Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 26 страниц)

Тежко контузена, с множество счупвания в костите на десния крак, тя останала при смачканите железа и труповете цели четири дни, хранела се с шоколад и листа от живовляк, докато я спасили и спешно я откарали със самолет в Щатите. Немалко хора смятаха, че известността заради трагедията, превърнала Лорета в познато на всяко домакинство име, бе тласнала мощно първата й кампания за влизане в Конгреса.

След победата й в изборите, Глицки започна да дочува оттук-оттам слуховете за прословутия милион (макар че сумата всеки път бе различна), за натъпканото с банкноти куфарче, което Лорета намерила в останките на падналия самолет и внесла незаконно в Щатите.

Глицки врътна глава.

– Рид, има едно проблемче с тези призрачни пари – митницата.

Обаче Бенкс беше готов с отговора.

– Никаква митница. Май всички забравят за това. Нали пратиха специален самолет да я прибере, бяха се разбързали. И я стовариха право в клиниката „Мейо“. – Повтори натъртено: – Никаква митница.

Неподвижният въздух в залата ставаше все по-задушен. Глицки потисна желанието да се протегне, да изпъне скованите си мускули.

– Рид, според тебе Осуалд сам ли е застрелял Кенеди?

Бенкс вдигна рамене.

– Мислиш, че си съчинявам, нали?

– Сериозно ли вярваш, че ако е имало и зрънце истина в слуховете – историята е сочна, признавам – изобщо е било възможно да се прикрие? Тази жена се кандидатира вече… колко, четири пъти… за изборна длъжност, два от които в общощатски кампании, и то срещу хора, имащи развит нюх за мръсотиите, хващам се на бас за това. Имало ли е нещо вярно, щеше да излезе на бял свят.

Бенкс не отговори.

– Рид, нали не си помисли, че опитвам да си затварям очите? – с полушеговит тон настоя Глицки.

– Само ти предавам какво говорят доста от нашите, дето всеки ден се мешат с хората по улиците. И ти познаваш повечето. Не си падат по празните брътвежи. – По-младият мъж плесна с ръце по бедрата си и рязко си пое дъх. – Както и да е, това имах да ти казвам…

Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.

– Струва си да знам – увери го Глицки. – Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.

– Така да бъде – съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. – Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?

– Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.

Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.

– Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.

– Добре, лейтенанте, щом казваш.

Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.

Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. _И вече_ душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.

А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.

Снощи й даде домашния си номер и тя се обади, още преди да си е изпил чая сутринта. Айзък вдигна слушалката и я подаде на Ейб с гримаса, от която би се смръзнала и бензинова горелка. Незнаен инстинкт подсказа на Айк, че в обаждането няма нищо делово – баща му беше хлътнал по тази жена. И то прекалено… гадост!… скоро.

Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?

Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.

Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече – че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.

36.

– Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.

Кевин сви рамене срещу Уес.

– Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.

Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.

– За разнообразие – обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.

Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.

Кевин още се опитваше да седне по-удобно.

Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица – имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ – японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона – телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл – обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.

– Значи още не си чул?

– Какво да съм чул?

Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.

– Значи двеста хиляди долара?

Кметът не бе успял да получи половин милион.

– Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.

– Ти вече си зарязал всичко.

– Ама не съм в Коста Рика – Уес се ухили и надигна бирата.

Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.

– Той _не лъже_. Татко, той _не е_ направил това.

Уес изкриви устни.

– Поне някой ти вярва.

Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.

– Но не и ти, а?

Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.

– Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?

И пак гласът на Мелъни от кухнята:

– НЕ, НЯМА!

Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.

Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.

– Майната ти, Уес…

Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.

Кевин мъчително се надигна от стола.

– Мел, да си ходим.

Уес каза безизразно:

– Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.

Мелъни, от вратата:

– Какво?

Кевин я изгледа втренчено.

– И той не ми вярва.

– Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?

– _Няма значение_ дали му вярвам, не е в това въпросът…

– _Само това_ има значение, Уес. Затова съм тук.

Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.

– Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?

– Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.

Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.

Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.

– Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.

Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.

– Що за човек си ти?

Уес надигна кутийката.

– Какъвто съм, такъв съм.

– Хайде, Мел, да се махаме.

Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.

– Къде отивате?

Мелъни бясно се извъртя.

– Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?

Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.

– Права си, какво ме засяга?

– Отивам да се предам – каза Кевин. – Писна ми.

– Кевин! Не можеш!

Той вдигна рамене равнодушно.

