Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 26 страниц)

А стигнеше ли се до такава развръзка, нейната Илейн, единственото скъпоценно същество в света на Лорета, нейната прекрасна и чувствителна дъщеря Илейн щеше да бъде сломена. Би заприличала на майка си.

Господ й е свидетел, Лорета бе допускала твърде много компромиси в живота си, но едно си оставаше неизменно – да опази у Илейн… коя ли е точната дума – невинността? Идеализма?

Все едно. Лорета съзнаваше, че отдавна се е простила с това достойнство, може би още преди онези четири дни в колумбийската джунгла, когато си мислеше дали няма да остане там цяла вечност и стискаше куфарче, пълно с долари. Колумбиецът бизнесмен го бе внесъл в самолетчето като ръчен багаж. Тя бе размишлявала колко безполезни са й тези пари в момента, сред гущерите, безбройните буболечки. И до разлагащите се трупове. Сега вече беше прагматик, имаше значение само онова, което вършеше работа. Беше жена с положение, със значителни постижения в живота си, но идеалистката, за каквато се смяташе отдавна – може би в онези студентски времена, с Ейб Глицки – си отиде завинаги. По дяволите, липсваше й! Как мечтаеше да се върне в миналото. Разбира се, такъв е животът, нали? Поемеш ли по един път, отрязваш си всички останали…

Е, сега Илейн отчасти беше предпазена от подобни сътресения. Поне нямаше да й се случи заради Крис Лок. Твърде жалко, че трябваше да стане по този начин, но с това нямаше да настъпи краят на света – дъщеря й ще превъзмогне мъката, уверяваше се Лорета.

Казваше си, че би било редно повече да скърби за Лок, влиятелния чернокож водач, загинал в разцвета на силите си. Но от друга страна, бе поживял достатъчно, а неговата смърт спаси дъщеря й от непоносим удар, независимо дали Илейн разбираше това или не.

Отначало се съмняваше, че Мохандас излишно пилее сили за напрежението около Джеръм Рийз. Но след по-трезви разсъждения разбра, че Илейн неволно им даде в ръцете силен коз, сега го държеше Мохандас. Лошото беше, че не можеше да е сигурна знае ли той как да го изиграе. Значи се налагаше да направи това вместо него и после да му обясни подбудите си, но не веднага. Всичко е за добро. Разбира се, не безвъзмездно…

Ами да, винаги става така – и на Филип ще му се наложи да проумее, че също трябва да даде нещо.

Увеличената награда за залавянето на Кевин Ший беше знак, че всичко тръгва в желаната от нея посока. Разлее ли се реката, вече е трудно да я преградиш. Още по-насърчаващ беше фактът, че кметът започна да възприема Филип като символ на разгневената чернокожа общност. С нейна помощ. Филип участваше в нейната партия шах.

Но все си напомняше да не подценява човека. Той не беше пешка. Досещаше се, че в по-спокойни времена Филип би могъл да разчита на сравнително слаба подкрепа. Но стигнеше ли се до сътресения, когато се натрапваше общото схващане, че самият живот на черните американци е застрашен от бялото мнозинство, дори умерените афроамериканци (нейният твърд електорат) се стичаха под неговите знамена.

Навсякъде в къщата щорите бяха спуснати. В черен тоалет, подходящ за тези печални часове, Лорета седеше до своето бюро от вишнево дърво и гледаше навън към „Президио“, доскорошната военна база, превърната в национален парк.

Бившата военноморска станция „Хънтърс Пойнт“, последното парче първокласна недвижимост в Сан Франциско, от което държавата се бе отказала наскоро. И докато чакаше Ейб Глицки, Лорета се обади на още места във Вашингтон. Тази идея я занимаваше от месеци, но тя търпеливо изчакваше да узрее, за да я задвижи. Моментът бе настъпил. Както и да завършеше тази криза, преливаше от увереност, че така ще привлече почти всеки глас на чернокожите в районите около залива. В края на краищата, имаше нужда от своите избиратели, за да им бъде полезна на свой ред в Конгреса.

