Текст книги "Неизбежно правосъдие"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 26 страниц)
– Аха, освен ако някой ти изскочи насреща и опита да те спре.
– Да, ама никой не си показа носа. Виж к’во, пак ще ме отървеш, щото за това ти плащат. Ако не бяха момчетата като мене, досега да си останала без работа. Нищо чудно да те изхвърлят на улицата.
Показа й зъбите си в чаровна усмивка.
Тя вдиша рязко. Поредицата от събития, започнала с освобождаването на Джеръм преди няколко дни, я принуди да се замисли с какво всъщност се занимаваше. Самата тя не изпитваше никакви съмнения, че Джеръм най-хладнокръвно е застрелял от упор Майкъл Мюлън, само за да използва за малко колата му. Разбира се, Джеръм прояви достатъчно съобразителност (ако думата подхождаше в случая) да отрече вината си и пред своята адвокатка. Но не това беше най-важното.
Важният въпрос, както е с всеки адвокат, беше дали прокуратурата разполагаше с достатъчни доказателства, обосноваващи обвинението без възможност да бъде оборено? И когато всички очевидци започнаха да си подвиват опашките, тя осъзна, че никакво дело не съществуваше. Изложи доводите си пред покойния Крис Лок и надделя.
А виж какво стана сега.
Преди, щом започнеха да я гризат такива съмнения, разговаряше с колегите си от службата за обществена защита, пийваше две-три чаши и отново свикваше с идеята, че нейно задължение е да осигури най-добрата юридическа защита, предвидена в законите. Така е в правото – нещо печелиш, друго губиш.
Внезапно и неочаквано, Джеръм направи тези затруднения още по-значими и лични. Този убиец, крадец, взломаджия, отрепка първа класа седеше тук срещу нея и си правеше гаргара, като че всичко е да плюеш и да забравиш. Осъзна, че си задава въпроса дали „да си върши работата“ означава „само да изпълнява заповеди“ – великолепното оправдание на всички злодеи от край време. Джина Роук беше еврейка и твърде добре познаваше истинското значение на това самоизвинение. Потресе я мисълта, че би могла да го отнесе и към себе си.
Но в момента беше тук. И от нея изискваха отново да защитава правата на Джеръм според закона. Сплете пръсти на масата.
– Добре, така да бъде… сега какво ще правим, Джеръм? Ще се явиш пред съда във вторник…
– Вторник ли? Какъв вторник бе?
Вече прибягваше до уличното си нахалство, за да я притисне.
– Джеръм, има повечко почивни дни заради националния празник. На Четвърти юли, значи в понеделник, нито един съд не работи, ще чакаме до вторник.
– Чакай малко, не може ли да ме измъкнеш с habeas corpus*, нещо такова?
[* Според конституцията на САЩ, право на гражданина да се яви пред съдия, за да бъде разгледана законосъобразността на неговото задържане под стража. – Бел.прев.]
С годините Джина се убеди, че повечето чести гости на затвора при нужда си служеха с латинския не по-зле от всеки йезуит. Казваше си, че това е чудесен пример за силата на принудата в учението.
Сега поклати глава.
– Никакъв habeas corpus, Джеръм. И според мен, ще ни бъде трудничко да отстояваме невинността ти този път. Май ще трябва да се борим за отстъпки срещу самопризнанието ти.
– А, няма да стане. За тая глупост няма да гния зад решетките. – Той се взря по-внимателно в нея, опитваше да разбере що за игричка му пробутваше. Не му стана ясно. – Хайде бе, Джина, нали знаеш, че е дреболия.
– Е, чак пък дреболия… Джеръм, имаме откраднати вещи, придобити с взлом, съпротива при ареста, нарушение на полицейския час.
– Ъхъ, имаме и всички други, дето ги правят тия щуротии, само че те най-спокойно се прибират вкъщи…
– Твоята щуротия не е съвсем същата.
– Ама е почти същото, момиче, ясно ти е. – Щом забеляза реакцията й, протегна ръка и се извини. – Нали знаеш каква е работата – не ме прибраха заради онова, дето съм направил. Иначе нямаше да съм в окръжната пандела. Направо да са ме окошарили в „Сан Куентин“. Пак ще им кажем, че съм жертва на расизъм. Това е номерът.
