Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 26 страниц)

Дори в бръмченето и ръмженето по шестте платна на „Гиъри“ чу тълпата. Новина! Изумително, но той беше тук и готов. Ура!

Но светлината, тези фантастични лъчи бяха изчезнали. Слънцето се спускаше под ръба на хоризонта и на ориентираната по север-юг улица, където ставаше нещо, щеше да има нужда от светкавица. Трябваше да я закрепи и да промени блендата. Свърши това за миг, по навик, ала все пак се забави.

Направи всичко, преди да прекоси към южната страна. Ами да, там наистина ставаше нещо, митинг или някакво сбиване. Той се втурна напред между колите, изчака на разделителната ивица и пак се стрелна.

Колите спираха по дясното платно, заобикаляха, вече се натрупваше задръстване. Той направи снимка, отписа я предварително и стигна до отсрещния тротоар. Нямаше начин да види нещо през тълпата, затова се качи върху предния капак на паркирана кола.

Е, ако човек искаше да напредне в живота, можеше и да рискува.

Най-после видя какво имаше отпред.

Тълпата около него се лашкаше напред-назад и люлееше колата, на която той стоеше. Не знаеше колко време му остава, преди някой да види с какво се занимава…

Но там отпред някакво момче бе обгърнало с ръце краката на обесен и посягаше с нож към гърлото му. Господи, какъв кадър! Случва се веднъж в живота.

Ръцете му трепереха, но трябваше да фокусира обектива, трябваше да отдели тези секунди.

Ето! Вече има една.

Щрак! Още една.

Отдолу някой вече посягаше към него, развика се:

– Хванете го тоя!

Той срита ръката на мъжа, прескочи покрива на колата, отблъсна се от задния капак и се втурна да бяга. След три минути си беше вкъщи.

5.

Тълпата го наобиколи. Някой ритна Ший по коляното. Ножът падна и изтрака на улицата. Над себе си чу скърцане и гърлен звук – дълбоко „хннх“. Въжето отново бе поело цялата тежест на мъжа.

Хората, които досега държаха въжето, връхлетяха Ший. Един остана да увие другия край около стърчащ наблизо противопожарен кран.

Ший сграбчи ножа, хвърли се към най-близкия и удари с острието по ръката, държаща въжето. Онзи кресна и за миг се дръпна.

Някой пак блъсна Ший. Усети юмруците им по тялото си. Заби ножа напред, но някой го ритна по китката. Чу звука от падането на ножа. Ритнаха го по главата. Още веднъж. Мрак.

Сред далечния вой на първите сирени и неуморния вопъл на алармата, тълпата безредно се пръскаше по „Гиъри“, по пресечките на Второ, към задни дворове и между кофи за боклук. Докато се опомняше, Ший чуваше уплашени гласове, тропот на обувки. Хората се разбягваха.

Надигна се на колене и се помъчи да различи нещо пред себе си. Пребилите го мъже бяха успели да му навредят – усещаше по лицето си кора от засъхваща кръв, май имаше счупени ребра, а и лявата му ръка не беше наред. Опита се да я вдигне, но тя си висеше край тялото.

Въжето още беше вързано за противопожарния кран.

Вдигна очи към обесения, който вече имаше безнадеждно мъртвешки вид. Ший се насили да припълзи към крана. Може би още имаше надежда да спаси живота на жертвата, ако успее да разхлаби въжето. Зачовърка сплетените възли около крана, но тежестта на чернокожия мъж обтягаше въжето и нямаше как с едната си здрава ръка дори да започне отнякъде. Възлите не поддаваха.

Лявата му ръка беше туптящ, безполезен товар. Но все пак се опита да я използва – дръпна въжето с дясната, за да намали напрежението и с наранената се опита да развърже един възел.

Дръпна. Още нещо поддаде в ръката му и той неволно изпищя, причерня му пред очите и се смъкна на колене за секунда. Главата му се клатеше на раменете и докато скърцаше със зъби, чу още някакъв звук.