Той пристигна с поредния ненабиващ се в очи плимут, зави по алеята и спря пред входа. Обади се малко изнервено четвърт час преди това, от Палатата, и тя го очакваше, гледаше колата, после мъжът излезе, изпъна гръб, забеляза я зад прозореца и си позволи лека усмивка.

– Никак не ми се иска да спорим.

Този час отлетя неусетно.

Вече облечен, Глицки седеше до масата в нишата, с голяма чаша чай пред себе си. Лорета, по черна блуза и пола, седеше на плота, отделящ нишата от кухнята и поклащаше босите си крака.

– Не е нужно непременно да спорим, ако мненията ни се различават.

– Би трябвало да погледаш заседанията на Сената. Двете неща вървят ръка за ръка.

– Но не и сега.

– Добре, не и сега. – Тя се смъкна от плота и придърпа стол до неговия. – Не ми се иска да се препираме, бива ли?

Беше съвсем близо до него и той се учуди – изглеждаше едва ли не смутена, боеше се да го докосне, когато огънят в двамата позатихна за малко. И това му донесе чудато чувство на облекчение. Не знаеше защо, но точно в тази минута една небрежно протегната ръка би му се сторила обмислен жест, за да постигне Лорета своето. А не искаше тя да прибягва до такива номера. Не искаше дори да я подозира, че е способна да го направи.

Но толкова близо до нея, сам той изпита нужда да я докосне. Леко хвана ръката й.

– Лорета, моите грижи са различни от твоите, само това исках да ти напомня. Ти се занимаваш с политика. Знам, знам, стремиш се да правиш добро, каза ми. Но моята работа е да разследвам убийства. Искам да открия кой уби Артър Уейд.

Гласът й беше тих и спокоен:

– Ейб, вече знаем. Имаме и снимки.

– Не отричам, че Кевин Ший…

– Значи би могъл да се примириш, че използваме това…

– Но знаем също, че е имало и други. Даже не сме сигурни дали Ший е бил подстрекателят, нито какво е правил там.

– Според мен е ясно, че е направил предостатъчно. – Глицки замълча. – Ейб, чуй ме. Ако помислиш, няма ли и ти да видиш, че има смисъл? Забрави за полицейските правила. Сам каза, че се занимавам с политика, а това се превърна в политически въпрос. Опитваме се донякъде да възвърнем чувството за единство, да накараме хората да търсят изход и едва ли има значение какъв точно ще е той. Важното е да стане. Да спрем това, преди да е съсипало града. И преди да е плъзнало из страната.

Глицки преглътна чая.

– И сериозно се надяваш, че като арестуваме Кевин Ший?…

– Да, дори и да послужи само като символ.

Глицки се взря в очите й, убеден, че е видял най-важното – Лорета поне вярваше в това, което казваше.

– Ами Джеръм?

Тя въздъхна.

– Може би е нечакана сполука, ако правилно насочим събитията.

– Нищо не разбирам от такива игри…

– Джеръм ще укроти разгневените бели, а Кевин ще успокои нашите освирепели братя и сестри…

– За мен са полубратя и полусестри – отбеляза Глицки, – ако трябва да бъдем точни.

– И една капчица кръв стига – увери го тя.

– Това пък какво беше?

– Ейб, това е основният закон на нашата страна. Една капчица негърска кръв – и ти си негър.

– Щом казваш…

Не искаше да й възразява, не искаше да спорят. Пръстите му се плъзгаха по ръката й, Лорета се наведе и целуна дланта му.

– Знаеш ли – изрече той, – при хората, с които се занимаваш, може и да е различно, но аз не мисля за цвета на кожата си през цялото време, нито пък накъде _ние_ отиваме като _народ_… По-скоро ми е тревожно за всеки, какъвто и да е…

– Всички заедно се плъзгаме надолу, нещо такова, а?

– И то бързичко. Започнем ли да си втълпяваме кого сме длъжни да мразим, нищо няма да стане по-добро.

– Олеле, Ейб Глицки, значи в тази твоя стара душа още се крие идеалист?

Той неволно се засмя… смяташе се за доста очукан от живота скептик. Тя се притисна в него.

– А може и да стане по-добре.

– Нима така ти изглеждат нещата? – попита той.