Наистина това беше номерът, Джина не се съмняваше. Би могла да отиде при новия районен прокурор и страстно да защитава позицията си. Бе вършила същото много пъти и понякога успяваше. Но сега й липсваше убеденост, за да се справи. Чувстваше, че все някога е време да теглиш чертата и за нея това време настъпи.
– Джеръм, този път няма да го бъде.
Той се отпусна на стола, вече истински вкиснат. Намръщи се.
– Да, ама аз като ти кажа, ти си длъжна да ме слушаш, нали така?
– Добре, винаги можеш да поискаш друг адвокат. – Тя си позволи сянка на усмивка. – И да ме изхвърлиш на улицата.
Лекотата, с която Джина пренебрегна самохвалството му, малко го стресна.
– Ей, ние с тебе досега страхотно се погаждахме. Жестоко им мачкахме фасона.
– Може и да си прав, Джеръм, но не мога да застана пред съда и да настоявам, че към теб са се отнесли предубедено. Защото според мен _не е вярно_. Май ще трябва да търсим споразумение.
– Стига бе, момиче, щеше ли да е същото, ако бях беличък?
Тя избягна уловката във въпроса му.
– Джеръм, ченгетата, които те сгащиха, черни ли бяха?
Той кимна.
– Единия.
– А прокурорката, която те тикна на топло?
– Вярно.
– И новият районен прокурор Алън Рестън, който смята да те задържи в затвора, за да те съди, също е черен, нали?
– Правилно.
– Тогава кой е предубеден?
Джеръм си подъвка устните сърдито.
– Все някой – промърмори накрая.
Джина взе куфарчето, стана и почука, на вратата. Когато надзирателят отвори, тя се обърна към своя клиент.
– Джеръм, щом измислиш кой ти е виновен, обади ми се.
Само на двайсетина метра по права линия, специалната агентка Марго Симз се намираше в кабинета на новия районен прокурор Алън Рестън. Той се бе върнал преди малко от погребението на своя предшественик, след разговор насаме със сенаторката Уейджър в църковната ризница на катедралата.
Трима служители събираха личните вещи на Кристофър Лок. Рестън знаеше, че няма да е в кабинета си сутринта, затова им бе наредил да започнат по-рано и вече бяха свалили повечето книги от рафтовете на библиотеката. Край стените имаше множество кашони.
Рестън и Симз говореха за Кевин Ший. Тя се престори, че й е трудно да разбере защо, след като заподозреният не е напускал града, още не е арестуван. Рестън стовари отговорността върху полицейското управление, но опита да позамаже нещата – с всички размирици в града полицията изпитваше отчаян недостиг на хора. Същественото беше, че сега ФБР поемаше случая в свои ръце. Какво възнамеряваше да предприеме Симз?
– Имаме група от петнайсет агенти, които полагат усилия да се свържат с всеки известен ни познат на Ший или Синклер…
– Синклер?
– Мелъни Синклер, момичето с него.
Изражението й подсказа на Рестън, че по-добре в движение да вниква в подробностите, които не схващаше веднага. Трябваше да внимава, за да не се изложи.
– Взехме бележник с адреси от апартамента на Ший. А в компютъра на Синклер, в _нейния_ апартамент, също има записани множество адреси. – Погледът му я накара да обясни припряно: – Няма никакъв проблем със заповедите за обиск. На разследването се придава първостепенно значение. Затова разпитваме всеки техен познат и разбира се, пратихме наши хора в Тексас при майката и сестрата на Ший.
– Какво ще кажете за видеозаписа на Ший?
– Двама-трима специалисти се занимават с анализ на фона. Различават се ясно известни особености на прозорците и тавана зад него. Вероятно ще успеем да определим в кой период е построена сградата. Смътна възможност, но човек никога не знае. Може и да ни провърви.
– Впечатлен съм.
Специалната агентка Симз бе свикнала да впечатлява. Беше интелигентна, привлекателна и добра професионалистка. Тъмноруса коса с модерна прическа. Рестън забеляза веднага чудесните крака.
