Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 26 страниц)

Тълпата избухна в хор от „Така, така!“ и „Амин!“, Мохандас се озърна към Алиси Тобейн, дочака одобрителното кимване и се вторачи в камерата с най-неукротимата си решителност.

51.

Вървяха по студения пясък на плажа, Лорета боса, с обувките в ръка, наметната с пилотското яке на Глицки, за да се предпази от хладния въздух. Иначе беше пълно безветрие. Той държеше другата й ръка и се преструваше, че не се поддава на капризите на климата. Лорета бе подкарала към океана през северния край на града, около „Президио“, като заобиколи район, в който изглежда имаше полицейски час.

– И кога ще се върнеш във Вашингтон?

– Не знам точно. Иска ми се да видя някакъв край на това… на всичко, поне дотогава ще остана. Стига да не се проточи прекалено, за което искрено се надявам.

Отделиха цялата вечер само за себе си – и двамата очакваха Кевин Ший да бъде задържан и регистриран в затвора още на следващия ден. Лудостта постепенно щеше да стихне. Нямаше нужда да я обсъждат, изходът от хаоса вече се виждаше.

– Чувствам се съпричастна. И сериозно се тревожа за Илейн. – Постепенно забави крачка, накрая спря и застана срещу Глицки. – А и ти се появи.

Той продължи нататък, стъпка по стъпка. Каза с най-сдържания си глас:

– Да, и аз.

– Досещам се, че не пътуваш често до Вашингтон.

– Правилно се досещаш.

Тя пак спря, загледа се в пясъка, прокара няколко черти с пръстите на краката си.

– Между сесиите идвам насам два-три пъти в годината, заради кампаниите.

Разбиващите се в брега вълни сякаш излъчваха белезникаво сияние. Стори му се, че вижда светлините на танкер близо до хоризонта. Някъде зад тях се надигна далечният вой на сирена.

– Разбрах – каза Глицки.

Ръцете й обвиха кръста му.

– Много ли ще ти е неприятно да ме прегърнеш за минутка?

Притисна се силно в него, усети тръпката в тялото й.

– Студено ли ти е?

– Не е от студ. – Той не я пускаше. – Човек все си внушава, че няма нужда от това – прошепна Лорета, като че на себе си.

– Знам.

– И успява, по принуда.

Глицки не смееше да каже нищо.

– Ъхъ.

След малко ръцете й се отпуснаха. Той се дръпна. Дори в слабата светлина на луната и уличните лампи видя влажния блясък на очите й. Усмивката й изчезна, преди да се появи.

– На сенаторите им е забранено да плачат. Има го в клетвата.

Той докосна бузата й.

– Толкова ми се иска да останеш при мен.

Той поклати глава.

– Нали сама каза, че не може. Трябва да отделиш време за Илейн. Тя има нужда от теб. И аз съм длъжен да се отбия в службата, да проверя обаждал ли се е Фаръл… да не говорим за четиринайсетте записани съобщения, които опитното ми полицейско око вижда на индикатора в телефонния ти секретар. Май и утрешният ден ще ни се стори дълъг.

Стояха на входа.

– Винаги ли проявяваш такова чувство за отговорност?

– Да, госпожо. Също като вас, аз съм един смирен слуга на народа.

– Добре де – тя го придърпа за врата към себе си и го целуна. Отвори вратата, надникна навън и се огледа с престорена предпазливост. – Ето, чисто е. Никакви репортери. – Взря се в него. – Като споменах, вече май се тревожа, че не виждам репортери наоколо. Къде се губят? Трябваше да са тук.

– Да дебнат около дома ти?…

Тя пак го прегърна.

– Шегичка, лейтенант. А сега изчезвай. Иначе дълго ще стоя под студения душ, преди главата ми да заработи отново.

Белегът по устните на Глицки се изопна.

– А, досега изобщо не спомена за душа…

Тя го избута навън.

– Чупка… ще оставим това за утре.

Той насочи заплашително пръст към нея.

– Утре.

Стигна до колата си и се озърна към къщата. Каза си, че беше много по-потискаща от жената, която живееше тук.

