Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 26 страниц)

Глицки я изчака да свърши и заяви, че новото предложение за нищо не става.

– Но защо?

– Защото господин Фаръл няма да позволи Кевин Ший да попадне в затвора на Сан Франциско, без по-сериозни гаранции за сигурността му.

С това разговорът се изчерпа, ако не се брои последната забележка на Илейн, че Глицки се престаравал и май виждал призраци.

Той внимателно остави слушалката на мястото й. Оставаха пет минути до девет. Обясни на Фаръл смисъла на предложението, който и без това схвана основното, застанал напрегнато зад рамото му.

– Сега какво да правим?

Глицки зарея поглед в стената.

– Не вярвам да сте податлив на внушенията, че трябвало да отведете клиента си в Палатата?

Дори не очакваше отговор. Решението опираше до сблъсък между него и Лорета, както нещо вече му подсказваше. Фаръл понечи да отговори, но Ейб размаха ръка, за да покаже, че въпросът е бил на шега. Обаче следващият беше сериозен:

– Ами ако успея да доведа самата сенаторка?

Вкиснат от отмятането на Илейн, Фаръл тръсна глава.

– Не знам дали тя ще…

– Тя може. Рестън е неин човек. Ще го накара да обещае сигурна защита и междувременно, ще отпъди ФБР, ще съобщи на хората, ще принуди Мохандас де престане с тези призиви „жив или мъртъв“ – Запъна се. – Единствено тя може да помогне.

– Но защо би го направила? Нали току-що ми казахте, че… нали ей сега се обади нейната дъщеря?

– Тя се опитва да опази дъщеря си, работата й. Но сега е друго.

– Лейтенант, тя няма да се съгласи.

Лицето на Глицки беше мрачно.

– Може би ще я склоня. – Стана енергично. – Имате ли пейджър?

– Не, вече нямам.

Глицки дръпна своя от колана на панталона.

– Вземете го. Ако тя се съгласи, ако мога да й предам Ший, ако го защити публично, по-добра гаранция не можете и да си представите.

– Но дори да я убедите, как ще можем…

Глицки посочи пейджъра.

– Ще предам съобщение на този номер. Ако имате възможност, обадете ми се и ми кажете къде сте, къде е Кевин Ший. Стигнете ли при него преди ФБР, омитайте се светкавично, скрийте се на друго място и чакайте пак да ви потърся. Ако ли не… ако федералните ченгета ви следват по петите, обадете се на телефон 911. Важното е да има и други хора. Осигурете си свидетели.

– Какво ще правим, ако Лорета Уейджър просто откаже?

Стигналия до вратата Глицки се обърна.

– Господин адвокат, искате да ви нахвърлям набързо друг план, в случай, че не стигна до вас чрез пейджъра, а всички вие се изплъзнете от федералните?…

– Е, имате ли такъв?

– Не сте го чул от мен, но… плюйте си на петите.

69.

Звънецът на входа – сигурно лимузината я чакаше. Помоли кмета за половин час отсрочка, но явно така му е припарило под краката, че не се е стърпял.

Тъкмо довършваше прическата си. И нямаше намерение да се гримира в колата. Ще каже на шофьора, че е длъжен да почака.

Стъпките й отекваха по паркета, докато вървеше към преддверието.

– Ейб!

– Търсих те по телефона, но ти не отговори…

– Да, знам – призна тя. – Чух съобщението ти, но се прибрах толкова късно…

– Илейн ми каза, че сте говорили. – Глицки примижа от вятъра и слънцето. – Имаш ли нещо против да вляза за малко?

– Само че очаквам да… добре, влизай. – Усмихна му се лъчезарно. – Но само за минутка. Отивам на митинга.

Той спря като закован.

– Ще участваш в шествието на Мохандас?

Тя протегна ръка към него.

– Ейб, не е каквото си мислиш. Кметът ме помоли аз да занеса разрешението. Нищо особено. – Сви рамене. – Политическа услуга. Лимузината ще пристигне всеки момент…

Той притисна с длан вратата и я затвори. Тя опита друга усмивка – смутена, загрижена за тревогите му. Пристъпи към него…

– Не – каза той.

