Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 26 страниц)

Не искаше да гледа усмивката на Фло. Нито пък да се отдава на романтични фантазии за миналото си с Лорета Уейджър. И въобще не му се искаше да мисли за онова, което щеше да се случи след няколко часа, щом слънцето отново се издигне в небето, както всеки ден.

Опита се да заспи насила, да забрави.

11.

Час след изгрева, Кевин Ший се надигна насила от леглото и застана пред най-широкия прозорец откъм задната стена на сградата. Нищо пред него дори не приличаше на район, борещ се с нищетата. От тази страна апартаментът му гледаше към Кравешката падина, на свой ред излизаща на „Юниън“, може би най-населената с преуспели млади бизнесмени миля. Оттатък „Юниън“ бяха още по-богаташките квартали „Форт Мейсън“ и „Марина“. Ако погледнеше на изток, Ший можеше да зърне Руския хълм и блещукащия залив зад него. Наляво пищният зелен простор на „Президио“ открояваше червеникавите опорни кули на моста „Голдън Гейт“.

Тази сутрин дъга от седем димни колони се издигаше над панорамата. Отвори прозореца, за да надникне навън и да огледа по-добре и чу наближаващия вой на сирени. След малко заглъхна някъде из улиците. Затвори прозореца и спусна щорите. В хола стана по-тъмно.

В кухнята неловко заопипва кутията с кафе и разсипа половината зърна, преди да напълни електрическата мелничка. Постави съд с вода на единия котлон, включи телевизора и побутна с крак жълтото кресло по-близо до апарата.

Започваше да се надява, че само си е изкълчил рамото. Отново можеше по малко да раздвижва ръката и в някои положения дори не го болеше толкова, а нямаше да е така, ако беше счупена. Обаче при всяко помръдване ребрата му причиняваха адски страдания.

Напълни с кафе една халба, която беше по-подходяща за бира. Излегна се почти успоредно на пода в старото кресло, тапицирано с износена, напукана изкуствена кожа. Беше твърде ниско, за да види нещо над первазите на прозорците, а и без това щорите бяха спуснати.

Мелъни го заръфа, убедена от приказките по телевизията за неговата роля в инцидента. Дали _наистина_ вярва, че е някакъв главатар на изроди, ръководил линчуване? Би трябвало да знае, че той не може да направи такова нещо. Но ако и тя си мисли, че е бил замесен, значи ще му се наложи да се оправя с по-сериозни проблеми от няколкото счупени ребра.

Замаян от махмурлука, само успя да я попита как е възможно да говори такива неща?

„Да се беше видял на снимката“, троснато отвърна тя и прекъсна разговора.

Телевизорът пръскаше мътни отблясъци в слабо осветената стая. Ший се закотви в креслото, като че се готвеше да надмогне буря и взе да сърба кафето. Лицето на един от водещите сутрешните новини запълни екрана:

„Днес основното събитие тук, а и за цялата страна, продължава да е линчуването на чернокож адвокат от тълпа, съставена само от бели мъже. Това се случи снощи в Сан Франциско, последвано от опустошителна вълна насилие и размирици, заляла кварталите около залива. Последствията от произшествието вече се усещат и в другите по-големи градове – Ню Йорк, Чикаго, Атланта, Детройт, Вашингтон и Лос Анджелис.

Тук кметът поиска въвеждането на полицейски час от мръкване до зори и помоли губернатора да обяви извънредно положение в Сан Франциско и окръга. Според някои оценки, щетите от разрушенията достигат двеста и петдесет милиона, а сумата ще нарасне може би над милиард. Червеният кръст и други организации вече изграждат палаткови лагери и допълнителни медицински центрове в парковете «Голдън Гейт», «Долорес» и «Марина» и на още няколко места в града, за всички онези, които се нуждаят от подслон и помощ. Дори в този ранен час, хората се стичат към тези райони. Нашите репортерски екипи съобщават, че в различни квартали на града все още бушуват деветнайсет пожара, включително и на мястото, където е линчувана жертвата. Сега ще ви покажем това на живо…“

Ший забрави за кафето. Пламъците, които виждаше на екрана пред себе си, скоро щяха да погълнат целия квартал между улиците „Гиъри“ и „Клемънт“ (заедно с кръчмата „Пещерата“), и Второ и Трето Авеню, зает преди всичко от дребни предприемачи и двуетажни семейни къщи.