– Освен това една група се занимава със Синтия Тейлър – жената, която първа разпозна Кевин Ший, ако си спомняте. Мелъни Синклер и Тейлър са… били са близки, както изглежда. Съществува вероятност тя да знае къде биха могли да се укрият двамата – при приятели, приятели на приятелите и така нататък.
Рестън размишляваше над предимствата да разполагаш с неограничен брой сътрудници.
– Обаче исках да се срещна с вас, за да си изясним всичко, защото все още смятаме, че най-големият ни шанс е да подслушваме телефона на адвоката на Ший, Уес Фаръл. Лейтенант Глицки предполага, че двамата ще влязат във връзка. Както и да е, познавате юридическите спънки при подслушването и исках да съм сигурна, че не нарушаваме законите на този щат.
На Рестън му беше известно, че законите в Калифорния правеха подслушването практически невъзможно, но съдът би се отнесъл снизходително към резултати, постигнати въз основа на _федерална_ съдебна заповед. Посъветва я да намери сговорчив федерален съдия, за да се вмести напълно в изискванията на закона. Не вярваше да възникне някакъв проблем.
– Добре. Ще се съобразя с мнението, ви. – Тя за миг притисна длани една в друга. – Остава ни да обсъдим въпроса за задържането на Ший.
Рестън си напомни, че де юре и де факто това влизаше в отговорностите на полицейския началник Ригби, но сега Симз беше при него и не би навредило, ако й подскаже нещо.
– Естествено, стремим се да го арестуваме.
Тя кимна.
– Разбира се. Но се питах дали имате още някой факт, който не е записан тук – тупна папката пред себе си, – засягащ психическото му състояние, за да внимаваме.
Рестън подбра предпазливо думите си.
– Ами… знаем, че е служил в армията. Умее да борави с оръжие, макар и да не ни е известно въоръжен ли е в момента. Но ако се съди по бягството от патрулната кола и по паниката, явно проличала в записа, ние сме сигурни, че той е напълно отчаян. И е обвинен в убийство. Не ми се вярва, че би се притеснил особено да убие още някого, за да се измъкне.
Агентката Симз се хвана на въдицата.
– Добро предположение – каза тя, стана и му протегна ръка. – Благодаря, че ми отделихте време. Ако Ший все още е в града, най-вероятно ще установим през следващото денонощие къде се е укрил. Просто ще свиваме обръча около него… такава ни е работата.
– Чудесно – одобри Рестън. – Бихме искали да приключим с това.
– Разбирам ви – натърти Симз.
59.
Въпреки квартала, където се намираше, и външния изглед, Глицки откри, че „Клубът на мацетата“ не беше чак толкова лошо място. Вярно, стените по улицата отвън бяха разкрасени във всички цветове на дъгата, а витрината и прозорецът на вратата бяха замазани с черна боя и закрити с решетки, но същото важеше и за всички заведения и магазини наоколо.
Вътре беше сумрачно и не особено просторно, но миришеше на бира и цигари, а не на пикня и дрога. А това, каза си Глицки, е неоспоримо достойнство. В края на седмицата в клуба се точеше сериозен блус, а през останалото време тук се усъвършенстваха местните майстори. Само че в този час на деня беше обикновен бар, без блъсканица. Имаше пет-шест човека с чаши и бутилки пред себе си.
Глицки не беше съвсем сигурен защо попадна тук. Придърпа си висока табуретка и зачака барманът да му обърне внимание. Някаква стара песен на Клептън тресеше помещението и Глицки поумува над факта, че макар белите да не бяха особено добри в музиката за душата, някои от тях – Клептън, Робън, Форд, покойният Стиви Рей Вон и тукашното момче Джо Селюър доста ги биваше в блуса.
С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.
– Идвам.
Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.
– Търся Мо-Мо Къщата.
Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота. Мъжът погледна бавно, както вършеше всичко.
– Намерихте го.
Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.
– Рекох си, че може да срещна тук Ридли Бенкс.
Мо-Мо вдигна рамене и завъртя глава с няколко градуса.
– Не го виждам. Да ви налея ли нещо?
Може би направи този избор, защото неговият приятел Харди пак се появи. Или се сети за жена му. Франи, която понякога преди лягане си сипваше глътка вцепенена от студ водка. Глицки сам се учуди на себе си.