Лорета се дръпна.

– Какво има, Ейб?

Не разчиташе никакво изражение в погледа му. Опита отново да докосне ръката му. Той отбягна пръстите й.

– Само още половин час ми оставаше да прибера Кевин Ший, да сложа край на всичко това – започна Глицки, – а ти, Лорета, ми заби ножа в гърба.

Бавно се отдалечи от нея, поддържаше разстоянието, докато минаваха през огромния като пещера хол към библиотеката.

– _Моля те_, Ейб, нищо такова не съм правила! Напротив, стараех се да помогна и на двама ви. Не исках Илейн да допусне грешка, заради която да си загуби работата, нито исках накрая да изхвърлят _и тебе_ най-позорно от полицията.

Той кимна на себе си, сякаш се увери в някакво подозрение. Но с нищо не се издаваше.

– Какво те кара да предполагаш подобен край?

– Отстраняването ти от длъжност, ето какво! Ейб, само си вредиш с тази…

– Лорета, как научи, че са ме отстранили от длъжност?

Тревожен сигнал – бе загубила самообладание. Една веничка изпъкна на слепоочието й.

– Ами, аз…

– _Аз_ научих към полунощ. А ти?

Той успя да я принуди да влязат в библиотеката, където бяха и първата вечер. Само на това място в цялата къща се чувстваше по-уверено.

Лорета остана до вратата.

– Не знам – промълви тя. – Сериозно, не помня. – Гледаше го с обида. Пак понечи да тръгне към него. – Ейб, защо си така ужасно сдържан? Защо ми говориш така? Всичко на всичко, казах на Илейн, че трябва да се придържа към правилата. – Осмели се да пристъпи още и пак спря. – Да, _точно тя_ ми каза за тебе. От Илейн научих.

– За отстраняването ми?

– Да.

Той отново кимна замислено.

– А тя откъде знае? Не съм й казвал.

Дали очите му се присвиха леко?

– Е, значи не от теб е разбрала. Може да е приказвала с Алън Рестън. Или да е чула по новините. Само че съм сигурна – тя ми каза. – Преодоля последния метър помежду им. – Ейб, моля те. Защо се държиш така? – Очите й вече влажно блестяха от болката, която той й причиняваше. Отпусна полека длан върху ръката му. – Моля те.

Глицки отстъпи и ръката й увисна във въздуха.

– Искам да й се обадиш.

– И какво трябва да й кажа?

– Че сме си изяснили въпроса. Обяснил съм ти кое как е. Кажи й, че е най-правилно да спази уговорката.

– Но не е така! Това ще съсипе делото. Ще съсипе и нея.

– Лорета, никакво дело няма. Кевин Ший е невинен и мисля, че ти също знаеш това.

– Не, Ейб, не вярвам. – Изкушаваше се да му напомни – _и двамата_ знаеха, че _няма невинни_ сред хората с бяла кожа.

Но благоразумието надделя. Сигурна беше, че Глицки не е съгласен.

– Лорета, Кевин Ший е добър човек. Освен че е невинен.

– О, тогава защо не му издигнем статуя?

– Той не е извършил престъпление, но ти накара целия град… не, по дяволите, цялата страна да повярва във вината му. Сега можеш да поправиш стореното.

– Ейб, дори ако това момче не е убило човека _лично_, пак е въплъщение на престъпниците. Той е един от тях.

– Такива глупости не ми минават.

Тя не се поддаде.

– Много по-лошо ще стане, ако _никой_ не бъде арестуван или наказан за случилото се с Артър Уейд… Убийството не бива да остане ненаказано. – „Точната дума е неотмъстено“, добави мислено.

Внезапно пролича, че на Глицки му дойде до гуша. Не дойде тук да дърдорят за политика и философия.

– Ще трябва да говориш с Илейн.

– Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…

– Не – отсече Глицки, – ще зачеркне _твоята_ кариера.

