Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 26 страниц)

Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния автомат, за да набере появилите се на екранчето цифри.

– Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?

Фаръл още не си позволяваше да повярва.

Глицки го прекъсна сърдито:

– Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. – Изслуша, Фаръл и отбеляза: – Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.

– Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?

– Пасифик Хайтс.

– Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.

Глицки му благодари.

– Ще ми отнеме само десетина минути.

– Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…

– Е?

– Не е добра. Не и днес.

Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си – гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.

– Да не е Кевин Ший?

Щом чуха това име, Морган и Ешър се изпънаха и се превърнаха целите в слух.

Тя се озърна наляво и надясно, после изгледа втренчено Флорио.

– Няма да обсъждаме това. Сега можем ли да тръгваме?

Върна се в колата, а Морган и Ешър ги придружаваха от двете страни.

– Трябваше вече да е тук – каза Кевин.

– Може да е попаднал в задръстване.

Не можеше да се спре, току подръпваше щората с пръсти и надничаше надолу. Мелъни я измъкна от ръката му.

– Седни. Хайде, Кевин. Като зяпаш, с нищо няма да си помогнем.

– Но и като _седя_, с нищо няма да си помогнем.

– Ще седиш, за да чакаш Уес. Ще дойде.

Кевин започна да щрака с пръсти, нервите му го измъчваха жестоко.

– По-добре да бяхме…

– Ей! – Опря пръсти в устните си. – Правим най-доброто. – Наведе се да го целуне. – Обичам те. Просто чакай. Уес ще се появи. Всичко ще бъде наред.

Тъкмо пак посягаше да размести щората, за да погледне към парка. Прозвуча звънецът от входната врата на блока.

– Ето го – промълви Мелъни и тръгна към бутона за отваряне на вратата.

Понечи да го натисне, а Кевин скочи към нея.

– Чакай!

Застана до един от страничните прозорци. Надникна надолу.

– Добре. Той е. Поне ми се струва, че е той… досега не съм го виждал с костюм.

– Кевин, а кой друг може да е? Никой не знае, че сме тук.

Той я изгледа.

– Най-повтаряните последни думи в живота.

Съгласно заповедта на своя командир, Морган и Ешър останаха на новите си постове до колата на ФБР, която спря до западния ъгъл между „Пейдж“ и „Станиън“, срещу блока.

Симз прати в парка един от хората си, понесъл радиотелефон и куфарче. Нареди му да намери достатъчно високо място, откъдето да вижда добре прозорците на четвъртия етаж, откъм фасадата, ако ще да е дърво или телефонен стълб. Възникне ли необходимост, ще получи съответната заповед за действие. (И резервната група се движеше насам, но с днешния хаос по улиците Симз не искаше да ги чака. Другите може и да не срещнат готов да помогне Флорио.)

С останалите двама си пробиха път през сякаш пулсиращата напред-назад тълпа по улицата и най-сетне стигнаха дворчето с изглед към парка и главния вход на сградата. Натисна наведнъж всички звънци за първия етаж, някой й отвори вратата.

– Лесна работа – промърмори и махна на мъжете да влизат.

А Морган и Ешър охраняваха празната кола – единствената, която се виждаше по „Станиън“. Хората я заобикаляха. В далечината се чуваше нечий усилен от високоговорител глас, шествието щеше да потегли всеки момент.

– Ей, човече, на кой е тая кола? Десет квартала се влача пеша дотука, натъртих си петите. Разправяха, че нямало никакви коли да пускат насам. Иначе и аз щях да дойда с мойта.

Морган не биваше да разговаря с хора от тълпата, освен за да ги упътва. Но този едър мъжага имаше дружелюбно лице и широка усмивка, водеше жена си и хлапетата, само и само да подкрепи правото дело. Такъв човек едва ли се заяждаше сериозно. Не всеки беше готов да размаха томахавката.

– На ФБР е – обясни Морган и добави: – Спипали са Кевин Ший в ей оня блок. Ще го арестуват.

– Алелуя! – възкликна мъжът и усмивката му грейна. – Значи няма да се бъхтим чак до Градската палата. Тука оставаме, тъкмо да си починат краката ми. – Обърна се към околните, за да сподели добрата вест. – Ей, всички ли чухте? Хванали са Кевин Ший. – И посочи: – Точно там.

