Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 26 страниц)

– Ами, да, сипи ми. Ти искаш ли нещо, Моуз?

Уес си бе изпразнил джобовете върху барплота – банкноти, монети, ключове. Побутна купчинката към Макгайър.

Барманът каза, че няма нищо против да глътне няколко капки „Маккалън“ и Уес го подкани да си налее едно голямо. После посочи екрана.

– Видя ли това? Убили са районния прокурор.

Макгайър поспря за миг, погледна и се заслуша. Тръсна глава и даде воля на собствените си мисли.

– Не биваше да имаме бебе. Как да го отгледаме в тази гадост?

– На колко е?

– На три месеца.

Уес не се сети какво да каже. Да, бяха почти приятели, но не бяха разменили и десетина думи за личния си живот. Предполагаше, че децата на Макгайър са вече в пубертета. Но бебе на три месеца? Барманът се вглеждаше в телевизора.

– Мислиш ли, че още ще се разпали това нещо?

Фаръл кимна.

– Да, стана току-що. – Чукна с нокът по ръба на чашата си. – Първото ми дете се роди през 68-ма. Помниш ли я оная година, Моуз? Мартин Лутър Кинг, Боби Кенеди, Чикаго, най-голямото блато във Виетнам, Никсън стана президент. Най-лошата година в историята на Америка, прав ли съм?

– Само че аз бях там. Във Виетнам, де. Доста неща съм пропуснал.

– Ъхъ, значи повярвай ми, като ти казвам, че бяхме вече на дъното тогава. Помня, че с Лидия се чудехме за същото. Как посмяхме да дадем живот на дете в такъв свят? А ето ги моите хлапета, по на двайсет и няколко години, време им е и те да се чудят. На всички се случва. Като станат на три-четири години, вече не се питаш. Ама на три месеца… сигурно ти е трудничко.

Не искаше да добавя, че и да са на двайсет години децата ти, пак не е празник, особено ако вече почти няма за какво да си говорите, но и това беше сред нещата, които отпъждаше от мислите си. Дойде тук да се поразсее – това бе неговото желание, цел, стремеж. Но Макгайър си знаеше своето.

– Ако още някой черен предаде Богу дух, всичко ще гръмне. Да бях затворил, да си стоя вкъщи при жената и бебето. – Пийна още от уискито. – Ако нещо бъркам, поправи ме, но черните убиват бели всеки ден, пък никой не се бунтува.

– Тъй си е, само че не ги линчуват.

Внимаваше да не говори излишно. В града и без това бушуваше достатъчно омраза, нямаше намерение да се включва в играта.

– Прав си. Ей, чуй ме само, плещя като някакъв фанатик. Още малко и ще поискам да линчуват оня нещастник Ший, та да изравним сметката.

– Май точно това се канят да направят, не ти ли се струва? Все такива приказки чувам.

– Е, ако е виновен, хич няма да ми стане мъчно.

– _Ако…_

– Нали това казах, а не вярвам някой да се съмнява.

Фаръл опря чашата в устните си.

– Винаги има място за съмнение.

– Ти видя ли снимката?

Уес кимна.

– Знам. Но познавам и Кевин Ший. Идвал е тук, виждал си го. Не е виновен.

Макгайър като че се напъваше да си спомни лицето.

– Тогава кой?

– Не знам.

Любителите на стреличките дойдоха да си поръчат още бира, но Макгайър отказа. Щял да затваря по-рано. Върна се при Уес и опря лакти на барплота.

– Да ти повикам ли такси?

– А, не, колата ми е зад ъгъла.

Посегна и сведе поглед в леко, смътно учудване. Чашата пред него бе изчезнала. Ключовете също.

– Ще ти повикам такси. Аз плащам. – Макгайър постави бутилката „Самбука“ на рафта. – Блъснеш ли се, моята кожа ще одерат. Напоследък съдиите много се заяждат. Допий си чашата на спокойствие. Ще се обадя за такси.

– Макгайър, мога да си карам колата.

– Виж какво, Уес, ей с тия ръце ти налях седем чаши за няма и три часа. По закон си пиян. В друго време нямаше да ти се бъркам, но точно тая вечер не е добре да караш със замаяна глава. След десетина минутки ще имаш такси. – Подвикна към другия край на малката зала. – Хайде, момчета, стига сте дупчили мишената, затваряме.