– Всеки ден поотделно – едва ли. Днес – никак. Но понякога… Разбираш ли, преди двайсетина години бе немислимо чернокожа жена да влезе в Сената. Значи мога да си мисля, че в перспектива все пак има промяна към по-добро. Все нещо означава.

– Лорета, може да означава само, че хората ти вярват. Може би е само заради онова, което си способна да им дадеш.

Това сякаш я стресна. Прехапа устни, после прегърна Глицки.

– Как можах да те оставя? – прошепна тя.

Пейджърът му изписука. Той се обади и научи, че баща му е успял да преодолее страховете на свидетелката, отишла да потърси съвет от равина Блум. Същата Рейчъл, пристигнала наскоро от някаква бивша съветска република. Можеше да стигне до мястото на срещата за десетина минути.

На вратата пак каза на Лорета, че няма да й се пречка в нейния подход към случая с Кевин Ший. Това си е нейна територия. А на него нито му е по нрава, нито му влиза в служебните задължения да тръби пред всички как върви разследването. Всъщност, почти не се съмняваше, че и Кевин Ший е замесен. Но искаше да си представи цялостната картина, поддаващата се на доказване поредица от събития, така че дойде ли времето за това, обвиненията срещу Ший да не се разпаднат на момента.

– Знаеш ли – реши се накрая той, – би могла да поговориш с дъщеря си.

– Какво е сбъркала Илейн?

– За нея важното е да докаже вината на Ший. Ако го арестуваме, а тя не успее да докаже, че той е извършителят, ще отнесе най-тежкия удар. На твое място бих се погрижил да свърши работата си както трябва.

Глицки понечи да тръгне към колата, но Лорета го хвана за рамото.

– Ейб?

Той спря.

– Ще й помогнеш ли и ти? Нали няма да позволиш да пострада?

Глицки кимна.

– Ще се опитам. Нали това ми е работата.

39.

Но бащата на Глицки не му каза по телефона, че е подбрал и трите момчета от къщата, отначало щял да ги заведе някъде да хапнат, после надолу по брега, по-далече от бунтовете, например в Монтерей – да разгледат Аквариума, да запълнят свободното си лято с нещо интересно.

Смешно е да ги държи затворени вкъщи от сутрин до вечер. Ейб да не си въобразява, че точно така постъпва добрият баща?

– Татко, опитвам се да ги опазя. Не искам да им се случи неща лошо.

Баща и син седяха в канцеларията на равина Блум и гледаха през прозореца трите момчета, останали в градинката на синагогата. Блум и Рейчъл чакаха оттатък, но Ейб не бързаше да се срещне с тях, преди да се разбере с баща си, който никак не се притесняваше от сърдития си син…

– Я ми кажи, какво лошо може да им се случи?

– Защо изобщо ми задаваш такъв въпрос? Не виждаш ли какво става навън?

Нат Глицки вдигна рамене.

– Нали се отбих в службата ти. После минах през дома на Рейчъл. И двамата дойдохме дотук пеша, по улицата. Никой не ни закачи. Навън няма никой.

– Би могъл да помислиш защо е така.

– Ейбрахам, известно ми е защо е така. Не искаш ли да поседнеш? Реагираш доста пресилено.

– Не искам да седя. И не реагирам пресилено! Това са _моите_ деца, _аз_ отговарям за тях и няма да ги рискувам в… във всичко това.

Все пак Ейб се тръшна на стола. Нат се поколеба до бюрото на равина, прекоси стаята и седна до сина си.

– Но и така можеш да ги загубиш. Ейбрахам, твърде силно дърпаш юздите.

– Опитвам се да ги защитя, да правя каквото е добро според мен.

Нат кимна.

– Винаги се опитваш. Знам. Само че тази сутрин те потърсих и Джейк вдигна слушалката. Никога не съм го чувал да говори така за тебе… „Дядо, татко съвсем се е побъркал. Направо е превъртял.“ Какви изрази само. И то от устата на Джейк, момчето обожава и земята, по която стъпваш. Безпокоя се.

– Само ти ли?… – Смехът на Глицки приличаше на ръмжене, веднага млъкна.

– Знам, знам, и ти се тревожиш. Ей, кой не си блъска главата за нещо? А ти, откакто Фло…

– Не е в мен проблемът – вече говореше рязко. – Не съм аз виновен. И няма нищо общо с Фло. Сега сме аз и те. Фло не участва.