Тя се изсмя навъсено.

– Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… – Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. – _Всичко_ е за Илейн. Само за нея.

Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход – но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.

Беше убеден в правотата си, но накараше ли я да отстъпи за Кевин Ший, би му стигнало. Поне на него лично. И в такъв обрат щеше да има някаква справедливост, понякога повече не можеш нито да искаш, нито да очакваш.

Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. _Не беше способна_ да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…

Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.

Дойде и това време.

Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.

– Ти не знаеш, Ейб, ти нищо не знаеш. – Най-сетне сълза се стече по бузата й. – Ейб, не можем да навредим на Илейн. И не можем да позволим да я наранят. _И двамата_ не можем…

– Не намесвай пак Илейн – нетърпеливо я прекъсна той. – Не за нея сега си…

Тя плесна гневно по кожата на креслото.

– Чуй ме, мътните те взели! Все за Илейн говорим. Само за нея.

Остави го да се подготви. Наблюдаваше, за да не пропусне мига на прозрението. Секунда. Две.

– Какво приказваш?

Тя помълча.

– Помниш ли, че предпочетох Дейн Уейджър пред тебе? Да не мислиш, че го исках _за себе си_? – Тя поклати глава решително. – Не исках насила да те женя за себе си. Дадено, ти не беше готов да го направиш само заради мен. Не разбираш ли? Имах нужда от някой, който да се реши. И Дейн беше готов.

Никаква реакция. Сякаш попаднаха в стопкадър на филм. И след един удар на сърцето лицето на Глицки се отпусна безволно.

Лорета кимаше, обляна в сълзи. Изправи се и плахо прекрачи до него.

– Тя е _твоя_ дъщеря, Ейб. _Илейн е твоя дъщеря._

– Махай се!

– Ейб!

Незнайно как бе стигнал другия край на стаята. Горещината пулсираше в бузите му. Настръхна ужасно. Нещо го прободе в лявата ръка, като че сърцето му щеше да спре…

– Ейб, моля те…

– Мамка му, мамка му…

Тежка чаша на бара. Посегна, стисна я. Невъзможно. Не можеше да се опомни.

Трясък на паркета. Разхвърчали се кристални парчета.

– СЕГА ЛИ МИ КАЗВАШ?

– Моля те, Ейб, не ми крещи. Моля те…

Въртеше се в кръг. Нямаше къде да отиде.

– По дяволите!

Още веднъж.

– Ейб?…

Посочи я с пръст.

– Остани където си. Нито стъпка повече!

Тя чакаше, отпуснала ръце по тялото си.

Прегърбен в креслото, чуваше я да се движи из къщата.

Минаха минути.

И въпреки всичко, беше длъжен да направи това… да си свърши работата, но нямаше сили да помръдне. Знаеше си, че ще стигнат дотук. Но тя го разби, няма спор. Каза истината. Отдавна го човъркаше това усещане за близост, смътната увереност, че си приличат. _Илейн беше негова дъщеря._

Не успяваше да стане, за да отиде при Лорета и да я обвини. Боеше се от себе си, не знаеше какво ще направи.

Някой звънна на вратата. Шофьорът на лимузината.

Трябваше да стане.

Надигни се, Ейб, размърдай се!

Ако се изправи и види лицето й…

Отекнали по пода стъпки, звук от отваряне на вратата.

– Здравейте. Да, ще бъда готова след пет минути. Почакайте ме в колата.

Не можеше да й позволи това.

Не можеше и да я спре.

70.

– Хайде, Кевин, обади се. – Уес Фаръл стоеше, облякъл сако и вратовръзка, и говореше на телефона в кухнята. – Вече е девет и осем минути, не е сега времето да ми връзваш тенекии.

Телевизорът в хола работеше, включен на CNN. Предаваха на живо от околностите на павилиона „Кийзър“. В тази съботна сутрин цялата страна следеше събитията в Сан Франциско. Показаха два-три пъти Мохандас, с все същите изявления, че това е мирно шествие, послание към управниците на града, към ръководителите _на страната_…

Телефонът издрънча. Уес мигновено взе слушалката, изтърва я, пак я хвана, но накрая тя падна ни пода. Вдигна я.

