Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 26 страниц)

Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.

– Иначе казано – подхвана той, – деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…

– Натам трябва да ги поведете, сър.

– И после да си вървя?

Доналд поумува няколко секунди и кимна.

– В общи линии, да.

И Ейкън тръсна глава.

– Да се захващаме за работа.

Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.

Но сега му предстоеше да отиде само до другото крило на Градската палата – една минута, не повече и Доналд очакваше да се върне незабавно, ако това изобщо се случеше. Обаче си беше разсъдлив по природа. По-мъдро е да не прибързваш. Ами ако някой нахален репортер заклещи Ейкън в коридора и после кметът се втурне обратно заради поредното си хрумване? Няма излишна предпазливост.

С тази мисъл в главата, Доналд излезе иззад бюрото си, мина по дългия, облицован с дърво коридор до обществената приемна на кмета и излезе през вратата с номер 100.

В коридора нямаше никой. Отиде до кръглия балкон над грамадното фоайе на Палатата. В отсрещния коридор забеляза гърбовете на тълпящи се хора пред заседателната зала на надзорниците. Нещо бе възбудило множеството. Вероятно влизането на кмета в залата.

Доволен, той се върна в кабинета. Настани се зад бюрото и извади от портфейла си едно бяло листче. На него бяха изписани само седем цифри, без име.

В отсрещния край на телефонната линия приятен женски глас го помоли да остави своето съобщение.

След като се представи, Доналд уведоми записващата машина, че кметът действително е решил да подкрепи идеята, която са обсъждали, после си позволи да предскаже, че до няколко часа и Надзорният съвет ще приеме съответната резолюция.

Когато остави слушалката, ръцете не му се подчиняваха напълно. За първи път постъпваше така. Естествено беше нервите му да се изопнат. И най-смешното бе, че всъщност дори помагаше на Конрад Ейкън. Не е лошо.

Но го мъчеше неясното чувство, че е станал изменник. Смущаваше се, сякаш вече работеше за друг. Но с това бедствие, в което всичко още беше неясно, Конрад Ейкън едва ли можеше да е уверен в преизбирането си след пет месеца, а какво щеше да прави тогава Доналд, ако не защити отсега интересите си?

Налагаше се да опипа почвата, да бъде полезен и на други хора, когато може. И след обаждането не се съмняваше, че Лорета Уейджър ще си спомни кой е, ако пак я потърси. Няма да е нужно никакво самоизтъкване – тя и сама ще сметне, че му е задължена. И щеше да му се отплати. Така беше в политиката и кой по-добре от сенаторката знаеше това?

Защото бе чул достатъчно за нея от общи познати.

34.

Илейн, дъщерята на сенаторката Уейджър, най-сетне успя да поспи – дълбоко и до насита, събуди се малко след зазоряване. През прозореца на хола под натежалите облаци димът съвсем не беше толкова гъст като предния ден. За миг си позволи да се настрои оптимистично – може би настъпва обрат към по-добро и след време раните на града ще заздравеят.

После отвори вестника…

Сега седеше на паркета, по прекомерно широка мъжка тениска, каквито използваше вместо нощница. Помнеше, че опита да се опре на стената, но се отказа, просто трябваше да седне. Сигурно бе загубила всякаква власт над себе си – напипа мокрия под, осъзна, че си смуче показалеца. Колко ли време е минало?

В стомаха й къкреше, отново се помъчи да стане. Пътят до банята й се виждаше почти безкраен.

Не й се вярваше, че никой не я бе потърсил. Но си спомни, че изключи телефона, заедно със записващото устройство. Има моменти, когато човек е длъжен да се наспи.

И чу записания глас на Крис Лок.

– Ох, Божичко! – изстена тя, превита от нов напън за повръщане.

Обадил се е, преди… преди…

Пръстите й се вкопчиха в корема, разтриваха полека стегнатия възел, тя слушаше като хипнотизирана думите, гласа, който чуваше за последен път.

Казваше, че я обича. Имал нужда от нея, искал да поговорят. Дали ще може да се видят утре (О, Господи, тази сутрин!), преди работа? Имал уговорена вечеря с Мохандас и нейната майка, щял да закъснее. Може пък да намине при нея, преди да се прибере. Защо не му звънне да се разберат?