– Какво има в оная бутилка „Столичная“?
Мо-Мо плъзна поглед по пълните със стъклария рафтове, направи заднешком крачка-две, наведе се с видимо усилие и отвори шкаф под бара. Пъхна ръка вътре, порови с пъшкане и измъкна неотворена бутилка „Столичная“. Постави я на плота, сложи и чаша, в която пусна малко ледени кубчета.
– Сипете си. За моя сметка.
Глицки посочи другата бутилка на рафта, зад Мо-Мо.
– Няма нужда да отварям нова.
Барманът почти се засмя.
– Да не сте от БКА?
Вярно, Бюрото за контрол на алкохолните напитки би се отнесло с неодобрение, ако Мо-Мо пълнеше с боклук шишетата уж първокласна водка, но на Глицки му беше все едно. Искаш ли да се задържиш в бизнеса, някои номера са задължителни.
Отвори пълната бутилка и покри бучките лед в чашата.
– Как върви?
Мо-Мо леко разпери ръце.
– На блуса разчитаме, нали се сещате.
Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.
– Заради Джеръм ли идвате?
– А трябва ли да е заради него?
Мо-Мо сви рамене.
– Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?
– Така чух.
– И аз. – Мо-Мо опря гръб на рафтовете. – Значи не е заради него.
– И аз така мисля.
Мълчанието се проточи.
– Навън стават големи говна, а?
Глицки кимна.
– Не е добре.
Отпи малка глътка и както винаги, от концентрата гърлото му се сви. Как можеха някои хора да се наливат с това всеки ден? Преглътна още веднъж. Щеше му се да е поръчал чай. Извади кубче лед от чашата и го задъвка.
– Е, какво има? – попита Мо-Мо.
Май не съществуваше обиколен начин да се сдобие с онова, което искаше, затова Глицки реши да кара направо.
– Мо-Мо, познаваш ли Лорета Уейджър?
Никакво движение. Нито примигване, нито трепване на главата. Сякаш Глицки не каза нищо. Накрая туловището полека се размърда, Мо-Мо се пресегна към някаква бутилка и сипа в голяма чаша нещо, което в здрача имаше цвят на яйчен крем. Изсипа в гърлото си половината наведнъж.
– Не мога да кажа, че добре я познавам – изрече най-после. – Не съм я виждал доста отдавна. Момичето добре се оправя в живота, а?
– Нещо такова. Като се виждахте преди, имахте ли някакъв бизнес?
Барманът смукна още малко от гъстата смес.
– Ами, най-точно казано, имахме някои общи познати.
– Общи познати ли?
Мо-Мо кимна.
– Оня ден и твоя човек ме питаше за същото.
– Ридли Бенкс?
– Същия. Дето преди прибра Джеръм. С него отдавна си имаме приказка. – Гласът му стана още по-дрезгав. Глицки се наведе напред, за да го чува сред шумната музика. – От време на време си правим по някоя услуга.
Глицки знаеше какво означава това. Явно Бенкс бе открил нещо за Мо-Мо или „Клуба на мацетата“, което не се вместваше напълно в понятието за почтено занимание. Какво ли? Пране на пари? Както и да е, очевидно не засягаше пряко убийствата, които Ридли разследваше. Въоръжен с тази информация, Бенкс бе сключил сделка – няма да изтропа шишкото, стига Мо-Мо да му стане осведомител. Глицки лесно стигна до извода, че точно така Джеръм Рийз е бил сгащен тук, в клуба, толкова скоро, след като застреля… е, не беше доказано… Майкъл Мюлън.
Като полицай и Глицки бе поддържал различни отношения с всякакви престъпници – проститутки, наркотрафиканти, мошеници, обирджии, крадци на коли. Преследваше убийци и ако тези отрепки не убиеха някой, не беше негова работа да ги окошари. А бяха източник на сведения, които е трудно да получиш в, да речем, „Лайънс Клъб“. Така че оставяше ги на мира, стига и те да не му се мотаеха из краката.
– Значи Ридли те е питал за Лорета Уейджър?
Мо-Мо поклати глава.
– А, не направо. Не за нея. Но ти като ме попита сега, светна ми…
– За кое ти светна?
