Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 26 страниц)

Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.

Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.

Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?

Записа си още идеи – адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге – свидетел на _защитата_. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.

Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.

Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури – по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.

Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима – нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.

Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени – мамка му, _не просто заподозрени_, напомни си веднага. Онези, които са _извършили_ това, да пукнат дано.

Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само – дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.

Уличните лампи светнаха – повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.

Повлечен от потока.

Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.

Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания – в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън Мюлън, двамата с Марсел бяха позарязали всекидневната работа и малко шляене по улиците би помогнало да разчистят разследването на други убийства.

Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно – да внуши на Глицки в какво _би могъл_ да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.

Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.

Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно – _защото_) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.

Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.

– Съвсем навреме дойде – каза тя и небрежно го целуна по бузата.

Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.

В асансьора хвана ръката й.

– Какво има?

Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.

– Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.

Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.

Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.

– Няма нищо – каза той и стисна ръката й. – С всички тези неразбории и аз мога да натрупам още дни отпуск.

Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата – ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.

– Ами, не точно това ме притеснява.

– А кое?

Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.

Спря и се обърна към него.

– Ридли, надявах се, че ще мога да отида на шествието. И не съм сигурна, че ще помагам на Бътлър. Не и утре. И… и му казах.

– Той какво ти отвърна?

– Наежи се и отсече аз да си решавам. И ако не дойда в службата, ще си нося последствията. Толкова набързо трудно можел да ми намери временна заместничка и ако си загубел клиента, защото _неговата_ секретарка не била на разположение, ясно…

И двамата знаеха какво би станало. Ридли нежно я прегърна през кръста. Влязоха в бара. Тук пускаха записи в стил „ню ейдж“. Наблизо имаше свободни маси, до заемащите цялата стена прозорци.

След като направиха поръчката (безалкохолно за Ридли), сплетоха ръце на масичката.

– Значи щеше да участваш в шествието? С Филип Мохандас?

– Не „щях“ – каза тя, без да се перчи. – Ще отида.

– И мислиш, че заради това си струва да останеш без работа?

– Ридли, може и да ти звучи старомодно, но мисля, че трябва да си отстояваме правата. Твърде дълго нищо не се променя.

– И си въобразяваш, че като отидете там с Филип Мохандас и няколкостотин от братята, нещо ще промените?

– Няма да са няколкостотин. Не познавам човек, който няма да отиде.

– Ами, познаваш.

Ридли си дръпна ръката.

– Недей – помоли тя.

– _Ти_ недей.

– Ридли, не ти прилича да се държиш така.

– Тъй ли било? Ама че забавно. Не знам защо ми хрумна, че съм ченге, а пък на това шествие главното му е, че ние ченгетата нищо не правим, защото разни бели важни клечки ни въртят на пръста си. Нали? Така чух. И искаш да участваш, а? Обаче казваш, че не ме засяга лично. Не ме пързаляй, Жаклин.

– Не се ядосвай.

Тя му протегна ръка над масата.

– Добре, не се ядосвам.

– Сигурно не виждаш нещата… като нас. Искам да кажа, твърде дълго си бил в системата…

– Значи съм станал бял отвътре? А имаш ли си идея с какво се занимавах последните три дни и защо нямах време да се видя нито с теб, нито с някой друг?

– Аз…

– Ще ти обясня. Преследвах хора, опитвах се _да спипам_ онези, които обесиха Артър Уейд. И никакво шествие до Градската палата няма да ми помогне да ги хвана.

– Говориш _за онзи човек_, нали?

– За Кевин Ший?

– Да, за него.

Бенкс наведе глава и се овладя. Ръката му се плъзна по масата и стисна нейната.

– Жаклин, миличка, слушай ме внимателно. _Цяла тълпа_ е убила Артър Уейд, а не само…

Сега тя реагира невъздържано. Тресна с юмруци по масата и пепелникът издрънча. Хората от околните маси се обърнаха към тях.

– Не го усещаш, нали? Вече нищо не чувстваш, нали?

– Всеки ден го усещам, Жаклин. Всеки ден това ми е на главата.

– Но вече не ти идва отвътре, нали?

– Какво означава това?

– Означава, че са ти пуснали въдицата и ти си налапал кукичката. Означава, че…

– Нищо не съм налапал! Просто си държа очите отворени.