Сигурно е била къщата на Дейн. Чудно, че е живяла толкова наблизо всичките тези години. Разбира се, през повечето време той си имаше Фло и нищо друго не търсеше, повтаряше си, че не би забелязал Лорета, дори да се блъснеше в нея на улицата.

Прозвуча сирена, не много далече. Обърна се към оранжевото зарево на изток – още пожари. Хайде, Фаръл, нека свършим по-бързо работата.

Още беше рано, преди десет вечерта. Знаеше, че у дома няма никой. Беше буквално най-свободното му време през последните петнайсетина години и искаше да се върне в отдела. Някой може би имаше нужда от помощта му.

Вмъкна се в колата. Седалката още беше придърпана почти под кормилото, както я искаше Лорета. Той се усмихна, промърмори „раз, два, три“ и избута седалката назад, за да му е удобно. Сети се за някаква поговорка, че съдбата поднасяла добрия късмет като в кутия и трябвало сам да си я отвориш. Или се отнасяше за неприятните изненади?

В този вечерен час Глицки имаше намерение да паркира направо пред Палатата, до бордюра. Но забеляза, че движението дори на север от „Маркет“ е необичайно плътно и докато стигне до службата, колата едва пълзеше. По цялата дължина на тротоара отпред бяха спрели патрулни коли в две, че и в три редици. А точно пред входа на Палатата се бяха настанили камионите и микробусите на телевизионните екипи. Имаше и немалко автобуси. Видя, че поне една от страничните улици също се е превърнала в паркинг. Накрая едва мина през алея, където немаркираните полицейски коли заемаха изцяло тротоарите и примирено зави към служебния паркинг зад Палатата.

Дълъг, засега отчасти покрит с навес коридор свързваше новия затвор със старата морга и водеше към задния вход на Палатата. Макар тук-там да имаше защитени с решетки лампички, беше някак призрачно, дори зловещо да върви по мъждиво осветената пътека. Може би заради контраста с яркия блясък в прозорците на фоайето или заради факта, че минаваше край място, където никога не липсваха трупове, но по тъмно от тази пътека винаги го побиваха тръпки. Едва ли не очакваше да подплаши по пътя си няколко прилепа, които ще излетят с писък от скривалищата си.

Затова се забърза и дори не забеляза Джон Страут, застанал в сенчестия вход на моргата.

Когато Глицки стреснато се закова на място от поздрава му, съдебният медик сърдечно се засмя.

– Не исках да ти изкарам акъла.

– До късно работиш – Глицки махна към главната сграда, – както и останалите.

Страут кимна.

– Лейтенант, не ми се вярва и ти да си наминал насам, само за да пуснеш една вода в тоалетната.

– Така си е.

– Нещо конкретно ли те мъчи?

Необичаен въпрос от устата на Страут. Може би подхвърляше лафове, колкото да мине времето, но Глицки не би очаквал това от него.

– Нищо особено – отвърна той, но реши да добави: – Защо питаш?

Олицетворение на безгрижието, Страут сви рамене, поумува и изведнъж веждите му се надигнаха.

– Не че нещо е станало, обаче…

– Обаче какво?

– Обаче, Арт Драйсдейл се отби преди края на работния ден, да се прости с Кристофър Лок. И вероятно да се скрие за малко, защото всеки гледа да му пръсне гъза за всичко, което е направил или е пропуснал през последните пет години. – Страут беше в правото си да се ядосва, познаваше отдавна Драйсдейл и уважението им беше взаимно. – Смъртта на Лок е тежък удар за него.

Самият Глицки не се числеше сред почитателите на Лок, но разбираше чувствата на Драйсдейл – двамата прокурори работеха заедно, както и заедно бяха участвали в множество правни битки. Съвсем естествено беше да се отнасят дружески един към друг.

– След всички главоболия през деня, май най-накрая си бе задал въпроса точно какво е станало с Лок. Попита ме кой се занимава с разследването и му споменах, че ти си проявил интерес.

За сдържания Страут тези изречения се равняваха на цяла реч. Глицки предположи, че ще има продължение и изчака, без да коментира.

– Е, той пък се качил при твоите хора и някой му казал, че разследването още не е поверено официално на инспектор. Нещо такова. Папката била на бюрото ти, но…

Глицки се изправи напрегнато.