Но и след двайсетина минути таксито не се появи. Макгайър се обади отново и научи, че нямало начин да откарат Фаръл на неговия адрес, защото пътят минавал през район с полицейски час.

– Само ми дай ключовете и ще заобиколя отдалече.

Макгайър не отстъпваше. Вече беше решил.

– Можеш да полегнеш на дивана при мен. Живея на две пресечки оттук. Утре ще си прибереш колата.

– Макгайър, _добре съм_.

– Може и така да е. Казах ти какво ще направим.

28.

Накрая се отказаха да чакат Уес Фаръл и стигнаха до единодушното заключение, че апартаментът на Кевин сигурно е под наблюдение. Лекси, съквартирантката на Мелъни, си бе намерила работа през лятото като възпитателка в детски лагер. Сега апартаментът с две спални беше изцяло на разположение на Мелъни. Най-разумно им се стори да се скрият там, не много далече и от жилището на Уес Фаръл.

По пътя натам (намираше се над главната щатска магистрала, между районите Сънсет и Парксайд) се натъкнаха на постове на Националната гвардия и трябваше да отбият чак до брега и после обратно. В натовареното движение това им отне почти час. Мелъни караше предпазливо и често поглеждаше Кевин – отпуснал назад седалката, скръстил ръце, затворил очи. Лицето му издаваше напрежението – не искаше да покаже колко го боли, но и при най-лекия подскок на колата не се стърпяваше.

Синди! Значи е преспал със Синди и нейната уж най-добра приятелка продължи да се преструва, просто я лъжеше в очите през цялото време… но поне според думите на Кевин, станало е преди да се сближат. И какво, трябваше ли да очаква, че той ще сподели подробно с нея за всяка жена, с която е лягал през живота си? Не биваше да разчита на това, нито пък би поискала да слуша. Може наистина да й е спестил неприятното преживяване. Може онази нощ със Синди да не е означавала нищо за него, макар че й беше трудно да си представи как е възможно това.

Или същинската причина беше другата – че би загубил всякакъв шанс да я свали, ако тя знаеше, че е спал със Синди. Ами да, по онова време май така щеше да стане.

Реши да не минава по Деветнайсето, където винаги имаше плътни потоци коли, но не и тази вечер – или ги отклоняваха, или шофьорите сами се сещаха какво може да ги сполети. Околните улици също бяха почти празни. В нейния квартал лампите светеха и както винаги, беше невъзможно да открие място за паркиране.

Все пак забеляза кола, която вероятно скоро щеше да се махне. Фаровете не светеха, но вътре седеше някой и тя натисна спирачките.

– Там ли ще спрем? – Кевин бавно се изправи на седалката.

– Само ще попитам този човек дали тръгва… – Спря колата и се пресегна да смъкне стъклото откъм Кевин. – Извинете…

Човекът също седеше с отворен прозорец и изведнъж ярка светлина ги заслепи. Кевин вдигна ръка, за да предпази очите си или да се прикрие, но тя изобщо не можа да реагира, преди някой грубо да почука на сантиметри от ухото й, откъм нейната страна. Там стоеше някакъв мъж и държеше отворена служебна карта.

– Кевин…

– Мамка му… да се махаме!

– Не знам…

– _Мелъни!…_

Кракът й сам натисна педала и гумите на малкия „Гео Спорт“ изсвириха по хлъзгавата от мъглата улица.

– Но какво правя?… Не бива…

– Правиш каквото трябва. Продължавай напред, карай!

Той се бе извил и се вглеждаше през задното стъкло. Мелъни забеляза в огледалото включените фарове, миг по-късно последвани от ужасните червени и сини проблясъци на полицейска лампа, които сигурно напомниха на Кевин да…

– Угаси фаровете!

До първата пресечка не беше далече и когато зави на ъгъла, тя видя полицейската кола да се отделя от бордюра, като че чу и нейните гуми да скрибуцат по асфалта, чу усилващия се вой на сирена. Повече не погледна. Набра достатъчно преднина. Трябваше да завие на следващия ъгъл, преди онези да са се показали.

– Не виждам на тези лампи…

– Не натискай рязко спирачките.

– Знам, знам.

Преследвачите бяха принудени да забавят при пресечката, за да видят накъде са тръгнали. Мелъни пое по „Сантяго“, насочи се към гимназията „Хувър“.

– Сега накъде? Накъде? Зад нас ли са?