– Трябва да е заради „Пасифик Муун“.
Глицки изтръпна.
– Само че, човече, всякаква давност е минала. Оттогава има петнайсет, шестнайсет годинки…
– От какво, Мо-Мо?
– От ония дни. – Явно не беше настроен словоохотливо. – Я погледни това местенце. С него се занимавам. Всичко е законно, нямам време за глупости. Имам си добър бизнес.
– Виждам. Сега си имаш бизнес. Но какво ставаше през онези години?
Мо-Мо допи гъстата мътилка, оригна се тихичко и остави чашата на бара. Вдигна ръце като невинен човек, принуден да се оправдава.
– Ридли знае.
– Добре де, Мо-Мо, не може ли и мен да просветиш малко?
– Ами една далавера имаше. Последната, в която участвах. – Глицки завъртя леда в чашата си, чакаше. – Наведнъж прибрах тлъста пачка, едно голямо кайме, едно и половина, нещо такова, не помня точно.
Мо-Мо искаше да каже, че е прибрал сто и петдесет хиляди долара. Тлъста пачка, няма спор.
– Само дето ставаше напечено, разни хора си докарваха белята заради тия пари. Направих си сметката, че остана ли в тоя бизнес, няма да дочакам старини. Не съм голям бързак, както сигурно си забелязал. Но блуса си го обичам, човече. И си рекох: „Мо, махай се от тая работа. Вложи парите в някоя кръчма, да си е твоя.“ Само че паричките трябва да се изчистят. Нали се сещаш?
Глицки кимна.
– Значи си ги пуснал през „Пасифик Муун“.
– Така беше. Да знаеш, одраха ми кожата, ама ми останаха осемдесет-деветдесет чисти. И ги вложих тук. Я се огледай. От петнайсет години го въртя това място и добре върви.
За миг настъпи затишие с края на поредната песен. Един от клиентите дойде да поръча две бутилки бира, а Глицки въртеше чашата в ръцете си. Мо-Мо извади бирите от хладилника, после се затътри до другия край на бара, довлече си табуретката и седна с въздишка.
– И Лорета Уейджър е участвала в това заедно с тебе? Или нейният мъж?
– Не заедно с мене. Никой не играеше заедно с мене. – Раздвижи тежките си рамене. – Хората си гледаха своята работа. Само името й изскочи веднъж, толкова.
– Значи е прала пари?
Многозначителен жест.
– Това не знам. Не знам какво са правили нито тя, нито мъжът й.
– И е възможно да са направили съвсем законна инвестиция в ресторанта?
Мо-Мо се настани по-устойчиво на табуретката.
– Всичко е възможно. Знае ли човек?
Глицки завари бюрото си отрупано с още повече хартия – доклади, съобщения, днешната поща. Трима инспектори се въртяха край липсващата врата. Вече два пъти се обади по телефона – все на Уес Фаръл. Първия път адвокатът на Ший му каза, че е страшно дебелокож и затвори. Втория път мина на лични оскърбления.
С третото обаждане му провървя повече. Приятелчето Харди си беше вкъщи, след като го навести по обяд. Каза, че рендосвал някакви прозорци.
– Имам един въпрос към теб.
Глицки вдигна показалец, за да възпре нахлуването на инспекторите. Те ръмжаха от нетърпение.
– И аз имам отговора – заяви Харди. – Я да помисля секунда – питаш ме къде е автогарата на фирма „Грейхаунд“.
– Изумително. Позна от първия път. Но въпросът ми беше – как се разшифрова съкращението ДТГБГ?
На Харди му хареса.
– А истинският въпрос какъв е?
– Истинският въпрос е – добре ли познаваш Уес Фаръл?
– Кого?
– Уес Фаръл, адвоката. Каза ми, че понякога се отбивал в „Шамрок“, тоест в твоя бар, нали така?
– А, този Уес Фаръл.
– Преди малко звъннах на _този_ Уес Фаръл, не щеше и едно „Бау!“ да ми каже по телефона.
– Ейб, да знаеш, че понякога и мен дотам ме докарваш.
– Ъхъ, само че вчера напираше като булдозер да си приказваме, а днес все едно говоря на стената. Трябва да разбера какво става.