– Джон, Марсел Лание и аз разпитвахме Лорета Уейджър, която е единствената…

Страут вдигна ръце с обърнати към него длани.

– Лейтенант, не аз си зададох тези въпроси. Не ме засяга пряко, както е с Драйсдейл.

– Добре.

– Арт сподели, че би било по-добре, ако все някой от инспекторите бе прекарал деня около парка „Долорес“, където са гръмнали Лок, да положи малко усилия, за да открие стрелеца, да поразпита от врата на врата из околността…

– Знаеш ли, Джон, тази седмица не е от най-спокойните, но Арт може и да не е забелязал.

– Ейб, не смятам, че се заяжда. Наистина. Но мисля, че му е ясно до болка колко бързо се заличават такива следи. И след като Лок беше районен прокурор, нали разбираш, Арт очакваше, че ще има предимство… искам да кажа, разследването за смъртта му.

– Само че имаше и други…

Глицки се спря. Нямаше никакво желание да спори. И разбира се, Драйсдейл беше прав за себе си. Глицки _наистина_ бе длъжен да прати някого, за да подуши из квартала. Точно в това се състоеше небрежността му – трябваше да се увери окончателно, че на местопрестъплението няма никакви останки, полезни за криминалистите. Можеше да открият парченце или нишка от дреха, кърваво петънце, следа от обувка, гилза (въпреки че автоматичните пистолети не стреляха с патрони от такъв калибър, значи гилзата не е изхвърчала). Все нещо можеше да намерят…

Така е, Драйсдейл беше прав – неговият шеф и приятел Крис Лок бе убит, а Глицки, началник на отдел „Убийства“, не се бе погрижил за разследването на това убийство. Нищо чудно, че Арт е изтървал няколко по-кисели думи пред доктор Страут.

Усети как бузите му се сгорещиха. По дяволите, не му стигаха силите сам да свърши всичко. Всеки един от неговите инспектори, включително и той, беше двойно и тройно претоварен, а освен това знаеше колко нищожна е вероятността да установят кой е застрелял Крис Лок – в тъмнината, насред тълпата. Почти нулева.

Точно тези ненадейно изскачащи лични подбуди понякога превръщаха работата му в непоносим товар. Не че и Драйсдейл нямаше за какво да негодува. Смъртта на най-близкия му приятел затъваше някъде в периферията на вниманието, според него – незаслужено. Все едно, колкото и да се стараеше човек, колкото и да помнеше отговорностите си (спомни си подмятането на Лорета), пак не успяваше да направи достатъчно. Винаги се намираше някой недоволен, обиден, пренебрегнат.

А Драйсдейл, с когото Ейб се разбираше добре, имаше прекалено много неприятности в момента. Съзнаваше, че независимо от безнадеждния случай, вече трябваше да го е поверил на някой. Много, дори повечето разследвания на убийства бяха безнадеждни. Призна си простичката, стъписваща истина – разсейваше се и не се занимаваше с работата си. Разгневи се на себе си, на Драйсдейл, дори на невинния колега пред себе си.

Нямаше смисъл да си го изкарва на Страут.

– Ако видиш Арт преди мен – каза на съдебния медик, – обясни му, че и аз съм се замислил за същото. И съм дошъл да си поправя грешката.

Тъкмо когато влезе в сградата, някой се разкрещя в огромното, претъпкано фоайе.

До детектора за метални предмети на задния вход стоеше бивше патрулно ченге, казваше се Джими Мърси. Преди доста години го бяха халосали с гаечен ключ по главата и оттогава винаги изглеждаше подпийнал. Мил човек.

– Цяла вечер сме така, сержант. – На Мърси щяха да му трябват две-три години да свикне, че Глицки е повишен. – Напоследък на всички им е черен светът пред очите.

– И на мен, Джими – промърмори той и тръгна към шума.

Който бързо се засилваше.

Още двама-трима униформени нахълтаха през двойната врата откъм коридора. В приземния етаж на Палатата имаше малък полицейски участък. Глицки знаеше, че и през последните дни в сборния пункт на шестия етаж дежуреха хора, в случай че долу започнат неприятности. Надяваше се някой да е останал досега, защото по всичко личеше, че тази вечер ще се вихри горещ купон.