Водещият говореше на своя репортер:

„Доколкото знаем, Тери, властите са особено обезпокоени точно от този пожар…“

„Така е, Марк. Тукашната реакция е съвсем различна от яростта на тълпите в Лос Анджелис след случая с Родни Кинг. Както знаете, това не е гето на чернокожи и по-рано тази сутрин тук е имало полицаи, когато е извършено нападение срещу заведението «Пещерата». Предполага се, че оттук е излязла тълпата преди линчуването.“

„Нападение ли?“

„Точно така. Свидетелите ни разказаха, че няколко коли се събрали едновременно, разбили полицейската барикада и хората в колите започнали да хвърлят саморъчно направени запалителни бомби. За щастие, на улицата са били само няколко минувачи, иначе е щяло да стане още по-зле. Имало е стрелба от колите по полицаите, двама от тях са ранени. Смятам, че това е по-скоро предварително планирано нападение, а не спонтанен изблик на гняв.“

„Значи призив «На оръжие»? Началото на гражданска война?“

Тери поклати глава.

„Марк, да се надяваме, че не е така. Но е възможно, няма никакво съмнение.“

Изведнъж Ший вече гледаше своята снимка – _своето лице_, а водещият продължаваше:

„Ето как започна всичко. Началникът на полицията Дан Ригби предполага, че е имало нещо като дружески помен за Майкъл Мюлън, застрелян при отвличането на колата му преди около две седмици. Бе арестуван заподозреният извършител, афроамериканец на име Джеръм Рийз, който…“ Снимката все така запълваше екрана и най-ясно се виждаше лицето на Ший. Но още му се струваше, че тя недвусмислено показва какво наистина се опитваше да направи тогава – да повдигне онзи мъж, да му подаде ножа, за да среже въжето над главата си. Съсредоточи се в гласа:

„… и кметът призовава този човек, все още с неустановена самоличност, да се предаде…“

Кметът беше на някоя улица, преди зазоряване, само по риза и много потиснат. Зад него горяха къщи.

„Не бива да позволяваме това да ни разедини. Сблъсъкът не е между бели и черни. Една малка група от объркани бели мъже са нарушили закона и ще понесат наказанието за това. Всеки честен човек в Сан Франциско, а това са почти всички жители на града, иска тази група и най-вече нейният водач да бъдат изправени пред правосъдието.“

Ший не вярваше на ушите си, само зяпаше и слушаше. Сенаторката Лорета Уейджър бе пристигнала със самолет през нощта, репортерите я пресрещнаха на излизане от летището.

„Преди дори да говорим как да излекуваме раните – казваше тя, – първата стъпка е властите в Сан Франциско да предприемат всичко по силите си, за да заловят тези убийци, да покажат на малцинствените общности, на всички нас, че беззаконието, опиращо се на омразата, е нетърпимо. Това не се прави с приказки, а с действия. Достатъчно се наслушахме. Ако кметът и началникът на полицията искат да им вярваме, че са искрено загрижени за чернокожата общност и всички достойни граждани, значи мъжът от снимката и останалите участници трябва да бъдат заловени и съдени. При това – бързо. Нека се изправят пред правосъдието, което отказаха на Артър Уейд. И ако бъдат признати за виновни, нека понесат наказание, подобаващо на престъплението им.“

Кафето беше студено като потта му. Когато прекъснаха новините за реклама, Ший чуваше само сирените навън, без да усеща ръката и ребрата си.

12.

Лейтенант Ейб Глицки седеше зад бюрото си в отдел „Убийства“, на четвъртия етаж в Съдебната палата на Сан Франциско. След цял час борба с безсънието, той се отказа и се върна в центъра на града. Тук беше от седем и четвърт, опитваше се някак да овладее безумието, да насочва усилията на отдела си, който и преди вчерашния случай бе затънал до ушите в разследване на убийства – при домашни свади, непредпазливо шофиране, свързани с наркотрафика. Тъпи, безсмислени убийства, обичайната жътва на градските улици.