Нат тупна сина си по коляното.

– Ейбрахам, всичко опира до Фло. Стига си се залъгвал.

– Глупости.

Бутна ръката на баща си, скочи и застана до прозореца. Дишаше тежко, лицето му се изопна.

– Май за първи път ми отвръщаш грубо.

Ейб опита да се съсредоточи в играта на синовете си навън. Упражняваха се в точно поемане на бейзболната топка, двамата по-големи мятаха, а Орел ловеше. Виковете и смехът едва се чуваха, но личеше колко им е забавно.

– Вярно е, татко, но не мога да си позволя да губя още. Не мога.

Нат пак застана до сина си. Загледа се в момчетата.

– Ейбрахам, не е по силите ни да задържим каквото и да било. Това е свята истина.

Глицки се извъртя към него.

– Добре, но ако?…

Нат го прекъсна.

– Какво си представяш ти, няма никакво значение. – Хвана ръката на сина си и продължи: – Помисли малко. Ами ако някой подпали пожар на вашата улица, както момчетата са затворени вкъщи? Нищо не е в твоята власт. Нищо не можеш да направиш, освен да се измъчваш до смърт със страховете си. Пусни ги с мен. Ще се повеселим и ще се върнем, когато тук затихне малко.

Глицки се прегърби, опря се на бюрото.

– Татко, кога отново ще почувствам живота истински? Не знам вече какво правя, да ме вземат мътните!

– Разбирам. И когато Ема… е, спомняш си.

– Но ти в нищо не се промени.

Къс смях.

– Ейбрахам, не вярвам да съм си останал все същия цял живот. Но се опитах поне да не променя държанието си към теб, отношението си. Внимавах всичко да не излезе от релсите, да не стоваря и върху теб чувствата си. Това е. Ти загуби майка си. Достатъчно ти тежеше.

Глицки посочи момчетата.

– Както е с тях сега. Това искаш да ми внушиш, нали?

Баща му кимна.

– Нещо подобно. А сега ти си свърши работата, дръж здраво и все някак животът ще стане нормален, ако ще и поновому. Никога няма да бъде както преди. Миналото си е минало. – Запъна се за миг. – Това най-трудно се преглъща. Връщане няма. Е, как ще я караш отсега нататък?

Глицки си разтърка очите. Завъртя се из стаята и надникна през прозореца.

– Ако ще ходите в Монтерей, отбийте се на рибарските кейове и ми вземете нещо вкусно, а? Много обичам прясно уловена риба.

40.

– Пак ли вие?

Ридли Бенкс стоеше на площадката пред вратата и се хилеше на Макей.

– Да знаеш, Питър, с такива приказки ми нажаляваш сърцето. А това е моят колега Марсел Лание. Кажи, че ти е приятно да се запознаете, какво ти струва? Малко е докачлив.

– Ъхъ, приятно ми е.

Бенкс се поизвърна към Лание.

– Какво ти разправях? Като го помолиш учтиво и той така ти отговаря. Ей такива свидетели ми се ще да разпитвам всеки ден. Услажда ти се живота. Ти как мислиш?

– А бе, момчета, сега какво искате?

– Да си поговорим няколко минути, да обсъдим показанията ти от онзи ден…

– Пити, кой е?

Зад Макей се появи млада жена с провиснала руса коса. Износена фланела с цвета на тялото едва прикриваше малките й гърди. Кльощави белезникави крака под отрязани джинси, бели чорапки и маратонки.

– О, моля за извинение – каза Бенкс. – Не предполагах, че забавляваш гостенка.

Макей отстъпи крачка от вратата.

– Това е жена ми Патси.

– Жена ти? Не знаех… Здравейте, госпожо. Пит, между другото, как ти е ръката?

Макей завъртя китката, размърда пръсти. Ризата му беше с дълги ръкави.

– С всеки ден по-добре.

– Махнаха ли ти превръзката?

– Още не. След два-три дни.

– Пити да не е загазил? – намеси се Патси.

