Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 26 страниц)

Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.

Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните – девет… едно… едно…

Понеделник, Четвърти юли

75.

Илейн Уейджър стоеше напрегнато на тротоара. Бе понесла някак цялата минала седмица. Глицки се попита, дали в поведението й не личеше дори някакво облекчение, че нищо повече не може да се стовари върху нея, че е оцеляла?

Отби до бордюра, пресегна се и й отвори дясната врата. Илейн носеше дънки, високи кафяви обувки и широк пуловер. Косата й бе свирепо опъната назад.

– Благодаря ти, че дойде да ме вземеш – каза тя. – Не беше необходимо.

– Беше – изрече Глицки.

– Чух, че ти си я намерил…

Той вече караше и не бе принуден да погледне Илейн.

– Имахме среща.

– Ейб? – Внезапно в гласа й се прокрадна предпазливост. – Каква беше, нали разбираш… като жена? Ти сигурно знаеш…

Той спря пред червен светофар.

– По свой особен начин, Илейн, тя беше прекрасна.

Илейн притвори очи, кимна.

– И като майка.

Той се надяваше разговорът да спре дотук.

Бе се превил върху самия ръб на пластмасовия стол, с лакти върху коленете. Чакаше, а остро очертаното му лице се изпъваше в гримаса на нетърпение. До него Илейн се взираше в дупчиците по звукопоглъщащите плочи на тавана.

Съдебният медик Джон Страут отвори свързващата помещенията врата, която леко изсъска и двамата скочиха. Страут наклони глава, Илейн се овладя и влезе в моргата. Глицки я последва.

– Крайно време е да си взема отпуск – промълви Страут. – Не издържам вече. Тук все попадат хора, които познавам…

– Знаеш ли вече как е станало?

– Потвърждава се каквото мислех отначало.

– Все пак, искам да знам заключението ти – дрезгавият му глас беше като алармен сигнал за Страут. – Джон, познавах я лично.

Поколеба се, не знаеше докъде да стигне с откровеността. Реши да не прекалява.

– Е, знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи няма как да си абсолютно сигурен, но ще напиша в доклада злополука като причина за смъртта. Не вярвам да се е самоубила.

– Защо?

– Ами, най-вече заради всичко, което научих за последните й часове. Прекарала деня с Илейн, а тя казва, че майка й изглеждала по-добре от всякога. И ти знаеш, че жената току-що отбеляза две-три страхотни попадения. Ейб, тя беше на гребена на вълната. Направо летеше напред. А и никой не прави резервация за вечеря, преди да се гръмне. Нито пък диктува пет кратки бележки за работата през следващия месец, само за да се самоубие минути по-късно.

Освен ако е намислила никой, особено дъщеря й, да не научи истината, добави Глицки за себе си. Но попита:

– Криминалистите потвърждават ли?

– Чудно, но са сигурни. Ъгълът на изстрела, разстоянието. Оръжието е стреляло толкова отдалече, че по тялото няма никакви барутни изгаряния. Не е притиснала цевта до слепоочието, нито я е лапнала, нищо подобно. Почти всички самоубийци така правят. Като помисля, май не съм имал нито един случай на самоубийство с изстрел в сърцето. Нито пък от цяла изпъната ръка разстояние. Убеден съм, че е станало случайно. – Страут подръпна бузите на издълженото си лице. Взря се в лейтенанта за около минута. Внимателно сложи ръка върху рамото на Глицки. – Ейб, това е злополука. Няма нужда да се ровиш.

Краката на Глицки омекнаха. Изглежда, малката му лекция пред Лорета за значението на подробностите бе повлияла.

Поседя малко и вдигна глава към съдебния медик.

– Джон, точно това се надявах да чуя. Благодаря ти.

Мария Браун от върховния съд на щата посрещна с недоволство обаждането на новия районен прокурор, точно през празничните дни. Обаче си напомни, че така й се пада, щом не е офейкала по-надалече – на Хаваите, в Пуерто Валярта или Палм Спрингз, както постъпиха повечето нейни колеги. Но следващата година щеше да се сети навреме.

И разбира се, делото беше важно, а градът вече достатъчно се изложи… Едва ли нейната провалена почивка можеше да се сравнява с преживелиците на това момче Ший, а той още беше зад решетките.

Прочете внесеното от адвоката Фаръл искане за съдебно решение (смътно го помнеше отнякъде като кадърен човек), после старателно се запозна с резултатите от полицейските разпити на свидетелите. Трима от тях – Джеймс А. О’Тул, Брандън У. Мюлън и Колин Девлин – май се опитваха да изпросят съдебен имунитет или поне по-леки присъди, вместо да бъдат обвинени в убийство. Най-голямо доверие заслужаваше четвъртата, Рейчъл Кошелник, въпреки лошия й английски.

