамене.

– Ами, няма. Защо питаш?

– Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.

– Сещам се какво ти е. – Страут внимателно отпусна главата на трупа върху масата, но не дръпна чаршафа. Обърна главата така, че раната да е отгоре и се наведе да погледне отблизо. – Обгарянията от барут са каквито би предположил, може би малко плътнички…

– А стъкла? – Подканен от въпросителния поглед на Страут, Глицки обясни: – От прозореца на колата. Има ли парченца около раната?

Съдебният медик завъртя глава.

– Стъклата не се пръскат. Нали колата е на градските служби. Не бих очаквал и микроскопичните парчета да са много, но скоро ще свършат и с микроскопското изследване, ще знаем точно. Да не надушваш нещо?

Глицки се залюля напред-назад.

– Знаеш ли, Джон, нищичко не надушвам. Не разбирам дори какво правя, само дърпам разни нишки и гледам дали не продължават нататък в плетеницата. Право да си кажа, май работата ми дойде в повечко напоследък. И никак не ми помага да виждам познатите си мъртви.

Страут се изправи и покри лицето на Лок с чаршафа.

– Всички ви прихваща напоследък – изрече протяжно. – Не ти ли е малко студеничко тук?

Поведе го към кабинета си, просторна квадратна стая с библиотечни шкафове край стените и запълнена с най-разнообразни древни и средновековни уреди за изтезания в остъклени витринки. Поспря до пиедестал вдясно от бюрото си и издуха праха от шиповете на един боздуган.

– Една дама от прокуратурата беше тук сутринта, занимава се с Артър Уейд. Горкичката, направо жал ми стана.

– Да не е Илейн Уейджър?

Страут кимна.

– Тъкмо взе да уточнява причината за смъртта, аз й казах, че е задушаване и тя пребледня, колкото й позволяват гените. – Медикът се ухили лекичко. – Образно казано, разбира се.

Глицки кимна.

– Забеляза ли рани от нож по тялото на Артър Уейд?

Страут, вече седнал зад бюрото, помисли секунда-две.

– Рани от нож? Нямаше. Охлузвания от въжето, драскотини, натъртвания, но никакви прободни и порезни рани. – Вдигна очи към Глицки. – Още една нишка ли?

– Ъхъ.

– Ейб, искаш ли един неангажиращ съвет? Докторска рецепта как да си опазиш душата спокойна?

– Ъхъ.

Съдебният медик скръсти ръце на бюрото.

– Продължавай да дърпаш – каза той. – Не се знае какво може да изтеглиш.

– Глицки, отдел „Убийства“.

– Лейтенант Глицки, обажда се Уеш Фаръл. Адвокат шъм.

– Разбира се, господин Фаръл, помня кой сте. С какво мога да ви бъда полезен?

– Бих ишкал да поговорим жа Кевин Ший.

Глицки се надигна от стола, вече щракаше с пръсти, опитваше се да привлече вниманието на някой инспектор оттатък, за да вдигнат слушалката на другия апарат, може би да пуснат касетофон, поне и втори човек да чуе разговора. Но никого не можеше да види в празната рамка от врата, макар да беше сигурен, че някой седеше в другата стая, когато се върна от моргата.

И никой не се отзова. Отпусна се на стола.

– Вие ли сте адвокатът на Ший?

– Мисля, че жнам къде е… – Пауза. Човекът малко фъфлеше, като че беше пийнал. Глицки погледна часовника на стената. Не, едва ли – още нямаше три следобед. И все пак…

Фаръл продължаваше:

– … и поддържам връжка ш него. Той е твърде уплашен и би ишкал да получи някаква гаранция, преди да ше предаде. Ишка да бъде ижшлушан.

– Е, добре тогава, господин Фаръл. И аз искам да го изслушам.

– Къде мога да ше шрещна с ваш?

– Къде сте сега? Искате ли да дойдете в Палатата?

Пак последва дълго мълчание. Глицки долавяше приглушен спор, въпреки покритата с длан слушалка в другия край на линията – значи Ший беше там, при самия Фаръл. „Давам кралство за засечен телефон!“, безмълвно възкликна Глицки.

– Лейтенант?

– Слушам ви.

– Бих предпочел да ше шрещнем шамо двамата – вие и аж.

– Ший ще дойде ли с вас?

– Не. Ще дойда само аж.