После беше обаждането на майка й от полицейското управление, с пресилената невъзмутимост, която я спасяваше в най-тежките моменти. Някой едва не я застрелял, убил Крис… Моля те, миличко, не излизай, преди да се чуем.

Следващият беше колегата й Джери Узунис, но само със съобщение, бързаше да се включи в новите размествания в службата. Тя пренави част от дърдоренето му, после пак го пусна, без да слуша, гледаше изцъклено в нищото.

Някак се облече. Сериозно ли се готвеше да отиде на работа? Не знаеше. Само че ето, направила си е прическа, сложила си е грим. И е обута. Но без чорапогащник. Свали си обувките и забрави какво вършеше. Съзнаваше, че седи на леглото и се напъваше да извади от паметта си нещо, а чорапогащникът беше оставен до нея. Нищо не се връзваше.

Там, до леглото, е телефонът. Да не е искала да се обади? Бе опитала да се свърже с майка си, но кой ли би могъл да предвиди къде ще е сега. Изчака петнайсет сигнала. Набра номера отново. Може това да е било – да се обади пак.

Край бордюра пред Палатата винаги имаше плътна колона черно-бели полицейски коли, но днес те заемаха четири от петте платна на Брайънт Стрийт.

Илейн Уейджър пристигна с такси – тази сутрин автобусите не се движеха по нейната линия. Стоеше на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, за кой ли път обзета от чувството, че действителността коренно се е променила. Дали това е така наречената виртуална реалност? Един от отговорниците по броячите за паркиране най-спокойно попълваше квитанции за глоби на _полицейските коли_, записваше си номерата им и после оставяше творенията си под чистачките, сякаш някой му бе подсказал, че така най-разумно ще запълни времето си сред околната лудост. И той е _повярвал_…

Във фоайето на Палатата тълпата бе отъняла значително – несъмнено, заради полицейския час имаше по-малко нарушители. Илейн като в безтегловност премина край детектора за метални предмети и заобиколи една от колоните, грамадната пещера на фоайето се откри пред очите й.

Десетина униформени полицаи нехайно охраняваха задържаните. Но защо, попита се Илейн, имаше толкова много патрулни коли пред сградата? Къде са останалите полицаи? Откъслечната мисъл я връхлетя като послание от полузабравен свят. Нямаше представа с какво се занимаваха.

Мъжете в опашката за получаване на призовки тази сутрин бяха обичайната сбирщина, мърляви и уморени, с торбички под натежалите клепачи. Докато чакаше асансьора, един от тях привлече вниманието й.

Искаше да се качи в стаята си, да затвори вратата. Може пак да потърси майка си, да поговори с Джери Узунис или с първия заместник-районен прокурор Арт Драйсдейл… с все някой горе… да научи какво се е случило, какво би могла да направи. Трябваше да направи нещо. Заради Крис.

Тръгна към жълтата пластмасова лента, отделяща задържаните, прекрачи я и се вгледа отблизо в мъжа.

– Извинете – обърна се към полицай, заприказвал се със свой колега.

– Да, госпожо? – И след миг: – Моля ви да се върнете зад лентата. Не бива да сте тук.

Илейн не бе в настроение да се държи сърдечно.

– Работя в прокуратурата – и размаха служебната си карта. – Казвам се Илейн Уейджър.

Ако някое от двете ченгета пред нея успя да свърже името на привлекателната млада жена със сенаторката, то прикри добре мислите си. Но прокуратурата беше сериозна работа и ако дамата желаеше да каже нещо, щяха да я изслушат.

– Да, госпожо – повтори полицаят. – С какво мога да ви бъда полезен?

Илейн кимна към арестувания.

– Този не е ли Джеръм Рийз?

Той беше и я зяпаше.

– Ей, ей, така не е редно. Ей, на тебе говоря. Чуваш ме! На тебе _говоря_!

Илейн не го и погледна. Полицаят, на чиято значка бе написано „Дж. Дийли“, застана между нея и Джеръм и заповяда на онзи да си затваря устата. Вече се качваха с асансьора за посетителите на затвора, по-бърз от общодостъпния. Освен това спираше само на шестия етаж – пред входа на затвора.

– Сериозно ти говоря, щото те… ей, чуваш ли, нямат заповед. Налитат да се заяждат само. Това си е чист тормоз. Нищо не съм направил…

Дийли се обърна към Илейн и каза с най-лековат тон, като че се разхождаха в парка:

– Прибрахме го в район с полицейски час, в крадена кола, пълна с предмети, които е ограбил от…

– Ей, стига бе… никаква открадната кола не е…

– Джеръм, не ти ли казах да _млъкнеш_?