Работният ден още не бе започнал официално, а без да брои смъртта на Артър Уейд и „неразкритото“ убийство на Майкъл Мюлън, вече му се стовариха на главата още два случая на насилствена смърт – причинени от уличните безредици. Тригодишно бяло детенце бе загинало при пожар в къщата на семейството, след нападението срещу „Пещерата“. И кореец, праснат с тухла, когато се опитвал да опази магазинчето си за пресни плодове и зеленчуци в квартала „Филмор“.

Беше нелепо да се каже, че Глицки провеждаше „политика на отворените врати“ в отдела си. Кабинетът му нямаше врата. Преди имаше. Но един ден я свалиха, за да я байцват, боядисват или нещо подобно. И повече не я окачиха на мястото й. Така че ако някой желаеше да поговори с лейтенанта, просто влизаше в просторната стая, където бяха разположени дванайсетте бюра на инспекторите от отдела, завиваше наляво и се озоваваше в царството на Глицки – четири на пет метра, отделени с шперплатова плоскост.

Имаше два прозореца. Седнал на бюрото си, стига да погледнеше надясно, можеше да наблюдава двойната врата на отдела и поне няколко мига предварително можеше да предположи кой ще се озове в кабинета му. Отпред не се виждаше изглед на залива от картичките за туристи. На фона на овехтелите, издрани и претрупани бюра на инспекторите се издигаше небоядисана бетонна колона, окичена с официални съобщения за отдела, обяви за издирвани убийци, майтапчийски факсове, снимки на женски и мъжки проститутки, някой и друг труп от моргата, жълтеещи изрезки от вестници… Тази колона беше импровизираното информационно табло на отдела.

Но отвъд бюрата и колоната беше прозорецът, два на два метра с нагъсто кръстосани рамки, с дебел слой мръсотия по стъклата, през който (ако се разпръснеше мъглата) допреди известно време човек можеше да зърне основната градска артерия на 101-ва магистрала, пулсираща от живот, а зад нея дори покривите южно от „Маркет“. А в най-ясните дни личеше дори блещукащият купол на Ноб Хил, с легендарните си хотели, домове, с историята си.

Но последните две години през замазаните сажди се виждаха отчасти вторият, третият и четвъртият етажи на новия затвор, сътворено от „бащите на града“ чудовище, чиито заоблени стъкларии и хромирани повърхности би трябвало някак да се съчетаят в естетическа хармония с внушителното сиво туловище на Съдебната палата.

Пред отдела имаше и малка приемна, но поради орязания бюджет от четири години там не седеше никой и всеки, комуто хрумнеше, можеше да изпърха направо в отдела и при Глицки.

Харесваше му, когато в някой филм по телевизията избръмчаваше вътрешната уредба, лейтенантът промърморваше: „Да?“ и секретарката (обикновено едва навършила двайсет, с чудничък грим и не в униформа) съобщаваше, че кметът, районният прокурор или господин Флоксмит са дошли в уречения час. Тогава лейтенантът въздъхваше и казваше: „Позадръж го да втаса, Марша, после го пусни“. На Глицки много му харесваше.

Крис Лок се показа в рамката на липсващата врата, нахълта и вече стоеше пред бюрото, опрял юмруци на плота, надвесил се, преди лейтенантът дори да вдигне глава.

– Ейб, искам да разменим две-три думи, ако имаш свободна минутка.

– Настани се удобно, Крис.

Лок бе дошъл сам, а това не се случваше често. Глицки се питаше дали изобщо човекът си е бил вкъщи, дали е дремнал. Още беше със сакото и вратовръзката, които носеше и през нощта.

Отпусна се назад на стола, за да вдигне поглед към районния прокурор. Обаче се сети, че Лок с удоволствие поставяше хората в такова положение, затова стана – прокурорът беше едър мъж, но Глицки се извисяваше с три-четири сантиметра над него.

– Искаш ли кафе, Крис? Или чай?

Лок не се интересуваше от гостоприемството му.

– Ейб, обърках се.