Имаше глас на пушачка. Излезе по` на светло и Бенкс си каза, че трудно би й дал дори петнайсет навършени години. Все пак забеляза златната халка на ръката й.

– Не, госпожо, този път не е. Просто проверяваме отново някои неща, които ни каза онзи ден.

– Какво, например?

Тя избута съпруга си и застана пред него.

Марсел Лание се обади иззад рамото на Бенкс:

– Например, как си е наранил ръката.

– Поряза я на счупено стъкло от врата.

– Ами, той същото ни каза – Марсел изкачи още едно стъпало, търсеше място и за себе си на площадката. – Ама като се замислихме… е, колегата Ридли нещо умуваше… малко е като оня Коломбо, нали помните? Все повтаря „ъ-ъ, още нещо се сетих“. Направо пощуряваме от него, но какво да го правиш, такъв си е. Както и да е, за ръката приказвахме… Имате ли нещо против да влезем? Никак не е топло и вие май ще замръзнете.

Плъзналият се по тялото й поглед беше къде по-нахален от думите – гърдите на Патси Макей прозираха през изтъркания плат.

– Сладурче, защо не си наметнеш нещо? – предложи Макей. – Момчета, или носите заповед, или си приказваме тук, отвън. Та какво било за ръката ми?

Патси не помръдна и Бенкс заговори над главата й.

– Ами, ето какво – твоят братовчед Брандън Мюлън каза, че и двамата сте се порязали, като сте се сбили и сте потрошили остъклената врата отзад. Но като бях тук вчера, не видях да има счупени стъкла на вратата. Веднага ли я поправи? Да имаш някаква разписка?

Патси вече клатеше глава.

– Станало е в къщата на Брандън, а не тук.

Бенкс стрелна с поглед Лание.

– А пък Брандън заяви ясно и точно, че двамата сте се върнали тук, да продължите помена за Майк Мюлън. „Отидохме при Пити“, ей това каза.

Макей пристъпи напред.

– Първо…

– Тихо – каза Патси на мъжа си, спокойно, но непреклонно. – Остави ме аз да говоря. – Обърна се към инспекторите: – Ужасно ме болеше главата. Все ме будеха, та ги помолих да се преместят при Брандън и те отидоха там.

Бенкс упорстваше:

– Брандън каза, че са дошли тук.

– Ами да, първо тук дойдоха. После се преместиха. Защо не отидете пак да го попитате? И ние ще дойдем с вас. Пити нищо лошо не е направил. Нямаме какво да крием.

Брандън Мюлън беше в дома си и по всичко личеше, че ги очаква. Живееше в къща-близнак на Двайсет и второ Авеню в „Ричмънд“, на четири-пет пресечки от семейство Макей. Плъзгащата се, изцяло остъклена врата към миниатюрната веранда беше съвсем нова. О, да, господа инспектори, не знам защо запазих и разписката – от онзи ден, с подпис, както си е редно, нали? „Стъкларска работилница Риърдън“.

– Ще пукна нечий череп.

– Не ни разрешават, Рид.

Чакаха пред дома на Брандън Мюлън, но едва ли имаше смисъл. Седящият зад волана Марсел бе спуснал стъклото, лакътят му стърчеше навън.

– Макей е казал на Брандън, че си идвал. Някой от тях се е сетил за вратата.

– Жена му.

– Може би. Все едно, решили са, че е по-добре да счупят малко стъкла.

– Вече ми светна. Благодаря.

– Искаш ли да проверим при тоя Риърдън или какъвто там е?

– За да видим дали е работил тук вчера или онзи ден, както е в разписката? Не. Не вярвам да ни каже честно.

– Смайваш ме. Едно добро ирландско момче да ни излъже?

– Добре дошъл в полицията – заяде се Бенкс. – Не се опомням от смайване, всеки ден.

Карл Грифин работеше самостоятелно в друга посока.

Знаеше, че нищо няма да измъкне за О’Тул, Мюлън, Макей, Ший – ирландците си пазеха хората.

Отначало му хрумна да се обади в спешните отделения на околните болници, но още първите два опита го отказаха. С тези безредици в града, болниците бяха по-претъпкани от фоайето на Палатата и никой от лекарите и сестрите нямаше дори нищожно желание или време да му помогне.