Дийли дръпна белезниците с такава сила, че почти отлепи младежа от пода.

– Това си е насилие! По-ли-цей-ска бруталност! Ти нали всичко видя, сестро? Айде стига толкова. Ей, ама тоя тип…

– Не съм ти сестра – сряза го Илейн. – Аз съм най-гадният ти кошмар.

Точно сега Арт Драйсдейл, първият заместник в прокуратурата, _преживяваше_ най-гадния си кошмар. Наближаваше девет сутринта, а той беше на крак през цялата нощ. Отказа да работи дори временно в кабинета на Крис Лок – не искаше злонамерени тълкувания, никак не се натискаше да бъде следващият в това кресло. Но в собствения му кабинет изобщо не достигаше простор, за да побере човешкия поток, вливащ се тази сутрин. Всеки настояваше за отговори, за утешителни новини или за решения, които той не бе упълномощен да вземе.

Обикновено се държеше безгрижно, случваше се да подхвърля бейзболна топка, както седеше зад бюрото и обсъждаше с някой служебните затруднения или преговаряше за смекчаване на присъдите с адвокати. Днес носеше бяла риза с разхлабена вратовръзка и сплиташе пръсти върху бюрото, докато ставите им побеляха.

– Добре, пуснете я.

Илейн нахълта през вратата и застана пред него.

– Надявам се да не съм разбрал добре – започна той. – Задържала си Джеръм Рийз… същия Джеръм Рийз, когото пуснахме преди два дни поради недостиг на доказателства, без да го обвиним в убийство – значи същия Джеръм Рийз пак е тикнат на топло горе?

– Да, сър.

Драйсдейл разтърка челото си, после притисна пръсти в слепоочията си.

– С горе-долу същите прегрешения, за които на другите връчваме само призовки?

– Повечко са – увери го тя.

– Повечко, значи. Достатъчно, за да го арестуваме непременно ли? И то в СКАПАНОТО ФОАЙЕ! Извинявай, не исках да ти крещя, но това е недопустимо. Точно сега само Джеръм Рийз ни липсваше тук.

– Съжалявам, но…

– Убеден съм, че съжаляваш. – Той поклати глава. – Илейн, защо реши, че трябва да направиш това?

– Помислих… помислих, че ако се разчуе как е бил задържан на местопрестъплението и пак сме го пуснали…

– Знам, знам. Но сега е в затвора. Не вкарваме там никой друг, извършил същото като него.

– Но вече не можем да го пуснем. Няма как просто да му връчим призовката и да го изгоним.

– И аз не мисля, че е възможно. – Той вдиша през зъби и шумно изпусна въздуха. – По дяволите!

– Почувствах, че нещо трябва да направя. Не ми беше съвсем ясно. Заради Крис, тоест, господин Лок…

Драйсдейл я спря с вдигната ръка. Схващаше добре дреболиите в това положение. Илейн беше дъщеря на Лорета Уейджър. И чернокожа. И както вървеше този свят, не можеха да й се скарат сериозно, какво остава пък да я отстранят от длъжност за подобна грешка. Вероятно с пръст не можеха да я докоснат. Все едно винаги носи броня. Сега Джеръм Рийз беше горе, оставаше Драйсдейл да предотврати изтичането и раздуването на информацията от масмедиите. Но междувременно нямаха никакви сериозни обвинения, които да предявят на онзи тип, освен, разбира се, обичайните закононарушения, а Болъс пускаше всички останали негодници.

– Илейн, всички сме разстроени и объркани. Самият аз не знам какво да правя и какво ще става тепърва в прокуратурата. Но нашата работа е да сме обвинители в съдебни процеси, а не да участваме в арести. И се предполага, че обмисляме грижливо, преди да предприемем подобни действия, нали разбираш?

– Да, сър.

– Вярвам ти.

Юмруците на Драйсдейл отново побеляха. Все щеше да измисли какво да прави Джеръм Рийз. По закон, прокуратурата разполагаше само с два дни, за да му предяви обвинение, но Драйсдейл умуваше как да се възползва от празниците за Четвърти юли и да проточи процедурата чак до следващия вторник, дотогава времето можеше да стигне за преодоляването на злощастните обстоятелства.