Горе, отново пуснали резето, Кевин, Мелъни и Уес стигнаха до извода, че даже с тълпата отвън, шансовете им бяха несравнимо по-добри, отколкото да посрещнат въоръжените, агресивни и обичащи стрелбата копои от ФБР.

Най-вероятно никой, освен групата на ФБР, дори не предполагаше къде могат да се намират. Щяха да се слеят с малкото бели лица в човешката маса, а Уес ги увери, че има много повече бели, отколкото би очаквал. Всеки, решил да понесе плакат, да предаде послание или да защити някаква кауза, идвал да се включи в купона.

Кевин щеше да носи скиорската шапка. Ще се измъкнат от напеченото положение и ще чакат на някое по-безопасно място Глицки пак да ги потърси по пейджъра.

Симз поговори от фоайето на блока със своя снайперист и реши да му даде още няколко минути, от които той се нуждаеше, за да заеме позиция. После с двамата си сътрудници щеше да се качи горе и да залови Ший. Но стрелецът малко трудно би останал незабележим за тълпата, какво остава пък да си избере огнева позиция. Тя отсече, че му дава най-много десет минути. И ако се справи по-рано, веднага да й съобщи.

През това време тримата се пръснаха да огледат сградата, да проверят за скрити изходи, противопожарни стълби, да се уверят, че са притиснали в ъгъла врага.

Щяха да се съберат отново във фоайето, за да се качат горе и да го хванат в ноктите си.

„… и току-що получихме още непотвърдена информация, че Кевин Ший се укрива в жилищна сграда, само на пет пресечки от павилиона «Кийзър», където сме и ние. Филип Мохандас почти на бегом се спусна от подиума и поведе участниците в шествието, това огромно и извънредно разгневено множество. Сигурен съм, че чувате как скандират името на Ший. Мохандас ги води към края на парка.

Ще се опитаме да го последваме…“

Глицки плесна върху покрива сирената с мигаща лампа. Лорета седеше до него мълчалива и затворена в себе си, докато колата бясно криволичеше по уличките южно от парка. Почти стигнаха.

Глицки сякаш не бе мигвал много дни наред. Пусна радиото в колата и слушаше последните новини. Мълвата бе плъзнала все някак. Нищо учудващо.

Сега Филип Мохандас и тълпа между петстотин и пет хиляди души бе заобиколила блока на „Станиън“. Доколкото се знаеше, хората от ФБР бяха в сградата, но засега, според репортерите, не бяха извършили ареста. По-точно, никой не беше сигурен какво ставаше вътре, дали Ший изобщо беше там, имаше ли още хора с него.

Освен Глицки. Той знаеше.

Все се налагаше да обикаля, за да доближи блока. Булевард „Линкълн“ беше затворен, затова обърна на изток, по „Ървин“ и беше принуден да поеме нагоре по „Джуда“, за да се озове на „Парнас“. Спря няколко пресечки преди „Станиън“ – даже с включената сирена нямаше да мине през плътната тълпа.

Обърна се към Лорета, побърза да отвори вратата.

– Да вървим.

Веднага я познаха, обкръжи я гръмко възклицаваща, обожаваща я група. Възхитиха се, че в момента, когато всичко щеше да се реши, тя избра да бъде с тях. Естествено, нали оглави борбата за справедливост…

Дарбата й да запленява отново я споходи – лицето й се оживи, очите грееха. Глицки размахваше разтворения калъф на служебната значка и не пускаше ръката на Лорета, докато напредваха към средата на множеството.

– Това е сенаторката Уейджър! Отдръпнете се! Пуснете я да мине! Направете място!

Щом стана ясно накъде се съсредоточаваше напрежението на хорското гъмжило, напиращо към блока, Флорио чу спешното повикване на Морган по радиотелефона и издаде заповед, съсредоточила същия този Морган, Ешър и още триста национални гвардейци пред сградата, за да спрат хората преди двора, стига да могат.

Разгърнаха се тичешком, изпревариха Мохандас и основната част от тълпата само с пет минути. Имаха време да навлекат по-тежкото си снаряжение.