За да си осигури някакъв контакт с Кевин Ший, Глицки охотно би се срещнал с Фаръл и гол на върха на някой небостъргач.

– Знаете ли къде е ресторанта „При Лу Гърка“ срещу Палатата, слиза се по стълби в приземния етаж?

Да, без всякакво съмнение Фаръл фъфлеше. Може пък да имаше говорен дефект.

– „Лу Гърка“? Преди време там ши получавах пощата.

– Да речем, след час?

– Шлед чаш.

– Господин Фаръл?

– А?

– Карайте по-внимателно, моля ви.

Глицки разсеяно местеше полицейските и съдебномедицинските доклади по бюрото си. Отдавна беше вътре в нещата и се надяваше, че е развил доста добър усет за момента в някой случай, когато посоката и скоростта се променят, когато вече долавяш, че може би наближаваш завършека. И сега усещаше същото.

Съзнаваше, че в известен смисъл неговият началник Ригби и новият районен прокурор Рестън му направиха услуга – напомниха му каква, в края на краищата, беше ролята му. Ограничена и точно определена. Трябваше да залови заподозрения извършител на убийство. Точка. Да го открие и предаде на правосъдието, също като Томи Лий Джоунс в „Беглецът“. (Най-любимия момент от всички филми – Харисън Форд е беглеца Ричард Кимбъл, застанал в края на тунела над бездната, дълбока едва ли не цяла миля. Той казва на Томи Лий Джоунс: „Невинен съм“, а онзи невероятно хладнокръвно отвръща: „Това не ми влиза в работата“.)

Такъв трябваше да бъде и Глицки сега. Така е правилно. Да изхвърли от съзнанието си общата представа за ставащото. Да събира фактите, каквито му попадат и да прояви гъвкавост, ако усети промяна. Но засега имаше задължение – да затвори Кевин Ший в някоя килия тук, в Палатата.

Още не беше съвсем сигурен, че теорията на Лорета ще издържи сблъсъка с действителността, че задържането на Ший под стража ще поукроти бушуващите вълни навън, но ако все пак се случи, би било още по-добре, нали?

А дотогава ще подхване нещата с Уес Фаръл както трябва. Ще играе честно, ще си мълчи и ще отиде сам на срещата. Уговорките трябва да се спазват, освен това беше убеден, че дори Фаръл да не е съвсем трезвен, не се опитва да му пробутва номера. Изглеждаше съвсем законно. Фаръл беше адвокат, стремящ се да защити клиента си, което не противоречеше на задълженията на Глицки. Поне засега.

Добре разбираше защо Ший си е потърсил адвокат. Триста хиляди долара са предостатъчна подбуда за някой, готов да му причини сериозни неприятности. Глицки не забравяше и не особено прикритото послание зад стоте хиляди долара, обещани от Филип Мохандас – ако се наложи, убийте го. Ший непременно е научил и Глицки си каза, че е прав да се пази. Детска игра е после да съчиниш някаква историйка, че се опитал да избяга или оказал съпротива. Който и да затрие Кевин Ший, лесно би се измъкнал.

Но работата щеше да потръгне, може би още довечера. Момчетата ще са далече от всякаква опасност в Монтерей, с дядо си. Дори със скърцане и побутване, градът ще се върне към обичайния си живот и Ейб Глицки може да се надява на няколко почивни дни в уединение, да навакса пропуснатия сън. Вероятно и още някои пропуснати неща.

Вдигна слушалката и набра няколко цифри. Тя отговори още след второто позвъняване. По гласа й личеше, че си отдъхна, сякаш не е очаквала повече да й се обади.

Каза, че щяла да отиде във временния си кабинет, в Градската палата. Дали той знаел номера й там? Просто не можела повече да остане сама в къщата. Нали и Ейб й напомнил, че е дошла в Сан Франциско, за да допринесе с нещо. Колкото и да се чувствала съсипана от ужаса, сполетял Крис Лок, трябвало да се захване с работата си. Хората имали нужда от нея. Искала да използва каквото влияние има, да се срещне с когото може, да търси някакво осъществимо решение, да изпълни ролята си на миротворец.

Нали Ейб нямало да забрави да нагледа Илейн? През целия ден не успяла да се свърже с дъщеря си и вече се поболявала от притеснение.