– Не, Ридли, държиш се като ченге, като _един от тях_. Мислиш си, че си в някаква _група_, като банда, в която всички се защитават помежду си…

– За Бога, Жаклин, откъде ги измисляш тези приказки?

– Стига ми да те погледна. Виждам какво се променя и какво – не. Заблуждаваш се, Ридли Бенкс. Вярваш, че си успял, че си един от тях. Нали си инспектор, значи си недосегаем. Нека ти кажа нещо, което трябваше вече да си разбрал тази седмица. _Всички_ сме уязвими. Пак сме си хора второ качество. Ето я причината за шествието.

– Жаклин!… – Той се спря. – Значи, според теб, шествието струва повече от работата ти?

Тя пак плесна по масата и яростно изгледа онези, които наблюдаваха.

– Не би трябвало изобщо да засяга работата ми! За Бога, утре е събота. Започват празниците за Четвърти юли. И той не ме предупреди. Какво ми остава, до края на живота си да зарязвам всичко, щом Стенсфийлд Бътлър Трети поиска скапаната си чаша кафе с обезмаслено мляко? Какво ще кажеш, ако не бях черна, щях ли _и за това_ да се тревожа?

– Само че си черна и се тревожиш.

– Шествието е протест и срещу това.

– Дали пък не си вбесена, че си само секретарка, а не адвокат? Може би цветът на кожата ти няма нищо общо…

– _Само_ секретарка! Ще те…

Млад мъж с атлетична външност, с костюм и вратовръзка, застана до тяхната маса.

– Извинете, аз съм управителят и някои от другите ни клиенти… – Сви рамене, за да покаже, че вината не е негова. – Бихте ли имали нещо против да продължите този спор отвън?

Жаклин избухна:

– А вие бихте ли имали нещо против да си…

Но Ридли вече държеше ръката й, издърпа я от стола и я поведе към вратата.

Щом излязоха, тя се извъртя към него.

– Махни си ръцете от мен! Изобщо се махни!

– Жаклин, моля те…

Блъсна го и извърна лице.

Ридли пак я хвана, но тя се завъртя и го удари по челото толкова силно, че отстъпи крачка-две.

– Не ме доближавай. Да не съм те видяла повече! Махай се!

Отдалечаваше се заднешком, вдигнала ръка пред лицето си. Изведнъж побягна.

Той я последва, но след няколко крачки се отказа и спря пред огромните прозорци на бара. Море от бели лица го зяпаше през стъклата.

Не, Жаклин, не се чувствам един от тях. В нищо.

63.

– Както казват, през шкафа вятър е минал – съобщи Мелъни, след като огледа рафтовете. – Значи нищо нямаме.

Пъхна ръката си по-навътре и измъкна буркан с компот и миниатюрна консерва кренвирши.

Кевин застана на вратата на кухнята.

– Твоята приятелка Ан с какво си поддържа живота?

– Ами, ей сега ще установим.

Тя отвори хладилника. И в него не се забелязваше изобилие от храни и напитки. На закуска довършиха сиренето и някакви остарели бисквити. Обядът се състоеше от общо две яйца за двамата, на водна баня.

– Много ми се яде пица – сподели Кевин. – Няма да се откажа и от една бира.

– Можем да поръчаме по телефона. Имаш ли пари?

Кевин провери в портфейла си и нареди на плота петдесет и осем долара.

– Това ми напомни – каза той, – че не се обадих в работата, не ги уведомих, че известно време ще отсъствам. – (Двайсет и пет часа седмично се занимаваше с телемаркетинг, тоест от една преустроена в офис къща продаваше по телефона приложни компютърни програми на малки фирми.) – Чудя се дали са забелязали, че ме няма? Едва ли много им липсвам.

Никой не се усмихна. Шегите не ги освобождаваха от напрежението.

Мелъни се върна в хола, отвори телефонния указател и се обади в едно заведение, което познаваше. След малко остави слушалката.

– Заради бунтовете не доставят храна вкъщи.

– Опитай на друго място.

След още седем опита – три пицарии, две китайски ресторантчета, монголска закусвалня за шишчета и руска пирожка – се оказа, че никой не иска да ги обслужи. Мелъни стоеше до телефона и са канеше да набере осмия номер, когато Кевин се обади от креслото:

– Май вече се побърквам тук, поне така си мисля. И ти ли превърташ, или съм само аз?

Тя кимна.

– Има нещо такова.

– Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. – Погледът й не беше насърчаващ. – Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…

– Значи ще ядеш пица с памук в устата?

– Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…

Мелъни изразително клатеше глава.

– _Кевин…_

Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

– Мел, вече наистина се побърквам тук.

– Аз също – призна тя, – но всеки път, щом си покажем носовете навън и…

– Не е всеки път – напомни той. – Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.

– Там никой не ни зяпаше.

– И никой _не ни търсеше_ там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли – всъщност _най-малко_ биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.

Мелъни седна до телефона и поразмисли.

– А от друга страна, виж какво е станало с Джон Дилинджър. Щом излязъл от киното…

– Мелъни, направили са му засада. Сега никой не знае къде сме, откъде и накъде отиваме. – Той вече се надигаше от креслото. – Дори си мисля, че така е по-хитро, отколкото да отидем за храна в магазин. Отиваме, ядем, връщаме се. Става ли?

Донякъде имаше право, но тя пак се боеше до смърт. Но пък останеха ли затворени тук, кой знае каква идиотщина можеше да им хрумне…

Ан имаше множество шапки и двамата си избраха по една – Кевин разноцветна скиорска, която смъкна до веждите, а Мелъни кадифена барета, за да скрие косата си. Премениха се с още дреболии, а Мелъни обилно си намаза устните с крещящо червило. Нарисува си и две бенки на бузите.

Щом излязоха, усетиха миризмата на дим в града и противно на представата на Кевин, че хората едва ли не танцуваха по улиците, нямаше особено оживление. В края на краищата, палатковият лагер в парка „Голдън Гейт“ беше само на два квартала оттук. Когато минаха на кръстовището, в далечината видяха рязкото примигване на жълтите лампи, окачени по преградите около лагера.

Беше студено и Мелъни си пъхна ръката в джоба на Кевин. Той я притискаше към себе си, забързаха се. Хейт Стрийт не беше в район с полицейски час, но рядко минаваха коли и почти не се виждаха пешеходци. През няколко входа попадаха на бездомни, просещи пари. Кевин им раздаде последните монети от джобовете си.

Както той предсказа, изглежда никой не им обръщаше внимание. Улиците пустееха, но в „Пицайола“ тъпканицата беше нормална за девет вечерта в петък. Кевин избра една ниша в ъгъла.

– До изхода, за всеки случай.

– Не е смешно.

Мелъни отиде да поръча – две големи, комбинирани, с аншоа, кана „Сам Адамс“ и две чаши.

– Бихте ли ми показала някакви документи, моля?

Човекът зад барплота беше афроамериканец, на годините на Кевин. Усмихна й се търпеливо, не излъчваше заплаха.

Тя се смръзна. Навърши двайсет и една години преди шест месеца и особено докато се срещаха с Кевин, бе свикнала да си поръчва бира, без да й искат документи. Сега гледаше смаяно, чудеше се какво да измисли. Изключено беше да изскочи оттук без Кевин, а и щеше да прикове погледите на всички околни. Леко се обърна, но Кевин не гледаше към нея.

– Госпожице?

– О, извинете.

Какво да се прави. Извади портмонето и показа шофьорската си книжка, която мъжът разгледа на по-светло.

– Благодаря. За кого е другата чаша?

Ох, Господи… Накрая ще ги хванат. Трябваше просто да побегне – да кресне на Кевин и да си плюят на петите.

– За приятеля ми, седи ей там – каза, наложила волята си над страха. – По-голям е от мен.

Блестящо, Мел.

Мъжът примижа към слабо осветената зала.

– Значи доста е пораснал, а? – Мъжът още се усмихваше, докато наливаше бира в каната. – Сервитьорката ще ви я донесе ей сега.

Тя зашеметено се върна към закътания ъгъл и седна до масата.

– Идеята си я бива – каза Кевин. – Утре ще… Какво ти е?

Сервитьорката дойде, остави каната между тях и се дръпна, без да ги удостои с поглед. Мелъни опитваше да се справи със себе си, клатеше глава, за да възпре въпросите на Кевин, да не привлича още внимание към масата. Той се наведе към нея.

– Какво става?

Подаде й ръка, тя я стисна и му разказа.