Сега войниците, с каски, вдигнали щитове и хванали палки, бяха обкръжили в плътен пръстен мястото, задържаха тълпата, но не се чувстваха много сигурни. Морето от глави се люшкаше, въздухът звънеше от крясъци и вой на аларми. Пожарът в „Дивизадеро“ се бе разпрострял. Димът се стелеше ниско, разяждаше очите, дереше гърлата.

В далечината виеха сирени.

Скандирането се надигаше и затихваше, прехвърляше се по отделните групи, но не спираше, не губеше настойчивата си ярост.

– Дайте ни Ший! Дайте ни Ший!

Вече готови да излязат, чуха многогласния вик. Уес Фаръл отиде да надзърне през щората, пусна я и се обърна към тях.

– Не изглежда добре.

Какво омаловажаване на опасността, каза си мислено.

До вратата, Мелъни стискаше ръката на Кевин.

– Не говори така – сряза тя Фаръл.

– Мелъни, оттук няма изход. Увери се сама.

– И сега какво? – попита Кевин.

– Сега се надяваме, че Глицки ще пристигне навреме, със сенаторката.

– Той _идва_ ли? – слиса се Мелъни.

– Така ми каза.

– А после? – пак Кевин.

Оттук ясно чуваха краткото послание на скандиращата тълпа. Никой не млъкваше долу.

– Ами ФБР? – сети се Мелъни. – Мислех, че те…

– Само че – прекъсна я Фаръл, – те действат според предположението си, че ти си въоръжен и опасен, и ако ни потърсят, най-вероятно първо ще чуем изстрелите през вратата…

– Божичко, Уес, много те бива в добрите новини!

– Нищо не си измислям, предавам ти каквото научих. Както знаеш, засяга и мен.

– _Какво ще правим?_ – за трети път попита Кевин.

– Искаш ли да излезеш? – отговори с въпрос Фаръл. – Да застанеш срещу онези хора? Не? Значи ще чакаме.

Флорио стоеше срещу запотен, останал без дъх мъж в пълна полицейска униформа, който му се представи като Дан Ригби, началника на управлението в Сан Франциско. Доближи наредените войници с неколцина униформени полицаи. Флорио махна на своите хора да ги пропуснат в двора.

– Кевин Ший в тази сграда ли е? – Ригби вече подтичваше към входа. – Сигурно ли е? Кой друг е с него? Под наблюдение ли са всички изходи?

Вътре Ригби отиде право при специалната агентка Симз, която тъкмо се бе върнала във фоайето и се канеше да нападне апартамента на четвъртия етаж.

Но това е невъзможно, каза й Ригби. Не и сега. И в никакъв случай без допълнителни подкрепления. Навън анархията се развихря твърде бързо. Ако тя излезе с Кевин Ший и се опита да мине през тълпата, според нея какво ще ги сполети?

Симз се разяри. Как всичко толкова бързо й се изплъзна от ръцете? Има хора на разположение, има заповед – защо ли просто не каже на този местен смотаняк Ригби, че отива да арестува човека, пък каквото ще да става? Но сега, след първия взрив на възмущение, че тя е пропуснала да го уведоми за намеренията си, той се заяде:

– Само ви повтарям, че проблемът е значително по-сериозен, отколкото си представяте. Дяволите ви взели, как ще го изведете оттук, дори да го арестувате безпрепятствено? Ясно ли ви е какво става навън? Между другото, къде точно е Ший? Ще имаме нужда от още хора тук.

Другите агенти от ФБР и полицаите предпазливо се отбягваха из фоайето, вече запълващо се и с живеещи тук хора. Събота сутринта, всички са си вкъщи, ококорили очи от любопитство.

Наложи се Ригби и Симз, овластени да вземат решение, да излязат в двора.

– Тук е – увери го Симз. – Нека аз реша проблема.

Ригби не скланяше.

– Само че тук е _моят_ град. И да не ви харесва, проблемът е и мой. И ставащото там… – посочи над главите над войниците, – … също е мой проблем. Няма да позволя още едно линчуване, само седмица след първото. Но точно това ще се случи, опитаме ли да изведем Кевин Ший.

Симз забеляза нещо.

– Кой е този идиот? Някой се качи върху колата ми!

Ригби се обърна. С мегафон пред устата, Филип Мохандас се опитваше да привлече вниманието на множеството.

– Смъкнете този побъркан! – заповяда Ригби на един полицай. Помоли Флорио: – Поканете го любезно да се присъедини към нас.