– Кевин? Кажи ми адреса си.

– Остави това сега.

– Кевин, чуй ме. Имаме сериозни проблеми. Само ми кажи къде сте и веднага ще дойда при вас.

– Ти гледаш ли по телевизията какво става?

– Кевин, веднага ми кажи шибания си адрес!

– Какви проблеми имаме, Уес?

– Ще ти обясня, когато дойда. Казвай по-бързо.

Тонът на Кевин се промени.

– Нали продължаваме, както се уговорихме? По основния план…

Уес помълча. После изрече:

– _Къде сте?_

Кевин му обясни, каза номера на апартамента.

– На четвъртия етаж е, откъм фасадата. Прозорците гледат точно към парка. А там има поне един милион човека.

Уес се псуваше през целия път надолу към гаража. Трябваше само да продиктува на Кевин номера на пейджъра, който получи от Глицки, да му заповяда _незабавно_ да се разкара от апартамента и щом си избере друго място, да набере в пейджъра съобщение къде е, за да се срещнат там. Твърде дълго бе мързелувал, вдън земя да потъне дано!

Специалната агентка Симз беше в колата си с другите трима и потегли, преди още Фаръл да е излязъл от гаража, така че го водеше поне с един-два квартала.

Разсъди, че беше необмислено от страна на Фаръл да пита Ший за адреса, но пък стана добре за нея. Пък и би ли могъл да измисли нещо друго? Все едно, вече всички предимства бяха на нейна страна. Адресът, номерът на апартамента, времето. Може би нямаше да използват оръжията си, освен ако…

Е, ще види на място. Поне в едно беше сигурна – не е толкова плашлива, че да не използва всички налични средства. Никой нямаше да я обвини за проявена слабост _в това_. Хората можеха да си пискат колкото си щат за онази жена и детето й, които ФБР бе принудено да застреля в Монтана. Но сред служителите се наложи единодушното мнение, че злощастният край е бил неизбежен. Започнеш ли да се боиш от заяжданията, от упреците на _журналистите_, най-добре да си оставиш значката при шефа. Нищо няма да свършиш както трябва.

Но тя щеше да направи необходимото.

Първият етап беше най-лесен и ясен. Щеше да се качи горе, да почука на вратата, да каже, че носи федерална заповед за ареста му. В един съвършен свят Ший просто би отворил вратата, за да излезе с вдигнати над главата ръце.

Но някак предчувстваше, че няма да бъде точно така.

Въпреки старанието на Мохандас да раздвижи хората, шествието очевидно нямаше да тръгне навреме. Винаги е така. Устата му пресъхна, колкото и дражета „Тик-Так“ да смучеше. Крачеше нервно из палатката. По-високата от него Алиси начесто масажираше схванатия му врат.

Наближаваше девет и четвърт, а хората продължаваха да се стичат към павилиона. Полицията обикаляше наоколо, но положението засега изглеждаше спокойно. От височинката, където се намираше, видя още две стълкновения, но те бяха прекратени набързо.

Димът от пожара в „Дивизадеро“ стана малко по-досаден, заради вятъра. Значи неизбежно щяха да заобикалят от север, щом шествието започне. А и щеше да посъкрати словото си. Днес и без това нямаше нужда от красноречие, достатъчно често бе повтарял публично позицията си. А откликът на неговия призив беше толкова масов, че просто трябваше да подкара хората напред, да остави шествието да говори само за себе си.