Прочете и показанията на засега единствения заподозрян, комуто предстоеше да предявят обвинение в убийство – Питър М. Макей. Както и доклада на началника на отдел „Убийства“, лейтенант Ейбрахам Глицки. Папката беше дебела почти три сантиметра, но съдийката Браун я изчете от кора до кора. Както изглеждаше, всички единодушно потвърждаваха, че Кевин Ший не е извършил нищо лошо.

Но тя не беше в състояние да направи нищо за вероятните обвинения срещу него по федералните закони. Нито можеше да отмени обвинението, предявено от разширения състав съдебни заседатели, без да се запознае с всички факти по делото. Но научи достатъчно и реши, че сега е времето да направи добро. Заповяда Кевин Ший да бъде освободен, на негова отговорност. Не вярваше той да запраши нанякъде.

Фаръл откара Кевин Ший до апартамента му. Емоционално изчерпан и смазан, младежът не пожела да обядват някъде, не искаше да празнува, нито да слуша напътствия за бъдещото си поведение или стратегията на защитата, в случай, че все пак го призоват като обвиняем по делото. Жадуваше само да се прибере у дома.

Фаръл го разбираше и не настоя. Кевин мина през истинска месомелачка, имаше нужда от време да се опомни. Но самият Фаръл се почерпи един обяд в „Джон’с Грил“, където се вписа напълно в утешителното празненство по случай Четвърти юли и неуспешното пътуване на съдържателя до Ню Йорк. Бе отишъл да наддава за едно от двете чучела на малтийски соколи, използвани в едноименния филм. Най-високото му предложение от трийсет хиляди долара се оказало малко под шестстотинте хиляди, за които бил продаден трофеят, но шумните репортажи около случката изобщо нямаше да се отразят зле на ресторантския му бизнес.

Фаръл си поръча писия в масло, с много подправки и лимон. За цял живот си беше отял на замразени храни, готови ястия, сухи закуски. Време беше за промяна. Вече си състави плана за деня… не, по дяволите, за остатъка от живота си. Веднага щеше да започне по друг начин – ще се прибере, ще изведе Барт на дълга разходка, ще почисти хола, ще измие съдовете, ще направи две-три коремни преси (без да се престарава от първия ден), после ще си забърка една-единствена чаша свръхсухо мартини с джин „Бомбайски сапфир“ и ще гледа фойерверките от покрива на блока.

А утре първата му работа ще бъде да подстриже тази проклета грива, после ще се обади на някои колеги, ще си възстанови контактите. Връща се в занаята.

Глицки се добра до Монтерей в един и двайсет и пет минути. Нат убеди капитана на катера да позабави следобедното плаване, за да изчака сина си. В края на краищата, така капитанът щеше да има още петима клиенти наведнъж – по двайсетачка на глава. При това пари на Ейб, а Нат ги харчеше с удоволствие. Нали затова бяха парите, макар и като по-млад да беше настроен по-иначе. Е, човек цял живот се учи.

Другите трима кандидати да гледат китовете в океана не възразяваха, стига да не се забавят прекалено.

В два часа бяха на четири мили от брега, яркото слънце се отразяваше в спокойната вода. Айзък седеше със скръстени крака върху намотано котвено въже и оглеждаше хоризонта с бинокъл. Джейкъб си дочиташе романа на ужасите, малкият Орел упражняваше някои движения от хип-хопа, а другите пътници се забавлявала от сърце, докато го гледаха. Неговият преносим касетофон беше поставен върху дървена маса по средата на палубата. Нат се изпъна на една от скамейките и побърза да заспи.

Глицки дъвчеше пържена риба и се мотаеше между носа и кърмата. Не можеше да си намери място. Нищо чудно да остане и без работа.

Не спомена за това. Моментът не беше подходящ. За Бога, случи ли се, ще има време да им обясни. Премного време.

Не се заблуждаваше. Не искаше да бъде тук и сега, с момчетата, с баща си – единствените близки хора, останали му на този свят. Какво означаваха тези чувства? И преди всичко – защо дойде тук, за да види за десетина секунди някой тлъст морски бозайник? Не го свърташе.

И без това никому не беше необходим. По-добре да беше оставил момчетата с баща си и да…

– Ей, тате!

– А?

Извъртя се стреснато. Професионална деформация. Айзък го повика. Провери какво правеха другите двама. Единият четеше, другият си танцуваше. Всичко е наред. Върна се по палубата при сина, който потупваше с длан по релинга на катера.

– Гледах те. Какво става? Нали разбираш, и синът ти може би иска да знае за какво си мислиш?