Върна мислите си към Илейн.

– Ти се занимаваш с убийството на Артър Уейд. – Не прозвуча като въпрос. – И работиш с отдел „Убийства“ по това, нали? Поддържаш връзка?

Не беше така, но тя веднага си припомни вчерашния разговор с лейтенант Глицки, затова на пръв поглед не излъга, когато отвърна:

– Да, сър.

– Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.

– Да, сър. Благодаря ви.

– Няма за какво. Прати ми следващата жертва.

Произнесе думите без усмивка.

35.

Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.

Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.

Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости – за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

– Криминалистите събраха ли парчетата?

– Всичко, каквото намерихме.

– Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

– Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

– А втория куршум открихте ли?

– От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

– Какво, забеляза ли нещо?

– Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

– Голяма късметлийка е – отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

– Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи – вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно – ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.

– Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.

– Ами да, късмет си е.

Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.

– Къде още има кръв? – попита делово.

Лание се наведе към него.

– Погледни ей тук. – Малко кръгло петно на дясната седалка. – Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.

Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.

– И как е тя? Говорихте ли? – попита Лание.

– Не много – излъга Глицки. – Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.

Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.

Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.

Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.

Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.

Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.

Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.

– Ейбрахам, трябва да поговорим.

Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори – надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.

Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града – рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.

И Лорета Уейджър, каквото и да означаваше обаждането й.

Но баща му нямаше да е тук, ако проблемът не беше важен. Нат не се славеше със склонност към истерия.

– Налага ли се да затворя вратата? – попита Ейб.

Разбира се, врата нямаше. Нат посочи кесийката.

– Я си изяж кифлата.

Което Глицки правеше с огромно удоволствие.

– Е, какво има?

Както винаги, Нат не чакаше втора покана.

– Познаваш ли Джейкъб Блум? Познаваш го. Той е моят равин, ще бъде и твой, когато пак започнеш да ходиш в синагогата. – Вдигна ръка. – Не затова съм дошъл. Тук съм заради Блум. Добър човек е.

– Съгласен.

Пак същия жест.

– Не прибързвай. Дъвчи. Ще стигна и до същественото. Както знаеш, при първата неразбория онази вечер, било е само на две-три пресечки от храма…

Ейб се учуди, че не е направил връзката веднага. Синагогата на неговия баща „Бет Израел“ беше на ъгъла между „Клемънт“ и „Аргело“, на един хвърлей от мястото на саморазправата.

– Извинявай, я повтори…

– Ейбрахам, старият ти баща не е дошъл да плещи глупости. Става дума за твоята работа. Съсредоточи се. Внимавай. – Нат изчака, докато Ейб кимна. – Има една жена, Рейчъл, с невероятна фамилия, тук е може би от три месеца, пристигна от Литва или Украйна, или както наричат онова място сега. Отишла при Блум, а той дойде при мен.

– И какво е казала тази Рейчъл?

– Объркана е, уплашена, вчера са се обяснявали с Блум цели два часа… _ой_, какъв английски говори, но пак е по-добър от моя украински. Оказало се, че е била на „Гиъри“, прибирала се вкъщи от храма, когато тълпата започнала да излиза от…

– От „Пещерата“ ли? И тя е видяла?

Точно от това имаше нужда Ейб – от заслужаващ доверие свидетел, който не само е бил там, но и би могъл да опише станалото. Щеше да му послужи като клин, за да избие малко истински факти от бармана Джейми О’Тул, а и от други.

Нат кимна.

– Но тя се бои, Ейбрахам. Еврейка е, как да се разправя с полицията… Не е лесно там, откъдето е дошла толкова скоро. Все пак е видяла. И знае, че е длъжна да каже. Но не е направила нищо, за да спре онзи ужас. Така че, виновна ли е според закона? Няма спор, да не се намесиш си е _шанда_. Но как трябва да постъпи? Тя не знае. Не иска да се забърква в нищо лошо тук, в Щатите. Минава един ден, тя вижда какво става в града. И си казва, че сигурно е неин дълг да бъде честна… И ето, Блум идва при мен, моли ме да говоря с тебе, да видим може ли да стане някак… стига да ти е от полза. Но първо трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали Рейчъл ще се престраши.

Телефонът звънеше. Глицки напъха в устата си последната хапка от кифлата и я избута с език настрани.