Един от униформените се обърна и викна към коридора:

– ПО-БЪРЗО, ЧЕ ТУКА СТАВА СТРАШНА ТЪПОТИЯ!

Писклива аларма се включи някъде в сградата.

Хората на шерифа Болъс продължаваха да се занимават с връчване на призовки във фоайето. Въпреки присъствието на Националната гвардия и разпорежданията на кмета Ейкън, грабежите не преставаха навсякъде из града. Според Глицки, всичко вървеше накриво.

Във фоайето имаше поне стотина човека, а току-що бяха натикали и цял автобус новопристигнали от мястото на поредните безредици. Около трийсет и пет градски полицаи се щураха пред Палатата и вътре, подканваха и насочваха задържаните, а вътре още двайсет и пет помощник-шерифи пазеха опашките пред бюрата и се занимаваха с формалностите. Опашките представляваха пълна смес от расите и народностите в Сан Франциско, някои плачеха, други си опипваха раните. Всички бяха напушени докрай.

И след процедурата по регистрацията и попълването на призовките, шерифът Болъс просто пускаше хората да си вървят. Но нямаше къде да отидат. Някои се мъчеха да изчезнат колкото може по-скоро, но повечето се озоваваха объркани насред центъра на града, в късните вечерни часове – нито таксита, нито някой приятел с кола да ги откара. Хаотичната тълпа от доскорошни мародери и демонстранти се мотаеше по стъпалата и пред Палатата.

А в групичката, докарана преди малко, свадата премина в юмручна саморазправа. Отвътре хората, търпеливо чакащи досега в опашките, се втурнаха като приливна вълна към вратата. Неколцина паднаха под краката на останалите. Някаква жена изпищя.

Алармата не млъкваше, още полицаи прииждаха от коридора, от слизащите асансьори – вероятно онези от шестия етаж.

Едър бял младеж се отдели от опашката, втурна се към тримата полицаи, препречили изхода, повали единия, заби юмрук в корема на втория. Глицки видя как го събориха и ударите на палките заваляха като пороен дъжд, но младежът бясно риташе и отказваше да се подчини.

Гъмжилото от ченгета също набъбваше и докато тичаха към бъркотията, изоставяйки постовете си, още задържани хукнаха към изхода. Някои успяха да се промъкнат. Из фоайето отекваха свирки, проклетата аларма като че щеше да си пищи безкрайно, а за капак на всичко отвън се чуха изстрели. Нима някой идиот бе решил да укротява тълпата с пистолета си?

Четирийсет минути по-късно Глицки седеше зад бюрото си. Накрая усмириха побеснялата тълпа – с усилията на общо двеста и петнайсет полицаи и когато всичко свърши, бяха успели да приберат обратно сто и четирима от арестуваните. Останалите си плюха на петите. Масите, където се потяха помощник-шерифите, бяха преобърнати и потрошени. Разнасяше се миризмата на изгоряла хартия. Повечето сведения за задържаните по-рано бяха безвъзвратно изгубени.

Шерифът Болъс и хората му натикаха остатъка от тълпата в автобусите, които сега пътуваха към окръга Аламеда и там размирниците щяха да се запознаят с условията в един истински затвор.

Беше единайсет и четвърт.

Притокът на адреналин кипваше кръвта във вените му.

Хаосът не преставаше, дори нямаше признаци за подобрение. Незнайно защо Глицки се подсети за Френската революция и за истината, която разбра едва по-рано това лято, докато четеше по програмата си за самообразование. Беше свързана с превземането на Бастилията на 14 юли 1789 година. (Впечатли го фактът, че революциите сякаш все избухваха през юли – месеца, до който оставаха само четирийсет и пет минути.) Тогава случаят с Бастилията за мнозина дори не означавал края на монархията. Седмици наред крал Луи продължавал важно да обикаля, произнасял речи, гледал да запуши дупките в кораба, както винаги. Но след превземането на Бастилията бил обречен. Само че не проумявал това.