– Чудесно. Върви да разбереш.
– Не иска да говори с мен. Ти не ме ли чуваш? Слушаш ли изобщо какво ти казвам?
– Ами звънни му на вратата, намекни, че си от полицията и май няма да има голям избор.
– Не искам така да го направя.
Глицки не спомена, че му е забранено по какъвто и да е начин да се занимава с Кевин Ший. И нямаше право да прати никого от инспекторите си. Внезапното хрумване, че Харди може да му помогне, беше истински порив на вдъхновението.
Приятелят му мълчеше.
– Искаш _аз_ да се заема?
– Защото не искам още повече да го ядосам. Може да имам нужда от него.
– От него ли?
– Именно.
– За какво ти е?
– Да убеди Кевин Ший, че трябва да се предаде.
– Без споразумение?
– Ако се наложи. И ако успея да го уредя. Поне трябва да знам какво става, а точно сега и представа си нямам. Обаче, на твое място не бих споменавал моето име, поне първите няколко минути. Доколкото разбрах, сериозно се е настроил срещу мен.
– Ами ако не иска да говори и с мен?
– Че защо? С колега адвокат? Нали всички сте едно голямо щастливо семейство?
– Вярно. Бях позабравил.
– Харди…
– _Добре де!_ Ще му се обадя. Да опипам почвата. На тебе лично ли да пратя сметката или на градските власти?
– Ще ти купя една консерва чушки – обеща Глицки и затвори.
През следващите двайсет и пет минути Глицки поразмърда струпаните редовни служебни задължения, изслуша оплакванията, затрудненията и замислите на своите хора. Занимаваха се с обичайното – разпитваха свидетели, изкопчваха съдебни решения, уреждаха явяването си за показания по разни дела, пишеха доклади, пререгистрираха арестувани (административна процедура, при която след задържането на заподозрян за престъпление – всички случаи в отдела на Глицки засягаха само убийства – районната прокуратура отново решаваше дали да предяви официално обвинение). Нямаше край, особено напоследък. Глицки установи, че трябва да разследват още две убийства, нямащи връзка с бунтовете, да уведомяват семействата на жертвите, да увещават или притискат очевидци, да обикалят из кварталите, да проверяват алибита. Избра наслуки двама инспектори и им връчи папките, като си послужи с изтърканата шегичка, че искал да приключат още същия ден. После слезе в бюфета да вземе чаша чай, с надеждата да успокои стомаха си.
Грифин пак си похапваше. Пред него имаше две още неотворени пакетчета „Туинки“, държеше в ръка кексче, а на масата бяха разхвърляни целофан и картон от поне още две пакетчета. Виждаше се и половинлитрова кутия прясно мляко.
Глицки отиде при него с чая си.
– Карл, да не си на диета?
Седна срещу инспектора.
– Тъкмо щях да се качвам.
– Няма нищо. Аз пък тъкмо слязох. Нещо изрови ли?
Грифин дъвчеше доволно и кимаше.
– Ей сега. – Надигна кутията с млякото за три сериозни глътки. – Така е добре. Имам нещо. – Измъкна бележник отнякъде. – Всички май са единодушни, че е станало близо до „Диърборн“ и Осемнайсета улица. По средата на „Диърборн“ има една пресечка без изход.
– Задънена уличка?
– Точно. Бърд Стрийт.
Глицки се намръщи, но Грифин не забеляза. Преглеждаше записките си.
– Това е между първата и втората пресечка откъм парка „Долорес“, където са били палатките.
– Защо „били“?
– Ами, казвам ти, че са ги вдигнали. След пожара преместили лагера. Сега са някъде на друго място.
– Тогава с кого си говорил?
– Минавах от врата на врата. Знаех, че е било от страната на „Гереро“ и звънях на всички наоколо.
– И?…
– Както винаги. Има един човек… – Прехвърли няколко листа, търсеше имена и адреси, които да покаже на лейтенанта. – Разправя, че чул изстрел откъм „Диърборн“. Две стари дами живеят заедно… – следващата страница, – та те казват, че не било така, чуло се откъм „Бърд“. Друго момче, което живее на „Бърд“, твърди, че гръмнали на неговата улица. Значи стават двама за „Бърд“. Само че целият квартал е натъпкан блок до блок. Няма как да определиш посоката по звука – изстрелът е отекнал от сградите.