Откъм „Гиъри“ завиха светещи фарове, изскърцаха гуми – колата се насочи право към него. Спря, отвори се врата, някой излезе, а от открития багажник скочиха още двама мъже.

– Слава Богу! Момчета, трябва да…

Но те не слушаха. Единият го сграбчи за подутата ръка, друг го хвана за крака и дръпна.

– Ама какво?…

Вече го пренасяха отзад в камиона. Тримата го притиснаха, за да не мърда.

– Прибрахте ли го? – подвикна шофьорът и преди да изчака отговор, гумите пак изскърцаха бясно.

Единият от мъжете блъсна главата на Ший в каросерията.

– Нищо не знаеш – каза натъртено. – Само нещо да шукнеш и се брой мъртъв. Ще те намерим, където ще да си.

Камионът ускоряваше, зави, след малко сви отново. Ший се напъваше да разбере къде минаваха, както лежеше безпомощен. Хваналите го мъже дишаха тежко.

После, не разбра дали по някакъв сигнал, но камионът забави и накрая спря. С последна заплаха да го пречукат, ако изтърве и думица, те го изхвърлиха и изчезнаха сред дъжд от разпръснати камъчета и миризмата на прегоряла от триене гума.

Сряда, 29 юни

6.

– Крис, какво има?

– Има гражданска война, Илейн. Включен ли ти е телевизорът?

– Почти никога не го пускам.

– Е, сега погледни. Веднага. Ще почакам.

– По кой канал?

– По който искаш.

Тя спеше допреди малко. Събуди я обаждането на нейния шеф и самозван наставник, районния прокурор на Сан Франциско – Крис Лок, проявяващ особен интерес към подчинената си Илейн Уейджър.

И тя, като Лок, беше чернокожа. Освен това се отличаваше с интелекта си – на двайсет и осем години вече беше добра юристка и известна с твърдите си похвати прокурорка. Към това се прибавяше и несъмнената привлекателност – кожа като фин италиански мрамор, дългокрако тяло с тънко кръстче, лице на асирийка. Обаче за Лок по-важна от всички тези достойнства беше майката на Илейн, Лорета Уейджър, сенаторка на Съединените щати, първата афроамериканка, представяща в това законодателно събрание щата Калифорния.

Илейн докосна пода с босите си пети. На себе си имаше само мъжка тениска с емблемата на „Уориърс“. Събуждаше се в движение и вече смътно осъзнаваше многогласния хор на сирените долу, в града. Светещият часовник на тоалетната масичка показваше дванайсет часа и четиринайсет минути. Апартаментът с една спалня беше на дванайсетия етаж, няколко квартала северно от „Гиъри“, на улица „Франклин“ до парка Лафайет. Надникна през прозореца и забеляза огньове само на две-три пресечки от своя блок. На юг небето също бе оранжево.

Притисна телефона към ухото си и се разшета по-бързо из оскъдно обзаведения хол.

– Крис, какво става?

Малкият преносим телевизор беше на работния плот в кухненската ниша. Натисна бутона.

– Илейн, в извънредно положение сме – каза й Крис Лок. – Доста квартали горят. Тази вечер са линчували един от братята. – Илейн тежко се отпусна върху табуретката до плота. – Артър Уейд.

– Какво общо има Артър?

– Познаваш ли го?

– Естествено. Заедно следвахме. Та какво за Артър?

Последва кратка пауза.

– Илейн, Артър Уейд е мъртъв. Някаква тълпа го е линчувала.

– Как така са го _линчували_?

Тя се напъваше да открие някакъв смисъл в думата, да открие обяснение за необяснимото.

А на телевизионния екран виждаше още от същите сцени – тълпите вече се изливаха на улиците, вече чупеха витрини, палеха сгради. Очите й пак се извиха към истинския град под нея.

– Крис?

– Слушам те. Тъкмо се чудех дали си говорила с майка си.

– Още не съм. Но сигурно ще се обади. А какво ще правим?