Барманът се въртеше като на пружини, неспирно пълнеше кани с бира. А в откритата откъм залата кухня, един от готвачите въртеше във въздуха тесто за пици. От джубокса звучеше някаква песен на Стинг. Нямаше дансинг, но неколцина се подрусваха свободно, явно не забелязваха промените в ритъма. Никой не се взираше в Мелъни и Кевин. Той не пропусна да спомене това.

– Знам. Но ако…

Потупа ръката й.

– Ще драснем. Вече доста се отракахме. – Засмя се самоуверено, поне му се искаше да изглежда така. – Ей! – Плъзна пръст по лицето й. – Всичко е наред, Мел. Сама знаеш, трябваше да поизлезем на въздух…

– Кевин, вече не мога да издържам. Когато онзи те погледна, щях да повърна.

– Но ти се държиш чудесно.

Тя клатеше глава.

– Какво ще стане с нас? Кога ще свърши? _И ще свърши ли?_

Не последва отговор. Той издърпа ръката си и тържествено наля бира в чашите, за да спечели време.

– Нали се опитваме да спрем всичко това?

– Вече не знам какво се опитваме да правим. Само знам, че съм уплашена. До полуда. – Тя помълча. – Понякога си мисля, че дори няма да се измъкнем живи. Че някой ще ни убие.

Той се облегна на стола.

– Това _няма_ да стане.

– Като говориш така, чукни на дърво. Моля те!

Той тупна веднъж по масата. И не само за да успокои Мелъни.

– Знаеш ли, ако помислиш, само аз съм затънал. Мел, _ти_ имаш избор. Можеш да…

– Никога! Да те изоставя сега, след всичко?

– Нали току-що каза…

– _Това_ изобщо не съм казвала. И не искам повече да обсъждаме. Само се боя, Кевин. Боя се и за двама ни. Кой човек с ум в главата _не би се страхувал_ на наше място?

– Исках да кажа, че можеш просто да излезеш оттук, веднага, да отпрашиш с такси на юг при родителите си, да наемеш адвокат…

– Не! Млъкни, Кевин.

Тя вдигна чашата, после се озърна към залата. Изобрази усмивка на човек с железни нерви и се взря в очите му.

– _Шибана несправедливост_ – каза тя. – Цялата тази гадост е несправедлива. Ако светът беше какъвто трябва да е, щяха да ти връчат медал в Белия дом…

– Не знам, май е прекалено. Ще съм доволен и да отменят заповедта за арестуването ми.

– Добре е за начало.

Сервитьорката дойде и тресна вдигащите пара пици на масата, после изчезна.

Кевин махна след нея.

– Виждаш ли? В пълна безопасност сме.

– Има надежда – каза Уес.

Кевин говореше по телефона в коридорчето към тоалетните и аварийния изход.

– Тъкмо над това умувахме.

– Къде си? Какъв е този шум?

– В „Пицайола“. Една пицария на „Хейт“. – Добави в настъпилото мъртвешко мълчание: – Трябваше да излезем, Уес. Щяхте да превъртим. Никой не знае кои сме…

– Кевин, _всеки_ знае ти кой си. Да се надяваме, че може би никой не те е познал където сте, но няма значение. Моля те, би ли се постарал да запомниш това?

– Уес, ей сега си тръгваме и се връщаме в апартамента на Ан. За каква надежда говориш?

Уес побесня от своя приятел и клиент – най-търсеният беглец в града, окръга, щата, вероятно в цялата проклета страна, а си седи в някаква пицария. В момента нищо не можеше да направи, освен да се моли Кевин да се измъкне жив и здрав.

– Явно не Глицки е заповядал да ме проследят. Някой от районната прокуратура, а не от полицията.

– Е?

– И изведнъж пак започнах да си мисля, че имаме сериозен шанс да получим, каквото искахме снощи – поне да те изслушат и да те пазят.

– Сериозен шанс ли?…

– Кев, по-добре е от нищо. Опитвам всичко възможно.

– Знам. Само че… значи се обади на този Глицки…

– Спри се малко! Още не съм. Той ще ми се обади по някое време, тази вечер. Честно казано, очаквах вече да ме потърси. – Мълчание. – Кевин, сега поне имаме основателна причина да кротуваш тук, а не да бягаш. Тази сутрин, нали си спомняш.

– Помня.

– Значи, разбрахме се. Предполагам, че по това време утре ще сме постигнали някаква уговорка. _Знам_, че Глицки ще ми се обади, постара се доста, за да поискам отново да го слушам. Убеден съм, че е на наша страна, а е ченге. Кев, това съвсем не е лошо.