– Но нали са били два изстрела?
– А бе, знам. Но не намерих никой, който да е чул два. Поне не са сигурни. – Той сви рамене и отхапа от кексчето. – Ей, имаме късмет, че и един са чули. Пак ще поговорим с тия хора, може и да си спомнят по-добре.
– А някой да е _видял_ нещо?
– Не. Било е почти тъмно. И по „Бърд“ лампите не светят. Някои се оплакаха.
– Какво става с участниците в сбиването в лагера?
Грифин дояде кексчето и завъртя глава.
– Нали ти казах, че са ги махнали оттам. Идея си нямам къде може да са сега.
На Глицки това никак не му хареса, но се наложи да преглътне горчивия хап.
– Та значи отидох на „Бърд“. Само че там няма за какво да викаме криминалистите. Никакви пресни следи от гуми. Никакви парчета стъкло. Нито хвърлени камъни. Нищичко. Минах по цялата улица и тъкмо да се откажа, двете старици излизат да обядват и ми казват, че тълпата изобщо не стигнала дотам – хората били на Осемнайсета, може някои да са изскочили на „Диърборн“. Сега си мисля, че може да е станало обратното – стрелбата да е била на „Диърборн“, а пък звукът да се е отразил и се е чул на „Бърд“.
– Огледа ли по „Диърборн“?
– Колкото можах. Ако искаш, да отидем пак заедно, готов съм. Но нищо не намерих.
Глицки се сети за изстиналия чай. Изкриви устни – очертаваше се не особено добър ден.
– Виж какво, Карл. Разправяш ми, че под прозорците на блоковете вилнее тълпа и никой не наднича навън, тъй ли?
– Не. Приказвах с петима-шестима, дето са видели размириците…
– Но нищо не са видели, например колата?…
– Лейтенанте, може някой и да е видял, но да не съм говорил с него. Стига да поискаш, довечера пак ще отида там. Повече хора ще са се прибрали. Все някой ще е видял нещо. Може би.
Глицки си поблъска главата минута-две.
– Ами така ще е по-добре. Защо не помолиш някой от момчетата да дойде с тебе? И опитай да разбереш къде са преместили хората от палатковия лагер. _Някой от тях_ е убил Крис Лок в шумотевицата и все някой друг го е видял. – Глицки разпери ръце. – Все нещо е забелязал, поне. Но тази работа довечера може доста да се проточи.
Грифин махаше опаковката от следващото „Туинки“.
– Няма да ми е за пръв път.
60.
– Имам „джин“ – Мелъни показа картите си.
Кевин смеси своите с останалите в тестето.
– Нали трябва да броиш…
– Мелъни, ти печелиш. Край на играта. Гарантирам ти, че имам над сто точки. Може и да съм прескочил двеста с последното раздаване, а такъв погром още не съм виждал.
– Разваляш удоволствието от играта.
– Сигурно ми омръзна да играя на „джин“.
Стана иззад кухненската маса и отиде в хола. Апартаментът му се струваше тесен. Поспаха и се събудиха малко омекнали след каната „Фред“. Провериха по телевизията дали видеозаписът на Кевин е попаднал във важните новини (не беше), любиха се и пак заспаха. Когато се разсъниха окончателно, Кевин включи отново телефона и се обади на Уес Фаръл, накара го да обещае, че ще се погрижи за касетата. Потърсиха храна в кухнята, после седнаха да играят на карти. Повече от два часа „джин“.
Стоеше до спуснатите щори на прозореца в хола. Мелъни застана зад него. Не го докосна, но той усещаше присъствието й.
– Май наистина започват да ме хващат нервите от всичко това – каза Кевин. – Извинявай. Не биваше да си изкарвам яда на теб.
– Нищо страшно – Мелъни плъзна ръка по гърба му. – Много хора не играят добре карти. Нужна е определена нагласа на ума, а на теб просто ти липсва. Не означава непременно, че си тъпичък. Поне в останалото.