Затова се зае методично, упорито, разпънал картата на града, разтворил телефонния указател, да звъни във всеки частен лекарски кабинет в радиус три километра от „Пещерата“. Обясняваше, че е инспектор от отдел „Убийства“ и всеки път питаше дали през последните три дни в кабинета са виждали нещо, имащо дори далечна прилика с рана от нож.

Процесуалният кодекс не защитаваше регистрационните книги на лекарите при криминални разследвания. В някои случаи – например, при огнестрелни рани или сексуално насилие – лекарите дори бяха длъжни да съобщят на властите.

Вече довършваше сандвича с пармезанско сирене и сини домати. Грифин бе разположил месестото си туловище зад бюрото в отдела. Крепеше подметките си върху плота и навъсено зяпаше новия затвор отсреща, само с ивица синьо отгоре, достъпна за погледа му през прозореца. Беше стигнал до буква Е. Оставаха му още пет страници.

Карл Грифин така разбираше полицейската работа – стъпка по стъпка, без да чакаш вдъхновението, бъхтиш постепенно и ако си разровил навсякъде, понякога улучваш десетката. Поколеба се дали да не започне отзад напред, за разнообразие. Но беше уверен, че както става винаги, пропусне ли някой с Е, ще се оплеска, затова набра номера на „доктор Епс“.

Авторките на книги по добри обноски непременно биха се възмутили от последния залък, който натика в устата си. Слушалката писукаше до ухото му и когато отсреща някой вдигна, Грифин бе принуден да преглътне, без да дъвче. За миг помисли, че е настъпил краят.

– Ало? – повтори гласът.

Пак преглътна – спасение! – и се прокашля. Оказа се, че и доктор Епс похапвала в приемната си, изслуша го безмълвно, докато изстрелваше втръсналите обяснения.

– От кой ден досега? – попита тя.

– От вторник вечерта.

– Един момент.

Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.

– В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… – Грифин чакаше търпеливо. – Приличаше на порезна рана от наточено острие.

– Ясно. Споменахте ли това пред него?

– Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се смути и приех, че е възможно. Закърпих му сухожилието.

– На колко години беше мъжът?

– Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?

41.

Преддверието, служещо и за чакалня пред тежката врата на моргата, беше безлично и без прозорци. Жълтите пластмасови столове се гънеха от старост, а може би и от натрупалата се върху тях мъка. Бяха наредени край сияйнозелените стени. Двете изкуствени дървета вече и отдалече не напомняха истински, но никой не ги махаше. И никой не ги забелязваше. Достатъчно други мисли занимаваха хората, влизащи в това помещение.

Като заместник-районен прокурор, водещ делото по убийството на Артър Уейд, Илейн Уейджър бе повикана долу от Джон Страут, съдебния медик на Сан Франциско, за да прегледат доклада му по случая. Претоварването бе позабавило обичайната процедура.

Стиснала ръце между коленете си, Илейн чакаше в преддверието. Страут й каза, че ще има работа поне още един час, но тя слезе незабавно.

Повечето време сутринта Илейн прекара в борба със себе си, отвличаше мислите си, като разнищваше своя заподозрян – приятели, работа, минало. Каквото и да е, стига да не мисли за Крис, за случилото се… Полицията й даде името на жената, разпознала първа Кевин Ший – Синтия Тейлър. Илейн не можа да измъкне от нея почти нищо, което би свършило работа в съда като свидетелски показания, но вече си представяше по-добре този мъж.

Според госпожица Тейлър, Ший бил само на крачка от онова, което някои приятели на Илейн с право наричаха „бял боклук“. Произхождал от разбито южняшко семейство (съвсем подходящо за извършителя на такова престъпление). Мотаел се из университета, преминавал от група в група, повечето време не изтрезнявал. Госпожица Тейлър чула, че имал почасова работа в някакъв телевизионен пазар („Няма начин да не го изхвърлят от по-почтено място“), а освен това се хвалел пред всички, че с армейската стипендия си купувал „къркането“. Нямал приятели, макар че два-три месеца бил близък с приятелка на госпожица Тейлър и сега, както изглежда, с измама превърнал своята невинна жертва в съучастничка, помагаща му да се укрива от правосъдието. В края на разговора им госпожица Тейлър заяви, според нея той бил „крайно опасен, с нестабилна психика. Не знаете какво да очаквате от него“.