– Обаче точно това ще направя. На всички да им го начукам. Сам ще се оправя.

– Кевин, някой ще те убие…

Уес вече беше прав.

– Защо просто не се измъкнеш от града?

Мелъни очевидно не искаше да подкрепя нещо казано от него, но беше принудена.

– Точно това му повтарям.

Уес вдигна пръст.

– Права си.

Кевин вече куцукаше към вратата. Лицето му се изопна. Спря.

– Ще отида там, ще им кажа истината…

Уес се разсмя.

– А, страхотно! Кевин, ти си велик. – Като видя лицето му, Мелъни изведнъж посърна. – Вие двамата няма ли да се опомните? Кому е нужна вече истината?

– На мен – натърти Кевин.

С два пръста водка и две бири в корема, Уес кипна. Пристъпи към тях, гласът му също закънтя.

– И с какво ще стигнеш дотам? С колата на Мелъни? Която всяко ченге в града издирва? Или ще се влачиш по корем?

Мелъни застана между двамата.

– Кевин, той има право. За колата. Не можем…

– Ще ви дам моята кола – предложи Уес, – но, за Бога, просто се разкарайте от този град. – Заговори по-кротко. – Кевин, ще те пречукат. Някой ще ти забие ножа, в затвора и два дни няма да изкараш. Сядай най-после! Правосъдието не работи, както ти се иска. На свой гръб научих. Имаш и великолепен пресен пример пред себе си, стига да надникнеш през прозореца. – Кевин неволно завъртя глава нататък. – И искаш да се пльоснеш насред всичко това?

Кевин се подпираше на стената до входа, явно изтощен от крясъците.

– Уес, казах ти вече, затова дойдох при теб…

– И какво си представяше, че ще постигна? Какво чудо да измисля?

– Остави го, Кевин… Да се махаме…

– Само си помислих, че ще ми помогнеш. Знаеш как да ги подхванеш, ти си юрист, все някой ще те изслуша…

– Кевин, хората винаги слушат, само че и една сричка не чуват.

Кевин изчака да си поеме дъх.

– Уес, ти поне ме чуй. Това е щуротия. Не съм правил такова нещо. Опитах се да го спася. Чуваш ли ме? Ей, чуваш ли ме?

– Щом казваш…

– Мамка ти…

Кевин политна напред и замахна към брадичката на Уес, който само отстъпи и юмрукът мина поне на двайсетина сантиметра от него. Кевин се строполи на пода. Барт излая и скочи.

– Долу!

Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.

– Уес, ти си скапаняк.

Той отстъпи крачка-две.

– Не съм.

Очите на Мелъни приковаха погледа му.

– Не ме интересува какво си преживял – каза тя. – Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.

Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.

Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.

– Заспал е дълбоко – каза тя.

– Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.

Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.

Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.

Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) – с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.

И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. _Единствената_ причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.

– Ей, Фил! – подвикна Уес към телевизора. – Да ти подскажа нещо – двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.

Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас – върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм – казал навремето, – но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“

Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.

А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.

– Бедничкият Арт – промълви Уес. – Спукана му е работата.

– Познаваш ли го?

– Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.

– Но тогава…

– Само стой и гледай. Свършено е с него.

Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.

Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.

– Искаш ли бира?

Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.

– Какво казаха твоите родители?

Неволна гримаса.

– Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?

Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.

Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.

Не таеше особена надежда, но Мелъни беше тук, готова да го изслуша… и пак му напомни неговата дъщеря Мишел. Добре, поне може да започне, пък докъдето стигне.

– Марк Дуър. Запознах се с него в седми клас. От онези момчета, за които слънцето винаги свети, нали се сещаш? Страхотно хлапе, само ти се усмихне и всичко ти се вижда възможно. Всъщност, беше малко като нашия приятел Кевин. Поне в това.

Голям късметлия излязох – сприятелихме се. Не че се влачех в сянката му, защото по нищо не си приличахме. Например, винаги ми се налагаше да работя усърдно, а Марк схващаше, без да се пресилва. Веднъж ми каза, че не разбирал живота – защо хората трябвало толкова да се напъват, за да свършат нещо, да напреднат. На него просто му се случваше. Призна си, че ако трябвало да влага усилия, сигурно щял да се провали, но тъй и не срещнал нещо достатъчно трудно… представяш ли си? Но у него нямаше никаква самонадеяност, не се пъчеше. Момче, за което всичко вървеше по мед и масло.

Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за _най-добрия_ си приятел, за _чудесен_ човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.

И така си вървим през живота – Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.

Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.

– Както и да е – продължи той. – Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение – бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…

Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?

– Не.

– И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?

– Но какво се случи?

– Чакай малко, и дотам ще стигна.

Уес стана, протегна се и взе от хладилничето две бутилки. Отвъртя капачката на една „Голямата уста на Мики“ и я връчи на Мелъни, която дори не се поколеба. Не си спомняше досега да е пила бира следобед. Е, за всичко си има първи път…

Уес се върна на мястото си, седна в профил към нея.

– Имаше го и правото. Не вярвам вие с Кевин така да разбирате правото. Нито повечето хора. Може би съм само аз.

– И Марк ли?

Той се засмя неприятно.

– И Марк, разбира се. Поработиш ли по-дълго, дотяга ти като всяка друга работа. Прегаряш, превръщаш се в циник. Но Марк и аз… беше така още от колежа, дори по-рано… не знам как започна, но си създадохме _отношение_. И сключихме мълчалив договор помежду си. – Надигна бирата, помисли малко и добави: – Не, това е слаба дума. Беше си истински свещен съюз.

– За какво?

– Че няма да загубим вярата си. Звучи тъпо…

– Не е вярно.

– Така е, повярвай ми. Виждахме какво става с всеки друг юрист наоколо – безумните натоварвания ги изяждаха живи, клиентите ги лъжеха в очите и най-често бяха виновни, ровеха в мръсотията, за да оцелеят.

Но Марк и аз бяхме верни на думата си. Той имаше една… една мечта… не се смей… че животът трябва да бъде изпълнен със смисъл. И точно това помага на хората да успеят – не каквото правят, а как го правят, как се отнасят към работата си. Не говорим само за финансовото благополучие. Не, това беше Марк Дуър, значи представи си Пълноценния живот, Върховната цел, Грандиозната перспектива. И два-три пъти в годината, не помня точно, някой от двама ни се замисляше отново и се оттегляхме от света, отивахме за риба или нещо подобно – за да потвърдим обещанието, да се върнем към Значимото…

Мелъни го слушаше омаяна.

– Всеки би трябвало да прави същото.

– Права си. Беше велико. И помагаше.

– А после?

Уес въздъхна пресекливо.

– Ами, преди три години, тъкмо след като и по-малките ни деца се преместиха да живеят самостоятелно, крадец нахълтал в дома на Марк, изнасилил жена му и я заклал.

Ръката на Мелъни се вцепени, преди да поднесе бутилката към зяпналата й уста.

– Четири месеца по-късно обвиниха _Марк_ за убийството.

Недокосната, бутилката слезе в скута на Мелъни. Изкушаваше се да попита Уес защо си прави майтап с нея. Нищо друго не можеше да е. Но вече знаеше, че той не беше в настроение за шеги. Точно това се бе случило и докато бавно осъзнаваше значението на истината, тя промърмори:

– Боже милостиви…

– На място казано.

– Но той е бил невинен, разбира се.

– Че как, това е Марк Дуър, старши съдружник в своята фирма, известен благотворител, отдаден на семейството си човек. Разбира се, невинен е. Но го обвиниха. Аз смятах тезата на прокуратурата за изсмукана от пръстите – опираха се _само_ на косвени доказателства и обстоятелства. Имало негови отпечатъци на ножа, но той беше готвачът в семейството, _естествено_ е да има отпечатъци по ножа. Установената кръвна група от спермата била същата като неговата, но това се отнасяше и за хиляди други мъже. Нямал твърдо алиби, защото гонил топките за голф до късно в Линкълн. Освен това Марк и Шийла наскоро увеличили застраховките си. Все такива измишльотини. Той ме помоли да го защитавам в съда. Разбира се, поех делото.

– И?

– И го спечелих. Битката на живота ми, най-важното дело в живота ми. И спечелих. Марк беше знаменитост, така и аз се прочух. Препоръчаха ме в две дела за убийства следващата година и вече изглеждаше, че ще понатрупам пари.

Мелъни кимаше, очакваше ужасния завършек.

Той примигна, за да махне влагата от очите си. Гласът му надебеля, трудно заговори.

– Този… този кучи син ми каза, че не бивало да се настройваме враждебно един към друг, защото е убил жена си, ние пак сме си оставали…

Изтри очите си с длан и изпсува.

– Значи затова – каза тя накрая.

– Ъхъ, затова.