– Татко, уговори срещата и аз ще дойда. – Вдигна слушалката. – Глицки, отдел „Убийства“.

Беше един от заместник-районните прокурори, Тай Робинс, врещеше къде е, по дяволите, нали трябва да даде свидетелски показания при съдията Оскар Томазино, по делото „Народът срещу Съли“, за убийство. Да не е забравил?

Хайде, лейтенанте, животът продължава. Съдията дал десетминутна почивка и най-добре било Глицки да си дотътри задника за нула време, иначе ще му лепнат неуважение към съда.

Нат Глицки потупа сина си по бузата и каза, че му било приятно да си побъбрят. Ще се чуят по телефона.

Десетминутната почивка се превърна в отлагане за цял ден – адвокатът на господин Съли страдаше от главоболие и заяви, че не е в състояние да участва в съдебното заседание. Нито съдията Томазино, нито прокурорът Робинс възразиха срещу отлагането.

Но Глицки не преливаше от удоволствие. Бе стегнал под яката си вратовръзката, която пазеше в чекмедже на бюрото си специално за такива случаи. Притича задъхан до зала 34, щеше му се да бе взел назаем подходящия за всякаква обстановка син блейзър на баща си. Пак беше с пилотското си яке и съдията можеше да се заяде за неуместен външен вид, просто за да си изкара яда от протакането.

Само че сега закъснението му вече не означаваше нищо. Бързането беше съвсем безсмислено, а денят и без това пукаше по шевовете от идиотщини. Ейб тъкмо се канеше да сподели това с най-топли думи с Тай Робинс, когато Ридли Бенкс се вмъкна странично до него на скамейката и направо го подхвана, с тих, но настоятелен глас.

– Имам да ти казвам това-онова. Първо, по случая Мюлън, може и да се хванем за нещо. След кратката ни раздумка при „Гърка“, реших да отскоча до Макей. Горкичкият той, все не си намира работа, само се мотае из къщата. Напираше да си говорим отвън, на стълбите. По-точно, изобщо не гореше от желание да си говорим. Усетих, бива ме за следовател.

– Полезно качество, Ридли.

– Та му споменах думичките „прокурорска заповед“.

– А имаше ли я? И за какво?

– Нямах. Само споменах и му казах, че не е длъжен да ме пусне вътре, но вероятно ще дойда пак и няма да се държа като първо приятелче.

– Значи счупената стъклена врата – промълви Глицки.

Ридли, единственият друг тъмнокож инспектор в отдела, се взря в очите му. Поне за някои страни от живота гледаше на Глицки като на свой наставник. Бавно кимна.

– Счупената врата. Или липсата на такава.

Ако в някоя от вратите на къщата нямаше счупено стъкло, като балон щеше да се пукне историйката как Макей и братовчед му Брандън Мюлън си порязали ръцете след пиянско сбиване помежду си.

– Досега не си ли ми споменавал?

– Доколкото си спомням, пропуснах.

– Добре – каза Глицки. – Я да придърпаме и двамата насам, още днес. Започваме ги отначало.

Сети се за новината от баща си и добави, че дори може да задържат Мюлън и Макей за разпознаване – имало шанс да се сдобият със свидетелка, стояла извън тълпата, която щяла да каже кого е видяла там.

Бенкс смля новата информация, докато оглеждаше съдебната зала. Пречеше на Ейб да се надигне от скамейката, когато Тай Робинс, останал последен заедно с тях в празното помещение, затвори куфарчето си с гръмко щракане и тръгна по прохода между редовете.

Неловко махна на Ейб.

– Извинявай. Ще се видим тук утре, а?

Отмина, без да чака отговор. Пружината затвори със съскане грамадната врата зад него. Глицки и Бенкс останаха сами в залата.

– Още нещо ли има? – попита Глицки.

Бенкс явно се колебаеше какво решение да вземе. Пак се озърна към празната зала, пое си дъх и каза:

– Искам да споделя една история. Може да излезе, че малко те засяга лично.

С вече изострено нетърпение от накъсаното начало на деня, Глицки едва не го прекъсна – не беше сега времето за такива приказки, не може ли по-късно да седнат на спокойствие? Но имаше някакъв намек в гласа на младия инспектор…

– На „Балбоа“ има един ресторант, „Пасифик Муун“ – дребно заведенийце, там е от трийсетина години.

– Ами как, знам го. Случи се да хапна там.