– Още ли си пред телевизора?

– Да.

– Гледай сега!

Екранът бе запълнен от снимка, на която предстоеше да стане не по-малко известна от любителския видеозапис на полицейския побой над Родни Кинг. Артър Уейд висеше под улична лампа, бял мъж го държеше и явно го теглеше надолу за краката, за да му пречупи врата в примката. В последните, безпомощни секунди, Уейд държеше с едната си ръка въжето над главата си, а с другата изглежда се опитваше да удари мъжа долу, да го отблъсне и да спечели още няколко мига живот.

Илейн се взираше вцепенена от ужас в сцената. Не бе предполагала, че някога отново ще види същото, особено тук, в уж либерално настроения Сан Франциско.

Насили се да погледне отново – чернокожия мъж, увиснал в примката, заобиколен от бялата тълпа. Всички лица бяха размазани, освен двете в средата, фокусирани идеално. Артър Уейд и неговият палач, който и да бе той.

Гласът на Крис Лок хриптеше изтощено.

– Илейн, ще трябва да си припомним някои позабравени нещица от живота. Ще открием този човек. И когато това стане, ще го смажем. Можеш ли да дойдеш в Палатата?…

– Сега ли?

– Незабавно, Илейн.

7.

Ший стигна до дома си пеша.

Повече от два часа се влачеше от тревистата разделителна улица на булевард „Президио“ до апартамента си на Грийн Стрийт до „Уебстър“.

А подробностите се въртяха из ума му. Чернокожият се бореше с въжето. Протягаше ръка към него. Усещаше тежестта на мъжа върху раменете си, докато беше жив.

И все си мислеше, че сигурно не биваше да се хвърля към онези типове до противопожарния кран. Трябваше да стои под мъжа и да го повдига, може би тогава щеше да завърши иначе…

Още не осъзнаваше, че е станало.

Куцукаше, спираше, подпираше се къде ли не, смътно дочуваше сирени, а вдясно небето пламтеше. Засега някак не можеше да събере парчетата в съзнанието си.

В триетажната постройка имаше шест апартамента – три отпред и три отзад. Неговият беше отзад и най-горе. Не беше сигурен дали ще му стигнат силите.

Добре беше да отиде при лекар възможно най-скоро. И да се обади на полицията, макар че сигурно вече са нахлули на глутници към „Пещерата“. И все пак…

Най-сетне допълзя горе, извади ключовете, влезе и заключи входната врата. Божичко, тази ръка го съсипваше. И ребрата. Всичко.

Смъкна бутилка водка от гардероба, сипа си към двеста грама във водна чаша, прибави две кубчета лед и лъжица концентриран портокалов сок и вече надигнал чашата, тръгна към банята. Довърши питието, още преди струята на душа да се сгорещи, преди да смъкне ризата от гърба си.

Взря се в отражението си. Не биваше да пие точно сега, каза на огледалото. Трябваше да се обади в полицията, да повика лекар, все такива неща. Но тази вечер първо имаше нужда да пийне. Кой би го обвинил след такова премеждие? После под душа, да измие кръвта и да се огледа колко е пострадал. Преди лягане ще си сипе още малко, да приглуши виденията, да смекчи болката. И без това вече нищо не могат да направят.

Горкото копеле…

8.

Към три сутринта полицейските подразделения, противопожарната охрана и отделенията за спешна медицинска помощ бяха мобилизирани в Сан Франциско и целия окръг. Кметът Конрад Ейкън се обади в канцеларията на губернатора в Сакраменто и настоя да бъде мобилизирана националната гвардия и да се въведе извънредно положение. Вече регистрираха деветнадесет пожара и щетите нарастваха по-бързо от държавния дълг.

Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.

Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци – ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.

Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.

При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън – млад мъж на име Доналд – и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.

Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците – кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.

– … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…

– Няма да търпим това – прекъсна го кметът. – Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. – Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. – Тук не е Лос Анджелис – натърти пак Ейкън.