Искаше само да приветства всички събрали се, да разнищи за около минута действителността, твърде различна от празните обещания, с които ги залъгваха. А резултати все не се виждаха. Кметът му даде чудесен коз в ръката и щеше да се покаже голям глупак, ако не се възползваше от поднесеното на тепсия. Почти се чуваше да казва: „… и независимо от всички думи, с които неспирно ни заливат за желанието на градската управа да си сътрудничим, неоспорим факт е, братя и сестри мои, че дори това шествие, този мирен израз на нашата тревога, на нашето _отчаяние_ за отказаното ни правосъдие срещу убиеца на нашия брат Артър Уейд…“. Тук ще поспре, за да стихнат яростните вопли. „Неоспорим факт е, че дори това събрание те превърнаха в нарушение на закона. Казаха ни, че не може да проведем шествието. Нямало да ни разрешат. Но аз ви казвам – нашата сила ни дава разрешение. А в единството е нашата сила. И нека Господ ни съди!“

Да, ще прозвучи добре.

После ще ги поведе към Градската палата, по кипящите улици. Със съзнанието за правотата на своя гняв и своето величие.

71.

Тя излезе оживено от задните стаи. Бе облякла тъмносиния си тоалет – шапка, жакет, портмоне. Всичко се нареждаше добре. С нежелание обезвреди съпротивата на Ейб, но сега се налагаше да побърза.

Влезе в преддверието и рязко спря, раменете й се отпуснаха. И на нея вече й идваше до гуша.

– Ейб, трябва да вървя. Моля те…

Глицки препречваше достъпа до входната врата.

– Ще се обадя оттук на Уес Фаръл и ще му кажа, че идваш с мен, за да гарантираш лично безопасността на Кевин Ший.

– Ейб, отивам на шествието. Кметът ме помоли да занеса разрешението…

– Лорета, не те моля. Само ти казвам. Забрави за разрешението. Давам ти последен шанс…

– За какво?

– Непрекъснато разправяше, че не искаш нищо друго, освен Кевин Ший да бъде заловен. И разбира се, той има право на известни гаранции за сигурността си. Ето, давам ти шанс да докажеш, че си говорила искрено.

– Да, така е. Сега също. Защо да лъжа, за Бога?

– Защо ли? Защото политическата ти кариера ще се срине, ако Кевин Ший е невинен и ти съзнаваш това. _Не бива_ той да се окаже невинен. Няма да допуснеш той да бъде арестуван, за да каже истината. Тази е причината да ми пречиш постоянно.

– Що за тъпотии… Ейб, никому не съм пречила. Нещо те е прихванало…

Той вдигна ръка.

– Знам, знам. Мания за преследване, преумора, замъглен разсъдък. Позна, точно в такова състояние съм.

Тя пристъпи към него.

– Стига приказки. Пусни ме!

Започна да го бута, но сякаш имаше насреща си стена. Докато той побесня, стисна раменете й и я тласна назад. Лорета се препъна, едва се задържа на крака. Очите й блеснаха, когато се изправи.

– Ейб, нали си приказвахме за сринати кариери, та с твоята това се случи току-що.

Глицки се насили да остане спокоен.

– Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.

Тя зяпна за миг-два, преди да го увери, че е буйно луд.

– Още шест секунди.

– А защо да давам съгласието си? Отвън ме чака кола с шофьор, трябва да отида…

– Времето ти свърши. – Вкамененото лице на Глицки изглеждаше пепеляво. – Лорета, само не казвай, че не ти оставих изход. Но ти не пожела да се измъкнеш. – Пое си дъх на пресекулки. – Арестувам те за убийството на Кристофър Лок.

Тя се позабави с реакцията – присвитите очи, наклонената встрани глава, изумлението.

– Как можеш… Това е _нелепо_…

– Не, Лорета. Това е истината.

– Да не си го сънувал снощи? Ейб, ти си се побъркал. На твое място не бих…

Той поклати глава.

– Не е седял обърнат към задното стъкло. Гледал е напред, като тебе, без нищо да подозира.

– Ти си превъртял!

Не й обърна внимание.

– Вярно, били сте _близо до бунта_ в лагера, дори сте отивали натам в колата. Но така и не сте стигнали, нали?

– Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…

– Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.

– Значи нещо си пропуснал.

– Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.

– И какво е то?

– Каквото си _извършила_ – спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.

– _Не съм._ Нищо подобно нямаше…

Гласът на Глицки остана безизразен.

– Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.

Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.