– Аз също. Така е през цялото време. Но вече не се притеснявам от това.

Лок дръпна ръцете си от бюрото му. Глицки си каза, че другият явно е от хората, които не се чувстват удобно, ако не намерят някаква опора. Едва си го помисли и прокурорът вече си наместваше задника в ъгъла на бюрото.

Глицки реши да използва най-нехайния си подход и скръсти ръце зад гърба.

– Все се надявах, че се разбираме… – подхвана Лок, – а снощи ми натресе тия врели-некипели за Джеръм Рийз. Ясно ми е, че не си съгласен с решението ми да го пуснем, но нямахме и най-нищожния шанс да пробутаме обвинение срещу него.

– Може би.

– Какво искаш да кажеш?

– Крис, според мен, след като си направихме труда да го открием, задържим и приберем, беше малко прибързано да го пуснем.

Лок запремята в ръцете си намотка прозрачни лепенки.

– Май още те мъчи оная история около назначаването, а?

Глицки знаеше за какво намеква – градската управа въведе за служителите си тестове, на които и той се подложи преди година, за да се види подходящ ли е за повишение. И докато кандидатите очакваха резултатите си, Лок бе поканил Глицки в кабинета си, за да му каже, че ще наложи влиянието си и ще се погрижи да бъде повишен в лейтенант, дори да се е провалил на теста. Бе продължил с обяснението, че „цветнокожите“ били за кой ли път подложени на дискриминация чрез тази тестова система, а Глицки бил кадърно ченге и заслужавал да се издигне, ако ще и оценките му да не стигат за това.

Естествено, Глицки прие това като оскърбление (постигна деветдесет и седем процента на теста, втори резултат сред всички кандидати). И никак не му хареса явната воня на политика в разговора – смес от подмолна взаимопомощ между черни и запълване на полицейското управление с лейтенанти, на които районният прокурор е направил „услуга“.

– Е, и това го има, Крис – каза сега. – Но главното е все същият наш добър познайник Джеръм Рийз. И разбира се, останалото, дето ни връхлетя.

Посочи света оттатък прозореца.

Лок завъртя намотката на пръста си и въздъхна.

– Нещо около Рийз може ли да ни помогне в момента?

– Тоест, пак да го арестуваме? Съмнявам се. Но снощи си помислих, че не е зле големият шеф да проумее как започна всичко.

– Ейб, всичко започна с линчуването на Артър Уейд. И ще свърши, когато намерим оня тип – водача на тълпата.

– Сериозно ли вярваш в това?

– Ами да, Ейб, вярвам. Други хора също.

Глицки си пое дъх и бавно издиша. Още не бе свикнал с така наречената си роля на лидер и по душа си оставаше улично ченге, – защитник на жертвите, търсач на доказателства. Човек, който арестува. Опитът и обучението му бяха свързани изцяло с налагането на закона, не с измислянето или тълкуването му. Но сега беше началник на отдел и в дъха на промените долавяше гнила смрад.

– Крис, снощи вече споменах, че разследваме случая.

Лок се наведе към него през бюрото.

– Ейб, не знам дали само това ще стигне. Съмнявам се да е достатъчно.

13.

Ръката на Ший посегна към телефона.

Бе вдигнал щорите на два прозореца, за да добие представа какво ставаше навън. Не изключваше телевизора.

И реши, че всъщност му остава само едно – да повика полицията и да се предаде, за да им обясни какво се случи наистина. Докато се бавеше, нещата наоколо все повече заприличваха на свличаща се лавина и налудничавото тълкуване на снимката се вкореняваше в главите на хората. Трябваше да спре това _веднага_. Вдигна слушалката.