– Още ги няма. Ох, Боже, ето ги!

– Ама че говна!

И това от устата на _Мелъни_. Доскоро толкова благопристойната Мелъни. Кевин я зяпна, изненадан и доволен насред гонитбата.

– Брей, ти чуваш ли се?

– Млъкни, Кевин. Къде са?

Вмъкнаха се в поредната незнайна улица. Докато успяваха непрекъснато да завиват, за да не наберат скорост преследвачите им, имаха някакъв шанс за спасение, но вече нямаше накъде да бягат. „Таравал“ беше достатъчно голям булевард и ако заседнеха на него, другата кола щеше да ги настигне за няма и две минути.

Нямаха избор. Не можеха да продължат направо, нито да се върнат. Мелъни зави наляво, в тъмнината.

– _Внимавай!_

Идващият насреща пикап едва не се вряза в тях, свърна в последния момент. Влетяха като на състезание в следващия ляв завой – в задънена улица, свършваща само след стотина метра пред входа на училището. По средата на пътеката стърчеше висок цял метър железен кол, от двете му страни пролуките до оградата не бяха по-широки от два метра. Тя се насочи точно натам.

Кевин изви глава към нея:

– Какво правиш?

– Дръж се здраво! Ще опитам да се промуша. Те отзад ли са?

– Още не ги виждам.

– Добре. _Сега._

Няма начин да успеем, каза си тя.

Но само това им оставаше. Насочи колата точно към едната страна на пътеката и натисна педала на газта докрай. Не съзнаваше, че чува собствените си писъци.

Страничното огледало отхвръкна с пукот и вече бяха в открития асфалтов двор на училището. Изви волана колкото можа по-наляво с надеждата, че веднага ще престанат да ги виждат от улицата.

– Показаха ли се?

– Не.

Продължи покрай оградата, видя проход между ниските здания и най-после се осмели да използва спирачките. Колата се провря и Мелъни реши да спре. Изключи двигателя.

Двамата дишаха тежко, погледът на Кевин сякаш бе прикован към входа, откъдето едва се промъкнаха.

Минаха десет секунди.

Двайсет.

Избягаха ли?

– А как са научили адреса ти? От Синди?

– Предполагам. Няма от кой друг.

Изчакаха две минути в скривалището си между двете сгради на училището, после светнаха фаровете и се махнаха през главния изход от паркинга, излязоха на Деветнайсето и поеха на юг, по-далече от града.

Мелъни имаше нужда да изрече подозренията си гласно.

– Сигурно е съобщила на полицаите за нас и че може би ще ми се обадиш.

– Да, нашата Синди е истинско съкровище. Какво ще кажеш – да отскочим при нея и да я пречукаме?

Мелъни поклати глава. Почти цяла минута сериозно обмисляше.

– Мисля, че първо трябва да й счупим краката – вложи много чувство в предложението.

Кевин се засмя от сърце.

– Справи се чудесно! – възкликна възторжено и леко докосна косата й. Тя го погали по ръката. – Според теб, какво да правим сега?

– Смятам, че трябва да се махнеш от града, поне за малко.

Кевин кимна.

– Добре, за една нощ. Ти решавай, Мелъни, по те бива да разсъждаваш от мен.

Минаваше единайсет. Тя сви по първата отбивка вдясно и навлезе в Бризбейн. Край брега бяха наредени множество мотели и Мелъни се спря на третия, „Звездата“, защото паркингът беше във вътрешен двор, невидим откъм улицата. Кевин остана в колата, когато тя отиде в рецепцията. Раменете му увиснаха, ребрата го мъчеха.

– Знаеш ли, че никога не съм правила това?

– Кое?

– Не съм отсядала в мотел. Казах на човека, че съм сама. Май ми хвърли око.

Тя шепнеше, пусна телевизора, за да има шум в стаята. Прескочи каналите с новинарски емисии, видя повторно излъчване на „Земя на гиганти“ и остави тази програма.

Бе спряла точно пред вратата на стаята и Кевин някак се измъкна от колата. Сега проверяваше дали завесите покриват плътно прозорците. После се отпусна на единственото двойно легло и се взря в Мелъни, кръстосала крака в също единственото, почти зелено кресло.

Кевин си каза, че въпреки почти целия ден страшно напрежение зад волана, Мелъни несъмнено е била най-добре изглеждащата жена, която нощният дежурен в мотела е виждал от много дни насам. Нищо чудно, че е опитал да я свали – необвързана млада жена, спряла за през нощта в такова леговище.