– Добре, убеди ме. Вече съм щастлив.

Фаръл въздъхна.

– Защо не определим точно време, когато да ми се обаждаш? Можеш да ми кажеш и номера, където сте.

– Щях да ти го кажа, ако го знаех. Все пак не е моя номер, нито на Мелъни.

– Така да бъде – каза Фаръл, – но направо ми побелява косата, като не мога да те открия.

– Е, кога да бъде?

– В девет.

– В девет? Уес, утре е събота.

– _Събота_ ли? Какво значение има – събота, вторник, на кой му пука… За Бога, Кевин…

– В девет е добре. Бъзиках те.

– Кевин, голям бандит си.

Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.

– Уес, не казвай тази дума. Бандит…

– В девет – изръмжа Уес. – Постарай се да си точен.

Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време – да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.

Седеше зад витрината, на ъгъла срещу микробуса за проследяване, паркиран пред блока на Уес Фаръл, грееше си ръцете около висока чаша кафе с мляко. Нямаше никакъв вятър, но температурата внезапно падна докъм десетина градуса, а тя носеше само пола и блузка под тъничкия жакет. Повече от три часа седя в неотопления микробус, след като излезе от Съдебната палата и студът проникна във всяка клетка от тялото й.

Преди около десет минути се предаде и се махна от наблюдателния пост в търсене на малко топлинка, която откри отсреща, в кулинарно магазинче. Закусвалня на ъгъла – във Вашингтон щеше да се нарича закусвалня – само че тук всичко беше в остри ъгли, високи тавани, драматично осветление. Да, в Сан Франциско, според нея, си падаха по пресилените неща.

Влезе, защото й се стори топло, освен това правеха кафе. Предлагаха и вино, бира, сандвичи, _сиропи_ и ароматизирана газирана вода, натруфена история – в този град не биха се задоволили с местенце, където просто да изпиеш набързо една сгряваща чаша. Менюто, дори най-различните видове кафе, беше само на италиански, имаше грамаден остъклен щанд, където бяха изложени екзотични тестени измишльотини и салати. Симз влезе, само за да се отърве от студа, да си стопли ръцете около чашата и това cafe latteбе най-близо до желанията й.

Не беше само заради студа. Седеше до елегантната масичка и още трепереше. Около повечето други маси се бяха скупчили усилено бъбрещи местни хора, на нейната възраст или по-млади. Струваше й се, че Сан Франциско е едва ли не друга държава. Изведнъж осъзна колко неприятен й е този град.

Обзе я порив да измъкне пистолета, скрит под ленения жакет, да изгърми пълнителя по бягащите светлини, затъмнените витрини от пода до тавана, кафе машините, може би и по загубеняците наоколо.

Тези имаха ли представа какво ставаше тук? Цялата преструвка за единението на нацията се срутваше тухличка по тухличка в същия този момент, из целия град, както ставаше всяка секунда от последната седмица. А самонадеяните всезнайковци и веселяци си пийваха капучино и сиропи, или по някоя чаша бяло вино и си „пробутваха лафове“, както сами наричаха това празно занимание. Е, не бяха неин проблем, но за Бога, направо ги мразеше. Да си ядат – тя плъзна поглед по надрасканото меню на черната дъска – да си ядат foccacia, каквото и да означава, по дяволите.

Унилите й размишления прекъсна един от техниците в микробуса, Сам, който надникна през витрината, забеляза я и се промъкна през лабиринта от начупени нива на пода. Тя вече вървеше към него.

– Сгащихме го! – едва изрече той, останал без дъх от тичането. – Няма съмнение, намерихме Ший. Седи в някаква „Пицайола“, номер хиляда и осемстотин на улица „Хейт“.

Забравила студа и всичко друго, тя повлече Сам към изхода.

– Да се размърдаме!

Кевин пак погали ръката на Мелъни – „кротко, кротко“ – когато черно-бялата полицейска кола спря пред пицарията.

– Най-добре да уредим сметката – каза съвсем делово.

Но преди да привлекат вниманието на сервитьорката, двамата униформени полицаи влязоха, явно решили да отдъхнат малко. Стори му се, че запълниха цялото свободно пространство, изгълтаха целия кислород в залата.

– Друго ще поръчате ли? – попита тяхната забързана сервитьорка.