Глицки се чудеше дали ще ги сполети същото в този град, пръснат край залива. Продължаваше вече три дни и ако се съдеше по тази вечер, търкаляха се все надолу.

Купчината записани съобщения на бюрото му бе нараснала застрашително, а най-отгоре се мъдреше послание от полицейския началник Ригби, с едро изписани букви СПЕШНО най-горе. Но Глицки първо прерови всичко, за да провери дали се е обаждал Фаръл.

Не беше.

Защо ли? Какво му ставаше на този човек?

После се обади в канцеларията на Ригби, но чу само сигналите на телефона в залата за съвещания. Не се изненада, явно Ригби и помощниците му се бяха пръснали по домовете си за по няколко часа отдих. Ако шефът беше в сградата по време на шумотевицата, Глицки непременно щеше да го види. Реши още рано сутринта да се свърже с началника си и да научи какво толкова спешно имаше.

Членът на Надзорния съвет Грег Райтсън се бе обадил повторно. Колкото и либерално да бе настроен на думи (като останалите в съвета), Райтсън принадлежеше към малцината, които обръщаха внимание на така наречената „дясна програма“, засягаща и проблемите на полицейското управление. Освен това се отличаваше с лошия навик да си втълпява, че като градски надзорник е овластен да заповядва на полицията, когато му скимне. Разчу се как поискал от Ригби да преследват по-сурово нарушителите, забравили да пуснат монета в автоматите на паркингите около Градската палата.

Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.

Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома – къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.

– Непременно, татко – промълви Глицки. – Страхотно предложение.

Имаше и всякакви драсканици от неговите инспектори. Бележка от Карл Грифин, относно някой си Колин Девлин, който на другия ден щял да дойде тук с адвоката си и да даде показания за инцидента с Артър Уейд. Грифин споменаваше между другото, че Глицки е познал за раните от нож. Девлин пострадал точно по този начин и така Грифин го открил. Все пак имаше от какво да е доволен.

Но моментът не изтрая дълго, защото щом вдигна поглед от листчетата, наложи се да надникне в съвестта си, където се бе настанило оплакването на Арт Драйсдейл пред Страут, че не се води никакво разследване за смъртта на Крис Лок. Глицки се пресегна и придърпа цялата купчина папки към себе си. Четвърта или пета отдолу беше тази за Лок.

Е, сега отиваше най-отгоре.

Пак се върна към новините от своите хора. Кратки, неясни няколко думи от Ридли Бенкс – „За ПМ, Мо-Мо къщата, Глей к’ва стана` тя!“. Глицки си напъна мозъка за минута-две, примижал срещу стената. Мо-Мо Къщата беше собственикът на „Клуба на мацетата“, където Ридли Бенкс арестува Джеръм Рийз преди много, много дни. Дали Мо-Мо се е обадил по-късно, след като Глицки си тръгна? Но защо не е казал каквото има на Бенкс? И защо Ридли пак споменаваше селяндурския си майтап?

Поблъска си главата още малко – може би Бенкс е бързал да излезе нанякъде. Дали искаше да каже на Глицки, че трябва лично да намине при Мо-Мо и да го поразпита за Джеръм? Изплували са някакви доказателства? Но тогава самият Ридли щеше да се вкопчи в това, нали? Както го беше надраскал, не личеше никакъв смисъл. Май наближаваше моментът Глицки да си поприказва с момчетата на административни теми. Съобщение, което не предава информация, не върши работа никому.

Когато остави бележката на Ридли, дочу още сирени. Стана и прекоси стаята, долепи лице до стъклото и погледна настрани, където затворът не закриваше гледката. Небето, което видя, не беше озарено от някакво северно сияние. Градът още гореше.

52.

Мелъни си мечтаеше как ще се понесе като вятъра към телевизионната станция, а там млада стажантка, жадуваща да стане прочута репортерка, ще грабне касетата и ще нахълта в студиото, следвана по петите от самата нея, ще прекъсне предаваната в момента програма за извънредна емисия новини.

Действителността беше къде по-сива.

Постара се да избегне районите с бунтове, заблуди се и попадна в „Ноу Вели“, после се озова на Чърч Стрийт и вече знаеше, че оттам може да стигне до „Арми“ (още три километра встрани от целта й), за да се върне на магистралата и в града.