– Вярно е, сър – съгласи се началникът на полицията, – но според вас как трябва да прекратим грабежите?

– Склонен съм да допусна и стрелба на месо.

Стъписването на Ригби пролича.

– Ами… не бива да правим това.

– Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.

Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.

– Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.

На Ейкън определението никак не му хареса.

– Крис, не съм расист. Ще стреляме само по мародери. Черни, бели, червени – не ми пука.

И Илейн Уейджър се обади:

– Сър, но засега в бунтовете участват само афроамериканци, както беше в Лос Анджелис…

– Много са освирепели – добави Лок.

– Такива неща да не чувам. Не искам да ми приказвате колко са се ядосали. Тук не обсъждаме ничий гняв, пък и това не е извинение. Важно е да се спазват законите.

– Крайно несигурна мярка – настоя Ригби. – Чернокожите полицаи няма да стрелят по чернокожи тълпи.

Лейтенант Глицки едва не си отвори устата за първи път, за да каже, че той би стрелял – наполовина бял, наполовина негър, той не търпеше надутите пози и самооправдания нито от едните, нито от другите. Но засега стисна устни.

– Защо, по дяволите?! – попита Ейкън. – Нима чернокожите полицаи не арестуват всеки ден чернокожи правонарушители?

Ригби поклати глава.

– Не е същото.

Кметът не се оставяше да го убедят.

– Чуйте ме – говоря ви за опазването на града, за защитата на всички граждани. Хайде да не превръщаме това в расова война.

Илейн Уейджър пак се намеси:

– Но точно с това си имаме работа. В това е въпросът. Сър… един чернокож мъж е бил линчуван.

– Знам, по дяволите! Но сега, в този момент, не обсъждаме расовите проблеми. Говорим за хора, _които нарушават закона_. Говорим за потушаване на безредици и бунтове.

Ригби повтори, че не може да заповяда да се стреля по мародерите.

Ейкън вдигна ръка.

– Добре де, няма да обсъждаме стрелбата по мародерите. Засега дори не знаем има ли грабежи, но не искам да се отнасяме снизходително към това. Все някъде трябва да теглим чертата. Няма да си седим ей така и само да ги гледаме. Искам да бъдат съдени…

– А къде ще ги затваряме?

Дейвид Болъс зададе въпроса. Неговият затвор горе и бездруго беше препълнен. Ако Ейкън искаше от полицията да арестува замесените в грабежи, точно Болъс трябваше да ги пъхне някъде.

Ейкън го изгледа ядно, предпочете да не отговори и се обърна към Глицки.

– Ейб, какво научихте за самото линчуване? Случайно ли е станало или е нещо друго? Може би ще намерим начин да спрем вълненията, ако знаем как е започнало всичко.

Глицки, с кадифен панталон и кожено пилотско яке, седеше върху ниското шкафче с папки в ъгъла на стаята. Носът му го оприличаваше на ястреб, а през устата му минаваше белег, като че е бил опериран от заешка устна. Късата му коса стърчеше упорито, а погледът на сините му очи стряскаше. Докато отговаряше на Ейкън, не отделяше погледа си от Крис Лок.

– Започна с Джеръм Рийз – изрече той, – не че това е оправдание за всичко останало.

Кметът тръсна глава.

– А кой е Джеръм Рийз?

– Ейб, какво общо има Джеръм Рийз? – подметна Лок.

– Попитах ви кой е Рийз? – повтори Ейкън.

Глицки се надигна от шкафчето и набързо му обясни случая. Кражбата на колата. Майк Мюлън. Освобождаването на заподозрения. Глицки си погледна часовника и пак се вторачи неприязнено в Лок.

– Рийз беше освободен преди по-малко от тринайсет часа. Имаме двама-трима свидетели, макар и не на саморазправата, но те твърдят, че тълпата изскочила от „Пещерата“, кръчма на ъгъла между Второ и „Гиъри“.

– Добре де, и какво? – подкани го Ейкън.