После се обади съдебният медик и Илейн усети, че до гуша й е дошло. Стените я притискаха отвсякъде. Имаше нужда от време, за да остави чувствата си на свобода, искаше да бъде сама. Чакалнята пред лабораторията на Страут й предостави тази възможност.

Внезапно – в мъртвешката тишина всяко движение беше изненадващо, – тежката врата се отвори и дългучът Страут вече придърпваше стол към нея. Говореше със силен южняшки акцент, нямаше врагове нито в прокуратурата, нито в полицейското управление. Истински професионалист, той живееше и дишаше със своята криминалистика. Отличаваше се с лукав хумор и набито, недоверчиво око, често откриващо убийства в случаи, които на пръв поглед бяха обикновени злополуки или милостива намеса на естествената смърт.

– Взе да ми писва все да зяпам мъртъвци – каза той протяжно. Протоколът от последната аутопсия бе прикрепен с щипката на подложката, която остави в скута си. – По двама на ден – как да е. Ама като се натрупат по четирима, петима, шестима – и вече имам киселини в стомаха.

Илейн не му обръщаше внимание. Той винаги се държеше така. Не се опитваше да я смути.

– Това за Артър Уейд ли е? – посочи листовете на подложката.

Той кимна, готов да приключи със светския разговор.

– Никакви изненади, а и не съм ги очаквал. Причината за смъртта е задушаване, точно като при обесване. Трябва да е продължило няколко минути. Нещастният човечец. Дълго е висял. Ей, да ти донеса чаша вода?

– _Не_, добре съм.

Но се усети, че отметнатата й глава опира в стената. Затвори очи. Беше прекалено. Не можеше да седи и хладнокръвно да слуша как някой обяснява, че Артър Уейд е висял дълго… В университета Артър й се струваше чудесен човек, макар и да не го познаваше добре. А сега, само след четири години, бъдещето му бе свършило в клупа на едно въже.

И Крис Лок… не започвай отново, спря сетя. Не отпускай капака.

Мина още време. Страут се върна с чаша хладна вода.

– Ако ти се поляга за минутка, има диван в кабинета ми.

Тя не се сдържа.

– Крис Лок е вътре, нали?

– Да – Страут смукна въздух през предните си зъби. – Само че… – Станал изведнъж гърлен, гласът му секна.

Илейн долови какво е премълчал и му беше благодарна за това.

Качи се обратно в прокуратурата, влезе в стаичката си и затвори вратата. Вехто бюро, купчини папки, миризма на хартия и прах. През този един час, някой бе влязъл и оставил голям жълт плик по средата на бюрото. Тя седна, пусна папката за убийството на Артър Уейд на пода до краката си и отвори плика.

Като че беше поредният екземпляр от снимката на Пол Уестбърг, заляла вестниците и телевизионните екрани. Тъкмо се канеше да я пъхне в плика и да я прибере в папката, но се спря. Нещо привлече погледа й.

С всичко срутило се върху нея, съвсем забрави, че помоли фотографа да й изпрати копие и от другата снимка, която се бе оказала успешна.

Бе направена почти в същия момент, както каза Уестбърг. Вярно се оказа и че лицето на Кевин Ший беше по-отчетливо на първата снимка. Веднага ставаше ясно защо Уестбърг бе предпочел другия кадър.

Но във втория имаше някаква трудно уловима странност. Тя се наведе за папката, извади първата снимка и ги сложи една до друга. Порази я разликата – на втората снимка Артър Уейд несъмнено стискаше ножа, който Кевин Ший държеше на първата.

Е, мнозина носеха малки ножове в джобовете си. И тя имаше сгъваемо ножче в чантата си.

Притвори клепачи, опитваше да си представи мига, заплашителната тълпа, по средата Кевин Ший, решил – щом увисналият Артър вече е безпомощен – и да го намушка в ребрата, а пък Артър някак е забелязал, посегнал е с една ръка и е грабнал ножа в последно усилие за съпротива, запечатано завинаги от Уестбърг.