Въпросът се стовари върху Глицки като юмрук в ребрата.

– Не знам, Айзък. Май си мислех, че трябва по-често да съм при вас – излъга Глицки. – Повечко неща да правим заедно.

Веднага разпозна недоверчивото изражение на момчето.

– Не – каза Айзък, – сега ми приказваш като по-голям. Питам за какво мислиш наистина?

Глицки опря гръб на релинга.

– Наистина ли?

– Ами да. Какво ти минава през главата? Светът какъв е за тебе?

– А _този_ въпрос как го измисли?

– С Нат си говорим за такива неща. С _твоя_ татко.

– Ъхъ, Нат ми е баща…

– А ти защо не искаш с _нас_ да си приказваш за тези работи? Нали се сещаш – откак мама си отиде, все правиш каквото е редно. С нас, с работата, във всичко. Все едно нищо не те засяга отвътре.

– Много неща ме засягат – възрази Глицки. – Всякакви. Например, ти.

– И какво?

Глицки въздъхна.

– Ами, че не искаш една дума да ми кажеш. Всичко е борба за територия, всичко е разправия, все нещо не ти е по нрава…

Неговият шестнайсетгодишен син слушаше и кимаше в съгласие.

– То е защото ми приказваш, само ако трябва да свърша някаква работа. И вкъщи си като ченге.

– Аз съм си ченге, Айзък. А ти за какво искаш да си говорим?

Момчето преглътна с усилие.

– Де да знам. Защо не ми кажеш по някой път: „Ей, здрасти. Как я караш?“. Нещо такова.

Глицки вдигна глава. Насреща беше празният, безкраен син хоризонт, а той беше тук, носеше се по огромния океан с най-големия си син, подал му ръка, за да го изтегли в спасителната лодка. Да му се не види, какво още чакаше?

Усети как лицето му започна да се разтяга в истинска усмивка.

– Добре де. Здрасти. Как я караш?

Дори за този град, стъписан от трагедии и насилие, злощастната смърт на сенатор Лорета Уейджър в мига на най-голямата й победа, беше жесток удар. В средата на седмицата щеше да пристигне президентът на Съединените щати, за да присъства на погребението с държавни почести. Кметът Конрад Ейкън обяви едномесечен траур в Сан Франциско.

Филип Мохандас вече успя да предложи ново име за проекта „Хънтърс Пойнт“ – „Мемориален младежки център Лорета Уейджър“, предназначен за децата и юношите в неравностойно социално положение. Изглеждаше твърде вероятно той да оглави центъра.

Председателят на националния комитет на Демократическата партия заяви, че скоропостижната кончина на сенатор Уейджър връща в самото начало търсенето на достоен кандидат за вицепрезидентския пост в следващите избори. След героичната й лична намеса в задържането на Кевин Ший, просто й била постлана пътеката към тази кандидатура.

„Тя беше изключителна жена – заяви председателят, – със забележително лично достойнство, с неопетнена честност и съпричастност към проблемите на обикновените хора, отличаващо я от всички други съвременни политици. Тя не беше преди всичко политик, опираше се на традиционните ценности и проявяваше искрено чувствата си, но и в същото време успяваше да се извиси над тълпата. Убеден съм, че ако пожелаеше, тя можеше да стане първата жена, президент на Съединените американски щати“.

Кевин се влачеше бавно, тежко, стъпало след стъпало. Отключи вратата на апартамента.

Леглото беше оправено и покрито. Прозорците отворени, с вдигнати щори. Не помнеше това място някога да е било толкова _светло_. Навън светът искреше в чистия въздух. Лек, топъл, миришещ на цветя ветрец поклащаше дръпнатите завеси.

Чашите за кафе и халбите бяха измити, а до любимото му кресло на масата имаше грамаден букет. Огледа стаята, обиколи я и седна на леглото, с лице към единия прозорец.

Но къде беше тя?

Смъкна вонята от затвора под душа. Обу чисти дънки, върна се на леглото, гол до кръста, остави ветреца да го доизсуши.

Петнайсет минути, двайсет. Не помръдваше, не мислеше за нищо. Просто седеше и чакаше, бавно се отърсваше от кошмара.

Знаеше, че тя ще дойде.

Стъпки на площадката пред вратата. Стана и направи крачка натам, когато тя отвори.

Носеше покупки в голяма кафява кесия, най-отгоре стърчеше хляб.

Изведнъж усети присъствието й, обхвана я цялата със сетивата си. Косата й сияеше. Бе облякла обикновена светложълта рокля, тънкият плат потрепваше от ударите на сърцето й. Кевин виждаше.

Тя остави кесията на леглото, изправи се и погледите им се срещнаха. Усмивката й отприщи облекчението, радостта пак да е с него.