Имаше и друга бъркотия. Отляво се надигна шум и дотича войник.

– Сър – докладва на Флорио, – там има цивилен полицай, който водел сенаторка на Щатите…

И преди да довърши, хората се отдръпнаха, колкото Глицки и Лорета Уейджър да стигнат до войниците.

Симз взе радиотелефона и го доближи до ухото си. Кимна, погледна към четвъртия етаж, каза: „Изчакай“ и се завъртя към Ригби.

– Вдигнали са щорите. Моят човек може да ги повали веднага.

Събраха се при фонтанчето в средата на двора – Ригби, Симз, Мохандас и помощниците му, Флорио, Глицки и Лорета Уейджър.

Ригби гледаше невярващо лейтенанта, хванал ръката на сенаторката.

– _А ти_ какво търсиш тук?

– Дойдох да арестувам Ший – заяви Глицки.

– Как пък не! – сопна се Симз. – Мой е.

– Глицки, ти си отстранен. Май не си схванал смисъла на съобщението ми…

На Симз не й пукаше за местните бюрократи и разправиите помежду им. Интересуваше я само мишената – Кевин Ший.

– Какво става?

Фаръл пак надникна.

– Не знам. Събраха се при фонтанчето. Глицки успя да дойде. Довел е Лорета Уейджър.

– Но защо не се качва при нас? А защо ние не слезем при тях?

– Кевин, идеята ти не я бива много. По-добре те да дойдат.

Напевното скандиране секна, поне в предните редици на тълпата. Хората пристъпваха неспокойно, усещаха, че нещо назрява – и решението ей сега ще бъде взето в средата на двора. Мълвата плъзна назад.

Хората чакаха.

Един от униформените полицаи дойде при групата, после побягна, мина през кордона и се скри някъде. Вопълът пак се надигна тук-там, усили се и постепенно замря.

Само Глицки се отдели от другите, тръгна бавно, пъхнал ръце в джобовете и прегърбен. Влезе в блока, мина край федералните агенти и полицаите, край недоволните и любопитни съседи, запълнили фоайето.

Само по стълбището към втория етаж стояха неколцина човека, нагоре беше пусто. Качваше се с равномерна стъпка, плъзгаше длан по парапета. Дванайсет стъпала, завой, пак дванайсет. После стигна до края на оръфаната пътека, натисна звънеца на вратата в дъното.

Отвориха му. Показа им значката си, но не държеше оръжие.

– Как сте, господин Фаръл? Смятате ли да ми предадете своя клиент?

– Наистина ли ще мине гладко? – усъмни се Фаръл, докато го пускаше да влезе.

Глицки наведе глава с увереност, каквато не изпитваше и вдигна и спусна щората на прозореца – знак за чакащите долу.

Кевин и Мелъни стояха прегърнати.

– Готов ли си за това?

Той кимна.

– С теб съм – прошепна тя.

– И аз съм _с теб_. Каквото и да стане, както и да се обърне. Разбра ли?

– Разбрах.

Фаръл вече водеше Глицки при тях, обсъждаха плана, членове от законите, споразумението. Време беше.

– Кевин Ший – започна Глицки, – арестувам ви по обвинение в убийството на…

73.

Лорета Уейджър стоеше с мегафон в ръка върху стъпалата на фонтанчето, с лице към тълпата.

На Мохандас никак не му хареса (Алиси Тобейн не беше на себе си от яд), но сенаторката надделя с довода, че целта на шествието и без това е била да настояват за задържането на Кевин Ший, нали? Значи Мохандас е постигнал желаното – и целта на шествието. Всички получиха, каквото искаха. И ако не представи Лорета на привържениците си, ако не разсеят някак напрежението, тогава какво? Още един бунт, пак насилие? Кой ще има полза от това?

Дръпна Мохандас на три крачки от групата, колкото да го попита иска ли той да остане в съкратения списък на кандидатите за управлението на центъра „Хънтърс Пойнт“. Или вече не иска? Не изпълни ли молбата й веднага, може да забрави за предложението.