Той я слушаше търпеливо и се възхищаваше на силния й дух. Жена, съзнаваща колко е важно да употреби властта си за добро. Беше и главозамайващо, но и някак естествено, че й помага, а тя се превръща в спасителния му пояс.

Стори му се полезно да й съобщи колко близо са до успешния край. Така тя можеше да увери хората, че Ший скоро ще се озове зад решетките. Каза й, че след малко ще се срещне с адвоката на Ший в „При Лу Гърка“ и ще уговорят условията, при които Ший ще се предаде. Би трябвало да стане до няколко часа, в краен случай едно денонощие.

Тя възкликна, че новината е чудесна.

Ако Ейб можел да се освободи за мъничко, дали би искал да мине през кабинета й, преди да се прибере вкъщи? Щяла да е доволна да се видят дори за няколко минути. Не знаела как да се справи с всичко това, с чувствата си за започналото между тях двамата. Наистина имала нужда да поговорят. Имала нужда от него.

43.

Новината за назначаването на Алън Рестън за районен прокурор стигна до Арт Драйсдейл, точно когато се канеше да отиде при Илейн Уейджър и принудително да я прати в почивка до края на седмицата. Чрез връзките си в един от телевизионните канали достатъчно рано научи за нейния пореден пристъп на непредсказуемост и стигна до извода, че тя не толкова е претоварена (по дяволите, всички бяха претоварени), колкото не се справя добре с напрежението.

Не му пукаше дали е дъщеря на сенаторка, тя щеше да си седи вкъщи няколко дни, за да помисли с какво всъщност е длъжна да се занимава. Първо арестува Джеръм Рийз. После дърдори пред репортерите за Кевин Ший и изглежда я приемат едва ли не като официална говорителка на прокуратурата, без да е упълномощена за това. А следващият път може и да… Но точно в това, каза си Драйсдейл, е най-лошото – никой не би успял да предвиди какво можеше да направи тя. И не искаше Илейн да се мотае наоколо, за да научи на практика на какво, още е способна.

Но тогава му се обадиха от канцеларията на кмета. Само по себе си събитието не го учуди – все пак, постът на районния прокурор беше политически, а Драйсдейл се смяташе преди всичко за администратор – но и тази припряност, и избраният човек го обезпокоиха.

Затова поседя няколко минути, подмятайки бейзболни топки, в очакване на новия си началник. Изведнъж стана и се запъти натам, накъдето и без това имаше намерение да тръгне – към стаичката на Илейн Уейджър. Почука на затворената врата, после натисна дръжката и завари Илейн да седи в ъгъла, свила колене до гърдите си. Обляното в сълзи лице му се стори страшно.

Драйсдейл отскочи до тоалетната и донесе цяла купчина влажни хартиени салфетки. Когато отново влезе в стаята, Илейн вече се бе преместила зад бюрото си. Той мълчаливо изчака до съседното бюро, докато тя изтри лицето си, издуха си носа, посъвзе се. Илейн каза, че съжалява. Драйсдейл я увери, че я разбира и нямало за какво да се притеснява.

Когато половин час по-късно Глицки почука на вратата, двамата седяха зад бюрата и тихо разговаряха, като че всеки ден работеха заедно тук. Драйсдейл стана, открехна вратата сантиметър-два, видя кой е дошъл и се обърна да изгледа въпросително Илейн. Тя кимна да пусне посетителя. Лейтенантът бе облякъл яке, сякаш се готвеше да излезе от сградата, но носеше и някакви папки.

– Ако нещо ви прекъсвам… – Очите му се стрелнаха към Илейн.

– Влез, Ейб. Придърпай някой стол по-наблизо – подкани го Драйсдейл и затвори вратата.

– Арт, търсят те под дърво и камък. Май са ти пускали съобщение в пейджъра поне десетина пъти.

– Представям си. Както се оказва, заседял съм се прекалено в тоалетната.

– Значи вече си чул за Рестън?

Илейн живна.

– Алън Рестън ли? Какво е станало с него?

Драйсдейл се озърна към нея. Бяха се увлекли в други теми и не бе стигнал до промените в служебната йерархия.

– О, вярно, аз…

– Познаваш ли го? – намеси се Глицки.

Тя кимна.

– Той е… от хората на майка ми. Баща му е доста богат…

– Освен това – добави Драйсдейл, – вече е новият ни шеф.