Изведнъж лицето на Филип Мохандас запълни екрана. Мохандас беше водач на движението „Африканска нация“, символ на афроамериканския сепаратизъм. В доктората си Ший бе отделил цяла глава на този човек – „От сегрегация към интеграция и обратно“. Сега лицето на екрана прикова вниманието му. Също като кмета преди малко, Мохандас говореше някъде навън, май в един от кварталите, строени по проект на градската управа. Включиха гласа му по средата на изречението:

„… и ние _не вярваме_, че властите на белите хора не знаят кой е насъскал тълпата, убила Артър Уейд. _Не приемаме_ техните лъжи. _Не вярваме_ в техния стремеж да накажат виновните, защото законът на белия човек не наказва бели хора. Ако искаме правосъдие, трябва сами да го постигнем. Ако си искаме обратно властта над улицата, трябва сами да си я вземем!“

Лъщящото лице се завъртя. Изглежда Мохандас инстинктивно усещаше откъде го следи камерата.

„Ей ти, където ще да си – посочи той Ший през екрана. – Ще те намерим. И ще си платиш.“

Камерата се завъртя и Ший отново видя лицето си, увеличено до размазване на подробностите. Операторът отдалечи образа и коментаторите забърбориха оживено, макар че Ший вече не се нуждаеше от обяснения. Лицето му заемаше средата на обява за издирване, предлагаща награда от сто хиляди долара.

Внезапно пак започна да чува гласовете.

„… и отричат, че всъщност поръчват убийството на този мъж? Правилно ли те разбрах, Карън?“

„Точно така, Марк, но тук, по улиците, се чуват подмятания, че парите са за онзи, който убие мъжа. Дори ако някой се добере до него след задържането му под стража, дори ако е в затвора…“

Ший пусна слушалката върху вилката на апарата. Идеята да се предаде на полицията вече не беше най-доброто хрумване.

Доколкото си спомняше, Мелъни Синклер никога не бе постъпвала лошо. По-точно, преди да се запознае с Кевин Ший. А сега… струваше й се, че _всичко_, което направи, тръгва все по-зле. Въобще не искаше той пак да й се разсърди до полуда, не искаше за нищо да го обвинява, не искаше да го притиска в ъгъла. Наложи й се да стигне до извода, че точно със същото държание го загуби.

Но после видя по телевизията какво е направил снощи, поне така изглеждаше. Не вярваше, не можеше да е Кевин. Но какво друго й оставаше?

Преди да срещне Кевин Ший, Мелъни поне се опитваше да постъпва правилно и това за нея беше съвсем естествено. Завърши гимназия само с отлични оценки. Прибираше старателно обувките си в шкафчето под закачалките с цветни лепенки, на които висяха подредени рокли, поли, панталони, блузи, жакети, пуловери, жилетки. Всяка вечер прокарваше гребена по стотина пъти през косата си, усмихваше се без усилия и беше ценна придобивка за всяка организация, в която би решила да се включи. Обичаше родителите си и по-малките си брат и сестра, а те й отвръщаха със същото.

И досега, вече на двайсет и една години, в гладката тъкан на живота й се бе появила само една неприятна гънка – Кевин Ший, в повечето неща пълна нейна противоположност. Но нали полюсите се привличат?

Би трябвало да им върви заедно. На възраст беше подходящ за нея, несемеен и просто излъчваше изисканост, предполагаща и житейски опит. Каквито и да бяха недостатъците му (но нито един _прекалено_ сериозен), тя охотно би му помогнала да се отърве от тях и така да заслужи неговото уважение и обич. И _отгоре на всичко_, ако си признаеше искрено, изпитваше особено силно чувствено влечение към него. Знаеше колко важно е това.

Е, не си представяше доколко е важно, защото дотогава беше девствена. Бе решила, че тъкмо Кевин Ший е мъжът, който ще я дефлорира и после ще се ожени за нея. Мелъни Синклер твърдо вярваше в старомодните ценности и добродетели, като всички други в семейството й.

И няколко месеца като че всичко беше наред. Мелъни имаше добра наследственост – блестяща кестенява коса, прекрасни гърди, хубави крака. Смятаха я за разкошно маце и тя съзнаваше това. Сама се остави Кевин Ший да я свали. После, пет месеца след първата им среща, два месеца след първата любовна нощ и преди три седмици, той я отпрати.

Ей така.

Съжалявал, но не я обичал и нямал никакво желание да се променя. Например, не искал да се отказва от пиенето. Дори каза, че тя трябвало да се замисли и малко да се отрака. Заяви, че било чудесно хората да се развиват, но не и да гонят съвършенството. Нали е недостижимо. Дори е досадно. Но развитието поне било възможно. Човек би могъл да се стреми към това.