Представи си, че е най-добре да отбие към „Брайънт“, за да поеме на юг към „Марипоза“, затова излезе от магистралата при Съдебната палата. Грешка.

Бягаше от полицията, караше с откраднати номера и се намери не само в сериозно задръстване, ами и насред безброй полицейски коли. Остро съзнаваше липсата на страничното огледало, отчупено по време на вихреното бягство снощи, а трябваше да се премести четири платна надясно, за да завие на юг. Не се съмняваше, че някое ченге ще й махне да спре, за да я глоби заради огледалото.

Не се случи нищо от най-лошото, което очакваше. Допълзя до пресечката след пет минути, но най-сетне се измъкна от задръстването. Отдъхна си, щом спря пред KQED, ала завари сградата тъмна, явно бяха затворили за през нощта. В слабо осветеното фоайе забеляза само дебел пазач с провиснали бузи, метнал крака на бюрото и приковал поглед в комикс.

Звънна и мъжът вдигна глава, въздъхна, изправи се съвсем бавно и тръгна към вратата. Махна с ръка, за да попита какво иска от него. Май нямаше никакво намерение да отвори.

Тя вдигна касетата. Пазачът кимна.

– Трябва да я оставя за новинарите. Много е важно. – Още едно кимване. – Моля ви!

Пазачът само посочи кутията до вратата и извика нещо като „пъхнете я вътре“.

– Наистина е важно, някой ще иска да я види веднага!

Все кимаше и сочеше, викаше: „В кутията, в кутията“.

Но тя не можеше просто така да остави касетата, след изтърпените мъчения по пътя дотук. Кевин трябваше да разкаже историята си, а сега излизаше, че ще повери записа на този неандерталец.

Но какво друго й оставаше? Забави се час и половина. Кевин сигурно се е поболял от тревога. Не помнеше нито адресите, нито приблизителното разположение на другите телевизионни станции. И не можеше да обикаля цяла нощ, нито да се прибере с касетата в ръка, не и след всичко това. Ами, така да бъде. Пъхна касетата в процепа и я бутна. Дебелакът се наведе, извади я от кутията и я разтресе до ухото си.

– Не е бомба – прошепна Мелъни, после по-силно: – Това е видеокасета. Със запис!

Главата му се клатушкаше, стискаше касетата и сякаш чакаше още нещо. Но тя не носеше нищо друго. Посочи му касетата за последен път и кресна в стъклото:

– Много е важно! Разбрахте ли? Много!

Изглежда пазачът най-после я разбра.

Кевин скочи от креслото, още щом чу завъртането на ключа, отвори вратата, преди Мелъни да натисне дръжката, придърпа я към себе си, обгърна я с ръце.

– Какво стана? Ти добре ли си?

Целуваше я, ръцете му шареха по гърба й, рошеха косата й.

Тя само се притискаше в него.

Прегръщаха се в рамката на отворената врата, коридорът зееше зад тях и накрая Мелъни си припомни къде бяха, побутна Кевин да влязат и затвори вратата.

– Да знаеш, едно питие ще ми дойде добре.

– Ти ли го каза? Мелъни Синклер? Ей така ми харесваш.

– Едно _голямо_ питие. Какво ще ми препоръчаш?

Той помисли около минута.

– „Май Тай“.

– Съгласна.

Хванати за ръце, те отидоха в кухнята. Разправяше му преживелиците си, докато той тършуваше из шкафовете и оглеждаше съдържанието на хладилника.

– Значи даже не сме сигурни, че ще излъчат записа?

– Знам. Тоест – не знам. Чувствам се такава некадърница…

– _Недей_ – натърти Кевин. – И без това Уес казва, че никой нямало да ми повярва. Поначало не бивало да бягам и да се крия. По-добре било…

– Но ти не можеше да…

– И аз си мисля, че не можех. Но щом сме я докарали дотук, според него ще трябва да има съдебен процес. – Опитваше се да говори небрежно и веднага се отплесна в обсъждането на алкохолния проблем. – Както виждам, Ан няма сироп с бадемова есенция. А без този сироп никакъв „Май Тай“ не можем да си направим.