– А после какво съм направила?

– Вкарала си колата в тъмна уличка без изход – там лампите не светят, – излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.

– Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?

– Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.

Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи:

– В нечупливото стъкло е имало, само една дупчица от куршум, а това те е притеснило. Очаквала си стъклото да се пръсне с минаването на куршума, но само се появили малко пукнатини около дупката. Значи е трябвало да пробиеш по-голяма, като от минаването на два куршума. Но в действителност, _дори два_ куршума от калибър 25 няма да оставят дупка колкото юмрук в нечупливо стъкло. Вероятно и четири не биха стигнали.

Лицето й оставаше безизразно, но тя се отпусна на скамейката покрай стената на преддверието.

– Това е занимателно, макар и по един налудничав, отвратителен начин.

– Правилно. Сега следващото, истинският бисер, ако искаш да го чуеш…

– Моля те…

Злобата в гласа й го спря за миг. Донякъде му олекна, за да изтрие от съзнанието си и остатъците от съчувствие. Усети как белегът по устните му се изпъна.

– Точно тази сутрин всичко си дойде на мястото. Преди това вече знаех нужните факти, само още не ми бяха съобщили, че никой от хората в околните блокове не е чул два изстрела. Просто _не исках_ да осъзная истината. Заех се да наглася седалката в служебния „плимут“. Същия като онзи, в който си била с Лок.

Пак нищо. Никаква реакция.

– Помниш ли онази вечер, как брояхме „едно, две, три“, за да избутаме напред шофьорската седалка, иначе не можеше да караш? Помниш ли? А днес сутринта си седях на същата седалка и ми светна в ума какво не беше наред с дупката от куршум във вратата на _твоята_ кола, откъм страната на шофьора. Искаш ли да ти кажа какво?

Мълчание.

– Куршумът е трябвало първо да мине _през тебе_.

– Какви ги дрънкаш?

– Дрънкам за това, че няма как да стигнеш педалите, без седалката да е изтеглена напред. И щом седалката задължително е била преместена, траекторията на куршума от дупката в стъклото отдясно, до дупката в лявата врата, е щяла да премине през тебе. Лорета, нямало е как куршумът да не се забие в тялото ти. – Пак почака. – Значи ти не си била на седалката. Била си отвън, до колата и си стреляла по стъклото – _единственият изстрел_, чут от някого. Изстрелът, от който уж едва не си пострадала.

– _Грешиш._ Опитвах да се измъкна оттам. Бяха улучили Крис. А седалката сигурно се е плъзнала назад от ускорението.

Той седна в другия край на преддверието. Не искаше да я прекърши. Не и преди да я накара да поправи някои от злините, които причини на себе си, на Илейн, на Кевин Ший. Само тя можеше да успее. Първо му беше нужна за това, после щяха да се занимават с останалото.

Почти прошепна:

– Ти си го убила, Лорета. Била си принудена.

Тя не се предаваше.

– _Защо_ съм била принудена да убия Крис Лок?

Не му бяха толкова ясни подробностите, отговорът беше и съвсем прост, и твърде сложен.

– Той е изнудвал тебе, ти си изнудвала него.

– _С какво?_

– Какво ще кажеш за парите, които си препрала чрез „Пасифик Муун“?

Съзнанието, че той накрая е научил, я потресе. Но тя почти успя да се прикрие, издадоха я само изопнатите устни.

– Ейб, вече ти обясних. Беше съвсем законно.

– Не е било – натърти Глицки. – Крис Лок е бил водещ прокурор по делото, но после двамата сте се запознали и сте се забъркали един с друг, нали?

– Нищо подобно.

– От името на прокуратурата той е оттеглил обвиненията, защото нямало никакви уличаващи обстоятелства, а пък ти си запазила парите…

– Не е вярно! Това е…

Тя се накани да скочи, но той сграбчи китката й и я задържа. Лорета отново се отпусна на седалката.

– Обаче си го убила не заради историята с парите. Да, понякога си се изнервяла, че той знае, но документите са били унищожени, всичко е изглеждало чисто. И сте имали еднакви възможности да се изнудвате. Все някак си могла да го преживееш.