И още нещо – моментът беше подходящ за това, щом присъстваше и шефът на полицейското управление… Мохандас трябва недвусмислено да заяви, че първоначалната награда от сто хиляди долара не е била за _мъртвия_ Кевин Ший, че макар всички да са чули по улиците този слух, в него няма нищо вярно. Парите били за всяко сведение, довело до задържането на Ший под стража.

Толкова.

– Братя и сестри мои – започна тя, приковала погледа си във вдигнатата щора на четвъртия етаж. – _Кевин Ший е арестуван._

Мощен рев, изригване на облекчението, гнева и изчерпаното търпение, отекнало от подковообразната сграда зад гърба й, множащо се в непоносим шум, който се понесе нататък, пак се засили и стихна в далечината.

– Братя и сестри – повтори Лорета и най-после звуковият удар отслабна, превърна се в тишина. Тя извиси глас. – Никой не се бореше по-упорито от вашата сенаторка, за да станем свидетели на този миг. И никой не напомняше по-настойчиво за нашето желание от Филип Мохандас. – Пак шумни приветствия. – И този миг настъпи.

Помълча, преди да продължи.

– Но това не е краят за нас. Нито за Кевин Ший.

– Убийте го! – изкрещя някой. – Да линчуваме _и него_!

И пак в хор – „Убийте Кевин Ший, убийте Кевин Ший!“.

– Не! – Мегафонът даде могъщество на гласа й. – Не!

Постепенно тълпата се укроти.

– _Хванахме_ Кевин Ший. Чуйте ме! Хванахме го. – Слушаха я. – Филип Мохандас е тук. И аз съм тук, с вас. Вашите нужди са и _наши_ нужди. Не го правим за полицията на Сан Франциско, заловила Кевин Ший. Не заради ФБР. А заради самите нас. За всички…

Отново рев. Още се чуваше „убийте го, убийте го“, но имаше и нещо друго, Лорета се вкопчи в шанса.

– Сега ви моля, умолявам ви да ни повярвате. Ще се погрижим справедливостта да възтържествува. – Заговори по-силно, насочи ръка към множеството. – Но няма да извършим правосъдие с още една саморазправа днес.

Колеблив хор от „амин, амин“. Пред нея настъпи тишина и внезапно някой извика:

– А, не, Кевин Ший трябва да умре!

Отекна, настроението се разпространи, но не можа да обхване всички.

Лорета сведе поглед към Мохандас, Ригби, Симз. Нямаше да й помогнат. Предложението беше нейно (така си мислеха) – единственият начин да предотвратят бедата и трябваше да се справи сама.

– _Никой_ – извиси се гласът й, – _никой_ не мрази повече от мен слепия фанатизъм, расовите предразсъдъци, които въплъщава Кевин Ший. – И вече по-тихо: – Но аз ви казвам, че тук всичко свърши. Хванахме го. Филип Мохандас и аз ще си тръгнем оттук с Кевин Ший, за да го отведем в затвора. Той е наш затворник. Обещавам ви, никой от нас няма да намери спокойствие, докато правосъдието не свърши своята работа. Най-тържествено ви давам думата си…

„Дами и господа, сенатор Лорета Уейджър се върна в жилищния блок заедно с Филип Мохандас, а сега те излизат, наобиколили… да, мисля, че виждам ясно – да! Това е _Кевин Ший!_ С белезници на ръцете, от едната му страна е непознат за мен чернокож мъж, вероятно полицейски служител, Филип Мохандас е от другата. Сенатор Лорета Уейджър ги води. Зад Ший върви полицейският началник Ригби. С тях е и една млада жена, сигурно е Мелъни Синклер и още един бял мъж в костюм, за когото още не знаем нищо. Дами и господа, в тълпата настъпи мъртвешко мълчание.

Сега прекосяват двора, край фонтана, откъдето госпожа Уейджър произнесе въздействащата си реч. Изглежда, те… да, до тротоара е спряла патрулна кола на полицията и хората едва не са се струпали върху нея. Според вашия репортер, положението е крайно взривоопасно. Сега доближават кордона от гвардейци. Чувате гневните викове, заплахите към Кевин Ший, но засега тълпата е… Да, гвардейците ги пропуснаха да минат. Вече са сред хората. Нищо не ги отделя от яростта, на която станахме свидетели тук цялата сутрин, особено през последния половин час.