Но Мелъни не се хвана на хитрината.

– И точно за какво ще те съдят?

– Как за какво, за убийство. И Уес подозира, че дори може би ще успеят да пробутат обвинението – със снимката, с общественото мнение – аз съм бял, пък Артър Уейд беше черен. Казах му, че не ми се вярва… – Вдигна глава. Мелъни вече плачеше и той веднага отиде при нея. – Ей, стига, не е чак толкова страшно, и без това нямаме ром „Сто петдесет и едно“, значи все едно няма да си правим „Май Тай“. Много „Сто петдесет и едно“ трябва да сипеш, за да стане добре. Всъщност, нямаме никакъв ром и цялата идея за „Май Тай“ отива по дяволите.

Такъв си беше – уж от нищо не му пука. Тя не се засмя, не успя дори да се усмихне. Тялото й трепереше, притиснато в неговото. Кевин вече не знаеше какво да каже.

Мелъни седеше в едно кресло, сплела пръсти в скута си и гледаше право пред себе си. Поплака си, още стискаше кърпичката.

Кевин влезе в хола, понесъл две чаши и голяма кана с два пръста пяна над течността.

– Какво е това?

– Ха, тя пита какво е това. Но както забелязвам, без да се престори убедително, че я интересува. И то на първото представяне на коктейл, който за деветдесетте години може да стане онова, което беше „Маргарита“ за осемдесетте.

– Уморена съм, Кевин. Страхувам се. Нищо няма да постигнем.

Той посочи каната.

– Каквото и друго да срещнем по житейския си път, постигнали сме _това_.

Напълни една от чашите и я подаде на Мелъни.

Тя помириса съдържанието.

– Вече не искам да пия. Искам да знам какво ще правим.

– Кога?

Мелъни плесна по облегалката на креслото, няколко капки от чашата плиснаха в скута й.

– По дяволите, Кевин! Сега! Какво ще правим _сега_?

– Права си – сериозно каза той. – Налага се да помислим малко. Предлагам да не изричаме нито дума през следващите петнайсет минути.

Той надигна чашата си, после допълни нейната. Но тя не мислеше за нищо – беше твърде уплашена, ядосана, смутена. Опита какво имаше в чашата.

– Не е лошо, а?

Каната се изпразни до половината, всеки изпи по три чаши.

Кевин седеше на пода, скръстил крака. Пак си сипа.

– Да, подсещаш ме за най-неотложния ни проблем – името. Всяка велика напитка има нужда от име.

Тя примлясна.

– Фред.

– Да я наречем Фред?

– Ами да. – Още по-голяма глътка. – Бива си го. А от какво се състои нашият Фред?

– Хъм… Фред. Не може да е мъжко име.

– Защо пък не?

– Не знам точно. Но никой не нарича коктейлите с мъжки имена. Я си спомни колко са женските – „Маргарита“, „Тиа Мария“, „Кървавата Мери“…

Мелъни оглеждаше чашата на светлината.

– Ами „Калуа“, „Манхатън“, „Ръждивия пирон“? Щом е измислено от мъж, подхожда му мъжко име. Фред. Какво забърка вътре?

– Е, ако не броим бирата, портокаловия сок, водката, сиропа от боровинки, колата…

– Кола?

– Диетична кока-кола.

– Добре.

– И портвайн. И малко бренди.

Тя допря чашата до устните си.

– Значи е Фред. Можеше да е по-студеничък.

– Аха, стигнахме до рекламата. Ще стане велико. „Фред можеше да е по-студеничък. Фред можеше да е по-сладичък. Но не може да е по-жесток!“

– Кевин – обади се тя, – не може да е по-голям конски гъз.

– Къде ли беше тази Мелъни Синклер преди?

– Тогава не ти стигаше ум в главата, за да понесеш истинското ми „аз“.

Той малко се стъписа.

– Като си помисля, май си абсолютно права.

Тя се наведе и го целуна.

Бяха на пода, с одеяла отдолу и отгоре, с пръснати наоколо възглавници. Главата на Мелъни беше на гърдите му. В каната не остана нищо. Телевизорът дърдореше тихо.