– Благодаря, това беше всичко. Много е вкусно. Сметката, моля ви.

Тя се завъртя светкавично и изчезна.

Ченгетата стояха един до друг пред плота за приемане на поръчките, приказваха си с един от готвачите. Сервитьорката спря при тях, каза нещо и се засмя.

Кевин и Мелъни се сгушиха в своя ъгъл, стараеха се да не показват лицата си.

– Дръж се спокойно – напомни той и тя кимна, стиснала силно ръката му.

Не особено скоро – сякаш мина цяла геологическа епоха – сервитьорката се върна с касовата бележка и я пусна на масата. Кевин я взе, дължаха 34,65 долара за пиците и бирата. Посегна за портфейла си.

Ченгетата направиха поръчката си и се обърнаха да потърсят маса.

– Не, не тук, не тук – измънка Кевин.

– Шът!

– Тук е лошо, има течение…

– Шът! Кевин…

Онези прекосиха залата и издърпаха столове на около метър от Кевин и Мелъни, настаниха се на съседната маса.

Кевин отвори портфейла. Пак надникна вътре. Нямаше пари. Хвана ръката на Мелъни и се постара да не повишава глас:

– Къде са парите? Ти ли ги взе?

Тя го изгледа. Да не е полудял?

– Нали ти ги взе, недей да ме мъчиш така…

Кевин й показа празния портфейл.

– Май сме ги оставили на масата в кухнята…

– _Не сме…_

– Бяха на масата, под вазата. И не помня да съм ги взимал. О, Боже, забравил съм ги там!

Мелъни се озърна към полицаите и пак се вторачи в Кевин.

– Господи! – възкликна неволно.

Едното ченге я чу и се обърна. Беше мъж на средна възраст, с добродушно лице. Понаведе се към тях.

– Младежи, добре ли сте? Всичко наред ли е?

Мелъни го зяпна, вцепени се. И накрая изцеди думите от себе си:

– Извинете, но днес умря моето коте.

Направи опит да се усмихне.

Кевин им позволи да го видят в профил, не повече, за да не предизвиква съдбата.

– Мъри – добави той. – Казваше се Мъри. Беше при нея от шест години.

– Ей, че лоша работа – промълви ченгето. – Аз не си падам много по котките, но жена ми е луда по тях.

Симз беше единствената жена в екипа. Четиримата мъже, чакали досега в микробуса, бяха по-добре подготвени за студа, носеха кожени якета и дебели панталони. Вече се бяха обадили на резервната група в хотела, включваща и останалите снайперисти. Разбраха се, че ще се срещнат на прочутото кръстовище между „Хейт“ и „Ашбъри“ и ще започнат акцията оттам.

Сега се носеха шеметно към „Гиъри“, но без да включват сирената. Проклета да е, ако допусне местните смотаняци да се набъркат. Така наречената полиция на Сан Франциско само можеше да оплеска всичко. Това си беше операция на ФБР. Симз седеше отпред до шофьора, другите трима бяха отзад, наострени, но хладнокръвни. Почти не говореха, не си проверяваха оръжието – стигнеше ли се до това, оръжията щяха да бъдат в изправност. Хората й бяха професионалисти.

– Искам да станеш небрежно и да отидеш до тоалетната.

– Кевин, трябва да платим. Не можем да се изплъзнем така…

Той напрегна цялата си воля, за да говори тихо.

– Няма да им покажа кредитната си карта. Не би трябвало да виждат и твоята. Мисля, че ти се налага спешно да отскочиш до тоалетната, _нали_?

Мелъни се пребори със съвестта си, стана и се скри в коридорчето. Кевин изчака, колкото му стигнаха силите, после се завъртя към полицаите, почти им показа лицето си. В тази мъждива светлина можеше да поеме риска.

– Извинете. – Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. – Само ще отида да проверя как е приятелката ми. – Посочи неплатената сметка. – Парите са у нея. Ако сервитьорката дойде и види, че и двамата сме излезли… – ухили се, – … бихте ли й казали, че не се опитваме да я прекараме. Ей сега ще се върнем.

Симпатичното ченге кимна и Кевин излезе.

Пребледняла като смъртник, Мелъни чакаше и трепереше до вратата, на която имаше лепенка „Авариен изход. При отваряне се включва алармената инсталация.“

Кевин застана до нея и прочете надписа.