– Но ти не можеше ли да…

– Да го издам, да прецакам господин Съвършения убиец? Не, по дяволите, не можех. От юридическа гледна точка самопризнанието му пред мен нямаше никаква доказателствена сила. Отгоре на всичко ми беше клиент и бях длъжен да пазя тайните му. Веднъж да престъпех правилата и можеха да ме изхвърлят от адвокатската асоциация. А имаше и друго… независимо от правните мъчнотии, исках да го натикам в ъгъла, да го смажа за цял един живот в лъжи. О, как исках само, но нищо не направих. Не можах…

37.

След речта и въздействието й – надзорниците единодушно препоръчаха да бъде обявена награда от двеста хиляди долара за залавянето на Кевин Ший – кметът Ейкън очакваше следобедната му среща с Филип Мохандас да протече гладко като коприна. Чернокож водач, бял водач, солидарност.

Сгреши.

Мохандас, заедно с неотлъчно придружаващите го Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, се бяха разположили в приемната, убедили Доналд да ги пусне или със заплахи, или с любезност. И за Ейкън още отначало разговорът потръгна странно, не се чувстваше уверен на собствената си територия. Зачуди се къде ли се е дянал Доналд, когато спря изненадан на вратата.

– Господин Мохандас! – Вече се опомни, усмихваше се, вървеше към него с протегната ръка. – Радвам се, че най-после мога да се запозная лично с вас.

Очите на Ейкън зашариха за миг по двамата помощници на Мохандас, но те останаха в креслата, явно очакваха някакъв сигнал. Значи Мохандас не бе дошъл тук да се сприятелява. Веднага се зае с мисията си.

– Господин кмете, тук съм, само защото нашата обща приятелка сенатор Уейджър ме помоли да направя това. Откровено казано, изумен съм от поведението на градските власти в положението, с което всички трябва да се справяме понастоящем.

Ейкън, който вече сядаше зад бюрото си, усети прилив на топлина в бузите си.

– Вижте какво, господине, току-що направихме сериозна крачка напред. Градските власти, освен че досега се опитваха да не допуснат градът да се превърне в пепел, увеличиха наградата за залавянето на Кевин Ший. Не се съмнявам, че вече сте научил…

– И аз не се съмнявам, че сте чул друго – Джеръм Рийз е в затвора, а Кевин Ший не е. Това е действителността, каквато аз я виждам. Един бял убиец спокойно се разхожда по улиците, а един невинен чернокож е затворен без причина.

– Не е точно да се каже, че Кевин Ший спокойно се разхожда по улиците…

– Откъде знаете?

Разбира се, Ейкън не беше сигурен. Държеше лоши карти при това раздаване и нямаше намерение да играе с тях.

– Както и да е. Джеръм Рийз, поне според моите възгледи, не е толкова невинен.

– Но и не е по-виновен от останалите петстотин човека, на които връчихте само призовки…

– Което не означава, че е невинен, нали?

– Господин кмете, не е ли вярно, че всички сме виновни за нещо? _Но както изглежда_, Джеръм Рийз не може да се надява на същото отношение като белите хора. И това означава, че в момента длъжността на районен прокурор изпълнява един фанатик, вкопчил се във възможността…

– Арт Драйсдейл не е фанатик.

Мохандас обмисли репликата две-три секунди, извъртя се към вратата и подхвърли през рамо на Алиси и Джонъс:

– Този човек не иска нашата помощ.

Помощниците станаха, Мохандас вече вървеше към вратата и Ейкън се изкуши да ги остави да си отидат.

Но само щеше да стане по-зле.

– Господин Мохандас, почакайте.

Заобиколи бюрото. Мохандас стоеше нетърпеливо до вратата.

– Според вас, какво би помогнало? Не искам да споря с вас за дреболии, аз също се стремя да помогна на града. Смятах, че тази сутрин съм постигнал с надзорниците нещо полезно. Вероятно не е достатъчно. Кажете ми.

За миг очите на Алиси блеснаха ликуващо, но изражението изчезна също толкова бързо. Мохандас забеляза и това го накара да пусне дръжката на вратата.

– Алън Рестън – изрече той.

– Кой?

– Алън Рестън. Заместник-главния прокурор на щата. Роден и израсъл в Сан Франциско. Бивш районен прокурор на окръга Аламеда. Говорих с него сутринта. Съгласен е.

– И с какво по-точно се е съгласил?