Ами, да върви по дяволите! Отначало тя побесня. Всички тези увъртания бяха фалшиви.

Но я болеше. Божичко, как се измъчваше! И тя имаше чувства…

Сега пък оплеска всичко още по-зле. Да му се обади така… а само си мислеше, че може би трябва да направи нещо за него.

Но не успя да се въздържи от този назидателен тон. Защо се държа така? Нали го обича. _Знаеше_, че не е направил каквото му приписват, но просто се опитваше да му внуши колко _сериозно_ е загазил. И си въобразяваше, че той ще разбере, че не е нужно да му обяснява. Беше достатъчно способен да разсъждава. Но каквато си е тъпа, не знае кога да спре с поученията. Отново го загуби…

Кевин не харесваше и Синди. Най-добрата й приятелка Синди Тейлър. Още един от тежките проблеми помежду им.

„Тя ти се е качила на главата – казваше й често. – Използва те, Мел, а ти я търпиш. Внимавай, хем е ревнива, хем само гледа да изкопчи полза от тебе.“

(Още един повод за разпри – наричаше я Мел. Никой друг не й викаше така и тя все го поправяше. Тъпотия…)

„И как ме използва?“

„Държи те в сянка, за да изпъква, да прави впечатление.“

Не че Синди наистина се държеше като онази Мадона. Той дори разправяше, че Синди го сваляла, но тогава Мелъни не повярва, защото нейната приятелка твърдеше, че не би й хрумнало да хлътне по Кевин. Обаче, след време Мелъни си припомни, че точно Синди й показа Кевин в университета. Бил интересно момче.

Е… няма значение, вече е минало. За добро или за зло, Синди пак си е най-добрата й приятелка, а все с някой трябва да поговори… Сълзите не спираха, щеше да полудее.

– За Бога, наистина е Кевин! – Звънът на телефона събуди Синди, но беше свикнала. – Сега какво ще правиш?

– Не знам. Обадих му се. А той беше…

Искаше да каже „препил“, но се въздържа.

– И какво ти каза?

– Нищо.

– Дори не отрече?

Макар и склонна да обясни това със стъписването му, Мелъни призна, че дори не е отрекъл.

– _Знаех си аз_, че може да направи нещо такова.

От гласа й Мелъни се почувства неловко, но това често й се случваше заради Кевин. Казваше си, че й действа прекалено силно на нервите. Но сега не искаше да се занимава с преживяванията си.

Мълчание. Чуваше телевизора на Синди в слушалката.

– Казват, че който го познае, трябва да уведоми полицията – промълви Синди след малко.

– Е, аз поне в никакъв случай няма да се обадя.

– Не знам, Мелъни.

– _Стига_, Синди. Говорим за Кевин. Каквото и да показват, той не е…

– Обаче е доста убедително, нали? И ако е виновен, полицията трябва да…

– Не е! Знам, че не е виновен.

– Аз не съм сигурна.

– Синди! – Ето, и това обаждане беше грешка. Напоследък вършеше само щуротии. – Синди, ти също нищо няма да правиш, нали?

Мълчание.

Събра остатъците от спокойствието си.

– Само ми обещай, че нищо няма да направиш. _Обещаваш ли?_

Дълга пауза.

– Ще се опитам, миличка.

14.

– Кевин Ший. И е бил в дома си преди по-малко от час. Жената ни съобщи и адреса.

Глицки не беше особено доволен от събирането на целия фокус в един човек. Все пак там е имало тълпа и даже онзи тип да е бил подстрекателят (поне така изглеждаше), не само върху него падаше вината. Някъде из града имаше между двайсетина и шейсетина мъже, замесени в случая. Глицки изпрати свои хора да убедят Джейми О’Тул, бармана от „Пещерата“, да намине към Палатата за два-три въпроса. И жадуваше да застане лице в лице с фотографа Пол Уестбърг, чието име научи преди броени минути.