И в мъждивата светлина на стаята нейната тъмна коса запазваше блясъка си. Носеше мъжка риза, втъкната под колана на приятно обтегнати по тялото й дънки. Ризата още изглеждаше току-що изгладена, под разкопчаните горни три копчета се виждаше сянката между закръглените гърди. И късче от белия дантелен сутиен. Нямаше и представа, как тя успяваше да съхрани свежестта си дори в подобни условия. Преди се дразнеше от недосегаемия й вид, но тази вечер дори не му хрумваха такива мисли.

Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.

– Добре ли си? – попита тя.

– Не знам – отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. – Май пак ще опитам да говоря с Уес.

Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес – знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.

Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.

– Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…

– Артър Уейд ли?

– Минава ми през ума, че само ако _знаех_… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…

– Кевин, каквото си могъл, направил си го.

Кевин поклати глава и се насили да продължи.

– Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…

– Но как?

– Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.

– Но нали си _стигнал_ до него.

– Стигнах. После онези ме докопаха.

– Не си виновен ти.

Той пак тръсна глава.

– Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат – чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах _такава_ омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…

Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.

– Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. _Изобщо_ няма от какво да се срамуваш.

– Все ми е пред очите…

Тя кимна.

– И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. _Това_ е важното.

– Но не успях, Мел.

– Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.

Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.

– Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?

Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.

– Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.

Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.

– Благодаря ти.

Тя плъзна пръст по бузата му.

– Я да видим колко са зле тези твои ребра.

– Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.

Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.

– Леко де, _леко_ – помоли той. Пак тежка въздишка. – Не знам дали ще стане.

– Можеш ли да си вдигнеш ръцете?

– Донякъде.

Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.

– Кевин, за Бога! – Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета – черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. – Трябва да отидеш при лекар.

– Идеята не ми се вижда подходяща.

– Тогава какво ще правим?

– Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.

– Добре, лягай удобно.

Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.

Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.

Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.

Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.

Почти пропусна чукането на вратата.

– Госпожице Синклер? Мелъни?

_Какво?_ Никой не знаеше, че е тук, освен…

Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.

– Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.

Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.

Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.

– Госпожице Синклер? – Пауза. – Добре, няма да ви досаждам.

Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.

Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.

Чу уморен глас:

– Ало? Кое време е, та звъните?

– Синди?

– Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?

– Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…

– Ами, да, разбира се, казвай…

– Синди, що не си го набуташ?

Затвори.

29.

Глицки се качи направо в „Убийства“, но когато докараха Лорета Уейджър в Палатата, дежурният в отдела Марсел Лание реши, че е по-благоразумно да премести сенаторката, за да я отърве от журналистическия цирк. Избра стая, която не вярваше да бъде особено посетена през следващите два-три дни – кабинета на Крис Лок. Осигури двама униформени полицаи и им нареди да изчакат в преддверието, докато се появи лейтенант Глицки. Ставаше все по-объркано и той вече в нищо не беше сигурен. Тази вечер сенаторката се размина на косъм със смъртта и Лание нямаше да позволи втори опит, поне докато изтечеше смяната му.

Глицки освободи двамата полицаи от задължението, затвори вратата и за първи път от почти двайсет й пет години остана насаме с Лорета Уейджър.

Тя вдигна глава. Седеше със сковано изпънат гръб, подвила единия крак под себе си на диван в кабинета на Лок. Остана обърната в профил. Глицки се задържа до вратата. Впечатли го овладяната поза, съчетана с уязвимостта, изписана на лицето.

– Здравей, Лорета. – Направи крачка към нея. – Как си?

От шока тя говореше сякаш по навик.

– Не знам как съм. Аз не… казаха ми, че един куршум е минал само на десетина сантиметра от мен.

Тя измъкна крака си, изправи се и застана срещу него. Беше боса и по-ниска, отколкото бе останала в спомените му, малко над метър и половина. Обувките и портмонето с цвета на синия й костюм бяха оставени на пода до дивана.

– Но Крис… – Тя уморено завъртя глава и помълча. – Не по мое желание се срещаме отново така. – Позволи на раменете си да увиснат. – Но пък ти предпочете повече да не се срещаме.

Глицки реши да не отвръща на последните думи.

– Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? – Чувстваше, че трябва да каже още нещо, да обясни, но не разбираше защо. – Аз ръководя отдела, разследващ убийствата. Смъртта на Крис Лок е твърде важен случай. И доколкото разбирам, ти си единствената свидетелка. Бих искал да чуя как е станало.

Лорета затвори очи, въздъхна. Глицки знаеше, че трябва да е минала поне веднъж през същото тази вечер.

– Вече разказах пред неколцина полицаи и включен магнетофон. Сигурно досега всичко е напечатано.

– Сигурно.

– Но искаш пак да чуеш?

Глицки сви рамене. Не разбираше защо е поискала да говори с него, но се досещаше какво е накарало Лание да се съобрази с желанието й.

– Ако решиш да изпълниш молбата ми, ще ти бъда благодарен. Казаха ми, че си поискала да ме извикат. Ето, сега съм тук.

– Е, когато е по задължение…

– Такъв съм си, Лорета. Старая се да си върша работата. И ти знаеш това.

Мълчание. А после:

– Помня.

Неочаквано, както вече стоеше пред нея, почувства дланта й на лицето си, но тя се отдръпна в същия миг.

– Добре – промълви Лорета, – но, Божичко, толкова съм уморена!

Глицки кимна.

– Чувал съм я тази дума. Искаш ли да седнеш?

Гласът й стана гърлен.

– _Да седна?_ Сладурче, това вехто тяло иска _да полегне_. – Отново се върна в ролята на сенатор. – Шегичка, лейтенант. Да седнем.

Той включи касетофончето си и я остави да се изприказва.

– Крис и аз вечеряхме с Мохандас и някои от неговите хора. Опитвах се да съгласувам усилията ни, за да се съсредоточим всички в една цел, да сложим край на тези проблеми, а не да се настъпваме по краката през цялото време. Да си подадем ръка, така да се каже. А Филип не гледа на положението точно както… ами, както го виждаше Крис Лок. Или аз. През цялото време се опитвах да му внуша, че сепаратизмът доникъде няма да ни доведе. Нито сегрегацията. Трябва да работим всички заедно.

Ейб, може и да е било наивно, но си казах, че ако аз и Крис – двама чернокожи, успяващи да направят нещо в самата система – все някак проясним ума на Филип, _смекчим_ поне малко позицията му, ще имаме по-добър шанс да усмирим града.

Филип май упорито вижда тези… тези трагедии като възможност, от която _да се възползва_. Струва му се, че сега е моментът да изстиска отстъпки от властта. И повечето време ни разясняваше _възгледите_ си. Той поне така си ги нарича.

Вече ми беше ясно, че ще трябва още неведнъж да говорим с Филип, да налеем малко ум в главата му, затова сритах Крис под масата и му напомних, че сме искали да отскочим до палатковия лагер в парка „Долорес“. Вероятно си чул, че там някакъв гений решил да приложи на практика сегрегацията. За да нямало излишни пререкания между представителите на различните раси.

Крис недоумяваше какво точно сме щели да правим там, а аз му казах, че според мен – и сега мисля същото – май това е един от редките моменти, когато можеш и да натрупаш малко точки в политиката, и да свършиш нещо добро. А Крис Лок се поддава… извинявай, поддаваше на такива доводи, вероятно и ти знаеш.

Но докато стигнем там, вече станало напечено. Разбира се, никой от градските умници не се сетил за последствията, но разпънали лагера само на две пресечки от мястото, където бил застрелян Майкъл Мюлън. Затова бялата половина от лагера, представи си само… бялата половина нарекла своята част Мюлънтаун. И за да отвърнат на удара или както щеш го наречи, в другата част, така наречената „африканска“, някой поставил табела „Джеръм Рийз Сити“. Както вече се досещаш, табелата стояла не повече от пет минути.

– И хората пак се разпалили.

Лорета се облегна на дивана, притвори клепачи, въздъхна. Отново се изправи и с видимо усилие се принуди да продължи. Зачервените й очи срещнаха погледа на Ейб с бледа сянка на усмивка.

– Такива сме слепци – промълви тя. – Проклети слепци!

Глицки изключи касетофона.

– Нима наистина те боли от това?

Изглежда я засегна, но тя просто отвърна с отглас от собствените му думи:

– _Аз_ пък съм си такава, Ейб. И се опитвам да върша _своята_ работа.

За миг белегът на Глицки стана по-светъл, той заби поглед в пода.