– Да бъде назначен за районен прокурор. – Кметът беше твърде зашеметен, за да каже нещо, а Мохандас продължи невъзмутимо: – Алън Рестън има квалификацията и опита, както и политическия усет, необходими, за да се справи в този труден момент. И – Мохандас вдигна пръст към тавана, за да подчертае думите си, – фактът, че той е афроамериканец, ще спомогне да се уравновеси недостатъчното присъствие на малцинствата в градските власти след смъртта на Крис Лок.

Изведнъж и Алиси Тобейн пристъпи напред, внушителната й фигура сякаш накара кмета да се смали.

– Сър – започна тя тихо, – назначението на господин Рестън в такъв момент ще бъде нещо повече от един жест. Ще има смисъл. Ще покаже, че градската управа наистина е с нас. И аз съм сигурна, че нашата общност ще отвърне по съответен начин.

Нямаше нужда да произнася думата „избиратели“, Ейкън схвана посланието.

Но той в никакъв случай не беше тъпак – разбираше, че ако угаждаш прекалено на някой, настройваш враждебно всички останали. Не знаеше точно какво е влиянието на тази жена над Мохандас, но явно беше от приближените и Ейкън реши, че може да си позволи да говори на нейния език. Вдигна очи към лицето й, усмихна се, като че се наслаждаваше на гледката.

– Струва ми се, че за съжаление не ви познавам.

Тя му протегна дългите си фини пръсти.

– Казвам се Алиси Тобейн, сър. – Изви очи към Мохандас. – Филип, моля за извинение, че си позволих да се намеся.

Но кметът си каза, че нейната роля очевидно е била обсъдена, ако не и репетирана.

Мохандас също се засмя.

– Алиси и Джонъс – включи с жест и мъжа, – ми помагат да държа ръката си върху пулса на живота.

Лицето на Н’дум остана каменно, но Алиси се изчерви от похвалата.

Ейкън заговори направо на нея.

– Естествено, слушал съм достатъчно за Рестън. Но назначението му не би могло да означава, че Джеръм Рийз ще бъде незабавно освободен.

Мохандас стрелна с поглед Тобейн – одобрение ли търсеше или намек? Тя кимна почти незабележимо.

– Разбира се, решението по случая ще вземе самият районен прокурор – каза той.

Но Ейкън нямаше да се съгласи без по-твърди гаранции.

– Да, след като бъде назначен на тази длъжност. Но на когото и да се спра, ще трябва да работи съвместно с господин Драйсдейл.

Мохандас кимна.

– Познавам Алън Рестън и съм убеден, че ще работи за доброто на града.

И кметът наклони глава.

– Бих искал да чуя какви са плановете му.

Алиси Тобейн пристъпи още по-наблизо.

– Сър, мога ли да използвам вашия телефон? Знам къде е Рестън в момента.

38.

Лорета Уейджър беше сама в дома си.

След вчерашните събития щеше да е неподходящо да се показва на улиците. Освен това, искаше да е на разположение на Ейб Глицки – по работа или лично. Не беше време точно сега да губи от поглед главните си цели.

Още подмятанията, които чу навсякъде първия ден, бяха я убедили, че постъпи правилно, като не взе със себе си тук никой от личния си екип. Имаха важна работа във Вашингтон, а тя можеше и сама да направи тук немалко – един от добрите моменти, когато не се налагаше да си помага с „побутване“ на нещата.

Вършеше, каквото трябваше.

Събуди се рано, с Ейб Глицки в мислите си. Искаше… жадуваше да му се обади, преди да е тръгнал към службата си. После побърза да се свърже по един от телефоните си със своята вашингтонска канцелария. А по частната линия не секваше потокът от други обаждания. Първо Доналд от кабинета на кмета. Разни журналисти от телевизионните канали. Алън Рестън и Филип Мохандас. Сякаш целият свят имаше нужда от нея. Е, щяха да почакат. На свой ред и тя почака, докато й се стори вероятно да открие Илейн в прокуратурата. Чак тогава я потърси.

Горкичката й дъщеря страдаше тежко, но и това щеше да отмине. Мъката се забравя – знаеше от собствен опит. Много й се искаше да каже на Илейн (но никога не би посмяла), че така е по-добре за нея в крайна сметка, че Крис Лок не е и помислял да напусне жена си и децата си, никога… дори заради Илейн, въобще заради която и да било. Лорета неуморно се грижеше да е добре осведомена и този факт за Лок й бе известен.