Изгледаха новините. Превключваха от канал на канал, докато с погнуса се отказаха. Постоянно чуваха за увеличената награда, назначаването на Алън Рестън, новите пожари и бунтове, напрежението в Детройт, Вашингтон, Лос Анджелис, призива на Мохандас за мирно шествие в събота и само преди час – стълкновенията в Съдебната палата. Нито дума за записаното изявление на Кевин.

Нищо друго, освен онова, което той сам започна. Сега наближаваше времето да си плати.

Гледаше разсеяно екрана. Мелъни дишаше равномерно до него, обвила го с ръце. Той я зави по-добре, защото в стаята беше прохладно. Вече започваше да вярва, че най-доброто решение е да избяга. Никога не би рискувал да се яви на съдебен процес, където най-голямата му надежда, според Уес, беше присъда за _все някакъв_ вид убийство.

_Беше принуден да бяга._

Но накъде? И как? Можеше ли да вземе и Мелъни?

Петък, 1 юли

53.

Още от дете Глицки изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава как водата кипва. Сега стоеше надвесен до печката и чакаше, без да отделя поглед от вече бунтуващата се течност – всяка секунда можеше да забушува в джезвето и той нямаше намерение да пропусне мига.

Чувстваше се непривично без никой друг в къщата. Даде почивни дни на Рита, щом Нат офейка с момчетата. Тя имаше сестра някъде в града (Глицки подозираше, че може би дори има и дете, живеещо при сестра й, макар тя изобщо да не намекна за това, когато дойде да се грижи за дома му) и винаги приемаше предложенията за няколко дни отдих. Бе сгънала до стената паравана в хола и когато сутринта той излезе от спалнята си, почти беше готов да повярва, че незнайно как е попаднал в чужда къща. Не защото му се стори прекалено просторно, а защото сега беше _много_ по-просторно.

Спипах те! Водата кипна и той видя как започна.

Приготвяше си чая – „Ърл Грей Морнинг Бленд“ – в керамично чайниче, със старомодна сребърна луковица за запарката. Сипа водата, покри чайничето и го отнесе на две стъпки до кухненската маса. Нямаха „трапезария“. Често си повтаряше, че е голям късмет, дето успяваха да вместят пет стола около масата.

На чинията пред него имаше две твърдо сварени яйца и той разсеяно счупи черупката на първото, като се зачете в разтворената папка, донесена снощи – папката за убийството на Крис Лок.

Първият проблем беше да определят до ъгъла на кои точно улици е стигнала колата, когато неизвестният е стрелял. Не знаеха ли това, твърде трудно щеше да им бъде в търсенето на следи. Лорета достатъчно добре познаваше града, но искаше да я държи настрана от разследването, доколкото можеше – преживяното я разтърси толкова, че нямаше нужда и да я води пак на местопрестъплението.

Когато му разказваше станалото, тя спомена, че двамата с Лок минали край парка „Долорес“, където имало сегрегация в палатковия лагер. Но по кой път са минали от центъра дотам?

Докато четеше отново въпросите на Лание и отговорите на Лорета, започна да се съмнява, че ще стигнат до нещо съществено без нейната помощ. Прехвърли още няколко страници. Полицаите в патрулната кола, до която Лорета спряла, на кръстовището между „Мишън“ и Деветнайсето – вече на няколко пресечки от местопрестъплението… Ако униформените ленивци, попълнили рапорта, си бяха свършили съвестно работата, би трябвало незабавно да се върнат с Лорета, за да установят с точност до сантиметър къде точно е станало убийството. Но явно са били изнервени, объркани от нарушения всекидневен ритъм (като всички останали), от бедственото положение в града, от вида на убития районен прокурор, _разбира се_ – и от присъствието на една сенаторка.

Така че бяха повикали линейката на Мишън Стрийт, а и криминалистите също дошли там да се занимават с колата. А първата грижа на Марсел Лание била да опази Лорета, да я измъкне оттам на мига. В това бе преуспял, но бе спънал напълно всякакъв по-нататъшен напредък в разследването. Както направих и аз, припомни си печално Глицки.