Тя не се възползва от момента. Пое си дъх и посочи касетофона. Глицки натисна бутона за запис и Лорета мислено се пренесе в парка „Долорес“.

– Крис пи вино на вечерята, затова аз карах. Спряхме там, но не излязохме от колата. Тълпите вече излизаха на улиците. Бяха обърнали полицейска кола. Гореше. Вече притъмняваше.

После стана изведнъж, не знам точно как, твърде бързо. Или не внимавах достатъчно, но някакви хора отзад започнаха да клатят колата и Крис каза да вдигаме стъклата на прозорците и да се махаме. Но нямаше откъде да минем… изведнъж и пред нас застанаха хора, препречиха пътя, а онези отзад вече ни раздрусваха силно, затова превключих на задна скорост и опитах да се отскубнем в тази посока. И двамата гледахме назад. Значи едва пълзим през тълпата, хората блъскат по прозорците и ни крещят. Мятаха и камъни, нещо удари по ламарината, не знам какво, но продължавах да натискам педала съвсем леко, не исках никого да прегазя, но трябваше да се измъкнем…

После се откопчихме, аз поне така си мислех. Продължавах да карам назад, вече по-бързо. Стигнахме до пресечка и реших, че вече мога да обърна. Крис още се озърташе назад, за да се увери, че не ни налитат, след това не знам… стъклото откъм него се пръсна на парченца и там стоеше онзи мъж, насочи пистолета към мен, затова натиснах педала докрай, а той стреля пак, аз пък завих по „Гереро“. Крис се свлече. После май… не помня. Карах, докато видях полицейска кола и спрях.

Глицки се наведе напред. Лицето му не издаваше никакви чувства.

– Би ли могла да разпознаеш онзи, който е стрелял по вас?

Тя се замисли, но поклати глава.

– Не ми се вярва, Ейб. Беше тъмно и виждах само дулото на пистолета. Мъжът беше бял и най-вероятно на по-малко от трийсет години…

– А видя ли дрехите му?

– Нещо като яке, беше разкопчано. Може би тениска и дънки, нищо особено.

– Косата? С брада ли беше?

Същия жест на отрицание.

– Ейб, вече подробно разказах това на твоите инспектори горе. Обещаха да опитат всичко възможно. Ще търсят оръжието, ще сравняват, ще видят дали ще ги отведе до човека. Но самият той… може да е бил почти всеки.

Продължително мълчание. Лорета Уейджър се сви в ъгъла на дивана. Глицки седеше неподвижно, опрял ръце на коленете, зареял поглед в пода. Изключи касетофона.

Когато най-сетне заговори, заради преумората гласът му прозвуча дрезгаво и насилено, почти както го чуха синовете му по-рано вечерта. Не беше присъщият му глас на ченге.

– Не исках да се държа толкова грубо. Когато се обади днес. Тъкмо да ти се извиня и ти затвори.

– Аз… ти беше прав. Не биваше да ти се натрапвам.

Тя като че се отдръпна в себе си, изчакваше, опитваше се да го разгадае.

Очите им се срещнаха. И двамата извърнаха глави.

Той стана, отиде до прозореца, пренави касетата. Повече не помръдна. Времето минаваше. От другия край на стаята тя попита толкова тихо, че едва я чу:

– Още не си говорил с никого за жена си, нали? Не си споделял?

Не се опитваше да му бръкне в душата. На всеки друг, дори на Лорета в друг момент, би отвърнал достатъчно рязко, за да спре толкова личен разговор, но точно сега се чувстваше изцеден, празен, нямаше сили дори да поддържа маската си.

Бе прозряла нещо в състоянието му. Можеше поне да й обясни защо не искаше да обяснява.

– Не е лесно човек да се разприказва за това.

Сдържаше се, откакто научиха диагнозата. На него се падаше да вдъхва смелост, да подкрепя Фло, да не допусне момчетата да се пречупят…

– Добре – каза Лорета.

Ако настояваше, щеше да я отблъсне. Не се обърна, само се взираше в отражението й в прозореца, гласът му остана безстрастен.

– Имаше рак на яйчниците. Когато откриха заболяването, вече нищо не можеха да направят. Свърши за девет месеца.

– Съжалявам, Ейб.