Тя се запъна.

– Какво означава това?

Когато Драйсдейл й обясни, Глицки си погледна часовника и каза, че имал важна среща, но Лорета се тревожела за нея и дали Илейн би си направила труда да й звънне? Майка й вече била в Градската палата.

Илейн кимна, а Глицки каза:

– Искам и да ти се извиня.

– За какво?

– Явно нашите миниинтервюта са били излъчени едно след друго и са оставили впечатлението, че според мен ти грешиш, а не това исках да кажа. – Той помълча. – Опитах се да внуша онова, за което си приказвахме с тебе малко по-рано – че още в нищо не сме сигурни.

– Значи всичко е наред – кимна тя. – Май днес правя само глупости. Така ли е, Арт?

Драйсдейл сви рамене и се съгласи, че може и да е така, после добави многозначително:

– Е, не е като да нямаш сериозни причини.

– Не ме е грижа за причините. Те са само оправдания за това, което човек не би трябвало да прави, стига да е спрял за минутка-две и да е помислил, а аз не помислих. Или пък можех да бъда малко по-силна. Съжалявам.

Глицки кимна рязко.

– Е, както кажеш.

Драйсдейл се възползва от момента.

– Говорихме си за… за смекчаващите вината обстоятелства. Защо хората вършат разни щуротии, защо понякога имат лоши дни. И защо Кевин Ший е постъпил така, за всички онези гадости в миналото му…

– Всеки има по нещо черно в миналото си.

– И аз това казвам, Ейб. Днес стоварих неприятности и на двама ви, но не искам да си търся оправдания… Оплесках се, просто и ясно.

– Ха, аз пък си въобразявах, че сега е мой ред да се извинявам – подхвърли Глицки и напрежението в стаята поизчезна. – И наистина вече се налага да тръгвам, но я ме чуй… – Подаде й папките си и ги посочи. – Точно за същите истории ти говорех днес, могат да те съсипят по време на процеса, ако не си подготвена. Дори още не знам какво означава тази особеност, но според съдебномедицинския доклад на Страут, Уейд е умрял от задушаване. Това е окончателното му заключение.

– Добре, вече знаехме. Нали от това умират хората, като ги обесят.

Илейн разтвори папката и Драйсдейл надникна през рамото й, загледа се във втората снимка.

– Ъхъ, така каза и Страут…

Драйсдейл се изправи.

– Ейб, какво ти е хрумнало?

– Напомням ви за историята, която вие съчинихте за Кевин Ший и която тези снимки уж потвърждаваха недвусмислено. Неведнъж дърпал тялото надолу… – той млъкна за секунда, – … което би оставило жертвата със счупен врат. И тогава Уейд нямаше да е починал само от задушаване, както твърди Страут. Можете да се хванете на бас, че адвокатът на Ший ще спомене този факт, влезе ли делото в съда, а тогава ще е добре да имате убедителен отговор на въпроса му. Само това исках да ви кажа. Както и двамата знаете, дребните камъчета обръщат колата.

Драйсдейл извади втората снимка от папката и напрегнато се вторачи в нея.

– Това пък какво е?

Илейн охотно им предложи своя отговор. Веднага се впусна в обяснения как Ший извадил ножа, за да наръга Артър Уейд, който пък се опитал да му го грабне, за да се опази.

Глицки и Драйсдейл я изслушаха с пресилена вежливост, което я принуди да се прехвърли на втората си теория за ножа в джоба на Уейд, с който той искал да среже въжето и да се освободи. Този път нетърпението надделя. Глицки не желаеше да се впуска в спор, но смяташе, че няма избор… длъжен беше да говори.

– Значи ме уверяваш, че Артър Уейд бяга от разярена тълпа, онези му нахлузват примка на шията, опъват въжето и той чак тогава си казва: „Ей, ама аз съм имал швейцарско ножче в джоба, ей сега ще срежа въжето“. Не ми се вярва. И съдебните заседатели няма да повярват. Отгоре на всичко, няма и час, откакто говорих с очевидка – мила възрастна женица, преселила се от Литва, тя няма никакви подбуди да ме лъже. Сторило й се, че Кевин Ший _повдигал_ Уейд, а не го дърпал надолу. После подал ножа на Уейд, опитвал се да накара обесения да пререже въжето, защото не можел твърде дълго да го задържи така.