– Всекиму се е случвало.

– Ако си спомням вярно, храната не я биваше.

Бенкс се ухили.

– За същата дупка говорим. Не знам дали си забелязал, но точно затова няма да видиш ресторанта препълнен. Даже в събота вечер, в осем, пак ще намериш място, а имат само двайсет маси.

Глицки се облегна на твърдата скамейка, но можеше да предвиди докъде ще стигне този разговор.

– Е, и? – подкани инспектора си.

– Преди да дойда в отдела, осем години разнищвах финансови афери. Когато постъпих на работа, още се точеше разследване за пране на мръсни пари в „Пасифик Муун“.

– В ресторант?

– Ами да. В онези години, преди електронните трансфери между банките, беше съвсем обичайна практика. Да речем, имаш си цял тон мръсни парици и уж започваш да работиш с бързоразвалящи се стоки, например храни. Точно като по поръчка ти идва. Съчиняваш дебели пачки разписки за ястия, каквито никога не си поднасял и хоп! – готово. Париците вече са чисти, все едно си вълшебник.

– Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.

– Много пари, лейтенанте.

– Добре, много пари. Някого спипахте ли?

През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.

– Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.

– Е, тогава?…

– Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.

– Броял си хората?

– Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?

Глицки тръсна глава.

– Милионче?

– Два милиона и деветстотин хиляди.

Мълчаха цяла минута. Глицки промълви:

– И имат само двайсет маси?

Гласът на Бенкс стана по-остър.

– Ако всяка маса е била запълнена пет дни в седмицата и всяка вечер на всяка маса са се извъртали по три смени клиенти, и ако на всеки вечерята е струвала средно петнайсет долара, знаеш ли колко са могли да съберат? Пресметнах, лейтенанте, и ще ти кажа – най-много триста хиляди. Не повече от триста хиляди, в никакъв случай. А те признават пред данъчното почти три милиона.

– Трябва да са сервирали пиенето направо на кашони. – Глицки се почеса по бузата. – И въпреки това нямаше заведено дело?

– Не ти ли се вярва?… Никой не искаше да поднови разследването. Явно се бяхме оплескали, заведението представи счетоводни книги като най-засукания френски ресторант, прокуратурата сви рамене и край на далаверата, но пак ти казвам – никой не ходи да се храни там.

– Поне никой не отива втори път.

– Точно това казах и аз.

Още една минута мъртва тишина.

– Хубава история ми разправи…

Подразбираше се: „Но какво ми подсказваш?“ Поредният поглед през рамо към залата.

– Година-две преди и аз да се включа, вече се носела воня, че Дейн Уейджър имал солидни вложения в ресторанта.

– Дейн?…

– Точно така, съпругът на сенаторката. През 77-ма внесъл молба за процедура по обявяване на фалит, всичките му инвестиции в недвижимост изплували с търбуха нагоре. Бил гол като пушка. После навреме се усетил за подема в икономиката, взел кредити за нови инвестиции, провървяло му. И гледай ти – докато се усети човек, онзи пак бил на гребена на вълната, а флагманският му кораб – „Пасифик Муун“.

– Рид, случва се на някой да му провърви.

– Да, все се случва хората да трупат пари по незаконни начини, после ги препират.

– И си убеден, че така е постъпвал Дейн Уейджър?

Бенкс не се хвърли с главата напред да го убеждава. Не знаеше точно как би реагирал лейтенантът, не искаше сам да си копае ямата.

– Чуваха се приказки…

– Винаги се чуват приказки.

Колебание. Докъде да стигне, без да се опари?

– Пускаха клюки за жена му, сега сенаторка от нашия щат. Според мълвата, парите на Дейн идвали от Лорета, уж донесла цял милион от Южна Америка.

Разбира се, Глицки се бе наслушал за произшествието, по онова време внимателно следеше новините. Разтръбиха го навсякъде. Нямаше как да пропусне, дори да не искаше да научи нищо, а той искаше.

През 1978 година Лорета беше административна помощничка на конгресмена Тео Хекстрьом. Двамата бяха заминали за Колумбия в състава на група за „проучване на фактите“, преди да бъде обявена официално войната срещу търговията с наркотици. По време на полета от Богота до Кито, столицата на Еквадор, самолетчето паднало насред колумбийската джунгла. От шестимата пътници оцеляла само Лорета.