Но сега не му оставаше друго, освен да се захване с този Кевин Ший. Глицки заповяда да изпратят патрулна кола на получения адрес. Помисли малко и ето резултата – изпрати втора и трета кола за подкрепление около дома на Ший, после се разходи до кабинета на прекия си началник, за да подуши последната версия на събитията от гледната точка на бюрократа.

– Лейтенант, да ви кажа право, и аз не знам какво да мисля. Но това е сред най-дребните ми грижи в момента.

Шефът Дан Ригби седеше в коженото си кресло зад бюрото. Глицки ръководеше отдела по-малко от година и двамата никога не се срещаха извън работата. Обаче, когато лейтенантът пожела да бъде приет, началникът на полицията го повика веднага. Сега стоеше на персийския килим и се взираше в бляскавия махагонов простор, делящ го от шефа. За миг се подвоуми дали това бюро би заело целия негов кабинет и реши, че чак дотам не би се стигнало, но обикалянето в тесните процепи наоколо може да е трудничко.

– Сър, само казвам, че формално погледнато, не разполагаме с кой знае какви доказателства, за да подкрепим прокуратурата…

– А онази снимка?

Ригби го погледна с надежда, но знаеше не по-зле от лейтенанта, че при по-нормални обстоятелства снимка като направената от Уестбърг щеше да мине през куп проверки, преди да я покажат на разширен състав съдебни заседатели или друг орган, който би я допуснал като доказателство.

Лицето на Глицки беше безстрастно, сякаш задълбочено обмисляше думите на своя началник.

– Е, да – отвърна накрая, – но да стоварим убийство на някой, преди разширеният състав дори да е имал възможност за…

– Лейтенант, подшушнаха ми, че имаме нужда от нещо, каквото и да е, при това незабавно, ако искаме поне да уталожим положението.

– Господин Лок се отби в кабинета ми тази сутрин и ми подсказа почти същото, така че вече знам, но честно казано, изнервям се. Затова и дойдох да говоря с вас. Не съм сигурен точно как да подходя към въпроса…

– Какво толкова има да подхождате? Арестуваме онзи, регистрираме го, предаваме го на Лок. Всички дълбоко си поемат дъх, може би и на улиците става по-тихо. Да не ви гризат съмнения за този човек, как му беше името… Ший?

– Не, сър, но не това ме безпокои. Само казвам, че не става дума за обикновен случай на задържане под стража. Можем да се провалим с трясък. Ако всичко беше нормално, дори още нямаше да сме припарили до човека.

– Положението е твърде далече от нормалното.

– Да, сър, така е. Но въпреки това, щях да съм по-спокоен, ако имахме очевидци. Нещо, което да направи ареста… по-обоснован.

– Ами точно такова нещо имате.

Глицки изчака.

– Фотографа. Ей сега го разпитват на третия етаж.

– В районната прокуратура? Но как е станало?

И двамата знаеха, че това потъпква всякакви процесуални норми. Иначе си беше съвсем ясно – полицията разпитваше всеки, свързан по какъвто и да е начин с някое престъпление, а прокуратурата следеше нещата отдалече, поне докато се събере достатъчно материал, за да убедят разширения състав, че има основания за възбуждане на дело.

– Лок ми каза, и то като услуга, че го разпитват. Като услуга – натърти Ригби. – Подреждат си обвинителния акт срещу Ший.

– Още преди да са знаели името му?

– Ами _решили са_, че това е човекът.

– Кой? Лок ли е решил?

Ригби кимна.

– Лок, кметът, сенаторката.

– И сенаторката?

– Лорета Уейджър, на живо. Долетяла рано-рано. Досещам се, че тя е пробутала идеята на кмета – да предложи Ший на тълпите. Да насочи вниманието към него, после да се похвали с ареста, да възстанови доверието на черната общност и да заличи обидите. После правосъдието ще си го поеме. И сега ми казвате, че сме го спипали, нали така? Онзи Ший?

– Пратих няколко коли да го приберат. После ще се тревожим имаме ли заповед или не.

– Добре тогава, значи сме си свършили работата.

Глицки прехапа устни, чудеше се на времето, което му отдели началникът. И на откровеността.