– Ходих там. Влязох и в „Пещерата“. Беше празно, намерих само бармана, казва се Джейми О’Тул. Разправяше, че нямал работа цялата вечер. Никакви клиенти. Естествено, чул разправията навън, но се уплашил, не искал да излезе и да види какво става…

Лок го прекъсна:

– Ейб, а Джеръм Рийз?

Белегът по устните на Глицки побеля. Може би се усмихваше.

– А на задната стена в „Пещерата“ имаше огромна снимка на мъж. Попитах О’Тул кой е този и той ми каза, че е Майк Мюлън. Водел и счетоводството на заведението. Предположи, че като ченге, занимаващо се с убийства, трябва да съм чул какво се случило на човека.

Илейн Уейджър се престраши да наруши мълчанието.

– Искате да кажете, че понеже пуснахме Джеръм Рийз?

Крис Лок отговори на незададения от всички въпрос.

– Наредих да бъде освободен, защото не можехме да му предявим обвинение.

Глицки само го изгледа.

– Е, да, господине, но изглежда някои от онези хора са ви разбрали погрешно.

Ейкън разтри лицето си с длан.

– Значи искаш да ме убедиш, че тази тълпа е побесняла, защото Джеръм Рийз е бил пуснат от затвора?

– Да, сър, така тълкувам събитията. Както някои хора се засегнаха, когато бяха пуснати ченгетата, пребили Родни Кинг. – Той се поколеба и добави: – Е, онова стана в Лос Анджелис.

Лок искаше да се върне към съществената част.

– Установена ли е самоличността на някой от тълпата?

– Още не. Работим по случая, а в „Пещерата“ все едно се натъкнахме на каменна стена.

– Но имаме един. – Вслушваха се в думите на Илейн Уейджър. Без да я подценява, Глицки подозираше, че има значение и нейната майка-сенаторка. – Някой от вас гледал ли е новините тази вечер?

Глицки й кимна.

– Ъхъ. И него разнищваме. Напъваме здраво.

9.

Ший се събуди, когато се обърна и легна върху ръката си. Навън беше още тъмно. По това време обикновено изпитваше последиците от погълнатия алкохол. Усещаше устата си суха. Но за разлика от повечето сутрини, когато нещо тъпо и неспирно блъскаше главата му отвътре, днес лежеше омаломощен от болката.

Ритъмът на парния чук в черепа го караше да не отделя глава от възглавницата. А и ребрата, ръцете, хълбоците… За миг се зачуди доколко сериозно е пострадал. Това не е махмурлук, каза си. Не беше същото. (Много пъти на зазоряване си повтаряше, че не може да е махмурлия, сигурен беше, че не е изпил чак толкова, просто не му достигаше сън.)

Извъртя се настрани и в устата му нахлу жлъч. С пет несигурни крачки едва успя навреме да влезе в банята и се свлече пред тоалетната чиния.

След малко стана и се изпика. Парният чук не му даваше мира. По-добре беше да се върне в леглото, да проспи част от изтезанието. И трябваше да се обади на лекар.

Светлината от лампата в банята едва не го събори като взрив, но искаше да си наплиска лицето, да си измие зъбите. Виждаше се двоен в огледалото, не можеше да си събере очите.

Студена вода по лицето. Махаше засъхналата коричка от побоя. Все още две лица насреща, подути и издрани.

Просна се в леглото и стаята се завъртя.

Дрънченето на телефона до ухото му почти го изхвърли от леглото. Подскочи, стори му се, че ръцете и ребрата му щяха да се изтръгнат от ставите си или каквото там ги крепеше на място.

Вдигна след второто позвъняване.

– Кевин?

Момиче. Мелъни. А, не може да бъде. Нали се чупиха… хайде, признай си, ти я разкара – преди три седмици. Пльосна се по гръб, притиснал слушалката към ухото.

– Колко е часът? – изпъшка.