– Чудна работа – изрече той накрая, – толкова планове правихме, за да сме подготвени и Фло да не се мъчи, че ни изоставя в беда. Като си помисля, наистина си внушихме, че правим нещо. Но после, когато… когато я нямаше, четях тези дълги списъци, които трябваше да запомня, да правя всичко това с момчетата, за да не паднем на дъното. И изобщо не проумявах как да подхвана.

Поизправи се и погледна мрака навън.

– Колко момчета имаш?

– Три.

– Много време ли мина?

– В събота ще станат шейсет и четири седмици. – Погледна я за миг. – Не знам защо, но броя в седмици, все едно не искам да призная, че са минали месеци, дори повече от година. Със седмица все някак ще се примиря. Седмицата не е толкова дълга. И като че изобщо не е минало време. Понякога… усещам се да мисля, че е била до мен само преди час. И ей сега ще се върне. Тъпо е. Наричат го „отхвърляне на действителността“.

– Ейб, недей да се ядеш.

Той разкърши рамене.

– Само че като те блъсне по главата истинското време и виждаш, че нищо не е същото, навсякъде има промени. Тогава усещам колко отдавна е било. И в момчетата всичко се променя, в приказките ми с тях. И със самия себе си се справям по-различно. – Гласът му замря. – Извинявай. Увлякох се.

– Не е вярно.

– Е…

Тя стана и дойде при него.

– Имах по-голям късмет с Дейн. Умря, когато Илейн вече беше почти на седемнайсет. И беше много по-възрастен. Изживя си своето. – Тя отметна глава, за да го погледне в очите. – И въпреки това минаха две-три години, докато се оправя. Стискаш зъби и продължаваш. – Докосна ръката му. – Ейбрахам, имаш ли нещо против да ме откараш до дома ми? Вече не издържам.

Той стигна до Палатата с патрулна кола, затова се наложи да поиска един от градските служебни автомобили – същия модел като онзи, в който са били Лорета и Крис Лок по-рано вечерта. Повече не размениха и дума, докато Ейб попълваше бланката и после, по стъпалата към задния изход, за да се изплъзнат на репортерите, щъкащи из фоайето на Палатата.

Вече излизаха от паркинга, а Лорета се облягаше на дясната врата, колкото може по-далече от него, все още потънала в мълчание. Скорошният твърде личен разговор се превърна в преграда.

Глицки съсредоточи вниманието си в пътя. Предишният шофьор на колата бе оставил радиото включено и някакъв жизнерадостен диджей разправяше на каквито слушатели му биха останали в зашеметения град, че е точно полунощ и започва 30 юни, четвъртък, ден преди да започнат празненствата по случай Четвърти юли и хората да си честитят Рождения ден на Америка.

Ейб протегна ръка и прекъсна дърдоркото.

– Този тиквеник май предава от Марс.

– Всички са такива – отвърна Лорета.

Четвъртък, 30 юни

30.

Спряха на завиващата в кръг павирана алея пред внушителната бяла къща с колони, разположена на една от най-високите точки в града, с изглед във всички посоки. Само на две пресечки оттук Кевин Ший си поемаше дъх при изкачването на хълма, по-рано същия ден. Градинарите си бяха свършили работата около къщата на Лорета много години, преди да се родят тя или Глицки и сега величествени кленове сплитаха клони отгоре, сякаш за да дарят с уединение мястото.

Мълчаха неловко по пътя дотук. Глицки се сърдеше на себе си за проявената според самия него слабост. И противно на логиката – на Лорета също, защото го подкани да си излее чувствата. Щом видя къде живее тя, неволно му се натрапи сравнението с неговата претъпкана половина от къща и гневът му се разгоря още малко.

Съзнаваше, че заради изтощението и неприсъщия емоционален изблик, душевната му нагласа в момента криеше опасности. Трябваше просто да излезе, да й отвори вратата, да й помогне да излезе от колата и да се сбогува. Но не направи това. Искаше нещо да си изясни. Бе чакал предостатъчно.

– Е, значи се омъжи за най-подходящия човек?

Тя го стрелна с поглед от другата седалка.

– Искаш да ти разкажа за Дейн ли? – Глицки не си вярваше дотолкова, че да отвори уста. – Знам, че тогава не ме разбра. Не съм сигурна дали и аз се разбирах.

Думите се отприщиха.

– Какво толкова имаше да разбирам? Избра си него и край. Ако не беше направила това, аз пък нямаше да срещна Фло, значи всичко свърши добре. Беше отдавна, сега тази история никого не засяга.