Той се обърна, лицето му беше безизразно. Понечи да я заобиколи, стъпи встрани, посегна с ръка и…
– Ей!
Събори Мелъни с майсторски изпълнена техника от джудо, но в последните десетина сантиметра я отпусна меко на пода.
– О, съжалявам – промърмори, докато прекосяваше хола. – Сигурно не съм те забелязал навреме.
Седна в едно от креслата.
Мелъни пропълзя по пода на длани и колене, опря лакти на коленете на Кевин и отпусна глава в скута му. Той разроши косата й.
– Чудя се дали е така с женените.
– Кое? – Вече започваше да разбира, затова продължи лековато: – Окован си завинаги, затова играеш „джин“ да убиеш времето, това ли?
– Е, звучи много романтично, но аз ти говоря за чувството, че ти си целият свят, че не съществува никой друг.
Мелъни вдигна глава, погледът й някак се смекчи. Той говореше сериозно, а не си правеше майтап.
– Да, според мен някои бракове започват точно така. Но не вярвам да са останали много хора, които мислят същото, повечето дори не ги интересува. А за теб как е?
Кевин тръсна глава.
– Май никога не съм се замислял.
– Ами твоите родители…
– А, не и моите. В семейството ни беше „всеки за себе си“. Татко беше затънал до уши в бизнеса, мама… тя се интересуваше само от мама. А Патси беше нейно второ издание. Освен, може би… Джоуи.
– Брат ти…
– Аха. Добро момче беше. Между другото, как подхванахме тези приказки?
– Нали си говорехме за чувството, че не си сам. Той още ти липсва, нали? Брат ти де?
– Знаеш ли, като научих, просто не повярвах. Не можех да повярвам. Само не Джоуи. Мислех, че сигурно са сбъркали. Естествено, нямаше никаква грешка. Един път и армията да не се издъни…
Главата й пак легна в скута му. Силно стисна краката на Кевин.
– И след това, аз… не знам.
– Ти и Уес – промълви Мелъни.
– За какво говориш?
– Започвам да разбирам защо двамата се разбирате толкова добре. – Обясни му накратко историята с Марк Дуър, как Уес престанал да вярва на когото и да било и не искал да се обвързва. – Но и двамата не сте такива, нали? Поне преди не сте били…
– Мел, вече в нищо не съм сигурен. Последните три години прекарах… ами, _ти знаеш_ какво правех, как живях. Не исках да се забърквам в това – махна неясно с ръка, – да загазим и двамата. Адски съм сигурен, че не стана по мое желание. Не ми влиза в работата, не е мой проблем…
– Може и да е. Твой проблем е онова, което накрая се оказва, че си направил.
– _Не искам_ да правя такива неща.
– Може би не ние избираме. – Отнася се и за мен, добави тя безмълвно. – Все едно, нали затова сме отново заедно. Поне нещо имаме, а?
Бе отпуснал ръка на гърба й, сега започна лекичко да я движи по раменете и врата й.
– Бях голям скапаняк. Преди се държах гадно с тебе.
– Е, и аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да се държиш така, трябваше по-малко да ти отстъпвам, но се боях, че ще ме оставиш.
– Точно това исках. Такъв съм станал, разбираш ли? Зарязвам хората. Не ги усещах, освен когато започнах да чувствам нещо към теб. Харесвах те и това ми беше проблемът. Харесваше ми, че си толкова напориста, стегната, организирана, че си държиш на достойнството…
– Наистина ли?
– Мел, ти имаш ли представа колко рядко се срещат такива хора? Ами да, харесваше ми. Най-после срещам някой, дето не е въздух под налягане. В който има нещо сериозно.
– Мислех си, че ме мразиш, защото не съм забавна…
– Отначало беше, ако си спомняш, преди аз да…
– Не стана заради теб.
– Стана. Уплаших се, че толкова си падам по теб. Ами ако се окажеше, че не си каквато си въобразявам? Ах, горкичкият аз. Тогава наистина оставах прецакан, нали… И реших, че искам да проверя наистина ли си толкова силна, толкова самоуверена, толкова дяволски оправна. Това ми беше проверката – ако още ме харесваш, щом започна да се държа гадно с теб, значи не си толкова страхотна.