А сега, струпалите се хора наистина правят път на Кевин Ший и останалите. Стигнаха до полицейската кола, задната врата е отворена и сенатор Уейджър… тя вече е вътре. След това и Ший. Накрая Мохандас. Колата потегля, съвсем бавно, с включени сигнални светлини. Множеството й прави място да мине, макар и без да бърза. Изумително! Вярвам, че наистина ще ги пуснат…“

74.

Побраха се в две коли. В полицейската Уейджър, Ший, Мохандас и Глицки, а в онази на ФБР – Симз, Ригби, Мелъни, Фаръл. На стъпалата и във фоайето на Съдебната палата се бяха скупчили (според Лорета) всяка телевизионна камера в западното полукълбо, репортери от всички вестници и списания, радиоводещи, ченгета, свободни от служба в момента, чиновници, минаващи през града и постоянни негови жители. Но това не беше разюздана тълпа. Най-обикновено стълпотворение.

От парка вече се чуваха новини, че дошлите за шествието хора полека се разпръсваха. Лорета за пореден път се увери в правотата си. Тя позна. Имаха нужда от превърнатия в символ Кевин Ший. Може би въглените още нямаше да загаснат, може би щяха да се разгорят тук-там, но поне у всички се налагаше убеждението, че засега кризата отмина.

Каза си, че това е най-странната компания, с която е пътувала в кола. Седнала до Кевин Ший, тя се стресна, когато той обърна глава, за да й благодари за смелостта, за застъпничеството. Каза й, че е невинен. Опитвал се да повдигне Артър Уейд, не да го обеси…

Докато спряха пред Палатата, дори Мохандас започна да се отзовава поне на открития характер на Ший. Въпреки всичко, което бе преживял, оставаше си забележително мил, с малко нервно чувство за хумор, без следа от грубост. И изобщо не се притесняваше, че е плътно вклинен между двама чернокожи. Всъщност, май се радваше на присъствието им.

Не го регистрираха на шестия етаж, а го отведоха направо в кабинета на Алън Рестън, където вече нищо не напомняше за неговия предшественик. Естествено, Рестън следеше развитието на драмата по прякото предаване на телевизията и ги чакаше, когато се появиха. При него беше и Илейн Уейджър.

Подхванатият от доводите на Уес Фаръл разгорещен спор, в който на негова страна убедително се намеси лейтенант Глицки, най-после извади на бял свят пролуките в така наречените доказателства. Ригби настоя да научи повече за разследването на другите заподозрени – О’Тул, Мюлън, Макей, Девлин. Почакаха да дойдат Карл Грифин и Ридли Бенкс, за да изложат своите разкрития.

Обаче, и след всичко това, Рестън не беше склонен незабавно да оттегли обвиненията срещу Кевин Ший, поне не толкова скоро и не само въз основа настояването на неговия адвокат. Отпрати Мохандас и полицейските инспектори, като им благодари за съдействието. Зад затворената врата на кабинета, той обяви пред Лорета, Илейн, Глицки и Ригби решението си с настъпването на нощта да премести Ший в неизвестно за широката общественост място и да го държи там под охрана, докато представят фактите пред съдия.

В един и двайсет надзирателите слязоха и отведоха Ший горе, в самотата на единичната килия.

Глицки не се отделяше от Лорета. Тя го наблюдаваше, очакваше какъвто и да е знак, когато Илейн влезе в кабинета на Рестън, но той само кимна вежливо – професионалист, занимаващ се с работата си. Сега ги виждаше един до друг като баща и дъщеря и осъзна, че за първи път тримата са се събрали в една стая. Семейна среща. Не, първо опознаване. Странно. Нещо свършваше в този миг.

Пожела да поговори насаме с Глицки в кабинета. Щом другите се изнизаха, тя застана срещу него.

– Добре, Ейб. Дадох ти Кевин Ший. Такава ни беше сделката.

Глицки се опря върху бюрото, само на метър от нея. Вероятно Лорета твърде дълго бе живяла във Вашингтон и изобщо не разбираше, че в света на Глицки не всичко се свеждаше до сделки. Внимаваше какво й каза тогава – щом Кевин Ший бъде арестуван, ще обсъдят възможно ли е да се споразумеят, а точно това правеха сега. Но без гаранции.