Тя се вторачи в него, но нямаше намерение да му помага с нито дума.

– Зарязал те е и се е хванал с Илейн. И вече бил напълно извън твоя контрол в най-скъпото за тебе. Щял е набързо да употреби и изостави твоята дъщеря, твоето дете. Ти си се справила, но _дъщеря ти_ е нямало да преживее същото. Животът е трябвало да бъде по-добър към нея. Решила си да я опазиш, защото си знаела какво ще й причини Крис Лок. Същото, което е сторил с тебе.

– Би ли се изразил по-точно?

– Щял е да я използва и да я захвърли, стане ли… неудобна.

– Не съм била с него от години. И не бих… Ейб, една дума от тези глупости не можеш да докажеш. Нито съм убила Крис, нито съм прала пари. За Бога, Ейб, ти просто си…

Той стана и отиде да надникне през прозореца до вратата, като съзнателно й обърна гръб. Лорета твърде много протестираше, вече започваше да се изпуска. Бе виждал същото стотици пъти, разбираше състоянието й и знаеше как да си свърши работата. При неимоверните си усилия да покаже невъзмутимост, тя се пречупваше. Всъщност, вече рухна. Почти не се съмняваше какво ще види, щом се обърне.

Преброи до петнайсет и дори без да я погледне, каза:

– Доказателството е в ръката ти, Лорета. В гръб ли ще ме застреляш? И какво ще обясниш? Че си ме помислила за крадец? Или че съм искал да те изнасиля?

Чак сега се завъртя с лице към нея.

Лорета стоеше до стената, стиснала портмонето си в едната ръка, с другата насочила малкия револвер към него. Да, позна. Тя се бе прекършила окончателно.

– Свърши, Лорета. Край.

Тя бавно отпусна оръжието надолу. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Виждаше една непозната, която я предаваше, изричаше невероятното:

– Трябваше да го убия. Трябваше да убия Крис. Щеше да унищожи дъщеря ми… вече успяваше…

Глицки кимна.

– Лорета, ще взема този пистолет.

– Няма да ти го дам.

– Все едно. Не ми е нужен.

Тя видимо се овладя. Корава жена.

– Без пистолета, нямаш никакво сигурно доказателство. Значи няма и дело. – Застана по-близо до него, сниши глас, лицето й излъчваше самоувереност. – Ейб, няма защо да стигаме до крайности. Мога да изхвърля оръжието, да се отърва от него…

Той бръкна в джоба си, извади джобния касетофон, с който никога не се разделяше, изключи го, върна назад лентата в касетата и пусна последните няколко изречения – самопризнанието на Лорета. Натисна бутончето „стоп“ и протегна ръка.

– Пистолета.

Тя опита за последен път.

– Ейб, Алън Рестън няма да ми предяви обвинение. Дори не можеш да го накараш да поиска от съдия заповед за моя арест.

– Вероятно е така. Но при убийство съм в правото си да те задържа под стража и без заповед. Ще те регистрирам в окръжния затвор, а там ще е пълно с репортери. Ще ме попитат защо правя това и аз ще им разкажа. Тогава Алън Рестън ще бъде принуден или да ти предяви обвинение, или да обясни защо не иска. А няма как да обясни. – Глицки направи крачка към нея, без да отдръпне ръката си. – Сега или стреляй, или ми дай пистолета.

Мигът се проточи, но накрая тя обърна оръжието с дръжката към Глицки й му го даде. Докато той прибираше пистолета в джоба, Лорета го попита:

– Ейб, какво искаш, все пак?

– Каквото исках през цялото време. Да арестувам заподозрения. Искам истинска защита за Кевин Ший.

– А аз какво ще получа?

– Всичко е сделка, Лорета, нали? – Тя чакаше. – Нима мислиш, че ще позволя да ти се размине предумишлено убийство?

– Не ти знам намеренията, Ейб. – Гледаше го в очите. – Само ти казвам аз от какво имам нужда. Ти ще решиш.