Пауза. Тя преценяваше фъфленето му. Ший беше сигурен, че това е причината за мълчанието. И сега, ако тя спази традицията, ще последват две минути конско.

Добре де, напи се. Защо й трябва да се карат за това? Пак ли? А, не, сладурче, този път не, цепи ме тиквата. Едва не затвори, но чу гласа й:

– Пет и петнайсет.

Не се учуди, че е толкова рано. През учебната година, докато още си ходеха, тя все нагласяше будилника за пет сутринта, за да стане навреме, да учи, да се подготви за деня. Още една от дреболиите, заради които се разделиха.

– Мелъни…

– За Бога, Кевин, как _можа_ да го направиш?

– Какво съм направил?

Тя му каза.

10.

Ярките улични лампи осветяваха на пръв поглед влажната настилка. Късата задънена уличка беше пуста и неприветлива. По обърнатите към тротоара прозорци тук-там се мяркаха отблясъци, сякаш призраци се плъзгаха по фасадите.

Лейтенант Ейб Глицки си напомни, че преди не му минаваха такива мисли през ума, но започнаха да се мяркат едва след смъртта на Фло. Едва. Ами да, _едва_. Някакви си девет месеца борба с рака на яйчниците, погубил я бързо, въпреки химиотерапията и всички останали жестоки процедури, на които я подлагаха, за да отложат неизбежното. Девет месеца Глицки изминаваше с нея всяка крачка по този път, двамата отблъскваха напиращото отчаяние и – което беше по-трудно – редките, безумни напъни на надеждата. А после, когато тя си отиде от света, вече петнайсет месеца той се стараеше да крепи маската си, да не издава болката, дори (най-мъчително беше в дните, когато успяваше) да не я преживява толкова остра и прясна.

Петнайсет месеца. _Едва_ петнайсет месеца. Божичко!

Твърде необичайно, но в тези най-мрачни часове преди зазоряване времето още позволяваше да ходиш само по риза. Двойната къща нямаше гараж и той остави колата в най-близкия паркинг, на четири пресечки оттук и докато стигне, вече се тресеше от изтощение. Но никак не бързаше. Вече не припираше да се прибере.

Виждаше лунния сърп през дърветата в парка „Президио“. Утрото беше мъртвешки тихо и стъпките му отекваха. Сети се, че не е чувал дори една сирена, откакто заключи колата. Не че това му вдъхваше надежди. Знаеше колко измамни са надеждите и вече нямаше намерение да се поддава. Днес щеше да стане по-напечено от вчера. Всякакви прегради щяха да паднат.

Тъкмо зави зад ъгъла и един автобус мина с ръмжене по Лейк Стрийт. Озърна се и видя, че освен шофьора, най-отзад седи самотен пътник.

Жена му Фло винаги бе искала да живеят в истинска къща. Крояха планове Фло да остане вкъщи при хлапетата, докато най-малкият Орел стигне до гимназията, което предстоеше през септември. По това време и тя щеше да се върне към учителската си работа и след две години пестене щяха може би да се махнат извън града, да имат своя дом.

Щяха…

Позабави се още минута пред бетонните стъпала към втория етаж. Лампата над вратата беше изгоряла или живеещата при тях икономка Рита бе забравила да я включи за през нощта.

Вътре го посрещнаха познатите миризми, сенките. Над печката в кухнята светеше мъничка крушка и той тихо се прокрадна навътре в къщата. Когато се преместиха тук преди единайсет години, отначало двамата с Фло не можеха да свикнат с просторния си апартамент – две спални, кабинет, хол, трапезария, кухня. Тогава имаха само двете големи момчета, Айзък и Джейкъб, и ги настаниха в едната спалня, в другата се разположиха самите те и пак имаха още една стаичка, където си държаха записките и документите, пишеха чековете или за малко се откъсваха от нескончаемото всекидневие. След като се появи Орел (тогава го наричаха О Джей, но се наложи да забравят прякора), двамата по-големи спяха на двуетажно легло. Накрая бяха принудени да признаят, че в стая три на четири метра няма място за три момчета и всичките им неща. Дадоха кабинета на Айзък, най-големия.