– Нали помниш, че щях да ти връщам ключа, като се разделихме? Но не ти го върнах. – Позапъна се. – Мислех, че ще се прибереш малко по-късно. Исках да съм тук.

– Уес ме докара.

Тя спря, боеше се да го доближи – последното съмнение. Въпрос в плахата усмивка. Още ли я искаше? Нямаше да се натрапва.

Сякаш му го каза с думи.

Мълчание. И двамата не можеха да се престрашат. Бояха се да не съсипят отново всичко, още в първите минути на истинския живот, тук. Знаеха колко е важно. Стоеше на метър от него, отпуснала ръце по тялото си, а очите й…

Никога преди не бе виждал това, нито пък се надяваше. Тя _знаеше_ кой е, но го обичаше. И той не искаше нищо повече от този свят.

Мелъни попита:

– Имаш ли нужда да постоиш малко сам? Да си тръгна ли?

Той протегна ръце. Нейните трепереха.

– Никога – каза тихо, – никога.

Тя обви ръце около кръста му, притисна се силно. Усещаше сърцето й. Усещаше и своето.

В един ритъм. Заедно. В истинския свят.

Преди, но не в _най-отдавнашните_ времена (защото „Малкия Шамрок“ съществуваше от 1893 година), а през петдесетте години барът бе популярен заради кухнята си не по-малко, отколкото се славеше с напитките.

Моузес Макгайър и неговият съдружник Дизмъс Харди прецениха, че е добра реклама, пък и съвсем подходящо време да се върнат към традицията, точно на Четвърти юли. Получиха разрешение от градските служби да продават хотдог и яхния от миди (по десет и по петнайсет цента, съответно), на открито пред бара. Пуснаха от покрива на „Шамрок“ огромен американски флаг, чак до горния край на прозорците. Площта отпред бе отделена с подвижни прегради, а и времето помогна в начинанието, което рядко се случваше в Сан Франциско.

Дори в седем вечерта беше топло и тихо. По „Линкълн“ рядко минаваха коли, Харди и Макгайър стояха зад маса, под която в метални кутии с лед стърчаха бъчонки с няколко вида бира. Навсякъде около тях, в ограденото място и извън него, в бара зад гърба им, поне двеста човека с всякакъв цвят на кожата пиеха и хапваха, под звуците на маршовете на Джон Филип Соуза. Моузес реши, че тази музика е подходяща за случая и Харди се съгласи, макар да не я обичаше особено. Все пак, Макгайър притежаваше три четвърти от бара.

През последния час точеха бирата със скоростта, с която успяваха да изпразват бъчонките и изведнъж настъпи затишие.

– Къде ли е твоят човек Глицки? – попита Моузес. – Очаквах да ни навести.

– Може и да се появи, но май каза, че ще отиде до Монтерей. Имал важна работа. – Харди махна към хората наоколо. – С Глицки или без него, върви добре.

– Да, може да се окаже, че това е най-добрата ни идея досега – отвърна Моузес.

И трезвен беше склонен да преувеличава, а днес вече изпи четири силни бири.

– Може да е _твоята_ най-добра идея, но лично аз съм имал и по-добри.

– Да бе, и какви са те?

– Например, ожених се за сестра ти.

Естествено, Моузес нямаше да оспори това.

– Все пак – помирително каза Харди, – трябва да призная, че малко се тревожех.

Макгайър пак си наля пълна пластмасова чаша. Глътна наведнъж една трета от бирата.

– За какво?

– И още питаш. А, нищо особено, Моуз, напоследък е толкова благо в града, за какво да се тревожа?

Макгайър изля още малко бира в гърлото си и поклати глава.

– А, не и тук. Никога не би се случило при мен. В моя бар – никога.

– Тази песен май съм я чувал вече – в Сан Франциско било невъзможно, обаче какво стана?…

Моузес размаха ръка към насядалите хора.

– Ей, погледни бе, Диз. Само погледни.

Погледът на Харди се плъзна по тълпата. Срещаше какви ли не лица.

– Добре де… Това доказва ли нещо?

– Да, Диз, според мен доказва. Сериозно говоря. Помисли само – преди два дни, преди седмица, нали помниш… а виж ги сега. Животът продължава.

Харди завъртя кранчето на бъчонката с „Гинес“, наля си два-три пръста от тъмния нектар. Изгълта бирата наведнъж, пак огледа множеството и се обърна към своя шурей.

– Може би. Господи, надявам се да е така.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4976

__Издание:__

Джон Лескроарт. Неизбежно правосъдие

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Формат: 84 х 108/32

Печатни коли: 32

Издателство Весела Люцканова, 1996 г.

ISBN: (липсва)