Прозвуча звънецът на входа, някой почука на вратата. И още веднъж.

– Госпожо сенатор?

Беше шофьорът на лимузината.

– Ейб, споразумяхме ли се?

Пак тропот по вратата.

– Госпожо, вече закъсняхме малко.

– Ейб, искам да ми обещаеш.

Въпреки временното отстраняване, Глицки все още беше началник на отдел „Убийства“. И ченге от главата до петите. Предполагаше, че тя ще си послужи с някоя дяволска хитрина, но все пак му оставаше малко време, преди да се договорят. И това изкушение – защо да стига докрай…

Обля го потна горещина, пригади му се.

– По-късно ще поговорим _възможна ли е_ сделка, но _нищо не ти гарантирам_. Искам да ти е кристално ясно. Или веднага идваш с мен при Кевин Ший, или те отвеждам в Съдебната палата. А стане ли това, вече нищо не зависи и от двама ни. Ще те обвинят в убийство и няма връщане назад. Или… – заби показалец в нея, – … или ще отидем при павилиона „Кийзър“, където ще можеш да направиш и малко добро. _Ти_ решаваш, Лорета. Хайде.

Хитрината й не успя. Тя се поколеба, пое си дъх и тръгна към вратата.

– Ще кажа на този човек, че ти ще ме закараш.

Глицки отиде до телефона, за да се обади на Уес Фаръл.

72.

През последния половин час имаше четири случая на междурасови стълкновения с петима тежко ранени и Националната гвардия разположи частите си по-близо до предполагаемия маршрут на шествието. Камионите препречиха достъпа на всякакви автомобили. Новодошлите да се присъединят към шествието бяха принудени да оставят колите цели квартали по-нататък и да минават през униформените редици. Стотици хора правеха точно това. На теория така хората щяха да заобиколят по-тясната част на парка, където имаше палатков лагер.

Специалната агентка Марго Симз, предпочела да не сътрудничи нито с местната полиция, нито с Националната гвардия, сега накара шофьора да отбие до тротоара, само на четири пресечки от блока, където се криеше Кевин Ший. Загледа се надолу по склона към човешкото море, насочило се към „Кийзър“, към войниците и спрените коли.

Как да се промъкне? Ами нали е от ФБР, ето как. Тя имаше твърдото намерение да не излага на риск живота на своите сътрудници, тоест щеше да изпълни дълга си – да арестува Кевин Ший и ако се наложи, да употреби сила. Заповяда на шофьора да заобиколи преносимите прегради и да кара надолу, край павилиона, към целта. Изобщо не я интересуваше кой можеше да й се изпречи на пътя. Знаеше, че адвокатът Уес Фаръл щеше да се сблъска със същото затруднение, но не можеше да размаха служебна значка, за да мине.

Все още го изпреварваха.

Колата пълзеше през гъмжилото, неколцина от тръгналите пеша удряха ядно с длани по покрива и предния капак. Две пресечки за три минути и половина, а след това ги спряха двама гвардейци с юношески лица, стиснали пушки и наежени.

Симз се измъкна от колата, показа им значката и се представи. Двете момчета (на малките табели, закачени на униформите, бяха написани имената им – единият беше Морган, а онзи с ястребовия нос – Ешър) се спогледаха и Морган попита:

– Госпожо, с какво можем да ви бъдем полезни?

– Аз и колегите ми трябва да преминем през вашия кордон.

Отново мълчаливо съвещание. Морган обясни:

– Госпожо, ще трябва да поискам разрешение.

Симз се изпъчи.

– _Аз_ ти разрешавам, синко. Ние сме от Федералното бюро за разследване и бързаме.

– Да, госпожо.

Но никой не помръдна.

– Е, какво става?

– Ами, заповядано ни е да не допускаме автомобили по маршрута на шествието…

– Ще отида да попитам – предложи Ешър и затича нанякъде.

Морган ги успокои с жест.

– Няма да ви забавим. Най-много пет минути.

Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.