Или имаше друго обяснение – според нея по-неубедително, но все пак възможно. Артър е успял да извади своя нож от джоба, преди да го повдигнат над тротоара, искал е да пререже въжето. Нямал е друг шанс да оцелее. Кевин Ший е протегнал ръка нагоре, отнел му е ножа. Най-важните факти с нищо не се променяха… всъщност, това обяснение дори по-добре обясняваше сцената на снимката.

Дори внушаваше още нещо…

Прозрението я връхлетя като океанска вълна, тя почти се преви на две, после скочи разярена. Ето го този Кевин Ший, разкривил лице от усилията да издърпа _надолу_ нейния бивш състудент и дал началото на наниз от случки, убили Крис Лок, нейния любим…

Беше нетърпимо този човек, този фанатизиран южняшки невежа, още да е на свобода. Майка й беше права – също и надзорниците, кмета, дори Филип Мохандас. Само един човек носеше цялата вина за всичко. И да е имало тълпа, _този_ човек я е повел. _Този_ човек бе повалил града на колене – и трябваше да бъде заловен. Веднага. Лудостта щеше да вилнее, докато не го хванеха. Трябваше да го открият.

Илейн изскочи иззад бюрото си. Длъжна беше да обясни това на хората, да им покаже направеното от Ший, както тя го виждаше.

Имаше си правила, имаше си чинопочитание, но тя съзнаваше коя е. Можеше да се откаже от каналния ред, да се обърне направо към хората. Както и да я укори Арт Драйсдейл, гневът му ще бъде беззъб. Никой не можеше да я докосне. Не и сега.

Градската управа отдели две стаи за журналистите – едната за вестникарите, другата за репортерите от радиото и телевизията – на третия етаж в Палатата, точно до вратите с матово стъкло, водещи към коридора на прокуратурата. И двете стаи бяха пълни до задушаване, по масите наоколо се търкаляха чаши от кафе, понички, недоядени сандвичи.

През последните дни Илейн и колегите й отбягваха този коридор, за да не попадат в зъбите на рояците журналисти, вечно гладни за оскъдните късчета информация. Слизаха и се качваха по някоя от другите вътрешни стълби в Палатата.

Сега, с неприкрит гняв, заличил дори умората по лицето й, тя крачеше по главния коридор и след нея се събираше тълпа.

– Не мога да повярвам.

– Но аз мога – отвърна Уес Фаръл.

Беше метнал босите си ходила върху кашон с консерви кондензирано мляко, стиснал поредната бира в запотената си длан, а с другата ръка почесваше Барт между ушите.

Тримата гледаха като упоени интервюто на Илейн Уейджър, предавано на живо.

– Откъде изравят цялата тая мръсотия? – прошепна Кевин.

Болеше го да говори нормално. Трудно му беше да се отърси от усещането, че се чувства по-зле с всеки час, вместо да е обратното. Тежкото туптене в лявата му ръка не спираше и с всяко вдишване ребрата му напомняха за себе си с пробождаща болка. Когато се надигна от леглото, единодушно решиха, че има най-голяма нужда от горещ душ. Преживя някак стоенето под душа, но сега всичко го болеше повече.

Пиеше кафе.

– Какви ги измисля – бил съм „с нестабилна психика“? „Обезверен от смъртта на своя брат“? „Готов на всичко“? Но _как_ го съчиняват?

По навик, Мелъни шеташе в стаята, зад гърбовете на двамата мъже. Вече бе измила две пълни мивки мръсни чинии, сега подреждаше старите вестници на купчини, слагаше оръфаните книжлета по рафтовете в азбучен ред, според имената на авторите.

– Синди – промълви тя. И обясни на Уес: – Едно от по-ранните завоевания на Кевин, от което нищо добро не излезе. – Побърза да смекчи ухапването, наведе се и целуна Кевин по темето. – Да ни е за урок на всички.

А на екрана разярената Илейн отговаряше на поредния въпрос:

„Да, но фактът, че се крие толкова дълго, без да се свърже с властите, е убедително доказателство – няма с какво да се защити срещу обвиненията. Принудени сме да предположим, че е опасен…“

Свитият на стола Кевин промърмори:

– Да бе, страшна заплаха съм.