Сега и Рита живееше при тях, усещаше се липсата на достатъчно пространство. Половината от хола около дивана, отделена със сгъваем параван, беше за Рита. Можеха да седнат само около кухненската маса. Креслото на Глицки си беше на постоянното място в хола, но не беше особено удобно да се разполага там, докато оттатък паравана, Рита се опитва да поспи.

Затова отиде да седне до кухненската маса, направи си чай и докато го пиеше, усещаше гнета на призраците.

Обикновено носеше пистолета си, дори и вкъщи, но тази нощ при спешното повикване го остави в шкафа на своята стая. Когато чу трополенето, сграбчи месарски нож от сушилнята и запали лампата в коридора, водещ към стаята на Айзък.

Където всичко си беше мирно и тихо.

Стоеше пренапрегнат в рамката на отворената врата, дишаше тежко. След всичко, което му се струпа на главата тази нощ, беше готов да се пръсне по шевовете. Само някой да докоснеше с пръст дома му…

Стаята на Айзък не беше по-просторна от кутия за хляб и в светлината от коридора се виждаше цялата. Завивките покриваха сина му отгоре до долу, Глицки забеляза как се надигат и спадат от дишането му.

Задната врата на къщата беше заключена. Глицки предположи, че някоя миеща мечка може да е душила по кофите за боклук и е съборила капак на бетона. Хората често се учудваха, когато научеха колко миещи мечки имаше в града – едри и безстрашни като булдози, развъждаха се с бързината на зайци из храсталаците на „Президио“.

Пак мина край вратата на Айзък и реши да погледне още веднъж. Синът му си беше завит. Преди, независимо по кое време се прибираше, Глицки винаги надничаше при момчетата, преди да заспи. Не че имаше нужда. Просто навик – да пристъпя тихо до леглата, да погледне лицата им, да се увери, че дишат спокойно и не са съборили одеялата на пода. Като всеки татко.

Само с три крачки се озова до леглото. Наведе се да махне завивките от главата на сина си и забеляза стърчащите отдолу обувки. Айк май не предпочиташе да спи с обувки на краката си.

– Ей – прошепна, докато присядаше в края на леглото и отпускаше ръка върху рамото на момчето. – Почти успешен опит беше.

Още няколко секунди силуетът под одеялата остана неподвижен. Глицки въздъхна, остави кухненския нож на ученическото бюро и опря лакти на коленете си.

Леглото се раздвижи. Глицки дръпна завивките надолу. Най-големият му син, навършващ седемнайсет години следващия месец, бе плакал. И лежеше напълно облечен.

Глицки се опита да придърпа момчето към себе си, подпъхна ръка под врата му и го надигна.

– Ела насам.

Но Айзък се дръпна.

– Я ме остави!

Когато за първи път чу тези думи от сина си, Глицки усети как скочиха върху последното оцеляло късче от сърцето му и го стъпкаха. И досега не можеше да се примири, но чуваше същото достатъчно често, за да притъпи болката.

– Добре, добре. – Знаеше, че гласът му звучи сдържано и нехайно. – Навън ли беше?

Никакъв отговор.

– Искам да те помоля нещо. Не излизай. Навън стана лошо.

Пак нямаше реакция.

– Чу ли сирените по улиците? Тази вечер са линчували един чернокож, само на десетина пресечки оттук. Навън не е безопасно.

Само една четвърт от кръвта на Айзък беше негърска, той имаше светла кожа и ситнокъдравата коса на баща си. Но всеки с дори намек за негърско потекло знаеше истината – или си бял, или не си. Значи си негър.

Глицки се взираше право в очите на сина си, който полагаше големи усилия да отбегне погледа му. Виждаше такива неща всеки ден в Палатата. Нямаше намерение да изгуби това момче или някой от братята му. Но вярваше, че за да запазиш уважението на околните, трябва да искаш от тях да уважават и себе си. Реши да настоява.