– Ами ако тръгне накриво?

– Кое, работата ли?

– Не. Ако приберем Ший, а хората навън пак си беснеят?

– Лорета Уейджър твърди, че няма да стане така. И кметът е готов да се обзаложи. А Крис Лок си е заложил поста на това.

Не точно този отговор търсеше. Глицки каза:

– Бих искал да си поприказвам с фотографа.

– Ами той е долу. На разположение.

След като прояви снимката в тъмната стаичка и пришпори към сградата на KPIX, Пол Уестбърг въобще не помисли да се прибере вкъщи. Беше невъзможно дори да подремне.

Предложиха му петстотин долара за снимката и правата над нея, но той бе изучил всички подробности около случая с Родни Кинг и любителския видеозапис. Мечтата на всеки фотограф и оператор. Представяше си как и него ще сполети такъв щур късмет и кроеше как точно би се вкопчил в шанса. Ето, че му се случи. Накрая отстъпи за две хиляди и петстотин долара, но си запази световните права.

В мазето под студиото се потеше над телефона и лицензира за излъчване снимката в CNN, „Фокс“ и другите големи национални мрежи, но само за новинарските им емисии. През последните шестнайсет часа натрупа почти двайсет и пет хиляди долара. Наоколо душеха трима от представителски агенции и двама-трима адвокати. И все не можеше да се отбие в дома си. Намериха го.

Не се бе и сетил за полицията. Но нали освен фотограф, се оказа и свидетел. Единственият, който не можеше да отрече, че е бил там. Да, _беше там_ – на първото стъпало към известността и славата.

Двамата полицаи бяха вежливи, но непреклонни. Трябва да отиде с тях, за да отговори на някои въпроси. Да, може да кара своята кола. Те ще се движат зад него.

Но не го качиха в полицейското управление, а го поведоха по коридора на прокуратурата, на третия етаж. После го оставиха да се препотява двайсетина минути в някаква стаичка – без охрана, сякаш забравен. Вече не се чувстваше на гребена на вълната. Дори изпитваше неясни опасения. Усещаше кисел вкус в устата си, тежест под очите. Искаше да допълзи до леглото си.

Най-после тежката дъбова врата изскърца и влезе млада чернокожа красавица, облечена твърде делово. Представи се с усмивка като помощник-районната прокурорка Уейджър. Веднага го увери, че не е заподозрян за участие в линчуването, но все пак попита дали иска на разговора да присъства и адвокат. Той отпи от чудесното кафе (над чашката още се вдигаше пара) и не пожела, защото не му трябвал. Не е направил нищо незаконно или даже нередно.

Тя го накара да си припомни събитията от предишната вечер и му помогна да възстанови истината, каквато беше в съзнанието му. Как вървеше по отсрещния тротоар на „Гиъри“, чу бъркотията, погледна натам и си каза, че от това може да стане новина. Накрая стигна до момента, запечатан на снимката – как сборището крещеше: „Дърпай, дърпай!“, а онзи тип правеше точно това. Не, никакви съмнения нямаше. Естествено, готов беше да се закълне. Нали _видя_. Точно това се случи.

После нахълта онзи чернокожият с лице на ястреб, с пилотско яке и белег на устните. Уплаши го до смърт, когато пое юздите от ръцете на прекрасната помощник-прокурорка. Тя беше невъзмутима и сдържана, но на Уестбърг му се стори, че са я спипали да върши нещо непозволено. Ама че любопитна история!

А мъжът, казваше се лейтенант Глицки, голямата клечка в отдел „Убийства“, предложи да се качат горе, за да продължат разпита. Убеден, че и без това няма избор, Уестбърг се съгласи.

„Аз съм лейтенант-инспектор Ейбрахам Глицки, служебен номер 1144. В момента се намирам в стая за разпити на Съдебната палата, Брайънт Стрийт 880, Сан Франциско. При мен е един господин, представил се като Пол Уестбърг, фоторепортер на свободна практика, бял, роден на 4 март 1971 година. Този разпит се провежда във връзка с дело номер 950867731. Днес е 29 юни, сряда, 8 часа и 25 минути преди обяд.“