Ръцете му се пъхнаха в джобовете, лицето му приличаше на камък. Нито искаше да си спомня какво се бе случило между тях… нито да забрави какво бе извършила тя. Подмина я и спря пред вратата на кабинета. Отвори, озърна се към Лорета и поклати глава.

– Никога не сме сключвали сделка.

В коридора точно пред кабинета на районния прокурор, Илейн ги чакаше, напираше да си облекчи душата за вече свършеното, за предстоящото, дори и не си представяше какво стана вътре.

Глицки се почувства като в капан, не можеше да се измъкне. Още стоеше до Илейн, когато и Лорета отвори вратата. Щом ги зърна, придаде си спокоен вид, после изобрази усмивка за дъщеря си. Доближи ги, очите й бяха влажни.

– Имах нужда за минутка да остана сама. След всички вълнения…

Илейн попита Глицки дали иска да дойде с тях на обяд, да започнат вече да се опомнят.

Той благодари и отказа. В отдела го чакала работа за довършване. Ригби му позволил да се занимава с документите на бюрото си, но все още не бивало да се смята с пълни правомощия на началник-отдел. Във вторник щели да разгледат причините за отстраняването му от длъжност. Ригби не задълбаваше особено какви са тези причини, дали решението е било добро или лошо. Глицки не бе изпълнявал негови заповеди. Значи имаше предостатъчно основания.

– Ще се видим с майка ти довечера – каза на Илейн. И попита Лорета: – В осем удобно ли е?

Неочаквано се наведе, притисна я към себе си за недоловим миг, дланта му се плъзна по тила й.

– _Ти решаваш_ – прошепна в ухото й. Изправи се, пак им показа своето подобие на усмивка и небрежно вдигна показалец. – Значи в осем. На секундата.

На секундата.

Илейн щеше да се възстанови, най-сетне успя да си внуши нейната майка. Престараването й в обвиненията срещу Кевин Ший нямаше да означава и край на нейната кариера, не и докато Алън Рестън беше на поста си, за да я защити. А може би нямаше нужда и от покровителството на Рестън. Оказа се, че имаше повече душевни сили, отколкото майка й бе склонна да очаква. Вече гледаше напред, крачеше към бъдещето. Вече започваше да осъзнава, че връзката й с Крис Лок нямаше да я доведе доникъде. Всяко зло за добро… макар и болката да е страшна. Дълго ще е така. Лорета знаеше.

Но точно това, каза си, беше най-важното – Илейн вече се взираше в идните дни. Щеше да оцелее. Нейната дъщеря нямаше да се пречупи. И не би трябвало никога да се предава, щом е дъщеря на майка си.

По-рано през деня най-сетне успяха да се отърват от камерите, от цялата лудост, качиха се в колата и се махнаха от града, поеха на север към Пойнт Рейес. Там беше толкова безметежно. Имаха целия следобед за себе си – майка и дъщеря, струваше им се, че не са могли да отделят време за това от години. Спокоен обяд в закътано ресторантче. Никой не им досаждаше, никой не знаеше кои са, нито любопитстваше.

Спряха на едно от възвишенията по виещия се път към Сан Франциско, взираха се в прочутата гледка на юг – към моста и града. За първи път през тези дни не се виждаха пушеци.

Илейн я остави пред къщата в пет часа и петнайсет минути.

На секундата.

_Ти решаваш._

Вятърът стихна. Тя излезе на балкона пред библиотеката, откъдето се виждаше моста „Голдън Гейт“. Слънцето се спускаше на запад, но денят оставаше топъл.

Над черния панталон носеше туника в преливащо се виолетово. Имаше бисерни обици на ушите. Направи резервации за „Старз“ и разбира се, дори в последната минута можаха да отделят една маса за сенаторката. Би ли желала да поставят параван, да й осигурят допълнително уединение? Самият Джеремая щял да бъде там довечера – би ли позволила да се отбие за малко на масата й, да поднесе скромен подарък? Той бил горещ неин почитател.

Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.

Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.

_Ти решаваш._

Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.

Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.

Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…

Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк – същия, който пиха с Ейб.

На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.

Вече беше седем и двайсет и две.

Принадлежностите за почистване – четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло – бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.

Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.

Там беше оставила и бележката за Ейб.

Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.

Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.

Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.

Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.

_Значи тя решаваше._

Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.

Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.

Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“