– Значи, комитетът по правилата се е събирал и аз не съм бил поканен?

– Комитетът е само на майтап.

Глицки въведе този „комитет по правилата“ в първите месеци, когато той и момчетата се опитваха да оцелеят след смъртта на Фло. Състоеше се от всички тях, дори и икономката Рита. Възрастните имаха по два гласа, а момчетата – по един, така че можеха да надделеят над мнението на Глицки, ако беше сам.

Комитетът по правилата ги преведе през доста бури, когато синовете му решаваха, че нищо не е наред, че самият живот е лишен от основи. Глицки беше убеден, че така им позволи да разберат как сами да направляват събитията. Е, имаха не едно спречкване, но иначе всичко беше наред. Приемаше предизвикателства от тях. Но мълчанието го гнетеше.

А точно това му се случваше сега. Той стана.

– Погледни нагоре, Айк, погледни ме в очите.

Синът му се отмести, за да не му свети лампата от коридора. Вдигна зачервените си очи.

– Ти не беше вкъщи. Като те чух да излизаш…

– Айк, има безредици. Из целия град. Повикаха ме и трябваше да отида.

– Винаги трябва да отиваш.

Глицки разроши косата си с длан.

– Знам. – Прекалено уморен беше, за да задълбава в темата. Вярно беше, но какво толкова? – Айзък, не искам да излизате два-три дни.

– Затваряш ме вкъщи? Насред лято ме затваряш вкъщи?

– Само казвам, че не искам да излизате.

– Докога?

– Не знам. Може да е само за ден, може да са два. Навън не е безопасно.

– О, тъй ли било, ама за тебе е, нали?

Глицки с нежелание си служеше с такъв тон, но тук беше неговият дом и синовете му щяха да се подчиняват на определения от него ред. Точка.

– Айк, не ми създавай излишни грижи. Можем да поговорим и сутринта. – Почувства нужда да докосне момчето си.

– Спи спокойно.

Излезе и затвори вратата.

Рита спеше. Глицки чуваше равномерното й дишане от другата страна на паравана, когато се отпусна в старото кресло в „своята“ половина на хола.

Щом притвори очи, вече нямаше сила да се бори с образа на Лорета Уейджър и с наложеното върху него, като прозрачна плака, по-скорошно впечатление от лицето на нейната дъщеря Илейн. В изтощения му мозък, сред хаоса на емоциите (може би вече задрямваше в утринния здрач) отново видя Лорета, каквато беше в колежа. Каквато беше онзи първи път, в нейното апартаментче с огромното кресло и набиващите се в очи плакати по стените – Елдридж Клийвър с „Леден соул“, „Песни в ритъма на живота“ на Стиви Уондър, озареното от мечтата лице на Мартин Лутър Кинг.

Бе поканила Глицки да прегледат заедно списъците на новите студенти и да подберат подходящи за Студентския съюз на чернокожите. Той се преструваше пред себе си, че всичко е съвсем невинно, но се надяваше да не е така, дори и да не си признаваше. Бяха в спалнята и наистина прелистваха списъците, когато тя го помоли да я извини за минутка и излезе, уж да си сипе малко кола или нещо подобно. После го повика.

На двайсет и две години тя беше почти съвършена, а Глицки я виждаше като богиня, протегнала се на дивана с разтворени крака, под косите лъчи на следобедното слънце, галеше се и го питаше дали се е стреснал, дали я желае и стиска ли му да я има…

Седна по-изправен и отвори очи. Това, каза си, е жалка глезотия, дори е тъпо – да си припомня приятна случка от юношеството и почти да се надърви на креслото, когато в другия край спи икономката, а градът гори.

Отвратен от себе си, той стана и отиде в стаята. На тоалетната масичка бе поставена снимка на усмихнатата Фло. Той угаси лампата, съблече се в мъждивата светлина и се строполи в леглото.