– Не е възможно – отсече Илейн.

– Но ще стане доста неловко, ако е – отбеляза Драйсдейл.

Работата му беше да печели делата като прокурор, а от стратегическа гледна точка тези свидетелски показания можеха да разбият и най-желязното обвинение. Кой би допуснал и мисълта, че подобно нещо ще се случи…

Изпсува под носа си. Глицки пак погледна часовника.

– Вече сериозно закъснявам.

– В града вероятно има над двайсет свидетели, които могат да потвърдят, че Ший е дърпал Артър надолу…

Той забеляза как Илейн настръхна, как се взираше непреклонно в него. Не беше готова да отстъпи и сантиметър.

– Но те не дойдоха да заявят това, а ние не успяхме да ги открием – добави Глицки. – И ако са били в тълпата, значи са съучастници. Точно затова не ги намерихме. – Глицки вдигна ръце, за да предотврати разгорещения сблъсък. – Вижте какво, хора, аз съм на ваша страна, но огледайте по-добре какви карти държите. Това е.

– На Алън Рестън никак няма да му хареса – Драйсдейл отново седеше зад бюрото, срещу Илейн. – Може би вече трябва да отида и да се запозная с него. Значи казваш, че го познаваш?

– Покрай майка си. И не мисля, че изобщо можеш да го накараш да те изслуша.

– Само че става дума за подготовката на процес, което ми е работата. Длъжен съм да повдигна въпроса.

– Няма да те чуе дори.

– Значи добре го познаваш?

Тя сви рамене.

– Нагледала съм се на такива неща. Щом толкова бързо го назначиха, значи и майка ми е дърпала конците, а Кевин Ший е част от програмата й. Така ще бъде и с Алън Рестън.

– Не и ако делото се разпадне.

– А кой казва, че ще се разпадне? Каквито и доводи да изтъкнеш _ти_ пред Алън, той ще ги приеме като увъртане и измъкване, а не като загриженост за самия процес. Въпреки всичко, аз не се съмнявам във вината на Ший, но Ейб е прав – трудничко ще я докажем в съда.

– Ето какво би трябвало да изясня на Рестън и ще го направя…

– Арт, моля те. Остави на мен. Когато съберем още малко факти. Може би майка ми ще…

Не довърши изречението и Драйсдейл се облегна назад на стола.

– Илейн, пред съда трябва да представим доказателства. Това ни е работата.

– Известно ми е, Арт.

– Независимо дали на празноглавците им харесва или не…

– Знам.

– Ако не смяташ, че _това_ е първата и основна цел на Рестън – а каквото и да говорим за Крис Лок, той така си разбираше работата – по-добре е да проличи скоро. Не ме интересува, че е чернокож и майка ти си го държи в малкото джобче. – Драйсдейл направи недоволна гримаса. – Извинявай за израза.

Илейн махна с ръка.

– Арт, просто не съм наясно какви са целите му.

Драйсдейл надигна дългото си тяло от стола.

– Да ти кажа право, по-досаден от всички тези скрити цели ми е само фактът, че твърде много хора ги таят в главите си. Как ще работим заедно, да не споменавам пък как ще живеем заедно, ако тази гнусотия продължи?

– Аз не…

– И аз, Илейн. Само се моля Богу да не ме погледнеш някой ден и първо да си помислиш, че пред тебе стои бял човек, защото съм бял мъж не повече и не по-малко, отколкото ти си черна жена. Преди всичко съм стария, простоват Арт Драйсдейл. – Той поспря до вратата. – Надявам се, че вече си по-добре и знам, че трябва да се обаждаш по телефона, а и аз имам работа.

– Арт…

– Не се притеснявай. Ще те оставя да обсъдиш затрудненията с господин Рестън. Само помни, че ти се занимаваш с делото. _А не майка ти._ Толкова по въпроса.

Илейн набра номера на фотографа Пол Уестбърг и остави съобщение на телефонния му секретар, че би искала да говори с него отново, възможно най-скоро.

Седеше и се взираше във втората снимка, когато осъзна смисъла на чутото преди малко. И беше принудена да си зададе въпроса как така лейтенант Ейб Глицки познава майка й достатъчно добре, за да го моли тя да предаде съобщение на милата й дъщеря колко се тревожи за нея.